Провиденциалните сили са винаги нащрек. Те са винаги готови да помогнат на всеки от нас. Те непрекъснато се трудят над всеки от нас – над неговата душа и съдба. Всяка душа е арена на тяхната борба с демоничното начало и целият живот на душата е непрекъсната поредица от избори, заставащи пред нашия „аз” – избори, които усилват или парализират помощта, която му се оказва от светлите начала.
Душата е като пътник, който си проправя път през клатушкащ се мост. От другия бряг към него се протяга ръка за помощ, но за да приеме тази помощ, и той самият трябва да протегне ръка. Такава ръка, протягана към силите на Светлината, е всеки благ избор, всяка правилна постъпка и всяко светло движение на душата, включително молитвата. Това е същността на отговора на въпроса за какво е молитвата и за какво – богослужението?
Думата “молитва” аз употребявам тук в много широк смисъл. Това е и уединен разговор на душата с Бога или със сътворяващите заедно с Него сили на Светлината; това е и състояние на умиление, благоговение и духовен възторг, което обхваща сърцето при съзерцаване на Прекрасното, Висшето, или Великото, това е и този катарзис, чрез който окриляващите произведения на изкуството издигат душата на човека; това е и нейното участие в очистващите и възвисяващи служби на храма.
Молитвата може да бъде килийна – уединена, или колективна – когато нейната безмълвна песен се влива в тържествения поток на богослужението. Тези две действия са в равна степен необходими. Уединената молитва е такова напрежение на душата, когато тя, отделена от духовното Средоточие на света, но свързана с него с единствена и неповторима струна, принуждава тази струна да звъни с висше звучене, прогонващо сенките на нощта. Колективната молитва е съгласуваното напрежение на хиляди такива струни, това е хорова песен, изпълваща всяка отделна душа с предусещане на всеобщата хармония. Защото богослужението не е произволно, измислено от хората действие, а мистериално действие, което изобразява хармоничната действителност на висшите сфери и сваля нейните сили в нашето сърце. Оттук – най-дълбоката оправданост на онова, което наричаме обредност. И оттук – напрегнатият молитвен живот – творческият и мистичен живот на бъдещите храмове на Розата на света.
Какво е обред? – Това е свещенодействие върху основата на вътрешния опит на човека, установено заради спечелването на помощ за него от свръхчувствените светли сили или заради предотвратяването на враждебните въздействия върху него от страна на тъмните свръхчувствени сили.
Какво представлява тайнството? – Това е такова свещенодействие, при извършването на което свръхсъзнателните корени на човешката воля приемат божествената благодат, тоест преизпълват се със сили за движение към хармония между личността и Вселената, между духа и плътта, между човека и Божеството.
Затова безучастността на съзнанието или недостигът на вяра от страна на този, над когото се извършва тайнството, не лишават тайнството от неговата действеност. Оттук – възможността за извършване на тайнството над невярващи, тежко болни и деца. Но участието на ума и личната вяра улеснява и ускорява протичането на токовете на благодат от свръхсъзнателните корени на волята в сферата на дневното съзнание.
Трансрационалната и свръхлична природа на тайнствата определя тяхната действеност при недостиг, или даже при отсъствие, на вяра и мистична съсредоточеност и от страна на тайнодействащия. Оттук – независимостта на действеността на тайнството от личните качества и от душевното състояние на духовника. Но неговата съсредоточеност, вяра и вникване в смисъла на извършваното, предавайки се на този, над когото се извършва тайнството, улеснява последния при възприемането на благодатния поток.
Тайнството може да бъде извършено от всеки. Но за по-голяма действеност е за предпочитане да се извършва от хора, които са преминали съответното продължително и тежко изпитание, духовна и културна подготовка, завършваща с посвещение, което само по себе си също е едно от тайнствата. Суровото многогодишно изпитание, през което трябва да преминава духовникът, би осигурил съзнателността на неговия подход към извършваните действия, съсредоточеността на неговата воля и вяра в момента на тайнството, и – по такъв начин – неговата най-голяма ефективност.
Но природата на тайнството не съдържа нищо, което би могло, при извършването му от вярващ, макар и не получил посвещение човек, да нанесе духовна вреда на него или на този, над когото се извършва тайнството. Затова извършването на тайнства от миряни не може да бъде забранено – в случаи на неотложна необходимост от тайнство, при отсъствие на свещеник, подобно действие трябва да бъде приветствано. Тайнство не може да бъде извършено, само ако един от участниците – тайнодействащият или тайнодействаният – подходи към него с цел светотатство.
Признавайки мистичната действеност на тайнствата, установени от древното християнство и извършвани от духовниците на християнските църкви, обаче, не можем да не отбележим, че вследствие промените, настъпили в религиозното съзнание за последните векове, нашето променено разбиране се стреми да вложи в някои тайнства, например в евхаристията, съществено нов смисъл. Преди всичко новото религиозно съзнание усилва душевната потребност от такива тайнства, за каквито не са могли да копнеят нито отците на великите християнски църкви, нито установителите и създателите на нехристиянските култове. И не само тайнството: тази потребност се е разпространила върху цялата област от свещенодействията. Тя копнее по колективните молитви, възнасяни към такива инстанции на невидимия свят, които създателите на древните религиозни форми не можели да осъзнават. Тя жадува за обреди, които да осветяват и благославят целия живот: не само движението на човешката душа по вертикала нагоре, т.е. духовното възвисяване, но и движение на човека по хоризонтала, т.е. разширяването от него на обема на своята душа. Този копнеж, възникнал отдавна и никога не угасващ напълно, в епохата на световните войни достигнал своя апогей. Той достигнал онази степен на сила, когато вопълът, възхождащ към духовното небе, не може да не предизвика отговор.
Духът дава където пожелае. Увереността в това, че откровението на следапостолските векове е осенявало само църковните отци и е кристализирало във вселенските събори, остава в този тип съзнание, който намира адекватни за себе си форми в старите християнски конфесии – и само в него. Съзнанието от нов тип чува гласа на откровението и в химните на Ведите, и в Ехнатон, и във високото духовно реене на Упанишадите, и в прозренията на Гаутама Буда и Рамануджа, свети Валентин и Маймонид, и в Гьотевия “Фауст”, и в музикалните драми на Вагнер, и в много стихове на велики поети – чува го не по-малко ясно, отколкото в песнопенията на Йоан Дамаскин и в литургията на св. Василий Велики. Нещо повече – то го чува в собствената си дълбина и жадува за неговото въплъщаване в съвършени форми.
Твърде дълго очаквало човечеството, че новият глас ще се раздаде от църковните катедри и амвони. Всички съществуващи вероизповедания се оказали способни само да запазят древното съдържание и древните форми. Гласът звучи откъдето не го очакват: от дълбините на ежедневието, от неизвестни квартири в най-гъстата част на големите градове, от затворнически килии, от самотни полунощни стаи, от горския пущинак. Неговите глашатаи не са ръкоположени духовници на Запада или Изтока. И нито от православните патриарси, нито от римския главен свещеник, нито от теолозите на протестантските църкви не е получило признание онова, което те казват. Но ще дойде ден, когато възвестеното от тях ще стане онова средоточие, в което ще бъдат единодушни и теолози, и патриарси, и главни свещеници от всички религии и, забравяйки за древните разногласия, ще кажат: „Да.”
Да предам ли поне отдалечен отблясък от впечатленията от службата в храма без привличане на помощ на обширни откъси от поетичните и музикални текстове на тези служби? Но освещаването на богослужебни текстове излиза далеч извън пределите на моята книга. Те вече веят и звучат в душевната дълбина и всеки, който ги предчувства, се стреми да се подготви за тяхното словесно и музикално въплъщаване. Вече се различават отделни изказвания, отделни възхвали на хоровете и свещенството, ясно се виждат понякога отделни моменти от тези свещенодействия, изпълнени с непредаваема красота. Да доживея до годините, когато тези тайнства ще застанат зримо и явно не в творческо предугаждане, а в храмовете, издигнати по площадите на вероградовете и пълни с пееща и прекланяща се тълпа, на мен не ми е съдено. Аз се моля на Бога да удължи срока на моя живот поне до онези дни, когато, след като успея да завърша всичко друго, което трябва да направя, ще мога да се вслушам и да въплътя в слово богослуженията на Розата на света – последната от моите книги.
Какво мога да направя тук и сега ? Мога само да дам на сух и безстрастен език няколко бегли указания за вътрешното пространство на тези светилища и за предназначението на някои от тях.
Център на верограда, негово сърце и в същото време – негов връх, е храмът Слънцето на Света. Без много други структури можем да си представим вероградовете в неголемите градове, само без храма Слънцето на Света е невъзможно.
Почти от детските ми години стои пред моето духовно зрение образът на този храм. Виждам го твърде общо, за да бъда в състояние да го предам в чертежи и в художествени ескизи. Но чувство за несравнимо с нищо великолепие ме обхваща всеки път, когато той се появява пред мен. Облицован с нещо като бял мрамор, той се възвисява на гребена на хълмовете над завоя на реката и към него водят широко разпрострени стълби. Всяка от тези стълби се издига до него от една от четирите страни, сякаш разтваряйки тежкия цокъл и разрязвайки пояса на монументалните колонади, издигащи се на цокъла. Всяка стълба среща висока бяла стена с три полукръгли врати и със златна емблема на върха: крилато сърце в крилато слънце. Над колонадите и над централната стена се издигат покриви – представляващи сложна система от мощни златни стъпала, те служат като пиедестали за пет бели, леко стесняващи се нагоре кули. Централната кула е по-голяма от останалите, но и петте са украсени с тесни вертикални сегменти и увенчани със златни куполи; изглеждат така, сякаш облаците се захващат за техните странни кръстове.
Всъщност всяка кула увенчава особен, затворен под нея страничен олтар; под централната кула – стъпаловидни покриви – величествено, вътрешно пространство на светилището, разположено под нея – по-широко и по-колосално; то се устремява нагоре, непосредствено преминавайки във вътрешната кухина на главната кула. Там, в самия купол, на главозамайваща височина, с постоянна светлина сияе – през бавно изменящи се синкави кълба, емблемата на пламтящо Слънце, вписано в кръст с четири равни заострени лъча.
Струва ми се, че залата на централното светилище е окръжена от редове колони, поддържащи балкона и обърнати към широк амвон; амвонът е отделен с аркада от главния олтар. Има празнични служби, когато задолтарният образ-витраж се разтваря, като открива висок отвор във външното пространство. Стават видими североизточният отрязък от хоризонта и утринният диск на лятното слънце, който изплува иззад градските покриви, за да започне своето шествие по небесната дъга на най-дългия ден в годината. През отвор, оформен зад олтара, предстоятелите [на храма – б.р.] излизат на открита тераса над града, обърната на север-изток. Тук, видим както за събралите се на площада, така и за молещите се в храма, върховният наставник извършва тържествена служба в чест на Слънцето в трите му значения: като въплъщение на великия жизнетворящ дух; като бащиното лоно, от което е излязло телесното същество на цялата Земя и всичко земно; и като образ-подобие на Всевишния.
Оборудван със съвършена техника, храмът би разполагал с възможности за отстраняването на всякакви външни неудобства или пречки за събралите се и за осигуряване на видимата страна и на най-сложните, многолюдни и великолепни служби. Пултът за управление на механичната част вероятно би бил изнесен на балкона; там биха били разположени органите, местата за оркестъра и клира.
Наляво и надясно от главния олтар, в който протичат и богослужения, насочени към Първия Ипостас, ми се явяват страничните олтари на Приснодевата Майка и Бога-Син; те се свързват с централната зала с две високи арки, тежки завеси закриват отворите на тези арки в обикновените дни. Ако погледнем назад, от двете страни на главния вход ще видим две други подобни арки; зад тях – страничните олтари на Синклита на Русия и Синклита на Света.
Във вероградовете на малките градове няма да бъдат необходими отделни храмове, посветени на един от ипостасите на Троицата, или отделни храмове на Синклитите; потребността от тези форми на обредност могат да удовлетворяват служения в съответните странични олтари на храма на Слънцето на Света. Но в големите градове, наред с такива странични олтари, неизбежно ще възникнат специални храмове именно с това предназначение.
Култът към Единия, култът към Слънцето на Света,няма да изчерпи религиозното осмисляне, което Розата на света ще даде на историческите събития, на културните събития, на събитията от личния човешки живот. Тайнството на раждането; обредите, съпътстващи различните възрасти на децата и тяхното възмъжаване; тайнството на брака и тайнството на раздялата; тайнството на побратимяването – свещенодействие, благославящо съюза на две души във висша дружба; благославянето на творчеството художествено, възпитателно, лечителско, обществено, творчество на любовта, творчество на семейство, творчество на просветляването на животните, творчество даже на такива родове и форми, които ние все още не предвиждаме – всичко това ще влезе в ритуала на Розата на света, насочвайки се в едни случаи към инстанциите на християнския трансмит, в други – към Синклитите на метакултурите и Синклита на човечеството, към Великите Стихиали и към Майката-Земя и, накрая, към Онзи, на Чието приближаване се уповаваме.
О, култът към Приснодевата-Майка и Нейното изражение на Земята – Звента-Свентана – ще бъде прекрасен като пролетно небе и също толкова неопетнено чист. Мъжкото духовенство не трябва да познава този култ. Вниманието и предпазливостта, в името на предпазване от дори най-малката мътилка в него, трябва да бъдат по-бдителни и по-предпазливи, отколкото в който и да е друг. Да се гарантира неговата чистота би било невъзможно, ако в ритуалните действия вземаха участие духовни лица и от двата пола или даже ако участваха само мъже. Само изключителна яснота на съзнанието и чистота на душата би могла да бъде гаранция, че духовникът никога няма, волно или неволно, да внесе в тези свещенодействия капки фина душевна отрова, че няма да примеси в атмосферата на най-чистото поклонение струи на духовна влюбеност, някаква емоционално-поетична екзалтация. Поради това влизането в олтарите на Приснодевата и на Звента-Свентана трябва да бъде забранено за мъжкото духовенство, като се изключат два или три специални празника в годината, когато – заедно със свещенослужителките, ще служи и един от главните свещеници. И поради това храмът на Приснодевата е съединен със своеобразен женски манастир – но не с онзи женски манастир от старите времена, който руши съдбата с „бреме неудобноносимо”, а с монашество на строгите обети, давани за също толкова строго определен срок, не повече от десетилетие. Никой няма да попречи – напротив: църквата ще благослови свещенослужителката, при изтичане на срока, още в разцвета на своите сили да свали от себе си товара на монашеското служене и да се върне в света за изпълнение на своя общочовешки дълг: любов, майчинство и възпитание.
Но най-вероятно ще има и друга категория сред духовните лица на тази втора, синя йерархия – жени, които се оттеглят в храмовия живот на стари години, когато всичко лично в душата е вече прегоряло. Само преклонната възраст ще им позволи успешно да се подвизават на тези поприща, на които – в допълнение към обредността, синьото духовенство ще се проявява: в областта на възпитанието, грижите за болните и, може би, на етическото лекуване на престъпниците.
Има необозримо огромна област на човешкия живот, с която и досега е пряко свързано само едно тайнство на християнската обредност: това е областта на отношенията между мъжа и жената и свързаното с нея тайнство на бракосъчетаването. В главата за Женствеността аз вече посочвах, че великата аскетична ера, така твърдо и сурово отпечатана върху историческото християнство, е довела до това, че бракът и раждането са били осветени от тайнството, но за висше състояние продължавало да се смята монашеството. По-правилно е да се каже, че бракът и раждането ги търпели по необходимост – и само по необходимост. Има някакво, не от всички осъзнавано, противоречие в обредите, когато благословение за брак се измолва точно от такива инстанции на духовния свят, които оправдават – като най-пряк път към него, безбрачието и самоограничението. А инстанциите на християнския мит са именно такива. Уместно ли е да се измолва благословия за брачно съжителство от Иисус Христос, по отношение на Когото е богохулно дори да се мисли за встъпване в човешки брак ? Или от великите светии, постигнали святост именно в безбрачието? Или от благословената Пресвета Дева Мария? Говорят за чудото в Кана Галилейска. Но нима е мислимо този единствен по рода си епизод от евангелската история да се противопоставя на повелителния дух на всички останали глави, на всички безбройни изказвания на евангелисти, апостоли и на самия Христос, показващи като най-висш идеал отречение от всички земни привързаности? Много вероятно е, че ако мисията на Христос в Енроф не беше прекъсната, чудото в Кана Галилейска щеше да се окаже началото на такава верига Негови деяния, които – в края на краищата – щяха да доведат до пълно преобразуване на физическата даденост на брака и любовта. Но това не станало. И не е чудно, че тайнството на бракосъчетаването било оформено в словесен текст, нелишен от изкуственост и сухост. Усеща се, че “Исая, радвай се!” е създавано от някакъв монах по заповед на висши йерарси. Да освети с дълбок и осмислен обред такъв разтърсващ момент като раждането на човек явно никому в християнството и през ум не минавало. Разводът – богословски и фактически, се оказал почти невъзможен: “Това, което Бог съедини, човек да не разлъчва.”
Но когато волята Божия се е проявила в съединяването на двама влюбени, тя се е проявила не в гръм и мълнии, не в чудодейно нахлуване на йерархиите в нашия видим свят, а просто в гласа на любовта, заговорил в две сърца и в тяхната собствена воля за това съединяване. Именно този глас на любовта бил наистина Божествен глас; тайнството на брака е мистериално действие, което има за цел да свали във волята на двамата влюбени висшите духовни сили, които ще им помогнат да осъществят тази любов в съвместен брачен живот заедно, без да замъгляват, без да изкривяват и без да изчерпват любовта. Ами ако в техните сърца е заговорила волята за раздяла? Ако един от двамата се е убедил, че любовта е пресъхнала, а вместо нея е възникнала – толкова непостижимо, колкото и първата – нова любов, насочена към трето лице? И при това е възникнала не като мимолетно влечение, а като дълбоко, непобедимо чувство? Кой е казал, откъде е известно, от кой мъдрец е прокламирано, че любовта може да дойде при всеки човек само веднъж в живота и в никакъв случай повече от веднъж ? Какво пуританско непознаване на човешките души може да налага на всички този път на единици? И дори ако такава нова любов не е възникнала, а двамата са се убедили само в това, че продължаването на съвместния им живот е взаимна, никому ненужна мъка, и копнеят за освобождаване – нима жаждата за свобода не е проява в човека на същата изначална Божествена воля?
Казаното от Христос “Което Бог съедини, човек да не разлъчва ” – това не е правна норма, а нравствен завет, духовно предпазване. То означава, че ако Бог, тоест гласът на взаимната любов, чут от две сърца, е съединил техните два живота, нека всеки от тях се въздържа да прекъсва този съюз, поддавайки се на изкушението на твърде човешки подбуди: от допускане на своята низша, самолюбива свобода, егоизъм, бегли увлечения и страсти, леност, похот, нетърпение. Защо налагаме на тайнството на брака неразривни връзки за цял живот? Като че ли чрез тайнство не бива да се оказва духовна помощ в рамките на такива усилия, които имат предвид брачен съюз за продължителен срок, а не за вечност! Защо освещаваме с тайнство съединяването на любещите и не желаем да освещаваме с друго тайнство болката от тяхното разделяне? Нима не може да има такова мистериално действие, което би имало за цел сваляне – във волята на двамата разделящи се, на нови духовни сили, помагащи им да очистят сърцето си от взаимната враждебност, дребнавото недоволство, завистта, ревността, себелюбието, обидите, да издигнат вътрешния акт на раздялата на по-високо ниво и – разделяйки се като съпрузи, да останат взаимно уважаващи се, взаимно изпитващи симпатия, взаимно благодарни приятели?
Та нали и самият брак може да бъде в много различни форми и видове. Мисля, че когато пред олтара застанат юноша и младо момиче, няма нужда да им се налагат брачни обети за срок, по-дълъг от няколко години, а и помощ е уместно да искат не от инстанциите на християнския трансмит, а от Майката-Земя и дори от Всенародната Афродита на човечеството. Чак след няколко години, ако съюзът се окаже траен и любовта между тях не пресъхне, може с друго тайнство, насочено само към Майката Земя и към Слънцето, да се сваля благодатна помощ за следващ, по-продължителен етап – за дълъг етап, но също не за вечност. И само ако изтече и този срок, а любовта между съпрузите се окаже трайна и задълбочаваща се, ако издържи всички изпитания на живота, тя ще нараства и когато те и двамата, пред лицето на наближаващата смъртна раздяла, изпитат потребност от благословия свише на своята любов като на любов во веки веков – тогава свещенослужителката Приснодева-Майка ще скрепи техните духовни съдби с тайнството на вечния брак, на вечното сътрудничество един на друг във всички светове.
Що се отнася до архитектурния облик и художествения стил на храмовете, посветени на Приснодевата-Майка, то на мен те ми се представят като варианти на храмовете на Слънцето на Света. При това лесно се познава, че преобладаващите в техните интериори цветове ще бъдат оттенъците на синьото, а външната украса на зданията – или сребристо-синкава, или съчетаваща злато, синьо и бяло.
И естествено е да се предположи, че редом с храмовете на Приснодевата ще намерят своето място храмовете на Бога-Син, посветени предимно на образа на Иисус Христос. Не мисля, че тази обредност рязко се различава от обредностите на старото християнство; значителните разлики, обаче, все пак са неизбежни. Древните богослужебни текстове са обременени с тежкото наследство на Стария Завет, а старозаветността – това е именно този елемент в християнството, който очаква преди всичко друго своето преразглеждане. И всичко онова в богослужението, което е пропито с този древен юдейски дух, няма да може да бъде запазено неприкосновено. От друга страна, в християнската обредност не може да се намери нито един намек за онова, в което са се състоели възходящият път, дейността и творчеството на Иисус Христос след онази Негова трансформация, която се споменава в Евангелието като възнесение. А между другото, от този ден са минали повече от 19 века; Спасителят и Неговите велики другари в неуморната борба със силите на Противобога са преобразили цели системи от светове от всички метакултури, превръщайки ги от кръгове на вечни страдания в чистилища; най-великите от просветлените, тези, които влизат в елита на Шаданакар, са творили и творят изумителни светове.
Ще напомня, че основите на Уснорм, слоя на вечно богослужение на цялото човечество на Шаданакар, са създадени от този велик дух, който за последен път е преминал по земята като апостол Йоан Богослов. Невъзможно е да се забрави също, че плановете на такива светове като Небесна Русия, римо-католическия Едем, Византийския Рай, Монсалват са сътворени от великите духове, известни ни под имената на апостолите Андрей и Петър, Йоан Кръстител и легендарния Титурел, останал завинаги само в езотеричните разкази. И докога трябва да се пази гробно мълчание за тази непрекъсната, множество форми приемала и приемаща борба, която водят силите на Христос с многоликите рожби на Противобога, с неговите променящи се световни замисли? Докога – и в името на какво – да даваме вид, че не знаем нищо за световните перспективи, които ни очакват: за бъдещия Антихрист, за неговото царство и гибел, за това, което е било зашифровано преди две хиляди години в пророчеството за Второто пришествие и Страшния съд? Кой ни е дал правото да държим под седем печата главозамайващата радост от знанията за неизбежно настъпващото „хилядолетно царство”, когато милиони просветлени, извисили се, извисяващи се и длъжни да влязат в затомисите на метакултурите, ще се възродят на преобразената Земя и когато ще започнат десетилетията, смисълът на които е спасяването на всички паднали в низшите слоеве на Шаданакар, на повторното съединяване с тях, на борбата за обръщане на демоничните сили към възходящия път, на просветляването на всички слоеве на брамфатурата и изкуплението на самия Противобог? Всичко това – и много друго, не може по-дълго да остава неотразено в култа към Спасителя Христос, затова ние не смеем повече да мълчим в богослуженията в чест на Логоса.
С тази обредност ще бъде свързана третата от йерархиите на духовенството на Розата на света. Ако на първата от тях – йерархията на Триединния Бог, почитан под символа на Слънцето на Света, и Неговият първи ипостас, Бога-Отец – може би е присвоен златен цвят, а на втората йерархия – небесносин или син, то – съгласно мистичната традиция, духовенството на Бога-Син, Планетарния Логос Иисус Христос, закономерно се представя облечено в одежди с бял цвят.
Всички тези три йерархии, всичките три обредности имат универсален, космически смисъл; по самото си същество те могат – и трябва – да бъдат единни за цялото човечество. Но, свръх това, учението на Розата на света притежава такива аспекти, с всеки от които тя се обръща само към един свръхнарод, към хората от една култура. Метаисторическото обединяване на човечеството е величествен процес, който може да протича само с постепенност. Докато съществуват метакултурите, с цялата специфика на техните исторически изражения, единното учение ще се пречупва през различни културни призми и в тези пречупвания ще проличат различията на историческите съдби, фондът знания, натрупаната мъдрост и историческото задължение. Единна в своите висши проявления, Розата на света във всяка от културите ще създаде за себе си нещо като фундамент под формата на някакво етическо и метаисторическо учение, съпровождано с обредност и обърнато само към даден свръхнарод или нация. Такова учение ще говори за слоевете на дадената метакултура, за нейния Синклит и за нейния затомис, за нейните шрастри и за нейното античовечество, за съдбите и образите на нейните велики праведници, гении и герои – за всичко това, което непосредствено и горещо засяга само онези, които принадлежат към тази култура. То ще учи на осмисляне на нейното минало и настояще, то ще изясни задачите, стоящи пред този свръхнарод – задачи неповторимо индивидуални, исторически различни от задачите, стоящи пред народите на другите метакултури. Възпитавайки поколението, то ще съсредоточи вниманието към възпитаване предимно на онези страни на личността, на които предстои да се проявят най-активно, когато възпитаваният се включи в творческата борба за осъществяване на историческите задачи на дадената култура.
Такъв аспект на единното учение, обърнат, например, към народа японски, би могъл да бъде преобразуваният шинтоизъм.
Аспектът, обърнат към народа еврейски, би могъл да стане преобразеният юдаизъм.
Аспектът, обърнат към народа германски, би могъл да бъде създаден за пръв път върху основата на метаисторическото откровение, спускано в културата на Германия; на този аспект би могло да се присвои условното наименование Deutschentuhm [Немски дух, нем.ред.]
В аспекта, обърнат към народа индийски (него би било правилно, ако не греша, да го наречем бхараттва), би бил обобщен метаисторическият опит именно на този народ.
Този аспект на всечовешката религия, който е обърнат към народа руски – и само към него, е русианството. То учи за нашата метакултура, за нашия Синклит, за историческите и отвъдпределни деяния на руските герои, гении и светци. То учи за светлите и тъмни йерархии, проявяващи своята воля в нашата култура и история, за религиозното, културно и социално задължение на нашия свръхнарод, за руската нравственост – лична и социална. То подготвя руснаците за всечовешко служение. То изработва руската обредност.
Оттук – неизбежността на четвъртия култ и четвъртата йерархия на Розата на света. Цветът, който тя трябва да си присвои, може би ще бъде пурпурният. За народите на Русия този култ ще бъде руски, тази йерархия – руска йерархия. Но и в Русия, и във всяка страна ще възникне това, което съм свикнал да наричам – поради липса на друга, по-правилна дума, пантеони: храмовете на Синклита на дадената страна.
Пред мен се явява голяма зала с овална форма с вход на един от тесните ѝ краища, с олтарно възвишение на другия. На грамаден, изтеглен нагоре задпрестолен образ* [*голяма икона в олтара на православния храм зад престола, на източната стена, б.пр.] в руския храм неясно светят условни образи: многокрилият демиург Яросвет и седящата на трона, осенена от демиурга, Навна с Младенеца-момиченце Звента-Свентана на коленете си. Не стени – само колонади отделят тази зала от разположения около нея кръгообразен страничен олтар; там, в полусумрака на високите ниши, на приповдигнатите над пода поредица стъпала, замъглено сияят тесните, високи метапортрети на родомислите, гениите, вестителите и праведниците на нашата страна. В определен ден пред всеки от тях се запалват огньове, извършват се служения и, може би, тези служби ще имат някакви черти на сходство с акатистите (акатист – песнопение за възхвала на свещен персонаж на християнството; б.р.) на православието. По външната стена на храма, в съответни ниши, се белеят скулптурни портрети – портрети в общоприетия смисъл на тази дума, – такива образи на тези хора, каквито са притежавали те приживе. Защото метапортретите, пред които могат да протичат служения, са само условни изображения на просветлените: такива, каквито пребивават те в затомиса. Невъзможността точно да се възпроизведе четириизмерният образ в двуизмерна плоскост и да се изрази деветцветната спектрална гама на тези светове със седемцветните средства на Енроф ще обуслови, разбира се, относителността на тези метапортрети. Но колкото и условен да е такъв образ, достоен да приема молитвословия, именно той – и само той, тъй като вътрешно право и смисъл притежава само тази молитва, която е обърната не към човешките същества, каквито са били тези души на Земята толкова и толкова десетилетия или века назад, а към тяхното просветлено, отвъдпределно същество, днес пребиваващо и творящо в Русия Небесна.
Наред с пантеоните на отделните свръхнароди и нации ще бъдат издигнати, разбира се, и пантеони на човечеството – Синклитът на Света и Елитът на Шаданакар. Мисля, че с времето нито един град няма да мине без такъв пантеон, защото великите духове, достигнали тези най-висши светове, са приятели и сътворци на цялото човечество.
Но вероградовете включват още един род светилища и подобни храмове още не е имало и не е можело да има никога. Тяхното място е не другаде, а край водоеми – реки, езера или канали с течаща вода. Това са храмовете на стихиалите.
Розата на света ще посочи пътя към това, наслаждението от съприкосновението с плътта на Природата да става все по-широко, нашето щастие от общуването с нейните духове – все по-дълбоко, а нашата радост от изпълнението на дълга пред нея – все по-чиста и по-оправдана. Досега, явно, само индийските религии, с техния завет „ахимса” – забраната за причиняване на страдания на което и да било живо същество, са се приближили към истинската религиозно-етична любов към Природата. Но ахимса има предвид главно хора и животни; стихиалите остават извън границите на завета, ако не се смятат душите на някои реки. А между другото, отдавна е време да разберем, че ние – изсичайки горите от корен, безбожно насилвайки течението на реките в името на извличане на хидроенергия, а поляните и полетата заменяйки с ландшафт от бедняшки предградия и селища – нанасяме вреда. И моля да не приемате тези думи за традиционните въздишки на празните, поетично настроени натури: вредата, нанасяна с това от нас на самите себе си, е съвсем конкретна, макар и не утилитарна. Това е същият този душевен ущърб, същият този разрастващ се вакуум в душата на човечеството, който се образува заедно с подмяната на Природата с антиприрода. Този ущърб, който се състои в хипертрофиране на двете сфери на човешкото същество – разсъдъка и примитивната чувственост, и в отмиране на всички останали негови потенции. Този ущърб расте паралелно на онзи ущърб, който нанасяме на дивните светове на Лиурна и Арашамф, Дараина и Мурохамма, Фалтора и Страната на елфите.
И, обратно, като садим дървета, като се грижим за горите, като разширяваме градините, като организираме резервати, като озеленяваме градовете, ние творим добро не само на себе си, но и на тях. Но само това не е достатъчно. Доколкото нас и в това ни ръководи утилитарният интерес, жаждата за материална изгода, дотолкова всичко това ни обогатява само материално. И само в тези времена, когато започнем да правим всичко това не заради себе си, а именно заради просветляването на Природата, заради разширяването в нея на областите, животворими от светлите стихиали, и заради изгонването от нея на стихиалите демонични – едва в тези времена ние ще започнем да осъществяваме истински своя прекрасен дълг по отношение на нея. Нищо не привлича светлите стихиали така, както градинарството и саденето на дървета. Без градинарство, съсредоточено редом със светилищата и разпространявано по цялата Земя, да се мисли за култ към стихиалите е невъзможно. Естествено е също, че този култ ще освети и одухотвори, със своите весели и чисти свещенодействия, етапите на ежегодните полски дейности, а множество обреди ще бъдат толкова прости и поетични, че ще влязат във всеобщия бит, тъй като тях ще може да ги изпълнява всеки, дори дете.
Следва с постоянно чувство за дружба със светлите стихиали де се одухотвори и спортът. Защо средният тип спортист от наши дни поразява с примитивността на своята психология? Защо мислите му са погълнати само с въпроси за спортната техника, а над неговите чувства властват инстинктът за съперничество, дяволчето на честолюбието и огромният, мускулест бяс на самодоволството? Причините за това са много и различни, но главната е тази, че той е затворен в своята утилитарно-физиологическа любов към Природата. Той дори не подозира възможностите за осмислянето на връзката със стихиалите, сред чиито излъчвания пребивава толкова често и толкова дълго. Той остава на хиляди версти от мисълта, че ако тялото му се потопява във вода и лети с великолепен бруст, възхищавайки зрителите, то колкото и да е съсредоточен върху мисълта за правилността на своите движения, но една частица от неговото съзнание трябва непрекъснато, жадно да следи, да се прониква от чувство, да се вглъбява в струите и в пръските вода – в тези крила и ръце на съществата от Лиурна, с упоение обгръщащи неговото тяло. Ако той се спуска от планината на ски, една частица от неговото съзнание, с каквото и да се заети другите частици, трябва да осезава привлечените от неговата смелост, ловкост и бързина, целуващите го с вятъра в лицето стихиали Нивенна и Ахаша; а плъзгането по тези пухкави снегове и плавни извивки на земната повърхност трябва да възприема така, както човек възприема извивките на телесните форми на жената, която обича.
Защото Земята е не само наша майка; в някакъв най-дълбок смисъл, който все още не може да се изясни, тя е и наша любима. Следва да си спомним завета на Достоевски, който ни заклева да целуваме земята, и да разширим този завет, давайки възможност на краката си да целуват земята постоянно, при всяка крачка. С тази удвоена радост – радостта от съприкосновението със стихиалите и радостта от прозиращите зад тях светли стихиали – ще бъдат пронизани игрите, танцът, умиването, спортът, полският труд, цветовъдството и градинарството, възпитаването на животните, туризмът, цялата физическа култура. Именно това ще бъде култът към стихиалите, мирният и весел култ, изпълнен с щастие. Той ще бъде съпроводен с посаждане на дървета и цветя, с разчистване на буренака, с богослужения на Слънцето и Земята, с посветени на стихиалите народни действа [действо – църковна служба със сценичен характер, б.пр.].
Влиянието на човечеството върху стихиалите е огромно, макар и все още напълно неосъзнато от нас самите. Съвременната бездушна цивилизация им въздейства ужасно. Ако, например, системата от шлюзове и бентове, осакатила Волга, функционира стотина години, Волга ще стане мъртва като реките на Марс – планета, където има реки, но стихиали вече няма, а растителност съществува само по инерция, просто по силата на законите на материята, създаващи атмосферни движения и предизвикващи падане на валежи. Това не означава, че е недопустимо никакво шлюзиране на реките, никакво строителство на хидростанции. То означава само, че зелената йерархия на Розата на света, йерархията на стихиалите, трябва да вземе подобни неща под свой контрол, като внася в тях безкористие, дружественост, вяра, одухотвореност.
Неотдавна близо до град Майсор, в Южна Индия, е построен голям бент. Той е издигнат на същата тази река Кавери, която – съгласно вярванията на индийците, изпълва с животворна вода богинята Кавери, родила се в планините – Западните Гати. Съветски журналист, имал щастието да пребивава там, пише:
„Приказно изглеждаше и самият бент, с огромно езеро, простряло се сред голите, обгорени от слънцето хълмове. Приказно красива беше и градината с фонтаните, създадени близо до бента… Умни и изкусни ръце бяха отгледали градина с необикновена яркост и красота, пред която бледнееше и самата природа… Покрай правите канали и кръглите басейни с фонтани ние пресякохме цялата градина и по стълбата, в центъра на която почти безшумно летеше водопад, се изкачихме към павилиона на богинята Кавери. Меко проблясвайки с позлата, богинята стискаше до своята гръд делва, през края на която шуртеше вода. Заставайки пред нея, нашите домакини събраха молитвено ръце, вдигайки ги на нивото на лицето си – знак, означаващ и приветствие, и благодарност. Пред Кавери задължително се спираха и също молитвено събираха ръце всички преминаващи край нея индийци. Те благодаряха на богинята за това, че им дава вода и покровителства величествения бент.” [Краминов Д. «Из Индия». М., 1956. стр. 184-186]
Това има най-дълбок смисъл. Това е същата тази жива душевна връзка на народа със светлите стихиали, за която аз говоря. И колко естествено е, че я срещаме именно в народа индийски, в религиозно отношение най-гениалният от всички народи.
С излъчванията на светла духовност хората действат на тъмните стихиали поразително. Те отстъпват, частично прераждайки се. Ето с какво така ни поразява различието между реките, еднакво протичащи в страните на тропическия пояс, но в един случай – виещи се по непроходими гори, почти необитаеми от хора, като Амазонка и Ориноко, в друг – оросявайки страни с висока духовна, именно с духовна, а не с техническа култура: имам предвид Ганг, Нербадда, Иравади, Меконг. Природата на големите реки на Южна Америка, по бреговете на които обитават само примитивни, все още почти лишени от духовност племена, е демонизирана изцяло; трудно е да си представим по-хищна фауна, по-зловеща флора, отколкото флората и фауната на тези басейни. Реките на Индия и Индо-Малая са хранителки и благодетелки на тези страни и трябва да ги видиш със собствените си очи, за да усетиш еманацията на неизясним свят, дружествеността и тези нетукашни прохлада и топлина, веещи над техните води. Това е следствие на неосъзнатото от нас въздействие на очистените, смекчени и устремени към света човешки души – излъчването на народите, векове и хилядолетия обитаващи по техните брегове с цялата своя нарастваща и натрупваща се духовност. Същото ставало в долината на Нил и, макар и в по-малка степен, по течението на реките в Европа и Русия. И ако подобни огнища на духовност биха възникнали по бреговете на Ориноко и Амазонка, след няколко столетия хищните и страшни стихиали на Ганикс биха отстъпили настрана, а светлите стихиали биха пристигнали тук и биха изменили тази природа.
Още по-силно ще въздействат тези ясни, дълбоко осъзнати, не чрез налучкване, а с духовна целесъобразност вземани мерки, с които Розата на света ще преобразува лицето на Земята.
Като главни елементи на храмовете на стихиалите ми изглеждат, колкото и да е странно, водоемът и стадионът, разположени паралелно един на друг. Всеки от тях е обточен от едната страна от амфитеатри – открити, без покриви, а между водоема и стадиона, леко вдавайки се в тях с открити тераси, се възвисява зданието на централното светилище. Към терасата е обърнат и плоският му покрив с неголяма кула в средата. Откритата стълба около тази кула се вие към малка площадка отгоре. Тук се извършват служения в чест на слънчевото и лунното божества, на великите стихиали на въздуха и мировите води. Вътрешното помещение може да бъде предназначено за богослужения, а през зимата – и за свещенодействия с частно значение, свързани с раждането, с учението на децата или с тяхното възмъжаване, с първи или втори брак. Стадионите и водоемите са предназначени за многолюдни действия, в които елементите на танца, спорта, игрите и славословията са съединени, като образуват мистериално цяло. Тези действия настройват душата и тялото към възприемане на стихиалите, на тяхната близост, на тяхната действеност; с телесна радост те пронизват духовността, а с преживяването на близостта на светлите светове обличат в чисто и жизнерадостно чувство, изпълнено с характерно за младите веселие.
Духовенството на стихиалите – петата и последна йерархия на Розата на света, е в зелено. От останалите йерархии я отличават ред особености, неповторими и своеобразни черти. Явно всяка от йерархиите ще има свой специален устав, ще предявява към своите членове особени изисквания. Встъпването в йерархията на Слънцето на Света, в свещеничеството на Бога-Син и в свещеничеството на Синклитите предполага обширно образование, общо и специално, продължителна подготовка и крайно сурово продължително и тежко изпитание. Твърде добре е известно как към всяко движение в човечеството – религиозно, обществено или политическо – според неговия успех започват да се присламчват множество хора, които преследват лични интереси и лични изгоди. Лесно е да си представим колко лица, които нямат никаква вътрешна връзка с идеалите на Розата на света, ще побързат да се присъединят към нея, превръщайки я в поприще на честолюбието и користолюбието. В една или друга степен това е неизбежно. Но това нещастие трябва да бъде отслабено. Според нарастването на общественото значение и положението на новото духовенство се налага да се повишава тази ограда, която ще го опази от проникване в неговата среда на хора безидейни и случайни. Възможно е накрая да бъдат установени твърде строги норми на изпитанието и проверката, включително задължително, доброволно, две или три-годишно уединение в условия, средни между условията в килия, кабинет и единична килия. Вероятно изпитваният няма да бъде лишен от възможността да напусне мястото на своето продължително и тежко изпитание във всеки момент, но с това той ще изгуби правото на приемане на сан. Освен това обемът от знания, необходими за успешно изпълнение на задачите, стоящи пред всяко духовно лице, е толкова голям, отговорността – толкова огромна, а възможната амплитуда на неговата практическа дейност – толкова широка, че придобиването на тези знания и навици ще изисква доста продължителен курс. Поради това в златната, бялата и пурпурната йерархия едва ли ще се приемат мъже, ненавършили 35 години. Функциите на небесносинята йерархия вече се очертават; поради това дейността на свещенослужителките може да започне по-рано и или да завършва към тридесет години, или да се видоизменя впоследствие така, че необходимите за това знания и опит да бъдат придобивани в хода на самата тази дейност.
На зеленото духовенство се възлага, освен задълженията на обредността, решаването на две задачи. Първата – тази страна на възпитанието на подрастващите поколения, която, бидейки обогатена и пронизана с духовността на стихиалите, ще замени плоското и затъпяващо възпитание от наши дни. С това се свързва и водещата роля в преобразуваните организации на младежта, и участието в организации естественонаучни, агрономически, зоовъзпитателни.
Дейност от такъв род ще изисква не толкова задълбочени и универсални знания или жизнен опит, колкото юношеска енергия, сила, телесна хармоничност и красота, разпаленост и неизтощима жизнерадостност. Колко ясно виждам аз тези весели загорели юноши и девойки в смарагдово-зелени одежди, със зелена наметка на раменете при хубаво време, винаги и навсякъде боси, еднакво ловко и сръчно грижещи се за цветните лехи и скачащи с прът, усещащи в ритуалния танц близостта на светлите стихиали или под хоровото пеене на младите гласове извършващи приношение на цветовете и плодовете на Луната и Слънцето! Аз си ги представям окръжени от ученици или четящи лекции за подрастващите; с лека походка разхождащи се по шумните улици или безгрижно търкалящи се по поляната, сложили ръце зад главата си и гледащи в небето. Щастливци! Колко прекрасна ще бъде тяхната младост, колко хармоничен – техният живот, колко изпълнени с любов, колко прекрасни ще бъдат при тях децата!
Но пред зеленото духовенство ще застане още една задача – ръководство във всичко, което засяга преобразуването и просветляването на Природата. За това вече ще бъде недостатъчно да имаш младост, сила и чистота; ще са необходими опит и знания. Опит жизнен и опит духовен, знания научни и знания трансфизически. На мен ми се струва, че всичко това може да се придобие с годините, паралелно с работата в храмовете на стихиалите и в училищата; ако за това някога потрябва етап на уединение, то това уединение трябва да протича, разбира се, сред Природата, може би – в резерватите.
Ето че се приближава към края си изложението на концепцията. Напълно си давам сметка за нейната изключителна сложност и за това колко малко хора ще се намерят, чиято духовна потребност е толкова силна, че да преодолеят трудностите на тази книга. С времето броят на тези хора ще нараства, ще дойдат тълкуватели и популяризатори. Но, от друга страна, учението ще се попълва с духовния опит на много, много други и в епохата на господството на Розата на света сложността на учението ще стане толкова голяма, че само единици ще могат да го разберат и да го обхванат във всички подробности. Така да бъде! Добре е в учението да остане езотерична дълбина – не винаги и не всичко трябва да се изнася на площада, даже ако това е площадът на Верограда.
И все пак за мен са особено радостни часовете, когато ми се отдава (понякога това става от само себе си) да уловя отгласи от тази велика празнична служба, която се извършва пред лицето на много десетки хиляди хора и в която участват – единствен път в годината, всичките пет духовенства на Розата на света. До моето сърце достигат звуците на златни тръби – високо-високо, под самия купол на главната кула на огромния храм. Градът все още е в мъгла, а куполът и тези тръби вече са окъпани в слънчеви лъчи: настъпва денят на летния слънчев кръговрат. Чувам мелодия, виждам как се разтваря в храма задолтарният отвор и аленият диск, все още прорязан от назъбената линия на градския хоризонт, се явява пред народа. Виждам около престола в олтара представители на всички духовенства и сред тях свещенослужителката на Приснодевата и свещенослужителката на Великите Стихиали. Различавам как всички предстоятели – те са седем – протягат над престола дясната си ръка. Аз не мога да различа що за тайнство извършват те, но виждам хармонията на тяхното бавно движение и чувам как се обръща към Слънцето най-старшият от тях, върховният наставник на човечеството:
„Слава на теб, изгряващо Слънце!”
Гръмоносни хорове повтарят тези думи и отново тръбят златни тръби извън храма, под купола.
– Слава на теб, стремящо се към възнесение сърце! – откроява се вторият възглас на върховния наставник и виждам как той, съпровождан от йерархиите на всички духовенства, се насочва през разтворения проход към източната тераса. И когато замлъква гръмотевицата на хора, а тръбите за трети път повтарят своя напев, аз виждам как върховният наставник се приближава до парапета над площада и обявява тържествено, вдигайки на фона на аления диск крилато сърце-светилник, светещо отвътре:
„Благословена желана среща в зенита!”
Прочетено: 1137 пъти