Глава 1. ВЪЗПИТАВАНЕ НА БЛАГОРОДСТВО У ЧОВЕКА
В цялата своя определеност и цялостност Бъдещето е известно само на Всезнаещия. Пред нас то се представя като непрекъснато разклоняваща се верига от дилеми. Всяко звено от тази верига е двойствено: то представлява двойка от взаимоизключващи се възможности.
Ние никога не можем да кажем с абсолютна увереност: при настъпването на еди-какво си звено от човечеството ще бъде направен избор именно на тази, а не на друга възможност. Аз, например, не мога да кажа: Розата на света ще дойде на власт еди-кога си и еди-как си; даже не мога да кажа дали тя ще дойде на власт изобщо. Но ако в момента на настъпването на определено историческо звено, на определена двойка възможности, от човечеството бъде направен избор в посока признаването на властта на Розата на света, то с желязна логичност пред него скоро ще застане необходимостта от избор на едната от следващите две възможности. И ако бъде направен избор в еди-коя си посока, скоро ще възникнат очертанията на нова, трета двойка; ако този избор бъде направен в друга посока – пред него отново ще възникне следваща двойка възможности, но тя ще бъде различна.
Колкото по-зорко е метаисторическото зрение, толкова по-далеч в мъглата на бъдещето различава то тази верига от разклоняващи се дилеми.
Историята познава и такива явления, даже такива личности, които са били подготвяни от могъщите стихии – светли или тъмни, така внимателно, така отдалеч, на тях им е придавано такова огромно значение и толкова сили са били хвърлени за тази подготовка, че те са станали фактически неизбежни. Но как именно ще се осъществят тези явления в историята, ще бъдат ли те завършени или прекъснати, дали ще бъдат изпълнени съгласно мечтания идеал или изкривени, а ако бъдат изкривени, то в каква именно степен – да се предреши това е невъзможно, и то не само от хората, но и от разума на висшите йерархии, защото е невъзможно, принадлежейки към един от световните станове, да се предвиди съотношението на борещите се сили в съдбовната минута от тяхната решаваща битка.
Още на границата на XX век, например, била определена неизбежността на световна война. Но щяла ли да бъде ли тази война единствена и последна или предстояла цяла поредица от тях и кой щял да победи в първата война и какъв щял да бъде – с точност, съставът на двете коалиции – това било известно само на Бога. Човешкият взор можел да различи само неизбежността на световната война и настъпването, заедно с нея, на ера на огромни международни сътресения. Максималното, на което този взор бил способен, било да проследи каква нова двойка възможности ще възникне пред историята, в случай че победи едната страна, и каква – ако победи противната. Само взорът на най-великите духовидци е можел тогава, може и сега, да проследи бъдещата верига от дилеми до четвъртото или петото звено.
Така например, някои възлови събития от големите процеси пребивават в бъдещето като непоклатимо предрешени точки. Но те са изключително малко, а и те, осъществявайки се в историята, могат да приемат един или друг вид, една или друга степен на желаната изчерпателност. Раждането на Планетарния Логос сред човечеството било предрешено едно хилядолетие преди осъществяването му в Палестина. Но в какъв народ и в кой век да стане то започнало да се определя много по-късно. Въпросът за това ще завърши ли то с Неговата победа, с пълното осъществяване на Неговата мисия, или с частичното нейно изпълнение, или даже с временно поражение – този въпрос си останал непредрешен дотогава, докато борбата не завършила с предателството на Искариот. И никой освен Всезнаещия, даже Самият Иисус, не можел предварително да знае степента на победата или поражението.
Понякога мистичният разум и мистичната интуиция изпитват прозрения с по-особен характер. Понякога събитията от далечното бъдеще застават пред взора на прозиращия не като звено от бъдеща поредица дилеми, а като повече или по-малко изолирани картини, неопровержимо убедителни със своята яркост и оправданост. При това цяла поредица от звена, намиращи се между тях и нашето време, редица дилеми от по-близкото бъдеще остават неосветени, неразбрани или разбрани само частично. Такива картини изобразяват тези възлови моменти от Бъдещето, които отдавна са предрешени и непоклатими, или се оказват предвиждане на една от възможностите на историческата действителност, най-вероятна, но не абсолютно неизбежна и, във всеки случай, не абсолютно точно възприета.
Раждането на Звента-Свентана в един от затомисите е напълно предрешено. Предрешено, следователно, е и раждането сред човечеството на Розата на света. Но кога именно, как именно и с каква степен на изчерпателност ще се извърши това историческо събитие, да се предвиди с точност е извън нашите сили. Най-близката до нас във времето велика дилема, надвиснала над нас като Дамоклев меч, е изборът между трета световна война и всеобщо съвместно съществуване. Ако войната бъде разпалена, човечеството ще бъде отхвърлено така далеч назад, а демоничните пълчища така ще се усилят вследствие изобилието на гаввах, че с времето ще стане възможна даже четвърта световна война и физическо самоубийство на човечеството или нескончаема верига от повече локални войни и преврати, или, накрая, обединяване на света под егидата на американския или на някой друг от уицраорите. Междувременно, дори Розата на света да възникне сред човечеството, вероятно това ще стане като скрито течение, като едва търпима (а по-късно и като напълно нетърпима) организация, като слаб факел в криптата на катакомбите. За установяване от нея, чрез всемирен референдум, на етически контрол над универсалната държава да се мисли, вероятно, вече няма да се наложи. Универсалната държава ще поеме пътя на универсалната тирания. Промеждутъкът между нашите дни и идването на Антихриста ще се съкрати много пъти и още толкова пъти ще нараснат неговите физически и, главно, духовни жертви.
Ако сега бъде направен избор в посока на мира – шансовете за това, за съжаление, не са много, – Розата на света ще получи възможност да се прояви в цялата си пълнота, но това е все още само възможност. Самото нейно възникване ще се обкръжи със съвършено друга атмосфера: тя ще се появи в условията на демоничната структура на много страни, постепенно разпространявайки се навсякъде и въвличайки в своите редове най-добрите представители на човечеството. Тогава ще се появи следната дилема: това ще бъде възникналата пред хората необходимост от избор между обединяването на Земята под етическото ръководство на Розата на света или обединяване на някаква друга основа, може би – върху основата на космополитическата концепция на Америка, във всеки случай – върху основа по-малко духовна, безрелигиозна, морално увредена. Ако бъде избрано първото, Розата на света ще дойде на власт и пред нея ще се открие пътят към осъществяването на всички нейни задачи. В противен случай тя ще се окаже в положението на едва търпима, нямаща почти никакво влияние организация, в каквото би се оказала тя и след една трета световна война, но с тази разлика, че за периода от първата до втората дилема тя ще успее да постигне широко разклоняване, да създаде многобройни кадри, да издигне немалко изтъкнати деятели, да окаже своето влияние върху хода на общото културно развитие и да разхвърля семена по цялото лице на Земята.
Обръщайки поглед към различните възможности на бъдещето, аз ще се съсредоточа само върху някои от тях, за да не се изгубя в безкрайността. Ще говоря за това как се представя пред мен дейността на Розата на света в този случай, ако благоприятното разрешаване на поредиците от най-близки дилеми ѝ даде възможност да постави пред човечеството въпроса за нейното идване на универсална власт. За да стесня проблема, който е и без това огромен, и да не се отклонявам встрани, аз – от тази минута нататък, няма да засягам възможностите отрицателни, тоест тези, които могат в бъдеще да поставят пред Розата на света непреодолими прегради на пътя към осъществяването на нейните задачи в универсален мащаб. Засега ще говорим само за светлото! Сърцето е изтерзано от ужасите на миналото и настоящето. Ще озарим кръговете на нашата душа с размишления за най-прекрасните от всички възможности на Бъдещето!
Намаляване броя на жертвите на тъмния стан – ето основната от нейните задачи. Тази задача е създаване в човечеството на такъв духовен климат, при който просветление на душата ще преживеят не стотици и хиляди, както сега, а милиони. Тази задача – отклоняване от милионите, може би даже от милиардите човешки души, на опасността от тяхното поробване от бъдещия Антихрист, тоест от гибелното ощетяване на тяхното същество и тяхното встъпване, след смъртта, в дългия път на изкупителните страдания.
Ако си поставим такава цел, от нея неизбежно ще произтече някаква програма за действие. Тази програма се състои от редица задачи, разрешими последователно или паралелно. Затова напомням още веднъж за основните задачи на Розата на света: възпитаване на благородство у човека; въдворяване на всеобщо материално изобилие; помощ за развиване в човечеството на висши способности и светли творчески стихии; консолидация на усилията с всички учения със светла насоченост; преобразуване на планетата в градина, а на Всемирната федерация на държавите – в Братство.
Има сред тези задачи една, към решаването на която Розата на света ще може да пристъпи дълго преди своето постигане на универсална власт: възпитаване на благородство у човека. Защото за полагането на основите на тази нова, най-одухотворена педагогика все още няма да се изисква всемирен контрол над всички училища на земното кълбо. Новата педагогика ще може да се формира в няколко отделни учебни заведения, намиращи се на разположение на Розата на света. А с такива учебни заведения тя ще може да разполага, даже пребивавайки все още на нивото на религиозно-благотворителна организация в условията на свобода, нормални за всяка действително демократична страна. Опитът, натрупан в течение на такъв подготвителен период, впоследствие ще може да бъде пренесен към всеобщата възпитателна и образователна система.
Когато говорех за системата на комунистическо възпитание, аз отбелязах вече някои от най-съществените нейни постижения, макар че тези постижения бяха окастрени и обезценени редом с възпитателно-идеологическите подмени. Към нея се отнасяха възпитаването на воля и твърдост, правдивост и чувства на приятелство, смелост и непоколебимост, жизнерадост и идейност. Разбира се, и облагороденият човек ще бъде смел и волеви. Но в него смелостта и волята ще се насочат не към борбата на някакъв колектив за хегемония над останалите, а към дейност, имаща предвид усъвършенстване първо на себе си, след това – на условията, в които се формира другата личност, и, накрая, не насилствено, а изпълнено с любов усъвършенстване на другите. Тази дейност ще бъде устремена към безкръвно обединяване на човечеството, към намаляване на страданията на всички живи същества, към нарастване сред човечеството на общата сума на любовта и щастието и към довеждането на Енрофа на нашата планета до възможното състояние на хармония между всичко живо, което го населява.
Разбира се, такъв човек няма да може да не притежава в пълна мяра висока правдивост и чувство на другарство. Лъжата може да бъде оправдана само тогава, когато чрез нейното посредничество страданието на другия човек той прехвърля върху себе си или отклонява от някого опасност. Но разгласяването на чужда тайна, издаването на другар или доносът – в каквото и благообразно одеяние да бъде облечен, ще си останат в очите на такъв човек като най-срамното от предателствата.
Не може да бъде чужда на такава душа и жизнерадостта. Но тази жизнерадост не се изражда в умишлен оптимизъм, избягващ всичко, което намеква за сенчестите страни на живота, за скръбта и мрачността на някои отвъдни светове или за опасностите на бъдещето. Явленията на живота и културата ще предизвикват към себе си отношение в зависимост не от това дали навеждат на оптимистични или песимистични изводи, а от това дали стесняват или разширяват диапазона на личността, дали извисяват или снижават диапазона на душата, дали съдействат в крайна сметка за свобода и любов, или за ненавист и поробване. Такава природа е достатъчно мъжествена, за да гледа всякакви чудовища в очите, и достатъчно развита духовно, за да обича живота не само такъв, какъвто е той тук и сега, но и такъв, какъвто той се предусеща в световете от възходящ ред или в бъдещия просветлен Енроф.
Възпитаването на способността да се внася във всеки труд творческо начало ще си остане един от крайъгълните камъни на педагогиката. Ако потребността от творчески труд не стане неотменимо качество на личността, то в условията на общото изобилие и прогресиращото съкращаване на работния ден човека ще го заплашват пресищане, опустошение, парализа на духа. Но трябва да бъдем готови за това, че представата за ползата и оправдаността на един или друг вид труд, за неговото място в йерархиите на творчествата ще претърпи значителни изменения. Трудът, макар и творчески, когато е насочен към умножаване на страданията на живите същества – било то чрез изобретяване на смъртоносни средства, чрез печатане на развращаващи книги или чрез унищожаване на животните заради развлечение, заради чревоугодие, заради така наричаната научна полза, – подобен труд ще се възприема като атавизъм, като нещо диво и срамно. И напротив: много форми на вътрешен труд, преди това приравнявани към безделието, ще намерят своята правилна оценка. Съзерцанието, размишлението, религиозната дейност във всичките нейни видове, общуването с природата, развиването на тяло, значително по-многообразно, отколкото днешният спорт, екскурзии или поклонничество по великите огнища и паметници на културата, заниманията, макар и съвсем скромни, с литература и изкуство, творческата любов на мъжете и жените, духовно оплодотворяващото общуване с приятели – във всичко това ще се вижда елемент на истински вътрешен труд, необходим и благословен, и вместо жалки трохи свободно време за тези занимания ще се отделят почетни и пълноценни часове. Защото, ако дадена дейност спомага за задълбочаване, разширяване, възвисяване или облагородяване поне на един човек, с това тя спомага и за усъвършенстването на света. Ако в ръководен стремеж бъдат превърнати, в дадения случай, търсенията на лично наслаждение, то на господството на такъв стремеж ще бъде обявена непримирима душевна война. Защото непоклатима аксиома е това, че човекът, който живее само за себе си, е даже не нула, а отрицателна величина в човечеството.
Изглежда достатъчно ясно, за да има нужда от допълнителни разяснения, че жаждата за знания е стимул, развиван внимателно и с всички средства. Но тази жажда няма да се ограничи в областта на знанията, придобивани на научните и художествени пътища, а ще включи в себе си познания метаисторически, трансфизически, религиозни. Ще се разгърне не само жажда за знания, а и духовна жажда изобщо.
Комунистическата педагогика, до която ми се отдаваше така бегло да се докосна тук, е имала предвид развиването също така и на още три качества на естеството, три отличителни качества с огромна важност: подчиняване на личното пред общото, дух на интернационализъм и стремеж към бъдещето.
Няма да се докосваме до това в каква степен се е отдавало на работниците от тази система да постигат отглеждането на тези качества във възпитаните от тях поколения. Във всеки случай системата се домогвала до това: превъзходството на общото над личното да бъде трайно усвоено от съзнанието на възпитавания. За съжаление при това се извършвали незабележимо две идейни подмени. Под „общо” се подразбирало не човечеството и даже не цялото население, като цяло, на една или няколко страни; подразбирала се частта от човечеството, обединена от обща, твърдо очертана идеология. Всички, оказали се от онази страна на това очертание, се преценявали или като врагове – и пощада за тях нямало, или като днешни съюзници, при което бъдещето трябвало да реши ще станат ли тези съюзници напълно „свои”, ще се включат ли в разширяващ се войнствен колектив или ще станат врагове и тогава ще бъдат унищожени. Такава била първата подмяна: подмяна на общото с груповото. А втората подмяна се заключавала в това, че се губела представа за пропорциите: дребната, нищожна изгода, която можел да извлече колективът от самоотречението на личността, се смятала за нещо по-високо от интереса на тази личност като такъв, даже понякога и от нейния живот. Дребното правонарушение се разглеждало като държавно престъпление, а естественото нежелание на човека да се откъсне завинаги от своето семейство заради многогодишна работа в недостъпно далечната периферия срещало на своя път цели барикади, натрупани от държавата, партията, обществеността.
Новото отношение между лично и общо трябва да бъде освободено от тези подмени. Не груповият интерес, не интересът на дадената държава или на даденото обществено движение има право да господства над личното – такива групови тирани са вампири, идоли и Молохи, а благото за цялото човечество. „Човечеството не е единно – ще възразят мнозина, – то е разбито на антагонистични класи, групи и т.н.”. – Да, разбито е; и неговото общо благо се заключава именно в това то да престане да бъде разбито. И при това да престане не за сметка на отсичане на едни части и насилствено преправяне на други, а за сметка на развиване в човечеството на центростремителните сили и изживяване на центробежните. За да може това единение да не струва на човечеството отново стотици милиони насилствени смърти, още повече лични трагедии и превръщане на част от човечеството в обитатели на затворите. Не зная дали това напомняне тук е уместно или неуместно, но знам, че нашето поколение твърде се опари от тези подмени и от тази лъжа. И аз съм готов да твърдя това отново и отново, на място или не, стига само моят предупреждаващ глас да стигне до няколко умове и сърца, на които все още предстои с времето да съзидават и живеят, а може би и до такива, на които все още предстои да се родят. – Само така разбираното общо има достатъчна тежест, за да претендира за превъзходство над личния елемент. Но и това превъзходство няма право да бъде абсолютно: правилното съотношение се заключава в това големи жертви от страна на личността да се принасят заради действително големи резултати, а за малките, частни резултати са достатъчни и малки жертви.
Тезисът на интернационализма – това е грандиозна сила и в нейната основа лежи абсолютната правда. Но лъжата не се забави да проникне и тук: мисълта, че всички народи по своя характер, по своята надареност и по своето историческо задължение са равни помежду си, е празна демагогия. Разбира се, един или няколко народа, които да са особено предпочетени от Божеството пред останалите и на които, поради това, да е позволено повече, отколкото на останалите – няма. Но всеки народ е провиденциално предназначен – ако щете, избран – за решаването на някои особени исторически и културни задачи; и тези мисии са неповторимо своеобразни. Има народи – обикновено те биват и числено много големи, които са предопределени за колосални роли с планетарно значение; други – за задачи по-частни, по-тесни. Но на когото е дадено повече, от него повече и ще се иска. Както за личността, така и за народа повишената надареност и мащаб са основания не за повишени изисквания към другите, а само към самия себе си. Надареността и мащабът задължават за нещо по-голямо, а изобщо не дават права над това, над което останалите смъртни нямат право. Изобщо изключителността не дава абсолютно никакви допълнителни права; тя налага само допълнителни задължения. Именно такова разбиране съдържа в себе си опровержението на всякакви расистки или националистически теории. Когато се опитват да ни уверят, че някой малък, изостанал, почти нищо не внесъл в общата съкровищница народ е равен на народа китайски, британски, германски или индийски – това е неубедително и глупаво, защото такъв тезис не може да се защити с никакъв щит от крещящите и неопровержими факти. Истинското опровержение на расизма и всякакви свръхчовешки претенции – безразлично дали на народа или на отделната личност – е единствено в указанието: noblesse oblige – доблестта задължава. Ще започне ли някой освен хората, пребиваващи в етическо отношение на нивото на дивачеството, да оправдава експлоатацията на бедните от богатите или на слабите от силните? И само нравствените диваци могат да предполагат, че голямата национална надареност и мощ дават на народа право за експлоатация на по-малките. За съжаление лицемерното дрънкане за прословутото „бреме на белия човек” е успяло да внесе профанация и тук. Ако бремето на белия човек наистина съществува на света, то това не е бремето на колонизатора, а бремето на високоинтелигентните същества, задължени да просвещават невежите, да хранят гладните, да носят радост на тъгуващите, да изцеляват болните, да повдигат изостаналите, да озаряват, украсяват или смекчават техния живот. Ето истинското бреме на великите нации!
Ясно е, че никакво националистическо дрънкане не може даже и да се опита да възникне върху почвата на духовните полета, осенени от сините листенца на Розата на света.
Остава третата черта на старата педагогика: стремежът към бъдещето – велика черта! Черта, прекрасно и гордо отличаваща хората, възпитани от тази система. Такъв човек мисли перспективно. Той мечтае и вярва в слънцето на бъдещето, той се вдъхновява от благото на бъдещите поколения, той е чужд на себелюбивата затвореност. Този стремеж към бъдещето е огромна крачка напред, но той все още не е съвършен. Доктрината е наситила тази представа за бъдещето с определено съдържание, снижено и опростено. Практически тази представа се е формирала от две величини: материално изобилие и покоряване на Природата. Такава представа е праволинейна, като линеал. Тя е лишена от духовност – като бетона, и материалистически наивна – като изказване на ученик от 7-ми клас край пионерския огън. Да, панорамата на бъдещето предполага, разбира се, и материална заможност, а впоследствие – даже и изобилие. Но всеобщо изобилие може да бъде постигнато сравнително скоро, това е само първият етап, само необходимото условие за умствен и духовен разцвет. През XXI век човекът така малко ще се възторгва от тази заможност или изобилие, така малко внимание ще му обръща и ще го преживява душевно, както съвременният жител на Ню Йорк или Москва се отнасят без интерес и възторг към съществуването, например, на канализация или на автобусни превози. Човекът от следващото столетие просто ще се ползва от материалната заможност, а по-късно – от изобилието – и толкова. Що се отнася до покоряването на Природата – понятие, носещо агресивен, империалистически, едва ли не колониален оттенък на отношението на човека към Природата, то на него – в противовес, ще се издигне идеята за хармонизиране на взаимовръзките между Природата и човека. След ясно осъзнаване на двойствения характер на Природата, на нейните провиденциални и демонични стихии, човекът ще се намесва в живота на Природата по такъв начин, че да се бори с демонизма в нея, а с нейната светла страна да установи най-тясно взаимопроникване. Той ще се старае не само да извлича от нея нови и нови енергийни ресурси, а да спомага за духовното развитие на животинското царство, да хармонизира отношенията между видовете, да усъвършенства растителното царство и целия природен ландшафт, а със светлите стихиали да установи отношения на любов и дружба.
Действителен патос на тези епохи ще бъдат: нарастването на духа на любовта – първо; творчеството, по-точно, богосътворчеството в множество видове и форми – второ; просветляването на Природата – трето; разрушаването на преградите между физическия свят и другите светове – четвърто; радостта от живота, кипящ и в Енроф, и в много други светове – пето; и висшите форми на богопознание – шесто. Стремежът към такова бъдеще – ето какво ще отличи облагородения човек от човека на всички предишни културни стадии.
С какво може да се характеризира умственият облик на такъв човек?
С непрекъснато растяща жажда за знания, която се подхранва от непрекъснато растяща ерудиция; с навици за самостоятелно мислене и интелектуална независимост; със свободно и щастливо чувство на поклонение пред явленията на Дълбокото и явленията на Великото.
Какво характеризира неговия естетически облик?
Развиването на неотменима потребност от художествени впечатления; високо развит вкус; знание и разбиране на изкуствата на миналото и техните паметници; органична потребност от художествено творчество, макар и с малък диапазон; свободно и щастливо чувство на възхищение пред явленията на Прекрасното.
Какво характеризира неговия нравствен облик?
Дейна доброта към окръжаващото; способност за горещо състрадание и сърадване; чувство за единство общочовешко; чувство за единство космическо; свободно и щастливо чувство на благоговение пред явленията на Висшето.
Какво характеризира неговия религиозен облик?
Живо преживяване на нашия материален слой като един от слоевете на Шаданакар; вътрешна работа над разкриването на органите за духовно възприемане; всекидневно усещане на живота като мистерия; познаване на религиозните форми на миналото и настоящето; умение да се вярва на всички религии, тоест да се разбира опитът и учението на всяка от тях като отражение на един от редовете на духовната реалност; императивна потребност от лично участие в религиозния живот и творчество на човечеството; способност да се чувства завладяваща радост от участие в тях.
С какво, най-после, може да се характеризира външният, телесен облик на такъв човек?
На мен ми се струва, че неговото телосложение ще бъде стройно, с пластични движения, лека походка, хармонична мускулатура, а лицето – открито, високо интелигентно, изпълнено с приветливост и като че ли светещо отвътре. Защото в основата на физическото развитие се влага заповедта за дружба със светлите стихиали; с нея от детството се пронизват спортът, танцът, играта. И още затова, защото той отчетливо съзнава двойствеността на Природата и не дава на инволтациите на тъмните сили да проникват в неговото същество. Като слънчево дете преминава той през своите ранни години и наистина напомня на млад бог, встъпващ в младостта. В леки одежди по цъфтящата земя върви той, нейният син, нейният другар и преобразувател, по-големият брат на птиците и зверовете и събеседникът на ангелите, строителят на най-прекрасни градове, усъвършенствувателят на планините, горите и пустините, стопанинът на планетата-градина.
Така застава пред вътрешното зрение облагороденият човек.
От тази характеристика е ясно към развитието на какви заложби на естеството ще бъдат насочени основно възпитателните и образователните усилия.
Развиването на тези качества би било крайно затруднено откъснато от Природата. Поради това като основен тип на общообразователното средно училище аз виждам колеж-интернат, разположен или извън, или в покрайнините на града. Същите тези колежи, които ще обслужват децата, които живеят в градска среда, трябва поне да им осигуряват летни излизания извън града за цялото лято. И ако класните занятия продължават не 8 или 9 месеца в годината, а само 7, и ако срокът на обучението в начално-средното училище отнеме не 10, а 12 или 13 години – в това няма нищо страшно. Та нали занапред младежта няма да я чака хомота на войнската повинност; никаква гонка за въоръжаване или съревнование между две политико-икономически системи няма да пришпорва жизнения темп и ако човек завърши своето висше образование даже на 30 години, това ще означава само, че той излиза в живота не като тесен специалист, а като човек в пълния смисъл на тази дума.
Не трябва да ни плаши и дискредитираната дума „интернат”. Никаква изолация на учениците от живота такъв интернат не предполага. Учащите се ще бъдат свързани с обществото посредством многообразни нишки: работната помощ – със селските стопанства, художествената самодейност – с клубовете и училищата от открит тип, почивните дни – със семействата, спортните празници – с младежките организации, екскурзиите – с музеите, заводите – с научните учреждения, пътешествията – с различните културни и обществени слоеве на своята и на други страни. Да се нарече такова заведение „закрито” може само условно. Целта, заради която си струва децата да прекарват голяма част от времето си зад стените на колежа, се заключава, разбира се, не в тяхното откъсване от живота или от семейството, а съвсем в друго. Такава структура осигурява най-целесъобразно използване на времето, позволява по-многостранно да се въздейства на ученика и спомага за развиването на чувството за колектив.
От педагозите на такива училища ще се изисква, разбира се, особено внимателна подготовка, фин педагогически такт и дълбоко разбиране на своята задача. Интернатът трябва да стане нещо средно между другарство и семейство. Всичко, което намирисва на казионна сухост, чинна официалност, началническа хладност, а още повече – на възпитание със строга дисциплина, не трябва да се осмелява да се приближи до това здание дори на пушечен изстрел. Та нали личността, която се формира тук, трябва да бъде способна да живее в общество, основано на доброволност, а не на принуда. Разбира се, системата от забрани, наказания и поощрения в някаква степен ще остане – особено в началото. Но тя ще играе само помощна роля и ще бъде сведена до минимум. Трябва не да се внушава страх пред наказанието, а да се развиват качества, правещи извършването на онова, което не трябва, невъзможно. Не страх и не тщеславие ще пречат на възпитаника да лъже, да обижда най-слабите, да пренебрегва учението, да извършва постъпки антидругарски или жестоки по отношение на животните; това постепенно ще става за него невъзможно поради това, че на него ще му помогнат да заобича дружелюбието, правдивостта, храбростта, състрадателността. От малък ще му помогнат да развие вкус към труда, вкус към творчеството, вкус към вътрешната и външната култура. Само поради това може да произтича органично и естествено отвращение към безделието, невежеството, жестокостта, бездушието и себелюбието. Аз не съм педагог, а и не би било тук мястото да предлагам подробни методологически проекти. Тук може да се говори само за задачите на педагогическата система на Розата на света и за нейните основни принципи.
Религиозно-етическото и религиозно-художественото възпитание ще отчете, трябва да се предполага, прискръбния опит на такива архаични дисциплини, като, например, печалния спомен за „закона Божий”. То трябва да бъде не затворено в неподвижните кристали на догматиката, не затиснато в една тясна, непримиримо противоречаща на всички останали дисциплина, а действително възпитание, пронизващо и освежаващо всичко. Спорт, къпане, разходка, градинарство, цветовъдство, грижи за животни, игра – всичко се преплита с веселите, поетични, радостни действия, влизащи в култа към стихиалите. Учението, заниманията с изкуствата, четенето, пеенето, посещаването на музеи и храмове, беседите на тема култура, история и метаистория ще влязат в съприкосновение с дълбоките и тържествени обреди, влизащи в култа към Синклитите. Наситеният, деен ден, обогатяващ ума и сърцето, би било добре да бъде завършван с четене на глас на свещени книги – не повече от една глава на вечер, и при това да се чете на глас поред от всички – от момчета и момичета. Огромно нещастие ще бъде, ако такъв начин на живот някъде, благодарение на неподготвеността на учителите, се изроди в поредица отегчително-задължителни повинности. Задачата е в това да се разкрие пред всяко дете вътрешната поезия, красота, дълбочина и възвишеност на тези религиозни действия. Ако всичко това бъде разбрано и почувствано, ще възникне потребност от тях, която няма да се нуждае от никакви подтиквания.
Но да се избегне въвеждане в програмата на някакъв учебен предмет, посветен специално на света на религиозните идеи, разбира се, няма да се отдаде: наред с развиването на собствен религиозен свят на чувствата в душата на ученика се изисква и наличие в него на системно придобити религиозни знания. На мен ми се струва, че такива знания ученикът би могъл да черпи от специална дисциплина – всеобщата история на религията, излагаща с цялата обективност, която изобщо е възможна, духовната еволюция на човечеството. Тя ще трябва да бъде тясно обвързана с курса на политическата история, който – на свой ред – трябва да бъде силно разширен и образно оживен чрез включване в него на материали по история на изкуството, науката, философията и материалната култура. И от само себе си се разбира, че тези дисциплини ще се обогатят, доколкото позволяват времето и средствата, с прожектиране на филми, уреждане на изложби и телевизионни предавания, кръжочна работа, посещаване на храмове на различни вероизповедания и огнища на народния религиозен живот.
Изобщо грижливо се възпитава и всячески се поощрява творческото начало: отглеждат се и най-малките филизи на музикалното, словесно, сценично, архитектурно, живописно, философско, религиозно творчество. Култивира се, както вече беше казано, творческо отношение към всеки труд, отвращение към насилието, към разрушаването, към потискането на чуждата воля.
За допускането на такива забавления като риболов, лов или съставяне на ентомологически колекции не може да става и дума. Какъв ти там лов! Добри биха били педагозите, грижещи се на думи за развиване на доброта и любов и в същото време спокойно съзерцаващи как техните възпитаници се развличат с мъчения на животни. Вероятно ще се наложи да се започне с категорична забрана на подобни забавления, а след това отвращението към мъченето на живи същества ще започне органически да произтича от любовта към тях, любовта ще се развие чрез грижи за опитомени животни. Постепенно чувството за близост на стихиалите ще започне да пронизва ежедневния живот; внимателно ще се поддържа състоянието на готовност към това възприятие. Организмът се закалява с физически упражнения, дрехите стават по-леки, тялото се открива за докосването на стихиите, доколкото позволява климатът, обувките се премахват, като се изключат часовете за пребиваване в мразовито време под открито небе.
Във връзка с това на мен ми се налага да се докосна до една група прийоми, по-частна, спомагателна, но – по мое мнение – практически важна.
Явно вече не са далеч времената, когато откриването, от естествените науки, на особен род излъчвания от земната повърхност ще ни принуди да изменим възгледите си за много неща. Експерименталното изследване ще установи, че за различните ландшафти са свойствени различни видове и степени на това излъчване и че то, прониквайки в нас чрез съприкосновение, тоест чрез стъпалата на краката, а при къпане – чрез цялата повърхност на тялото (в най-слаба степен – чрез въздуха), непрекъснато и мощно въздейства на човека – не толкова на неговия организъм като цяло, колкото на неговите нервна система и психика. Но с излъчванията, излизащи от разтопените недра на земното кълбо, тези еманации на горния слой на кората нямат никаква връзка. Ще се изясни също така, че материалната среда на населените места, особено тяхната почва и – в по-малка степен, стените на зданията, отдават еманация от друг тип, оказваща ни малко по-различно, не по-малко благотворно въздействие. По-късно ще бъде установено, че почвата е като резервоар, натрупващ, пазещ и отдаващ енергията на излъчванията за огромни промеждутъци от време, а самите източници на излъчванията пребивават в светове с друга материалност, макар че тяхното придвижване в пространството там се отразява на състоянията на стихиите и на целия ландшафт тук. Аз не съм физик и да правя прогнози за бъдещия ход на развитието на естествените науки не е моя работа; спокойно ще чакам, докато физиката се приближи до вратите, зад които се разтваря трансфизическата дълбина и далечина; докато тя посочи с обстоятелността, свойствена на точните науки, че един от тези два класа еманации принадлежи към слоевете на някои стихиали на Природата, а друг – към някои стихиали именно на населените места и, главно, на арунгвилта-праната на човечеството.
Това, че къпането, въздухът и слънцето са полезни, на всички е отдавна известно; сега ще се изясни, че тази полза е многократно по-дълбока и по-многостранна, отколкото сме мислили, и че още по-полезна е самата Земя. Ще се окаже, че най-полезното се заключава в това, на което по-рано не е обръщано внимание, и че обувките се явяват не само защита на изнежените крака от нараняване, а и основна преграда между нашия организъм и излъчванията на Земята. При това ще се потвърди, че да се ходи бос е полезно не само сред Природата, където почвата отдава излъчванията на стихиалите, но и в населените места, където намаляването на тези излъчвания се компенсира с еманация на жизнената сила на човечеството. Това откритие ще обърне системата за физическо възпитание, в много отношения ще измени спорта и бързо ще се отрази на облеклото. Преобръщайки архаичните представи за приличие на Европа и Америка и заглушавайки възклицанията на недоумяващите сноби от безгрижния тропот на боси крака, новата мода ще се превърне в навик на младежта, след това – във всеобщ обичай, и на него географски и сезонни граници ще му сложат само студовете на северните зими. Впрочем това са частни случаи и за тази смяна на обичаите би могло и да не се споменава, ако същността на въпроса се изчерпваше с оздравителното значение. В действителност този въпрос е по-дълбок, отколкото може да ни се стори на пръв поглед.
В числото на петте външни чувства на човека има едно, досега почти неосмислено, даже заклеймено с някакво странно пренебрежение. Нашите езици са изработили двойки глаголи: слушам – чувам. Изработили са и други: гледам – виждам. Но в осмислянето на нашето чувство за осезание и на това, което можем да възприемаме чрез него, е станало някакво забавяне, несъразмерно закъснение. Ние обикновено „осезаваме” в смисъл на механично получаване на осезателни впечатления, но съвсем не осезаваме в смисъл на осъзнатост на тези впечатления. Като че ли „гледаме”, но не „виждаме”, „слушаме”, но не „чуваме”. Кой и кога изпитва поне капка удоволствие и поне за секунда се замисля над това какво чувства, докосвайки се до предметите на всекидневието, до стените и пода на жилищата, до растенията, до водата, до земята? Поне половината от човечеството, тоест над милиард човека, ходят боси. Разбира се, това е чудесно, полезно и удобно. Но при това някои не изпитват изобщо нищо, поне донякъде забележимо, други изпитват чисто телесно удоволствие, доколкото походката на събутия човек, при това на свикналия, по начало е по-лека и по-свободна. Ако знам, че всяка моя крачка е съприкосновение с тялото на родната Земя, че най-малките извивки на почвата, измененията на нейната влажност и сухост, прохладност и топлина, грапавост и гладкост, мекота и твърдост, плътност и ронливост е не нещо друго, а нейната реч към мен, не нещо друго, а докосване до стъпалата на моите крака на тази всеобща Майка, обичаща ме като свое дете и още с някаква непостижимо гореща, свръхчовешка любов – освен телесно удоволствие аз изпитвам непредаваемо чувство, подобно на любовна ласка и топла, упоителна радост.
Множество хора на юг ходят боси и в градовете. При това, по силата на навика, те – поне повечето от тях, като че ли не изпитват нищо. Но ако тези хора се вслушваха в дълбините на своето собствено осезание! Ако те осъзнаеха, че тук са живели, дишали, ходили, трудили се, обичали хиляди и милиони – същото това човечество, към което принадлежат и те! Ако те бяха вникнали как по тяхното същество се вдигат от този невзрачен асфалт токове, горещи не с физическа, а с някаква друга топлина! Ако осъзнаеха всичко това, те биха осъзнали и това, че, стъпвайки по тези камъни с боси ходила, те, освен физическо удоволствие, изпитват и особен прилив на сили, весели и горещи, ободряващо чувство за пълнота на живота, чувство за единение с цялото.
За да развием в себе си способността за постоянна фиксация върху задължителните възприятия и тяхното задълбочено осмисляне, не се изискват нито обременителни медитации, нито суха умствена гимнастика. Аз не се стремя да натрапвам никому тази методика, но не смятам за нужно да скривам тези методи, които са ми давали възможност да прониквам в Природата по дълбоко от обичайното, а силата на радостта от общуването с нея и с жизнената сила на човечеството са увеличавали многократно. Поради това трябва да развием в себе си способността за „странично осезание”. Съсредоточавайки своето съзнание върху каквото и да било и в същото време възприемайки с осезанието си различните предмети, до които се докосваш, трябва да ги фиксираш с определено ъгълче на съзнанието си, от време на време като че ли обръщайки към тях взора на мисълта си и осмисляйки ги. Това – първо. Второ – да свържеш това „странично осезание” с онова общо отношение към физическия слой, което аз бих нарекъл готовност за възприемане на неговото прозиране. Светът ще заговори с нас с хиляди гласове, всеки ще бъде изпълнен със своеобразие, изразителност и неочаквано дълбок смисъл. Вятърът ще престане да бъде механичен напор на множество мъртви молекули на въздуха към нашето лице и тяло; той ще ни се яви или като милувка на прекрасни невидими същества, или като неистови забавления на друг, по-суров слой. Земята, по която ние досега равнодушно сме стъпвали, тъпо отзовавайки се само на крайна топлина или студ, сега ще заговори с нас с жив език. Тя ще заговори чрез нашите смеещи се от радост стъпала на краката ту със закачливите възклицания на ручеите и полянките, ту с припукващия смях на повалените от вятъра дървета и борови иглички, ту с развълнувания речитатив на сухия път. Тя ще ни обсипе с ласките на влажната глина на горските пътечки, с трогателната нежност на тревите, със суровата мъдрост на камъка и с най-меките килими пътен прах. – „И равнодушната природа с красота вечна сияе…”. Бедният Александър Сергеевич! На него му се случило да се роди във времена, когато е било недостъпно за господата дворяни това босо щастие! Сега Природата би престанала да му се струва равнодушна: той би усетил с неопровержима достоверност, че не само той я обича, но и че е обичан от нея.
Задълбочаването и осмислянето на чувството за осезание и постоянното му, ежедневно използване – ето, по мое мнение, една от съществените линии в тази възпитателна система, която има предвид развиването на способности за трансфизическо познание. Като че ли по-рано сме разглеждали под лупа участъка от органична тъкан, различавайки нейния строеж и съкращаването на нейните влакна, нищо не изразяващи… А сега сме погледнали с прост и ясен взор и внезапно сме разбрали, че пред нас е телесната тъкан на прекрасно лице, живееща дълбоко осмислен живот и изпълнена с изразителност. Безсмислена грамада от мъртва материя – преди; ослепително прекрасно, мощно живеещо, мъдро и любовно гледащо нас и милиардите същества Лице на Света – сега.
Естествено, и профилът на бъдещия колеж ще се измени в сравнение със съвременното средно училище: ще се задълбочи и разшири хуманитарният цикъл. Увеличаването на курса на историята и въвеждането на курс по история на религията, в широкия аспект на това понятие, ще изисква по-голям брой допълнителни часове; тези часове ще бъдат намерени посредством удължаване на сроковете на обучение. Възможно е в гимназиалните класове да се наложи да се прибегне към система с три насоки: хуманитарна, естественонаучна и техническа. И независимо от това дали завършващият се кани да постъпи във висше учебно заведение, или се готви за практическа работа, на него трябва да му се предоставя годишна стипендия за пътешествие – колективно или индивидуално, във всяка интересуваща го страна или поредица страни – за разширяване на кръгозора, за запознаване с Природата и културата, за установяване на връзки. Мрежата от специални младежко-туристически огнища във всички страни и работата в тези огнища на висококвалифицирани педагози ще предпазват мнозинството стипендианти от разхищаване на това златно време за глупости и ще им помогнат да избягват случайните и безплодни увлечения.
Лесно възниква въпросът: с какво може да се оправдае такова разширяване на хуманитарния цикъл? Та нали в първата епоха на Розата на Света ще са необходими колосално количество кадри с различна насоченост – работници на точните науки, инженери от всички специалности. Нима осигуряването на всеобщо материално изобилие не предполага преди всичко използване на енергийните ресурси на Природата – вече открити или очакващи откриване?
Да. Но наред с тези кадри ще са необходими също толкова многобройни кадри от работници, осигуряващи провеждането на всестранни обществени реформи. Освен това естественонаучните и инженерно-техническите работници от новата формация именно с това ще се отличават от своите предшественици, че вместо като тесни специалисти ще се проявяват като облагородени хора. А трето, с течение на годините, с изграждането на материалната база, нуждата от инженерно-техническата интелигенция ще започне да намалява, а потребността от хуманитарни кадри – да нараства.
Изобщо у нас нерядко забравят, че потребностите на обществото – като цяло, и на всеки негов член – в частност, едва сега изобразяват позната и убедителна за нас картина. Поглеждайки, например, към средните векове или към общността на родовия строй, ние сме склонни да си представяме, че магьосниците, знахарите, монасите, астролозите всъщност са не повече от паразити. В такъв възглед, разбира се, не се съдържа нищо освен ограниченост. Всички тези обществени групи и, така да се каже, професии, можели да съществуват – и са съществували, именно поради това, че са отговаряли на определени потребности на обществото – потребности, които сега почти липсват. От друга страна, хората от онези отдалечени епохи не са имали понятие за множество потребности, които са възникнали при техните потомци и са определили цялата картина на нашия живот. Физикът на ХХ век в своя кабинет и неговите лаборанти, кинорежисьорът в своето ателие и окръжаващите го оператори и артисти, посетителите на музеи и екскурзоводите, туристите и гидовете, инструкторите по физкултура и спортистите, телефонистките и трактористите, шахматистите и фотографите, милионите хора с всевъзможни специалности – всички те биха се сторили на типичния за средните векове човек или вълшебници, или чудаци и само в най-добрия случай – просто безделници и паразити.
Също толкова странни, нелепи, вредни или непонятни биха се сторили на мнозина от нас други видове дейности, които ще бъдат призвани към живот от потребностите на бъдещите епохи. Някои от потребностите, днес оставащи участ на единици, след няколко десетилетия ще станат масови. Явно стремително ще нараснат потребностите от естетически ред, а потребностите религиозни ще изменят своя характер, ще станат значително по-многообразни и по-тясно ще се свържат със световете на Природата и с кръговете на културата. Естествено е, поради това, че превъзходството на хуманитарния цикъл на науките ще проличи не само в профила на средните училища, а и в типовете висши учебни заведения, в техните програми и в тяхното, така да се каже, относително тегло. Защото щом Розата на света успее да пристъпи към универсални реформи, от този момент потребността от педагози и юристи от нов тип, от общественици, историци, превъзпитатели на престъпници, литературоведи, психолози, философи, въоръжени с нова методика и въодушевени от нови цели, ще направи стремителен скок.
Неизбежно е възникването и на нови научни дисциплини: зоогогика, метапсихология, метафизиология. Последните две, всяка от своя страна, ще насочат усилия към изследването на органите за духовно възприемане, досега очакващи своето откриване от европейската наука. Въз основа на опита от тези дисциплини впоследствие ще се формира окончателно нова педагогическа система, поставяща си за цел действено да помогне за разкриването на тези, заложени във всеки човек, органи. Но разцвет на тази педагогика едва ли може да се очаква, даже при най-благоприятни обстоятелства, след по-малко от няколко десетки години, когато метапсихологията и метафизиологията ще натрупат достатъчен материал и ще могат да го обобщят с разработената теория.
Размахът и дълбочината на реформите ще предизвикат необходимост от преустройството и на други висши учебни заведения, включително естественонаучни.
Вече няколко пъти аз заговарях за предстоящото с времето, под ръководството на Розата на света и с усилията на няколко поколения, превръщане на повърхността на нашата планета в градина. Нека този образ не смути привържениците на недокоснатата Природа! В течение на хиляди и милиони години недокосната оставала цялата повърхност на земното кълбо. През XIX век недокоснатата Природа владеела вече само половината от тази повърхност. А сега… Това, може би, е печално, но друг път за развитие няма и не може да има. Нарастването на народонаселението, техническият прогрес и разкриването на гигантските ресурси енергия очевидно изцяло са предопределили бъдещето на „дивата Природа”. Дилемата се заключава не в избора между дивата Природа и Природата-градина, а в избора между Природата-градина и антиприродата.
Под антиприрода аз разбирам превръщането на големи райони, а след това и цялата повърхност на сушата, в урбанизиран комплекс, с включване в него на осакатени остатъци от Природата заради извличане от тях на хигиенна полза и физиологическо удоволствие.
Под Природа-градина аз разбирам превръщането на големи райони, а след това и цялата повърхност на сушата, в редуващи се паркове планински, паркове полянно-горски, обработвани с помощта на най-висша земеделска техника, резервати с девствена Природа, резервати за животни, градове-градини и села-градини, с цел не само животът на човечеството, но и животът на животинското царство, растителното царство и стихиите да се издигне до възможна хармония, а мировият ландшафт да се изведе на висока художествена степен.
В този труд усилията на много науки и много изкуства ще се кръстосат с религиозно-етическото въздействие на учението за стихиалите. Нови мащаби, нови изисквания, нови технически и декораторски прийоми ще превърнат старото изкуство за градината в нещо принципно ново – не само по обем, но и по качество. То ще се съчетае с монументално строителство и скулптура. То ще подчини на себе си и лесовъдството, и цветовъдството, и агротехниката, и селекцията, и декоративната живопис, и зоогогиката, и мелиорацията, и озеленяването на пустините, и много друго. Това изкуство ще обедини усилията на най-различни професии и квалификации и може би даже в известни исторически периоди то ще стане водещото, масовото, най-любимото от изкуствата.
Ясно е, че съобразно с тези задачи ще се преустрои и работата на съответните научни учреждения – учебни и научно-изследователски.
Но и с това съвсем не се изчерпва преобразуването на висшето училище и на целия научно-изследователски комплекс. Ще се създаде мощна стълба от религиозно-културни учебни заведения от нов тип – от колежи до академии.
Хуманитарният колеж-интернат за подрастващи от 12 до 20 години на мен ми изглежда като най-вероятната първа нейна степен. В такива колежи предстои да се подбират деца, съчетаващи склонност към изкуствата или хуманитарните науки с нравствена надареност. Втората степен ще представлява религиозно-философски университет: редица негови факултети ще подготвят, освен духовни лица за всичките пет култа на Розата на света, също така и новите общественици, ръководители на религиозни и филантропски – в широкия смисъл на думата – организации, философи, психолози, публицисти, редактори, коментатори, режисьори на мистериала и много други. Можем ли да забравяме, че ни предстои титаничният труд на стотици милиони човека, поставящи си цел – да пробият бронята от псевдонаучно невежество и антирелигиозни предразсъдъци, в която първата половина на нашия век е заковала многочислените народи! Достатъчно е да си спомним, че в течение на две или три поколения обширни страни са били лишени изцяло даже от най-насъщната, елементарно необходима религиозна литература, дори от Библията и Корана, а да не говорим за каквито и да било сериозни трудове или за популяризиране на религиозните съкровища на миналото. Предстои пускането на милиони тиражи на каноническите текстове на християнството и другите религии, снабдени с научен апарат, който би отговарял на нуждите на съвременния читател; многобройни серии художествени издания и учебни пособия, възпроизвеждащи паметниците на световната религиозна култура; издания научно-изследователски, способни да удовлетворят задълбочаващия се интерес към духовната история на човечеството; специални и популярни серии, запознаващи обществото, подивяло в атеизма или в равнодушието, с великите учения за духа – от Веданта до Шопенхауер, от гностицизма до антропософията и екзистенциализма. Именно такива работници ще подготвят религиозно-философските университети. Накрая, стълбицата на учебните и научни учреждения ще завърши с всемирна религиозно-философска Академия, координираща и направляваща идеологическата работа вътре в Розата на света. Подобни Академии с национални мащаби ще възникнат, разбира се, във всяка страна.
Но ще има и други области на дейност, които ще изискат такова количество хуманитарни работници, което е невъзможно да се охарактеризира с друг епитет освен „грандиозно”.
Преобразуването на всемирната държава в братство е невъзможно само с външни средства. За някои външни средства, като първи предпоставки за това преобразуване, ще стане дума в следващата глава. Именно тук е уместно да посочим това по какъв начин възпитаването на облагородени поколения ще позволи да се премине към самия процес на това преобразуване.
Подобно на онова поколение израилтяни, което, излизайки с Мойсей от Египет, трябвало да отстъпи място на другите поколения, преди племето да влезе в Обетованата земя, така и на поколението от средата на ХХ столетие, отровено от въздуха на епохата на световните войни, е съдено да слезе от арената, за да се възцари дългоочакваният строй, който проблясва пред нас през колонадата на трите последователно просветляващи се периода. Защото този строй не е установяване външно. Той ще бъде органичен и естествено необходим едва тогава, когато моралният облик на новите поколения направи невъзможни злоупотребите със свободата и нейното превръщане в анархия. Никакви мерки за превъзпитание не са недостатъчни за това от корен да се преобразува психиката на два милиарда души, вече формирала се в друга, наситена с кръв и жестокости атмосфера. Разбира се, милиони най-добри от тези, които живеят сега, биха отговаряли на най-високите изисквания на онази далечна епоха. Но трябва да им отговарят не най-добрите, а преобладаващото мнозинство, за да може цели поколения да бъдат възпитани от Розата на света като облагородени хора.
Преобразуване на същността на държавата – какво е това? Разоръжаване на всички, истинска демокрация, смекчаване на законите, облекчаване на наказанията? Разбира се; но всичко това е малко. Същността на държавата е бездушен автоматизъм. Тя се ръководи от материалните интереси на по-големи или по-малки човешки масиви, разбирани като цяло. Към интересите на личността като такава тя е безучастна. Духовността ѝ е напълно неизвестна, както е неизвестна тя и на уицраорите и егрегорите, и за духовното благо – както на личността, така и на народа – тя не може да има ни най-малко понятие.
Смисълът на първия етап на управлението на Розата на света се заключава в постигането на всеобщо материално изобилие и в създаването на предпоставки за превръщане на Федерацията на държавите-членки в общочовешки монолит. Че за този период най-демократичните обществено-политически институции ще станат достояние на всички страни – това се разбира от само себе си. От огромните общности на законоведи, педагози, психолози, юристи и религиозни деятели ще бъдат преразгледани всички кодекси, ще се реформира системата от правни и процесуални норми, ще бъде смекчена скàлата на наказанията и самият принцип на наказанията ще започне да отстъпва място на принципа за лекуване на престъпника. За този период ще се подготвят такива кадри от работниците от нов тип, които са необходими за провеждане на универсални реформи, ознаменуващи следващия, втори, етап: етапа на превръщането на общочовешката, вече смекчена, държава в Братство.
Трябва да предполагаме, че началото на втория етап ще съвпадне със срока за всеобща съдебна реформа.
Все пак съдът със съдебни заседатели – поне някои разновидности на този съд, – това явно е най-прогресивната измежду формите на съда, съществуващи днес. Но това съвсем не е таван за развитието. Най-сериозните недостатъци на тази форма са посочвани безброй пъти и при това от хора, които стоят на съвсем различни позиции. Посочвано е, че принципът на свободното наемане на професионалист-защитник е несъвършен с това, че спомага за прераждане на адвоката в своего рода виртуоз, с прийомите на красноречието заменящ истинското, по човешки горещо, участие в съдбата на подзащитния. Едва ли някой ще започне да оспорва, че принципът на професионалната прокуратура е несъвършен с това, че нищо не пази прокурора от прераждане в чиновник, който във всеки обвиняем вижда непременно престъпник и се интересува само от онази страна на неговата личност, която е обусловила, по мнението на прокурора, извършването на престъплението. Що се отнася до принципа на съдебните заседатели, то той е несъвършен поради това, че често сложни в психологическо отношение дела, изискващи не само най-подробно изучаване, но и висока култура, проницателност и справедливост от страна на съдещите, се подлагат на разглеждане от лица случайни, неквалифицирани, често даже слабо развити; смешно е да се мисли, че няколко часа помощ, оказана на тях от специалисти, ще могат да компенсират тяхната непълнота.
Понастоящем явно е невъзможно подобна форма на съд да се замени с нещо по-добро. Това ще стане възможно тогава, когато продължаващото няколко десетилетия ръководство на Розата на света осигури създаването на кадри за съдебни работници от нов тип.
Към дейност от този род на юношата ще се наложи да започне да се подготвя още в колежа, избирайки от трите насоки хуманитарната. Посочената в началото на тази глава система за възпитание и образование ще приеме във висшето юридическо училище някои допълнителни особености, предвиждащи формирането именно на бъдещи съдии. Вероятно извънредно внимание ще бъде обърнато на развиването на такива страни от природата, които по-силно от други ще предпазват от бюрократичното, формално и особено – от користното отношение към човека. Изучаването, наред с това, на изкуството и философията, историята на културата, историята на етиката, историята на съдебните разпоредби, психологията, психопатологиите, психиатрията ще развие вродена проницателност, разбиране на недъзите на човешката душа и правилно разбиране на методите за тяхното отстраняване. Влязлата в плътта и кръвта представа за ценността на човешката личност и за дълга на съдията-лечител ще стимулира пределно внимателен, грижлив, топъл подход към подсъдимия. Защото на него ще започне да се гледа като на болен, който е достъпен за лечение – не задължително болен в съвременния психиатричен смисъл, а болен в смисъл на увреждане на етическата структура на душата. Ролята на такива съдебни деятели е невъзможно да се оцени: това са спасители на човешките души и човечеството се нуждае от тях не по-малко, отколкото от лекари, педагози и свещеници. Някой ще възрази: такива идеални лица се срещат единици, като изключения. – Но нима даже сега, в съвсем друга, задушаваща, отровена атмосфера толкова рядко се формират педагози и лекари с най-висок и чист етичен облик? Къде са основанията да се предполага, че педагогическата система, специално насочена към това, преследваща именно тази цел и действаща при това в най-благоприятната обществена атмосфера, ще се окаже безсилна да избере от милиард юноши няколко милиона такива, които след редица години работа над тях ще могат достойно да носят бремето на съда над престъпника и неговото – не превъзпитание, а по-правилно е да се каже – лекуване?
На мен ми се струва – макар да е възможно, разбира се, в действителност да се получи иначе, че работниците от този род ще образуват няколко групи: следователи, съдии и превъзпитатели в буквалния смисъл на думата. Сега не е времето и мястото да се впускаме в подробности за тази реформа, още повече от мен, който нямам нито професионално юридическо образование, нито опит. Ще си позволя да изкажа само една мисъл: че вместо институциите обвинител, защитник и съдебни заседатели с времето ще се установи нещо съвсем друго. Прения между страните ще има, както и сега, но това вече ще бъде не борба на две красноречия, не състезание на артисти, единият от които по задължение очерня подсъдимия, а другият се старае да го избели. Това ще бъдат поредни изказвания не на две, а на три лица; тях можем условно да наречем тълкуватели. Използвайки материали от следствието и резултатите от личното си общуване с подсъдимия, двама от тях ще предлагат две различни тълкувания на разглежданото дело. Третият ще се стреми да сближи двете тълкувания, по възможност да ги примири или да прояви преимуществените страни на двете. Такова примиряване на гледните точки рядко ще се оказва осъществимо в първия тур на изказванията; но някои крачки към сближаване ще бъдат направени. Тогава ще последват втори и трети тур. Съдиите, които не участват в пренията, но присъстват на тях, ще получават по такъв начин най-дълбока и обективна представа за делото – представа за него по същество. Право на изказване ще се запазва, разбира се, и за подсъдимия. Съдиите ще бъдат не случайни, неподготвени хора, подобно на повечето заседатели, непривикнали да се ориентират в сложни психологически и психопатологически сблъсъци, а внимателно подготвени от специалистите на новата формация. Няма от какво да се смущаваме, ако подготовката на такива съдии отнема не пет години, както сега, а ако щете – десет; за да може „наказателната система” (толкова е гнусен дори самият израз!) да се превърне в система за излекуване, за нравствено и обществено възкресяване на човека, не трябва да ни се свиди никакво количество години.
Е, и, разбира се, затворите, като форма на наказание, завинаги ще отидат в миналото. Думата „лагер” сега също е много компрометирана; тя извиква в паметта картините на всевъзможни села и градове като Потьма, Бухенвалд и Норилск. Но на мен тук ще ми се наложи да я употребявам условно, поради липса на по-добра. Сега на някои места се опитват да превъзпитават с помощта на труда; няма защо да се учудваме, че резултатите от това са толкова слаби. Повечето престъпници се намират на много ниско общокултурно ниво; това са хора, отклонили се от пътя още като подрастващи и изпитващи непреодолимо отвращение към труда; наивно е да се очаква, че в лагера или в затвора те ще изменят своето отношение към него само поради това, че ще сложат в ръцете им обущарско чукче или дърводелско ренде. Главното е да се повиши тяхното общокултурно ниво; именно тогава те ще почувстват прелестта на труда, и то съвсем не непременно на занаятчийския или производствения (та нали не всички хора ги влече към такъв труд!), а и на умствения труд. И под повишаване на общокултурното ниво аз разбирам не изучаването на някаква техническа специалност, а именно – обща, тоест умствена, етическа, естетическа, обществена и духовна културност. Сега се правят някои неща в този смисъл, струва ми се, от някои религиозно-благотворителни организации в чужбина, особено католически и методистки. Би следвало те с всички средства да бъдат привличани към тази работа, да се изучава техният опит и да се усвояват някои техни прийоми. Във всеки случай нежеланието да утежнят своя умствен багаж, изостаналостта, мързелът и безгрижието на такива престъпници отначало трябва да бъдат отслабени от това положение, че тяхното затваряне няма да бъде строго фиксиран брой години (при малък срок престъпникът безгрижно очаква мечтания ден, а при дълъг – той започва да „плюе” на целия свят), а функция на поправянето на престъпника: колкото по-успешно той овладее курса по общо хуманитарно образование плюс специален курс по някаква обществено полезна професия и колкото по-бързо колективът от неговите превъзпитатели го признае като подготовен за живот на свобода, толкова по-скоро той ще напусне лагера.
Едва ли можем да се съмняваме, че съчетаването на високото ниво на всеобщото благосъстояние с неизбежните резултати от всеобщата възпитателна система и с повсеместния психологически климат на втория етап с всяка измината година ще снижава броя на правонарушенията. Ако отчетем това, че в някои скандинавски страни, даже в началото на нашия век, броят на углавните престъпления се е понижил до няколко десетки на година, то съвсем няма да ни се стори утопична увереността, че при посочените условия техният брой в целия свят постепенно ще спадне до няколко хиляди на година и неотклонно ще намалява и в бъдеще.
Някои принципи на този възпитателно-образователен курс, чрез който ще се подготвят работници на следствието, съда и превъзпитанието, ще залегнат в основата на работата и на другите учебни заведения, създаващи икономисти, стопански дейци, инженери, техници, служители в учреждения. Имам предвид тези принципи, които преследват целта да възпитат във всеки от тези работници човек във висшия смисъл на тази дума. Ще се изменят функциите даже на тези институции, която сега носят дискредитираните названия полиция или милиция. На втория етап от управлението на Розата на света тази институция ще изпълнява между другото и функциите на криминалния отдел. Но с всяко десетилетие този сектор ще играе все по-малка роля вътре в полицията. Постепенно полицията ще се превърне в служба за обществени удобства, в колективно и индивидуално всеобщо обслужване и работата на това поприще ще стане толкова почитана и уважавана от всички, колкото и всяка друга.
Държавата се състои от хора. Хората, въплъщаващи държавната власт на всички нейни степени, в мнозинството си са формални, закоравели, сухи, хладни. Да се изживее бюрократизмът не може нито с административни мерки, нито с призиви към съвестта и чувството за дълг, ако това чувство за дълг и професионална съвест не са влезли в плътта и кръвта на човека още от детството. Системата на Розата на света ще подготвя кадри за всемирната държава така, че да заменя отрицателните качества с техните противоположности. За да може всеки, обръщайки се към представители на властта или влизайки в учреждение, да среща в тяхно лице не бюрократи с професионално притъпена от монотонната служба способност за съчувствие и участие или ограничени фанатици, грижещи се за съблюдаването само на държавните интереси, а братя.
От особеностите, с които всемирното Братство ще се отличава от държавата, а облагороденият човек – от предишните психологически прототипи, аз отбелязах тук само някои – тези, които не е трудно да бъдат различени даже от нашата, отдалечена във времето, позиция. Но с времето ще се проявят и много други черти – трудно е да си ги представим или да ги предусетим сега; те постепенно ще започнат да се изясняват пред взора и мислите едва на бъдещите, по-духовни поколения.
Прочетено: 1458 пъти