Книга XI. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНОТО СТОЛЕТИЕ

ГЛАВА 4. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА НАШИ ДНИ

     За трети път се повтаряло в историята на Русия едно и също, но този път в размери, далеч превъзхождащи двата предишни случая. Подобно на Йоан IV и Николай I, Сталин ознаменувал със себе си зенита на мощта на поредния демон на великодържавието, неговата открита борба с демиурга и Синклита, довеждането на тираничната тенденция до предела и начало на процеса на държавната гибел.

     Тези, на които се наложило да поемат юздите на управлението в дните, когато неговият ковчег все още се мъдрел в Дома на Съюзите и към него се влачели нескончаеми върволици трогнати и потресени московчани, които за пръв път могли да се запознаят с всички ужаси, извършвани зад помпозната фасада на тази диктатура. Преди това на всеки от тях било посочено: „От тези места – до тези!”, и при покойника само един ръководител от органите на безопасността знаел малко повече от своите колеги. Наистина, много въпроси се изнасяли от Сталин за обсъждане в Политбюро (по-късно – в Президиума на ЦК) и в Съвета на министрите, но, първо, тези обсъждания били твърде формални, а решенията на Сталин – безапелационни, а, второ, още повече били въпросите, които не се подлагали на никакво обсъждане. Разбира се, всички чувствали, че в страната далеч не всичко е благополучно, но никой не можел да си обрисува общата панорама. Сега завесата на тайната започнала да пада и първите, пред които паднала, били членовете на Президиума на ЦК.

     Конклавът узнал, че не една осма, а една пета част от населението на страната се намира в лагери и затвори. Че паметта за невинно загиналите или преминали през многогодишни мъчения най-вероятно живее едва ли не във всяко семейство. Открило се пред конклава и много друго. Кошмарно спадане на производителността на селското стопанство; обезлюдяване на селата, перманентно недояждащи си градове; недостиг на стоки за широко потребление; застрашаващ ръст на углавните престъпления и, в частност, на детската престъпност; апашки жаргон, пронизващ цялата система и целия бит на гражданите; недоволство, обхванало всички слоеве на обществото, с изключение на малобройната привилегирована прослойка.

     „Изнурени, обругани и унищожени”, членовете на конклава „след дълго прекъсване за пръв път въздъхнали свободно. Те се погледнали един друг – и внезапно се засрамили.  Те не разбирали какво именно  е станало около тях, но чувствали, че въздухът е изпълнен със сквернословие и че да се диша по-нататък в този въздух е невъзможно”.

     А със сквернословие въздухът бил изпълнен даже в залите за международни събирания.  Покойникът, седейки си у дома си, не бил свикнал да се стеснява в изразите си; това ежедневие неговите дипломати пренесли и зад границата. Наглите изисквания, облечени в просташки тон, отдавна не оставили нищо от традиционната дипломатическа вежливост. Главното е, че международната атмосфера била нажежена дотолкова, че трета световна война можела да започне във всяка минута. Западният блок държави, изоставащ по въпроса за количествения показател на своите армии, бил все още напред в областта на термоядреното оръжие. Комунистическият Китай – последното постижение на покойника – съвсем не в близко бъдеще можел да накара някого да се съобразява с него като с велика военна държава; а и можело ли да се разчита на неговите ръководители твърдо и безусловно?         Навсякъде били завързани стегнато такива възли на международната политика, които, както изглеждало, можели да бъдат разсечени само с меч. Съществуването на две антагонистични Германии; два антагонистични Виетнама и даже два Китая; Полша, изгубила своите източни земи, присъединени към Съветския съюз, и компенсирана с немските територии, от които повечето немци не смятали да се отказват; Корея, след три години братоубийствена война завръщаща се в изходно положение – към раздробеността на две непримиримо враждебни половини; барутен погреб под формата на групи от арабски държави, революционизацията на които вече започнала, но да излязат от които западните държави не можели по друг начин освен в резултат от световен пожар… А на всичко отгоре военната машина, с която покойният вожд се хвърлял в опасни авантюри и даже се канел да се хвърли в бездната на трета световна война, в действителност още не била достигнала мощта, при която изходът от тази война би бил предрешен в полза на Съветския съюз. При това в двете коалиции с всяка нова година поразяващата сила на новите видове термоядрено оръжия нараствала в някаква дива прогресия. Започнало да става достатъчно ясно, че даже ако съветската страна би възтържествувала в предстоящата схватка, това щяло да бъде тържество над страни, превърнати в радиоактивна пустиня.

     Сталин оставил ужасно наследство.

     Но, за съжаление, те все още „не разбирали какво именно е станало край тях”. Източникът на грешки и злочестини бил определен като „култ към личността”, но те не били в състояние да разберат, че този източник не е случаен, че Русия преживява нещо подобно вече трети път и че самите те, по силата на съдбовна историческа и метаисторическа логика, ще бъдат принудени да изиграват по свой начин политическите роли, които вече били изиграли преди три и половина века Фьодор Иванович, Годунов и Шуйски, а преди сто или петдесет години – Александър II, Александър III и Николай II. Отново ще се наложи да седят между два стола, ту признавайки грешките и даже престъпленията на починалия тиран и разграничавайки се от тях, ту признавайки своята политическа приемственост от него; отново ще се наложи да се подхвърлят дребни подаяния на роптаещия народ, а след година или две да започнат да бият отбой, тъй като в открехнатия клапан напират парите на такова негодувание, гняв и ненавист, които ще се излеят вече в истински вълнения, даже въстания, и ще заплашват с гибел цялата система; ще се наложи да се направят опити да бъде склонено вълнуващото се селячество, макар че коренът на злото – колхозният принцип – ще трябва да се остави недокоснат, тъй като отказът от него би предизвикал такива сътресения – и икономически, и идеологически, които излизат отвъд пределите на въображението; ще се наложи да се признае като грешка това, че по времето на Сталин са били отделяни твърде малко средства за развитието на леката промишленост и за производството на средства за потребление – такова признание ще предизвика в населението най-горещ отклик, – а след година или две ще се върнат към предишния тезис, тъй като отклоняването от него ще доведе до изоставане в гонката за въоръжението; ще се наложи да се погрижат за смекчаване на международната обстановка и да се положат старания за отсрочване на третата световна война – за това следва да се направят неголеми, но ефектни отстъпки  и да се поддържа всеобщата борба за мир, но към сериозна промяна на курса не трябва да се преминава, тъй като Америка, разбира се, няма да се забави да се възползва от това. Накратко казано, ще се наложи да се  извъртат, като на горещо тиганче, ту изгаряйки едната си страна в заплахата от световна война, ту изгаряйки другата си страна – в заплахата от вътрешни преврати.

     Стигнахме до метаисторията на съвременността. Но съвременността именно с това се отличава от миналото, че ние никога не разполагаме в своето знание за нея с тази сума факти, с която разполагаме относно даже най-тъмните епохи на миналото. Толкова повече се отнася това към страните с такъв режим, който пренебрегва гласността и не публикува почти никакви статистически данни (засекретено е почти всичко, като се започне от разходите за въоръжение и се свърши с броя на углавните престъпления, самоубийства или жертвите на уличното движение). С не по-малко глух покров на тайна са обвити и пружините, благодарение на които от ръководните постове изчезват едни лица и се появяват други. Гражданите се явяват зрители на някаква странна пантомима: някакви тайнствени фигури, прославяни с всички средства на агитацията и пропагандата, но даже за семейните обстоятелства, привички, вкусове и характери на които се пази гробовно мълчание – тези фигури, възнесени на недосегаема висота, като че ли в стратосферата на обществото, и видими за цялото земно кълбо, правят движения с ръце, глава, с целия си торс, за да изчезнат внезапно неизвестно къде и защо и да бъдат заменени от следващите, на които, на свой ред, ще гледа човечеството, терзано от непостижимите смисъл и цел на този загадъчен балет.

     Метаисторическото познаване на съвременността е лишено от възможността да се опира на знаенето на необходимото количество исторически факти. Поради това, макар на него понякога да му се отдава с едни или други методи да запълни тези празнини и да разбере силите, които движат човекооръдията на нашите дни, незапълнените празнини  остават все още в повече и общата картина в никой случай не може да претендира за тази пълнота, с която се отличават метаисторическите картини от някои отминали епохи.

     Хората, оказали се на власт след смъртта на Сталин, били като държавни деятели същества с двойствена, даже тройствена природа. Всички те били, така или иначе, звезди от неговата плеяда. Всички те се издигнали при него и, благодарение на него, всички те били възпитани в неговата политическа школа. Наистина, при него те треперели за своето съществувание, а в дълбините на душата си се възмущавали от много от неговите действия. Но тази Доктрина, която за него била само маска, а отчасти – ръководство за практическо действие, за тях била най-висшата истина, тяхно искрено убеждение, тяхно заветно кредо. Не трябва да се очаква от обикновения човек, чиято дейност в течение на целия му живот протичала, например, в лоното на православната църква, да може той на стари години да намери в себе си достатъчно чистота на ума, гъвкавост и широта, необходими за преосмислянето на собствената си дейност и цялото свое светоразбиране. Подобно преосмисляне би било за него катастрофа, творчески и жизнен банкрут и, разбира се, след това той не би бил способен на никаква активна обществена дейност. Точно така не можело подобно коренно преосмисляне на Доктрината да не разтърси умствената сфера на тези хора, които цял живот мислели, чувствали и действали по нейни указания.

     Другата страна на тази група хора, като държавни дейци, била жестоката травмираност от произвола на починалия деспот. Съзерцавайки картината на вътрешното гниене на обществото – резултат от тази тирания – и спомняйки си обстановката на вечен страх и неувереност за собствения си живот, в която са съществували и работели толкова години, те започвали да се страхуват повече от всичко от рецидиви от миналото, тоест от поява сред тях на някой втори Сталин, който отново да навре всички в миша дупка и да хвърли страната в дълбока бездна. По тази причина те се стараели да вземат мерки печалното минало да не се повтори. И в замяна на идеите за изчерпателността на колективния разум, намерили своето конкретно въплъщение в разума на гениалния вожд, била възкресена и гръмогласно възвестена идеята за колегиалността – идеята за всенародния разум, въплътен в колектива на ЦК и неговия Президиум.

     Но някои лица от тази група притежавали и трета страна – разбира се, внимателно скривана от останалите. Това била тайната надежда, че постепенно от този колектив ще се издигне отново единен пълновластен вожд и че този вожд ще бъде именно той. Разбира се, невъзможно  е да се каже именно колко души от този конклав са таили в себе си подобно упование, но във всеки случай броят им бил не по-малко от трима.

     Не е нужно да подозираме, обаче, в такива попълзновения и тримата членове на първия триумвират, който е възникнал като нагледно доказателство за победата на идеята за колегиалността веднага след смъртта на деспота. С увереност може да се каже, че за единовластие е мечтал само един от тях – същият този, който петнадесет години е стоял на кормилото на органите за държавна безопасност. Само смъртта на Сталин го спасила от страшна разплата. Но в очите на останалите той бил вече разобличен като масов палач, като виновник за гибелта на милиони невинни. Той не можел да се надява, че ще го търпят дълго в състава на триумвирата. Поради това му оставало едно – отчаян опит за преврат и узурпиране на върховната власт. Ако този план би се осъществил, това би означавало връщане към сталинския режим и курс към световна война. За щастие опитът бил навреме пресечен, виновникът – разстрелян, и на първо време на него се опитали да стоварят отговорността за масовите нарушения на социалистическата законност. Него го обявили за самозванец, който няма ни най-малко право над престола и с най-гнусни машинации едва не сдобил се с такова положение, при което можел да развива най-лошите от тенденциите на този, за чийто пряк продължител той смятал себе си: не на своя физически баща, разбира се, както мислел в своето време Лъжедмитрий, а на своя баща духовен, на своя учител и наставник. Не минало и без разбулване на истински или измислени факти – като че ли злоумишленикът е бил свързан с чуждестранен враг, който кове меч срещу Московската държава: този път не с Полша, разбира се, великодържавното значение на която отдавна преминало в областта на преданията, а с Англия.

     Падението на този самозванец било възприето в трудовите лагери като признак за това, че сталинският режим трябва да се измени от корен. Режимът в местата за лишаване от свобода наистина бил смекчен. Но това вече било малко – очаквали и изисквали преразглеждане на дела и освобождаване. Търпението започнало да се изчерпва и най-отчаяните или отчаяли се надигнали в лагерите своя глас. Гласовете се слели в едно и такива цитадели за безопасност като знаменитата Воркута, каторжните лагери на Норилск, Караганда, Колима били разтърсени от стачки и въстания. Вълненията, така или иначе, били потушени, а, от друга страна, започнали да се възстановяват законните методи за съдопроизводство. Но да бъдат освободени наведнъж такова множество хора, те да бъдат върнати по домовете им и да им се осигури работа било невъзможно; поради това никой не можел да разбере какво го очаква и общото напрежение не отслабвало.

     Празнината, образувала се в триумвирата, междувременно се запълнила с нова фигура, още преди това взела под свой контрол целия управляващ партията апарат. Изминала година, година и половина – и с триумвирата се разделил, при доста неясни засега обстоятелства, още един член, а през 1957 година – още един. Вместо триумвирата начело на държавата и партията се оказал издигащ се един похватен, хитър, жизнерадостен, нелишен от добродушие човек, подвижен сангвиник, преизпълнен с решимост, способен да поправи грешките на деспота и способен на някои смели поврати на курса, но непритежаващ такава независимост и свежест на ума, които биха му позволили да преразгледа коренните грешки на Доктрината и старата програма за нейното конкретно осъществяване.

     Разбира се, от най-смътните догадки за метаисторическата подплата на нещата той бил също толкова далеч, колкото и всички останали. Какво и откъде, в действителност, можел да знае този човек за размириците, възцарили се в Друккарг, за враждата между игвите и раругите, прерастваща в открита борба, и за това, че санкцията на Гагтунгр, покриваща руския уицраор толкова години, може да бъде всеки момент пренесена на неговия смъртен враг?

     Главното се заключавало в това, че 1957 година принадлежала в много отношения вече към съвсем друга епоха, отколкото, например, 1952, изобщо в сравнение с всички години от управлението на Сталин. В епохата на Сталин великият демонически разум все още можел да гледа на възможната трета световна война като на изключителен източник на гаввах; при това желателна изглеждала победата на Жругр – поради това и санкцията оставала на него, – но даже в случай на победа на американския уицраор можело да се използва тази победа за бъдещо обединение на света върху почвата на новото бездуховно учение, възникващо от космополитическата концепция. Но положението се изменяло, и при това в много странно направление. Фантастичното нарастване в двете коалиции на мощта на термоядреното оръжие принуждавало да се разглежда въпросът от нова гледна точка. Да, действително, подобна война би обещала Монблани и Еверести от гаввах. Но тя обещавала и нещо друго: тя била готова да постави на дневен ред въпроса за физическото съществуване на човечеството и във всеки случай би довела до съкращаване на неговия брой с едва ли не една четвърт, към изчезването на цели страни от лицето на Земята, към разрушаване на цивилизации, може би, на цели континенти и, следователно, до отхвърляне на човечеството (в умствен, технически и икономически смисъл) много векове назад. Едва ли щяло да може да става дума за каквото и да било обединяване на човечеството, след като физически оцелелите територии щели да се окажат отделени една от друга от райони с радиоактивни пустини, тяхното население – поразено от дотогава неизвестни болести за цели поколения напред, а всеобщият крах на икономиката щял да принуди остатъците от народите да преминат към най-примитивни методи на съществуване. Следователно целта за абсолютна всемирна тирания би се отместила в неразличимата далечина на бъдещите векове. Поради това великият демонически разум се отказал от идеята за трета световна война и поради това той се стремял да въздейства и на Жругр, и на Стебинг, и на великите игви на Друккарг и Мудгабр с цел да парализира техния войнствен плам, толкова години разпалван от самия него.

     Създавало се положение, толкова парадоксално, каквото мировата метаистория все още не знаела: всички йерархии на Светлината и висшите от йерархиите на Тъмнината се стремели да предотвратят планетарната военна катастрофа. Някои от низшите тъмни йерархии продължавали да се домогват до нея в заслепяващ бяс. Високоинтелектуалните и по-малко кръвожадни игви вече започнали да се проникват от разбирането за гибелността на този стремеж към война на всяка цена. Но набъбналият до фантастични размери Жругр с неговия ограничен разум и феноменален темперамент не искал и да чуе за отказ от съдбовната схватка. Колкото повече той набъбвал, толкова повече го терзаел мъчителен глад и еманациите на народите на съветската държава вече били недостатъчно, за да го утолят; трябвало да накара да еманират за него нови и нови народи. Не искали да чуват за отказ от схватка и раругите; тези бясно злобни, алчни същества, каквито могат да бъдат само алозаврите, претърпели милиони години инкарнации в демоничните слоеве и отдавна облекли се в каррох били, готови по-скоро на революция в Друккарг, на събаряне на властта на великите игви и на експанзия «ва-банк» в други шрастри, отколкото на безцелно съществуване в предишните условия. Техният интелект бил твърде слаб, за да вземе под контрол тези войнстващи инстинкти.

     Положението се усложнявало и от това, че човекът, закрепил се начело на съветската държава, не се отличавал нито с кръвожадност, нито с войнственост. Съгласно логиката на властта той несъзнателно изпълнявал повелите на Жругр, доколкото те били насочени към вътрешното слагане в ред на държавата и към умножаване на еманациите на държавническия комплекс от човешки чувства. Но неговият нежесток по природа характер оставял в съществото му поредица пролуки, през които можела да струи в неговата подсъзнателна сфера също така и инспирацията на светлите стихии. Ако не била тази инспирация, никакви разумни доводи не биха били в състояние да придвижат напред този човек до такъв главозамайващ поврат на вътрешната политика, самото предположение за който предизвиквало тръпки на ужас в неговите колеги – поврат, изразил се в разобличаване на редица престъпления на Сталин и в масово освобождаване на затворници.

     Трудно е да се обхване и оцени разтърсването на умовете, предизвикано от неговото изказване на XX конгрес на партията. Обнародването, макар и частичноq и закъснялоq и с уговорки, на дългата поредица от фантастично страшни факти, виновен за които се оказвал този, когото цели поколения почитали като най-голям хуманист, прогърмяло като своего рода взрив на психо-водородна бомба и вълната, предизвикана от него, стигнала до най-отдалечените страни на земното кълбо. А в Русия? В Русия „не разбирали какво именно е станало край тях, но чувствали, че да се диша в този въздух е вече невъзможно. Имали ли са те история, имало ли е в тази история моменти, когато те са имали възможност да проявят своята самостоятелност? – Те не помнели нищо. Помнели само, че са имали Йоановци, Петровци, Бироновци, Аракчеевци, Николаевци, и като връх на целия този позор този ужасен, този безславен подлец! И всичко това задушавало, гризяло, късало на части – в името на какво?..”

     Предвидил ли е или не е предвидил този, който поел върху себе си неблагодарната роля на главен разобличител, мащабите на този резонанс в целия свят, но, очевидно, той предполагал, че съкрушителният удар, нанасян по такъв начин на престижа на Доктрината, може да бъде отчасти парализиран с аргументи в полза на тезиса, че култът към личността на Сталин не произтича от Доктрината, а, напротив, противоречи на нея, че това е злокачествен тумор, изискващ отрязване.

     Безброй затворници, изгубили надежда за спасение, се устремили от лагерите по домовете, сеейки навсякъде разкази за това какво е ставало в тези страдалища по време на тирана. В много учреждения бързо снемали от стените станалите омразни на всички портрети на втория вожд; в редица градове народът свалил от постаментите неговите статуи. В чуждестранните компартии се възцарило смущение, преминало тук-там в истински разкол. Във висшите учебни заведения на Съветския съюз брожението на умовете се изляло в организирането на студентски дискусионни клубове, в групови протести против преподавателите и програмите, в пускане на полулегални и нелегални списания, даже в истински студентски стачки. В литературните и художествените кръгове заговорили за смекчаване на задължителните идеологически постановки. Всичко това показвало, че ръководителят на държавата си играе, може би, с огъня. За предпочитане било да направи крачка назад, опитвайки се непохватно да разясни, че покойният деспот, макар и да е бил деспот, но, колкото и да е странно, е бил образцов комунист и че не следва да се прави на прах всичко, което е било създадено от него. Литературата, изкуството, човешката мисъл, едва излезли на повърхността, били грижливо въдворени на предишното им място. И някои хора, оглеждайки се с недоумение, започнали да се убеждават, че има нещо общо между курса на третия вожд и далечните епохи на Борис Годунов и Александър II: две крачки напред – една и половина назад. А напред, съгласно печалния закон в руската история, вече блещукал призракът на реакция, тоест на завой назад, както това вече се случило някога в края на царуването на Борис и при Шуйски, а по-късно – при Александър III и Николай II.

     И все пак, при сравняване на новия режим с режима на Сталин, на всеки му ставало по-топло на сърцето. Третият вожд бил обикновен човек, обичащ живота и искрено желаещ да живее добре не само той, но и всички останали. За съжаление, обаче, благите желания са недостатъчно, за да се възцари на земята мир, а в човеците – благоволение. Ако на нашата планета са съществували само държавите от социалистическия лагер, можело да се приключи със собствената военна машина, а освободилите се средства да се употребят за подобряване живота на масите. Но, доколкото да закрие Америка не се отдало даже на Сталин,  се налагало с едната ръка да се форсира изпитването на нови и нови средства за масово унищожение и да се забърква освободително движение в страните на капитализма, а с другата – да се пускат бели гълъбчета на мира, за да се любуват на техните пируети върху фона на буреносните облаци. Искало му се даже той самият да се превърне в такова гълъбче и с палмово клонче в клюна да прехвръква от страна в страна – в Югославия, в Индия, в Бирма, в държавите от мюсюлманския Изток, даже в упоритата и недоверчива Англия. Но тъй като гълъбчето летяло в същото това време, през което по дълбинните пластове се предавали потръпванията от избухването на нови и нови експериментални бомби, то всеобщият рай си оставал само в мечтите, никак не влияейки на трагичната реалност.

     Именно в това било нещастието, че ръководството никак не се решавало да направи капитални отстъпки: та нали единствената сериозна отстъпка, способна да убеди врага в искреността на руското миролюбие, би бил отказът от курса към революционизация на всички страни, прекратяване на поддръжката на съответните движения в Европа, в Близкия Изток, в Африка, в Латинска Америка. Колкото и тайно да се извършвала тази поддръжка, изобличаващите факти се показвали ту тук, ту там, обезценявайки всички тиради за мирното съвместно съществуване и предизвиквайки във великите капиталистически държави взривове от негодувание и злоба. Особено беснеел Стебинг, оплел с пипалцата на своите монополи и търговски фирми едва ли не половината Енроф. Това икономическо поробване и изсмукване му било малко, това била само степен. Доколкото в политическо отношение тези страни оставали независими, дотолкова в тях не могла да се поражда в забележими размери и тази еманация на държавнически чувства, която би била насочена към Съединените щати и би служила за храна за Стебинг и за цялото население на американската шрастра. Поради това Стебинг не можел да бъде удовлетворен само от икономическо проникване в тези земи – на него му било необходимо тяхното политическо подчиняване, което се съпровождало с включването им в държавната система на Съединените щати, в тяхната административно-полицейска, идеологическа и възпитателна система, пораждаща бурна еманация на държавнически чувства. Вместо това Стебинг получавал ритник след ритник. В Корея и Виетнам след взаимни сбивания и ухапвания се свършвало наравно, но в Китай неговите пипалца били окастрени по най-груб начин, а напред се мяркала опасността, че същото ще стане и във всички арабски страни. Поради това всеки случай,  когато Доктрината дискредитирала себе си, бил подхващан и  раздуван така, че да предизвика повсеместно възмущение от лицемерието  и лъжливостта на всички нейни ръководители, било то първи вожд, втори или трети.

     Първият сериозен удар, който нанесъл третият вожд по международния престиж на Доктрината, било разобличаването на злодействата на неговия предшественик. Втори удар по този престиж било военното вмешателство в делата на обхванатата от антисъветско въстание Унгария. Но можел ли той да постъпи иначе? Кога и къде е допускал Жругр да измъкнат лакомо парче от пипалцата му? Кой уицраор би бил способен мирно да съзерцава как под носа му вместо верен сателит се оказва въоръжен до зъби враг? – Каквито и да са били личните качества на третия вожд, колкото и остро отвращение да е хранил той към войната, но логиката на великодържавието често ставала по-силна от личните качества на неговия характер.

     И все пак именно неговите лични качества пречели на Жругр. Те не му давали да превърне този човек в своето безпрекословно оръдие. Те правели политическия курс колебаещ се, двойствен, ненадежден. Никога не можело да се гарантира отнапред, че вождът ще постъпи така, както е нужно на уицраора. И взорът на демона на великодържавието се вторачил в друго същество, по-пригодно. То също влизало в състава на съветския елит, но това била не цивилна «мижитурка», а най-големият от пълководците от Отечествената война, с огромни военни заслуги, с авторитет в очите на народа и особено на армията, човек със силно честолюбие и болезнено уязвено самолюбие, принуден и така вече твърде дълго и мъчително да вкарва в някакви граници своя бонапартистки нрав. За ролята на вожд в условията на трета световна война Жругр не би могъл да намери по-добър агент. Този няма да се поколебае да хвърли без предупреждение над потенциалния враг солидна серия водородни бомби; няма да спусне в отчаяние ръце, когато над руските градове паднат също такива бомби; няма да се притеснява да насажда Доктрината във всемирни мащаби, когато една трета от планетарната повърхност бъде обърната в зло!

     И маршалът бил превърнат в оръдие на третия уицраор.

     Но било, като че ли, вече късно. В Друккарг отдавна не били останали даже следи от бившето единство и шрастрата кипяла като котел. Раругите се вдигнали на бой и на тях Жругр можел да разчита твърдо, но игвите с всяка година, с всеки месец по-упорито се съпротивлявали срещу възможностите за световна война. Като капак на всичко в началото на октомври 1957 година Друккарг бил разтърсен от небивало събитие – отпадането на Великия Игва от демоническия лагер. Това станало постепено, но за населението на Друккарг било неочаквано, даже внезапно. Имало и в миналото редки случаи, когато някои от великите игви прозирали до най-висшите светове на Светлината, но при това продължавали да си държат на своето. Сега всичко се получило иначе. Великият Игва, царствал над четиридесет години, истински стълб и опора на Друккарг, започнал да преминава от някои състояния от рода на хохха в състояние на такова възхищение,  че е видял Христос, и даже не в затомиса на Русия, а в значително по-висш свят, където Спасителят не бил в човекоподобен облик. Това се случило с Великия Игва в главния храм, в присъствието на множество раруги и игви. Небесната среща прераснала в такова въздействие на Планетарния Логос над духовидеца, че неговият каррох започнал стремително да се замества с тяло от сиайра. Тази трансформация се извършила пред очите на всички. Мнозина били потресени и повярвали. Други изпаднали в крайно объркване, а раругите – в неистов гняв. След няколко дни отстъпникът бил разкъсан от тях, а прахът му бил събран от раругите и, така да се каже, от ортодоксалните игви и предаден за дематериализация: акт, до който все още не е достигнала човешката наука.

     Тогава се разразил бунт на великите пленници на Друккарг. Аз няма да изброявам имената на тези, които се осмелили да се присъединят към него; във всеки случай руската шрастра все още никога не била виждала подобни зрелища. От разкъсалите оковите си гиганти от земята се надигали буци с големината на небостъргач и се мятали във въздуха към ненавистната цитадела. Цитаделата била силно повредена. Този бунт принудил отново да се обединят игви и раруги. Пристигналият навреме на помощ Жругр поел бунтарите в себе си и ги изхвърлил, както винаги, на Дъното на Шаданакар. Впрочем вмешателството на Синклита на Светлината бързо прекъснало този път тяхното пребиваване там и всички герои били издигнати, най-после, в Олирна. Пленници на Друккарг останали само тези, които не посмели да се присъединят към въстанието.

     Събитията в Друккарг се развивали, ако е приложим тук този израз, с кинематографическа бързина. Третият уицраор почувствал внезапно, че санкцията на Гагтунгр е снета от него. Снета поради това, че в своя стремеж към световна война и в шрастрите, и в Енроф той е нарушил забраната на върховния демоничен разум. Той се замятал по Друккарг, с рев на ярост събирайки около себе си раругите и изисквайки събаряне на властта на игвите, прекратили доставянето за него на хранителна червена роса. Яростта на раругите не отстъпвала на яростта на техния господар. Техните очи, разположени от двете страни на главата им, приличаща донякъде на зловещо обезобразена конска глава, донякъде на главата на мезозойските гущери, а по размери напомнящи неголям човешки дом, се изпълнили с тъмно-пурпурна каррохиална кръв. Крилете, прави и твърди като крилото на самолет, удряли по стените и покривите на игвите. Сред това буйстване бил обграден главният храм и игвите не могли да проникнат там, та с помощта на своето магическо сатанослужение да се свържат с Гагтунгр. Знаменитата статуя на първооснователя на Друккарг, изобразяваща игва, яздеща раруг, била свалена и повредена като емблема на ненавистното подчинение на бившите аллозаври пред висшия интелект на игвите. Помежду си раругите се опитали набързо да възстановят поне някаква дисциплина, за да могат всички те да се хвърлят към завоюване на други шрастри. Било очевидно, че война без помощта на игвите на Друккарг може да доведе само до пълен погром: печалните глави на раругите все още не били приспособени към овладяване на фина военна техника. Сред тях попадали, така да се каже, отделни таланти, но нямало необходимите за това кадри. Обаче недостатъчността на ума се компенсирала с такава телесна мощ, с такова неописуемо нажежаване на чувствата, с такава ярост, че те вярвали в своя краен успех въпреки всичко. А ако шансове за световна победа не са останали, те биха били способни даже на масово самоубийство – единствено от излишък на злоба.

     Мястото на убития Велик Игва заел нов. Той бил все още неподготвен, недостатъчно опитен, недостатъчно авторитетен; и ако престолът не се бил оказал преждевременно вакантен, този игва щял да трябва да преминава своеобразна висша школа още много години. Но по-добър нямало и масата игви, привикнала към дисциплина, му се подчинила поради липса на друг изход.

     Накрая в бушуващия Друккарг нахлули демоничните пълчища на Гашшарва. Изпълнявайки волята на Гагтунгр, ангелите на мрака и рифрите приближили уицраора от всички страни. Жругр отчаяно се съпротивлявал, раругите неуспешно се опитвали да противодействат на натиска на сили, нетукашни не само по отношение на нас, но и от гледна точка на Друккарг. Уицраорът бил обмотан по всичките хиляди свои пипалца от волеви спирали. Но да го унищожат, тоест да го хвърлят в Уппум, не бивало – той все още можел да дотрябва, а освен това неговата гибел не би била допусната от йерархиите на Светлината, защото без него телесната непокътнатост на Руската метакултура би била унищожена от уицраорите на Запада за няколко дни. И той бил оставен да лежи в един от строителните изкопи на Друккарг, тежко дишайки. И странно зрелище представяли ангелите на мрака със своите рубинени криле, седнали, като исполински водни кончета, на волевите спирали, опръстенили неговия труп от всички страни.

     Човекооръдието на уицраора – маршалът – се опитал да действа в интересите на своя инспиратор. Впоследствие историята ще разкаже на нашите деца, а може би и на нас, как се е отдало на третия вожд да парализира тези опити и да отдалечи своя съперник. Така или иначе, на това събитие можело само да се  радват, както и на всичко, което отсрочвало световната касапница.

     Под натиска на висшите тъмни стихии на раругите се наложило да осъществяват с игвите някакъв нов «модус вивенди». Те се сдобили с това, че игвите отново започнали да доставят на пленения Жругр червена роса, но в значително по-малки количества. Били също така взети мерки по-бързо да се формира от най-способните раруги нещо, подобно на военно командване, което с времето трябвало отчасти да замени твърде миролюбивите игви.

     Сега санкцията на Гагтунгр се пренасяла върху Мудгабр. Но и там ставало нещо сходно – на игвите едва се отдавало да сдържат порива на бунтуващите се раруги, жадуващи за нова война. Великият Игва усилено се инволтирал от Дигм, но раругите го държали като в полуплен; поради това не се отдавало да се трансформират за Енроф духовно-демоничните сили, получавани от него, и неговото въздействие върху хората, които работели над усилването на военната мощ на Съединените щати, едва-едва се процеждало в тяхното съзнание. Резултатът бил изоставането на Америка в областта на въоръжаването и такива, като че ли, особено земни явления, като закъсняването на пускането  на изкуствени спътници на Земята или овладяването на междуконтиненталните ракети. Така някои действия на раругите, диктувани от техния ограничен ум, се обръщали против тях.

     Урпарп се домогвал до такъв ход на нещата, при който, довеждайки мощта на военните коалиции до последната граница на войната, той би накарал изплашените народи на Източния съюз – и, разбира се, населението на Друккарг – да направи отчаяно усилие, за да отстъпи, да се оттегли, да се откаже от военна схватка; за да успее Стебинг да развие такава сила в своите необозримо дълги пипалца, която би му позволила да разруши всички укрепления в Друккарг, без да прибягва до нахлуване на западните игви и раруги в тази шрастра, а в Енроф – да развали без каквато и да било трета война социалистическата коалиция. Тогава можело да се постави въпросът за всемирното господство на космополитическата концепция и за дългоочакваното обединяване на земята под егидата на Стебинг.

     На черния хоризонт на Енроф единствената пролука оставали народите на Индия и Индомалайската култура. Наистина, индийският демиург бил принуден да се реши на същата съдбовна крачка, която са направили всички демиурзи и която води до раждането на уицраора. Но този уицраор – неговото име е Авардал – от самото начало се инволтирал от много високи светове на Светлината с такава сила, че се откривала даже известна надежда за необичаен акт – за неговото бъдещо отпадане от демоничния стан. Нещо сходно ставало и с Укурмия – младия уицраор на Западна Германия, но светлите слоеве, надстоящи над Индия, били по-древни и несравнено по-силни. Дейността на Авардал се контролирала от демиурга и Колективната Душа на Индия и тази страна, бавно отстраняваща тежкото наследство на чуждоземно поробване и отечествения феодализъм, показвала образа на такава необикновена държава, която се издига към процъфтяване, не като нарушава, а, напротив, като утвърждава с безусловно постоянство принципите на висшата етика. На останалите народи, несъумели да осигурят за себе си такъв път и приближаващи се към съдбовната граница на пълното взаимно унищожение, оставало само да съзерцава тази удивителна страна със смесено чувство на възторжено възхищение и скръбна завист.

     А положението на третия вожд ставало все по-отчаяно. Ако той бил просто човекооръдие на инферналните сили, за него била неведома моралната трагедия на човека, поел необятна отговорност, а сега виждащ, че никакви човешки сили не са достатъчно, за да предотвратят войната, освен ако не пожертва заради това и властта на своята партия, и самата Доктрина, и всичко онова, което му се струвало неотделимо от благото на човечеството. Само оръдието на уицраора, несмущавано от нищо човешко, можело да пори напред през войната, през лунните ландшафти на мястото на Европа, Азия и Америка, за да може, оцелявайки физически в някаква най-дълбока дупка, да излезе след това на светло като владетел на останките на човечеството. И от време на време той се поддавал на внушенията на Жругр. Потръпването на тази подземна мърша, опитваща се да разхлаби оковите, разтърсвало всички околни слоеве. На него му се отдало да освободи няколко пипалца, а тъй като неговото човекооръдие, маршалът, слязъл от политическата арена, цялата сила на неговата инволтация сега се насочвала, поради липса на по-добър, към третия вожд. Щом се обостряло  външнополитическото положение, вождът започвал да проявява толкова повишена енергия и такава войнственост, каквито не се съгласували нито с неговата възраст, нито с неговия характер, нито с алчността за света. Той се пренасял от страна в страна почти със свръхестествена бързина, той изпращал безбройни ноти до приятели и врагове, той се съвещавал с всички съюзници, той веднага изобретявал и осъществявал нови мерки, за да укрепи положението вътре в страната, той надигал глас по цялото земно кълбо, той предупреждавал, уговарял, заклевал, изисквал, удрял с юмрук, заплашвал. Но той все пак си оставал човек и моралната трагедия налагала отпечатък даже на чертите на неговото лице. Да беше управлявал в други времена, да беше домакинствал в безобидна страна, в уютна, мирна епоха!

     Добре би било и аз да пиша тази книга не на границата на войната, не тогава, когато ежедневно барабанят по главата ми едни заплашителни известия след други! Добре е да си уверен поне в това, че утре няма да се превърне в нищо и този град, в който живееш, и стотици други градове във всички страни! Добре е да бъдеш уверен, че книгата, която износваш цял живот, някога ще я прочетат нечии внимателни очи и че нечия душа ще се обогати с изложения в нея духовен опит. Да бъдеш уверен, най-накрая, че книгата ще влезе, като една от тухлите, в основата на бъдещото всечовешко Братство. Но такава увереност няма  и не може да има. Увереността само в друго остава непоклатима основа на всички упования: в това, че ако на света се отдаде да избегне най-голямата война, Розата на света ще възникне, неизбежно и неотвратимо, първо в една демократична страна, след това в други и ще осени със себе си постепенно всички земи на света; ако, въпреки усилията на всички висши йерархии – и на светлината, и на мрака – войната се разпали от волята на низшите стихии на тъмнината, то Розата на света ще възникне даже и от пепелище. Може би тогава тя няма да трябва да простре над всички страни покрив от разцъфтяващи клонки, няма да превърне земния ландшафт в пасбището на златния век. Но тя ще съедини в съюз хиляди одухотворени хора от всички краища на земята и ще стане още едно препятствие по пътя на този, който вече е повдигнал от Дъното и отглежда в Гашшарва великия демон като осъществител на безпределна тирания по цялата земя, като княз на света.

        5 юли 1958 година

 

 Прочетено: 1020 пъти