Книга XI. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНОТО СТОЛЕТИЕ

  • Глава 3. ТЪМНИЯТ ПАСТИР

Ще  дойде  за  Русия  черен ден.
В  праха ще падне  тронът повален.
От  него ще се отрече сганта.
Храна,  смъртта ще станат  -  и кръвта.

Деца  не ще закрилят,  ни жени
Законите на днескашните дни.

И края беден ще терзае глад,… 

Така започва поразителното стихотворение, написано през 1830 година от шестнадесетгодишния юноша Лермонтов. То е озаглавено ясно: “Предсказание”. 

… И  края беден ще терзае глад,…

И  ще блестят реки  над ален дъжд.
Ще дойде в тоя ден  човек могъщ.

       И  разпознал го,  ще се сетиш ти
Защо в десницата му  нож блести!
Горко на теб!  -  Плача ти,  стана твой  -
С  насмешка  мрачна ще посрещне той.

       И  всичко в него ще е страшно, зло  - 
И  плащът  -  и високото чело…

В друга редакция последният ред гласи:

Като с черен плащ, с възвишено чело.?

 И в двата варианта последният ред остава единствено свидетелстващ за това, че за поета не всичко е било видно с еднаква яснота през мъглата на стотиците бъдещи години. “Поклащащо се перо” – дан на юношеския романтизъм, пренос на реквизита от епохите на миналото към епохите на бъдещето. “Черен плащ” – израз, с помощта на поетически образ, на онази непроницаема тъма, която ще обвива тази страшна фигура, видима иззад пушека и облаците на цяло столетие. Що се отнася до израза “високо чело”, то тук е или характерната черта на Лермонтовия Демон, пренесена върху дълбоко свързано с демоничното начало човешко същество с почти свръхестествена мощ, или, може би, указание, че в това пророческо видение пред духовния взор на поета са се слели в един образ две исторически фигури от следващото столетие, които, наблюдавани от него в перспективата на времето, били като наложени една на друга и на Лермонтов не се отдало да различи това, че високото чело ще отличава не този обвит от мрака гигант, а неговия предшественик. 

- Има ли  мир сред народа?

- Не! Царят падна  убит.

Някой там – зъл и свободен –

Мъст иска, с гняв неприкрит.

Това е стихотворение на Александър Блок, написано две години по-рано от революцията през 1905 година. 

-  Други ще тръгнат ли с него?

-  Не. Страх тълпата скова.

Някой ги спира… Те нервно

С песни край него сноват.

 

Кой с нова власт ще ги води?

 Хората мразят властта.

 Няма държавност в народа.

Чуй! Стъпки вече кънтят.. 

Сбити, много точни формулировки, предаващи обществената атмосфера в навечерието на първата революция. Но по-нататък започва нещо неочаквано: 

- Кой е той? Властник народен ли?

- Враг е! И наш е срама!..

Схимник го зърна до входа

храмов и в миг онемя. 

 

Той е дух черен от бездната…

Всички, обзет от бяс,

гони с топор железен..

- Господи, милост за нас! 

Но да се бяга било твърде късно. Появата на това същество била предопределена твърде отдавна и подготвена от твърде могъщите сили на инфракосмоса. В руската литература от миналия век има още едно още по-поразяващо предсказание за него. Особено ако се вземе предвид това, че то е написано от перото на автор, породено от метаисторически представи и чувства за далечното. То е направено не в стихове, а в проза и съдържанието му е толкова дълбоко, че ми се налага на това място да наруша правилото, възприето в хода на работата над настоящата книга – да не злоупотребявам с цитати. Аз съм принуден да дам цяла поредица от цитати, съжалявайки само за това, че границите на книгата не позволяват да включа в нея всичко, което се отнася до предупреждението за това същество в едно от най-известните произведения на руската класика. Ще започна със съкратено предаване на описанието на въображаемия портрет на това същество.

„Това е мъж със среден ръст с някакво дървено лице… Гъстата му, ниско остригана и черна като смола коса покрива конусообразния му череп и обрамчва плътно като ермоловка (кепе; б.р.) тясното му и полегато чело. Очите му… засенчени с малко подпухнали клепачи… Погледът му е чист, без колебания; носът му е сух, спускащ се от челото почти право надолу; устните му са тънки, бледи, над тях – щръкнали като четина мустаци; челюстите му са развити, но без подчертан израз на плътоядност, а с някакъв необясним букет от готовност да раздробят или да разкъсат на две. Облечен е в сюртук с военна кройка, закопчан до последното копче.”

Четеш и потръпваш. Какво е това? Кога и за кого е написано? – Написано е през шестдесетте години на миналия (XIX; б.р.) век. Но защо такова невероятно съвпадение с облика, наистина твърде незабравим не за хората от шестдесетте години, а именно на нашето поколение? – Четем по-нататък.

“Лицето му не изразява никакви въпроси; напротив, от всички черти лъха някаква по войнишки невъзмутима самоувереност, че всички въпроси са отдавна решени. Какви са тези въпроси? Как са решени? Може би това е решеният въпрос за всеобщото изтребление, а може би само за това – всички хора да имат силно изпъчени гърди. Нищо не е известно. Известно е само, че това неизвестно решение на всяка цена ще бъде приведено в действие. А тъй като подобно противоестествено свързване на известното с неизвестното обърква още повече, последицата от такова положение може да бъде само една: всеобщ панически страх.”

„Пред очите на зрителя е най-чист тип идиот, взел някакво мрачно решение и заклел се да го приведе в изпълнение… Когато обаче към идиотството се прибави и власт, предпазването на обществото значително се затруднява.”

„Угрюм-Бурчеев принадлежал към най-фанатичните нивелатори (уравнители, т.е. налагащи своята воля хора; б.р.) от тази школа. Начертал права линия, той намислил да строи по нея целия видим и невидим свят, и то непременно така пресметнато, че човек не можел да се обърне нито назад, нито напред, нито наляво, нито надясно.”  А Угрюм Бурчеев бил негодник в пълния смисъл на тази дума. Не само защото заемал такова място в полка – той бил негодник с цялото си същество, във всичките си помисли. Правата линия го привличала, не защото тя е най-кратката – него не го интересувала краткостта, а защото по нея можело да се марширува цял век и да не се домарширува до нищо. Виртуозността на праволинейността се била забила като върбова пръчка в неговия засъхнал мозък и била пуснала там цяла непрогледна мрежа от корени и разклонения. Това бил някакъв тайнствен лес, преизпълнен с вълшебни съновидения. Тайнствени сенки се движели в редица една след друга, закопчани до яката, подстригани, с еднообразна крачка, в еднообразни дрехи, все вървели, вървели… Много преди идването си в Глупов той вече си бил съставил в главата цяло системно съновидение, в което до най-малката дреболия били регулирани всички подробности от бъдещото устройство на тази злощастна муниципия (община; б.р.).”

„На другия ден след пристигането си обходил целия град… Така вървял дълго, като все махал напред с ръка и проектирал, и едва когато пред очите му се явила реката, почувствал, че с него става нещо необикновено. Бил забравил…нищо подобно не бил предвидил… Виещата се като течна стомана лента блеснала в очите му и не само не изчезнала, но дори не замръзнала под погледа на този административен василиск.

– Кой е там? – попитал той ужасен.

Но реката продължавала своя говор и в този говор се долавяло нещо изкушаващо, почти зловещо.”

„… В къщи след една минута вече решил въпроса по същество. Предстоели му два еднакво велики подвига: да разруши града и да отстрани реката. Средствата за извършването на първия подвиг били обмислени предварително; средствата за извършването на втория си представял неясно и объркано. Но тъй като не съществувала в природата такава сила, която би могла да убеди един негодник, че нещо не разбира, в този случай невежеството било не само равносилно на знание, но даже, в известен смисъл, било по-трайно от него.

Той не бил нито технолог, нито инженер; но той бил негодник с твърд дух, а това също е особена сила, с която може да се покори светът”.

„Градът притихнал в страх; във въздуха се чувствали спареност и задух.

Той още не бил дал никакви нареждания, не бил изказал никакви мисли, на никого не бил съобщил плановете си, а всички вече разбирали, че е дошъл краят.”

Краят започнал, както е известно на всички, четящи Шчедрин, с разрушаване на стария град до основи и с превозване на целия образувал се боклук, включително гюбрето, към реката.

„И ето че въжделеният миг настъпил. В едно прекрасно утро, като свикал стражарите, той ги довел до брега на реката, отмерил с крачки пространството, посочил с очи течението и с ясен глас произнесъл:

– Оттук – дотук!

Колкото и да били наплашени жителите, но и те се развълнували. Дотогава били разрушавани само дела на човешки ръце, а сега идвал ред на дело вечно, неръкотворно…

– Гони! – изкомандвал той на стражарите, мятайки поглед към вълнуващата се тълпа.

Борбата с природата започнала”.

Борбата с природата!.. – Общоприето е мнението, че в образа на Угрюм-Бурчеев Шчедрин е възпроизвел – разбира се,  в сатиричен нюанс – образа на Аракчеев. Това се доказва и от някои черти на външно сходство между шчедринския герой и облика на гнусния диктатор и явната пародия на военните селища, която представлявала административната и градостроителна система, за която си мечтаел Угрюм-Бурчеев. Ясно е също така, че в този образ се е отразил, в някаква степен, и реалният исторически образ на друг деспот, наложил на Русия отпечатък още по-отчетлив и при това хронологически по-близък до Шчедрин – образът на Николай I. Но… борба с Природата? Нито Аракчеев, нито Николай са премахвали градове от лицето на земята, за да строят на тяхно място нови, по техния ограничен строеви план разграфени; нито единият, нито другият са вдигали цялото население на безсмислена и сляпа борба с Природата.

Накрая планини от боклук запълнили реката.

„Чуло се пращене, свистене и някакво гигантско клокочене… След това всичко замлъкнало; реката за миг се спряла и тихо-тихо започнала да се разлива по мочурливия бряг. До вечерта разливът станал толкова голям, че не се виждали границите му, а водата все прииждала и прииждала. Отнякъде се чувал тътнеж: като че ли нейде се рушели цели села и оттам долитали вопли, стонове и проклятия. По водата плували купи сено, греди, салове, отломки от дървени къщи и като стигнели заприщеното място, с трясък се сблъсквали, потъвали, пак изплували и се скупчвали на едно място.”

Известно е, че замислите на Угрюм-Бурчеев претърпели крах още на следващата сутрин. За една нощ реката размила и отнесла бента и отново се движела в своите брегове. Тогава смаяният преобразувател решил да си отиде от реката и да построи мечтания град Непреклонск на ново място, на равна като килим низина. Там, накрая, го обхванало изтощение и той заспал с брадва в ръка.

Изнурени, хокани и смазани, глуповци за пръв път от дълго време въздъхнали свободно. Спогледали се и изведнъж се засрамили. Не разбирали какво именно е станало около тях, но чувствали, че въздухът е изпълнен със сквернословие и че в този въздух повече е невъзможно да се диша. Имали ли са история, имало ли е в тази история моменти, когато са могли да проявят своята самостоятелност? – Те нищо не помнели. Помнели само, че са имали Урус-Кугуш-Килдибаевци, Негодяевци, Бородавкиновци и като капак на ужасния позор – този безславен мошеник! И всичко това задушавало, гризяло, късало със зъби – в името на какво? Кръвта напирала в гърдите им, буца се събирала на гърлото им, лицата им конвулсивно се изкривявали от гняв, като си мислели за безславния идиот, който – с брадва в ръка, дошъл незнайно откъде и с непостижима наглост – изрекъл смъртна присъда над миналото, настоящето и бъдещето…”

Угрюм-Бурчеев се събудил и се върнал към построяването на Непреклонск, но атмосферата неуловимо се изменила. „Той започнал нещо да подозира. Учудили го тишината денем и неясният шум нощем. Виждал как, след смрачаване, някакви сенки бродели из града и изчезвали незнайно къде и че на разсъмване същите тези сенки отново се появявали в града и се прибирали бързо по къщите. Няколко дни наред се повтаряло това явление и всеки път той чувствал порив да изтича навън, за да разследва лично причината за нощната суматоха, но го възпирал суеверен страх.”

Цитатите свършиха.

Удивителното в тях, разбира се, не е това, че великият сатирик е дал едностранен – не реалистичен, а отчетливо гротесков, доведен до чудовищност образ. Той именно затова е сатирик. Удивително е това, че, отблъсквайки се от конкретните исторически фигури на миналото – фигури със значително по-малък мащаб, той предизвестил в своето творение исполинска фигура от бъдещето. Разбира се, той я видял и изобразил само от една страна, от същата, която я сродявала с руските деспоти от миналото. Но продължителното, остро, изпълнено с душевна болка и мъка вглеждане на мислителя в типичните образи от отечествената история и в нейните тенденции го довело до пророчеството, че тираничната тенденция, проявяваща се и в Бирон, и в Павел, и в Аракчеев, и в Николай, ще достигне своята кулминация едва в бъдещето и тогава ще се появи на върховете на властта този, на една от най-съществените страни на когото Угрюм-Бурчеев приличал повече, отколкото на всеки от неговите предшественици.

Великите тирани на руската история, Йоан Грозни и Николай I, били оръдия на демона на великодържавната държавност – и толкова. С това се изчерпвало тяхното метаисторическо значение, ако не говорим за това, че в първия период от царстването на Грозни чрез този цар изразявал волята си демиургът, а в края – велгата. Оръдие на поредния Жругр бил и Сталин, но цялата работа е там, че с това съвсем не се изчерпвало неговото метаисторическо значение.

Колкото и велика да е била Русия при Грозни, и особено при Николай, но нейните победи и поражения, нарастването или отслабването на нейната мощ можели непосредствено да се отразяват върху съдбите само на ограничена географска зона: Средна Европа, Средния и Близкия Изток. Войнстващата руска идеология на двата първи Жругра – идеята за Третия Рим и концепцията “самодържавие, православие, народност” – била белязана с теснонационален и конфесионален провинциализъм. Това напълно съответствало на този стадий на световното техническо развитие и международни връзки, който достигнало тогава човечеството. Но връзките се укрепвали и разширявали, а постиженията на техниката изменили самото понятие за географско пространство, приближавайки един към друг континентите и опирайки войнствените съседи един в друг с граници с такава плътност, с каквато се опират едно в друго челата на борещи се овни. Челно място в историята Русия заела от тази минута, когато вътре в нея на власт дошла – за пръв път в света – интернационалната Доктрина. Русия станала първата страна, въоръжена с такава идеология, която би могла, по принцип, да се разпространи по всички страни на земното кълбо. Даже нещо повече: в Доктрината бил заложен такъв импулс за разширяване, който предполагал като своя граница именно границите на планетата. Когато говорим за мировите империи или мировите претенции на великите завоеватели от миналото, от Чингиз хан до Наполеон и Британската империя, ние употребяваме думата „миров” с условно значение. Революционната Русия, с нейната Доктрина, била първата в историята носителка на мирова тенденция в напълно безусловен смисъл. Тайната се заключавала в това, че вместо мечтата за всемирна хегемония на някой отделен народ (мечта утопическа, защото нито един народ не е достатъчно многоброен за това), сега се прокламирала идеята за всемирно съдружество на народите, обединени от новия социален строй, който трябвало да възникне навсякъде в резултат от революционните взривове. Революционизиращото, освободително влияние на тази концепция за извънруските страни, особено за колониите и полуколониите на Изтока и Юга, било колосално. В едни от страните то постепенно се развивало по програма, набелязана в Москва, в други било донесено на щиковете на съветската армия. Намерили се немалко и такива страни като Индия или Бирма, където това революционизиращо начало рязко изменило своята етическа и политическа окраска. Но независимо от местните условия навсякъде се въвличали в революционна или преобразувателна дейност масите именно на тези свръхнароди, на тези страни, на тези нации, а съвсем не само на Русия. Русия се стремяла само, според своите възможности, да запази за себе си ролята на направляваща сила (което, разбира се, на нея се отдавало далеч не винаги и колкото по-далеч във времето – толкова по-малко).

Естествено е поради това, че зад образите на двамата вождове на революционна Русия се виждат не само очертанията на третия руски уицраор, но явно изпъква сянката на същество, неизмеримо по-огромно, същество планетарно – на този осъществител на великия демоничен план, който носи името Урпарп.

Но значението, ролите и самата природа на тези две човекооръдия били много различни.

Първият от тях бил човек. Такъв човек, както и почти всички носители на светли или тъмни мисии. Разбира се, над неговия шелт и над всички останали компоненти на неговото същество се водела многогодишна, ако не и вековна, работа, за да бъде превърнат в послушно оръдие на другоприродната воля. Но при все това неговата лична монада оставала незасегната, тя се реела, както преди, в своя Иролн с много слънца и неговият човешки образ, неговият характер неизбежно отразявал в някаква степен светлината на тази монада, колкото и прегради да поставяли между монадата и човека неговите демонични възпитатели. В характера оставали даже и такива качества, които изглеждали пречещи, от гледна точка на неговата мисия, но които не могли да бъдат заглушени окончателно. Този човек не станал нито кръвожаден, нито активно жесток; той упорито вярвал в Доктрината и работел не в свое име, а в името на този идеал. Той по своему обичал народа и човечеството, макар и с обобщено-абстрактна, мечтателно-мисловна любов. Той им желаел благо, както сам разбирал това благо, и ако прибягвал понякога към крайно крути мерки, умеейки да проявява даже неумолимост, то това се диктувало не от отмъстителност, не от безчовечност, а от увереността в това, че такава е печалната революционна необходимост. Проливането на кръв или причиняването на страдания само по себе си не му доставяло никаква наслада. Даже когато извършеният против него терористичен акт предизвикал тежкото му раняване и едва не му струвал живота, вождът намерил в себе си нравствена сила и достатъчна политическа далновидност, а може би и хуманност, за да настоява политическата престъпница да бъде подложена не на екзекуция, а на затвор. Към своите другари по партия той се отнасял с бащинска грижливост и даже против онези от тях, които оглавявали вътре в партията опозиционни течения, не вземал мерки, различни от дискусионната борба, партийното внушение и въздействието на собствения си авторитет. Политическите деятели, много пъти демонстриращи своето инакомислие, като Троцки, Зиновиев, Бухарин, оставали активни членове на елита и носели огромно натоварване в общия партийно-държавен труд.

Множество случаи, когато неговата намеса предотвратявала незаслужено сурово наказание или твърде грубо начинание на властите по места, доказват, че за първия вожд нерядко били достъпни общочовешките чувства на жалост, съчувствие, справедливост. Твърде искрено попил той в себе си демократичните идеали на предишните поколения; бил твърде интелигентен, за да може да бъде превърнат в тиранин. Всичко това се доказва и с неговото отношение към така наричащите се тогава национални малцинства: неговите указания в това отношение са проникнати от такава загриженост за това, да не рани болезнено изострилото се, благодарение на вековните гонения, национално самолюбие, пълни с такава бдителна човечност и такова разбиране на психологията на угнетените нации, че не можеш да се начудиш –  как са могли подобни указания толкова безсрамно и цинично да се потъпкват от неговия приемник.

Ленин бил интернационалист не на думи, а на дело. Той, в много отношения, бил осъществител на тъмна мисия, но дълбоко вярвал, че неговата дейност е насочена към благото на човечеството.

Именно другата природа и другото предсъществуване на втория вожд определили и съвсем различния му характер.

Всяка от инкарнаците на това същество била като поредната репетиция. За предпоследен път той се явил на историческата арена в същия този облик, който с гениална метаисторическа прозорливост изобразил Достоевски в своето произведение “Великият инквизитор”. Това не бил Торквемада или някой друг от най-големите ръководители на този сатанински опит; но и към редовите работници на инквизицията не принадлежал. Той се появил, когато политическата вълна вече започвала да спада, и по време на неговия многогодишен живот му станало ясно, че да превърне католическата църква в послушен механизъм на Гагтунгр, в път към всемирна тирания, няма да му се отдаде. Но опитът от дейността в руслото на инквизицията дал много на това същество, развивайки в него жажда за власт, жажда за кръв, садистична жестокост и едновременно с това набелязвайки методи за връзка между инспирацията на Гагтунгр, по-точно – на Урпарп, и неговото дневно съзнание. Тази инспирация започнала да се възприема, от време на време, вече не само чрез подсъзнателната сфера, както преди, а непосредствено да се подава в кръга на неговия бодърстващ ум. Съществува специален термин: хохха. Той обозначава сатанинско възхищение, тоест такъв вид екстатически състояния, когато човекът влиза в общуване с висшите демонични сили не в съня си, не в транс, а при пълна съзнателност. В онзи момент, през XVI век, в Испания, хохха станала достъпна за това същество. То достигнало степента на осъзнатия сатанизъм.

Промеждутъкът между тази инкарнация и следващата протичал първо, разбира се, на Дъното, където шелтът – заедно с астрала, били хвърлени под тежестта на ужасна карма; а след това в Гашшарва: извлечен там от Урпарп и неговите слуги, потенциалният антихрист се подготвял там над 200 години за своето ново въплъщение. Ще напомня, че монадата, някога похитена за него от Иролн от самия Гагтунгр от един от императорите на древния Рим, продължавала да се мъчи в плен, в морската бездна на лилавия океан, в Дигм, а сякаш загубилият главата си шелт на императора пребивавал в нещо като летаргичен сън в една от стаите за разпит и изтезание на Гашшарва. Изглежда, обаче, че в дълбините на съществото, за което става дума, оставала още, въпреки осъзнатото преклонение пред Гагтунгр, или мъничка искра, или сянка на съмнение в правилността на своя избор. Възможно е, впрочем, това да е бил инстинктивен страх пред невъобразимо ужасната катастрофа след бъдещия апотеоз. Така или иначе, тази искра била накрая потушена в началото на неговото ново съществуване на Земята. В мъничка страна, на границата между Азия и Европа, в планинско селце, в бедно вярващо семейство, това същество видяло отново слънчевата светлина; и още като подрастващ се простило то завинаги с всичко, което – пряко или косвено, е свързано с християнството. Изглеждало, че Провиденциалните сили още веднъж са му открехнали вратите на спасението, предоставяйки му възможност за по-нататъшен път в лоното на църквата, в сана на свещеник.  Но какви перспективи можел да обещае този скромен път на същество, обладано от импулса да властва над целия свят? С подготовката за духовния път – в двете значения на тази дума, било приключено завинаги – окончателно и безвъзвратно. Възможно е също така изборът, по същество, да е бил направен по-рано, още в Гашшарва, и сега той само да е намерил съответно изражение в Енроф. Обектът на многовековното попечителство на дявола се присъединил към революционното движение в Кавказ и изучил основно Доктрината, отчетливо разбирайки, че той няма да намери нито по-добра маска, нито по-добра програма за първите мероприятия след завземането на властта.

Но защо, по-точно – с каква цел, това същество, предназначено за властване в Русия, било родено не в руско семейство, а в недрата на друг, живеещ в покрайнините, малък народ? Очевидно по същата причина, поради която Наполеон е бил роден не французин, а корсиканец, не наследник по кръв и дух на великата френска култура и националния характер на този народ, а, напротив – като узурпатор дважди: узурпатор не само на властта, към която той не бил призован нито от обществото, нито от правото на наследяване, но и в добавка на властта в страна чужда, а не в своята собствена. И Корсика, и Грузия, страни сурови, планински, културно изостанали, където човешкият живот струва евтино, а всеки конфликт прераства в кървав сблъсък, направили своето, укрепявайки в двете свои рожби дълбоко презрение към ценностите на човешкия живот, силна отмъстителност, неумение за прошка и онази поразителна лекота, с която родените в тези страни са готови да пуснат в ход оръжието си. За да изпълнят по-добре своето предназначение във Франция и в Русия, тези две същества трябвало да бъдат като чужди тела в тялото на двете велики страни, несвързани с никакви ирационални, дълбинни, духовни нишки с този народ, на който по привилегия му предстояло да стане главна арена на техните дейности и тяхна жертва. Трябвало да дойде “с брадва в ръка неизвестно откъде и с непонятна наглост” да действа така, както действа завоевател на поробена земя.

Людовик XIV хладнокръвно водел своите войни, отъждествявайки държавата със самия себе си и изпращайки на смърт хиляди французи. Петър I пожертвал няколко десетки хиляди души крепостни селяни заради построяването на Петербург. Ленин се трудел заради мирова революция, която, вероятно, би струвала живота на милиони хора. Но да  хвърли едва ли не половината от мъжкото население на Франция в пастта на непрекъснати войни, имащи за своя единствена цел разширяването на зоната на личното властване; да пожертва за спасението на своя от никого и от нищо не благословен престол поне десет милиона руски войници, след това да хвърли зад телена ограда една пета част от населението на страната, и при това да бъде готов за превръщане в лунен ландшафт на нейните най-прекрасни градове и най-процъфтяващи области заради химерата да разпростре своето властване по цялата планета – не, на такива действия не биха се решили нито Людовик, нито Петър, нито Ленин – никой, в чиито жили тече същата кръв, както и проливаната кръв на народа, за когото културните ценности на нацията са неговите ценности, неговото минало и бъдеще, а земята, по която той стъпва – скъпоценната, мила и незаменима земя на Родината.

Но “бащата на лъжата”, подготвяйки своята рожба от век на век, никога не му внушавал, разбира се, цялата истина – нито за крайните цели и възможности, нито за значението на отделните етапи на подготовка. Осигурявайки неговата инкарнация за последен път, великият демоничен разум разбирал, че за царството на Антихриста в Енроф още не са съзрели условия, точно както и самият кандидат изобщо не е готов за подобна роля. В неговото същество все още не били приготвени вместилища за тези свръхчовешки дарове, каквито биха били необходими на владетеля на света. Органите, които впоследствие трябвало да се развиват в неговия материален състав, оставали още в зачатък. Все още нямало къде да се вложат гениалността научна, гениалността държавна, гениалността художествена, гениалността на тъмната религиозност. Защото способността за потопяване в състоянието на хохха все още било недостатъчно, за да облече материала, получен чрез дяволско духовно виждане, в обаятелните за човечеството форми на великата квазирелигия. Урпарп знаел по-добре от всички, че предстои все още не спектакъл, а генерална репетиция. Но следвало да се укрепва, в съзнанието на рожбата му, илюзията, че това не е репетиция, а дългоочакван спектакъл, и че именно в тази инкарнация той ще може да достигне, ако играе добре, своята всемирна цел. Такава илюзия би била най-силен стимул за актьора – да играе с всички сили: най-силен стимул в неговата дейност на поста вожд на всемирния революционен поток.

Страшно ти става, когато се вглеждаш в запазилия се портрет на това същество още в онези дни, когато то било дете. Какъв потресаващ контраст с лицето на малкия Ленин! Нищо момчешко, никакъв проблясък на нещо детско!… – Удивително странно чело, толкова ниско и с толкова тясна ивица черни, гладко зализани, нахлупени “като кръгла шапчица” коси, че това би създавало впечатление за дегенерация, ако под косите не личала поразителната форма на черепа – коничен череп, не заоблящ се плавно назад, а издигащ се все по-нагоре – до самото теме. Заостряйки се, той накрая се увенчава с онази изпъкналост, която говори за висока мистична надареност. Брадичка дълга и тясна; впоследствие тя рязко се разтяга на ширина. Носът войнствено се издава напред; в очертанията на сухите и бледи, стиснати устни – упоритост, безсърдечие и странна, неинтелигентна тъпота. А очите, напрегнато свити, гледат така неприветливо, самоуверено и с такава преднамерена враждебност към всичко, което се намира пред него, каквато никога няма да срещнеш у дете.

Тридесет години навсякъде стоеше пред нас портретът на това същество – вече не като момче, разбира се, а като мъж. Не можеше да се направи нито крачка, без да го срещнеш отдясно, отляво или отпред. И трудно е да се освободиш от навиците към това лице, от множеството асоциации, извиквани в нас при неговия вид, и да се погледне на тези черти непредубедено. На повечето портрети очите на вожда са леко присвити, като че ли полуприкрити от леко подпухнали клепачи. Понякога това е гримаса, която трябва да имитира добродушно-хитра полуусмивка, както при Ленин, понякога това прилича на напрегнато вглеждане в далечината. Само на известния портрет, принадлежащ на четката на Бродски, очите са разкрити така, както трябва да бъдат: непрогледна тъма, свирепа и страшна, гледа оттам. Гъстите коси, сресани назад, скриват ненормалността на черепа; знаменитите мустаци смекчават твърде разобличаващата линия на устните. Впрочем, мустаците и сами по себе си внасят немаловажен оттенък: оттенък на някаква пошла примитивност, сякаш техният притежател се е гордеел със своята мъжка грубост и сам я е култивирал в себе си. Тесният, в детството му, овал на лицето отдавна се е заменил с ясно очертан квадрат: това се обяснява с развилата се с годините съкрушителна мощ на челюстите, способни, както изглежда, да стрият и камъни. Неимоверна воля се е отпечатала на това лице и също толкова безгранична самоувереност. Няма нито една черта, която да говори за одухотвореност, камо ли за развита интелигентност. Само убийствена хитрост, в съчетание с непонятна тъпост, може да се види в тези черти, а и още нещо, предизвикващо недоумение и тревога: черепът! Черепът! Какво вместват тези изпъкналости на главата, какво означават тези уникални пропорции?

Хитрост, воля, тъпота, безчовечност – та нали такива качества са недостатъчно, за да се остави в историята такава следа, каквато е оставил той. Трябвало да са налице и дарования от висш ред. Може би за тях свидетелства това, което на портрета не може да бъде изобразено – глас, тембър, дикция? Но всички ние, неговите съвременници, сме чували този лишен от вибрации, лишен от нюанси, муден и тъп глас от автомата, тази дикция на източния човек, не съумял да овладее до край правилния руски език.

Кой е това? Нима наистина е идиот? Но кога и къде, освен в град Глупов, идиот е ставал пълновластен управител, и то в огромна държава? Та нали, за да се завземе властта и след това еднолично да се управлява огромна държава, заставяйки да треперят цели континенти – за това трябва да притежаваш и друго освен идиотизъм.

Но да оставим портрета – да се вгледаме в биографията на държавния човек.

Въпреки откритото и ясно завещание на Ленин, предпазващо партията от връчването на твърде обширни пълномощия на този любител на “пикантни блюда”, любителят съумял за две-три години да разбута с лакти всички други претенденти, притежаващи големи заслуги и големи достойнства, съумял – с майсторски прокарани интриги, да доведе всички, неуспели да умрат сами, конкуренти до екзекуция или остракизъм (тук: заточение; б.р.); не пропуснал да смачка, както гнездо на насекоми, една след друга, всички опозиционни групи вътре в партията и извън нея; намерил начини да направи на прах интелигенцията – разсадник на разномислие – и в замяна да създаде свой собствен еквивалент на този културен слой; разрушил външните покривала и форми на религията, карайки я в същото време да служи с вяра и правда на неговите интереси; изхитрил се да създаде такъв културен режим, при който даже най-отчаяната глава би била лишена от фактическата възможност да извиси глас против този режим; съумял да осигури такъв апарат за безопасност, при който животът на владетеля станал абсолютно недосегаем нито за отрова, нито за кинжал, нито за куршум, нито за бомби; хвърлил за всеки случай зад решетките няколко милиона човека; съумял да слее гласовете на останалото население в нестихващ химн – за него, само за него, любимия, мъдрия, милия; о, наистина, за всичко това трябвало да се притежава гениалност. Гениалност особена, специфична – тъмната гениалност на тиранстването.

Гениалността на тиранстването се състои основно от две сили: най-голямата сила на самоутвърждаването и най-голямата жестокост.

Явно в историята на човечеството още не било имало същество, обладано от жажда за самоутвърждаване с такава сила, жар, темперамент. Колко жалка изглежда четиридесетметровата статуя на Нерон в образа на Аполон, някога построена от него край Колизеума, ако я съпоставим с хилядите статуи на революционния вожд, издигнати повсеместно, на всеки гаров площад, във всеки парк, във всеки заводски двор, в размери, вариращи от мащабите на обикновения паметник и достигащи мащабите на Родоския Колос! Да принудиш да назоват на твоето име главната улица във всеки град и една трета от всички колхози в страната; да принудиш всяко обществено събрание, на каквито и въпроси да е посветено, да завършва с овации в чест на вожда; да вмениш това прославяне в задължение на всички видове изкуства, литература, музика, наука; да принудиш през XX век половината от човечеството да те смята за корифей във всички отрасли на знанието; да стъкмиш механизъм за фалшификация на историческите документи, за да могат революционните или държавни заслуги на победените съперници да се приписват само на него; да напишеш ново евангелие, в което да прославяш самия себе си и да принудиш цялото население да учи този боклук едва ли не наизуст; да говориш така многословно и неясно, че неизчислими маси хора зад граница да повярват в това, че им е изпаднало най-голямо щастие – да живеят едновременно с най-гениалния, най-мъдрия и най-хуманния от смъртните… Какво са редом с това всички попълзновения на деспотите от миналото: и фалшификацията на историята на Рамзес II, и молитвите пред собственото изображение в храма, на които принуждавал Калигула някои жреци, и ужасният рев “Хайл Хитлер”, десет години гърмял над Германия, и даже планините човешки черепи или каравани с кошници, пълни с изтръгнати човешки очи – апотеози, до които след размисъл достигало оскъдното въображение на всякакви чингиз-ханове и Тимуровци.

Известно е, че Сталин бил крайно загрижен за реабилитацията на някои страшилища на миналото, например на Иван Грозни, Малюта Скуратов. И, обаче, за същия този Грозни той пренебрежително забелязал накрая: “Екзекутира шепа боляри, а след това две седмици да се моли и разкайва. Мижитурка!” Да, да нарече Грозни „мижитурка” имал право, може би, само той.

Тези безпрецедентни форми и мащаби на тиранстване говорят за свръхчовешка жажда за самоутвърждаване и също такава свръхчовешка жестокост.

Той бил кръвожаден като истински демон. С какви съображения за държавна полза, макар и изкривено разбрани, ще обясниш системата на периодически извършвани масови кръвопускания? За пръв път той си позволил това в началото на колективизацията, когато кулачеството, по-точно – заможното селячество, се ликвидирало, по негово предначертание, “като класа”. Тълпи от хора били лишавани от средства за съществуване и, в условия, гибелни даже за добитък, прехвърляни  в незаселени райони, където отдавали на Бога своите души. “Отнякъде се чувал бумтеж; изглеждало, че някъде се рушат цели села и оттам се раздават вопли, стонове и проклятия. Плували по водата купи сено, греди, салове, отломки от дървени къщи…” Няма съмнения, че ако колективизацията на селското стопанство е била ръководена дори от Ленин – за истинските хуманисти и демократи вече не говоря, то това мероприятие би било проведено със съвсем други методи. Нея биха я осъществили с внимателна мудност – не с принуждение, а с нагледна демонстрация на изгодата от и целесъобразността на колхозите, опазвайки при това всички материални ценности на едноличните стопанства. От това би спечелило и селячеството, и селското стопанство, и самата държава, и цялата мирова Доктрина. Вместо това в Украйна и на някои други места през 1933 година настъпил нечуван глад, работата стигнала до човекоядство и, може би, историците на бъдещето ще съумеят да установят поне приблизителната цифра на жертвите в тази група мероприятия. След първата хекатомба била издигната и втора: жертви от разгрома на религиозните конфесии. Кратка почивка, докато пълчищата на Гагтунгр храносмилали великолепната порция гаввах, и, ето – вече се носи ново блюдо на пировите маси в Гашшарва и Дигм: два или три милиона жертви на чистките. Още малко – и започва да расте хекатомба от жертви на Отечествената война. Втория вожд можем да смятаме като един от нейните виновници само относително, но отговорността за мащабите на човешките жертви носи и той. През 1945 година този източник на гаввах тъкмо започва да се изчерпва, когато човекооръдието на Урпарп вече бърза да се погрижи за нов. Да се воюва повече не бива – военните ресурси се изчерпват, а и врагът е съумял да изпревари, изобретявайки атомната бомба; значи, новите потоци гаввах трябва да се осигурят в условията на международен мир. Започват масови репресии. Безразборно, без смисъл, с нескончаемо фабрикуване на дела на празно място, със зверски мъчения и с такъв режим в някои “спецлагери”, пред които Освиенцим и Бухенвалд бледнеят. Разбира се, сега ние все още не разполагаме с точни цифрови данни за жертвите от този период. Несъмнено е, обаче, че цифрите на загиналите в лагерите от 1945 до 1953 година съставляват няколко милиона, а ако прибавим тук и загиналите по-рано, както и тези, които масовото предсрочно освобождаване при Хрушчов избавило от лагерите миг преди смъртта, ще се наложи да забравим за предишните бройки и да преминем вече към операции с десетки милиони.

Опитвайки се да осмислят станалото, хората оставали в задънена улица. Опитвали да обяснят зверствата с интригите и коварните замисли на този, който, поради грешката на вожда, бил поставен да ръководи системата за безопасност. За това спомагал и самият вожд, от време на време отстранявайки и наказвайки сурово своите протежета. След екзекутирания Ягода потънал в бездната Ежов, след него Абакумов, а сега1 след смъртта на вожда – този, който, по височайша повеля, ръководел системата за безопасност в течение на 15 години (Берия; б.р.). На всички било ясно, че подобни мероприятия не само не били предизвикани от съображения за държавна полза, но, напротив, намирали се с тези интереси в крещящо противоречие. Това ще е ясно за всеки историк. А за метаисторика, свръх това, е  ясно, че от тези океани гаввах не били заинтересувани нито Жругр, нито игвите, защото те се хранят не с гаввах, а с психическите еманации на държавния комплекс от човешки чувства. В очите на метаисторика с тези деяния Сталин разобличил себе си вече не като оръдие на третия уицраор, а като оръдие на самия Велик Мъчител, защото само Гагтунгр и демоните на Гашшарва били заинтересувани от притока на тези нечувани количества гаввах.

Така се изясняват двата компонента на това, което можем да наречем, в това същество, гениална способност за тиранстване: жажда за самоутвърждаване и активна жестокост, доведена до почти екстатична напрегнатост.

Но нали Сталин и досега се ползва с репутацията на велик държавен деятел – на изумителен политик и дипломат, изтъкнат пълководец, първокласен организатор, даже  крупен деятел на културата. Да видим: какви са най-главните държавни задачи на Сталин до Втората световна война? Струва ми се, тях можем да ги определим така: укрепване на своето абсолютно единовластие и разгром на каквато и да било опозиция; борба с духовността; колективизация на селското стопанство; индустриализация; подготовка на военната машина за отразяване на възможното нападение и за собствен скок на Запад, Изток и Юг; създаване на благоприятна за това международна ситуация; максимално спестяване на човешките ресурси на Съветския Съюз за последна схватка с капиталистическия свят.

Но за укрепване на собственото единовластие и пълен разгром на всякаква опозиция изобщо няма нужда да бъдеш велик държавен ум. Достатъчно е да си гениален тиранин. Достатъчно е да си такъв и за да водиш борба с духовността с тези методи, с които я водел Сталин. За това доколко антидържавни са били методите за колективизация аз вече говорих; сега ще добавя, че съдбовното изоставане на страната в производството на продукти за селското стопанство се обяснява не само с нелепиците на самата колективизация, но и с политиката на изстискване на всички сокове от селяните и с неумелото стопанисване, с което, от начало до край, се отличавал целият аграрен курс на Сталин. Имало немалко значение и това, че опирането на прекомерното ускоряване на темповете на развитие на тежката промишленост изтръгнало от селата огромна маса хора; още по-големи маси изтръгнала Отечествената война, а след войната не било направено нищо, което да стимулира завръщането на хората към земята и активно да ги заинтересува от повишаване на производителността на селскостопанския труд. Сляпата вяра във въздействието на чисто външни средства довела до това, че всички упования били възложени на механизацията на селското стопанство. В резултат се получило обезлюдяване на селото, разширяване на сектора на пустеещите земи, хиляди трактори и комбайни на останалия сектор и празните кореми на колхозниците. Естествено, правилно или не, хората бягали от селата в града.

Държавата щяла да спечели, и цялата Доктрина като цяло – също, и в случай че планът на индустриализацията бил не така едностранен, ако не било оставено без нужното внимание производството на средства за потребление. Но тъй като господствала не грижата за благосъстоянието на населението, а промишлеността, в случай че се наложело, лесно можела да се пренесе на военни релси, то на населението се предлагало да претърпи някак една петилетка, втора, трета, четвърта, а може би и още две-три, заради това да осигури страната с производството на средства за производство. В резултат към края на тридесетгодишното царстване продукцията на леката промишленост, както и продукцията на селското стопанство, се оказвала едва достатъчна, за да удовлетвори някак населението на големите градове, а останалото население било принудено постоянно да търпи недостиг от най-необходимото.

Изглеждало, че всичко се прави за създаването на военна машина с нечувана мощ. Но, колкото и странно да е, и в този, едва ли не господстващ отрасъл на държавната работа по някакъв съдбовен начин всичко се получавало не така, както им се искало. Тиранията, нетърпяща край себе си нито един нестандартен човек, довела до това, че малко преди Втората световна война върхушката на съветската армия била разгромена и десетки талантливи военни ръководители били изтребени, заедно с Тухачевски, неизвестно за какво и защо. Поразява колко малък ефект дала грижата за усилване на военната авиация. Още по-поразително е това, че и в двата първи петилетни плана не било отделено никакво внимание на строителството на нови пътища и съобщения и към момента на германското нашествие страната се оказала разполагаща само с мрежа от железни пътища, повечето от които били построени още през XIX век. Даже най-важните, в стратегическо отношение, пътища, като например голямата част от Московско-Киевския, си оставали еднопосочни, а в огромните азиатски владения за двадесет години е построен само един важен железен път – прословутата Турксиб. Цялото това неумело ръководство, заедно с поредица външнополитически грешки, имали за свой резултат това, че още през първата година на Отечествената война на съветските армии се наложило да предадат на врага всички територии непосредствено до Сталинград.

Говорят за гениален политик, изумителен дипломат. Трудно е, обаче, да се види нещо изумително в такъв политически курс, който от времето на революцията – и чак до 1941 тодина, държи страната в международна изолация; който – от страх от чужди идеологически веяния, заковава плътно всички прозорци – при това не само в Европа, а и навсякъде другаде; който – със своята поддръжка на революционното движение в чужди страни и с изявленията за предстояща борба с капитализма не на живот, а на смърт, предизвиква в другите страни първо опасения, след това – страх, и, накрая, извлича от небитието такава агресивна насрещна доктрина с безчовечна идеология като немския национал-социализъм, който, не знаейки кой враг е по-опасен – този национализъм или англо-френският колониализъм, лети от преговори с единия към договор за дружба с другия и в края на краищата получава от вероломния другар такъв удар по главата, от който се пука черепът. Едва ли може да се смята за по-удачен този политически курс в неговото по-нататъшно развитие, когато изтъкнатият политик и забележителен дипломат си позволява да бъде баламосван с обещания за откриване на втори фронт през 1942 година, след това през 1943 година и, в течение на три години, позволява на своята родина да губи кръв, а на самия себе си – да преглъща едни след други дипломатически лъжи и провали.

Наистина, от всичко това били извлечени някои уроци. Безсилната ярост, бушуваща в душата на това същество първо под ударите на немския съперник, а след това – от съзнанието за своята оглупялост от дипломацията на другите държави, – именно тази ярост била най-силният стимул за това в следвоенните години да се обърнат цялото внимание, цялата грижа, всички сили на народа, всички ресурси на държавата към това, да се догони и изпревари, във военно отношение, най-силната държава на Запада. За щастие тази цел била достигната вече след неговата смърт – за щастие поради това, че ако той би успял да направи по-рано това, към настоящия момент третата световна война би била вече далечно минало, точно каквото минало биха били вече Париж, Рим, Ню Йорк, Лондон, Москва, Ленинград и т.н.

Смята се, че Сталин е притежавал в известна степен способност и на организатор. Без такива способности не може да се координира в своите ръце ръководството на всички отрасли на държавата и при това на държава, до такава степен централизирана. Особено забележимо било това в годините на войната, когато почти без почивка и сън той ръководел и военната машина, и работата на тила, и международните отношения, намесвайки се във всички дела. Друг е въпросът на кого, ако не на самия него, било нужно това вмешателство във всичко и печелела ли, в края на краищата, от това самата отбрана. Само истински гений, или даже свръхгений, можел в тази суматоха и дива бързина, при мълниеносно прескачане от един въпрос към коренно различен, да се избегнат груби пропуски, прибързани решения и неправилни изводи. Тиранията, нетърпяща разделяне на прерогативите на върховната власт с никого, и тук надделяла над ума и волята на държавния деятел.

Що се отнася до прилагането към Сталин на термина „пълководец”, то то е основано на явно недоразумение. Историята не е виждала – и никога няма да види – пълководец, който за цялата четиригодишна война нито веднъж да не е посмял да излезе на предните линии, нито веднъж да не е вдъхновил войниците с пример на собствено безстрашие и мъжество. Точно обратното: той се скривал в най-недостъпния ъгъл и там извиквал при себе си истински военните специалисти, боевите маршали и генерали, които носели на гърба си цялата тежест на фактическото командване, и искал тяхното авторитетно мнение по всеки военен въпрос, за да може след това да си присвои тези мнения, тези решения, тези стратегически и тактически концепции. Трябва да се смята, че Жуков, Рокосовски и Малиновски биха могли да разкажат много за това как този Върховен Главнокомандващ е умеел да се оказва мъдър инициатор на това, за което не бил и сънувал преди разговорите си с тях.

Хазартът и държавната далновидност са неща, зле съвместими. По време на войната Сталин явно е бил толкова обзет от хазарта, че следвоенното бъдеще малко го интересувало и това, разбира се, водело до непоправими пропуски. Като пример може да послужи това, че в течение на четиригодишната война, когато на бойна нога бил вдигнат всеки втори пълноценен мъж в държавата, генералисимус, обхванат от праволинейната идея „всичко за войната”, забранявал да се дава отпуск на войниците и офицерите. Естествено следствие на това било катастрофално спадане на раждаемостта. В прираста на населението по години се образувала четиригодишна зееща дупка, която трябвало да се прояви по най-ужасен начин в периода от 1959 до 1963 година, когато пред лицето на надвисналата трета световна война в държавата не биха се оказали младежи, достигнали възрастта за призоваване в армията. Вероятно ръководителят е мислел, че трета война ще му се отдаде да започне и завърши по-рано, преди поколението, родено в началото на четиридесетте години, да достигне възрастта за призоваване в армията.

Може ли този, който не само стриже, но и изтребва своя добитък, да бъде наречен добър скотовъдец? Може ли такъв стопанин, който принуждава да се запалят, заедно с плевелите, филизите на плодните дървета, да не се смята за разрушител на своето собствено стопанство? Може ли такъв ръководител на политическия курс, на когото цялата военна мощ на съседа се изсипва като сняг на главата му, да бъде наречен добър политик и дипломат? Може ли този, който без причина – често даже и без повод, изтребва изпитани кадри на своите последователи, да се смята за разумен лидер на партията, за истински вожд? Та това не е пастир, а вълк.

И така, носителят на своеобразната тъмна гениалност, която се проявявала във всичко, което имало отношение към тиранстването, се оказал притежател на държавнически способности, не по-високи от средното. Сталин бил лош стопанин, лош дипломат, лош ръководител на партията, лош държавен деец. Пълководец той не бил изобщо.

Но ние знаем някои проявления на неговата личност, в които си проличало качество, още по-ниско от “лош”. Това се отнася към сферата на неговата така наречена културна дейност.

“Той не бил нито инженер, нито технолог.” Оставайки дилетант във всички области на знанието, освен, може би, в областта на политико-икономическите науки, но смятайки себе си за гений от енциклопедичен тип, той с “неизразимата наглост” на Угрюм-Бурчеев се заловил за ръководството на целия научен живот на Съветския Съюз. Разбира се, той не се занимавал с лабораторни изследвания. Но дейността на цялата система на Академията на науките на СССР, с всички влизащи в нея институти, точно както и работата на началното, средно и висше училище, се насочвала съгласно указанията, получени лично от Сталин. Не само това. Организирали се широки обществени дискусии по въпросите на биологическите, физическите, даже на астрономическите дисциплини, задачата на които била обсъждане и разработка, от такава гледна точка, на текущи научни проблеми, които били предварително посочвани и определяни именно от Сталин. И не само това. В някои области на науката той даже се осмелявал да се представя като учен-изследовател; няма защо да напомняме, че при това всяко негово съждение ставало нерушима догма за всички специалисти от тази научна област. Всички все още помнят неговите работи в областта на езикознанието, където общоизвестни истини, като мисълта за това, че езикът е основно средство за общуване на хората, се смесвали с празни твърдения. Достатъчно е да напомним безапелационното твърдение, че мисленето извън думите е невъзможно – твърдение, вкарващо специалистите в задънена улица, тъй като оставало напълно необяснимо как мисли композиторът, обмисляйки своето ново творение, или архитектът, изяснявайки за себе си конструкцията на бъдещото здание, или живописецът, пристъпвайки към своята картина.

Бидейки в много слаба степен надарен с образно мислене и привиквайки почти цялата си умствена дейност да прокарва чрез словото, Сталин, явно, наистина съвсем не разбирал природата на художественото творчество. Но това не му пречело да види в себе си задълбочен познавач на естетическите ценности, проникновен показател накъде и как трябва да се движат художествената литература, архитектурата, живописта, музиката, театърът. Общоизвестният афоризъм по повод приказката на Горки “Момичето и смъртта” – “Тази работа е по-силна от “Фауст” на Гьоте”, може да бъде, не без полза, допълнен от още един, който сега вече малцина помнят, но точното документиране на който може да се намери във вестниците от 1926 или 27-ма година. В тези, все още патриархални, времена Сталин, заедно с Луначарски и Калинин, посетил изложба на московската организация на художниците “АХР” [„Асоциация на художниците на революцията”; б.пр.]. Като напътствие към потомството гостите оставили в книгата за отзиви резюме на своите впечатления. Луначарски се възползвал от случая, със свойствения си повърхностен блясък, да изложи цяло естетическо кредо. Калинин бил по-скромен: тактично правейки уговорката, че е далеч от въпросите на изкуството, той, без всякакви претенции, отбелязал какво му е харесало или не му е харесало на изложбата и сбито обяснил, доколкото можал, защо именно му е харесало. Третият посетител се оказал най-лакончният от всички. Ще възпроизведа неговия отзив буквално: “По моему нищо. Й. Сталин”.

Но изминали само шест-седем години и човекът, изобличил своя художествен идиотизъм, се сдобил с такова положение, че поводите на всички пегаси на съветското изкуство и литература се оказали стиснати в неговия юмрук.

Отпечатъкът на художествената еклектика, на външния гигантизъм, безвкусицата и нуворишеския стремеж към показен разкош е неизтриваем от всичко онова, с което Сталин се канел да обезсмърти себе си като велик строител – било то станциите на московското метро и високите здания, или волгодонските шлюзове и новите украшения на Сталинград. Отделни частни успехи – щастливите постижения на някои архитекти, съумели да убедят вожда в своята художествена правота, тънат в абсурдно натрупване на разностилни елементи – дорически грамади и готически върхове, ренесансови лоджии и модернизирани колони, в гората – бели скулптурни групи, размахващи мраморни знамена и емблеми, като че ли крещящи за своята ограниченост към самото небе, и в безпримерната нелепост на мозайките, където фигурите в безцветните партийни куртки и фуражки просветват върху златния йератически фон на Византия.

Гениален тиранин. Лош стопанин. Неуспял учен. Художествен идиот.

Уви – идиот. В това Салтиков-Шчедрин бил прав. И този злощастен идиотизъм се проявявал не в само в художествената област. Идиотско било неразбирането на границите на своите способности и възможности. Идиотска била тази негъвкавост на ума, която е виновна за дългата верига от политически пропуски, започвайки от недооценяването на Хитлер през тридесетте години и свършвайки, в навечерието на петдесетте, с разрива с Югославия. На идиотизъм намирисва и неумението да уважава никого, освен себе си, и неумението да разбира поне малко фини и сложни душевни движения. Независимо от своята достатъчно голяма ерудираност Сталин си оставал, колкото и да е странно, полуинтелигент.

Но защо Урпарп не се е погрижил да обогати това същество и с държавна, и с научна, и с художествена гениалност? Нима това не би спомогнало за всемирното тържество на Доктрината? О, би съдействало, и още как! Ако държавната гениалност би предпазила втория вожд от дългата поредица наистина съдбовни грешки, то след тридесетте години на неговото управление комунистическа Руссия би достигнала баснословен икономически разцвет и небивала сила на влияние над народите от всички страни. Ако неговата универсална научна гениалност беше осигурила такова стремително научно и техническо развитие на Русия, че тази страна беше изпреварила развитието на капиталистическите държави и техните военни машини, то крайно вероятно е, че към средата на ХХ век на дневен ред щеше да стои не въпросът за комунизирането на Корея или Виетнам, а за господството на Доктрината, вече необходима на цялото земно кълбо. И ако художествената гениалност на втория вожд беше извикала към живот вместо плоската галиматия на “Краткия курс” или досадното предъвкване на неговите доклади и речи истински шедьоври на устното и писменото слово, способни “чрез думите да изгарят сърцата на хората”, наистина щяло да бъде възможно носителят на такава гениалност да се сдобие с всемирна еднолична власт вече не само в мечтите.

Отсъствието в Сталин на гениалност научна, държавна и художествена било следствие от отчаяната съпротива на Провиденциалните сили. Тъмните дарове на гениалността научна и гениалността на художественото слово, вече вложени в него от Урпарп, се отдало да бъдат парализирани в астралното тяло на това същество още преди раждането му в Кавказ. Гениалността държавна била изтръгната от него вече след неговата поява в Енроф, когато бил дете. Ясно да осъзнае станалото той не можел; а и Урпарп не смятал за нужно да му разяснява това. Смътният спомен от връчването му на тъмните дарове продължавал да живее в него; оттук и разривът между дълбоката вяра в своята енциклопедична гениалност и факта, че в нито една област, освен тиранстването, той не можел да прояви тази гениалност. Сталин е потенциален, недопроявил се, благодарение на съпротивата на светлите начала, тъмен универсален гений.

Впрочем, демоничният разум не гледал на Доктрината като на единственото, което може и трябва да обедини света. Предвиждали се и други варианти. Интернационалната революционна Доктрина била само първият сериозен опит, генералната репетиция: в нейния ход трябвало да се изясни с какъв цимент, и с чии сили, може да се сдобие с това всемирно обединение по-трайно и в същото време – по-бездуховно. Потенциалният, недопроявил се тъмен гений би могъл да бъде иззет от Енроф в Гашшарва с цел да премине там окончателна подготовка и да приеме своята последна инкарнация в следващото столетие, когато осъществената Доктрина би отстранила последното препятствие от неговия път към абсолютната власт, а тъмните дарове биха били все пак вложени, вмъкнати, запечатани в него, защото тогава Урпарп вече би знаел добре с какво оръжие парализира тези дарове светлото начало и би съумял да избегне своята загуба за втори път.

А по време на последната репетиция трябвало да се реши и много друго. В частност, трябвало да се реши действително ли даденият кандидат за Антихрист е по-силен от всички други? Наистина, тези други били, както изглежда, само двама, а от тези двама единият не можел, по ред причини, да бъде роден през това време в Енроф. Но оставал втори и схватката между тях трябвало да изясни окончателно и безпогрешно кой следва да играе главната роля в дългоочаквания спектакъл.

На мен ми е неизвестно кой е бил, от какво се е ръководил и как се е подготвял другият кандидат. Аз виждам само резултати.  Аз виждам, че гениална способност за тиранстване притежавал и той: същата жажда за самоутвърждаване, същата кръвожадност, същата способност за всякакво злодейство. Но човекооръдието на третия уицраор на Германия, метаисторическият смисъл на когото също съвсем не се изчерпвал с инволтацията му от този уицраор, не съумял да доведе тези качества до съвършенство. Някои чисто човешки черти в него не били изкоренени окончателно. 

Сталин напълно допуснал такава възможност той да доживее до тази степен в развитието на науката, когато тя ще може да продължи неговия живот до много над естествения човешки предел, а може би и да му даде физическо безсмъртие. Явно с годините тази мечта само укрепвала. Поради това той планирал политиката на своята държава така, като че ли никога нямало да му се наложи да слезе от сцената. Не мислел за тези, които ще бъдат негови приемници, не правел никакви разпореждания за в случай на неговата смърт, никакви завещания. „След мен и потоп” – можел да каже той, ако неговата идея не се изразяваше по-точно от друг афоризъм: “Мен ще ме има винаги. Предположението за нещо след мен е лишено от смисъл”. Безбройни скулптурни изображения на собствената му персона, които той насаждал навсякъде с хиляди, изобщо не следва да се разбират като стремеж към увековечаване на своя образ в умовете на потомците. Може би отначало този мотив и да е играел някаква роля, но по-късно той изцяло бил заместен от друга – това било не увековечаване в умовете на потомците, а самопрославяне за съвременниците. Характерното е, че при цялото многообразие на форми и прийоми в култа към своята личност той и не помислил, при все това, да подготви за себе си мавзолей; не искал да допуска мисълта, че някога ще му се наложи да бъде погребан или мумфициран.

Такова витаене във висотите на култа към своята личност в разредената атмосфера на вярата в своето безсмъртие не било по силите на неговия германски съперник. Той се чувствал като най-големия завоевател на всички времена, личност безпримерна и провиденциална, призвана към ощастливяване на немския народ и към постигане на мирова хегемония на Германия. Глухо намеквал даже за това, че след войната ще даде на народа нова религия. Но като физически безсмъртен той не си представял себе си никога, от време на време връщайки се към изготвянето на завещание в полза на своите приемници. И даже официално назначил Гьоринг като най-близък наследник на всички задължения и права на вожда. 

Аз не зная “откъде” е дошъл в немския Енроф, но, във всеки случай, той не бил чуждо тяло в тялото на Германия. Това не е измамник без род и племе, а човек, изразяващ със себе си една – наистина, най-страшната, но характерна страна на германската нация. Той сам чувствал себе си немец, плът от плътта и кръв от кръвта. Обичал своята земя и своя народ със странна любов, в която почти зоологическият демосексуализъм се смесвал с мечтата – каквото и да стане, да дари на този народ блаженството на всемирното владичество. А за него самия би било достатъчно да доведе народа до това блаженство, да го устрои в него, а след това да се оттегли в някакви отвъдни висоти и да се наслаждава, виждайки оттам ослепителните плодове на своите дела и попивайки тамяна на благодарните поколения.

Наистина, когато войната, грубо проваляйки всички негови сметки, се оказала не привлекателен блицкриг, а невиждана месомелачка, шест години смилаща плътта на неговия народ (другите народи му били дълбоко безразлични), той, скърцайки със зъби, с пяна на уста хвърляйки се на пода и гризейки килима от ярост от досада и от мъка по загиващите съотечественици, все пак ги карал и карал на клане до последната минута на своето съществуване. Но това не било онова ледено бездушие, с което хвърлял в месомелачката милионите си руски врагове, а отчаян опит да доизкара някак до минутата, когато фортуна се обърне към него с лице и изобретената, накрая, от немците атомна бомба да превърне Москва и Лондон в нищо.

Неговото противопоставяне на себе си и на своето учение на всякаква духовност също не се отличавало с последователност и окончателност. Той с благоволение поглеждал на попълзновението на кръга, групирал се около Матилда Людендорф, към установяването на модернизирания култ към древногерманското езичество; заедно с това не скъсвал докрай и с християнството. Поощрявайки разпространяването, в своята партия, на много мъгляв, но все пак спиритуалистически мироглед (“готлобистите”), той самият – два дни преди самоубийството си, както е известно, се венчал с Ева Браун според църковния обряд.

Изобщо в картината на неговата гибел има известен оттенък на романтика. Това тресящо се от бомби убежище в подземията на Имперската канцелария, тези непрестанно получавани известия за приближаването на ордите на врага вече до самия център на столицата, този полулуд, мъртвешки бледен, вече само с шепот способен да говори човек, неговата дива сватба в последната минута, неговото самоубийство с думите, че той си отива, но “от другия свят ще бъде на пост тук, в сърцето на Германия” – всичко това, при цялата си фантасмагоричност, е напълно човечно; не в смисъл на хуманност, разбира се, а в смисъл, че същество, годно за ролята на всемирен абсолютен тиран, никога не би могло да се спусне до такава сантиментална агония.

Няма да се спирам на тези качества на неговия характер и ум, в които той отстъпвал на своя враг и които могат да служат на историка като материал за размисъл. Аз посочвам само тези черти, с които той, бидейки съпоставен със Сталин, губел – от гледна точка на метаисторията – като кандидат за абсолютен тиран.

Губела, от тази гледна точка (както, впрочем, и от всички останали гледни точки) и неговата идеологическа концепция. Тя била лишена именно от тази страна, с която била силна Доктрината: интернационалността. Мечтата за владичество на 70-милионния немски народ над два и повече милиарда от земното кълбо действително можела да се нарече лишена от разумна основа. И ако втората световна война беше завършила с някакво чудо, с победа на Германия, би се наложило концепцията да се преразгледа от корен, разширявайки базата за “нацията” поне до границите на европейската “богоизбрана раса”. Но и тогава тази концепция, по самата си природа, щяло да трябва да стане обект на ненавист и отвращение за преобладаващото мнозинство народи на нашата планета. Задачата на Урпарп се заключава именно в обратното – в кристализацията на такова учение, което, таейки в себе си ядрото на бъдещата всемирна тирания, в началото да изглежда привлекателно за мнозинството.

Интересно  е да се отбележи, че ако концепцията на национал-социализма е страдала от безнадеждна националистическа или расова ограниченост, то съветската Доктрина – във вида, в който съществувала в течение на първите двадесет години от своето господство, се е отличавала с противоположен дефект: през цялото това време тя се  е отнасяла с пренебрежение и даже с враждебност към националния импулс в психологията на масите. Националното начало се търпяло само в случаите, когато ставало дума за националните малцинства или за угнетените нации в колониите. Но това било дефект и Сталин разбрал това. Той, няколко години по-рано, от подбуди, очевидно недалечни на хулиганската потребност да чупи огледала и да разбива статуи, да събаря без всякаква нужда паметници на руската архитектура, превръщайки дявол знае в какво храмове и манастири, а други граждански съоръжения да унищожава под предлог изправяне на улиците (тоест заради злощастната идея за “праволинейност”) – сега изведнъж се обърнал към националното минало на Русия, реабилитирал цял пантеон руски държавни дейци от предишните епохи и стимулирал възпитаването, в подрастващото поколение, на някакво синтетично – и национално-руско, и интернационално-съветско – чувство за “Родината”. Той разбрал, че предвид предстоящия сблъсък с агресивно-националната идеология на фашизма,не е нужно да пренебрегва националния импулс в собствения си народ. Обратно: следва той да бъде размърдан, разчовъркан, да бъде принуден и той да налива вода в същата мелница. А скоро след началото на войната той разбрал и друго: вероизповеданията, които така и не се отдавало да бъдат изкоренени от масовата психология с никаква антирелигиозна политика, следвало да бъдат превърнати във верни слуги, а след това – и в робини. Няколко нищожни подаръчета от типа на милостиво разрешение за възстановяване на патриаршеския престол и обещания да се въздържа занапред от събарянето на храмове (за щастие от тях останала още някаква си една десета част) се оказали достатъчно, за да може църковната йерархия изцяло да се солидаризира и с програмата, и с практиката на партията и държавата.

Но това станало вече по време на войната, когато лозунгът “Всичко за войната!” лумнал в неговия мозък като факел. Лумнал той затова, защото врагът, когото той разчитал да надхитри, като го застави да източва кръв в борбата със западните демокрации, за да може после, когато отслабнат двете коалиции, самият да се нахвърли на тях със своята интернационална Доктрина и със свежа 20-милионна армия, – същият този враг сам го надхитрил, изпреварил, объркал всички карти и, като гръм от ясно небе, над неподготвената за такива сюрпризи страна се посипали авиобомбите на Германия и нейните съюзници.

Настъпила минута на слабост. Тази минута, когато на вожда, застанал пред микрофона, зъбите му тракали в чашата с вода. Тази минута, разтеглила се, уви, няколко месеца, когато през октомври 41 година вождът с лице, обляно в сълзи, връчвал на Жуков цялата власт във връзка с командването на фронта около Москва, вече наполовина обкръжена от германските армииq и го заклевал с глас, в който накрая се появили някои вибрации, да спаси от гибел всичко до край. Тази минута той, разбира се, никога не забравил. На неговата природа срамът бил познат само в един аспект – срам пред онези, които са  видели неговата слабост. Без Жуков не можело да се мине, докато се водела войната. Но когато тя свършила, бил използван първият подходящ момент, за да се консервира по-трайно този свидетел.

Възможно е, впрочем, освен срам за своята слабост пред хората вождът да е изпитвал и друго, още по-мъчително чувство – страх, че с тази минутна слабост той дискредитирал себе си в очите на Урпарп; с нея той предизвикал в демоничния разум на Шаданакар съмнението: а не е ли мижитурка самият той, Йосиф Висарионович? Следвало със своето поведение колкото може по-скоро да докаже, че минутата на слабост никога няма да се повтори и че в схватката със съдбовния съперник той ще издържи докрай, хвърляйки в месомелачката, ако се наложи, дори сто милиона, без нито един мускул в него да трепне. Така се държал той и по-нататък.

А какво станало отношението на Провиденциалните сили на Русия към това същество, когато то, по волята на съдбата, се оказало начело на държавата, водещо борба не на живот, а на смърт с чуждоземния враг?

Това отношение се определяло от два фактора. За първи фактор следва да се смята непоправимо демоничната природа на това същество. Провиденциална помощ не можела да му бъде оказана при никакви обстоятелства. Достатъчно било това, че на него, с цялата си напрягаща се мощ, му помагал Жругр и че Великият Игва на Друккарг се възползвал от неговата способност за пребиваване в състоянието “хохха”, за да го вразумява и коригира неговите действия. Но втори фактор се явявало това, че концепцията за Третата империя (Хитлеровата теза за Третия райх; б.р.) заплашвала, в случай на нейната победа, с още по-ужасяващи бедствия. Тя заплашвала с пълно унищожаване на руската държава и с превръщане на Русия в опустошена зона, стопанисвана от безчовечния и неумолим враг. А в по-широки мащаби тя обещавала разгром и унищожаване на западните държави – носители на най-демократични режими, и простиране над света, от Япония и Австралия до Англия и Канада, на черно покривало с продължителна, убийствена физически и духовно, ера на властване на “богоизбраната раса”. Такъв път към всемирна тирания бил, може би, още по-пряк, още по-малко обещаващ спасителни сривове и резки завои, отколкото победа на интернационалната Доктрина.

Поради това демиургът и Синклитът на Русия прекратили своята постоянна трансфизическа борба с Друккарг в момента, когато срещу тази подземна цитадела се нахвърлили орди от чуждоземни игви от шрастра на Клингзор. Като отражение на това била прекратена и борбата с онези, които ръководели руската държава в Енроф. На тях не била оказвана помощ, но вече никакви техни сили не можело да се заделят за борба със силите на Светлината – трябвало да се съсредоточат изцяло върху война с враг, още по-тъмен, отколкото били самите те.

Настъпила дълбока нощ. Силите на Светлината обрекли себе си на временно доброволно бездействие, докато не завърши схватката на чудовищата. Само перипетиите на тази схватка били видими от всички на земята; сякаш духовен паралич сковал висшите способности на хората и само най-напрегнатите медитации и най-висшият творчески полет можели да издигат понякога човешката душа над непроницаемия покров на тъмнината.

В това съдбовно време се извършило отпъпкуване на втори жругрит. Първият се отпъпкувал отдавна, скоро след завършването на гражданската война; борбата в господстващата партия и яростната съпротива на възцарилия се Сталин, от страна на някои от най-големите дейци на комунистическия елит, отразили това метаисторическо събитие. Но първият жругрит бил слаб и задушен от самото начало. Сега на бял свят се появил нов; той установил връзка с ръководството на армията на врага, даже с Великия Игва на германската шрастра, разчитайки, че разгромът на Друккарг ще му позволи да заеме мястото на баща си, тъй като уицраорът германски му изглеждал твърде ограничен в своите възможности, за да властва непосредствено в Друккарг. Вторият жругрит действал, постепенно отстъпвайки, до самия край на войната, когато Жругр, изяждайки сърцето на врага и с приказно нараснала мощ, унищожил своето неразумно дете, ако можем така да се изразим, с един удар.

В края на войната немалко значение имало това, че еманацията на държавния комплекс от чувства, с която Жругр и игвите попълват загубите на своите сили с усилията на вожда и партията, била доведена до такива обеми, каквито в мирно време биха били, разбира се, немислими. За тази еманация спомагали всички и всичко: от пропагандистите и агитаторите в армията до свещениците на амвоните, от най-знаменитите композитори и писатели до микроскопически неизвестните работници в печата и киното, от водещите учени до последните, най-незначителни партийни работници в заводите. Апелирало се при това към различни инстинкти: и към патриотизъм, и към национализъм, и към интернационализъм, и към вяра в Бога, и, напротив – към вяра в партията, и към жажда за мира, който можел да дойде само чрез победа, и към отвращение и ужас пред зверствата на фашизма, и към любов към своята земя, семейство, дом, деца.

Затова към края на войната Жругр бил изпълнен с нечувана сила. Множество игви и раруги паднали в борбата, но уицраорът укрепнал така, както никога още не били виждали. Той жадувал за разширяване, нахлул в германската шрастра, умъртвил великия игва на Германия, направил истински погром и едва-едва бил въведен в някакви граници от уицраорите на Англия и Америка – Устр и Стебинг.

Едно неочаквано събитие принудило Сталин да се спре своя натиск на Запад. Тоест предварително уведомен за него той бил, но не придавал на тази опасност нужното значение. През май 1945 година, когато започнала вече разработката на плановете за нападение против неотдавнашните му съюзници, вождът бил информиран – не от мистичен, а от напълно земен източник – за изпитването на първата атомна бомба в Ню Мексико. Той се почувствал така, сякаш атомна бомба избухнала в съзнанието му. Вместо дългоочакваното прерастване на Втората световна война против фашизма в унищожаване на целия капиталистически свят, вместо триумфално шествие на революционните армии през Франция, Испания, Африка неизвестно къде, предстояло да застине на място, късайки се от яд и пресмятайки колко години ще са му необходими сега, за да се снабди и той с атомно оръжие, за да догони и изпревари врага и, полагайки капитализма в гроба с мълниеносно превръщане на неговите столици в пустиня, да провъзгласи обединение на света под върховната власт на единствения човекобог.

Била унищожена опасността от световно разпространяване на национал-социализма. Очертали се вече съвсем отчетливо нови опасности.

Едната се заключавала в това, че върху почвата на Втората световна война с главозамайваща бързина израснал до умопомрачителни размери уицраорът на Америка. Изглеждало, че редицата небостъргачи е отделена сега от Европа не с океан, а с локва вода. Този уицраор съумял да се обедини със своите далечни роднини в Западна Европа и да се разположи така, че неговите пипалца шарели едва ли не по всички граници на Съветския съюз. Отчитайки грешките на своя немски предшественик, той изработвал идеологическа концепция, която против интернационализма на Доктрината издигала не нещо провинциално и локално, а космополитизма – идея, толкова пълна с възможности за всемирна потенция, колкото и самата Доктрина. Погледът на Гагтунгр с все по-голямо благоволение се спирал на Стебинг, с все по-голямо внимание обръщал той част от своите сили към неговото инволтиране.

Другата опасност се заключавала в това, в което и духовно, и физически била превърната Русия в резултат от Втората световна война.

Едновластната тирания приемала размери и форми, вече неприличащи на реалността, явно фантастични. Искало им се да кажат: това не може да бъде, сънуваме, всички ние бълнуваме. Но тъй като било безспорно, в същото време, че всички не само не спят, а бесните темпове на живот и работа, а да не говорим за масовите арести, никому не дават да прекара спокойно поне една нощ, то започвало да се усеща как през ежедневната вакханалия просветва някаква отвъдна вакханалия, непостижима и вече съвсем нечовешка.

Нараснали репресиите. Вълна след вълна били арестувани и получавали 25-годишни присъди, за затвор или разстрел, една категория граждани след друга. В затворите и трудовите лагери се тълпели в общо стълпотворение фашисти и комунисти, троцкисти и белоемигранти, интелигенти и колхозници, генерали и дезертьори, работници и свещеници, безбожници и сектанти, православни и евреи, хулигани и монаси, бандити и непротивящи се, проститутки и учени, крадци и философи, толстоисти и педерасти, секретари на обкоми и бендеровци, инженери и партизани. Разплатили се за своите действителни или мними простъпки всички, останали на територията, преди време окупирана от немците, и всички, вземали пряко или косвено участие в украинското и прибалтийското движение за независимост – всички, заподозрени в съчувствие към контрапартизаните или в неумерени симпатии към държавата Израел. Тези, които били в немски плен и, поддавайки се на тъгата по родината и близките си, рискували да се върнат у дома, и онези, които се намирали в частите на Съветската армия, окупирали Централна Европа, а – връщайки се в Русия, споделили някои наблюдения и изводи. Тези, които са разказали някакъв анекдот, и онези, които са писали на името на вожда послания с детската надежда да му отворят очите за извършваните беззакония. Тръгнали за Воркут, Караганда, на Колима или в Потма всички онези, които са имали някога нещастието да разговарят с чужденец; които са изразили съмнение в целесъобразността на което и да било държавно мероприятие, партийна наредба, правителствен указ. Хора, които някога в раздразнение били пожелали пред някого от близките си бащата на народите по-скоро да напусне този свят, били привличани по обвинение в замисляне на терористичен акт против вожда; привличани били и онези, в чието присъствие било изказано съдбовното пожелание, както и техните роднини, и техните познати, и познатите на техните познати. Чрез мъчения били изтръгвани признания за това, което никога не е било. Няколко хиляди работника от ленинградската партийна организация заплатили – кой със смърт, кой с многогодишен затвор – за измисления, никога не състоял се в действителност, опит да се отдели Ленинградската област от съветската метрополия. Нито абсурдността на обвиненията, нито смехотворността на уликите не смущавали когото и да било. Трупали се дело след дело, манипулация след манипулация. Във всяко ъгълче на страната било трудно да се срещне семейство, което да не е загубило в лагерите и затворите някого от своите членове; много семейства били унищожени изцяло. Всички процесуални норми, всяка законност били отхвърляни, щом човекът се оказвал следствен по знаменития 58 член от Наказателния кодекс, тоест политически престъпник. Върнали се към средновековните методи за изтръгване на признания; припомнили си опита на инквизицията и го използвали, обогатявайки го с методи нови, съответстващи на различното ниво на техническо развитие. Изключително широка мрежа от щатни и нещатни осведомители оплитала обществото – от членовете на Политбюро до туркменските овчари и украинските доячки. Можем ли да не си спомним повсеместната мрежа от шпиони и доносници, внедрени от Угрюм-Бурчеев във всеки дом на славния град Непреклонск, и това, което Шчедрин определил както всеобщ панически страх?

Страх плътен, задушаващ, пречещ на слънчевата светлина, отнемащ от живота всяка радост и смисъл, се прострял над обществото и напоил със себе си всяка мисъл, всяко чувство, всяка дума на човека. Той се задълбочавал още и от това, че от лагерите, въпреки всичко, се процеждали неясни и при това ужасяващи слухове за царстващия там режим, за измирането на цели лагери от глад, за неизпълнимите производствени норми на затворените, за садизма на началниците и надзираването, за умъртвяването на провинилите се в нещо с нечувани методи от рода на връзване гол за дърво или стълб, за да го хапят комарите и сибирските гадини.

В лагерите се ширел режим, убиващ не само физически, но и духовно. Доведени до загуба на човешкия им облик в резултат от издевателства, непосилен труд, следене един на друг и доноси, недояждане и недостиг на медицинска помощ, хората дълго преди своята смърт губели воля за нравствена съпротива. Политическите затворници, половината от които били виновни в нищо, а половината от другата половина била виновна в простъпки, за които във всяка друга държава биха ги осъдили на няколко седмици затвор или на незначителна глоба – тези хора до 1949 година ги разселвали заедно с бандити, отявлени убийци и насилници и с непълнолетни, които общуването с възрастните престъпници развращавало докрай. Мисълта за поправяне на престъпниците никому не минавала и през ум и лагерите се превърнали в гигантски развращалища. Между националните групи се провокирала вражда, стигаща до взаимни кървави побоища. Възцарила се обстановка, в която само единици можели да издържат, без да бъдат осакатени психически и морално. Основната маса нещастници освобождение не ги очаквало и отвъд гроба: разтлението на собственото им етерно тяло и товарът на кармата увличал тези сбирщини от души в сивите котловини на Скривнус, в безмълвната тъма на Мород, в ужасяващия Агр и целият Синклит на Русия не достигал, за да облекчи и ускори техния подем от мрачните чистилища. 

Той е дух черен от бездната…

Всички, обзет от бяс,

гони с топор железен.. 

Когато тази книга успее да види бял свят, ще я видят и десетки други, които от лични спомени, документални сводки, исторически изследвания с изчерпателна пълнота ще пресъздадат картината на този масов кошмар, в който е било потопено съществуването на двадесет – ако не и повече, милиона души. Ще се разкрият докрай и отделни престъпления над крупните дейци на Съветската държава: странната история за това защо, как и по чие внушение е бил убит Киров, как са загинали Коссиор, Постишев, Рудзутак, Орджоникидзе, Тухачевски, Куйбишев, Вознесенски, Жданов; по какво чудо на Хрушчов, Маленков, даже на самия Молотов, им се е отдало да се опазят от такъв край. Нашите внуци ще узнаят заради какво и защо са били прекъснати жизнените пътища на такива дейци на културата като Всеволод Майерхолд, Борис Пилняк, Осип Манделщам, Николай Клюйов, Сергей Кличков, Артьом Весьоли, Николай Вавилов, Павел Флоренски. Но те няма да узнаят никога колко изумителни таланти, колко писатели и поети, художници и артисти, мислители и учени, чиито имена биха могли да станат гордост на Русия, са останали неизвестни никому, а от техните творения не се е запазила даже пепел – колко такива творци са били унищожени от сатанинската машина, носеща, като по ирония, наименованието органи за “безопасност”.

Не може, разбира се, да се намери нито едно смекчаващо обстоятелство при разглеждането на дейността на такива Палачи на народните множества като Ежов, Абакумов и Берия. Но детинско би било да се опитваме да стоварим единствено на тях отговорността за тези хекатомби. Достатъчно ясно е чия върховна воля е действала чрез тези зловещи фигури и какъв вдъхновител, поредно поставящ ги на волана на дяволската машина, е мислел, че самият той ще остане при това в очите на народа като суров, но справедлив, като пастир на телата и душите.

Но и самият този, който сеел наоколо такъв панически, почти метафизически страх, живеел, съгласно желязната логика на деянията, в постоянен страх. Отравяйки живота на обществото, той отровил и собствения си живот, лишавайки себе си от каквато и да било радост освен наслаждението от тиранстването.

Даже Хитлер и Мусолини не били лишени от лична храброст. Те се появявали на паради и празници в открити коли, по време на войната те неведнъж се показвали на първата линия и веднъж на руския фронт Хитлер, застигнат от внезапната поява на танкова колона на врага, едва избегнал пленяване. Сталин, за цялото време на своето управление, нито веднъж не проявил дори проблясък на лична храброст. Напротив, той вечно треперел за своето физическо съществуване, въздигайки до самите небеса около себе си непроницаема стена. Вероятно всичко е било свързано с това, че той, в състояние на хохха прозрял ужасната перспектива, която неизбежно би го погълнала в случай на смърт, по-ясно от другите разбирал, че смъртта за него ще бъде не просто пропадане в небитието, а необратимо сгромолясване през мъките на магмите и Ядрото до Дъното на Шаданакар. Естествено, той се вкопчвал за живота, както можел, докато науката не измислела методи, които да го направят физически безсмъртен. Но с годините този страх от смъртта започнал да прераства в мания за преследване. Това била същата тази мания, която отровила живота и на мнозина други тирани. Именно тя измъчила Тиберий и Домициан, терзаела Людовик XI и султан Алл ед-Дин, довеждала до лудост Грозни и Павел I. При това тя си оставала само едната страна на по-общо психическо разстройство – същото, което в психиатрията носи названието „императорска лудост”. Тя се заключава в съчетаване на манията за преследване първо – със садизъм, с неутолима жажда за кръв и чужди страдания, и второ – с вяра в собственото си безмерно превъзходство над всички хора от миналото и настоящето и със загуба на ясна представа за границите на своето могъщество. Като правило императорската лудост на деспота се изразявала външно в усилването на незаконните и безчовечни разправи, във вземането на прекомерни мерки за собствената си безопасност, в непрестанни грижи за самопрославяне и в поредица грандиозни, но често ненужни за държавата, даже нелепи, строителни начинания. Калигула, например, нареждал да се правят планини на равно място и да се копаят цели езера на мястото на планини заради един морски парад, а по-късно замислил да построи нов Рим високо над света, на ледниците на Алпите. На всички са известни също така грандиозните и безсмислени начинания на Нерон, Домициан, Елагабал. Всичко това било безполезно за обществото или се предприемало под предлог за такава полза, а в действителност – само заради прославяне на владетеля. Подобни строежи трябвало да потрисат въображението със своите свръхестествени размери и с разкоша на украсата. Такива строежи на Сталин били безвкусно-великолепните станции на московското метро, неоправдано скъпите високи здания, бездарният, макар и грандиозен, Университет или изрисуваните със странен, неуместен разкош шлюзове на Волго-Дон. За тези, както впоследствие се изразил Хрушчов, “архитектурни излишества” се хвърляли неимоверни суми – отново не в интересите на народа или държавата, а единствено за прославяне на самия себе си.

Чудно е, че след толкова ясен и нагледен урок някои теоретици и сега продължават нарочно да омаловажават ролята на личността в историята. Като че ли вече започва да се забравя как отпечатъкът от дадената личност, даже нейните напълно лични навици и склонности, дава отражение върху живота на огромното общество. Сталин, например, обичал да работи нощем. Това било достатъчно, за да преустрои целият държавен апарат своята работа към един противоестествен нощен режим. Нито един от отговорните работници, даже нито един редови инженер не можел да си осигури нормален сън, защото непрекъснато го вдигали от леглото по телефона и го викали в производството, а десетки хиляди работници поначало лягали да спят не през нощта, а сутрин. Спели на пресекулки, на два-три пъти, лишавали се от възможността да прекарват вечерите в семейния си кръг, да ходят на театър или концерт, не смеели, дори докато били в отпуск, да отидат някъде, без да оставят на началството своя адрес. Така продължило не месец, не година, а петнадесет години.

Отчасти от страх пред излизането на трибуната даже пред десет пъти “пресятата” аудитория, отчасти от огромното презрение към народа, над който той можел да си позволи всичко, което искал, през последните години на своя живот Сталин почти не се появявал публично. А през 1949 година, когато с такава помпозност, каквато световната история не познавала, и с такова раболепие, каквото тя също не знаела,  била отпразнувана неговата седемдесета годишнина, той, присъствайки на банкета и на концерта, дадени в негова чест с пищност, взета сякаш от “Хиляда и една нощ”, не проронил нито един звук. Наглостта минала всички граници. Даже дума на най-обикновена благодарност не се отронила от неговия език. Той изглеждал мрачен и недоволен, макар да оставало съвсем непонятно – от какво.

Всъщност това бил именно зенитът на неговото могъщество. Завършвала неговата последна велика международна акция – комунизирането на Китай. Какво го потискало? Изобретяването от американците на водородната бомба? Но и самият Съветски съюз вече овладявал термоядреното оръжие. Или се било проявило просто някакво моментно лошо настроение, каквото се случва на всеки деспот? Но поне заради външно приличие можело, в присъствието на десетки чуждестранни наблюдатели, да подтисне това лошо настроение в такъв знаменателен ден, пред лицето буквално на целия свят. Очевидно го гризяло нещо по-дълбоко, неподдаващо се на усилията на волята. Това било знанието за онова, което става извън Енроф – знание, почерпано от него в състояние на хохха.

Не зная дали някой някога го е виждал в това състояние. През 30-те и 40-те години (на ХХ век; б.р.) той владеел състоянието на хохха дотолкова, че често му се отдавало да го предизвика по свое желание. Обикновено това ставало към края на нощта, при това по-често през зимата, отколкото през лятото: тогава му пречело твърде ранното разсъмване. Всички смятали, че той си почива, спи и, разбира се, никой не би дръзнал да наруши неговия покой при никакви обстоятелства. Впрочем никой не можел да влезе, тъй като вратата той заключвал отвътре. Светлината в стаята оставала намалена, но не угасена. И ако някой невидим би проникнал там в този час, той би заварил вожда не спящ, а седящ в дълбоко, удобно кресло. Лицето му, с изражение, каквото в него никой никога не е виждал, би направило наистина потресаващо впечатление. Колосално разширилите се черни очи гледали в пространството с немигащ поглед. Странна матова руменина избивала на кожата на бузите, напълно изгубили своята обичайна мазност. Бръчките изглеждали изчезнали, цялото лице било неузнаваемо подмладено. Кожата на челото се опъвала така, че челото му изглеждало по-голямо от обичайното. Дишането му било рядко и много дълбоко. Ръцете лежали на подлакътниците, пръстите му, от време на време, леко ги докосвали по краищата.

Хохха – това, собствено, не е състояние, а цял тип състояния, отличаващи се едно от друго по това с кой именно слой и с коя от тъмните йерархии влиза в контакт духовидецът. Но във всички случаи за него физическите предмети от обкръжението се появяват смътно през картините от другите слоеве. Ако по някакво чудо някой би влязъл в тази минута в стаята, визионерът би го различил и, макар и не веднага, би могъл да се превключи към обичайния план.

При Сталин най-чести били такива състояния на хохха, когато общувал с великия игва на Друккарг и с Жругр; понякога с непосредствена инспирация го удостоявал и самият Урпарп. Освен това имало още едно невидимо същество, прикрепено специално към него – неговият постоянен съветник, един от обитателите на Гашшарва, нещо като антидаймон.

В състояние на хохха Сталин многократно влизал в Гашшарва, в Друккарг, където бил видим не само за великите игви, но и за някои други. Отдалеч му показвали Дигм. Той внимателно бил преведен, като че ли инкогнито, през някои участъци на Мудгабр и Юнукамн, съзерцавал чистилището и слоевете на магмата. Отдалеч, отвън и много смътно той виждал даже затомиса на Русия и веднъж бил свидетел как там се спуснал, приемайки просветлено тяло, Иисус Христос. Но тази среща не предизвикала в тъмния духовидец нищо освен усилване на смъртната му ненавист и именно поради това тя била допусната от Урпарп.

Състоянието на хохха вливало в това същество огромна енергия и на сутринта, появявайки се сред своите приближени, той поразявал всички с такъв нечовешки заряд на сила, че дори само това било достатъчно, за да пороби тяхната воля. 

Именно в състоянията на хохха, следващи едно след друго в течение на няколко нощи в навечерието на неговата 70-годишнина, той си изяснил, в общи черти, много неприятните за него събития, ставащи тогава в Руската метакултура и в съседните на нея области. Той бил безмълвен и безсилен свидетел на една от най-жестоките отвъдни битки. Демиурзите на Русия, Китай, Махаяна, Индомалайската метакултура и двете метакултури на Запада се сражавали с Жругр и с Лай-Чжо, неговия нов съюзник – странната рожба на два уицраора, руския и китайския. Уицраорите не били унищожени, но тяхната експанзия спряла. Около тях бил очертан неразрушим кръг.

Опитите на уицраорите да преминат, след известно време, отново в настъпление в шрастрите не довели до нищо, а в Енроф завършили с тригодишна война в Корея, след която се наложило да се върнат в изходно положение.

Тогава бил поет курс “ва-банк” към най-бърза подготовка и започване на трета световна война, тъй като по-нататъшният ход на процесите заплашвал да доведе до преместване силата на тежестта в Северо-Западния шрастр и към пренос на санкциите на Гагтунгр от Жругра върху Стебинг.

С постоянните усилия на демоничните сили около Сталин било изтъкано нещо като непроницаеми мрежи на мрака. Никакво въздействие на Провиденциалните начала до него не достигало, докато, накрая, след неимоверни усилия от страна на Синклитите (и то не само на руския) веднъж по време на неговото пребиваване в състояние хохха тези мрежи били разкъсани за кратък миг. В този миг му били показани не панорамата на светлите светове – това само би усилило неговата ненавист, а отделни етапи от неговия собствен бъдещ път, от неговото възможно въплъщение като Антихрист и крайната катастрофа: падането на Дъното на Галактиката – същото това дъно, където не съществува никакво време, – страдалище, по-страшно и по-безизходно от което в мирозданието не съществува. Това била нощ на неописуем ужас. Ужасът бил такъв, че за няколко минути цялото му същество се възпламенило от отчаяна молитва – да бъде спасен, да бъдат предотвратени неговите по-нататъшни стъпки по този път. Минутите изминали. Гордостта, упорството и жаждата за безпределна власт надделели. Но тази нощ, случила се през 1952 година, оказала някакво въздействие. Потопяванията в състояние на хохха след това вече не вливали в него нови сили. Проличало си, може би, и твърде тежкото  психологическо натоварване – това вечно ходене в маската на материализма, марксизма, този постоянен двоен живот. Той като че ли се пресилил. Сили продължавали да се вливат вече само от Жругра чрез постоянния канал на инволтация. За кратко време вождът остарял, а постоянните физически неразположения окончателно подривали неговото нервно равновесие.

Разкъсвал го и страхът от нови съперници. На първо място сред тях, бил, разбира се, Стебинг. Но такова човекооръдие на Гагтунгр, което би могло да стане нов кандидат за Антихрист, във висшите кръгове на американския народ не се забелязвало. Обаче съзнанието, разсъдъкът и някои неясни сведения, получавани от земни източници на информация, внасяли сега такова объркване, че на вожда започнал да се мръщи още неоткритият от него под формата на конкретно човешко същество, но вече родил се някъде в Енроф страшен съперник, по-плашещ, отколкото Хитлер. И подобно на това, както самият той, властващият в Русия, по кръв и дух бил не руснак, а грузинец, така и потенциалният съперник му се привиждал като неамериканец по рождение. На него му изглеждало, че този кандидат трябва да излезе от недрата на мировото  еврейство: за това, че в еврейството има някои тесни кръгове, обладани от намерението да възпитат всемирен владетел, той знаел. И решил, че не току-тъй Хитлер така безпощадно се е разправял именно с еврейския народ. Само че не следвало да действа така грубо. Следвало постепенно да изселят поне евреите от Съветския съюз в особени зони, където можело както следва да ги разучат – всички до един.

Съзнанието му започвало да секва.

Толкова по-опасно изглеждало по-нататъшното пребиваване във властта на това същество, изгубило последни представи за съотношението на нещата и мащабите. Урпарп не можел вече да влива в него нито своята енергия, нито еманациите на своя разум посредством състоянието на хохха и само Жругр все още продължавал да използва някакво подобие на пъпна връв, етерен канал за инволтация, съединяващ го с човекооръдието.  Сам той внушаван от великия демонически разум на Шаданакар, уицраорът се готвел за решително нахлуване, заедно с цялата войнствена сила на Друккарг и китайската шрастра, в шрастрите на другите метакултури. Все по-активно внушавал той на проводника на своята воля решимост да започне трета световна война. Предполагало се, че нападението трябва да се извърши съвсем внезапно, мигновено, и че няколко десетки водородни бомби, хвърлени в течение на немного часове в жизнените центрове на западните държави, веднага ще определят изхода на войната в полза на Доктрината. В противен случай санкцията на Урпарп би се пренесла към Стебинг, а Сталин, загивайки в Енроф, би бил възможно по-скоро взет в Гашшарва за окончателна подготовка за последното си въплъщение. Да павира историческия и социалния път към всемирна тирания в Енроф тогава би се наложило не на Доктрината, а на тази концепция, която би я победила и която – върху основата на космополитизма, би създала ново прелъстително универсално учение. Демоническият разум, естествено, разбирал, че разрушителната сила на трета световна война ще предизвика опустошение в цели страни и само по себе си това било за него нежелателно, но новият огромен приток на гаввах бил във висша степен желан. Освен това се предполагало, че мълниеносният характер на войната ще стесни мащабите на възможните опустошения.

В първите дни на март 1953 година възникнал решителен двубой между Яросвет и Жругра. Каналът за инволтация, съединяващ съществото на уицраора с неговото човекооръдие, бил прерязан за миг. Ако това можело да бъде направено по-рано, толкова по-рано би бил прекъснат и животът на човекооръдието, тъй като никакви човешки сили нямало да са достатъчни, за да издържат тегнещото на тази психика и на този физически организъм натоварване. Това станало в два часа през нощта. След половин час неговото съзнание угаснало, но агонията продължила, както е известно, няколко дни. Урпарп подхванал скъсания край на канала за инволтация и се опитвал сам да влее в умиращия сила и съзнание. Това не му се отдало – отчасти поради това, че няколкото човека, сновящи край смъртното ложе, се постарали той да не се върне към живота. Мотивите, ръководещи тези хора, били различни. Някои се боели, че ако остане начело на държавата, той ще започне война, а тя изглеждала като огромно бедствие за всички и смъртна опасност за Доктрината. Но бил сред приближените и този, който толкова години стоял на волана на механизма за безопасност; той знаел, че вождът вече го е набелязал като поредната жертва, поредното подаяние към глухо роптаещия народ: на него трябвало да бъде стоварена, в очите на масите, цялата отговорност за милионите невинно загинали. Кончината на Сталин му давала шанс самият той да заеме неговото място. Линията на неговата дейност, по време на живота на вожда, се диктувала от три мотива: да бъде сплашван Сталин, раздувайки и измисляйки физически опасности, привидно заплашващи го от всички страни, да държи страната в юздите на страха и немотията и с това да утолява собствената си жажда за кръв. Този човек бил носител на тъмна мисия, заключаваща се в умножаването на всенародните страдания, но съзнанието му било плоско и амистично, като маса, а обемът на неговата личност и дарования са нищожни. Това бил Малюта Скуратов на XX век.

Накрая великият миг настъпил – Сталин издъхнал.

От този удар трепнала Гашшарва. Друккарг се огласил от вопли на ужас и гняв. Жругр виел от ярост и болка. Пълчища демони литнали от дълбините в горните слоеве на инфракосмоса, стараейки се да забавят падането на умрелия в бездната на магмата.

Горестното бесуване се предало в Енроф. Погребването на вожда, по-точно, пренасянето на неговото тяло в мавзолей, се превърнало в идиотско стълпотворение. Неразборията окол неговото име и дела била толкова голяма, че стотици хиляди хора възприели неговата смърт като нещастие. Даже в затворническите килии някои плачели за това какво ще стане сега. Тълпи от хора, никога не удостоявани с честта да видят вожда, докато бил жив, сега чакали, за да го лицезрат в ковчега. Москва била картина на Бедлам, увеличена до размерите на миров град. Тълпите залели целия център, опитвайки се да си пробият път до Дома на Съюзите, където бил изложен трупът на тирана и откъдето трябвало да тръгне траурното шествие. Съседните улици се превърнали в места за масови блъсканици с трагични последствия. Хората гинели, смазвани в стените на домовете и стълбовете на фенерите, стъпквани от нечии крака, падащи от покривите на многоетажните домове, по които те се опитвали да преминават над клокочещата долу човешка каша. Изглеждало, че той, хранил се цял живот с изпаренията от страдания и кръв, даже отвъд гроба теглел към себе си в инфракосмоса планини от жертви.

На него, винаги отпъждащ от себе си мисълта за смъртта, непогрижил се даже да се снабди с достойна гробница, сега се налагало да легне в саркофаг редом със саркофага на своя предшественик и, с изваден мозък, с тяло, просмукано от консервиращи съставки, да стане обект на поклонение за цели тълпи. Впрочем, щом се наложило да умре, той би желал именно такава странна форма на покой. Еманацията на благоговейно свеждащите се хорски множества би вливала в него сила даже и в задгробния път, докато спускането все още не го е увлякло твърде дълбоко. Но мумифицирането и съответното преустройство на мавзолея изисквали време, а времето не чакало.

Странно, че никой в своето време, след смъртта на Ленин, не обърнал сериозно внимание на магическия, по-точно демоничен, характер на този никога и никъде неизползван метод за създаване на квазимощи. Не се замисляли над това как не се връзва това създаване на център на заупокойния култ нито с материалистическата Доктрина, нито с личната скромност на първия вожд, нито с цялата психологическа атмосфера на революционното движение. Инициатор на създаването на мавзолея бил вторият вожд. Не зная ръководила ли го е тогава несъзнателна интуиция, или тогава той вече е разбирал, че в минутата, когато от тялото на Ленин бил изваден мозъкът, с този акт била скъсана връзката вътре в етерното тяло на починалия: това тяло било лишено от своя жизнен център и се разпаднало, а етерният мозък на умрелия – така нареченият рахт – бил подет, по волята на Урпарп, от Великия Игва на Друккарг и неговите помощници. Там, в Друккарг, рахтът бил положен и грижливо предпазван от разлагане в конуса на главния храм, където игвите поддържали в него потенциален живот. Ако, преминавайки своето изкупително продължително и тежко изпитание в долните слоеве, първият вожд би достигнал някога Друккарг, той би приел своя рахт в себе си като център на своето ново етерно тяло. Сред античовечеството това би прогърмяло като най-голямото чудо, героят и чудотворецът би се възцарил в Друккарг и дори само това би означавало за обединяването на всички шрастри в покорния на Гагтунгр монолит повече, отколкото всички войнствени мероприятия на Жругрите.

Но след мъченията на Дъното и в други слоеве, достигайки след много години до Друккарг, първият вожд се отказал да приеме своя рахт. Помъдрял от страшния опит от преизподните, той разбрал с какво заплашва това него и цялото човечество. Тогава разярилият се Жругр го всмукал и хвърлил отново на Дъното. Но той вече бил безсилен да противостои на силите на Синклита в по-нататъшното влияние върху следсмъртието на първия вожд, тъй като шелтът на умрелия станал открит и достъпен за него след направения от него героичен избор. Хвърленият на Дъното бил почти веднага вдигнат стремително нагоре, в Олирна, за да може – след поредица години в световете на Просветлението, да се включи в сътворяването на блажената Аримойя – бъдещия всечовешки затомис.

Първият вожд се отказал да приеме своя рахт; вторият сега възлагал своите надежди именно на това. И самият той, и Урпарп, и демоните от Гашшарва с всички сили спирали неговото кармично спускане с цел в сивите тунели на Шим-биг, съседни на Друккарг, да дадат възможност на възпитаника на Гагтунгр да проникне в руската шрастра и да я завладее със своя рахт. Няколко месеца продължило това мъчително спускане. Половин година се борели силите на тъмнината против действието на кармичната тежест, увличаща страшния покойник все по-надолу и по-надолу. Те  вливали в него такава мощ, че гласът му гърмял по всички чистилища, достигал шрастрите, долитал до самия Енроф и там хвърлял в колебание и трепет онези, които го чуели. Най-опасното се случило в Шим-биг през октомври 1953 година. Падащият се изтръгнал от ръцете на пазителите на кармата. Той вече почти не приличал на своя човешки облик, но бил невъобразимо страшен и силен. Неговото тяло се състояло от тъмни кълба, а огромните му очни кухини, изглеждащи слепи, били почти всезрящи. Носен върху крилете на ангелите на мрака, той литнал към портите на Друккарг. Жругр бързал да му помогне, игвите и раругите ликували в екстазен възторг.

Там, при стените на руската шрастра, се разиграла една от най-големите битки. Силите на Синклита на Русия и на нейния демиург се оказали недостатъчни. На помощ се устремили ангели, даймони и много просветлени от другите метакултури. Известно време втурналият се бил задържан на самия вход на Друккарг от великия човекодух на този, който на земята бил Ейбрахам Линкълн. Накрая се чул тропотът на Белия конник, устремил се от висотите на Синклита на Света тук, в шрастрата. Узурпаторът бил обгърнат от волевото оръжие на Александър Благословения и предаден на пазителите на кармата. Вопълът, разтърсвал толкова дни едва ли не половината от Шаданакар, започнал постепенно да заглъхва, докато не замлъкнал съвсем. Спускащият се надолу се вкоренил в свръхтежките магми и започнал да потъва още по-нататък и по-нататък, на едноизмерното Дъно.

 Прочетено: 1114 пъти