Книга XI. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНОТО СТОЛЕТИЕ

Глава 2. БОРБАТА С ДУХОВНОСТТА

     Съществува общоизвестна представа, че материалната бедност на обществото се отразява, и то пряко, и на неговата духовна бедност. И обратно: материалното изобилие влече – или е задължено да влече след себе си – също така и духовно богатство.

     Обективните исторически наблюдения не потвърждават този тезис. До късната фаза на капитализма с богатство разполагали едни или други привилегировани класи или групи, а не обществото, и се различавали не средните нива на тези общества, а материалните нива, съставляващи техните групи. Към обществото като цяло да се прилага понятието материално изобилие може само на по-късния стадий от историческото развитие. Можем да говорим за изобилие и богатство – поне в определени периоди – на такива общества като съвременна Швеция, като Холандия от последното столетие, като Швейцария. За богатството на Съединените щати може да се говори също, макар и с някои съществени поправки, тъй като разликата между материалните нива на различните групи от населението в тази страна е много голяма и далеч не цялото общество бивало обхванато от така нареченото проспèрити [преуспяване, процъфтяване – б.пр.] даже в най-добрите си времена. Що се отнася до страните от социалистическия лагер, то не споменавам за тях тук поради това, че тези образувания се отнасят към още по-късен исторически период.

     Аз бих бил много заинтересуван, ако някой беше съумял убедително да ми покаже, че изброените общества, достигнали високо ниво на общо материално благосъстояние, а именно: Швеция, Холандия, Швейцария – са проявили едновременно също така и истинско духовно богатство. Истина е, че те са внасяли и внасят нещо в световната наука и техника, но науката, както и техниката, се отнасят основно към ред не духовни, а интелектуални ценности. От самото начало следва да се научим да правим разлика между тези два реда явления. Манталитетът от  определен тип, крайно разпространен днес, не различава духовното от интелектуалното. Хуманитарни науки, изкуство, общественост, етика, религия, науки от физико-математическия и биологическия цикли, даже някои аспекти на техниката – всичко се струпва на един куп. Творчеството на Калидаса и Дарвин, Хегел и Едисон, Рамакришна и Альохин, Сталин и Ганди, Данте и Павлов се разглежда като явление в една и съща област – «духовната» култура. Това отклонение от нормата би могло да се нарече дивашко, ако на него не са били подложени цивилизовани хора с крайно интелигентен облик. А между другото е ясно като бял ден, че тук пред нас има два напълно различни вида явления: духовни и интелектуални. Почти цялата област на науката и толкова повече на техниката принадлежи към втория вид; в него влизат също философски, естетически и морални учения в тази степен, в каквато те се освобождават от представите и преживяванията на другоприродното, другоматериалното, отвъдпределното, духовното в точния смисъл на тази дума. В точно тази степен влизат в него обществените движения, политическите програми, икономическата и социална дейност, даже изкуството и художествената литература. Духовният ред се състои от човешките прояви, намиращи се във връзка именно с понятието за многослойността на битието и с усещането за многообразните нишки, с които е свързан физическият план на живота с плановете другоматериални и духовни. Тук напълно се отнасят областта на религията, спиритуалистическата философия, метаисторията, магията, висшата етика и най-дълбоките творения на литературата, музиката, пространствените изкуства.

     Ако се разбере и усвои тази разлика между двата вида явления, духовно и интелектуално, тогава ще стане ясно, че духовното богатство се намира съвсем не в пряка зависимост от богатството материално. Лошо се отразяват на духовната дейност само две крайни степени на материалното изобилие: бедност и разкош. Първата ни кара да изразходваме всички сили в борбата за съществуване, втората води към стремеж към умножаване на богатствата или към преситеност, към опустошение, към покриване на психиката с душевна тлъстина.

     Не Швеция, не Холандия, не Съединените щати, а бедният Тайланд, полуцивилизованите (разбира се, от гледна точка на европейците) Цейлон, Бирма и Камбоджа, «полудивите» Тибет и Непал, полубедната Индия са образци на общества, чийто живот значително повече, отколкото животът на западните общества, е пронизан от артистичност, ежедневно участие на масите в създаването на високоестетически ценности, с интензивни идейни търсения и с тази душевна топлина, която ще намериш само в страни, където с векове е царувал нравствен климат, създаван от огромните водоеми на духовността. При нас са свикнали да съсредоточават внимание върху икономическата изостаналост на тези страни, на индийската бедност, на тибетската малограмотност, на примитивността на цейлонския бит, на отживелиците в Индия от кастовата система, а в Тибет – на теократическия феодализъм, на несъвършенствата на семейната структура. И съзнателно затварят очи за другата страна на живота в тези страни – на тази страна, с чиито сили се създавали и поддържали градове, наполовина състоящи се от храмове с потресаваща красота и просветленост; с полетите на чиито гении лика на земята украсила дивна архитектура; благодарение на която свещените реки текат по тези страни между брегове, увенчани с безброй паметници на човешкия стремеж към духа, светлината и красотата. Забравят тази страна на индийския живот, без наличието на която никакъв народ не би могъл да се освободи от вековно поробване с методи на ненасилие – с най-етически чистите методи, които се е отдало досега да бъдат измислени. Не интелектуалност, а именно духовност вее от всевъзможните прояви на народен живот на Индийската и Индомалайската метакултури: и от пронизаните от вътрешна светлина изумителни занаяти, и от народното изкуство, и от отношението на „човека от народа” към проблемите на живота и смъртта, и от мистериите и героичните епопеи, които по цели нощи се представят на жалкия площад във всяко най-западнало село, и от поразяващата ни незлобивост по отношение на неотдавнашните поробители, и от незначителния, особено в сравнение с Америка и Русия, процент на углавните престъпления, и от високоморалните програми за действие, предприемани от масовата управляваща партия, и даже, например, от преобладаващите в индийското общество типове жени, така релефно изобразени от Рабиндранат Тагор и Прем Чанд.

     Подмяната на понятието за духовно с понятието за интелектуално – при това със запазване именно на термина «духовен», – е толкова повсеместна в Русия и даже на Запад, че стават напълно ясни нейните смисъл и цел. Нейните смисъл и цел са в същия стремеж да изведе човешката психика от областта на висшите ценности в областта на ценностите утилитарни. Този стремеж и неговото действено осъществяване съставляват една от най-главните страни на преживявания от нас етап на културно-историческия процес. Това е свързано, разбира се, и с лишаването от жизненост на далечния социален идеал, за който аз вече говорих, и с усилия да направят това постепенно, подмолно, за да може обществото, малко по малко, самò да се лишава от жизненост и, прераждайки се, да не забелязва образуващия се вакуум, да не забелязва как му отнемат най-ценните от ценностите и в замяна му подпъхват други, подчинени.

     Материалното благополучие само по себе си е безусловна ценност. Това е естествено, достойно за човека ниво на неговото външно съществуване. То е ценност затова, защото това е същата тази броня на външното благополучие, която дава възможност спокойно да съзряват и дават плодове семената на душата. Но да се провъзгласява материалното изобилие и външното покоряване на силите на Природата отново заради материалното изобилие на човечеството като ценност основна и най-висша, с цел организирана борба на масите в целия свят, като идеал за обществено развитие, в името на което следва да се принасят в жертва цели поколения и всичко, което се отнася към духовния ред ценности – това е или трагична грешка, или полуосъзната лъжа.

     Но Но именно тази лъжлива мисъл, понякога провъзгласявана с пълен глас, понякога недоизговаряна докрай, но винаги присъстваща в комплекса революционни идеи на нашия век (ХХ век – б.р.), определя и характера на идеалите, увенчаващи този комплекс, и усвоената от тях методика.

     Тази многообхватна социално-политическа и философска доктрина, която била изработена в средата на миналия век на Запад и постепенно станала хегемон в областта на прогресивното, революционно мислене, ще започнем за краткост да означаваме тук с думата Доктрина. Не е трудно да си представим, че тази Доктрина, тясно свързана генетически с предишните звена на западната философска и научна мисъл, даже и с християнството, била разработвана при активната помощ на силите, които се занимават със създаването на мощно учение, задължено да стане водещо в човечеството, но водещо по стълбата на идейно-социалните подмени към такова състояние обществено, културно, психологическо и техническо, откъдето остава само един малък скок до абсолютната единолична тирания. Ако допуснем такава предпоставка, то лъчът на прожектора, при който сме свикнали да съзерцаваме явленията на културата и историята, внезапно рязко ще се измести; ще потънат в сянка явления, досега изглеждали ни така отчетливи, и, напротив, ще излязат от тъмнината феномени, за които ние преди не сме и подозирали или на които не сме обръщали внимание. Желязно-упорит, не желаещ да отстъпи нито педя, буквално с пяна на устата отстояван материализъм; силна, стигаща до изстъпления ненавист към всичко, което може да бъде заподозряно в религиозност, в мистика или в идеализъм; пълно изключване на духовните ценности, приравняването им към отживелици от древността и утвърждаване само на материалния и интелектуалния видове ценности; поставяне начело на идеите за материално изобилие на мнозинството; благославяне на всякакви средства, ако те спомагат за достигането на тази цел; провъзгласяване на диктатура на пролетариата, след това подмяна на пролетариата с една единствена партия, а още по-късно – подмяна на партията с фигурата на едновластен вожд; възвестяване на суровата необходимост от подчинение на всички останали  класи на обществото, а след това физическо унищожаване на пречещите класи; строг контрол на държавата, тоест на единовластната партия, над цялата идейна и културна продукция на обществото; колосална роля, отреждана на техниката, машината, индустрията, автоматизацията – автоматизация и на производствените процеси, и на социалните отношения, и на самата психика; всичко това и много друго придобива от новата гледна точка нов и достатъчно зловещ смисъл.

     Във висша степен е симптоматично, че същата тази Доктрина, която си е пробивала път до обществената повърхност с помощта на освободителните лозунги и тиради за свобода, започнала ерата на своето господство с разгонване на всенародното събрание на представителите, в избора на които самата тя е участвала, напразно надявайки се да получи мнозинство. След това незабавно последвало налагане на забрана над дейността на всички други партии и политически организации и унищожаване на всички печатни органи освен своите собствени.

     От посочената тук гледна точка на метаисторията е важно да се разгледат и такива феномени като науката, техниката и индустриализацията.

     В човешкото същество – не само в неговото физическо тяло, а в целия сложен, разноматериален конгломерат на неговата структура – са заложени такива възможности, чието развитие би отместило безкрайно възможността за нашето използване на материални среди и напълно би изменило съотношението между човека и пространството, човека и времето, човека и Природата, човека и другите слоеве на битието. Проблемите, свързани с полета, е способна да реши не само авиацията. Борбата с болестите за продължаване на нормалните срокове на живот може да се провежда и със съвсем други методи в сравнение с тези, които използва медицината. Бързото придвижване в пространството и общуването на огромно разстояние съвсем не са монопол на науката, свързан с усъвършенстване на видовете транспорт и средствата за връзка. Способността за полет, например, за преодоляване на пространството с невъобразима бързина, за общуване на големи разстояния, за преминаване през плътна среда, за преодоляването на болестите, за продължаване два-три пъти на срока на човешкия живот, за срещи със същества от други слоеве, за съзерцаване на трансфизическите панорами, за попълване на жизнените сили не чрез храна, а чрез поглъщане на излъчванията на светлите стихиали и чрез вдишване на благоухания – всички тези способности, както и много други, лежат в зачатъчно състояние в дълбините на нашето същество. Груби, гротескно тромави, вулгарни, тежки, примитивни, отвратително бездушни и даже, колкото и да е странно, нерационални биха изглеждали техническите достижения от наши дни – от рода на реактивни самолети, телевизори или кибернетични устройства, на онзи, който е способен да предвиди човека, овладял способността за ангелското летене, духовното зрение или умението за мигновено извършване на най-сложни умствени операции единствено чрез развитието на способностите, дремещи в нашия мозък, в нашия физически, етерен и астрален организъм. Одухотвореността и мъдрата красота на птичите криле не е толкова далечна от мъртвешкото проблясване на излъскано самолетно крило, така както са далечни едно от друго конкретните резултати от движението по тези два контрастни пътя на човешкото развитие. Магията на древността и, по-късно, някои направления в източната философска практика едва-едва се докосвали до въпроса за разкриването на тези възможности. Пътят към това разкриване е почти неизследван, изключително трудоемък и дава плодове само в резултат от приемствената работа на много поколения. Особената му трудност се заключава в това, че подобна практика е по най-тесен начин свързана с общото одухотворяване на личността, с повишаването на нейното нравствено ниво, с очистването от всевъзможна мътилка. Древната магия не успяла да отиде далеч по този път именно вследствие недооценка на връзката между магическата практика и етика. Подчиняването на тази дейност на користни мотиви влече след себе си, в повечето случаи, спиране на движението, а понякога – продължаване на движението, но с цената на демонизация на шелта с всички произтичащи от това отвъдпределни последици.

     На по-късните културно-исторически стадии, в лоното на високоразвитите религии така или иначе се докосвали до тази проблематика  изключително много течения и школи: и питагорейството, и кабалата, и източнохристиянското монашество, и монашеството на даоизма и ламаизма. Изглежда, по-съзнателно от всички преследвали целта за развитие в себе си именно на тези възможности индийските йоги. При това връзката на подобна работа с личната етика им била вече напълно  ясна. Но изискваният от йогина отказ от много общочовешки потребности и най-строга самодисциплина пречели на включването в това движение на широките маси. Крайно съмнително е, обаче, че за разкриването на тези възможности е действително необходим, независимо от епохата и културата, именно краен аскетизъм. Условията на новото време биха диктували, вероятно, не мъчително умъртвяване на плътта, подобно на монасите от времето на Исак Сирин или на индийските отшелници, а облекчени условия, близки до представата за мирската праведност, или, например, до всекидневния режим на южнобудистките общини – строга и чиста, но умъртвяването на плътта отхвърляща.

     В метакултурите на древността, включително Византия, обществото все още не е направило окончателен избор между този път на развитие и друг – този, който за краткост може да се нарече научно-технически. Наистина, в панорамата на древноримската империя се виждат признаци за това, че в плана на древното обществено съзнание тогава вече почти нищо не е останало от идеите от първия тип развитие; те станали достояние на езотеричните и полуезотерични общества,  мистични култове, някои кръгове на жречеството. Но социално-икономическите условия на древния Рим, Византия, даже на западното средновековие, не могли все още да съдействат за бързото придвижване на обществото по втория път. За граница следва да се смята приблизително XV век – епохата от изобретяването на барута и книгопечатането до откриването на Америка, Индия и до предизвиканите от това колосални икономически и психологически промени.

     От началото на XVII век преобладаването на тенденциите към втория път на развитие и стремителното угасване на възможностите за първия път стават вече пределно ясни.

     Вторият път на развитие се характеризира с няколко особености. Първо, рязко и изцяло се разкъсва връзката между науката, тоест познанието за заобикалящия свят, и каквато и да било духовност. Духовносттта окончателно се отхвърля в областта на богословието, култа, мистическата философия и изкуството, тоест в тази област, на която науката не обръща ни най-малко внимание, едва значително по-късно започвайки да я изучава от своите научни позиции. Второ, методиката на познание се стеснява до скрупульозна емпирика и чисто разсъдъчни обобщения на емпирично получения материал. Трето, научната дейност като такава изцяло се еманципира от каквито и да било връзки с практическата етика; користността или безкористността на мотивите, порочността или добродетелността на учения нямат вече никакво отношение към плодотворността на неговите занятия. Разбира се, кармичните следствия от зле насочената научна или техническа дейност, например от военното изобретателство, се налага да жъне всеки в своето следсмъртие; но тези следствия се намират далеч извън кръга на неговото съзнание приживе. И четвърто, науката по принцип се прави открита за всеки, който притежава упорство и прилежание. Окончателният разрив между духовната и интелектуалната сфера става непоклатима реалност.

     Как да преценим – от метаисторическа гледна точка – този избор на път, извършен от западното човечество, а по-късно определил насочеността на умствената дейност и в други метакултури? Ако мисията на Христос не беше прекъсната, човечеството би получило могъщ импулс за движение именно по духовния път. Ето тогава биха били открити и усвоени тези методи, които биха позволили да се въвлекат в този път народните множества вместо единиците, които се въвличат по него в Индия и в страните на будизма; несравнено по-големи, явни за всички биха били и достиженията на тези поколения. То е подобно на това, как се отличава размахът на научните постижения в древността, когато в тази посока са работели единици, от размаха на научните постижения сега, когато в тази дейност са въвлечени милиони. Този, които прекъснал живота на Христос в самото му начало, продължавал своята дълбоко целеустремена, сатанински разумна дейност и по-нататък. И, разбира се, той положил немалко сили, за да заглуши всички филизи на духовност и да спомогне за бурния растеж на научната и техническа мисъл. Не са нужни обяснения за какво му е било нужно първото; от второто той се нуждаел поради това, че без най-висшите постижения на техниката не би било мислимо обединяването на човечеството в монолит, а без това обединение е невъзможно установяване на всемирна тирания – единствената тирания, заслужаваща наименованието абсолютна.

     Но обединяването на човечеството е цел, по-точно необходим етап на пътя към крайната цел – не само за демоничните начала. Обединяването на човечеството е етап в постигането на крайната цел и за стихиите Провиденциални. Защото, докато обединението не е достигнато, човечеството ще се терзае от войни и революции – от войни все повече и повече разрушителни; ще настъпи ден, когато тяхната разрушителност ще се превърне в заплаха за целия органичен живот на повърхността на Земята. Извън общото обединение, политическо и социално, няма начини за предотвратяване на тази заплаха. И доколкото от човечеството вече отдавна, макар и неосъзнато, е направен избор на научно-техническия път на развитие, доколкото е невъзможно в кратък срок да се измени по съответен начин общото умонастроение в посока на пътя духовен, дотолкова Провиденциалните сили са принудени от своя страна да форсират движението на човечеството по научно-техническия път. Такава е метаисторическата диалектика. Силите на Светлината са загрижени само от това да насочват научната мисъл, доколкото това зависи от тях, по такива пътища, които по-малко от другите заплашват с гибелни за хората открития и изобретения. Съзнанието и волята на учените са също такова поприще на битките на Светлината и Мрака, както и всичко в Шаданакар.  И докато одухотвореният разум на Айнщайн, Планк, Кюри, извършващи подвизи чрез своите грандиозни открития, се просвещавал и бил озаряван от инспирацията на даймоните, разумът на изобретателите на шестцевните миномети, термоядрените бомби, апаратите за подслушване и междуконтиненталните ракети бил направляван в своите усилия от невидимите слуги на нашия вечен Враг.

     Но и покрай умножаването на разрушителните сили на войната развитието на техниката имало за човечеството първостепенно и противоречиво значение.

     От всички други явления от духовен и интелектуален порядък, даже от чистата наука, в значителна степени движена от чувството на жажда за познание, техниката се отличава с едно – тя не може да не бъде изцяло утилитарна. Психиката на хората, ежедневно работещи в техника, над техника, с техника, се приучава към всичко на света да подхожда с критерия за практическа полезност. Ако човек не съумее сам да забележи тази опасност, ако не огради с плътна стена тази сфера на своя живот и дейност, където властва техниката, от останалите сфери на своя живот и душа, той се превръща в духовен инвалид, духовен импотент, духовен слепец. Няма по-добър начин да потуши в себе си проблясъците на каквото и да било духовно; няма по-верен път към лишаване от жизненост на психиката от разбирането на изкуството, от любовта към Природата, от тежнението към религията, от тъгата по мировата хармония, от жаждата за любов. В нашия еон развитието на техниката е неизбежно, неминуемо и оправдано затова, защото без него е невъзможно нито обединяването на човечеството, нито установяването на това всеобщо материално ниво, което е достойно за човека. Но тежкò на този, който е позволил на техниката да властва над неговата душа.

     Строго закономерно, изпълнено с желязна историческа логика е обстоятелството, че Доктрината е апелирала преди всичко към пролетариата и че именно пролетариатът бил предварително избран от нея като бъдеща класа-хегемон. Тогава все още можело да се въвеждат умовете в заблуждение, призовавайки към чувството за справедливост и жалост и плачейки, че пролетариатът все още създава единствено материални ценности само поради това, че той е безправен, угнетен, задушен, беден, нещастен, гол. Наивните ентусиасти вярвали, че, освобождавайки се от експлоатация и идвайки на власт, тази класа ще създаде такива висши ценности, пред които ще помръкнат всички шедьоври на миналото. Е, и?

     Феодалната аристокрация експлоатирала народа, но обемът на културните ценности, създадени от тази класа, не се поддава нито на изчисляване, нито на разглеждане. Жречеството и духовенството са експлоатирали, както е известно сега, даже малките деца, невежеството на масите, но те създали не само религиозни концепции и култ, те създали вечни паметници на архитектурата, живописта, поезията, музиката, философията, те създали високи нравствени завети. Буржоазията е виновна за всички смъртни грехове, но културното творчество на тази класа съставлява едва ли не по-голямата част от това, което сега се нарича културно наследство. Селячеството оставало на социалното дъно, но все пак и то създало песни и приказки, орнаменти и легенди, художествени занаяти и фолклор.

     А работническата класа? Аз живея в страна, където работническата класа остава хегемон вече пето десетилетие. Какво е създала тя, освен всички тези ценности от материален ред и всевъзможни технически, производствени усъвършенствания? Вероятно ще кажат: ами цялата работническа интелигенция, тоест пришълците от работническите среди, ставащи инженери, икономисти, юристи, учени, литератори? Но това не е работническата класа – това са тези, които са я надраснали, които няма какво повече да правят в тази среда и които завинаги са отделили от тази среда и характер на дейност, и кръг от интереси, и материални условия за живот. Монахът, изписващ с фрески храма, си оставал монах; помещикът, пишещ в своето имение или в своя градски дом романи, поеми и картини, си оставал помещик; буржоа, посвещаващ своето свободно време на изкуството и науката или отдаващ се на меценатство, си оставал буржоа; и селянинът, съчиняващ билини или изрисуващ съдове, си оставал член на своята класа. Но работникът, ставащ интелигент, именно с това престава да бъде работник. И това, което е създала тази интелигенция, не се налага да се взема под внимание, когато говорим какво е създала тази класа като такава. 

     Духовна – в точния смисъл на думата – продукция на работническата класа не съществува изобщо; нейната интелектуална продукция е нищожна. Работническата класа не е венец на човечеството, а негова трагедия, негово memento mori [”Помни, че ще умреш” – лат.; тук: напомняне на човека, че е смъртен; б.р.], страшно напомняне за това, че милиони хора, потенциално с нищо не отличаващи се от останалото пълноценно общество, са осъдени от това общество на духовно скопяване, на културно израждане, смекчавано само от това, че тези нещастници в преобладаващото си мнозинство сами не разбират целия ужас на своето положение. Изгубили връзка с майката-земя и невъзнаградени за това с приобщаване към мировата култура, психически осакатени от вечните грижи с машините, естетически колебаещи се от красотите на индустриалния пейзаж до частушките и пошлата олеография, тези хора стават жертви на оглупяваща скука, още щом се окажат насаме със самите себе си. Те, като от огън, се страхуват от тишината, защото тишината ги поставя лице в лице с тяхната душевна опустошеност. Природата за тях е мъртва, философията – смъртно скучна, изкуството и литературата са им достъпни само в своите най-снижени проявления, религията възбужда в тях само високомерната насмешка на невежата и само науката предизвиква чувство на инстинктивно уважение, като нещо безспорно по-висше от тях. Тяхната почивка са картите, водката, доминото, спортът, примитивният флирт и киното. И нека не лъжат, че аз клеветя тези хора: на тях твърде дълго са им кадили с тамян, тях са ги развращавали с потоци демагогски ласкателства и лъжи; идва време, когато пред тях ще поставят техните собствени, неукрасени от нищо портрети.

     Закономерно и логично е, че именно тази човешка формация Доктрината е въздигнала на пиедестал; именно от нея се създават кадрите на единовластната партия; именно тя се възнася пред човечеството като, така да се каже, най-ценния от човешките слоеве, като образец, който са длъжни, според силите си, да следват всички останали. Смисълът на 11.2.26 Смисълът на индустриализацията – едно от най-главните мероприятия на държавата през 20-те и 30-те години на нашия (ХХ – б.р.) век – съвсем не се изчерпва с това, че тази мярка е усилила отбранителната способност на страната, едновременно издигайки, макар и с много бавни темпове, нейното материално ниво.

     Смисълът на индустриализацията е и в това, че тя е причинила насилствено рушене на психологията на селячеството и интелигенцията, заставяйки Русия, както се е изразил един чуждестранен журналист, «да мисли с машини», а в обществото разпространявайки този психологически режим, който дотогава бил свойствен на работническата класа: психологически режим, при който всичко се преценява с мерилото за политическа полезност, всички се чувстват като винтчета в гигантска машина и смятат това за норма; режим, при който изкуството се изражда, литературата става държавна проститутка, религията умира, опошлява се културното наследство и се лишава от жизненост етиката; психологически режим на бездуховност.

     Културното наследство си остава единственият канал, по който духовността все пак прониква все още в съзнанието на хората. И не пречи да припомним, че в първите години след Великата революция, когато все още вярвали в миража за скорошна революция в целия свят, в руската култура бушувало такова течение, което изисквало и цялата култура на миналото да се предаде в архива. Един от идеолозите на Доктрината, Маяковски, едва значително по-късно стигнал до заключението, че Пушкин е писал не чак толкова лошо; отначало той, както и други, изисквал Пушкин да бъде свален от кораба на съвременността. При това, разбира се, Пушкин бил възприеман като някакво олицетворение на класиката изобщо. Най-талантливият театрален деятел на тази епоха, Майерхолд, обръщайки класиците наопаки, култивирал този урбанистически, конструктивистки, оголено-схематичен стил, който припомня стила на масовите действия в Друккарг. И още по-поразително било отражението на архитектурния стил на игвите върху конструктивния стил на зданията, които възникнали сред руските градове през 20-те години и в началото на 30-те: лишени от каквито и да било украшения, това били съчетания от кубове, ромбове, паралелепипеди – голи геометрични форми – при явно пренебрежение към овалната линия. Била нужна усилена инволтация от Фонгаранда, за да се спре по-нататъшното лишаване от жизненост, или по-точно «игвизация», на архитектурата. Впрочем въздействието на вкусовете и стила на античовечеството върху архитектурата на XX век проличало далеч не само в Русия; конструктивизмът на Запад се оказал даже по-устойчив, отколкото у нас, той и досега обезобразява със своите железобетонни изроди прекрасните градове на Франция, Англия, Германия. Нищо чудно: инволтацията на демоничните начала е всемирна; и ако на някои отрязъци от историята Русия е станала неин основен плацдарм сред човечеството и лицето на Друккарг започнало да изпъква на нейната повърхност, то и останалото човечество не било оставено без демонично внимание, за да може в случай, че Русия отпадне, да има къде и на какво да се продължи построяването на фундамента на бъдещата сатанокрация. Ето защо шрастрата на Северо-западната метакултура, Мудгабр, все повече и повече просветва сега през градовете на Западна Европа и Америка.

     Дълбоко закономерен бил, разбира се, стратегическият курс, поет от държавата от самото начало на Революцията по отношение на религията като такава.  Но се налагало тактиката да варира в зависимост от ситуацията и от зоркостта на тези, които ръководели този курс през дадения отрязък от времето. Доктрината още не била успяла да завладее властта, а великото човекооръдие на Третия Жругр вече обявило, че религията е опиум за народа. На първо време заради отслабването на православната църква, така дълго господстваща над умовете на най-широките народни маси на Русия,  особено над селячеството, се опитали да разклатят монолита на православието, гледайки снизходително на всевъзможните секти. Но скоро се изяснило, че с такива палиативи църквата не може да бъде разклатена и че, напротив, духът на религиозното търсене започва да се разлива на ширина. Поради това сектите били подложени на същите гонения, на които и църквата. Тяхната съдба споделили религиозните, философски и мистически организации и групи, битуващи сред интелигенцията: антропософски и теософски ложи, окултни групи, религиозно-философската общност и религиозни ордени с всякаква окраска. Дейността на антирелигиозните организации, и на първо място обществото «Безбожник», се изляло в клубове, лектории, на естради, трибуни, катедри, в печата, театъра и киното, даже направо на градските и селските площади. В дните на църковните празници храмовете били заобикаляни от групи младежи, усъвършенствали се в различни видове кощунства и шутовски процесии, в които комсомолците изобразявали шкембести попове с накривени митри и с бутилки в ръце; тези палячовци се движели по улиците паралелно на църковното шествие на вярващите. Недостигът на остроумие, естетическото безплодие и отпечатъкът на съвършена пошлост, свързани с тези проявления, малко спомагали за техния успех. Налагало се умствената ограниченост да се компенсира със свирене с три пръста, с взривове от надве-натри изрепетиран кикот, с кречетала, с ракети, а често и с откровено хулиганство.

     Скоро станало очевидно, че и тези прийоми са безсилни да отвлекат от религията поне някакво забележимо число любители на духовния опиум. Даже напротив: храмовете бивали така пълни, както това никога не се било случвало до революцията. И когато през 1925 година се споминал намиращият се под домашен арест патриарх Тихон, неговото погребение се превърнало в такава милионна демонстрация, че пред нея помръкнали всички внушени от правителството и партията масови прояви на тъга, които година по-рано поразили московчани в дните на погребението или, по-точно, на мумификацията на първия вожд. След това тактиката била изменена и църквата разцепена отвътре. Приемникът на покойния патриарх излязъл с многообещаващо изявление, че отсега радостите на безбожната държава – са и наши радости, неговите скърби – са и наши скърби. Превишавайки своите пълномощия, висшият йерарх на руската църква включил в текста на великата ектения молитва за «облечените с власт» и за тяхното пребиваване «във всякакво благочестие и чистота». Напълно вероятно е субективните мотиви, ръководещи при това висшата йерархия, да са навеждали на мисълта, че е по-добре поне по такъв начин да се опази църквата от пълен физически разгром, поне с тези методи да осигури за народа изпълнение на нейните основни функции: тайнството на кръщението, на изповедта, на евхаристията (причастието – б.р.). Но така или иначе, с това било положено началото на този политически курс от страна на църквата, който скоро я превърнал в безропотен роб на антирелигиозното правителство. Естествено, такъв завой предизвикал сред духовенството и миряните рязко разделение. Мнозинството свещеници или направо се отказали, или избягвали споменаването на властите при богослужението. Върху саботьорите се стоварили наказания – съвсем, впрочем, не църковни. За хилядата години на своето съществуване руската църква наброявала сред своите светци надали десетина мъченика за вярата. Сега този недостиг бил попълнен обилно. Хиляди свещеници и вярващи миряни загинали в затворите и трудовите лагери. Храмовете били подложени на закриване и разрушение или превръщани в складове, работилници или общежития. Изтребителен вятър превръщал в купчини от натрошени тухли и тези храмове и манастири, които се ползвали със световна известност като уникални паметници на изкуството. Камбаните, с векове разстилащи над градовете и полетата на Русия вълни от камбанен звън, бѝли за последен път и, хвърлени от разрушените камбанарии, били изпратени като метален „скрап”  за претопяване. Към средата на 30-те години в Москва от 600 действащи църкви оцелели едва 40, а в Киев, например, останала отворена една единствена катедрала. Съдбата на православната църква споделили и всички други вероизповедания.

     Към това време вече отдавна било конструирано, завинтено и украсено това, което трябвало да замени със себе си църквата като водителка на душите, като учителка за живота, като масова организация. Тази квазицърква приела от своята предшественица и нейната изконна догматическа непоколебимост, и свойственото ѝ съчетание на централизираността с демократизма, и нейната система на сурово вътрешно подчинение, и нейните претенции за ролята на единствен индикатор за истината. Постарали се да имитират даже душевната топлина, която е свойствена на църквата. Идейното и структурно единство на партията се охранявало с такива безпощадни мерки, с каквито едно време, във вековете на своето формиране, християнската църква опазвала своето единство, влизайки в жестока борба с всяка ерес. А изключването на провинил се член от лоното на квазицърквата станало толкова страшно наказание и се възприемало като нещастие така трагично, както в средните векове се възприемало отлъчването от църквата.

     Малко по малко квазицърквата изработила и квазикулт. Вместо жалките, примитивни антирелигиозни маскаради в дните на църковните празници сега се наблягало на организирането на грандиозни масови шествия, паради и помпозни действия в дните на празниците революционни, на хорово изпълнение на партийните квазипсалми и квазиакатисти и на поклонението на квазимощите, лежащи в квазихрама до стените на Кремъл.

     Със средствата на икономическата и извъникономическата принуда в служба на квазицърквата било привлечено всичко – от художествената литература до цирка, от сцените на водещите театри до ресторантските естради. В стожер на тази система било превърнато така нареченото просвещение, тоест стълбата от  11.2.32  образователно-възпитателни и научни учреждения – от детските градини до Академията на науките на СССР.

     Човек с какъв образ се11.2.33 Човек с какъв възпитавал от тази всеобхватна педагогическа система? Какъв бил нейният идеал?

     Тя развивала в подложения на изпитанието човек смелост, защото тази смелост била нужна на държавата за борба с враговете и за бъдещите битки за световна власт. Възпитавала се воля, но такава  воля, която е покорна на държавата и на квазицърквата и твърда в осъществяването на техните – и само на техните – директиви. Възпитавало се чувство на другарство, но другарство по отношение само на тези, които безусловно и твърдо отстоявали делото именно на тази държава и на тази квазицърква. Възпитавали се правдивост и честност, но честност от особен род: такава честност, когато човекът, без да се колебае, предава своя приятел, другар, баща, издава всяка поверена му тайна, ако те поне в детайлите си противоречат на интересите на държавата и на указанията на квазицърквата. Възпитавало се творческо отношение към труда – всичко заради ефективността на трудовите процеси в интересите на същата квазицърква и на същата държава. Поощрявала се жаждата за знания, но тя била насочвана по строго определено русло – по такова русло, което осигурявало техническия прогрес и формирането на определена идеология. Всичко това се оцветявало от внимателно култивираната, отглежданата, подхранваната, поливаната, подгряваната ненавист към врага, при което за враг се смятал всеки, мислещ различно от квазицърквата. В резултат се получавала развита, енергична, жизнерадостна, целеустремена, волева личност, по-своему честна, по-своему идейна, жестока до безпощадност, духовно ограничена, религиозно невежа, често приемаща подлостта за подвиг, а безчовечността – за мъжество и героизъм. Създавал се завършеният тип на самоуверения фанатик, въобразяващ си, че неговата държава е най-добрата от всички държави в света, неговият народ – най-талантливият от всички народи, неговата квазицърква – хранилище на абсолютната истина, неговата идеология – безупречно правилна, неговият вожд – непогрешим не само ex cathedra (от катедрата, от амвона – лат.; в римо-католицизма папата е непогрешим ex cathedra, т.е. когато говори за вярата и морала; тук:  когато вождът проповядва комунистическата идеология – б.р.), но и във всички минути от своя живот, във всичко останало – парцал, исторически боклук, само пречещ да се живее и осъден на безжалостно унищожение.

     Но колкото и трайни да били позициите, заети от Доктрината в битката за човешките души, вътре в тези души продължавала да протича почти невидима отстрани, често непонятна за разсъдъка на самите хора борба на провиденциалното начало с тези, които се опитвали да го изкоренят. В ежедневието, в бита, в семействата, в дружбата, в любовта, в тайните движения на човешкото сърце, в смътната тъга, в неутолимите съмнения, самопроизволно възникващи от недрата на съвестта, в общуването с Природата, в струите красота, изливащи се надолу в душата от великите творения на предходните времена, проличавала непобедимата съпротива на духа.

     Такива стадии достигнала борбата с духовността през тридесетте години на нашия (ХХ – б.р.) век, когато над една шеста част от земното кълбо се очертала, с окончателна острота, исполинската фигура на страшното човешко същество, отдавна предвидена и предсказана от великите пророци на Русия.

 

 

 Прочетено: 803 пъти