Книга XI. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПОСЛЕДНОТО СТОЛЕТИЕ

  • ГЛАВА 1 . ВЪЗЦАРЯВАНЕ НА ТРЕТИЯ ЖРУГР

     Завършвайки книгата за метаисторията на Петербургската империя, аз съпоставих помежду им две исторически фигури, чиито характери и облик са толкова различни, че да ги съпоставяме някак не е прието. Но техните историческите роли са не само съпоставими, а даже се явяват, в някаква степен, едната вариант на другата: те имат идентично значение, всяка – за своя цикъл от епохи. Те и двете са ознаменували със себе си зенита на мощта на руските уицраори, встъпването на тези уицраори на пътя на откритата борба с демиурга, на довеждането на тираничната тенденция до крайност – и началото на процеса на гибелта на държавата. Тези исторически фигури са Иван IV и Николай I.

     Непосредствени приемници на Грозни на престола били две лица: Фьодор Йоанович и Борис. Единият е човек с изключително мекосърдечие, кротък богомолец, лишен не само от държавнически, но и от какъвто и да е ум изобщо; другият – притежател на истински държавнически разум, одухотворяван от стремежа да изведе страната от задънената улица, в която я завел Грозни, и трайно да обоснове народния живот върху основата на съгласуването помежду им на противоречивите интереси на различните съсловия и групи от населението. Може да се предположи, че в самия факт на наличието на престола на такъв човек като Фьодор се е изразила  метаисторическата потребност на Русия да уравновеси образа на царя страшен с образа на царя безгневен, милостив  и отхвърлил мирските ценности; в Борис се изразила ясно осъзнатата потребност на руската държавност – да поправи, да заличи грешките на Йоан чрез отстраняване на всички следи от опричнината, прекратяване на терора, смекчаване на законодателството и укрепване на международните връзки.

     Непосредствен приемник на Николай бил Александър II. Това бил добродушен по природа, сърдечно болен, но неустойчив, макар и много упорит, възпитан в принципите на абсолютизма човек, чийто ум не блестял с никакви ярки достойнства; впрочем, да бъде обвиняван Александър в крайна ограниченост би било несправедливо. Можем да кажем, че този човек е бил нещо сродно между добролюбивия и набожен, но възглупав Фьодор и активния държавник, властния Борис. При това, разбира се, Александър си оставал далеч и от духовността на първия, и от далновидната бдителност и трезвост на втория.

     Когато от руската историческа сцена слиза велик тиранин, царувал в продължение на 30 или 40 години, натрупал планини от жертви, довел държавата до ръба на военната катастрофа и развенчал в очите на народа самото понятие помазаник, народен вожд и баща, непременно се случва следното. Неговите приемници се опитват да оправят нещата посредством ограничени реформи, стараейки се да покажат, че царуването на терора е било само историческа случайност, а сега властта ще се вдъхновява изцяло от идеи, свързани с народното благо. При това новите управници, с ръце фатално вързани с връзките на политическата приемственост и не можещи да се откажат от основите на старата концепция за държавата, се оказват неспособни да разберат до каква степен са развенчали тиранията и терора в очите на народа със същата тази концепция, с всички нейни идеали. Частичното отделяне от думите и делата на починалия деспот им изглеждало достатъчно, за да може народът да прости на властта и нейните носители току-що преминатия кървав, уродлив и безсмислен етап. Но много скоро се установява, че народът не е забравил, не е простил и не смята да прощава; че той само е притихнал временно, тъй като полицейската система, усъвършенствана от деспота, продължава, макар и в по-слаба форма, да съществува и тъй като атмосферата не само на политическото, но и на културното и на духовното единодържавие, царувала в продължение на толкова много години, е вкаменила психологическата почва, без която не могат да излязат на светло филизите на новите идеологии. Въпреки това от година на година започват да се множат признаците за това, че народът мечтае да измени структурата на властта в самите нейни основи, защото при старата структура той не се чувства в безопасност от възможни рецидиви и още поради това, че чувството на най-дълбока обида, сливайки се с чувството на озлобеност и призоваващо към справедливост, не може да бъде удовлетворено от тези подаяния, които сега се хвърлят на народа под формата на възнаграждения за няколкото десетилетия на произвол и кръвопускания.Такъв е един от законите на руската история, закон в този смисъл, в който тази дума може да се прилага към историческите явления, повторили се вече три пъти.Разбира се, във всеки нов случай този закон, проявявайки се в нова социална, културна и международна обстановка, подчинява себе си на конкретния исторически материал на новата епоха и в резултат – пред нас застава като че ли един нов вариант на старата тема, усложнен от спецификата на новото време. Следва да се отличава същността на този закон от облепващите го исторически случайности. Съществено не е това, например, че в края на царстването на Борис във вътрешната руска разпра се намесил уицраорът на Полша, а в края на царстването на Александър II не е станало нищо подобно; и не това, че Борис умрял – или е свършил със себе си – във връзка с появата на самозванец, а Александър бил убит от борците против самодържавието и отмъстителите за народа. Важното е това, че тези двама деятели изразявали отчаяния опит на демона на великодържавната държавност да поправи допуснатите грешки и престъпления със система от смекчаващи преобразувания; и двамата не могли да се задържат на този курс, защото той откривал твърде широките клапани на клокочещото народно недоволство и двамата се люшкали в своите държавни начинания ту надясно, ту наляво, и двамата правели ту крачка напред, ту крачка назад, и двамата претърпели накрая това, което претърпява всеки, опитващ се да седи между два стола.Коренът на неуспехите се заключавал в това, че и в двата случая уицраорите действали вече без санкция от демиурга, тъй като тази санкция била снета от тях по-рано, а във втория случай започнал още по-трагичен процес – демиургът встъпил в открита борба с уицраора. От тази гледна точка метаисторията трябва да разглежда всички събития на руската държавност и култура на протежение цялото царстване на Николай I, Александър II и Александър III: ожесточената борба на войнстващото държавно начало против началото културнотворческо; гибелта на Пушкин и Лермонтов, удушаването на литературата, парализирането на осмислящата мисъл, засилването на бюрокрацията и военщината, отслабването на международните връзки, нарастващият страх пред руския колос в страните на Запада, Кримската война, поражението, принудителната промяна на курса, отмяната на крепостното право, опитите за разнообразни реформи, зачестяващите избухвания на революционни страсти, народоволчеството (движението, поведено от партията „Народна воля” – б.р.), терорът отдолу, убийството на царя, паниката във висшите кръгове на обществото, поредното мятане назад, реакцията при Александър III и назряването на нова революционна ситуация.
     Картината  изключително се усложнявала от това, че демиургът Яросвет и Вторият Жругр не били единствените участници в борбата; в нея се намесвали рожбите на Жругр – хищните му и алчни деца, от време на време отделящи се чрез пъпкуване от него. По-рано на Жругр се отдало да унищожи първите две, нахвърлили се върху баща си още в дните, когато на него не му се налагало да се защитава от силите на Яросвет. Движенията на Разин и Пугачов били потопени в реки от кръв. Третият жругрит бил слаб и недостатъчно деен: той дори не успял да издигне свое човекооръдие за вожд на новото движение, не успял да инволтира и народните маси; за разгрома на движението на декабристите дори не били нужни големи жертви. Но скоро след смъртта на Николай I, когато уицраорът, вече толкова дълго време напрягащ сили в борбата с демиурга, се нуждаел от почивка, а на историческата държавна власт, тридесет години борила се с духовността, с повея на красотата, свободата и гения в областта на изкуството и на общественото съзнание, трябвало да се намери някакъв модус вивенди с тази сила – именно в този момент се отпъпкувал нов жругрит: тъмен, много енергичен, с черни очи без блясък и със злобно, твърде интелектуално лице. Ловко и неуловимо, като хищна косатка край тромав кит, се завъртял той край измъчения си, грохнал родител. Той искал от игвите храна и неговият напор бил толкова стремителен,  че много от обитателите на Друккарг, не смеещи да не се подчинят, започнали да доставят хранителна роса на него вместо на стария Жругр. Скоро неговият рязък, креслив глас, насмешлив и нагъл, стигнал и до повърхността на Земята и чрез съзнанието на няколко десетки човека, притежаващи чувство за епохата, бойкост на мисълта, воля за обществено действие и при това владеещи перото, започнал да се трансформира в неголям запас от нови идеи, проповядвани – кога талантливо, кога – не, но винаги с голям темперамент, с огромен ентусиазъм и самоувереност и в по-голямата си част с рязък, подигравателен, циничен тон. Започвали шейсетте години.     От думите до делата, от пропагандата до революционния терор оставала една крачка. Тя била направена много бързо и старият Жругр се затресъл от болка и бяс, когато детето му откъснало едно от главните му пипалца, а проводниците на волята на това дете в Енроф умъртвили направо на петербургската улица императора – неустойчивото, слабо, твърде меко, но все пак оръдие на Втория Жругр.     А Яросвет? Той, снелият своята санкция от Втория уицраор, можел ли той да я осени с нова рожба? Какво би обещало господството на този жругрит в Друккарг? Каква нова държавност би създало в Енроф това същество, първите крачки на което били опетнени с кръв, а тесният уицраориален разсъдък от самото начало се отказал да вмести каквато и да било инволтация на демиурга? Заради какво е трябвало да се помага на това същество да заеме мястото на своя баща – на него, вече заплашващо да стовари върху страната вълната на революционните изстъпления? Поради това не може да изглежда странно, че през 1881 година демиургът, борил се дотогава със стария Жругр, за известно време прибрал своето оръжие в ножницата: той давал на стареца възможност да съсредоточи сили за борба със своята рожба. Тези сили се оказали все още достатъчно, за да въведат жругрита в състояние на продължително изтощение.

     Но въпросният Жругр не можел да стане по-мъдър от самия себе си. Отдавна поразен от идейно безплодие, той и сега не съумял да се възползва от предоставената му почивка за създаване на нова концепция за властта, нова философема, нови идеали. Самодържавието, православието и народността – при което и трите компонента в най-снижен и опошлен смисъл, – ето всичко, което могла да изстиска от себе си държавността на Александър III.
     Но колкото е по-възрастен уицраорът, толкова по-често се отпъпкуват от него деца. През осемдесетте години (на XIX век – б.р.) игвите за пръв път видели как в отсъствието на стария Жругр в Друккарг тихо пропълзява и безшумно улавя хранителна роса ново творение: с тъмно лилав цвят, с глава върху необичайно дълга шия и с невероятно количество смукалца. То все още не смеело да атакува баща си; предпочитало да се маскира и крие, докато не влезе в силата си. Скоро се появило и трето: бледо, много кльощаво, но с огромна уста. Какво било предназначението на устата на същество, хранещо се с помощта на смукалца и за говора на което била достатъчна тръбовидна уста, както при всички Жругри? Очевидно уста при това чудовище се е появила по-рано, за да удовлетвори някакви бъдещи нужди. Междувременно то било в състояние единствено да хленчи тихо, сякаш оплаквайки се на баща си, и методически, трезво да доказва на Великите Игви, че то може да се справи със задачите далеч по-успешно, отколкото старецът.
     Разбирам колко обидно е за поколенията, възпитани с идеалите на революционната борба и виждащи в събитията от 1905 беззаветния героизъм на народните маси и техните вождове – от една страна, кървавият произвол на властта – от друга, да приемат мисълта, че зад тази величествена епопея се   крие свадата на отвратителните чудовища на метаисторията помежду им – толкова отвратителни, че санкцията на демиурга не могла да осени нито един  от тях със своя отблясък. Но самият факт на съществуването на уицраорите и тяхната борба ни най-малко не намалява нито от духовната красота на революционния героизъм, нито от оправдаността на субективните мотиви, от които  били движени най-идейните и чисти борци за народно освобождение, нито, в крайна сметка, от гнусната жестокост на техните палачи. Но време е да си изясним, че зад историческите събития, мащабът на които нас ни заслепява, а тях ги кара да поетизират, е стояла все пак именно борбата с метаисторическите чудовища; именно поради това са толкова кървави тези исторически епопеи и е толкова съмнителен техният конкретен положителен резултат. Та нали борбата на чудовищата стои и зад световните войни и добре поне, че ние не сме склонни повече да поетизираме тези войни. С течение на времето ще бъде премахнато и поетизирането на революциите.
     Но вярно е и това, че с взаимната борба само между йерархиите на метакултурата не се изчерпва и не може да бъде обяснена метаисторията като цяло и метаисторическата драма на Русия от XX век, в частност. Именно в навечерието на XX век и особено в грандиозните събития, арена на които стана Русия, проличава въздействието на планетарните изначални стихии, които представляват най-сложно преплитане и сблъсък на инспирации, излизащи от центрове с много по-голям мащаб и преследващи много по-обширни цели.
     Както е известно, в средата на XIX век в Западна Европа се формирало универсално учение, което за следващите сто години се е издигнало до господство над една трета от земното кълбо. Първата му победа, която има наистина глобално значение, е извършена в Русия и по този начин Русия била издигната на такава позиция, пребиваването на която правело тази страна водачка на почти половината от човечеството и най-активна участничка в най-страшните военни схватки, които някога са разтърсвали повърхността на нашата планета. Тук не е мястото да се впускаме в метаисторическо-философски анализ на това учение – такъв анализ може да бъде предмет на отделен капитален труд. Но е напълно необходимо да обърнем внимание на вътрешната противоречивост на това учение, на разрива между неговите идеали и неговите методи. Икономическата му страна, дълбоко обоснована теоретически и оправдана морално, вследствие на именно този разрив е претърпяла най-сериозни изкривявания, веднага щом се появила възможност за нейното практическо осъществяване. Философската доктрина, надстроена над тази икономическа програма, била породена от умове, страдащи от цялата ограниченост на XIX век. Изразители на войнстващо-разсъдъчния начин на мислене, наследен от енциклопедистите и усилил се във връзка с бързите успехи на природните науки, тези умове въздигнали някои положения на съвременния материализъм в завет, в крайъгълна догма, без нито веднъж да изкажат предположения за това, че същите тези естествени науки след сто години ще започнат да подкопават основите на същата тази догма. Един от предавателните механизми между народоводителстващите йерархии и историческата действителност – икономиката – провъзгласили за върховен творец на историческите съдби. Била ли е тази лъжа осъзната? Очевидно не, макар че основателят на доктрината към края на живота си се е досетил, изглежда, за това, че този механизъм се движи от някого. Но това ново разбиране би изисквало за своето включване в доктрината толкова значителен срив на цялото съоръжение, че основателят предпочел да запази мълчание за своето откритие. Впрочем, доколкото ми е известно, няма и намек за това откритие в документите, които му принадлежали, и моето съобщение за това се основава на същите източници, на които се основават изобщо всички мои съобщения, които е невъзможно да бъдат проверени научно.
     Ясно е, че положителните идеали на това учение, до голяма степен съвпадащи с мечтите на най-извисени човешки сърца, не са били и не е можело да бъдат инспирирани от силите на Гагтунгр. Със своите корени те отиват в противоположен на планетарния демон ред общочовешки идеи, в този ред, който включва в себе си и много прояви на християнската духовност. Но, попадайки между валяците на енергичния, неуморен, обхванат от гордост, примитивен и ограничен ум, те се сплескали, пресовали, изцедили и в крайна сметка изгубили своята духовност, а провъзгласяваните методи се оказали в остро противоречие с изискванията на елементарната хуманност. Може би увреждането на духовността в нищо не е проличавало така ярко, както именно в твърдението, че, видиш ли, единственият път за претворяване на тези идеали в живота преминава през въоръжената борба, насилственото завземане на властта, безпощадното унищожаване на враговете и диктатурата на една класа – или, по-точно, на нейната организирана част – над всички останали групи от населението. Така борбата между демоничното и провиденциалното се разгърнала и вътре в това учение, между неговите идеали и неговите методи, дори в ума и душата на самия му основател, а по-късно – между различните му тълкуватели и последователи.
И не само това: тази борба продължавала и в съзнанието на този, който в Русия, в началото на XX век, станал вожд на това движение. Мечтата за щастие на човечеството и пламенната вяра, че пътят към това щастие за него е напълно ясен, горели ярко в душата му. Тясното, користно честолюбие му било чуждо, той жадувал власт не заради себе си, а за благото на обществото – благото, тайната на което той чувствал, че е постигнал по-ясно и безпогрешно от всеки друг. На него му били познати даже минутите на умиление от природата или от красотата на изкуството, които той след това, в часовете на самобичуване, обяснявал със своята класова половинчатост. Но безумното увлечение  не му давало да погледне нито надясно, нито наляво. И това, че той се превръща в оръдие на пурпурен жругрит, а може би и на самия Урпарп, започнало да му се разкрива едва в самия край, в болестта. Имало моменти на страшни пробиви, огромна тъга и даже молитви. Но да се отстъпва вече нямало накъде, а и никой не би приел тогава неговото отстъпление.
     И така, в навечерието на XX век демиургът Яросвет продължавал едновременната борба срещу стария Жругр и срещу трите негови рожби. Но тази борба имала за цел тяхното обуздаване, тяхното ограничаване, а не унищожаване на целия им род; както и да се противопоставяли уицраорът и неговото потомство на силите на Яросвет и Синклита, те – както и преди – все още били необходими; именно в това се заключавала трагедията. Русия не  била защитена от могъщите държави, формирали се на Запад, с никакви океани, с никакви планински вериги; техните агресивни уицраори чакали само отслабване на стария Жругр, за да хвърлят в битка в Енроф срещу разпадащата се държавност на Русия своята собствена, напълно военизирана държавност. В тези условия пълно обезсилване на рода на Жругрите от силите на Светлината би означавало не само отваряне на вратите на Друккарг пред расата на чуждоземните игви, но и доброволно отпадане от тялото на Русия на бронята, която единствена осигурявала неговото физическо съществуване. Затова въпросът за унищожаването на целия род на Жругрите все още не можел да бъде поставен. Не можел да бъде поставен даже въпросът за предпочитане на някого от жругритите: дори и най-слабият от тях, само с вида на своята паст, можел да разсее всякакви съмнения относно неговата метаисторическа способност. Само неговата проекция в историята, маскираща се като либерална и богонравна “опозиция на негово величество”, можела да въведе в заблуждение тези, чиито поглед е неспособен да проникне отвъд плоскостта на политиката и обществеността и който е безсилен да разбере, че зад демагогските партийни програми, подобни на кадетите, се таи войнстващият дух на националния империализъм, духът на колониализма, буржоазният дух на неутолимата алчност, достатъчно значителен сам по себе си здрав смисъл, пошлост.
Още по-голяма тревога можел да внуши засега все още най-тихият жругрит – пурпурният. Скривайки се зад братята си, той само с кратки резки движения понякога се нахвърлял на баща си, сега отстъпвайки и незабележимо поглъщайки хранителната роса, докато старецът и двете други изчадия се борели, преплитайки всички свои пипала. Лицето му било ужасно, но нелишено от сатанинско величие. Главата на дълъг врат била гордо отметната назад, а в тъмните му очи, наполовина скрити от сурови вежди и подобни на обърнати полукръгове, се роели оранжеви точки, придавайки им израз на бурно развиваща се мисъл и свръхчовешка хитрост. Естествено, историческата проекция именно на този жругрит ставала по-богата от всички останали с идеологически заряд. Именно тя – и само тя, била въоръжена с широкообхватна доктрина, с универсална програма и разбиране на историческия момент. И именно този пурпурен жругрит – и само той, вече си създавал отлично човекооръдие: същество с тежък и неуморим мозък и таранообразно чело, с широка и алчна, инфантилно подпухнала уста и хитри, по татарски диви и безмилостни очи.
Аз съм безкрайно далеч от мисълта да засягам тук въпроса за моралната отговорност на отделните държави за Първата световна война. В една или друга степен са отговорни всички големи държави: едни – като агресори, други – като провокатори. Но ако ме попитат кой от уицраорите пръв е нападнал съседа си и коя от расите на античовечеството първа е нахлула в чужда шрастра, аз бих бил принуден да отговоря, че такъв инициатор на световно клане е бил уицраорът на Германия, обезумял от бързината на своя собствен растеж, алчност и завист, изгубил мярката за нещата и лишил се от способността трезво да съпоставя нещата и в своя, и в нашия свят. Но в замислите на Гагтунгр влизало точно това. В неговите проекти влизало Великият Игва на Германия да си представи себе си като предназначен за господство над всички шрастри – представил си го, макар че тази илюзия е струвала безброй жертви и дори неговата собствена гибел. В този замисъл влизала световна война, като все още нечуван по големина източник на хранителен гаввах и като начин за формиране върху руините на някои държави на ембриона на нова социална формация, която в далечното бъдеще би могла да се трансформира в ядро на абсолютна световна тирания. Предвиждал ли е още тогава демоничният разум на Шаданакар руините на коя точно от европейските империи ще станат основа на тази нова формация, или това е започнало да му се изяснява в хода на събитията? Тази идеология, която по своя интернационализъм, универсалност, псевдонаучност, достъпност, етическа  сниженост и съгласуваност с духа на времето по-добре от другите подхождала за посочените задачи, съществувала не само в Русия. И ако завземането от нея на властта се било провалило в една страна, то можело да успее в друга и, като верижна реакция, да се прехвърли в съседните държави.
Във всеки случай, разпалвайки Първата световна война, уицраорът и шрастрата на Германия свършили своята работа.
Когато врагът, чиято ярост се учетворявала от това, че му се налагало да се бори на два фронта, нахлул в Друккарг и стиснал в желязна прегръдка тялото на стария Жругр, дори тъмните с червеникав оттенък и бледни жругрити се втурнали на помощ на баща си. Те разбрали, че става дума за съществуването на самата цитадела на Жругрите и че ако чуждоземен враг завземе тази цитадела, в подземния свят ще настъпи краят на целия род на руските уицраори, а  в Енроф – краят на руското великодържавие. Само пурпурният жругрит се оказал по-далновиден: в Друккарг се извършила смяна на Великите Игви и новият, усилено инспириран от Гагтунгр, разкрил пред пурпурния жругрит такива перспективи в случай на гибел на стария Жругр, от които можело свят да ти се завие.
     А Жругр загивал. Пред лицето на исполинската мощ на германския уицраор помощта на бледия и кафеникавия жругрити се оказвала нищожна, като помощта, по време на танков бой оказвана на възрастен войник от страна на деца. Тогава те избягали настрани, за да могат, улучвайки мига на агония на баща си, да се впият със зъби в неговото тяло и да изядат сърцето му – акт, с който извършилият го става приемник на загиналия. Пълната неспособност на стария демон на великодържавието за защита на Русия се изяснила в този час и на самия Яросвет и неговият гневен удар се стоварил върху цитаделата в Друккарг. Тя се пропукала и нейните късове се разпръснали, и тази минута станала велика и разтърсваща за целия руски народ. Пропукала се и се разпръснала самата имперска държавност и през образувалия се пролом милиони човешки души видели с духовното си зрение небесно синьото сияние на Навна. Те видели близостта на тази, чието освобождаване ще бъде залог за осъществяването на метаисторическата мисия на руския народ – път към всечовешкото братство. Техните съзнания не могли да вместят това лъчезарно видение, но за няколко велики дни цялата атмосфера на съществото им се изпълнила с неописуема радост и опияняваща вяра. Това била вярата в осъществяването на вековната мечта, в настъпването на всеобщо щастие. Това били незабравими дни на границата на февруари и март 1917 година, когато свещеното опиянение на безкръвната революция заляло Петербург и Москва, носейки се от сърце на сърце, от дом на дом по цялата страна, по раздвижилите се, ликуващи губернии. Даже най-уравновесените умове повярвали за миг, че Русия е встъпила в ерата на всеобщото братство, оставяйки назад всяко зло и посочвайки на всички народи пътя към световната хармония. Видението угаснало, цитаделата устояла, разумът така и не разбрал нищо от станалото, но паметта за завладяващата минута на някакво всемирно предчувствие, на някакво предварително уведомление за всечовешкото братство, останала в множеството на човешките души. Изкривена от разсъдъчност, размътена от въздействията на хвърлените в тревога жругрити, обхващана в своите интереси ту от една, ту от друга политическа теория, паметта за това мъдро прозрение на чувствата продължавала да живее – тя трябвало да живее, тя не можела да не живее, на нея предстояло да преминава от поколение в поколение.
Но от тази минута не пропуснал да се възползва пурпурният жругрит, за да се впие със зъби в извиващото се туловище на своя баща. Ръждивият купол на короната паднал от главата на нещастния: неземно бучене и звън огласили цялото плато и градовете на Друккарг, когато вековната емблема, магическият кристал на властването, се ударил в насочените към центъра на земята върхове на планините и, прескачайки от връх на връх, се разбил на хиляди отломъци. Военните оркестри в градовете на Енроф внезапно започнали ликуващ революционен химн и в подрънкването на техните литаври се чували отгласи или от звъна на разбитата емблема, или от празничния грохот на музикалните инструменти на игвите, бесуващи от възторг. Защото старият Жругр отдавна им бил омръзнал със своята старческа вялост, безплодие, безинициативност, тъпота, със своята неспособност за осъществяване на мировите замисли, все по-ясно отпечатвани от Гагтунгр в разума на Великите Игви.
     Но старият Жругр бил все още жив. Носейки вътре в себе си пурпурния жругрит, прогризващ вътрешността му все по-дълбоко и по-дълбоко към неговото сърце, той се влачел с последни сили към централния храм; надявал се, че – съвпадайки с него с очертанията на своето тяло, ще предизвика в игвите взрив на този ентусиазъм, който винаги ги е възпламенявал в подобни тържествени минути. И тук, направо над улиците на Друккарг, от умиращия се отпъпкувал последният жругрит – черно, малко недоносче, може би най-злобното от всички. Едва родило се, в туловището на родителя започнало да  впива зъби и то, а кафеникавият, стремейки се да навакса времето, пропуснато в объркване, се втурнал непосредствено след пурпурния, напразно опитвайки се да го изпревари по пътя към родителското сърце.
Тогава древната Велга на Русия, пробуждаща се от сън в Гашшарва, великата умножителка на жертви и страдания, почувствала, че отново настъпва нейният час. Тя се спуснала в Друккарг, едва видима за игвите като пламване на лилави и черни покривала, но с подобие на глава с остър край, закована в глуха маска без прорези. Тя обхванала със своето покривало черното недоносче и вливала в него излишъка от своите сили. И в Друккарг, и в Енроф започвала анархия – съвместната инволтация и на двамата.
     В Енроф бушувала късна есен. Ледените дъждове шуртели по проспектите и дворците на Петербург, когато в Друккарг на пурпурния жругрит се отдало първи да се добере до сърцето на баща си и да го изтръгне от туловището му. Това била секундата, когато в Енроф по стените на Зимния дворец от Нева гръмнали оръдията на крайцера; а в дълбокия подземен свят пурпурният победител, вътре в главния храм на игвите, високо под самия конус, притискал с пипалцата си пулсиращото сърце към своята гръд, изпивайки от него със смукалцата си кръвта капка по капка. Другите жругрити, беснеещи от завист и ненавист, отстъпили далеч, освен черния, който продължил да се извива тук; всички те се стараели да се въоръжат отново, съсредоточавайки край себе си отряди от игви и рарурги; а пурпурният жругрит продължавал да пие – капка след капка. Германският уицраор, хапан отзад от други врагове, но все още могъщ, влачейки след себе си войска от другите раси на античовечеството, също си проправял път към великия храм, вече завладявайки четвърт от подземната страна; а пурпурният жругрит все пиел и пиел. И Друккарг, и Енроф започнали да се превръщат в хаос, а той все пиел. Неговото човекооръдие завладяло Кремъл и се укрепило в него, а той все пиел. И едва когато в подземията на Екатеринбург прозвучали, един след друг, няколко изстрела и последното от човекооръдията на стария Жругр понесло разплатата за греховете на три века, едва тогава можало да се разбере, че победителят най-после е изпуснал от пипалцата си празното, изпито сърце и със същите пипалца положил на себе си, като корона, златен куб. Той станал Третият уицраор на Русия.
     Нужно ли е след това подробно да се спираме на метаисторическия смисъл на Гражданската война? Да посочваме човекооръдия на какви именно жругрити са били водачите на едни или други движения? Всичко това е ясно и без обяснения, а и не това е съществено и важно от гледна точка на световното бъдеще.
Важно е това, че борбата между демоничното и провиденциалното начала продължавала да протича и вътре в това историческо движение, вътре в тази психология, които към края на Гражданската война станали господстващи и оставали такива в течение на няколко десетилетия.
     При анализа на тези явления никога не трябва да забравяме, че семето на тази идеология и цялото това движение, идеалът за съвършено социално устройство, било посято на историческата нива от силите, които някога изяснили на разума и сърцата на далечните предходни поколения идеалите за всеобщо братство, равенството на хората пред Бога и правата на свобода на всеки от живеещите. В човечеството, не получавайки възможност да осъществи това вследствие прекъсването на мисията на Христос, тези идеали неизбежно трябвало постепенно да се лишат от своята одухотвореност, да се снижат и лишат от жизненост, а практиката трябвало да се откаже от твърде бавния – и от векове дискредитирал се, принцип на християнското самоусъвършенстване и да стигне до замяната му с принципа на външното насилие. Така демоничното начало изкривило идеала и заляло с кръв пътя. Именно това виждаме ние и в панорамите на Гражданската война, и в последвалите след нея етапи на историята. Но това все още не означавало, че демоничното начало изцяло е завладяло и контролира и това движение, и психиката на хората, присъединили се към него. Колкото и да се снижавала тяхната етическа практика и колкото и враждебен към всяка духовност да ставал техният поробен от материалистическата доктрина ум, човешките душевни движения, произтичащи от безсъзнателната или свръхсъзнателната сфера, продължавали често да бъдат и възвишени, и чисти, и достойни. Оттук произтичало и чувството на другарство, и жаждата за знания, и героизмът, и самопожертвуванието, толкова по-ценни с това, че пожертвалият своя живот заради благото на бъдещото човечество не разчитал на възнаграждение в задгробния живот.
     От метаисторическа гледна точка в събитията от първите години на революцията е важно и друго. Важно е това, че новият Жругр, едва положил на себе си златния куб, и даже още по-рано, вече притежавал пипалца с такава неимоверна дължина, че бидейки притиснат от враговете на тясното пространство на Централна Русия, той можел да шари далеч зад гърбовете на своите врагове, в техните собствени шрастри. Важно е това, че тези пипалца били все още твърде тънки и слаби, за да стиснат в смъртна прегръдка уицраорите на другите метакултури, но достатъчно дълги и многобройни, за да разклатят основите на чуждите цитадели, а в Енроф да издигат хиляди човекооръдия. Важно било това, че възможността за световна революция и преход към световна тирания станала най-актуалната заплаха на деня и че демиургът и Синклитът на Русия, очертавайки около новия руски уицраор неизличим ореол от светлина, заобиколили го със стената на Провиденциалните сили, предотвратили или поне отложили тази заплаха.
     Замисълът на Гагтунгр не бил осъществен, но не бил и унищожен. Новата социална формация, която той изобретил и формирал в Енроф като стъпало към всемирна тирания, не била въплътена във всемирни мащаби. Но мястото за първото ядро на тази формация, за нейната крепост, за нейния образец, за бъдещия плацдарм за завладяване на други метакултури било откопчено, укрепено, оградено. Сега предстояло на тази територия да се създаде също такава формация, никога никъде не съществувала, но проблясваща пред светлите гении и праведниците на  човечеството, изкривена и опошлена по внушение на Гагтунгр от силни умове и от един тъмен вестител от предишното столетие, а сега ръководена от великото човекооръдие на Третия Жругр.

 

Прочетено: 1220 пъти