Книга X. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА РУСКАТА КУЛТУРА

     Цялата огромна изследователска литература за Александър Блок е възникнала в специфични условия, които са добре известни на всички нас. Не е чудно, че проблемите на вътрешната еволюция на Блок още почти не са поставени. Съществува, разбира се, официална версия, според която Блок се е явил изразител на светоусещането на упадъчната епоха с неотделим от нея мистицизъм, присъщ, видите ли, само на подобни епохи; че той е носел в себе си, заедно с това, и филизите на новите, здрави начала, които обусловили неговото присъединяване към революцията от 1917 година, но че неговите сили са били вече прекършени и в това, съответно, следва да се търси причината за неговото творческо безмълвие през последните години и за неговия преждевременен край. При това стиховете на най-автобиографичния от поетите се разглеждат не като документи, често напълно буквално изобразяващи събития и процеси от неговия личен живот, а като някакви художествени величини, смисълът на които е само във висотата на тяхното чисто поетическо качество и в заключените в тях отзиви за външната действителност на епохата. При това Блок принадлежи към категорията на поетите, чиито стихове могат да оказват художествено-емоционално въздействие на когото щете, но човекът, лишен от мистично чувство и опит, също е безсилен да «разбере» Блок, както е безсилен да осмисли теорията на относителността този, който не притежава знания по висша математика. С времето този недостиг ще бъде щедро попълнен. Затова аз само ще отбележа тук няколко жалона от тази религиозно-мистична трагедия на Блок, която, както разбирам, е предопределила хода на неговата поетична еволюция, на неговото низходящо движение по стълбата на живота, неговия съдбовен край и неговото изкупително следсмъртие. Но даже и тази ограничена задача ме принуждава да разруша в дадения отрязък структурата на книгата и да посветя на Александър Блок отделна глава. Оправданието на подобно решение е в това, че посредством материала на тази глава аз се приближавам към кръга от реалности, свързани с проявлението на Звента-Свентана в съзнанието на хората, с опасност от подмяна на Нейните сили със сили демонически и с една от петте бъдещи обредности на Розата на света.

     Общоизвестно е, че в ранната младост, в порива на своите все още напълно наивни и неясни поетически вдъхновения, неотбелязани с нищо оригинално, Блок се е запознал не само с философията, но и с поезията на Владимир Соловьов. Самия Соловьов той успял да види само веднъж и, изглежда, даже не е бил представен на знаменития тогава философ. За тази среща Блок сам разказва в статията „Рицарят-монах”, малко известна, но в метаисторическо отношение крайно изумителна. Всичко станало на панихидата и погребението на някакъв литературен или обществен деятел, в сив зимен столичен ден. Младият, все още никому неизвестен поет не можел, разбира се, да откъсне очи от фигурата на властелина на неговите мисли – фигура, поразяваща дори хората със значително по-малка възприемчивост. Но те са се срещали очи в очи, струва ми се, само веднъж; сините очи на духовидеца на Звента-Свентана се спрели на прозрачните сиво-сини очи на високия снажен юноша с къдрава, гордо приповдигната глава. Бог знае какво е прочел Соловьов в тези очи; само погледът му странно се замрежил. Ако си спомним горещата любов на Блок към стиховете на Соловьов и необичайно дълбокото уважение към неговата личност, ще ни се стори естествено, че в момента на тази първа и единствена между тях среща очите на бъдещия творец на „Стихове за Прекрасната Дама” са отразили много – толкова много, че великият мистик без усилия могъл да прочете в тях и заветна мечта, и твърде страстна душа, и дебнещите я съблазни на сладостни и непоправими подмени.

     Разказвайки за тази среща, Блок явно недоизказва нещо. Свойствената му скромност и естествено нежелание да разголва в журналистическа статия своето твърде интимно и неприкосновено му попречили да изкаже докрай смисъла на тази среща очи в очи под прехвърчащите от време на време снежинки на петербургския ден. Очевидно е само това, че тази среща останала в паметта на Блок за цял живот и че той ѝ придавал някакво особено значение.

     След три години по книжарниците се появили „Стихове за Прекрасната Дама”.  Соловьов – единственият човек, който можел да разбере тези стихове до самите им дълбини, да подкрепи своя млад последовател по трудния път, да предупреди за заплашващите го опасности – вече не бил сред живите. Но от литературната мълва Александър Блок бил признат като приемник и поет-наследник на пророка на Вечната Женственост.

     Няма да ни се наложи да се удивляваме на това, че нито критиката, нито публиката от онова време не могли да преодолеят, не съумели да осмислят мистичната двойственост, даже множественост, вече белязала този първи сборник на Блок. Все още твърде нов и неизвестен бил светът на тези идеи и чувства, на тези мъгляви йерархии, макар че на всеки му се струвало, че той отлично разгадава този поетически шифър като игра с художествени прийоми.

     Между другото, анализът на текста позволява с точност да се установи тук наличието на три съществено различни пласта.

     Преди всичко, в този сборник поетическия слух го спират мотиви, започващи понякога да звучат с горди и мъжествени метални нотки, с интонации на тържествено самоутвърждаване.

Безумец съм!…… Рани сърцето ми

пророкът с въглен нажежен…..

 

Аз, строг страж пред пламтящите лампади,

без ропот бдях в олтара на Йоан.

 

И ето – Тя! Тя – с моята Осанна –

дар вечен и венец, за мен избран.

     Но не с космически видения, не с чист всемирен блясък, а неясно и тихо свети тук лъчът на Женствеността. Той преминава сякаш през мъглите, издигащи се от руските поляни и езера, той се оцветява в специфичните оттенъци на метакултурата руска. Самото наименование „Прекрасната Дама”, вече говори за далечни реминисценции на Запада: ненапразно на Блок му е бил винаги толкова близък светът на германските легенди и романтизмът на средновековието. Но не – тези отблясъци на Европа не проникват по-дълбоко от наименованието. Образът на тази, която е наречена Прекрасната Дама, се обрамчва с руските пейзажи, еловите гори, скитските кандила, сънливата поезия на омагьосани домове. Старият чифликчийски модел култура: мечтателна, клоняща към упадък, но все още жива, диша в тези стихове – късният стадий на тази култура, нейният вечерен здрач. Ако за Прекрасната Дама беше писал не двадесет и две годишен юноша, а тридесетгодишен или четиридесетгодишен майстор на словото, господар на собствените си чувства и аналитик на собствените си идеи, той вероятно щеше да даде друго име на Нея и ние щяхме да видим най-чистото и ясно изображение на една от Великите Сестри: Идеалната Колективна Душа на руския свръхнарод. Именно вследствие на това Андрей Бели, Сергей Соловьов, Сергей Булгаков не могли да познаят в Прекрасната Дама Тази, на Която покойният духовидец е посветил своите „Три срещи”; не знаейки все още нищо за такива йерархии като Навна, те недоумявали пред твърде човешките, твърде национални одежди на Прекрасната Дама, чужди на световете на Света София.

     Но в тези стихове има и друг пласт и той би накарал доста опитния Соловьов тревожно да застане нащрек. Сборникът е писан по времето на влюбеността на Блок в неговата годеница, Любов Дмитриевна Менделеева. Гласът на живата човешка страст само се прикрива с матовите, меки звучения на стиха; постоянното преплитане на отегчителния мъчително-сладостен любовен мотив с името и образа на Прекрасната Дама окончателно потопява всички стихове в мъглива, тревожна и неустойчива неопределеност. Чувства се, че даже самият поет не осъзнава тази предопределеност, че той целият е в нея, вътре в нея, в романтично смесване на недоизказаното земно с недопроявилото се небесно.

     Недопроявило се – именно в това се заключава коренът на нещастието. Погледнете портрета на младия Блок: прекрасно, гордо, пълно с обаяние, но като че ли взиращо се от дълбините на съня лице; печат на някаква неотчетливост, нещо бълнувано, почти сомнамбулическо. Това се отбелязвало вече и от някои негови съвременници. Да: воден, като сомнамбул, от своя даймон по време на медиумния сън по стръмнините и кръговете на Шаданакар, той, събуждайки се и творейки, смесвал отблясъците от спомените с кипящите в неговия дневен живот емоции на влюбеност и страст, а свойствената на неговия душевен строеж безконтролност му пречела да забележи, че той е на пътя на извършването на нещо не само опасно и ненужно, но и кощунствено: към допускането в култа към Вечно Женственото на чисто човешки, сексуални, стихийни струи – тоест към това, което Владимир Соловьов наричал „най-голяма мерзост”.

     Съществува нещо като „душа” на лирическото произведение – песни, романси, химни (разбира се, аз имам предвид само неголям брой от тях: критерий – значителност и талантливост). Тези финоматериални сгъстявания пребивават в различни слоеве, в зависимост от своето съдържание. Ни най-малка антропоморфност, разбира се, в техния облик няма; по-скоро, те са близки до влакната на мъглата с различни оттенъци и музикално звучене. За тях е възможно просветление, извършващо се паралелно с просветлението на техните творци; впоследствие те се включват в обема на неговата личност. Тези от тях, които са лъчезарни още от момента на тяхното създаване, въздействат озаряващо и издигащо и на онзи, който ги е създал, и на тези, които са ги възприели. Но стиховете, изпълнени с униние и отчаяние или призоваващи към низшите инстинкти на похотта, завистта, ненавистта, с от нищо неозарена чувственост, не само понижават душевното ниво на много от онези, които са ги възприели, но се превръщат и в проклятие за техния творец. По неговия път ще бъдат неизбежни такива криволици, когато тези души на стиховете – мътни, сладострастни, злобни и натрапчиви, заобиколят с кълба неговата собствена душа, закривайки от нея всяка светлина и изисквайки в нея допуск за своите извиващи се и впиващи се влакна. Стиховете на Блок от късния период на неговия живот:

Мълчете, книги проклети!

Не съм ви писал аз, не съм! –

са израз на отчаян опит да се избави от последствията на това, което той самият е създавал.

     Изминали още три години. Отшумяла първата революция. Бил завършен университетът, отдавна определен бил семейният живот. Но – отначало рядко, а след това все по-често – виното и вълненията на нощния Петербург започнали да предрешават окраската на месеците и годините.

     И ето че от печат излиза том втори: „Ненадейна радост”.

     Название красиво, но малко подходящо. Няма тук нито Ненадейна радост (това е наименование на една от почитаните чудотворни икони на Божията Майка), нито просто радост, нито изобщо нещо ненадейно. Всичко е именно онова, което следвало да се очаква. Радостно е само едно: това, че се появил колосален поет, какъвто в Русия отдавна не е имало, но поет със сенките на тежък духовен недъг на лицето.

     Само наивни хора можели да очакват от автора на „Стихове за Прекрасната Дама”, че неговият следващ етап, при това на 25-годишна възраст, ще бъде решителна крачка към някаква просветленост и слънчева хармоничност. Като че ли товарът чувствен и неизживян, вече нахлул в обредността на неговата душа, можел да изчезне неизвестно къде и поради какво за три години живот с млада жена и слушане на цигански песни по ресторантите.

     Когато четеш критичните разбори на тези стихове, направени от Андрей Бели или Мережковски, тоест от онези, от които можели да се очакват най-голяма чувствителност и разбиране, първо те обхваща недоумение, след това чувство на горчивина, а накрая – дълбока тъга. Какво отсъствие на предпазливост, дружественост, любов и даже проста човешка деликатност! Дори някакво злорадство проличава в тези престорено благочестиви тиради по повод „измяната” и „падението” на Блок. И всичко е облечено в такъв нагло поучаващ тон, че на мястото на Блок даже ангел вероятно би викнал: „Ами падам – значи падам. По-добре да си мъченик, отколкото – фарисей”.

     И все пак измяна действително се е извършила. И по същество всеки от тези неканени съдии е бил прав.

     Блок не бил „Бедният рицар”. Видението, „непостижимо за ума” – даже да му е било показано, това е станало в дълбок сомнамбулически сън. Да „не гледа жените” и да „не вдига от лицето си стоманената решетка” – за това той бил твърде млад, здрав, физически силен и винаги изпитвал дълбоко отвращение към възпитаването на самия себе си: то му се струвало насилие над собствените, неотменими права на човека. Низшата свобода, свободата на себичността, му била твърде скъпа. Нещо повече, това бил човек с повишена стихийност, силна чувственост и, както вече отбелязвах, безконтролност. Преждевременните стремежи към безплътното повлекли след себе си бунта на стихията. Естествеността на такава еволюция би била, разбира се, ясна за Соловьов, ако той познаваше стиховете за Прекрасната Дама. Нима не е предугаждал той именно нея в онази кратка минута, когато потопил поглед в сънливо сините очи на неизвестния юноша-поет?

     Обаче тази еволюция била естествена, но не неизбежна. Едва ли може изцяло да бъде оправдаван който и да било с позоваване на слабостта на характера му или с нежеланието му да се ориентира в себе си. Блок не бил човек с гениален разум, но той бил достатъчно интелигентен и умен, за да анализира и разбере полярността, враждебността и непримиримостта на влачещите го сили. Разбирайки, той можел поне да разслои техните проекции в своя живот и творчество, да отдаде дан на стихийното, но да не смесва смъртната отрова с виното от причастието, да не бърка най-висшия източник на Божествена премъдрост и любовта с Великата Блудница.

     Във втория, а след това – в третия том стихове, художественият гений на Блок достига своя зенит. Много десетки стихотворения принадлежат към числото на най-ярките скъпоценни камъни на руската поезия. Звученето на стиха е такова, че оттогава за Блок се утвърждава приоритетът на най-музикалния от руските поети. Появява се даже нещо, превишаващо музикалността, нещо омагьосващо, заразяващо, особена магия на стиха, каквато до Блок можело да се срещне само в най-добрите лирически стихотворения на Лермонтов и Тютчев. Но самият Блок казвал, че не обича хората, които предпочитат неговия втори том. Не е чудно! Не трябва да се очаква от човека, затаил в душата си любов, да го радва поклонението на хората, възхваляващи неговата измяна.

     И в „Ненадейна радост”, и в „Земя в снега” звучи, разраствайки се и варирайки, навяващ мъка – тревожен, сладостен и опияняващ – мотив: пареща любов – и мистична, и чувствена – към Русия. Кой, освен Блок, би посмял да възкликне:

О, моя Рус! Жена! До болка вече
           е ясен този път -

     Тази любов литва понякога до молитвен екстаз – Куликовото поле, тръбните викове на лебедите, белите мъгли над Непрядва…

От мъглите, от Непрядва спяща
    щом ме навести,
дрехата ти, ясна и блестяща,
    коня не смути.

Ти в сребро окъпа благосклонно
    меча с остър ръб
и огрея прашната ми броня
    върху моя гръб.

А в зори, щом ордата сговорна
    връхлетя над нас,
зърнах твоя лик неръкотворен
    над щита си аз.

     Та това е Навна! Кой и кога така ясно, така буквално е писал за Нея, за великата вдъхновителка, за Идеалната Душа на Русия, за нейното слизане в сърцата на героите, в съдбите на защитниците на родината, в нейните поети, творци и мъченици?

     Каквито и грехове да са утежнявали кармата на този, който е създал подобни песнопения, но гибелта духовна за него е невъзможна, даже ако в някакви минути той я е желаел – рано или късно неговото безсмъртно „аз” ще бъде извлечено от Колективната Душа на народа от което и да било чистилище.

     Да… но и неръкотворният лик на щита да остане „светъл завинаги” няма да може.

А след това – пак път и месец,

мъждеещи в сребро звезди,

и планина, и селски, тесни

и стръмни стрехи в мрака див..

 

Вървя, но хлад в росата ситна

за теб сребрее и блести –

за теб, развихряща косите си

в дом свиден, в тайствени мечти.

 

О, дай ми сладост и отрова

в тих сън сред бледите треви,

да спомням тази нощ отново,

от мен щом си далече ти.

     За кого това, на кого това? – Разкриват се широки далечини, замъглени с пелената на есенните дъждове; пустинните пътища, притаилите се села със зловещите огньове на кръчмите; душата бива обхваната от тъга и смелост, от страстната жажда да се загубиш в тези простори, да се забравиш в разгулна, в забранена любов – някъде край чергарски огньове, сред полунощни треви, край аленеещи магьоснически огньове.

     Всякакви бърлоги на утробния, същински живот, богохулство и безсрамие, пиянски припадък и разврат – 

Но и такава ти, Русия,

В света най-скъпа си за мен. 

     Не само такава, но вече именно такава. Чуват се звънчетата на носещи се с бясна скорост тройки, виковете на пияни гласове, храбрата песен – дали разгул, дали вече разбойничество – и тя, носеща се в магически, в магьоснически танц: 

Ти все с този блясък

привличаш и дразниш.

Въртежът ужасен

не е ли напразен?

Що песни! Що звуци!

А всъщност – свят пуст!

И скръб – като буца!

И волната Рус! 

     Да, Русия, но каква? Какво в тази разбойническа, в тази бесовска хубавица има общо с Навна?

В теб бурята из мрака черен
затрупва къщи в снежна нощ
и за приятеля неверен
девойка точи верен нож.

     Взела ума с танци, замъглила разума с отровни билки, заблудила с ласки, а сега точи нож.

     Не Навна, не Идеалната Душа, а нейната противоположност.

     Първо пеел за Навна, приемайки я в своята слепота за Вечната Женственост. Сега пее за Велга, приемайки я в своята нараснала слепота за Навна.

     Но това е все още само началото. Страстната, неутолима от никакви срещи с жени, от никаква разпуснатост, от никакви разтваряния в народа любов към Русия, от любов към нейните полярно-враждебни начала, мистичното сладострастие към нея, тоест към тази, която по самата си другоприродна същност не може да бъде обект на физическо обладание – всичко това е само едно от руслата на неговия душевен живот през тези години. А паралелно с него възниква и друго.

     В началото – с две-три стихотворения, по-скоро описателни, а след това все по-настойчиво и пълновластно, от цикъл на цикъл, нахлува в неговото творчество великият град. Това е градът на Медния Конник и Растрелиевите колони, пристанищните покрайнини, с миришещите на море малки напречни улички, белите нощи над огледалата на исполинската река – но това вече не е просто Петербург, не само Петербург. Това е този трансфизически слой под великия град на Енроф, където в простряната ръка на Петър може да танцува в нощите факелен пламък; където самият Петър, или някой негов двойник, може да властва в някои минути над кръстовищата на лунните улици, призовавайки хиляди безлики и безименни към съвъкупление и наслаждение; където сфинксът „с нащърбен лик” вече не е каменно изваяние от далечен Египет, а царствена химера, изтъкана от етерна мъгла… Още малко – и поредиците фенери ще станат мътно-сини, и не грамадата на Исаакиевския събор, а грамада под формата на тъмна пресечена пирамида – жертвеник-дворец-гробище – ще изникне от мътната лунна тъма. Това е Петербург нетукашният, невидим с телесни очи, но видян и преброден от него: не в поетическите вдъхновения и не в нощните пътешествия по островите и крайбрежните улици заедно с жената, в която днес е влюбен – но в нощите, когато е спял най-дълбок сън, а някой го е водил по горските поляни, изоставените места, тесните клисури и брулените от виелици мостове на инфрафизическия Петербург.

     Вече споменах: сред имащите друго значение слоеве на Шаданакар има един, който е обиталище на могъщите тъмни стихиали на женствената природа – демониците на големите градове. Те вампирически завличат човешките сърца във вихрени фунии на страстна жажда, която не може да се утоли от нищо в нашия свят. Те внушават мъчителна любов-страст към големия град, мъчителна и неотстъпна, като истинско чувствено влечение. Това е  друг вид мистично сладострастие – сладострастие към града, и при това непременно към нощния, порочен, или към задушливо-знойния град на летните предвечерия, когато даже лекият шум от преливащите се по улиците тълпи внушава безцелно желание. Възникват мимолетни срещи, задушливи, мътни нощи, но утоляване те не дават – те само разпалват. От тази неутолима жажда, от отвъдпределното сладострастие възниква образ, за всекиго свой, но същият този, който всеки, преминал по този път, е срещал реално в трансфизическите странствания, забравени изцяло или на девет десети изглеждащи като сън. О, не даймон, вече съвсем не даймон го е водил по кръговете на тези съблазни: някоя от обитателките на Дуггур е подменила даймона със себе си, някоя от малките демоници му е внушавала все по-голямо и по-голямо сладострастие, показвайки му такива форми на душевен и телесен – макар и не физически – разврат, каквито са възможни в Дуггур – и никъде другаде.

     Аз не съм уверен, че „всяка вечер, в час определен”, мечтаейки за своето на уединената масичка на ресторанта, Блок е виждал иначе, освен в мечтата си, „момински стан, под шлейф копринен”, и как „без спътници, сама, присяда прелестната странница край входа, в синкав полумрак”. Но мечтаел той за нея и отравял своите дни и нощи с неутолим копнеж поради това, че смътно помнел срещите си с нея в Дуггур.

И с древни тайни и поверия
пленява чудната игра
на щраусовата феерия
над шапка с траурни пера. 

От странна сила омагьосан,
аз пак към нея се стремя
и зад воала виждам – в нов сън

– нов бряг и приказна земя.

     Да, наистина: непозната. Докато не се е разтворила дълбинната памет, докато не е изплувал напълно отчетливо споменът за Дуггур, дотогава е невъзможно да се разбере кой е това!… Но нито с падения, нито с разврат, нито с вино ще се разтвори тази памет; и от тъга по нетърпимо привличаща, но в Енроф отсъстваща; от сладострастие към онази, която не можеш да забравиш и не можеш докрай да си спомниш, бързаш след призрака „от една страстна нощ към друга”, защото виното дава поне илюзията за нейната близост, а физическите сближавания – поне илюзията за обладаване на необладаемото.

     Със смътни спомени за Дуггур е наситена цялата „Снежна маска”. Едва започва почти всяко от тези стихотворения и изведнъж вече реалният план се е изместил, мигновено колебание на всички тъкани на стиха – и ето вече пейзажа на друг, съседен свят, на друга Нева, други виелици, други грамади по бреговете – някакви ледени грамади с ями и пещери, някакви полети на „навъсени коне” по въздушните бездни на друг слой: инфра-Петербург. 

Напразно дириш грешка – вписа

Длетото тук, с резец корав,

По мраморните устни присмех,

А по челото хладно – гняв. 

     „Снежна маска” е шедьовър на шедьоврите. Съвършенството на стиха е пленително, формата на всяко стихотворение поотделно и на целия цикъл като цяло е безподобна, ритмиката е неповторима по своята изразителност, емоционалното нажежаване достига предела. Тук, както и в много стихове от последвалия том, Блок е най-великият поет от времената на Лермонтов. Но нарастването на художественото ниво върви паралелно с линиите на дълбокото духовно падение. Нещо повече, всяко такова стихотворение е потресаващ документ за слизането надолу по стълбата на подмените – това е предупреждение, закупено с цената на гибел.

     Обърканост, мъглявост, неясност на ставащото за самия автор, които в някаква степен са смекчавали отговорността за поредицата подмени, извършени по отношение на Душата на Русия, тук вече няма. Гибелността на избрания път е осъзната съвсем отчетливо.

Какъв да съм – смирен, крилат ли?..

Бичувай ме и ме кори,

Но само с теб да съм в проклятието

Среднощ, под огнени зари.

     Едва ли ще се намери в руската литература друг документ, с такава сила и художествено съвършенство говорещ за жаждата да бъде проклет, духовно отхвърлен, духовно загинал, за жаждата за саморазрушение, за своего рода духовно самоубийство. И какво може да се направи тук,

щом сърцето гибел дири

и към дъното лети?

     Първо – тайно, а след това вече и съвсем явно. Любовта към Н. Н. Волохова (а „Снежна маска” е посветена именно на нея) се оказва своего рода магически кристал: с неимоверна настойчивост следват един след друг такива образи на женственото, каквито са неприложими към никоя жена в нашия физически слой. Те нарастват в своята отвъдпределност, в своята колосалност от стихотворение към стихотворение, докато накрая

В пещерата моя ледна, -

щерката на вихри зли!

 

От очите и крилати

дим струи.

Над бял лоб тиара златна

в кръг искри…

 

…Бдете зорко, вие хищни

зверове, та да не би

ангелите в сомн подвижен

да ме грабнат и безгрижно

с Дарове да ме пронижат,

или с Прошка, може би.

 

В тесния си дом съм проснал

меч връз меч.

Там на дните черни знака

все личи.

 

Чифт лъчи смеха ми носят

надалеч.

Туй са два кървящи мака

в зли очи.

     Наистина, изглежда, от ясно по-ясно е що за зли очи са това! Нима и след това ще хрумне на поне един внимателен изследовател, че централният женски образ на „Снежна маска” е конкретна жена, любимата на поета, актрисата от такъв и такъв театър Н. Н. Волохова? Високата, умна, благородна Волохова, явно, никога (доколкото може да се съди по нейните непубликувани все още спомени) не е могла да разбере докрай бездната на тази любов към нея – да разбере кого е обичал Блок в нея, за нея, през нея. Това нейно неразбиране съзнавал, изглежда, и самият Блок:

едва ли можеш да решиш,

в каква цел там си устремена,

на чий бог тук принадлежиш.

     Та нали ненапразно, в края на краищата, е това многозначително заглавие: „Снежна маска”! Ненапразно през цялото време преминава мотивът за маскарада, мотивът за женското лице, скрито от погледите. Може да се каже, в известен смисъл, че за Блок самата Волохова била маска на лицето на женствена същност, неудържимо увличаща го ту във вихрите на звездите и виелиците, ту надолу и надолу, в тресавищата на Дуггур.

     Разбира се, не на всяко стихотворение на Блок следва да се гледа от такъв ъгъл. Много негови чудесни стихове са напълно свободни от всяка душевна мътилка. Но тук аз говоря за неговия основен път, за линията на неговия живот.

Дълбоко в сумрака на храма
разчетох свитъка ти аз:
В протяжния хор тъй измамен а,
и слаб, и глух е твоят глас.

     С такова обръщение на някаква женствена същност към поета започва едно от стихотворенията, което Блок даже не се решил да отпечата. Началото, имащо сходство със стиховете от неговата младост, когато той влизал в „тъмните храмове”, извършвайки „беден обред”: там чакал той „Прекрасната дама в блещукането на червени кандила”. Нима Прекрасната Дама не блещука и сега на своя загиващ певец? Какво казва тя? С какво ще утеши, с какво ще обнадежди? – Но гласът звучи хладно и сурово, едва достигайки от други, далечни, другозначещи слоеве:

Какво са твоите мъчения,
и стонове от векове?
Ти си блед сън, ти си видение
в далечни, глухи светове.

.. .

За всеки търсещ, изпитание:
са нужно – вие сте безчет!
С див поглед, с пламенно старание,
към мен сте втурнати отвред.

Но в отговор на всички тежки
въпроси, на стената ти,
за своите тъги човешки
присъдата ми разчети. 

     Като че ли много прилича на Прекрасната Дама. На Прекрасната Дама, господарката на небесните чертози, човекът, може би, също изглежда видение от светове далечни и глухи. Говорещата сега твърди, че неговото страдание, терзание и мъка са били за нея. Но за кого са били те, ако не за Прекрасната Дама? Значи, ние чуваме, най-накрая, в тези стихове или гласа на Прекрасната Дама, или на някого, говорещ с нейния глас. И така, какво начертава тя в „ответния свитък” на сърцето, което я търси? 

Ти ще ме дириш, но отчаян,

все сам сред нощите ще бдиш,

и смърт ще срещнеш в миг случаен,

и като свещ ще се стопиш. 

– -

Ако пък в обич по мен страдаш
и ек от нея ме смути,
над теб смехът ми – зъл и хладен
като камшик ще заплющи! 

     Значи ето коя е тя! Нека остава неизвестно нейното име – ако име тя изобщо има, но от какви мирови пропасти, от какви инфрафизически пустини звучи този вероломен, хищен глас – това, изглежда, е от ясно по-ясно. Госпожа… да, госпожа, но не на небесни чертози, а на други, приличащи на ледени, заснежени със сив сняг преизподни. Това все още не е самата Велика Блудница, а едно от изчадията, царуващи върху стъпалата на спускането към нея, подобно на Велга.

„Тук човек е изгорял” – тази строфа на Фет взел той веднъж като епиграф към своето стихотворение:

…та под зарите бледи на изкуството

да изгорим в житейския пожар.

     Но в какво, собствено, се е заключавал пожарът на живота и какво е било гибелното в него? Блок цял живот оставал благороден, дълбоко порядъчен, отзивчив, добър човек. Нищо непоправимо, непростимо, престъпно той не е извършвал. Падението се изразявало във външния слой на неговия живот, само в поредица алкохолни вечери, страстни нощи и в опиянението от циганската музика. За хората, плъзгащи се по повърхността на живота, е даже непонятно: всъщност какво мнимо ужасно падение има тук, за каква гибел може да се говори? – Но да разберат чуждото падение като падение могат само онези, които сами имат откъде да падат. Тези, които седят в блатото на живота, си въобразяват, че това е в реда на нещата и за всички смъртни. Когато се зачетеш в стиховете на Блок като в автобиографичен документ, като в изповед, тогава ще се изясни от само себе си що за падение и що за гибел е това.

     Третият том – това всъщност е вече пепелище. Душевното състояние на поета е ужасно.

Ти измени отдавна,

Безвъзвратно. 

     Непробудна нощ плътно е прегърнала всичко: и земята, и това, което е под нея, и онова, което е над нея. Една мрачна страница се сменя с друга, още по-ужасна. Късчета, оцелели в паметта от трансфизическите странствания, се преплитат с всекидневието в единен непрекъснат кошмар. Спомняме си стих от Корана: „Една тъмнина е по-дълбока от друга в дълбокото море”. 

С вас съм!.. Тук ще ме намерите.

Вгледайте се зорко в мен:

сред кръжащите пожари

аз стоя, с език от черен

адски огън обгорен.

     Именно през тези години била написана от Блок кратката статия-спомен „Рицарят-монах” – същата тази, с напомнянето за която аз започнах тази глава. Заглавието е странно и извън метаисторическото тълкуване няма смисъл. Какъв рицар е бил приживе Соловьов – човек, който през целия си живот  не се е докоснал до оръжие, доктор по философия, лектор, кабинетен учен? И какъв монах – той, който не е приемал никакво пострижение, който не е давал обет за целомъдрие и който – независимо от цялата своя православна религиозност, живеел обикновен светски живот? Но Блок и не говори за това, какъв е бил Соловьов. Той говори за това, какъв е станал. Какъв го е виждал той след редица години някъде в другите слоеве: в тъмни дълги одежди и с ръце, положени върху дръжката на меча. Ясно е, че и мечът не е бил физически, и рицарството – такова, каквото е предусещал само „Бедният рицар”, и монашеството не е историческо, не в Енроф, но не от този свят.

     Няма нищо по-закономерно от това, че рицарят на Звента-Свентана не е оставял по-млад брат, който е мечтаел да стане такъв рицар даже след измяната. Но какво именно се е извършвало по време на техните трансфизически срещи, какви кръгове са били посетени от него, от какви действително и окончателно непоправими сривове той е спасил поета – това, разбира се, трябва да остане неприкосновена тайна на Александър Блок.

     Но от това, което било показано на Блок в отвъдните странствания по това време от неговия живот, произтекло – наред с другите, едно обстоятелство, на което ми се иска да поставя особено ударение. Блок и преди това, даже в периода на Прекрасната Дама, показал, че пророческа способност – в тесния смисъл на тази дума, тоест способност за историческо предсказване – той притежавал, макар да я е владеел рядко. Струва си да си спомним стихотворението, написано две години преди революцията през 1905: „Всичко ли е спокойно в народа? – Не. Императорът е убит” – и особено неговия завършек:

- Кой е той? Властник народен ли?

- Враг е! И наш е срама!..

Схимник го зърна до входа

храмов и в миг онемя.

 

Той е дух черен от бездната…

Всички, обзет от бяс,

гони с топор железен..

- Господи, милост за нас!

     Сега тази способност се е обогатила с нов опит, но с опит, свързан само с демоничните светове. Затова ние няма да намерим при Блок никакви пророчества за бъдещия Свят, за отражението на Звента-Свентана в историческата действителност на бъдещите епохи, за Розата на света, за златния век на човечеството. Но вдъхващото страх стихотворение „Глас от хора” рисува далечна бъдеща епоха: тази, когато след господството на Розата на света над цялото човечество ще дойде най-големият враг и на нея, и на цялата духовност – този, когото Гагтунгр отглежда толкова векове.

И сетен век, век на страха

ще видим ти и аз.

Ще висне гол свод над греха,

и ще застине в миг смеха

без жал и милост в нас…

 

За пролет ще тъжиш, дете –

но ще я няма.

Щом дириш слънце, ще смете

лъч свода само.

И плачове ще екнат, но и те

ще удрят в камък….

     Но историческата и метаисторическата развръзка на всемирната трагедия на първия еон на него не му било дадено да познае; от това утешение той самият лишил себе си със своите падения, замъглили духовните му очи за всичко, което излизало от Висините, а не от бездната.

     След „Земя в снега” той живял още дванадесет години. Стихове се раждали все по-рядко, на все по-големи интервали – паметници на опустошеността и на късни, безсилни съжаления. А след „Розата и кръстът” и художественото качество на стиховете бързо започнало да спада и за цели пет години нито едно стихотворение, белязано с висок дар, в стиховете на Блок ние няма да намерим. За последен път угасващият гений бил пробуден от Великата революция. Всичко стихийно, с което било така богато неговото същество, се отзовало на стихията на народната буря. С неповторимостта на неподправената гениалност били уловени и въплътени в знаменитата поема „Дванадесет” нейните разкъсани ритми, изблици на страсти, парченца идеи, алкохолни нощи на преврати, фигури, олицетворяващи цели сблъскали се помежду си класи, матроски разгул и речитатив на войнишки скоропоговорки. Но в осмислянето от Блок на тази бунтуваща се епоха се объркало всичко: и неговата собствена стихийност, и бунтарската му ненавист към стария, вехт ред на нещата, и реминисценциите на християнската мистика, и неизживяната любов към „разбойническата слава” на Русия – Велга, и смътната вяра, въпреки всичко, в бъдещата правда на Русия – в Навна. В резултат се получил великолепен художествен паметник от първата година от Революцията, но не само елементи на пророчество липсват– почти никаква историческа далновидност в тази поема няма. ”Дванадесет” е последното пламване на светилник, в който няма вече масло; това е отчаян опит да се намери опорна точка в онова, което само по себе си е исторически Малстрьом, бушуваща бездна – и толкова; това е предсмъртен вик.

     Смъртта се явила едва след три и половина години. Душевният мрак на тези последни години не се поддава на описание. Психиката вече не издържала, появили се признаци за нейния разпад. Скорбутът съкратил мъченията, по-точно – този вид мъчения, който е присъщ на нашия физически слой. Блок умира, преди да достигне 42-годишна възраст. Впрочем още приживе мнозина, които го срещали, давали преценка за него като за жив труп.

     Видях го през лятото и есента на 1949 година. Да разкажа нещо за това е не само мое право, но и мой дълг. С гордост казвам, че Блок е бил и си остава мой приятел, макар в живота да не сме се срещали и въпреки че когато той е умрял, аз съм бил малко дете. Но на някои отрязъци от своя път съм минавал оттам, откъдето е минавал и той. Друга епоха, друго обкръжение, друга индивидуалност, отчасти даже неговият предварващ пример, а главното – други, многократно по-мощни сили ме предпазваха от повтарянето на някои от неговите грешки. Срещал съм го в трансфизическите си странствания отдавна, преди много години, но изгубвах спомена за това. Едва през 1949 година обстановката на затворничеството ми се оказа спомагаща за това, впечатленията от новите нощни странствания с него да нахлуят и в дневната ми памет.

     Той ми показваше Агр. Нито слънце, нито звезди има там, небето е черно като плътен свод, но някои предмети и здания светят от само себе си – всички в един цвят, далечно напомнящ нашия пурпур. Аз вече два пъти описвах този слой; за втори път – в четвъртата част на тази книга; отново да напомням този ужасяващ ландшафт ми се струва излишно. Важно е да се отбележи само, че неслучайно моят водач ми показа именно Агр: това беше слоят, в който той е пребивавал дълго време след издигането му от Дуггур. Избавление му е донесъл Рицарят-монах и сега всичко, подлежащо на изкупление, е вече изкупено. Неговото изпепелено от подземен пламък лице започва да се превръща в просветлен лик. За изтеклите от това време няколко години той вече е влязъл в Синклита на Русия.

 Прочетено: 1048 пъти