Книга X. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА РУСКАТА КУЛТУРА

     Има в историята на руската култура особеност, която, бидейки един път забелязана, поразява съзнанието и става предмет на тягостен размисъл.

     При запознаване с античността се хвърля в очи наличието, в гръцката митология, на най-разнообразни и крайно напрегнати изражения на Женственото Начало. Без Атина, Артемида, Афродита, Деметра, без деветте музи, без множество богини и полубогини с по-малко значение олимпийският мит е съвършено немислим. Също така е немислим и героико-човешкият план на гръцката митология без Елена, Андромаха, Пенелопа, Антигона, Федра.

     Не можем да си представим духовния свят на древните германци без Фрея, Фрига, без валкириите, а техния героичен епос – без образите на Брунхилда, Гудрун, Кримхилда.

     В нито една култура жената и Женственото не заемат в пантеона, митологията и епоса, а по-късно – във всички видове изкуство, толкова огромно място, както в индийската. Богинята Сарасвати и богинята Лакшми царуват на височайши тронове. По-късно, но вече в течение на две хиляди години, брахманизмът и индуизмът издигат хиляди храмове, извайват милиони статуи на Великата Майка на световете – Кали-Дурга, строителка и разрушителка на вселената. Живопис, поезия, скулптура, драматургия, танц, философия, богословие, богослужение, фолклор, дори битът – всичко в Индия е наситено с преживявания на Женственото Начало: ту парещи, ту нежни, ту строги.

     Не само на пантеона – и на епоса на всеки народ са познати, в по-голяма или по-малка степен, образите на женственото, обичани от народа и пренасяни от художниците от сказание на сказание, от изкуство на изкуство, от век на век.

     Какво виждаме в Русия?

     На най-ранния, дохристиянски стадий в бледния източнославянски пантеон – нито едно женско име, сравнимо по извикваното от тях почитание с Ярила или Перун.

     В християнския пантеон – изцяло пренесен до нас от Византия култ към Божията майка и поклонение на няколко – византийски – светици.

     Народните легенди за св. Феврония Муромска предизвикват само чувството за тягостно разочарование при всеки, който по-рано се е запознал с този образ чрез неговия вариант в операта-мистерия на Римски-Корсаков.

     Образът на Ярославна е едва набелязан в „Слово за полка Игорев”; в продължение на 600 години – нито приказката, нито изобразителните изкуства, нито поезията даже не се опитвали да дадат по-задълбочен, по-разработен вариант на този образ. Приближавало се към края седмото столетие след създаването на гениалната поема, когато, накрая, образът на Ярославна зазвучал по новому в операта на Бородин.

     Целият колосален кръг на билините – и киевски, и новгородски, е почти напълно лишен от женски образи.

     Ако не смятаме записаната Бог знае откъде легенда за Амур и Психея, превърнала се у нас в приказката за Червеното цвете – в цялото необозримо море от руски приказки може да се намери, струва ми се, само един светъл женски образ със задълбочено съдържание: Василиса Премъдра.

     И такава пустиня продължава не век, не два, а хиляда години, чак до XIX столетие.

     И изведнъж – Татяна Ларина. След нея – Людмила Глинка. И сякаш някой си Аарон е ударил с чудотворен жезъл по мъртва скала: поток от изумителни образи, кой от кой по-дълбоки, по-поетични, по-героични, по-трогателни, по-пленителни: Лиза Калитина, Елена от „В навечерието”, Ася, Зинаида, Лукерия от „Живи мощи”, княжна Маря Волконска, Наташа Ростова, Грушенка Светлова, Маря Тимофеевна Лебядкина, Лиза Хохлакова, Волконска и Трубецка – на Некрасов, Катерина – на Островски, Марфа – на Мусоргски, майка Манефа и Фленушка – на Мелников-Печорски, бабата в „Пропаст” на Гончаров, бабата в „Детство” на Горки, „Дамата с кученцето”, „Три сестри” и „Чайка” на Чехов, „Олеся” на Куприн и, накрая, Прекрасната Дама – на Блок.

     Това е пряко следствие от разрива, възникнал между Яросвет и втория уицраор.

     След завземането на Париж вторият демон на великодържавието се преизпълнил с прекомерна гордост и с нещо, близко до това, което на езика на психиатрите се нарича мания за величие. Инволтирайки царя и другите деятели на руската държавност, той се сдобил с това, че формата на Свещения съюз била лишена от първоначалната идея, а вътре в страната се възцарил режим, получил прозвището „аракчеевщина”. Накрая демиургът поставил пред Жругр изискване, своего рода ултиматум – да не пречи на възприемането от страна на Александър I на демиургическата инволтация, която тогава се свеждала основно до внушаване на идеята за необходимост от незабавни коренни реформи: освобождаване на селячеството и свикване на всенароден и постоянен Земски събор. Уицраорът отхвърлил тези изисквания. Тогава, през 1819 година, санкцията на демиурга била снета от него и Яросвет за пръв път обърнал своето светоносно оръжие против Жругр: частта от цитаделата на игвите в Друккарг била разрушена; инволтацията на Навна, дотогава напразно опитваща се да пробие през тези вековни прегради и да стигне до съзнанието на творческите слоеве на свръхнарода, най-после получила достъп до него. Във висша степен е знаменателно това, че раждането на първия образ от женския пантеон на Русия – Татяна Ларина – се пада именно на годините, следващи след 1819. Между двете йерархии започнала открита борба. Един от нейните видове – от страна на уицраора – било насилственото прекъсване на живота в Енроф на хората, които били носители на светли мисии, и в непосредствена връзка с това се намират трагичните смърти – по-точно, умъртвяванията – на Грибоедов, Пушкин, Лермонтов, помрачаването и заплитането в безизходни противоречия на Гогол, Александър Иванов, Мусоргски, Лев Толстой, преждевременната смърт на Владимир Соловьов и Чехов.

     Историята на вестителството в руската литература е поредица от трагедии, верига от недовършени мисии. 

Лош дял имат руските поети.

Отреди жестокият живот

Смърт за Пушкин – с изстрел пистолетен,

А за Достоевски – ешафод.
            (М. Волошин)

      Но той (не съдбата, а уицраорът, а понякога – даже самият Урпарп) умъртвявал едни, а тях ги сменяли нови. И в този ред особено значение има дейността на великия писател, притежаващ висша степен на художествена надареност – Тургенев.

     Разбира се, създадените от Тургенев образи на „ненужни хора” са много жизнени и много интересни за историка. Материал, привлекателен за психолога, във фигурите на Рудин, Лаврецки или Литвинов, според мен, не e заключен, а интерес метаисторически никой от тях не възбужда затова, защото не изразява и не отразява нито метаисторически същности, нито метаисторически процеси. По-симптоматична от другите е, разбира се, фигурата на Базаров, но огромното метаисторическо значение на творчеството на Тургенев е все пак съвсем в друго.

    Мисията на Тургенев се заключавала в създаването на галерия от женски образи, отбелязани от влиянието на Навна и Звента-Свентана.

    Дали вследствие своеобразната ощетена лична съдба, а може би – и във връзка с някакви по-дълбоки, вродени свойства на своя темперамент и дарование, Тургенев – повече от когото и да било от писателите на неговото поколение – разбирал и обичал любовта само в нейния начален период: той е гениален поет на „първите срещи” и „първите обяснения”. По-нататъшният ход на събитията води всеки път към катастрофа, при което тази катастрофа се извършва още преди съдбите на любящите да са се съединили. Може би тук се е отразило и известно предубеждение на писателите от предишните епохи, предполагащи, че „щастливата любов” е тема безсюжетна  и неблагодарна. Но по-правилно, изглежда, е да видим в тази особеност на Тургеневските романи и повести отражението на определен жизнен опит; материал за друго развитие на любовния сюжет този опит на Тургенев не дал.

     И все пак той се опитвал да преодолее своята ощетеност. Една от неговите най-чудесни героини, Елена, се свързва, както е известно, с Инсаров, става негова спътница по всички криволици на пътя и съучастничка в неговия жизнен подвиг. Но, набелязвайки по такъв начин изход от вредоносния кръг, Тургенев не могъл да намери в запаса на своите жизнени впечатления такъв материал, който би му позволил да разработи този сюжет и да го облече в художествена плът и кръв. Даже нещо повече: вече съединявайки двамата герои в общо жизнено дело, Тургенев се поддал на свойствената му любовна меланхолия и принудил Инсаров да умре, а Елена – да продължи в самота започнатото дело на мъжа си.  А и особеностите на Тургеневската естетика на любовта продължавали да се проявяват; явно с неговата особена, художествена любов се ползвали именно тези сблъсъци и само тези, където звучала непроменлива нотка на печал, угнетеност, разрив между мечтата и действителността – навяваща печал мелодия  на тъга по непоправимото. Другите сблъсъци очевидно му се стрували недостатъчно красиви. Така например, има хора и даже цели епохи, на които руината изглежда по-поетична от всяко здание, живеещо с цялата пълнота на живота. Но ако си спомним, че в неговата епоха Навна продължавала да остава пленница на Жругр, а цитаделата на игвите била разрушена от Яросвет само частично, то ограничеността на Тургеневските поеми за любовта ще престане да ни се струва следствие само от ограничеността на собствените му лични сблъсъци и ще бъде разбрана в цялата своя обективност и закономерност.

    И все пак Елена е първият образ на руска жена, изтръгваща се от вековната затвореност на женската съдба, от тясната нейна предопределеност от обичаите и отиваща в това, което се смятало дотогава за участ само на мъжа: в обществената борба, на полето на социалното действие. Женствено-героичната линия, тази линия на Навна, в изворите на които в зората на руската култура се възвисява монументалната фигура на княгиня Олга, по-късно – на Марфа Посадница и на болярката Морозова, а в епохата, предшестваща Тургенев – фигурата на жените на декабристите, – тази линия се издигнала в образа на Елена на ново ниво и намерила за пръв път своето художествено въплъщение.

    Колкото и да са писали у нас – от Писарев до последния гимназист – за Тургеневските женски характери, на мен все ми се струва, че характерът на Лиза Калитина и досега не е оценен по заслуги. Това е естествено. Той е недооценен поради това, че най-влиятелната критика, публицистика и литературознание сто години се намирали в ръцете именно на тези, които са се оплаквали от оттеглянето на Гогол от художествената литература в областта на религиозно-нравствената проповед, които се възмущавали от подобни стремежи на Толстой, които осмивали всеки писател, желаещ да показва със своето творчество или да доказва с начина си на живот, че религиозната жажда в човечеството съвсем не е угаснала. Не само отиването в манастир, но и самата идея за манастир била в очите на руската критика и общественост идея реакционна, порочна в самата си основа. Цялото столетие, протичащо от 1855 година, преминавало под знака на развенчаване и унищожаване на значителни сами по себе си религиозни идеали. Даже мислители-мистици като Мережковски не смеели да се приближат към идеята за манастир дори от гледна точка на нейната оправданост за определени стадии на религиозно-културното развитие на личността или народа. Можело да се помисли, че дълбоко вярващите хора (а нали Лиза принадлежала към тяхното число) отиват в манастири, нищо не претегляйки, не разбрали самите себе си, и поради някакъв нелеп каприз хвърлят своя млад живот в някаква черна дупка. Тоест извършват нещо като духовно самоубийство и само затова, защото не им се усмихнало щастието да срещнат такива прогресивни, висококултурни хора като нас; трезв глас, бодър призив отстрани, разбира се, би предпазил заблуждаващите се от съдбовна крачка. Като че ли драмата, разиграла се в живота на Лиза, не ударила по най-заветното, най-нежното, което тя носела в себе си – по нейната религиозна съвест. Сблъсъкът станал между тази съвест и любовта, а да обича Лиза можела в живота само веднъж (тя е образец на характерите-еднолюбци) и любовта за нея била толкова свещена, колкото нейните понятия за добро и истина. Тя разбрала – и то напълно правилно, че за нея, за човека с такава съвест и такава любов, да развърже този възел в условията на нашия човешки свят е невъзможно. Нито един мъдрец няма да измисли друг изход от нейното положение, ако пожелае да види Лиза само такава, каквато е била тя при Тургенев, а не такава, каквато на него му се иска. А ако да се развърже възелът – непредставимо как – ще бъде възможно единствено в друг свят, то какво може да изпълни  и осмисли оставащите години от живот в Енроф, ако не подготовката и ако не очистването на себе си заради достойния преход в онзи свят, където ще се развързват най-сложните възли, завързани тук? А ако това е така, то какъв път, ако не монашески, е по-твърд и по-прав от всички и по-пряко и по-вярно от всички води до това очистване? – Вярно е, впрочем, и това, че да се разтълкува това на хората, възмущаващи се от Лиза точно така, както се възмущават те от Гогол и от Толстой – е невъзможно. Какво знаят те за това какво би могло да достигне това най-чисто сърце за тези четиридесет или петдесет години, през които му предстояло да бие под расото на монахиня? Може би такива безусловни плодове на светостта, каквито достигнали великите сподвижници и герои, ползващи се от всенародното признание!… – Ако някого на Тургенев, в неговото следсмъртие, не се наложило да спасява и досъздава, то това е Лиза Калитина. Може би даже се е получило обратното и немалко грехове е снела Лиза от Иван Сергеевич след неговата смърт.

    Но още по-значителен е друг образ, с който ние се запознаваме чрез художественото му възсъздаване от Тургенев; по-значителен, междувпрочем, и поради това, че в него той разказал не за встъпването на руската душа в пътя на праведността, а и за праведността като такава, за праведността, вече достигната и земния път завършваща. Това е Лукерия от потресаващия очерк „Живи мощи” – един от бисерите на руската литература. Какво да кажа за него? В него всяка дума е пълна с дълбок смисъл; не да се коментира, а само да се вниква и вниква трябва в този шедьовър. Тук от Тургенев е преодоляно всичко: и собствената ощетеност, и литературните предразсъдъци, и войнстващо-мирският дух на епохата, и неговата не напълно дясна (тъй като е едностранно-страстна) любов към младостта, и неговият вечен страх пред недъзите и смъртта. Както е известно, Лукерия не била чисто творчески Тургеневски образ: в „Живи мощи” е  скицирана, след много години, среща на писателя с бившата крепостна негова майка. Може би той и сам не е разбирал докрай каква дълбочина се таи в простодушните думи на Лукерия, възпроизведени добросъвестно от него. Съмнително е той самият да е вярвал, че Лукерия вече е „изкупила своите грехове” и започва да изкупва греховете на своите близки. Трудно  е да се допусне също така и мисълта, че той е разбрал символиката – не символиката, по-точно казано, а мистичната реалност на знойната нива, която жъне Лукерия в своя „сън”, сърп, ставащ сърп лунен на нейните коси, и жениха – Вася, не, не Вася, а Иисус Христос, приближаващ се към нея над класовете. Това е един от тези образи, да се опиташ да изтълкуваш които – означава, да ги снижаваш; тях, както се изразява сам Тургенев, „можеш само да ги посочиш – и да минеш покрай тях”.

    Във всеки случай, женски образи от този план, и от това ниво, Русия досега е създала само два: девата Феврония и Лукерия.

    Този, който следи изложението на моите мисли, очаква вероятно, че след Тургенев аз няма да се отклоня от това да се опитам да характеризирам по такъв начин и останалите носители на дара на вестителството в руската литература: Алексей Толстой, Тютчев, Лесков, Чехов, Блок. Но рамките на моята основна тема ме подбуждат да отложа излагането на мислите за Тютчев, Лесков и Чехов за неопределен срок, за Алексей Толстой – до специална статия за него, а характеристиката на Блок да да бъде изпреварена от характеристиката на друг деятел: Владимир Соловьов.

    Каква странна фигура на хоризонта на руската култура – Владимир Соловьов! – Не гений – но и не просто талант; тоест като поет, може би, талант, и то даже не от много големите, но има нещо в неговите стихове, което не се покрива с понятието талант. – Праведник? – Да, етическият облик на Соловьов бил изключителен, но все пак е известно, че от много свои слабости Соловьов приживе така и не се е освободил. – Философ? – Да, това е единственият руски философ, заслужаващ това наименование без всякаква пресиленост, но неговата система се оказала недостроена, голямо значение в историята на руската култура нямала, а зад граница останала почти неизвестна. – Какъв е той? Пророк? – Но къде, собствено, в какви форми е пророчествал и за какво? Може би, накрая, „мълчалив пророк”, както го нарекъл Мережковски – пророк, ознаменуващ някакви духовни реалности не с думи, а с целия облик на своята личност? Може би последното предположение е по-близо от всичко до действителността и все пак с действителността то не съвпада.

    Философската дейност на Соловьов се диктувала от намерение, което той много рано за себе си определил: да подведе под богословското учение на православието базиса на съвременната положителна философия. Често, разбира се, той излизал далеч отвъд пределите на тази задача; на някои етапи от живота си даже се отклонявал от строгата ортодоксия, вследствие на което, например, неговият капитален труд «La Russie et l’Eglise universelle»* [* «Русия и Вселенската църква» (фр.) – Ред.] даже не могъл да бъде публикуван в Русия. Но той постоянно бил загрижен да не се окаже сред религиозните отцепници и едва ли нещо му се виждало в по-отблъскващ вид, отколкото съдбата на ересиарх.

    И все пак той се оказал – не ересиарх, разбира се, но предтеча на това движение, на което в бъдеще предстои все още да се определи докрай и към което православната ортодоксия, поне отначало, може би, ще се отнесе като към нещо, недалеч от ереста.

    Велик духовидец – ето кой бил Владимир Соловьов. Той имал някакъв духовен опит, като че ли не особено широк, но по висотата на разкрилите му се слоеве на Шаданакар превъзхождащ, струва ми се, опита на Екхарт, Бьоме, Сведенборг, Рамакришна, Рамануджи, Патанджали, а за Русия – направо безпримерен. Това са три видения или, както ги наричал самият Соловьов в своята поема за това, „три срещи”: първото от тях той имал на осемгодишна възраст по време на посещението в църквата със своята гувернантка, второто – с младия човек в библиотеката на Британския музей в Лондон, а третото – най-грандиозното – скоро след второто, през нощта, в пустинята близо до Кайро, накъдето тръгнал от Англия, преодолявайки множество прегради, по зова на вътрешния си глас. Изпращам интересуващите се и все още незапознати с този уникален религиозен документ към поемата „Три срещи”; тя говори сама за себе си. Да я цитирам сега аз съм лишен от възможност, а да предавам нейното съдържание със собствени думи не смея. Ще се осмеля да констатирам само, че Соловьов е преживял три пъти, и третия път с особена пълнота, откровението на Звента-Свентана, тоест екстаз в Раорис, един от най-висшите слоеве на Шаданакар, където Звента-Свентана пребивавала тогава. Това откровение било преживяно от него под формата на видение, възприето от него чрез духовното му зрение, духовен слух, духовно обоняние, органите за съзерцание на космическите панорами и метаисторическите перспективи – тоест почти чрез всички висши органи за възприятие, внезапно разкрили се в него. Търсейки в историята на религията на европейския кръг някакъв аналог или, по-добре да се каже, изпреварване на такъв духовен опит, Соловьов не успял да се спре на нищо освен на гностичната идея  за София – Премъдрост Божия. Но тази идея при гностика Валентин е усложнена от многоетажни спекулативни строежи, с опита на Соловьов, видимо, почти в нищо несъвпадащи, още повече че той сам е смятал каквито и да било спекулации на тази тема за недопустими и даже кощунствени. Тази идея не получила в историческото християнство нито по-нататъшно развитие, нито, още повече, богословска разработка и догматизация. Това е естествено, ако се отчете, че еманацията в Шаданакар на великата Богородена женствена монада се е извършила само на границата на XIX век – метаисторическо събитие, крайно смътно уловено тогава от Гьоте, Новалис и, може би, Жуковски. Затова до XIX век никакъв метаисторически опит, подобен на опита на Соловьов, просто не можело да има: субект с такъв опит в Шаданакар още не съществувал. В епохата на гностицизма се възприемало друго: станалото незадълго преди Христос изливане надолу в Шаданакар на силите на Мировата Женственост, нямащо никакво лично изражение, никаква съсредоточеност в определена Богородена монада. Ехото от това събитие достигнало до съзнанието на великите гностици и се отляло в идеята за София. В източното християнство образът на София – Премъдрост Божия, все пак се задържал, макар че останал никак не свързан с православната богословска доктрина и даже някак глухо ú противоречал. Слабите опити да се обвърже едното с другото водели само до абсурд, подобно на разбирането на София като условно-символическо изражение на Логоса, на Христос.

    Самият Соловьов смятал, че в деветдесетте години на миналия век (XIX век – б.р.) за открито поставяне на въпроса за връзката на идеята за София с православното учение времето още не е дошло. Той добре разбирал, че нахлуването на толкова колосална висша реалност в закостенелия кръг на християнската догматика може да разкъса този кръг и да предизвика нов разкол в църквата; разколът му изглеждал като огромно зло, като помощ за бъдещия Антихрист и той се грижел, както е известно, най-вече за противоположното – за възсъединяване на църквите. Затова той, до края на своя рано прекъснат живот, така и не излязъл с предсказание за новото откровение. Разрешил си да съобщи за него само в леко, за нищо непретендиращо поетическо произведение. Неговата лична скромност и дълбоко целомъдрие, проявяващо се, междувпрочем, в кристалната яснота на езика даже на неговите чисто философски работи, му подсказали – да окръжи повестта за трите срещи, трите най-значителни събития от неговия живот, с шеговита, непритенциозно-битоописваща рамка. Поемата останала малко известна извън кръга на хората, специално интересуващи се от подобни документи – кръга, у нас немногоброен даже и преди революцията, а днес и съвсем лишен от възможности някак да проявява себе си извън стените на своите уединени стаи. Но влиянието на тази поема и някои други лирични стихотворения на Соловьов, посветени на същата тема, повлияло и на идеалистическата философия от началото на века – Трубецкой, Флоренски, Булгаков, – и на поезията на символистите, в частност, на Блок.

     От всичко току-що казано като че ли е ясно, че бъдещото раждане на Звента-Свентана в Небесна Русия със силите на демиурга Яросвет и Навна има към идеите на Соловьов най-пряко отношение, защото Звента-Свентана – това е не нещо друго, а изражение на Женствения ипостас на Божеството за Шаданакар.  За всеки е ясно, следователно, че такива идеи, произтичащи от откровението на вечната Женственост, не съвпадат с разбирането на Троичността в ортодоксалното християнство. И не е чудно, че В. Соловьов, ратуващ за възсъединяване на християнството, а не за неговото по-нататъшно раздробяване на конфесии и секти, не бързал да разгласява своя пророчески духовен опит.

     Имало, вероятно, и втора причина. На добре запознатия с историята на религията Соловьов не можели да бъдат неизвестни фактите, показващи, че нахлуването в религиозните организации и в култа на представите за разликата между божествено-мъжкото и божествено-женското начало е изпълнено с изключителни опасности. Разбрани недостатъчно духовно, недостатъчно строго отделени от сексуалната сфера на човечеството, тези нахлувания водят до размътване на духовността именно от сексуалната стихия, към кощунствено отъждествяване на космическия духовен брак с чувствената любов и, в крайна сметка, към ритуален разврат. Доколкото може да се съди, положителният опит – лицезрението на Звента-Свентана в облика на свръхчовешката и свръхмирска женствена красота – бил за Соловьов толкова потресаващ, толкова несъвместим с нищо човешко или стихийно, че оттогава духовидеца го отблъсквали каквито и да били спускания в слоевете на противоположните начала. Той знаел, и то добре, за съществуването на Великата Блудница и за възможните страшни подмени, издебващи всяко недостатъчно ясно, недостатъчно укрепнало съзнание, уловило зова на Вечно-Женственото през замъгляващите слоеве на страстни, противоречиви емоции. Но съществуването на великите стихиали на човечеството – Лилит, ваятелката и блюстителката на плътта на народите, останало, явно, неясно за него. Той употребява два или три пъти израза „простонародната Афродита”, но, очевидно, разбира под това неопределено смесване на двете начала: стихиално и сатанинско. Тяхната обърканост, тяхната неразчлененост в представите на Соловьов е несъмнена. Но посочването на дебнещата в това направление опасност, направено макар и в такава неотчетлива форма, било все пак необходимо във висша степен. След станалото с Александър Блок може само да се съжалява, че това предупреждение на Соловьов не било направено с по-голяма разработеност.

    В това, че мисията на Соловьов останала недовършена, няма нито капка негова собствена вина. От прехода от стадия на духовното виждане към стадия на пророчеството него не го отделяло вече нищо освен преодоляването на някои малки човешки слабости и едва ли може да има съмнение в това, че ако неговият живот беше продължил още няколко години, тези слабости са щели да бъдат преодолени. Именно в пророчеството за Звента-Свентана, и при създаването на исторически и религиозни предпоставки за възникването на Розата на Света, се заключавала неговата мисия. Тогава Розата на Света, по-точно, нейното зърно, можело да възникне и вътре в православието, изменяйки и сближавайки го с всички духовни течения на дясната ръка. Това можело да стане в Русия даже в условията на конституционната монархия. Соловьов трябвало да приеме духовен сан и, издигайки го в очите на народа на небивала висота с авторитета на духовидец, праведник и чудотворец, да стане ръководител и преобразувател на църквата. Известно е, че в последните години от живота му пред вътрешния взор на Соловьов все по-отчетливо се разкривали перспективите на последните катаклизми на историята и панорамата на бъдещото царство на Противобога и той се съсредоточил върху мечтата за възсъединяване на църквите и даже за бъдеща уния на юдаизма и исляма с християнството за борба с общия враг – вече недалеч във времето очертаващото се пришествие на Антихриста. В неговите писма има безспорни доказателства, че в подготовката на обществено-религиозното съзнание за тази борба той виждал през последните години своето призвание. Ние не можем да знаем в какви организационни и структурни форми на религиозност той би съвместил преследването на тази задача с пророческото служене на Вечната Женственост. Тези форми биха зависили не само от него, но и от обективните условия на руската и всемирна история. Но и самото течение на тази история би било друго, ако първите тридесет години на двадесетото столетие биха били озарени от сиянието на този най-светъл човешки образ, вървящ по прав път към това да стане чудотворец и най-великият духовидец на всички времена.

  Това призвание останало недовършено, проповедта – недоизказана, духовното знание – не предадено докрай никому; Соловьов бил изтръгнат от Енроф в разцвета на силите му и със силата на тази демонична воля, която правилно виждала в него непримирим и опасен враг.

    Обаянието на неговата морална личност, на неговите идеи и даже на неговия външен облик – просто идеалния облик на пророк в истинския смисъл на тази дума, въздействало на предварително настроените по известен начин кръгове на неговите съвременници изключително, при това независимо от цялата неизговореност на неговото религиозно учение. За петнадесетте години, протекли от неговата смърт до революцията, била издадена многотомна колекция на неговите съчинения и се появила вече цяла литература за Соловьов и неговата философия. Тази работа била прекъсната за 40 и повече години от идването на предшествениците на този, за когото той предупреждавал. Подобно на завесата от гробно мълчание, спусната пред целия отрязък от живота на Александър Благословени след Таганрог, глухата вода на безмълвието се затворила и над името на Владимир Соловьов. Неговите съчинения и написаното за него били направени почти недостъпни и името на философа се долавяло само в бележки под линия към стиховете на Александър Блок като името на неуспешен идеолог на реакцията, внушило на младия поет някои от най-регресивните му идеи. Философската бедност на Русия повела към провъзгласяване за върхове на философията на такива дейци от XIX столетие, в актива на които се числят само публицистични, литературно-критически или научно-популярни статии и два-три безпомощни романа. Единственият в Русия философ, създал методологически безупречния и напълно самостоятелен труд „Критика на отвлечените начала”, изумителната теодицея „Оправдаване на доброто” и редица прорицателски концепции в „Четива за богочовечеството”, „Три разговора”, „Русия и Вселенската църква” – се оказал като че ли несъществуващ. Стигнало се дотам, че цели интелигентни поколения даже не чули името на Владимир Соловьов, почиващ в московското Новодевиче гробище под лишена от кръст плоча.

          Това, че в Синклита на Русия е могъщ Пушкин, велик Достоевски, славен Лермонтов, подобен на слънце Толстой – това изглежда естествено и закономерно. Колко биха се изумили милиони и милиони хора, ако им беше показано, че този, който е бил позабравен философ-идеалист в Русия, сега има досег и твори в такива светове, където все още не са се издигнали даже много от светилата на Синклита.

 

 

 

 

 Прочетено: 765 пъти