Книга X. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА РУСКАТА КУЛТУРА

 Глава 3. МИСИИ И СЪДБИ (продължение)

     Освещавайки – доколкото аз мога да осветя  в главата за средните светове на Шаданакар – характера на връзката между човечеството и сакуалата на даймоните, аз споменах за расата на метапрототипите, обитаваща до даймоните и имаща голямо значение за разбирането на някои произведения на изкуството на Енроф.

     Лев Толстой е бащата на Андрей Болконски, макар и, разбира се, не в този смисъл, в който той е бил баща на Сергей Львович или на Татяна Львовна. Интуицията на гениалния художник, синтетично създал образа на Андрей от отделни психически и физически черти на различни хора, е уловила през тази амалгама, като през своеобразен ефирен фокус, приличащия, но още по-значителен образ на съществото от Жерам – този слой в сакуалата на даймоните, който играе за тях същата роля, каквато Енроф играе за нас. Това било същество от расата на метапрототипите – изостанало в своето развитие от даймоните и от опекунстваната от тях раса. Аз вече споменавах, че те са изключително сходни с хората – както по своя външен облик, така и по душа. Образът на Андрей Болконски се възприемал и творчески съпреживявал от милиони хора, прочели епопеята на Толстой. Психическото излъчване на това човешко множество необичайно усилило обективно съществуващия, създаден от Толстой ефирен образ на Андрей, а за метапрототипа, свързан с него, той станал една от материалните одежди, нещо като негово етерно тяло, с нещо необходимо му за по-нататъшно развитие, по-точно – облекчаващо и ускоряващо неговото развитие, като че ли изпълващо с нови горещи сили и пълнота на живота неговото същество. Да анализирам този процес по-точно аз не съм в състояние. Може би в следващия еон, когато преобразеното човечество пристъпи към спасяване на падналите в магмата и ядрото на Шаданакар, този, който ни е известен като Андрей Болконски и който днес се намира в Магирна, ще получи свое въплъщение в Енроф и ще вземе участие във великия творчески труд заедно с всички нас. А в текущия еон всеки от метапрототипите, получили ефирни одежди от художниците на Енроф, не само поглъща нашите психически излъчвания, предизвикани от него, в своя състав, но и въздейства обратно на множество конкретни човешки психики: той забавя тяхното формиране или го подпомага – в зависимост от природата, която му е предадена  от неговия творец-художник. Ето защо общочовешкият дълг на бащинството се снема от великите художници; вече снет, той се заменя от дълг за бащинство от друг род. Данте, Леонардо, Рафаело, Микеланджело, Сервантес, Шилер, Моцарт, Бетховен, Лермонтов, Гогол, Чехов, Глинка, Чайковски, Мусоргски и десетки други художествени гении и вестители не са имали деца, но никакъв наш морален инстинкт не им вменява това като недостатък именно поради това, че всички ние подсъзнателно знаем, че дългът на бащинство е бил изпълнен от тях, макар и не така, както това обикновено става.

     Би било грубо опростяване да предполагаме, че зад всички човешки образи от художествената литература и изкуство стоят метапрототипи от света на даймоните. Напротив – те стоят само зад нищожно малцинство от тази необозрима галерия: обикновено зад тези, които наричаме типажи, и зад много крупни индивидуалности. Но в случаите, в които те стоят, смисълът на създаването от художника на човешки образ е двустранен. Първо, чрез неговото посредничество се извършва могъщо въздействие върху човешките същества от нашия слой. Второ, повтарям, създават се финоматериални одежди, предаващи жизнени сили на метапрототипа за съкращаване на неговия път в сакуалата на даймоните.

     Ясно е, обаче, че художникът не може да бъде свободен от кармична връзка с изобразените от него метапрототипи и от кармична отговорност за тяхната съдба – подобно на това, както човекът-баща носи отговорност за съдбата на родените и възпитани от него деца. Гогол е изразходвал огромни усилия и наистина титаничен труд, за да помогне във възходящия път на тези, на които някога е дал имената Собакевич, Чичиков или Плюшкин. Предчувствал ли е той това приживе или не, но на всички е известно, че той още тогава страстно мечтаел и даже се опитвал художествено да изпревари така нареченото обръщане на главните персонажи на „Мъртви души”, тоест тяхното съзнателно встъпване на възходящия път. И този път недовършеното в живота се извършва от художника в следсмъртието му.

     Колкото е по-значителен създаденият от художника човешки образ, толкова по-големи възможности открива той пред метапрототипа. И този, който е бил изобразен от Гьоте като Фауст, скоро ще влезе в Синклита на Света, където вече отдавна пребивава Дон Кихот, а във втория еон ще стане грандиозна личност сред преобразеното човечество.

     За човек с разтворили се духовен слух и зрение срещата с този, който ни е известен и е обичан от нас като Андрей Болконски, е също така достижима и абсолютно реална, както и срещата с великия човешки дух, който е бил Лев Толстой. Въпросът е в разтварянето на съответстващите, във всеки от нас заложени органи за възприятие и в това в кой именно от другоматериалните слоеве на Шаданакар сме проникнали ние благодарение на тези органи.

     Колкото и фантастично да ни се стори всичко, което казвам тук, и колкото и насмешки да предизвиква увереният тон на тези изказвания, аз съчувствам на тези насмешки, но не мога да оттегля назад нито една от формулираните тук мисли.

     Обаче след казаното вече не може да ни се стори странно следното: ролята на крилатия даймон по отношение на човека – носител на дар и мисия, се заключава с оглед метода на неговото въздействие в това, че той преди всичко снема катинарите от хранилището на творческия импулс, заложен във вестителя, както и във всеки човек, и така помага на това, че в творческото лоно на художника се устремява поток от оплодотворяващи впечатления от живота, отливащи се в един или друг образ; в много случаи – в човешки образ. По-нататъшната работа на даймона над астрала на вестителя преследва целта ослабване на инертността на етерно-физическите прегради, които отделят човешкото съзнание от висшите способности, заложени в астралното тяло. При това, в зависимост от художествената и личната индивидуалност на дадения художник, както и в зависимост от характера на неговата мисия, работата на даймона може да бъде съсредоточена предимно върху една от тези способности: върху духовното зрение или слух, дълбинната памет, способността за съзерцаване на космическите панорами и перспективи, способността за висше разбиране на другите човешки души – можем да я наречем способност за духовен анализ  – и, накрая, способността за Любов в най-висшия смисъл на тази дума. В отделни случаи работата на даймона може да се насочи към разкриване изключително на една от тези способности, а нейното разкриване ще облекчи и ускори неговата работа над другите способности вече в друг, по-късен период от живота на вестителя на Земята. Например, нещо сходно ставало с Чехов. Неговата мисия била пронизването на изкуството на словото с любовта към хората в такава степен, в каквато са се доближавали само Дикенс и Достоевски. Чехов стоял на напълно прав път. Затвореността на неговото духовно зрение, слух, способност за съзерцаване на космическите панорами – всичко това било явление временно, предизвикано от това, че работата на даймона била устремена към разкриване в него на дара на висшата любов, и когато тази фаза от работата щяла да бъде завършена, останалите способности щели да се разкрият една след друга с потресаваща бързина. Към седемдесет години Чехов би бил образец за съчетаване на гениалността и светостта. На това попречила само смъртта му на 44-годишна възраст – само тя.

      Съществува някакъв закон за мащабите: формиращата се монада става толкова по-велика, колкото по-дълбоки са били спусканията, извършени от нея, и страданията, преживени от нея. Монадата еманира от Божието лоно в материята, не за да се плъзне по повърхността на един от слоевете на планетарния космос, а за да го премине целия, да го опознае целия, да го преобрази целия и, нараствайки от величие към величие, да стане водителка на звезди, съзидателка на галактики и, накрая – съучастничка на Отеца в творенето на нови монади  и вселени.

      Оттук – нашето чувство на благоговение и преклонение не само пред категориите на прекрасното и висшето, но и пред категорията на великото.

     Оттук – възникването в нашата душа на това чувство при съприкосновение с образи като Едип, Прометей, Фауст, Дон Жуан, Брандт.

     И именно грандиозните мащаби на заложените в тях потенциали отличават „децата на Достоевски”.

     С какво всъщност са оправдани всевъзможните, без край вариращи от роман на роман, от персонаж на персонаж „инфернални” спускания на тези герои?  Какво положително значение могат да донесат нашите блуждаения след тях по лабиринтите на тези страсти, на тези убийства и самоубийства, телесни и духовни  разложения, по най-тъмните извивки на душевния свят? Не са ли пълни такива странствания, напротив, с опасности – да се поддадем на съблазънта, да преминем към подражание, към извършване на такива непростими, даже престъпни действия?

     Тези, които обичат Достоевски, често се оправдават, позовавайки се на това, че великият писател ги учи да различават и в най-паднала душа „искра Божия”, че той внушава състрадание към нещастните и т.н. Състрадание той наистина внушава, и то състрадание огромно. Но винаги ли? Нима главният компонент в нашето отношение към Ставрогин, към Петър Верховенски, към Свидригайлов ще бъде състраданието? А и откриването на „искрата Божия” при Верховенски или Смердяков служи като лошо утешение; техните престъпни действия то няма да оправдае и няма да смекчи. Работата е в друго: в това, че тях в някаква степен – не че ги оправдава, но ни принуждава да вярваме във високите възможности на техните потенциали, на ирационално усещания от нас техен мащаб. Това означава, разбира се, не това, че от тях се снема отговорността за извършеното, а това, че в нас (във всеки случай, в читателя, притежаващ метаисторическо светоусещане) възниква увереност, че колкото по-дълбоко са се спускали тези обладани от съблазън души, колкото по-ниско са били кръговете,  преминати от тях като опит, толкова по-висок ще е техният подем, толкова по-грандиозен ще е опитът, толкова по-широк ще бъде обемът на тяхната бъдеща личност и толкова по-велика ще бъде тяхната отвъдпределна съдба.  

     Като художник-етик, пробуждащ нашето състрадание към нещастните и падналите, Достоевски е велик – толкова велик, че само това би било достатъчно, за да осигури за него завинаги едно от първите места в пантеона на всемирната литература. Не по-малко, вероятно, велик е той и като художник-вестител на Вечно-Женственото; само че да се търси веянието на това Начало трябва не в размътените, душевно осакатени, вътрешно изгубили се, снижавани от собствената си истеричност образи на Настася Филиповна или Катерина Ивановна, а в този вариант на общочовешката тема, разработен на Запад в лицето на Маргарита и Соловейг, който у нас е създал именно Достоевски. Историята на Соня Мармеладова и Разколников е потресаващо свидетелство за това как das Ewig Weibliche zieht uns heran*.[* Вечно-женственото ни влече нагоре (нем.; «Фауст» Гьоте.) – Ред.]

     Но още по-велик е Достоевски именно с това, че ни превежда, както Вергилий е превеждал Данте, по най-тъмните, съкровено греховни, най-неозарени стръмнини, без да оставяме нито едно ъгълче – неосветено, нито един бяс – притаил се и скрил се. Именно в това се състояла главната особеност на неговата мисия – в просветляването с духовен анализ на най-тъмните и ужасяващи слоеве на психиката. В това отношение той се явява не само велик, но, може би, най-дълбокият писател на всички времена. По-нататък пред него започвало друго: пронизване с такъв анализ и на светлите слоеве, но по този път той едва успял да направи първите крачки.

     Във всеки случай, ако за тези крайни цели на демиурга, за които говорих в предишната глава, трябва пределно да разширим границата на личността и да включим в зоната, обхваната от нея, най-тъмните слоеве на инфрафизиката (защото, докато не са опознати, те не могат да бъдат и просветлени), то никой не е направил за това толкова много, колкото Достоевски.

     Аз неслучайно споменах Данте. Но за да разберем правилно тази връзка, следва ясно да си даваме сметка за различните планове, различните форми и стадии на подобно спускане в инфрафизическите слоеве.

     Работата на даймона над Достоевски се съсредоточавала предимно върху развиването на неговата способност за висше разбиране на другите човешки души; другите му духовни органи оставали само открехнати. Поради това в неговите творения са заключени не явни, не открити образи на другоматериалните реалности, както при Данте, а техните функции в слоя на човешката психика, човешките деяния и съдби. Човекът, запазил за подобни спускания по-отчетлив спомен, би могъл да различи функциите на такива слоеве от низходящ ред в психиката и деянията на много герои на Достоевски. Той би открил функциите на Дуггур, Шимбиг и Дъното в душата на Ставрогин и Свидригайлов; на Друккарг и Гашшарва – в душата на Петър Верховенски, функцията на Гашшарва и Цебрумр – слоя на бъдещата антицърква на Антихриста, – във „Великия инквизитор”. В личността на Иван Карамазов биха били открити функциите на много различни светове и от възходящ, и от низходящ ред. Главата „Кана Галилейска” е явен спомен за Небесна Русия, може би даже отблясък от Синята пирамида – трансмита на християнството, – и изобщо в психиката на Мишкин, Альоша Карамазов, особено на стареца Зосима, се чувстват следи от полузабравени странствания по много високи слоеве. В образа и даже в думите на Хромоножки е вложен спомен за великия стихиал – Майката-Земя.

     Галерията от човешки образи, създадени от Достоевски, няма равна на себе си, и то не само в руската литература. Ненапразно нито един руски писател, освен Толстой, не се ползва с такава непоклатима всемирна слава. На всекиго е известно, че идеите философски, религиозни, нравствени, психологически, социално-исторически, културни, издигнати от Достоевски, са наистина неизчислими. Аз ще се огранича с посочването на само две от тях, имащи, от метаисторическа гледна точка, значение съвсем особено.

     Първата – това е тази трактовка на революционното движение от онова време, за която Достоевски е получил впоследствие прозвището „пророк на руската революция”. В „Бесове” могат да се открият маса детайли, вярно забелязани от Достоевски във функционерите на „Народна воля”, но не предали се на техните исторически приемници. Тези, последните, именно затова отричат своето родство с персонажите на знаменития роман и го смятат за лъжливо обвиняване на революцията. Но ако успеем да се отървем от тази заслепеност от ярките детайли, ще се оголи някаква субстанция, обща както за Верховенски и неговите сподвижници, така и за историческите потомци – някакъв „корен на нещата”. И едните, и другите жадували за крах на съществуващия ред, за да „строят сами”. И едните, и другите вървели към този път на разклащане на обществените устои и, накрая – към въоръжен преврат. И едните, и другите  не само били безпощадни и лишени от всякакъв намек за чувството на жалост, благодарност или снизхождение, но ненавиждали всички, които им пречели, с пареща, отмъстителна, неудържима ненавист. Едни предвиждали, а други осъществявали по свой начин необходимостта да се пусне легендата за „Иван-царевич”, чудотворния вожд. Едните мечтаели, а другите осъществявали „веднъж на няколко години всеобща конвулсия”, вземаща хекатомба жертви. Едните мечтаели, а другите осъществявали възпитанието на новите поколения, които си представяли себе си като свободни и лишени от душа. И едните, и другите са два последователни стадия в развитието на една и съща тенденция независимо от това, че метаисторическите сили, стоящи зад всеки от тези стадии, били, както ще се постарая да покажа впоследствие, не идентични, макар и много сродни.

     Друга идея на Достоевски има не по-малко пряко отношение към крайните цели на демиурга и изобщо към нашето и общочовешкото бъдеще. Тази идея е изложена в известния диалог на Иван Карамазов с монасите в манастира (главата „Амин! Амин!”). Идеята се заключава в упование на това, че в историческото бъдеще ще се осъществи нещо, противоположно на римската католическа идея за превръщане на църквата в държава (така, най-малкото, разбирал католическата идея Достоевски) –  превръщане на държавата в църква. Преди 75 години такава идея изглеждала някакъв утопичен анахронизъм, преди 25 години – бълнуване, мистика, откъсната от живота; сега тя ни кара да се позамислим, след 10 или 20 години тя ще започне своето победоносно шествие сред човечеството. Естествено, тази задача Достоевски възлагал не на Розата на Света, да предвиди която през XIX век не могъл даже той, а на православието.

     С явните признаци на провиденциалността е отбелязана и съдбата на самия Достоевски. Разбира се, страданието е винаги страдание и сърцето може да се свива от жалост и съчувствие, когато четем за безкрайните митарства и мъчения, от които е била изтъкана външната страна на този живот. Но колкото и ужасни от хуманистична гледна точка да са даже най-тежките нейни събития, те били абсолютно необходими, за да направят човека и художника този великан, който той станал. Такива са неговата епилепсия, аномалният облик на неговата сексуална сфера, неудържимостта и страстността на неговата природа, минутите, прекарани от него на ешафода, пребиваването му в каторга и даже, явно, неговата бедност.

     Но кой знае защо, почти не се отбелязва в литературата за него този факт с изключителна важност: а именно това, че през последните години на своя живот Достоевски се освобождавал, една след друга, от страстите, изискващи преодоляване и изживяване; за него настъпило време за пречистване. Огромното сърце, вместило в себе си толкова човешки трагедии, от което капела кръв за съдбата на толкова рожби на художествения гений, се отървавало от мътилката и заедно с това нараствали силите на любовта. И когато четеш някои страници от „Братя Карамазови”, например главата за капитан Снегирьов или някои абзаци за Димитрий, те обхваща категоричното чувство: за да обичаш така, така да прегръщаш със състрадание и така да прощаваш, трябва да стоиш вече на границата на праведността.

     Разбира се, в своето следсмъртие Достоевски получил такива възможности за спасение и подем на своите метапрототипи, каквито ние не можем да знаем.  И в това отчасти се и заключавало, поне за известен период, неговото следсмъртно творчество. Скоро започнал и друг труд – да бъде Вергилий за спящите по кръговете на инфрафизиката.

     Но ако ние все още сме способни да си представим това, то по-нататъшните му творчески стъпала отвеждат в такива висоти и придобиват такъв мащаб, че да ги възприемем ние ще можем едва тогава, когато сами встъпим – с духовно виждане приживе или с целия ни арсенал след смъртта – в затомиса на нашата метакултура.

     Говорейки за предпоставките, без които раждането на Розата на Света е немислимо исторически и психологически, аз отбелязах, като една от най-важните, снемането на изконното противоречие между двете начала: аскетично-духовното и така наричаното „езическо”. Аскетичното начало, като достатъчно значително само по себе си, било оправдано от метаисторическата диалектика на ранните етапи на множество метакултури; в метакултурите християнски, както това беше казано вече неведнъж, то било свързано с прекъснатостта, с недовършеността на мисията на Христос. И трябва да заседнеш именно на този етап, за да продължиш да мислиш сериозно, сякаш целта на мировото формиране се изчерпва със спасението на няколкостотин хиляди праведници. Подобна мисъл е възможна при кръгозора от първите векове на християнството; историческото християнство се е формирало, опирайки се на данните от именно такъв кръгозор; с голяма широта не се отличавали – а и не можели да се отличават – и другите религии, формирали се преди 1,5-2,5 хилядолетия. Единственият наполовина отдал се опит поне малко да измени закостенялата догматика била Реформацията. Но Ренесансът и Реформацията представляват изключително сложни метаисторически възли. Трансфизическото чудовище, стоящо зад инквизицията, започнало да действа значително по-рано от появата на инквизицията на историческата арена и предизвикало със своите действия разкол на светлите сили. Едни от тях се стремели към очистване на християнството, но и сред тях нямало единство: вътре в този стан се определили две насочености; първата – отразила се крайно смътно в Реформацията, втората – във вътрешния, макар и слаб, стремеж на католичеството към очистване на църквата от гнусните грехове на предишния етап. Друга част от светлите сили сметнала за необходимост временно да се отдръпне напълно от  исторически създалите се форми на християнството, надявайки се, че по пътя на развитието на светската, гражданска хуманност Европа ще стигне постепенно до ново осмисляне на идеалите на Христос. Така Реформацията и Ренесансът се оказали под знака на две противоположни сили: току-що описаната сила на светлите начала, лишила се от единство и обща насоченост, и силата демонична. Естествено, щом отслабнала външната религиозна принуда, в неподготвената душа нахлули потоци от различни тъмни кръгове: Мудгабра, Юнукамна, Дуггур. Усилило се влиянието на каросите. Немалко направил и самият Урпарп. Разширяването на пропастта между науката и етиката било инспирирано, разбира се, от него, за да доведе науката до пълна изолация от нравствеността, религията и изобщо от духовността. Над това се стараели специални същества, играещи ролята на нещо като тъмни даймони. Те се намесвали и направлявали дейността даже на хора с напълно светла воля; несвободни от тяхното въздействие били даже Коперник, Галилей и Декарт. Зад гърба на Леонардо такъв даймон стоял цял живот, макар че към края неговата инволтация била подтисната от влиянието на Светлината. Влизали, така да се каже, в плана на демоничните сили и мнозина големи художници на Ренесанса, например Тициан, но неговата стихийност и прекомерна неотчетливост на съзнанието попречили на Урпарп да направи от него такъв профанатор и съблазнител, какъвто му се искало. Не е напълно чисто даже творчеството на Рафаел. „Енрофизация” на представите за висшите светове на Шаданакар – такова определение звучи прозаично и плоско, но и творчеството на Рафаел, и целият Ренесанс стоят под знака именно на този процес. Независимо от всички художествени постижения това била някаква крачка назад, макар и логична и неизбежна, ако не забравяме – никога да не забравяме! – за трагичните последици от недовършеността на мисията на Христос.

     Вождовете на протестантизма се отклонили по пътя не на обогатяването на света с религиозни идеи, прозрения и чувства, а на неговото обедняване за сметка на изхвърлянето от него на елементи мистериални, магически, а също и за сметка на отслабването на ролята на елемента религиозно-естетически. При това в праха на борбата с Рим били отхвърлени и каквито и да било надежди за духовно ръководство на държавата от страна на религиозно-нравствените инстанции, макар и само като мечта за далечното бъдеще. Тази ограниченост на протестантизма не могла да се компенсира с частично оправдание на мирското начало, защото се свързвала не с ограничаването на изключителните изисквания на аскетичната духовност, а с пълен отказ от тези начала и още поради това, че от самото мирско начало отнемали перспективите за неговото преобразуване и просветление. Лутер изкривил своето задължение и самозвано си присвоил мисия. Той би могъл да стане папа, на него му била дадена власт за очистващи реформи. Вместо това той направил това, което направил – оказал се виновен за раздробяването на Западната църква и за духовното опустошение на отцепилата се нейна половина. Не е чудно, че на него му се наложило да изпита низходящо следсмъртие и едва към наше време да се издигне до Синклита на Германия.

     По-нататъшният ход на културно-историческите процеси на Запад показал, че протестантизмът всъщност се оказал поредната степен на общото – от ранния Ренесанс започнало и през хуманизма минало движение, – така да се каже, „обезрелигиозирането” на живота (нека ме извинят за още една тромава дума; ще се постарая да не я повтарям). Разбира се, самите деятели на Реформацията не могли да знаят и разбират това, но такава била обективната насоченост на тяхната дейност, субективно тълкувана от тях, разбира се, съвсем иначе. Над християнското човечество се носел Червеният Конник на Апокалипсиса – същият този, в края на чийто път живее нашето поколение. За следващата след Реформацията степен на този процес послужили емпиричната философия в Англия, развитието на науките, еманципирали се от религията и етиката; а след това – енциклопедистите, с тяхната наполовина деистична, наполовина материалистическа философия, направила вече само един, при това жалък и безсилен опит при Робеспиер – да се превърне в култ. По-нататък последвала степен на научно-философски материализъм и, накрая, през ХХ век, е достигнат краят на стълбата под формата на издигане  на една от разновидностите на материализма в ранг на държавно, всеобщо задължително учение и неговата догматизация.

     Това се извършило вече не на Запад, а в страна, етапа на протестантизма не преминала и даже до философския деизъм едва докоснала се, а направо заимствала отвън идеи от значително по-късен етап. Но почвата, направила възможна за Русия историческата устойчивост на такова заимстване, била, отново, не нещо друго, а изоставането на историческото християнство (този път в неговата православна разновидност) от обективното разширяване на културния кръгозор и от стремителните напредъци на психологията. Така отмъщавало мирското „езическо” начало за своето потискане в течение на много векове. Новите форми, в които това културно движение се отливало през XIX век, може и трябва да се разглеждат именно като западни интелектуални форми за изконно руското, по-точно – за руското съдържание. Тези форми били: заимстване от Запада на социални доктрини – фуриеризъм, социализъм, анархизъм, художествено-литературни жанрове – роман, новела, трагедия, комедия, битов жанр в живописта, симфония, соната, опера, музикална драма, критика и публицистика… Тяхното общо съдържание се оказало енергично отстояващо своите осъзнати най-накрая права за жизнеутвърждаващо и социално-преобразуващо светоусещане. Но знакът на времето бил вече друг. И ако прарусийството съвсем не било лишено от духовност, само че тази духовност била свързана с Навна и със световете на стихиалите, а не с трансмита на християнството, то новият стадий в това движение се ознаменувал с почти пълно угасване на елементите магически и мистериални и с бурно проявление и ръст на импулсите социално-реформаторски и революционно-политически. Така подпочвените струи изригнали на повърхността на културата и през първата половина на ХХ век залели страната с всички нейни църкви и манастири.

     По отношение на този процес метаисторическата диалектика се заключава в това да се разбере двойствеността на самото руско движение в културата – светлата стихиалност, тоест оправданост на едни нейни страни и тъмната демоничност на други; прогресивността му на един стадий и регресивността – на друг. (Под регресивни аз разбирам, разбира се, такива явления, които изразяват борбата с Провиденциалното начало в човечеството и в космоса).

     Любовта към света е не само оправдана, но и необходима; без нея не е невъзможно нищо освен себелюбивите стремежи за индивидуално самоспасение.

     Но има любов и любов.

     Любов към света, тоест към средата природна и към средата културна, както към източници на полза само за нас и наслаждение само за нас, и при това към такива източници, които трябва да се превърнат изцяло в наш слуга и роб – ето това, без което трябва.    

     Любов към света като към прекрасен, но изкривен, разбунен, страдащ и длъжен да стане още по-прекрасен, чист и блажен след векове и еони наша работа над него – ето тази любов, без която не трябва. Това, разбира се, не означава, че силите на Природата не трябва да се обръщат в полза на човека; това означава само, че наред с такова обръщение трябва да се извършва и обратното: обръщане на силите на човека в полза – и духовна полза – на Природата.

     Любов към живота като към сума наслаждения и полза за нас или като към материала, който ние насилствено и тиранично претворяваме в това, което искаме – ето импулса, подлежащ на безусловно и пълно преодоляване в нас самите.

     Любов към живота като към миров поток, творим от Бога, към йерархиите и човека, благословен във всичко, от съзвездията и слънцата до електроните и протоните – във всичко освен демоничното, – прекрасно не само в нашия слой, но и в стотици други слоеве и жадуващо нашето участие в него в името на любовта – ето това, без което човечеството ще стигне само до абсолютна тирания и духовно самоугасяване.

     Това не означава, обаче, че чувствената радост сама по себе си остава за човека като нещо забранено. Обратно, това означава само, че такава радост е оправдана, ако не увеличава сумата на страдания на другите същества и ако се уравновесява в нас самите от готовността да се приема от живота не само наслаждение, но и скръб, и труд, и дълг.

     Подобна точност на разграничаването още не можела да бъде достигната в миналото столетие. Смесването на тези форми на любов към света и към живота било все още неизбежно. Но тяхното усилване, нажежаване, подем били необходими и с това е свързана мисията на нашия втори от най-великите художествени гении – Лев Толстой.* [Втори – ако за пръв смятаме Достоевски.]

     Колкото и други, по-частни задачи да е изпълнил в своето литературно творчество Толстой, колкото и велики да са създадените от него човешки образи, колкото и психологически, нравствени, културни въпроси той да поставял и да се е опитвал да разреши, но за метаисторика най-главното е в това, че от него била осъществена могъща проповед на любовта към света и към живота. Към живота – не в този уплътнен, снижен, от нищо непросветлен смисъл, в който го разбирали, да речем, Балзак или Зола, а към живота, през формите и картините на който именно прониква  светлината на някаква неопределима и неизразима, но безусловно по-висша Правда. В едни случаи тази Правда ще прониква през грандиозните исторически колизии, през войните на народите и пожарите на столиците, в други – чрез великолепната, пълнокръвна, пълновластна Природа, в трети – чрез индивидуалните искания на човешките души, тяхната любов, техния неутолим стремеж към добро, тяхната духовна жажда и вяра. Ето такава проповед Толстой, като гений и вестител, трябвало да осъществява – и осъществявал – често въпреки намеренията на неговия логизиращ, твърде разсъдъчен ум; проповед – не с тенденциозни тиради, а с художествени образи, наситени до предела именно с любов към света, към живота и към стоящата зад тях висша Правда – с образи, които са по-силни от всички тиради и по-задължителни от всяка логика.  

     Той обичал и наслаждавайки се на тази любов, учел да се обича всичко: цъфналата клонка на смрадликата, напръскана от дъжда – и потръпващите ноздри на разгорещения кон; песента на косачите, вървящи по пътя, и от чиито звуци като че ли се вълнува самата земя – и здравите прасци на бягащи момчета; бездомната старост на Карл Иванович – и идилиите в господарските къщи на Левини и Ростови; духовната жажда, отвеждаща Пиер при масоните, а отец Сергий – в странстване – и хрущенето на снега под бързите стъпки на Соня, когато нейното озарено от зимната луна лице се приближава до устните на Николай с цялата чистота на младостта и красота на влюбеността; огнената молитва на безумния Гриша – и физическото наслаждение от галопирането на кон и от къпането, от пиенето на ледена вода от ручея и от балните премени, от полската работа и от чувствената любов.

     Но строфите на Пушкиновия „Пророк” ненапразно са се врязали веднъж завинаги на първите страници на великата руска литература. Същото, което довело Гогол до самоизгаряне, довело Толстой до отричане от своите художествени творения и до опит да въплъти образа на Пророка в самия себе си.

     През целия си живот слушам от всички страни скръбта на любителите на литературата за оттеглянето на Толстой в областта на религиозно-нравствената проповед. „От колко гениални художествени творения сме се лишили ние поради това!” – Подобни стенания доказват само неразбиране на личността на Толстой и детска необмисленост на това какво представлява руската художествена гениалност. На склона на живота за всеки от гениите на Русия възниква мощна, непобедима потребност: да стане не само вестител, а именно пророк –  пратеник на горния свят, изразяващ висшата Правда не само с образите на изкуството, а с целия свой начин на живот. Да намерят такъв синтез и да го въплътят в реалността е дадено само на нищожни единици. Лев Толстой не го намерил и в проповедничеството свое не е създал нищо, равностойно на „Война и мир”. Но да постъпи той можел само така и по никакъв друг начин.

     Трагедията на Толстой се заключава не в това, че той е оставил художествената литература, а в това, че даровете, необходими за създаването от собствения си живот на величав образ, който би превишавал значителността на неговите художествени творения – даровете, необходими за пророческото служене, – останали в него неразкрити. Духовните очи не се разтворили и световете горни той не видял. Духовният му слух не се разгърнал и мировата хармония той не чул. Дълбинната памет не се пробудила и видяното от него с душата в другите слоеве, или в други въплъщения, той не си спомнил. Шаданакар останал неизвестен за него, метаисторията – непонятна, историческите процеси и цели – неразгадани, а любовта към света и изискванията на духовността – непримирени. Неговите проповеди изглеждат лишени от благодат затова, защото те са родени само от съвестта и се опират само на логиката, а нужното за пророчество духовно знание в тях го няма.

     Но духовната му жажда била толкова голяма, а чувството на дълг за проповеди  така неотстъпно тегнело над него, че тридесет години той се опитвал да учи на това, което му подсказвала неговата съвест. А тъй като съвестта му била дълбока, разумът – остър, а словесното майсторство – колосално, то безблагодатната проповед се оказала достатъчно силна, за да предизвика образуването на секти и даже да се прехвърли далеч зад граница, разсейвайки семената на идеята за непротивене на злото със зло – семена, паднали в някои страни на подготвена почва и дали след това такива филизи като социално-етическата доктрина на Махатма Ганди.

      Така нас след петдесет години започва да ни се прояснява същността на станалото с Толстой. Той приел своята духовна жажда за призив към проповедничество; своето покаяние – за право на поучително обръщение към света; своето встъпване на дългия и трънлив път към пророчеството – за разрешение за пророчество. Той изпреварил самия себе си.

      Но преждевременното проповедничество, усилвайки неговата гордост и обърквайки го в противоречия, не ускорявало, а забавяло неговото движение по този отрязък от пътя, който му оставал до разкриването на вътрешните дарове и до превръщането му в пророк. На него му се струвало, че е нужен още някакъв героически акт: или мъченичество за вяра, или изпълнено със саможертва оттегляне от обществото и от културата. И действително: ако той не се беше заблудил сред натрупванията на своя разсъдък, ако беше излязъл от дома си с двадесет години по-рано, първо – в уединение, а след това – с устна проповед сред народа, съвсем буквално странствайки по пътищата на Русия и говорейки на простите хора с прости думи за Русия Небесна, за висшите светове на Шаданакар, за върховната Правда и универсалната любов – тази проповед би прогърмяла в целия свят, този въплътен образ на Пророк би засиял на границата на ХХ век над цяла Европа, над цялото човечество и е невъзможно да се измери какво възвисяващо и очистващо влияние би оказал той на милиони и милиони сърца. Но, забърквайки се в мрежите на своите противоречиви задължения, действителни и мними, Толстой дълго се колебал, не смеейки да повярва в правилността на своето разбиране – да остави семейството си и формиралата се за толкова десетки години структура на живота. Когато повярвал и извършил – той бил на осемдесет и две, силите му свършили и дългоочакваното утоляване на духовната жажда го срещнало вече от другата страна на смъртната черта.

    Този, който бил Толстой, сега не ръководи, струва ми се, никого от живеещите по кръговете на Шаданакар като Лермонтов, Гогол или Достоевски. На висотите на метакултурата той твори друго – това, което за онези слоеве е още по-грандиозно, отколкото „Война и мир” – за нас. Защото тройственият дар-дълг на гения – вестителя – пророка, за който той толкова години се борил със самия себе си, е само подобие на най-висшите форми на служенето и творчеството, осъществявани в затомисите на метакултурите и още по-високо – чак до Синклита на Човечеството. Земното творчество е само подготовка за творчеството във висшите светове. Именно затова е положена такава внимателна грижа от Провиденциалните сили за съдбите и душите на тези, които ние обикновено наричаме творци на културата. Поради това при тях се изпращат даймони, затова тях ги пазят херувими и поради тази причина демоничните сили се борят за всяка педя от техния живот и за всяко движение на тяхната душа.

 Прочетено: 800 пъти