Книга X. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА РУСКАТА КУЛТУРА

 Глава 2. МИСИИ И СЪДБИ

     Всичко, което създава демиургът Яросвет, всичко, в което се проявява неговото въздействие спрямо историческия слой, има пряко или косвено отношение към върховната му задача, чието изпълнение трябва да оправдае хилядолетния път на кървавото и страшно със своята мъчителност формиране на свръхнарода. За тази задача, доколкото тя е постижима и изразима на езика на нашите понятия, аз вече говорих, но ще повторя още веднъж. Метаисторически тази задача-цел се заключава в раждането на Звента-Свентана от демиурга и Идеалната Колективна Душа на руския свръхнарод; исторически – в появата на Розата на Света, тоест на такава религиозно-нравствена инстанция, която – показвайки със себе си образ с неопетнена чистота, естетическо богатство и широко културно всеразбиране, би придобила най-висш авторитет в очите на народите на света, чрез всемирен референдум би поела етически контрол над дейността на всички държави – членки на Всемирната Федерация, и, постепенно формирайки многообразна система от културни средства на поколения хора с облагороден образ, с това би създала предпоставка – вече не за смекчаване, а за пълно преобразуване на самата същност на държавата във всечовешко братство.

     Очевидно на демиургичната мъдрост още през ХVII век станало ясно това, което на религиозната мъдрост човешка започнало да се изяснява значително по-късно: това, че православната  руска църква, толкова векове водеща обществото в духовно отношение, на разбиране на своята крайна цел е неспособна, че трансфизическият смисъл на нейното съществуване е в друго и че по пътя към тази цел е време да се предложи нова сила.

     Православието – като учение и практика, се формирало, основно, още във Византия, на отдавна отминали стадии на общото културно съзнание. Естествено, то не могло и впоследствие да се освободи от известен архаичен примитивизъм, от известна  ограниченост и теснота на културното съзнание и общественото мислене. Този тип съзнание и мислене трябвало да отстъпи ръководната роля на нов тип мислене и съзнание – на този, който бил възвестяван от художествените гении и най-дълбоките таланти на Русия, превръщайки се, чрез тях, в нов исторически фактор от първостепенна важност.

     Без какви именно предпоставки би била неразрешима в бъдеще тази задача на Звента-Свентана, която аз – за краткост, и единствено за краткост – съм означил като преобразуване на държавите в Братство? Ще изброим от тези предпоставки само някои, най-важни, очевидни и прости.

     На първо място, това преобразуване е невъзможно дотогава, докато преградите между световните религии не бъдат отстранени или поне снижени; докато не бъде придобита такава религиозна гледна точка, от която догматиката християнска и догматиката на други религии на дясната ръка се окажат не изключващи се една друга, а взаимно допълващи се; за да може Розата на Света да обедини всички християнски църкви на нова основа, а другите религии да доближи плътно до себе си върху основата на доброволно обединение.

     На второ място, преобразуването на същността на държавата е невъзможно в някакви локални граници: ако такъв процес би се осъществил в една държава, а останалите продължават да съществуват, те насилствено биха завладели и погълнали това образувало се сред тях братство. Следователно задачата е неразрешима, преди да се преодолее всеобщата раздробеност, преди да се е създала държава световна. Това е невъзможно без в съзнанието на Русия и на цялото човечество да се появи и укрепи ново отношение към държавата, към общественото устройство, към такива явления като граници, война, диктатура. Трябва да бъдат създадени такива условия, при които да получат възможност за стремително развитие потребността от всечовешко единство, отвращение към насилието и ужас пред тиранията. Колкото и странно да изглежда, за развитието на тези чувства у човека са виновни, до известна степен, самите уицраори: ужасът пред тиранията може да бъде познат само на тези, които са опознали тиранията на себе си или редом със себе си; отвращението към насилието е най-свойствено на жертвите на насилие; потребността от всечовешко единство – на тези, за които раздробеността е станала жизнено непоносима. По този начин дейността на самите уицраори и античовечеството предизвикала диалектически това състояние на хората, което е било предпоставка за парализиране и поражение на уицраорите. Но за повишаване на тонуса на това състояние до такава степен, че то да се превърне в една от психологическите причини за всеобщо обединение и край на световната раздробеност, светът би бил принуден да премине през етап на ново развитие на държавите в тип тиранки-мъчителки, на системите от наказания – в нечувани масови репресии, а на войните – в трагедия на унищожаването на цели страни и народи. Но и при това би оставала опасността апаратът на тиранията да се окаже по-силен от цялата сума активни протести, породени от тях. Затова усилията на демиурга – по-скоро, на всички демиурзи на човечеството – неизбежно трябва да бъдат насочени към усилване в хората на комплекса от чувства и идеи, активно насочени именно към борба с тиранията, към преодоляване на раздробеността и към съединяване на всички.
           Трето, преобразуването на същността на държавата е невъзможно да стане преди достигането на някакво ниво на всеобщо материално благосъстояние и преди правото на всеки човек на такова благосъстояние да се превърне в непоклатима аксиома. За да стане това, от една страна, трябва да бъдат напълно изживени устойчивите класови, национални и социални антагонизми и предразсъдъци, да бъде възбудено и задълбочено чувството за социално състрадание и да бъде възпитано в поколенията съзнание за надсъсловните, надкласови, наднационални права. От друга страна, напредъкът на науката и техниката трябва да бъде пределно форсиран, а за  развиването в човека на съответстващите интелектуални и волеви качества трябва да бъде оказана Провиденциална помощ независимо от това, че намесата на Гагтунгр в този процес с всяко десетилетие разширява разрива между нивата на човешката техника и човешката етика.

     На четвърто място, преобразуване на същността на държавата не е възможно без от обществото да бъде трайно осъзната порочността на тази стара същност, следователно за разобличаването на тази същност трябва да бъдат хвърлени значителни сили.

     Пето, преобразуването на държавата в братство е невъзможно дотогава, докато не бъде снето противоречието между две вековни културни тенденции: отхвърлящата света тенденция на аскетичната духовност и тенденцията, утвърждаваща света, плътския, така наричаната “езическа” тенденция; докато Природата не бъде възприета като нещо двойствено: като източник на радост, щастие и Светлина – от една страна, и като арена за буйстване на демоничните сили – от друга, докато в лицето на Природата не бъде видян обект на висок нравствен и творчески дълг, докато тя не е обхваната от действена любов, а към световете на светлите стихиали не се е установило отношение на духовна и физическа дружелюбност.

     И, накрая, триумфът на Розата на Света е невъзможен дотогава, докато в стремежа на религиозното човечество към Вечно-Женственото не бъде открит нов, задълбочен смисъл, докато повеят  на Звента-Свентана не е смекчил и не е изсветлил твърде парливата суровост на мъжественото начало, до този момент напълно господстващо в етиката, религията и обществеността.

     Имало е, разбира се, и редица други исторически предпоставки – а да не говорим за метаисторически, без които основната задача не могла да бъде решена; но достатъчно е, струва ми се, засега, изброяването и на тези няколко.

     И така, най-близките, конкретни цели за усилията на демиурга ставали следните: понижаване на преградите между различни, исторически формирали се, типове религиозност; усилване в душата на хората на идеи и чувства, насочени към борба с тиранията, към преодоляване на световната раздробеност, съединяване на всички; задълбочаване на чувството на социално състрадание, жажда за социална справедливост и съзнание за всеобщите социални права; разкриване в човека на тези потенции на разум и разсъдък, които ще съдействат за стремителния прогрес на науката и техниката; разобличаване на агресивната и вампирическа същност на държавата; снемане в съзнанието на множество хора на антагонизма между духовно-аскетичната и „езическата” тенденции и развитието на синтетично отношение към Природата; активизация в историческата дейност на проявленията на Вечно-Женственото начало, изразителката на което в Русия, Навна, обезсилена и измъчена, се намирала в многовековен плен.

     Изброяването на тези обекти на демиургическата инволтация е достатъчно, за да се изясни окончателната неприспособеност за тази цел на православната руска църква. Но в направление именно на всички тези идеи се устремявала инволтацията – от демиурга и Навна, на великите художествени гении и най-дълбоки таланти на Русия, на тези, които наричаме вестители. Разбира се, психологическата картина се усложнявала при това от множество чисто човешки фактори: културни, обществени, индивидуално-биографични, а понякога и от въздействието на могъщото все още излъчване от великото духовно вместилище от предишните векове – от православието. Нахлували понякога и инспирации от демоничните светове, особено от два: Друккарг и Дуггур.   

     Ако бях посветил на характеристиката на мисията и съдбата на всеки от руските вестители, даже при това ограничавайки се в границите на изкуството на словото, поне по една глава, щеше да се получи отделен, дълъг над двадесет глави труд. Затова съм принуден да мина с минималното: броят на характеристиките, неразгърнати и напълно афористични, и съжденията ми за тези деятели неизбежно ще бъдат под формата на почти лишени от аргументация съобщения. Аз съм принуден да премина, без да се спирам, епохата на Ломонотов, Державин и Карамзин и да започна групата метаисторически характеристики с този, чието име отдавна са свикнали да свързват с началото на златния век на нашата литература.

     За Пушкин, както всеки знае, съществуват планини от изследвания, изказвани са хиляди съждения. Нека да ми бъде позволено да добавя към тези характеристики още една, направена от такава гледна точка, която до този момент не е вземана предвид – от гледна точка на метаисторията.

     От тази гледна точка мисията на Пушкин се заключава в това, че, създавайки многозначен, гъвкав, богат и изключително изразителен литературен език и великолепен стих, с това той дал решителен тласък на процеса на развитието на всенародната любов към езика, към словото, към стиха и към самата култура на езика като основно средство за човешко общуване; въоръжил следващите го във времето творци с това съвършено средство за изразяване на всякакви идеи и чувства; разработил редица необходими за това нови жанрове и сам възглавил процеса на художествено изразяване на тези идеи и образи.     

     Какви са тези идеи и какви именно са тези образи?

     Първо, това са идеи, свързани със задачата за разобличаване на демоничната природа на държавата и с укрепване на комплекса освободително-морални стремежи на отделната душа и цялата нация. Тук се отнася идеята за непрощаемостта на престъпленията, извършени от върховната власт, тоест съзнание за несъстоятелността на тази власт, която е основана на нарушаване на етическите норми (одата «Волност», и особено «Борис Годунов»). Тук се отнася идеята за неразрешимостта нито в разсъдъчно-логически план, нито в плана на хуманистичната съвест на противоречията между личността и държавата, между личността и демонизираните закони на света („Медният конник”). С това е свързана и идеята за противостояние между низшата, себична свобода на личността и обществената хармония („Цигани”). – Тези идеи, въздействайки върху съзнанието на множество хора, приобщавани от литературата, го подготвяли, в крайна сметка, за идеята-извод за превъзходството на етиката над държавническото начало, тоест за желателността – макар и утопичност за настоящото време – на установяването на високоетично контролиращо и направляващо начало над аморалната държава.

     Вторият цикъл идеи бил свързан със задачата за изменение на отношението на християнското човечество към Природата. Основно това била идея-преживяване на Природата като начало обективно-прекрасно, в никакъв случай не осъдено и не враждебно, макар и притежаващо такава страна, която принуждава често да възприемаме Природата като начало равнодушно и безучастно към човека. При това, обаче, усещането за нейната безучастност не пречело на преживяването на Природата като начало субективно любимо. Тези преживявания, намерили своето изражение в голямо количество първокласни по форма стихотворения и отделни места в поемите, подготвяли съзнанието към извод за възможността за някакъв – засега все още смътно мечтан – нов вид отношения и общуване с Природата:  радостно-чувствено, дружеско и в същото време в никаква степен не греховно.

     Това се преплитало с новото възприемане на самия процес на живота в неговия ежедневен облик: в откриването на елементи на поезия и красота и в озаряване с тях на низшите, прозаични слоеве на човешкия живот. Всичко това, както и предишното, вървяло в разрез със заветите от аскетичния период и проправяло пътя към разбирането на далечните бъдещите задачи на Розата на Света – задачата за пронизването с духовност и религиозно-поетическа стихия на всички страни от живота.

     Третият цикъл идеи бил свързан със задачата за разкриването на нов, задълбочен смисъл на човешките религиозни стремежи към Вечно-Женственото; и в това, струва ми се, се проявил не само повеят на Навна, но и на самата Звента-Свентана.

     Към този цикъл се отнася идеята за Вечната Женственост като трансцендентно космическо начало, което и да било изражение на което – в конкретната човешка множественост или в отделната жена – е немислимо и невъзможно („Рицар беден”); и – антиномичната идея за Вечната Женственост като присъщо на човечеството начало, придобиващо – не въплъщение, разбира се, но далечно отражение в преминаващата сред нас прекрасна женска душа („Евгений Онегин”). Можем, в „Бедната Лиза” на Карамзин, да видим първите, слабо уловени отблясъци на Навна; всички образи на женствено прекрасното, даже всички, макар и плахи опити да го фиксират в изкуството съдържат отблясъци от една или друга от Великите Сестри. Защото до низхождането в Шаданакар от космическите висоти на Звента-Свентана, тоест до XIX век, именно пребиваването в Шаданакар на идеалните Колективни Души на свръхнародите правело възможно проникването на силите на Женствеността в човешкия „аз”. Но в поредицата женски образи в нашата литература, облъхнати от най-финото благоухание на Навна, Татяна Ларина е първият образ, чиято прелест и хармония въздействат и след столетие на потомците със същата сила, както и във времената на неговото възникване.

     По нататък: Пушкин за пръв път поставил в цял ръст специфично руския, а в бъдеще – миров, въпрос за художника като за вестител на висшата реалност и въпроса за идеалния образ на пророка като за крайно задължение на вестителя. Разбира се, самият той не можел да осъзнава отчетливо, че с това неговата интуиция разтрогва кръга на конкретно осъществимото през XIX век и си пробива път към тази бъдеща епоха, когато Розата на Света ще започне да придобива в историческия слой своя плът.

     И накрая, в редица свои произведения („Капитанската дъщеря”, „Повести на Белкин”, „Дама Пика”, „Пир по време на чума”, „Моцарт и Салиери” и много други) Пушкин поставил доста по-частни психологически, морални и културни проблеми, подхванати и развити от неговите продължители.

     От само себе си се разбира, че мислите, изказани на тези страници, в никакъв случай не претендират за вместване в изчерпващата метаисторическа характеристика на Пушкин. Това е само първи опит в даденото направление и аз не се съмнявам, че работите на последващите поколения над разкриването на метаисторическото значение на Пушкин изцяло ще затъмнят този беден чернови ескиз.

     От множество изследователи е отбелязвано и по-рано, че хармоничността на Пушкин е явление илюзорно, че в действителност той е представлявал личност, изпълнена с противоречия и извършваща сложен и криволичещ път на развитие, макар че посоката на този път е била, несъмнено, към все по-голяма хармонизация. Това, разбира се, е така. Но не по-малко важно е обстоятелството, че, независимо от тази противоречивост, въпреки, така да се каже, фактите Пушкин бил и си остава, в представите на милиони хора, носител именно на хармоничното сливане на поезията и живота. И тази илюзия също има своя положителен смисъл (както и хиляди други илюзии в историята на културата): този слънчев бог на нашия Парнас, преминаващ, ту смеейки се, ту съзерцавайки, ту свирейки, ту скърбейки, ту молейки се, в самите извори на руската поезия, със самото това сближава, в съзнанието на множеството, стихиите на поезията и живота, разрушава преградата, отделяща човешките делници, живота на обикновените хора от сферата на поетическите звучения – тържествени, отдалечени от живота и безплътни.

     Всеки ред при Пушкин предизвиква в нас, руснаците, толкова културни и исторически асоциации, за нас скъпоценни и свещени, че ние лесно се поддаваме даже на съблазънта да преувеличаваме неговото значение, да виждаме мирови мащаби там, където в действителност са налице мащабите на национален гений и вестител. От лични беседи и срещи с чужденци съм останал с напълно твърдо убеждение, което и по-рано се е формирало у мен в резултат на впечатлението от отзивите за Пушкин в чужбина – чужденците, бидейки лишени от присъщите на нас асоциации и възприемайки текстовете на Пушкин в техния, така да се каже, оголен вид, никак не могат да разберат защо именно името на Пушкин е окръжено в Русия от такова почти култово почитание. Може би, ако пълнокачествените преводи на неговите произведения са бяха появили на европейските езици още приживе, те щяха да срещнат по-горещ отклик. Но преводите закъсняха и сега вече не се налага да се надяваме, че заложеният в поезията на Пушкин запас от идеи и образи или, още повече, неговите лирически напеви ще развълнуват някога истински културната среда на други народи. Характерно е, че чужденците от която и да било националност, с които ми се е случвало да разговарям, било то немец или японец, поляк или арабин, се заразяват от емоционалното звучене и признават наличието на мирови мащаби не в Пушкин, а в Лермонтов.

     Но макар че, както ми се струва, Достоевски – в своята знаменита реч при откриването на паметника на Пушкин в Москва, малко е преувеличил именно интернационалната страна на Пушкиновото творчество, при все това той и Жуковски били първите в Русия поети, разтегнали поетическата тематика до всемирни граници не в този условен, лъжекласически план, както правели това Княжнин или Озеров, а в плана на действително, дълбоко интуитивно, същинско проникване в духа на други нации и култури. Естествено, този културно-исторически факт е намерил своето място именно през първата половина на XIX век, когато в числото на първостепенните задачи, стоящи пред инволтиращите сили на демиурга, ясно се е определила и задачата за културното преодоляване на границите между народите, задачата за сближаване с тях на народа руски, задачата за развиване на способностите за психологическо и идейно проникване в същността на другите култури.

     Твърденията за това, че Пушкин вече е успял, като че ли, към 37 години да мине зенита на своето творчество и че ако той е останал жив, от него вече нямало да може да се очаква нещо повече от работа по историята и културата и няколко второстепенни художествени произведения, не са основани на нищо и нямат никаква стойност. Никаква – освен тази, че те оголват повърхността на психологическия анализ, направен от такива съдници, които не умеят да различат неизбежните в живота на всеки художник периоди на творческо замиране и натрупване от фазата на крайно обедняване на творческия импулс.

     Всенародната мъка, обхванала Русия при известието за гибелта на поета, показала, че мисия с всенародно значение за пръв път в историята е възложена не на родомисъла, героя или сподвижника, а на художествения гений и че народът, макар да не осъзнал това, затова пък го е почувствал съвсем отчетливо. Убийството на гения било осъзнато от всички като най-голямото от злодействата и престъпникът бил изхвърлен, като шлака, извън пределите на Русия. Безсилен гняв, възмущение и негодувание може да се изпитва сега, четейки за благополучието и преуспяването, с което приласкала Дантес неговата по-нататъшна съдба – съдбата на самодоволен богаташ и гешефтар, сенатор на Втората империя, не изпитал и сянка на разкаяние за извършеното престъпление. Но за метаисторическото съзерцание е твърде ясно колко мимолетно е било това пошло тържество и колко ужасяващо – следсмъртието на Дантес. Сега, след изпълняването от него на втора тъмна мисия и вторично падане на Дъното на Шаданакар, той е заплашен да бъде направен носител на тъмна мисия за трети път и след това – да бъде изхвърлен от нашата брамфатура.

     Но ако смъртта на Пушкин е била огромно нещастие за Русия, то смъртта на Лермонтов е била вече истинска катастрофа и от този удар не могло да не трепне творческото лоно не само на Руската, но и на другите метакултури.

     Мисията на Пушкин, макар трудно и само частично, но все пак се вмества в човешките понятия; по същество тя е ясна.

     Мисията на Лермонтов е една от най-дълбоките загадки на нашата култура.

     От най-ранните години – неотстъпно чувство за собственото си избраничество, някакъв изключителен дълг, господстващ над съдбата и душата; феноменално по-ранно развитие на бушуващо, нажежено въображение и мощен, хладен ум; наднационалност на психическата хармония при изконно руска стихийност на чувствата; пронизващ човешката душа суров и проницателен поглед; дълбока религиозност на натурата, превключваща даже съмнението от плана на философските съждения в плана на богоборческия бунт – наследство от древните въплъщения на тази монада в човечеството на титаните; висша степен на художествена надареност при най-строга взискателност към себе си, принуждаваща да се избират за публикуване само шедьоври измежду шедьоврите… Всичко това, съчетавайки се в Лермонтов, укрепва нашата увереност, че бурята близо до Пятигорск, заглушила изстрела на Мартинов, е бушувала в този час не само в Енроф.  Това е настигнатата от общия Враг, провалила се, недовършена мисия за този, който трябвало да създаде с времето нещо, превъзхождащо с размерите и значението си всякакви догадки на нашия ум – нещо наистина титанично.

     Велики съзерцатели на „двете бездни” – бездната на горния свят и бездната на демоничните слоеве, в нашата култура аз досега познавам трима: Йоан Грозни, Лермонтов и Достоевски. Четвърти би следвало да назовем Александър Блок, ако не беше по-малък, в сравнение с на тези тримата, мащабът на неговата личност.

     Ако не открехнем завесата над тайната, несвършена от Лермонтов мисия, но поне отгатнем нейното направление, това може да помогне на историческото съзерцание и размишление за полярността на неговата душа.

     Такова съзерцание ще доведе до следния извод: в личността и творчеството на Лермонтов се различават без особено усилие две противоположни тенденции. Първата: линията богоборческа, проличала още в десетки негови стихове и за повърхностните наблюдатели изглеждаща като видоизменение на модния байронизъм. Ако байронизмът е противопоставяне на свободна, горда личност на окованото с веригите от условности и посредственост човешко общество, то, разбира се, тук е налице и байронизъм. Но това е повърхност; дълбинните, подпочвени слоеве на тези проявления в творческите пътища на двамата поети са крайно различни. Бунтът на Байрон е преди всичко бунт именно против обществото. Образите на Луцифер, Каин, Манфред са само литературни прийоми, художествени маски. Носител на гениално поетическо дарование, Байрон като човек е притежавал скромен мащаб; никакво въплъщение в човечеството на титаните при него в миналото не е имало. За истинския титан мечтата за короната на Гърция би се сторила жалка и незначителна детска игра, а демоничните пози, в които обичал да застава Байрон, биха извикали в него само усмивка, ако не беше видял в тях действителни внушения на демоничните сили. А такива внушения имало, и при това – крайно настойчиви. Горещият стремеж към слава и власт, постоянният маскарад на живота, низостта на италианските приключения – всичко това показва съвсем не титаничната природа на този човек, а само неговата незащитеност от демоничната инволтация. А тъй като общата надареност на неговата природа била огромна, а фонът, на който той действал – обществото от това време, – съвсем неясен, то този маскарад можел да въведе в заблуждение не само графиня Гвичиоли, но и истински титан, какъвто бил Гьоте. Байрон е амистичен. Неговото творчество било в същност не нещо друго, а английски вариант на това културно явление, което на континента се оформило в идеологическата революция на енциклопедистите – революция на скептичното съзнание против, както би казал Шпенглер, „великите форми на древността”. При Лермонтов – неговият бунт против обществото се явява не първичен, а производен: този бунт изобщо не е така последователен, настойчив и дълбок, както при Байрон, той не отвежда поета нито в доброволно изгнание, нито към огнищата на освободителните движения. Но затова пък Лермонтовският Демон не е литературен прийом, не е средство за преднамерено поразяване на аристокрацията или буржоазията, а опит художествено да се изрази някакъв най-дълбок, от незапомнено време донесен, опит на душата, придобит от нея в предсъществуването от срещи с толкова страшна и могъща йерархия, че след тези срещи се появявал от слоевете на дълбинната памет на поета върху повърхността на неговото съзнание целият му живот. В противоположност на Байрон, Лермонтов е мистик по същество. Не мистик-декадент на по-късната, изчерпваща се култура, мистицизмът на която е предопределен от епохата, модата, социално-политическото битие, а мистик, ако можем така да се изразим – по Божията милост; мистик затова, защото вътрешните му органи – духовното му зрение, слух и дълбинна памет, а също така и дарът на съзерцанието на космическите панорами и дарът на постиженията на човешките души, са открехнати от самото му раждане и чрез тях в сферата на съзнанието се процежда втора реалност: реалност, а не фантастика. Това превъзходно е показал върху основата на анализ на лермонтовите текстове Мережковски – единствен от критиците и мислителите, който в съжденията за Лермонтов не се е плъзгал по повърхността, а се е докоснал до трансфизическия корен на нещата (Д. С. Мережковский. „Лермонтов”).

     Лермонтов до края на живота си е изпитвал неудовлетвореност от своята поема за Демона. С нарастването на зрелостта и зоркостта той не можел да не вижда колко частно, епохално, човешко, случайно-автобиографично се е вплело в тъканта на поемата, снижавайки нейното трансфизическо ниво, размътвайки и издребнявайки образа, антропоморфизирайки сюжета. Очевидно, ако не беше смъртта му, той още много пъти би се връщал към тези текстове и в резултат би създал произведение, в което от известната ни поема биха останали, може би, няколко десетки строфи. Но работата е в това, че Лермонтов е бил не само велик мистик; това бил живеещ с цялата пълнота на живота човек и огромен ум – един от най-великите у нас през XIX век. Поради това богоборческата тенденция се проявявала в него не само в слоя на мистичния опит на дълбинната памет, но и в слоя на крайно интелектуалните, и в слоя на ежедневните, действени проявления в живота. Така следва да разбираме много факти от неговата външна биография: неговите гуляи и скандалджийство, неговия юношески разврат – не пушкиновски весел, а мрачен и тежък, неговото поведение с тези жени, пред които той представял ту Печорин, ту почти Демон, и даже, може би, неговото войнско безстрашие. (Към двадесет и пет годишнината му всички тези мятания на Лермонтов свършили, изгубили за него всякакъв интерес и били изживени, докато Байрон продължавал да бъде играчка на всевъзможни сили до края на своя тридесет и пет годишен живот.) В интелектуален план тази бунтарска тенденция се превърнала в студен и горчив скептицизъм, в скръбни, разяждащо-песимистични размисли на четеца на човешките души. Такава изглежда тази тенденция в „Герой на нашето време”, в „Сашка”, в „Приказка за деца” и т.н.

     И, наред с тази тенденция, в дълбочината на неговите стихове – от първите години до последните, тихо струи, ромолейки и издигайки се понякога до неповторимо дивни звучения, втора струя: светла, задушевна, топла вяра. Трябвало да изгубиш всякаква способност за разбиране на духовната реалност до такава степен, както това се случило с руската критика на последното столетие, за да не разбереш записаните черно на бяло, направо в ушите крещящи свидетелства за тази реалност в Лермонтовите стихове. Трябва да се вцепенила мисълта ти, за да не се досетиш, че Ангелът, носещ неговата душа на земята и пеещ тази песен, с която след това „да заменят не могли скучните песни на земята”, е не литературен прийом, както при Байрон, а факт. Щè ми се да узная: в какъв друг поетически образ би следвало да очаквам от гения и вестителя свидетелства за даймона, отдавна съпътстващ го, ако не именно в такъв? – Трябвало да бъдеш изцяло лишен от религиозен слух, за да не почувстваш цялата достоверност и дълбочина на неговите преживявания, породили лирическия акатист „Аз, Божията Майка, днес с молитва…”, за да не уловиш музикално-поетическия факт, че най-съвършените по своята небивала поетическа музикалност строфи на Лермонтов говорят именно за втора реалност, просветваща през зримата за всички: „Клонка от Палестина”, „Русалка”, изумителните строфи за Изтока в «Спор», „Когато се полюшва жълтеещата нива…”, „На въздушния океан…”, «В пладнешката жега в долината на Дагестан…», «Три палми», картини от природата в «Мцири», в «Демон» и в много други.

     Очевидно именно в посоката на още по-голяма, пределна поляризация на тези две тенденции, в тяхната смъртна борба, в победата на утвърждаващото начало и в постигането на най-висша мъдрост и просветленост на творческия дух лежала несвършената мисия на Лермонтов. Но работата е в това, че Лермонтов е бил не „художествен гений изобщо” и не само вестител – той бил руски художествен гений и руски вестител и в качеството си на такъв той не можел да бъде удовлетворен от формулата „словата на поета са неговите дела”. Целият живот на Михаил Юриевич бил, в същност, мъчителни търсения, към които да се приложи разкъсващата го сила. Университетът, разбира се, се оказал тесен. Бохемският живот на литераторите-професионалисти от онова време бил безнадеждно незначителен. Да си представи Лермонтов, затворил се в семейния кръг, в личното си благополучие, не може, според мен, дори най-благонамерената фантазия. Военната епопея в Кавказ го увлякла със своята романтична страна, обогатила го с маса впечатления, но след „Валерика” не трябва да се съмняваме, че и военната дейност била осъзната от него като нещо, в корена си чуждо на онова, което той трябвало да свърши в живота. Но какво? Какъв жизнен подвиг би могъл да намери за себе си човек с такъв размах, с такъв кръг идеи, ако неговият живот беше продължил още четиридесет или петдесет години? Да си представим Лермонтов, присъединил се към революционното движение на 60-те и 70-те години (на XIX век – б.р.), е също така невъзможно, както и да си представим Толстой на преклонна възраст, участващ в терористична организация, или Достоевски – като влязъл в социал-демократическа партия. – Поетическо уединение в Тарханах? Но това ли изисквали неговите богатирски сили? – Манастир, скит? – Действително: бремето на затвора би било по силите на този духовен атлет, на този път неговата сила би могла да намери за себе си точка за приложение. Но православното монашество е несъвместимо с художествено творчество от този тип, с тези форми, които то придобило в нашите късни времена, а от това творчество Лермонтов, явно, не би се отрекъл никога. Може би този титан така и никога нямаше да разреши зададената му задача: да слее художественото творчество с духовни дела и подвиг на живота, да се превърне от вестител в пророк. Но на мен лично ми се струва по-вероятно друго: ако не се беше разразила пятигорската катастрофа, с времето руското общество би се оказало зрител на такъв, непредставим за нас и неповторим за никого, жизнен път, който би довел Лермонтов-стареца до върховете, където етиката, религията и изкуството се сливат в едно, където всички блуждаения и падения от миналото са преодолени, осмислени и послужили за обогатяване на духа и където мъдростта, прозорливостта и просветленото величие са такива, че цялото човечество гледа на тези владетели от горните върхове на културата с благоговение, любов и с радостен трепет.

     В какви творения на художественото слово би намерил своя израз този жизнен и духовен опит? Лермонтов, както е известно, замислял роман-трилогия, първата част на който трябвало да протича в годините на Пугачовския бунт, втората – в епохата на декабристите, а третата – през 40-те години. Но тази трилогия той би завършил, вероятно, към четиридесетгодишна възраст. А по нататък?… Навярно би възникнал цикъл „романи на идеите”? Или епопея-мистерия от типа на”Фауст”? Или би се родил нов, невиждан жанр?… – Така или иначе, през 70-те и 80-те години на миналия (XIX – б.р.) век Европа би станала съзерцателка на небивало творение, възхождащо към нея от тайнството на лоното на Русия и изпреварващо времената, когато ще се издигне от това лоно цветчето на всемирното братство – Розата на Света, отхранена с любов и грижи от вестителите – от гениите – от праведниците – от пророците.

     Смъртта на Лермонтов не предизвикала в историческата Европа, разбира се, нито един отклик. Но когато прозвучал изстрел в подножието на Машук, не можело да не потръпне творящото сърце не само на Руската, но и на Западните метакултура, подобно на това както би заплакал, вероятно, самият демиург Яросвет, ако някъде на бреговете на Рейн беше прекъснат на двадесет и седем години животът на Волфганг Гьоте.

     Значителна част от отговорността за своята гибел Лермонтов носи сам. Аз не зная през какви чистилища е преминал в следсмъртието си великият дух, развързвайки възлите на своята карма. Но знам, че сега той е една от най-ярките звезди в Синклита на Русия, че той невидимо преминава между нас и през нас, твори над нас и в нас и обемът и величието на това творчество са непредставими в каквито и да било наши предвиждания.

     Там твори и друго светило – този, който преди сто години е бил нашият мил, скъп Гогол.

     Задачата, която предчувствал Пушкин, която, вероятно, би разрешил към края на своите години Лермонтов, застанала пред Гогол с изключителна сила.

     Никакво съзнателно движение напред е невъзможно без осъзнаване на несъвършенството на този стадий, на който се намираш, и без разбиране на неговото несъвършенство.

     Да направи така, че Русия да осъзнае цялото несъвършенство на своя стадий на формиране, цялата неугледност на своя неозарен живот – това трябвало и е направил Гогол. На него му бил даден страховит дар – дарът на съзерцанието на опаката страна на живота, и друг дар – художествена гениалност, за да въплъти видяното в обективно съществуващи творения, показващи го на всички. Но трагедията на Гогол се кореняла в това, че чувствал в себе си и трети дар, неразкрит, мъчително изискващ разкриване, а той не знаел – и не узнал – как да разкрие този трети дар: дарът на вестителството на световете от възходящ ред, дарът на проповедничество и на учителстването. При това на него не му се отдавало да осъзнае различието между вестителство и пророчество; на него му се струвало, че вестителството на световете на Светлината чрез образите на изкуството непременно трябва да се свързва с висотата на етичния живот, с личната праведност. Ограничените, в сравнение с художествената гениалност, способности на ума не му позволили да разбере несъответствието между неговата задача и формите на православно-учителската дейност, в която той се опитвал да я облече. Разнебитен и покрит с язви от съзерцанието на чудовища с „унили лица”, психо-физическият състав на неговото същество не издържал сблъсъка между православния аскетизъм и изискванията на художественото творчество, между чувството за пророческо призвание и съзнанието за своята недостойност, между измъчилите го видения на инферналните кръгове и парещата жажда – да възвестява и учи за световете горни. А недостатъчността  – в сравнение с тази на Лермонтов –на деятелно-волевото начало като че ли вкарала този жизнен конфликт във вътрешното пространство на душата, лишила го от необходими проявления навън и придала колорита на тайната на последния, решаващ период от неговия живот.

     „Гогол започнал да пости…”, „Гогол започнал да се моли…”, „Гогол се изгубил в мистицизма…” Колко жалки са тези, в течение на сто години неслизащи от страниците на нашия печат, пошлости.

     Известна е картината на Репин – „Самоизгарянето на Гогол”. В края на краищата всеки зрител привнася в произведението на живописта нещо свое и да се докаже, че именно той вижда в дадената картина нещо такова, каквото не виждат другите, е невъзможно. Сред професионалистите-живописци тази картина на Репин предизвиква понякога отзиви по-скоро скептични, а понякога даже възмутени. Някои предполагат, че тук е налице незаконно нахлуване на „литературата” в живописта. Случва се да слушаме и още по-сурови оценки, виждащи в това извършена подмяна на духовната трагедия на Гогол с някакъв чисто физиологически сблъсък. Аз нищо такова не виждам . Виждам съвсем друго. Аз виждам, че нито един човек, който е изказал свое съждение за трагедията на Гогол, даже такъв дълбок аналитик като Мережковски,  не е бил толкова проницателен и дълбок, както ограниченият и обикновено съвсем не дълбок Репин.

     Когато, бидейки свободен от професионални предубеждения, се вглеждаш в тази картина, се чувстваш неволно въвличан в душевна пропаст през последователните психо-физически слоеве.

     Отначало виждаш болен, полупобъркан, може би даже и съвсем побъркан, изнемогващ в борбата с някакво, може би, халюцинаторно видение. При това изпитваш смес от съболезнование и онова безсъзнателно, неволно отблъскване, което е свойствено на „психически нормалните” хора при съприкосновение с душевно болни. Но, ето, този слой се свлича като черупка; внезапно различаваш изкривеното от предсмъртно страдание лице на човешко същество, донесло и принасящо в жертва на някого всичко свое най-скъпо, всичко, с което е живяло: най-заветните си помисли, най-любимите си творения, най-съкровените си мечти – целия смисъл на живота си. В угасващия поглед, в изкривената уста – ужас и отчаяние от истинското самоизгаряне. Ужасът се предава на зрителя, смесва се със съжаление и изглежда, че такова нажежаване на чувствата сърцето няма да може да издържи. И тогава става видим третият слой – не зная, впрочем, дали е последен. Същите тези угасващи очи, същите устни, сведени или от спазъм, или от дива, отчаяна усмивка, започват да искрят с детска, чиста, непоколебима вяра и с тази любов, с която се притиска  ридаещото дете към коленете на майката. „Аз отдадох всичко на Теб – приеми ме, любими Господи! Утеши ме, прегърни ме!” – говорят очите на умиращия.

     И чудото на художника е в това, че още в самата молба на тези очи е заключен отговор, сякаш те вече виждат Великата Застъпница, която прегръща и приема тази изстрадала душа в лоното на любовта.

     Този, който премине през всички тези слоеве на поразителното творение на Репин, няма да се усъмни и в друго, най-високо, всеутешаващо и оправдаващо: в това, че вратите на Синклита са се разтворили пред Гогол с цялата си ширина, като пред най-любимите негови синове.

     Тези трима първи велики гении на руската литература възнесли и утвърдили тази литература на висотата на духовен водач на обществото, на учителка в живота, критерий за идеали и възвестител на световете на духовната светлина, донесли са ú слава и всенароден авторитет, увенчали са я с ореола на мъченичеството. 

 

 Прочетено: 851 пъти