Книга X. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА РУСКАТА КУЛТУРА

  Глава 1. ДАРЪТ НА ВЕСТИТЕЛСТВОТО

     Вече бях принуден, в една от предишните глави, да посоча, че на културния хоризонт на средновековна Русия не изпъкна нито един голям мислител. На художествени гении този дълъг период също не е много богат. Но никога по-късно Руската метакултура не е блестяла с толкова много светци и праведници. Общоизвестно е и това, че тази праведност е била предимно аскетична, монашеска, според етическите традиции, завещани от православна Византия. От гледна точка на тези традиции всеки друг вид човешка дейност може да има само относително, преходно значение. Наистина, ролята на лидерите на държавата – великите князе и царе – се осъзнавала, но, разбира се, като ползотворна и правилна тя била почитана само в степента, в която била съвместима със заветите, обявени от най-висшия нравствен индикатор на онези времена: от престола на митрополита и патриарха, подвижническия затвор, килиите. Характерно е, че умирайки, царят приемал монашеско пострижение, ознаменувайки с това навлизането на душата към по-висше ниво на духовен живот.

     През XVIII век става явно обедняването на духовните реки, с които се захранвали корените на православната праведност. По-малко стават крупните религиозни дейци, пред очите на обществото все по-рядко възникват фигури чисти и висши пастири на душите, осветлили собственото си сърце и покорили собственото си естество. През XIX век вече само няколко човека – преподобният Серафим Саровски, Теофан Затворник, Амвросий и Макарий Оптински – биват уподобявани на образите на онези светци, с които била така богата земята през предишните столетия. Накрая, през предреволюционната епоха, църковният хоризонт става съвсем безлюден. Нещо повече: това раздробяване на мащабите на личността се оказва само едно от проявленията на общото творческо обедняване на православието. Година след година църквата все повече изостава от изискванията и търсенията на бързо променящите се епохи, при което това изоставане даже се въздига в някакъв принцип – църковната йерархия гледа на себе си като на пазителка на непоклатими изчерпателни истини, независими от смяната на времената и човешката психология. Но тъй като този възглед не се подкрепя нито от безупречността на живота на самите пастири, нито от интензивността на тяхната духовна дейност, нито от техните мъдри отговори на породените от новите епохи въпроси социални, политически или философски, то авторитетът и значението на църквата стремително падат. Последните духовни усилия от страна на църквата са предизвикани от бурята на Революцията. Издигат се цял ред безименни герои и мъченици; със завършването на техните жизнени пътища творческият дух изоставя православната църква още повече и, ставайки играчка в ръцете на дипломатстващите политици, ръководството на източнохристиянската община се превръща в съучастник и в оръдие на антирелигиозната държава.

     Но според това как църквата губела значението на духовна предводителка на обществото, се издигала нова инстанция, на която се прехвърлял този дълг и която, в лицето на най-големите свои представители, този дълг отчетливо осъзнавала. Тази инстанция е вестителството.

     Вестител е този, който – бидейки вдъхновяван от даймон, дава на хората да почувстват чрез образите от изкуството, в широкия смисъл на тази дума, висшата правда и светлина, леещи се от световете отвъдни. Пророчество и вестителство са понятия близки, но не съвпадащи. Вестителят действа само чрез изкуството; пророкът може да осъществява своята мисия и по други пътища: чрез устно проповедничество, чрез религиозна философия, даже чрез начина на целия свой живот. От друга страна, понятието вестителство е близко до понятието художествена гениалност, но не съвпада също така и с него. Гениалността е висша степен на художествената надареност. И повечето гении били в същото време и вестители – в по-голяма или по-малка степен, – далеч не всички обаче. Освен това много вестители притежавали не художествена гениалност, а само талант.

     Столетието, протекло от Отечествената война до великата Революция, било в пълния смисъл на думата век на художествените гении. Всеки от тях, особено гениите на литературата, бил владетел на мислите на цели поколения, на всеки обществото гледало като на учител за живота. Колосално нарасналата, благодарение на тях, възпитателна и образователна роля на литературата се изразявала, разбира се, и в дейността на множество таланти; влиянието на някои от тях ставало даже още по-интензивно и по-широко, отколкото въздействието на техните гениални съвременници. От шестдесетте години (на XIX век – б.р.) ясно се определил даже многозначителният факт, съвършено неосъзнат, обаче, от обществото – влиянието на гениите и влиянието на талантите започнало, в някакъв много дълбок смисъл, да си противостоят едно на друго. Художествените гении от онова време – Тютчев, Лев Толстой, Достоевски, Чехов, Мусоргски, Чайковски, Суриков, по-късно Врубел и Блок – не издигали никакви социални и политически програми, способни да удовлетворят масовото търсене на епохата, увличали разума, сърцето, волята на водените от тях не по хоризонтала на обществените преобразувания, а по вертикала на дълбините и висотите на духовността; те разкривали пространствата на вътрешния свят и в тях посочвали незримата вертикална ос. Талантите, поне най-влиятелните от тях, все по-определено поставяли пред съзнанието на поколенията проблемите на социалното и политическо действие. Това били Херцен, Некрасов, Чернишевски, Писарев, всички шестдесетници, Глеб Успенски, Короленко, Михайловски, Горки. Таланти-вестители като Лесков или Алексей Константинович Толстой оставали изолирани единици; те, така да се каже, гребели срещу течението, без да срещат сред съвременниците си нито нужното разбиране, нито справедлива оценка.

     Както Иван Грозни, при целия мащаб на своята личност, трябвало да бъде признат като фигура огромна, но не велика, тъй като е лишен от един от признаците за истинско величие – великодушието, точно както и цял ред художествени дейци, към които много от нас прилагат епитета „гений”, не се явяват и никога не са се явявали вестители. Защото тяхната художествена дейност е лишена от един от основните признаци на вестителството – чувството, че от тях и чрез тях говори някаква висша, в сравнение с тях самите, и извън тях пребиваваща инстанция. С такива имена е богата, например, френската литература, а у нас можем да назовем двама-трима дейци от епохата  на революционния подем: Горки, Маяковски. Можем да спорим за гениалността на тези писатели, но едва ли някой би видял в тях вестители на висша реалност.

     Истините на висшата реалност се пречупват от подчинената реалност на Енроф. Ако на човека е възложена мисията за проповедничество на тези истини и техните пречупвания, дългът за тяхното проповедничество с езика на художествените образи, ако при художника е изпратен заради това даймон – художникът няма да може да не почувства (с една или друга степен на отчетливост) неговото инспириращо въздействие. Характерът на това чувство и методите за неговото изразяване могат да се видоизменят по всякакъв начин, но в основата винаги ще се открива едно и също: преживяване на някаква извън личността на художника пребиваваща сила, в него нахлуваща и в неговия творчески процес изразяваща се. Случва се такова преживяване да се окаже познато и на хора с по-малка сила на надареност, да отнесем които към реда на гениите ние не можем. Като пример можем да приведем такъв превъзходен, макар и не гениален поет, като А. К. Толстой. Малцина от гениалните поети са съумели да изразят това чувство с такава яснота и определеност, както Алексей Толстой в своето изумително стихотворение „Напразно ти, художнико, си мислиш, че си на своите творения създател”. Дори само това стихотворение, вероятно, би било достатъчно, за да стане за нас ясен и безспорен дарът на вестителството, който притежавал този поет. А, между другото, по дълбочината на трансфизическото си прозрение това стихотворение е все още далеч от някои други шедьоври на А. Толстой. Кой друг в руската литература е изразил с такава яснота, обоснованост, сила и пламенност, както Толстой в своето произведение „Йоан Дамаскин” идеята, че изкуството изобщо и изкуството на словото, в частност, може да бъде израз на висшата реалност, върховната Правда на полъха на другите светове, и че поетът, осъществяващ своя дар на вестителството, изпълнява с това онова, за което той е предназначен от Божествените сили? А нима неговата поема „Дракон” не е първият, в руската литература, опит да се нарисува обликът и да се изясни метаисторическата роля на демоничните същества, подобни на уицраорите? Аз изобщо не говоря за „Дон Жуан”, за разкриването на трансфизическата концепция на който би бил необходим специален труд, или за такъв бисер на руската лирика, какъвто е стихотворението „Сълза трепти в твоя ревнив поглед”.

     Всичко това пояснява разликата между понятието „художествена гениалност” и понятието „вестителство”. При това ние виждаме талантливи художници, непретендиращи за гениално съвършенство на своите творения, но възвестяващи с тях за такива висоти и дълбини на отвъдните сфери, до които са нямали сили да достигнат и мнозина гении. От друга страна, много деятели, твърдо уверени в своята гениалност, се явяват само носители на талант. Издава ги един незабележим, но неопровержим признак: те усещат своя творчески процес не като проявление на някакво свръхлично начало, а именно като свой, само свой прерогатив, даже като заслуга, подобно на това, както атлетът усеща силата на своите мускули, принадлежаща само на него и изпълняваща само неговите повели. Такива претенденти за гениалност биват самохвалковци и склонни към възхваляване на самите себе си. В началото на ХХ век, например, в руската поезия постоянно можело да се срещнат високопарни декларации за собствената гениалност.

 Аз съм връх на речта руска –  с финеса вечен,

Всички други поети пред мен са предтечи… –

възклицавал един. Друг, перифразирайки Хораций, изтрил от постамента името на великия римлянин и с букви, падащи ту надясно, ту наляво, ту какофонически сблъскващи се помежду си, начертал своето: „… и хора с различни вкусове… всички ще ме назоват: Валерий Брюсов”. 

Аз – гений Игор Северянин,

съм от победи упоен… –

        възторгвал се трети.

 Стихът ми в бяг

Пресича времена

Лети той през безчет

Поети и правителства… –

твърдял, подменяйки възможното с желаното, четвърти.

     Всеки от тези декларатори е убеден, че гениалността е качество, неотменимо от неговата личност, даже негово постижение. Подобно на подрастващи, които се чувстват по-силни от своите връстници, те надменно напрягат с все сила своите поетически бицепси и с дълбоко презрение, отгоре надолу, гледат на останалите дечурлига. Всичко това са таланти, заслепени от самите себе си, майстори, създаващи в свое име, роби на самолюбието; това не са гении, а самозванци на гениалността. Подобно на самозваните царе на нашата история, на някои от тях се отдавало да достигнат литературния трон и да се задържат на него няколко години, а на един – даже около три десетилетия. Но съдът на времето всеки път ги подлагал на безпощадно развенчаване, потомството отреждало на тези имена подобаващите им скромни места, а личната карма, утежнена от гордостта и самозаслепяването, усложнена от понижаването на моралните изисквания към себе си („на мен ми е позволено повече, отколкото на всички други, защото аз съм над всички”), увличала такава личност в нейното следсмъртие все по-далеч и по-далеч от Синклита на метакултурата.

     Аз бих бил разбран съвсем неправилно, ако някой се беше опитал от моите думи да направи извода, че като че ли подготвям читателя за това той да не се учуди на изискването, което аз на следващите страници ще предявя към всеки художник (т.е. творец – б.р.): в неговите творения непременно да се проявява етическата тенденция, ръководещата религиозно-нравствена идея. Преди да предявявам каквито и да било „изисквания”, ще се погрижа да характеризирам не това, което трябва да бъде, а онова, което е налице в действителност като факт. Именно с тази цел аз, въвеждайки понятието „вестителство”, го разграничавам от понятията „гениалност” и „талант”. Смешно и странно би било да предявявам към всеки художник изискването: щом за вестителя е свойствено това и това, старай се да бъдеш такъв. Гениалността и талантът, сами по себе си, несъвместени с дара на вестителството, се явяват, обаче, също божествени дарове, но иначе давани и съдържащи други възможности. Трансфизическото различие на обикновения гений и обикновения талант от вестителя е по-голяма и по-малка, но винаги – лична надареност на природата; талантът и даже гениалността са такива общочовешки способности, които в дадената личност са достигнали висша степен на развитие, отколкото в други, благодарение на особеностите на нейната психо-физическа структура; тези особености са телеологически обусловени от формиращата работа на едни или други Провиденциални сили над шелта, астрала, етера и физическото тяло. Никакъв даймон при такъв художник не е изпратен, никаква муза нищо не му внушава и никой невидим не се труди да пооткрехне органите на неговото духовно възприятие. Такъв човек, бил той талантлив или гениален, не може да преживява свръхличната природа на своите вдъхновения поради простата причина, че такава свръхлична природа в тези вдъхновения няма. Ако ние се срещаме с подобни твърдения в устата на младото, недостигнало все още своя зенит дарование, то тук трябва да предположим едно от трите: или това наистина е млад вестител, или пред нас стои дарование, застанало в позата на вестител и съзнателно или несъзнателно копиращо осанката на великите творци на изкуството, или, накрая, имаме работа просто с безобиден литературен прийом, подобен на изродилите се в празна риторическа фигура обръщения на поета към музата.

     Талантът и даже геният притежават не мисия, а задължение, подобно на всеки човек, но редица дълбоко индивидуални особености отличават това задължение от останалите. Мисията винаги има значение общо, много широко, от нейното осъществяване е горещо заинтересувана цялата метакултура. За да може художникът да бъде вестител, се изискват по-напрегнати, продължителни усилия на Провиденциалните сили, изисква се неуморна, започната още дълго преди неговото раждането работа над материалните покрови на неговата монада от страна на херувими, даймони, стихиали, демиурга на свръхнарода и неговата Колективна Душа, от страна на Синклита на метакултурата и Синклита на Света. Защото пооткрехване на духовните органи на неговото същество – без това вестителството е невъзможно – е процес необичайно трудоемък, по-трудоемък, отколкото връчването на каквато и да било, най-мощна художествена гениалност.

     Що се отнася до гениалността или таланта като такива, те могат да бъдат напълно свободни от задачи – да възвестяват и да показват през магическия кристал на изкуството висшата реалност. Достатъчно е да си спомним Тициан или Рубенс, Балзак или Мопасан. Не се снемат от тях само изискванията на етиката общочовешка и условието: да не закопаваш своя дар в земята и да не го употребяваш за зло, тоест да не развращаваш духа. Само с такива изисквания ние имаме право да пристъпваме към оценка на живота и дейността, да речем, на Флобер или  Уелс, Маяковски или Есенин, Короленко или Горки, Репин или Венецианов, Даргомижски или Лядов, Монферран или Тон. Така етическите изисквания, предявявани към таланта или гения, са изисквания на общочовешкия етически минимум.

     Може да възникне мисълта: в такъв случай не се ли явява изискването, предявявано от нас към вестителя, изискване на етическия максимум? Но работата е в това, че ние нямаме никакви права да предявяваме към някого изисквания, превишаващи етическия минимум. Само съблюдаване в живота и творчеството на нормите на етическия минимум бихме могли да изискваме ние и от вестителя. Работата не е в нашите изисквания, а в изискванията на тези, с чиито най-големи усилия е връчен дарът на вестителството на дадения художник. И, явно, тези изисквания в едни случаи се оказват по-снизходителни, отколкото биха могли да бъдат нашите собствени, а в други – значително по-сурови. Отделни нарушения даже на общочовешкия нравствен минимум от страна на вестителя могат да бъдат в други случаи оставени без последствия, но най-тежки последици влече след себе си всяко предателство, изкривяване или помрачаване на мисията. Създаването на „Орлеанската дева”  утежнило кармата на Волтер неизмеримо по-силно, отколкото десетки негови неблаговидни постъпки в личния му живот.

     „Гений и злодейство са две несъвместими неща.” Трудно е да се каже, вглеждайки се в историческите факти, дали това е така. Във всеки случай, с тежки пороци, дълбоки падения, множество дребни слабости, даже с простъпки против елементарните нравствени норми, художествената гениалност e не само съвместима, но и в повечето случаи геният даже не е в състояние да избегне всичко това, поне в младостта си. Такива хора като преживелия удивително чист живот Моцарт са феноменално редки; това са същества, все още не въплъщавали се като хора, а само като ангели и в които, поради това, дяволското ейцехоре е заключено не в шелта, а само в етерно-физическите тъкани на съществото, унаследени от хора – родители.

     Има гении, творящи своя човешки образ, и има гении, които разрушават своя човешки образ. Първите от тях, преминавайки в младите си години през всякакъв род спускания и сривове, с това обогатяват опита на своята душа и във времето на зрелостта постепенно се освобождават от тегленето надолу и назад, изживяват тенденцията към саморазрушаване, за да могат в старостта си да проявят чрез себе си образец на личност, все повече и повече хармонизираща се, претворила паметта за своите падения в мъдрост на познанието за доброто и злото. Това са Данте, Леонардо, Сервантес, Гьоте, Вагнер, у нас – Достоевски. Границите на такава хармонизация на своята личност достигнал в последните дни на живота си Лев Толстой. В направление към нея се движели, очевидно,  Пушкин, Лермонтов, Чехов. Рано прекъснатият живот на много гении не дава възможност да се определят със сигурност потенциалните резултати от техните пътища. Историята на културата познава и такива носители на художествена гениалност или крупен талант, които са били хармонична личност от самото начало, макар и не в такава степен като Моцарт: Бах, Глук, Лист, Туласи Дас, Тагор, в Русия – Алексей К. Толстой. Тя познава и такива, които – подобно на Микеланджело,  даже достигайки до дълбока старост, не са съумели да приведат в хармония нито различните страни от своята личност помежду си, нито личността си – със своята мисия.

     Но има и още редица гении от низходящ ред, гении трагически, паднали в жертва на неразрешеното от тях вътрешно противоречие: Франсоа Вийон и Бодлер, Гогол и Мусоргски, Глинка и Чайковски, Верлен и Блок. Трагедията на всеки от тях е не само безкрайно индивидуална, а е и така дълбока, така изключителна, така тайнствена, че да се докосваме до загадките на тези съдби можем само с най-голяма предпазливост, с целомъдрие и любов, с трепетна благодарност за това, което сме извлекли от тях, най-малко от всичко ръководейки се от стремежа да произнесем над тези нещастници някаква етическа присъда. „На когото е дадено повече, от него повече се изисква”, да.  Но нека изисква от тях Този, Който е дал, а не ние. Ние само сме се учили от техните трагедии, само сме вземали, само сме чели написаните от техните жизнени катастрофи поеми. Промислите, в които се откроява така явно, както никога и в нищо, многоплановият предупреждаващ смисъл.

 С вас съм!.. Тук ще ме намерите.

Вгледайте се зорко в мен:

сред кръжащите пожари

аз стоя, с език от черен

адски огън обгорен.

Наистина: техният съдия е „само Бог и съвестта им”.

     Разбира се, голямата „маймуна на Бога” (силата на злото, дяволът – б.р.) не бездейства и в тази област. Ако има вестители на Провидението, не е трудно да се досетим, че културно-историческият процес не минава и без тъмни вестители. Наистина, в областта на изкуството такива ще срещнеш не често, а и да ги срещнеш, не винаги ще разпознаеш тяхната истинска природа. За тайните на демоничното начало те рядко говорят открито и прямо: защо би могло да му потрябва на Гагтунгр разкриване чрез такива вестители пред човешкия взор на неговата собствена адска тъмнина? Най-често дейността на вестителите има негативен характер: те развенчават и осмиват духовността в историята, в изкуството, в религията, в живота, в човешката душа. На малцина им идва на ума, че блестящият, прелестно-лекомислен Момък е осъществявал (вероятно несъзнателно или полусъзнателно) тъмна мисия – обличайки кощунството в очарователна поетична форма, да снижава с това религиозните ценности, да дискредитира проявите на Мировата Женственост, да обезкрилява духовните пориви в човешките сърца, да развенчава естетическите идеали.

     Но тъмни вестители ние най-често срещаме не в изкуството, а във философията и в науката. Това, например, е Бейкън (Франсис, 1561-1626 – б.р.), един от първите утвърдил пълен и окончателен отрив на науката от каквато и да било етика и каквато и да било духовност; Конт, противопоставящ на всички съществуващи религии своята религия на „лявата ръка” – своя разсъдъчен, лишен от жизнена сила, мъртвешки-хладен «култ към Човечеството», основан на цяла система плъзгави и обезкриляващи сърцето подмени. Такива са Щирнер (Макс, 1806-1856 – б.р.), чиято „етическа” система подрива корените на какъвто и да било морал с ножа на висшия критерий „Аз искам”; Ницше (Фридрих, 1844-1900 – б.р.), със своя идеал за свръхчовека изкривяващ и профаниращ идеала за съвместяване в една свободна личност на  най-висшата надареност с най-висшата сила и най-висшата праведност, който (идеал) трябвало да се изясни на съзнанието на неговата епоха, ако не е бил той; Маркс (Карл – германският евреин Карло Мордехай, 1818-1883 – б.р.), хващайки се за едно от колелата на предавателния механизъм, какъвто се явява икономиката, и провъзгласявайки неговата единственост и върховност. В науката тъмни вестители, носители на тъмни мисии се явяват не дейци с голямо име, с гениална надареност, а второстепенни учени, интерпретатори и изопачители на дълбоки научни теории, подобно на Тимирязев, който примитивизирал и довел учението на Дарвин единствено до плоскостта на материалното.

     В изкуството (както, впрочем, и в науката) се срещат и такива тъмни вестители, които са лишени от тъмни мисии и стават глашатаи на тъмното просто като последица от лични заблуди. Като ярък пример за такъв деятел може да послужи Скрябин. В Бога той вярвал и по своему Го обичал, самия себе си смятал за Негов вестител и даже пророк, но с удивителна лекота извършвал подмени, станал жертва на собствената си духовна безконтролност и се превърнал във вестител на Дуггур. Малцина разбират, че в „Поема на екстаза”, например, с поразителна откровеност се обрисува именно този демоничен слой с неговото мистично сладострастие, с неговите масови сексуални действия, с неговия пренос на импулса на похот в космически план и, главно, обрисува се не от разобличаваща и предупреждаваща гледна точка, а като идеал. Естествено, внимателният слушател на „Поема на екстаза” отначало е смутен, а след това очарован от тази звукова панорама на космическо съвъкупление, накрая усеща нещо като вътрешна размагнитеност и дълбока апатия.

     В специфичните условия  на реалния историко-културен процес нерядко, а през XIX век особено често, става така, че неугасимото, в душата на вестителя, чувство  за своята религиозно-етическа мисия влиза в конфликт с реалните възможности на неговата епоха и с художествения „категоричен императив”, свойствен на дарованието му. Такъв конфликт не са познавали нито Андрей Рубльов и строителите на храма на Василий Блажени, не познавали Суриков и Левитан, не познавал, колкото и странно да е това, даже такъв нанадминат познавач на хиляди други вътрешни конфликти като Достоевски. Първите не можели да го познават затова, защото техните художествени влечения напълно съвпадали с конкретните възможности на епохата и с тяхната собствена религиозно-етическа мисия. Вторите съумели да преодолеят неблагоприятния за тях психологически климат на своето време и имали щастието да осъзнават, че техните творения – колкото по-далеч към зрелостта и старостта, толкова повече – говорят именно за онези висоти на духовност, посланици на които се явявали тези художници, и предупреждават за тези бездни, които им било дадено да съзерцават и за които им било завещано да предупреждават.

     Вътрешният конфликт, за който говоря, е противоречие тройно, налице е борба на три тенденции: религиозно-етико-проповедническа, самозадоволително-естетическа и още една, която може да се нарече тенденция на низшата свобода: това е стремеж на личността да осъществи своите общочовешки права над обикновения, необременен от висши нормативи начин на живот, вместващ в себе си и правото на слабост, и правото на страст, и правото на жизнено благополучие. Този вътрешен конфликт ясно се определил още при Пушкин. Веригата от негови стихотворения, сред която трепкат с такъв тревожен и сумрачен блясък „Когато за смъртния замлъкне жизненият шум”, „Отци аскети и жени непорочни”, „Пророк”, „Там, в далечната килия” и други – това са такива поразителни свидетелства за зова към духовното подвижничество, крепнеща в душата на поета от година на година, че да не разбере това може само този, който нито веднъж в живота си не е чувал този зов в собствената си душа. Този вътрешен конфликт се е изострил в Лермонтов, с неимоверна сила бил преживяван от Гогол и Лев Толстой и превърнал съдбата на Блок в трагедия на духовното падение. По-подробно, обаче, аз ще говоря за това в следващите глави.

     Може би ще кажат: действително, подобни противоречия са били свойствени на някои корифеи на руската литература. Но, ето, пред нас са литературите на другите народи. Много ли и често ли ще намерим там подобни конфликти? Много ли от носителите на крупно художествено дарование изобщо са осъзнавали своята мисия под формата на някакъв синтез от художествено творчество и духовен подвиг?

      Изчерпателен отговор на този въпрос би изисквал, разбира се, отделно, доста обемисто произведение. В рамките, предоставени ми от книгата, може да се отбележи само следното.

      Преди всичко, много зависи от това каква именно литература ще вземем под внимание. Разбира се, античната трагедия, например, стои под знака, ако не на ясното осъзнаване, то поне на настойчивото чувство на необходимостта да се възвестява и утвърждава реалност от най-висш порядък. Персийската поезия в лицето на Фирдоуси, Саади, Низами, Руми представлява съзвездие от мистични гении, учители на душата. Цялата индийска литература – от ведическите химни до Рабиндранат Тагор, е океан от религиозно-етически откровения, изразени с езика на художествените образи. Ни най-малко изключение не правят нито гениите на западното средновековие от Ешенбах до Данте и Петрарка, нито гениите на Испания – Сервантес  и Калдерон, нито великите поети на Англия – Шекспир, Милтън, Шели, Колридж, Кийтс, а да не говорим за корифеите на немската и скандинавска литература. Наистина отделно в това отношение стои френската литература, удивително бедна на вестителство. Но това има най-тясна връзка с общата метаисторическа трагедия на Франция. В началото на XVI век нейният дух-народоводител вдигнал нещо като бунт против демиургическия план. Явно той искал френският уицраор, родил се недълго преди това, да бъде санкциониран свише за обединяване на романо-католиченските народи върху основата не на католичеството, а на френската държавност. С такова изискване този дух предизвикал своето отстраняване и Франция останала без непосредствено водителство. Нейният Синклит, останал в Едем, се слял със Синклита на апостол Петър, но след това в него от Франция се издигали вече немного, другите влизали в Монсалват. Оттук – тази прогресираща духовна малоценност, което се набива в очите на историка при разглеждане на френската култура през XVII век. По-късно тя намира своя израз в литературата и във философските попълзновения през епохата на енциклопедистите – събития, които говорят за прискърбното господство на разума, кастриран от всякаква духовност и даже съзнателно противопоставящ ú се. Тук не е мястото да обяснявам този необичайно сложен възел от метаисторически процеси, какъвто била Великата френска революция. Във връзка с предмета на настоящата глава трябва да се отбележи само, че тези граждански идеали за “свобода, равенство и братство”, тези “Права на човека”, които започнали своето триумфално шествие по цял свят именно от Франция, били опит на демиурга на Римокатолическата метакултура, с участието на неговия събрат – демиурга на Северозапада, да вдигне останалия без водителство народ с тези идеали, които били за него по-органични. Но нарасналата празнота на трансфизическите слоеве над Франция я правела все по-беззащитна от всевъзможните демонични влияния. Изкривяването на провъзгласените идеали и тяхната подмяна с  революционна тирания започнали още няколко седмици след завземането на Бастилията. На арената се появила цяла група хора с тъмни мисии и яростното бесуване, наводнило Франция, било нагледно доказателство за мощта на демоничните сили, които нахлули в нейния шрастр от Гашшарва. Бедата не се изчерпвала при това с кръвопролитието в самата Франция; тя придобила световно значение благодарение на това, че бил отровен целият духовно-идеен поток, устремил се от тази страна по земите на Европа. Най-големият от носителите на тъмни мисии през тази епоха бил, разбира се, Наполеон, двойствената задача на когото се заключавала в подмяната на интернационалните освободително-граждански идеи с идеята за еднолична тирания и в увеличаването на кълбата гаввах посредством непрекъснати международни кръвопролития*. Постепенно Франция се оказала като във вакуум между две метакултури, между два Синклита. Що се отнася до френската литература, то нейното спускане по стъпалата на намаляване на духовността окончателно се определило през XIX век. Колкото и високо да оценяваме нивото на художествената надареност  на Балзак, Флобер, Мопасан, Анатол Франс, ние няма да намерим никакъв признак за вестителство в техните творения; то се проявява само при съвсем ограничен брой писатели от по-късния период на Франция: при Шатобриан, Юго, може би при Маларме. Последният, над чиито произведения все още проблясвала понякога отразената  светлина на вестителството, явно бил Ромен Ролан.

* Този, който бил Наполеон, се е раждал няколко века по-рано с подобна мисия за “увеличаване на страданията” в халифата на Абасидите. След своя апотеоз в ролята на император на французите той прекарал няколко години на Дъното, след това в Гашшарва, където го подготвяли за трета тъмна мисия – създаването на единната религия на лявата ръка в Германия. Ако това беше успяло, задачите на Хитлер щяха да бъдат крайно облекчени, а самият Наполеон, падайки за трети път на Дъното, щеше да изпита пропадане в Суфетх и изпадане от Шаданакар. За щастие се отдало да го изтръгнат от Гашшарва; в това вземали участие, между другото, Луи IX и самата Жана д’Арк.

     Такива са метаисторическите обстоятелства, водещи съзерцателя на френската литература към тъжни и тревожни изводи. Във всеки случай, тази литература, с нейното съчетаване на висока художественост и ниско ниво на духовност, с нейното слабо изразено вестителство, се явява изключение сред редица световни литератури. 

     И все пак е вярно и това, че в нито една литература не се е проявило така ярко, дълбоко и трагично, както в руската, усещането на духовния факт, че за вестителя е недостатъчно да бъде велик художник. Ето в това отношение руската литература действително стои отделно. Засега аз не подлагам това обстоятелство на никаква оценка, а само го посочвам като исторически факт. Не само нашите гении, а и множество носители с по-малка надареност изказвали, всеки по свой начин, тази мисъл. Тя ту се отливала като гражданско искане, даже като политически подвиг; този призив звучи при Радишчев, Рилеев, Херцен, при  Некрасов, при шестдесетниците, народниците и т.н., чак до болшевиките. Ту художествена дейност съвместявали или се опитвали да съвместят с проповедничеството на православието; това започнало със славянофилите и Гогол и завършило с Достоевски. Ту, накрая, художниците словото  предчувствали, търсели и намирали или, напротив, изнемогвали в блуждаене по пустинята в търсене на  висшия синтез на религиозно-етическото и художествено служене; да не говорим също така за Гогол и Лев Толстой, да си спомним и да се замислим за Алексей Толстой, Гаршин, Владимир Соловьов, Блок, Вячеслав Иванов; да си спомним за пробивите на космическото съзнание, изобразени в творчеството на Ломоносов, Державин, Тютчев, да намерим в себе си достатъчно проницателност, за да видим готовността да бъде направена първата крачка по духовния път в рано прекъснатите биографии на Грибоедов, Пушкин, Лермонтов; в образите на лесковските праведници и в горящата вяра на този живописец в религиозната дейност;  да обърнем внимание на дълбокото чувство и разбиране на Христос при Леонид Андреев, които той се опитвал да изрази в редица произведения и на първо място – в своята творба „Юда Искариот”, – чувството, през цялото време борещо се в душата на този писател с разбирането на тъмната, демонична природа на мировия закон, при което тази идея, толкова дълбока, каквито биват само идеите на вестителите, намерила в драмата „Човешкият живот” израз толкова отчетлив, колкото позволявали условията на епохата и художественият, а не философски и метаисторически строеж на душата на този писател!* Да проследим по-нататък цялата тази вестителска тенденция,  макар и изкривена, в антропософското учителство на Андрей Белов; в безсмислените идеи на Хлебников за преобразяването на Земята и в неговите безумни мечти – да стане управител на земното кълбо за тази цел; в гражданския подвиг на потъващия все по-дълбоко в религиозността Гумильов;  във възвишения опит на Максимилиан Волошин да определи своята лична линия на художник и съвременник на революцията и великите войни с религиозно-етическата заповед: „В дните на революция да бъдеш човек, а не гражданин”.

* В една от своите предишни инкарнации Л. Андреев живял в Палестина, където бил крупен търговец. Това била епохата на императорите Август и Тиберий. За Иисус Христос Андреев всъщност само е слушал, но имало един случай, когато той видял Христос отдалеч на йерусалимска улица. Спасителят вървял с група ученици. Срещата продължила няколко секунди и Андреев не знаел Кой е това, но лицето на Иисус го поразило и се врязало в паметта му завинаги.

——

     Ненапразно великата руска литература е започнала с одата «Бог». Неслучайно на нейните първи страници пламтят потресаващите строфи на Пушкиновия „Пророк”. Общоприетото тълкуване на това стихотворение се свежда до това, че тук като че ли е изобразен идеалният образ на поета изобщо; но такава интерпретация е основана на неправилното смесване на понятията „вестител”, „пророк” и „художествен гений”. Не за гения, изобщо не за собственика на висшия дар на художествената надареност, даже не за носителя на дара на вестителството гърми този пророчески стих, а именно за идеалния образ на пророка. За идеалния образ на този, в когото са разкрити, с помощта на Провиденциалните сили, висшите способности за духовно възприятие, чиито зрение и слух проникват през целия Шаданакар отгоре додолу и който възвестява за видяното и узнатото не само с произведенията на изкуството, но и с целия си живот, превърнал се в житие. Това е този идеален образ, който се мяркал, като неотразимо привличаща цел, пред изнемогващия от съзерцаване на химери Гогол, пред обления в сълзи на земята и издигащ ръце нагоре към светещия над Оптина пустиня Млечен път Достоевски, пред тъгуващия за всенародните знойни пътища на странстване и проповядване Толстой, пред слизащия по стълбата на мистичните подмени и твърде късно разбрал това Александър Блок.

     Някои ще кажат: добре, че този идеален образ само се е мяркал; жалко само, че безплодният устрем към него е лишило нас от художествените творения, които биха създали Гогол и Толстой, ако той изобщо не се беше мяркал пред тях.

     Нека мълчат за онова, което не знаят! С незатварящо се, от люлката до гроба, духовно зрение и слух, с безкрилото си въображение влачещи се в прахта, какво знаят те за този лъчезарен поток невиждани създания, превъзхождащи  всичко създадено по-рано без сравнение, който би се излял от духа на художника, станал пророк наистина, а не в мечтата си? Нека мълчат. Нека слушат това, което говорят знаещите. Да не смее никой да съди Икар за неговия безумен полет, както не смее да съди и слънцето, разтопило неговите крила.

     Нима те мислят, че този стремеж, разпенващ и надигащ нагоре вълните на културата, преминаващи през сто и петдесет години велика руска литература, е плод на случайността? Ако е такава случайността, то каква е закономерността? Ако това не е случайност, а ехото на могъщ глас, който се чувал като вътрешен категоричен императив за носителите на най-дълбоките дарования на нашия златен век, то в каква връзка с последните цели на руския свръхнарод пребивава този глас? Откъде се лее той? От устата на демиурга ли, внушаващ на своите посланици това, което трябва да бъде? От трансмита на християнството ли, където се таи всезнанието на бъдещите и завършващите епохи на човечеството – тези епохи на най-голяма борба между двете стихии, когато руският свръхнарод и неговият Синклит ще трябва да осъществят своята планетарна мисия? Жизненото осъществяване на какви идеали в историческото отдалечаване на бъдещето той предизвестявал, увличайки руските творци към синтез на художественото и религиозно служене? И какъв метаисторически смисъл може да се прочете в техните бурни, грешни и бляскави жития, в техните изключителни съдби?

 

 

 

Прочетено: 841 пъти