Книга IX. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПЕТЕРБУРГСКАТА ИМПЕРИЯ

     Държавността е обременена от първородния грях; да я озариш е невъзможно. – Ето в каква формула, според мен, той би могъл да облече субективния опит от царуването, неволно използвайки традиционните понятия на християнството.

     Той сам – и като монарх, и като нарушител през кървавата нощ на 12 март на етическите основи на благополучието и на самия себе си, и на своята държава, – той сам двойно станал носител на този първороден грях на аморалната държавност. Той се чувствал отговорен и за тези, които са царствали преди него, и за тези, на които е съдено да царстват в бъдеще. Може ли той да оправдае тази отговорност, оставайки на престола? Но това облагородяване на държавата, което изобщо е осъществимо практически, заплашва с разклащане на всички връзки, с революционен взрив, с гибел на всичко. Към каквото и да е друго просветление няма обективни пътища; а и отцеубийците не биха имали субективно право над това.

     Има друга правда – наддържавна. Единствената, в която той е непоклатимо убеден. Покаяние – любов – духовна работа за човечеството в името Божие.

     И какво – тържествено отричане от престола заради манастира? Но той не е Карл V. Да превърне най-интимната драма на съдбата и душата в театрално-мистичен маскарад пред очите на целия свят… О, само не това! Манастир – да, но да отиде така, че за това да не подозира никой. Да остави държавата на тези, които са още млади, изпълнени със сили, които не знаят какво е угризение на съвестта, които не са заклеймени от престъпление, които не се досещат за тези страшни дилеми на етиката и религията. Да си отиде!  Да си отиде като неизвестен странник, по прашните пътища, от село в село. Каква радост би било за него да проси милостиня! Но той е лишен от права даже над това. Най-богатият от монарсите на земното кълбо, в просяшки дрипи, крънка грош от своите поданици; що за недостойна комедия!… Не. Да посвети в тайната двама-трима души – без това няма да му се отдаде нищо да уреди, – в това число влиза и императрица Елизавета. Тя ще разбере. Тя ще оправдае и помогне. И да си отиде така, че всичките 40 милиона поданици да мислят, че той е починал. За да може затвореният празен ковчег да бъде спуснат пред очите на всички в гробницата на царския дом.

     Някога, в минутата на най-голяма опасност за неговата страна, той се изтървал, че е по-добре да си пусне брада и да тръгне, в дреха от груб плат, по пътищата, отколкото да се покори на врага. И, ето, настъпило време не за думи, а за дела. Врагът сега не е императорът на французите, а самият демон на великодържавието, но той ще си отиде от него именно така. В аба или в чуйка, като обикновен еснаф, ще се добере до набелязания манастир. Да се постриже още му е рано; първо е нужно послушание. Да постъпи като послушник при един от подвижниците, които са се прославили с мъдрост и чистота на житието. Да се моли през целия си останал живот, очиствайки себе си и изкупвайки. Да се моли за Русия. За грешния, кървав царски род. За неговото просветление; за неговото поумняване; да подмине внуците и правнуците чашата на възмездието! А ако това не е съдено, нека им се зачете на съда задгробен тази малка лепта, която ще принесе той. За тях! За всички! За целия народ, вече покрит със сянката на нещо неведомо, стоящо отпред – нещо непостижимо страшно.

     Разбира се, ходът на неговите мисли не можел да бъде точно такъв; аз ще привнеса оттенъците, свойствени на моето съзнание. Не могат да се намерят никакви основания за това, че той е съзнавал, или отчетливо чувствал, съществуването на демона на държавността и демиурга като трансфизически личности, като йерархии. Освен това него трябвало дълго да го мъчи идеята, дълбоко вкоренила се в църковното, в конфесионалното съзнание: идеята за това, че този, който е помазан за царството, няма право доброволно да свали от себе си короната – никога и при никакви обстоятелства, защото това е равнозначно на предателство спрямо задачите, възложени му свише. Вероятно тази идея дълго време му пречела да направи съдбовната крачка. Пречела дотогава, докато той не почувствал явно, че от тези сили, които ръководят неговата държава, Божието благословение е снето и, очевидно, завинаги. Трябва да се предполага, че едва тогава той е почувствал, че има правото да си отиде.  Във всеки случай направлението на неговия душевен процес, основните жалони на вътрешния път били очевидно такива. Това се доказва от всичко предшестващо и от всичко последващо.

     Ранната есен на 1825 година, слънце, златни листа. И вече не това мъчително безпокойство, което го карало да тича по всички губернии и градове на империята, а внимателно обмислен план го води в Таганрог. Границата на живота е достигната, извършва се небивал поврат на съдбата. При господаря не се допуска никой освен императрицата, придворния лекар и камериера: време, достатъчно за последните приготовления. След това се донася ковчег. От Таганрог на север излиза висок възрастен пътник в дрехи на човек от простолюдието, с чувал на гърба, с палка в аристократично малката си ръка. А в двореца – приглушени движения, шумолене, шепнещи гласове. Ковчега го завинтват и заливат с олово. На Русия бива оповестено за скръбното събитие – преждевременната кончина на император Александър. Придворният лекар рисува профила на господаря на смъртния одър – това в столицата трябва да послужи като доказателство, че императорът действително е умрял и в ковчега действително е неговото тяло. И ковчега го карат през цяла Русия, за да го спуснат в Петербург с подобаващи церемонии в гробницата на царската фамилия.

     Историческата наука още не е произнесла своята авторитетна присъда над това, което и досега носи в литературата странно наименование: „Легенда за стареца Фьодор Кузмич”. Явно силите на Жругрите – и втория, и третия – немалко са се потрудили над това, да създадат и в династията, и в обществото, и в научните кръгове такава насоченост на умствените способности, при която дори самото предположение за напускането на престола от император Александър би изглеждало фантастично. Това е естествено. В очите на държавната църква подобен акт оставал измяна, предателство, духовно престъпление. Пред очите на династията той се явявал като грозна съблазън за народа, като опасен прецедент, предизвикващ съмнение в законността на пребиваването на трона на всички следващи монарси и, най-малкото – съмнение в моралната същност на държавата. Понятно е, че до гибелта на втория уицраор сериозното научно изследване на този въпрос оставало практически неосъществимо. Когато в трансфизическите слоеве на Русия властта поел Третият Жругр, възникнало друго, не по-малко внушително препятствие – не бивало да се допусне над когото и да било господар на низвергната династия да сияе ореолът на подвига, самоотречението, светостта. При все това се откриват нови данни, очакващи изучаване. В чужбина се появяват изследвания, които тук се премълчават. След революцията науката, станала послушна робиня на третия уицраор, побързала да дискредитира имената на много дейци от миналото, но към малцина тя се е отнесла толкова враждебно, колкото към Александър I. Неговия образ го развенчавали, стремели се да го унижат, смачкат, омърсят, стремели се да направят психологически нелепо самото предположение за реалността на неговата абдикация. В това, може би, проличала интуитивна догадка за онова, което новият демон на  великодържавието е придобил в лицето на този велик дух на непримиримия и могъщ враг. Над „легендата” за стареца Фьодор Кузмич се спуснало направо заговорническо мълчание и даже потресаващият факт, че при отварянето на гробницата на Петропавловската крепост ковчегът на Александър I се оказал празен, останал почти никому неизвестен.

     Тук не мога да се впускам в излагане на аргументи в полза на тази така наречена легенда. Аз не пиша историческо изследване, а метаисторически очерк. А онзи, пред чието вътрешно зрение преминал във въздушните дълбини лъчезарен гигант; онзи, който със замиране и благоговение възприел смисъла на неповторимия път, по който вървял преди столетие този просветлен – него не биха могли да го разколебаят в знанията му нито недостатъчността на научните доказателства, нито даже пълното им отсъствие.

     О, преди сто години той бил все още съвсем, съвсем не такъв. Запазил се е портрет в цял ръст на стареца Фьодор Кузмич, нарисуван с неопитната четка на местен (струва ми се, тоболски) живописец. Този документ бил публикуван. Той е по-красноречив от всякакви доказателства. Той зашеметява.

     Огромен, гол, полусферичен череп. Над ушите – останки от коси, напълно бели, наполовина прикриващи ушните раковини. Челото, на „хладния гланц” на което „ръката на изкуството” някога нанесла таен гняв, сега е почти буреносно. Устните, отчетливо видими между мустаците и рядката брада, са свити с неизразима скръб. В очите, насочени към зрителя – сурова мисъл и непроницаема тайна. Със скръбна мъдрост светят тези изпепелени черти – същите тези черти, които сме виждали толкова пъти на портретите на императора, – именно те. Те се преобразили именно в тази степен  и именно така, както биха могли да ги преобразят годините и вътрешният огън на подвига.

     За да се “подправи” този портрет, за да може умишлено (а и заради какво?) да се придаде на стареца преднамерено сходство с Александър и при това с такава дълбочина на психологическото проникновение да се постигне цялата логика на духовната тлагедия на този цар – за това неизвестният живописец би трябвало да притежава прозорливостта на гений. Но тук не може да става дума не само за гений, но даже и за скромен талант – като произведение на изкуството портретът е почти неграмотен.

     Аз неволно започвам да привеждам доводи. Би ми се искало да привлека всички средства, за да предам на друг своето знание. Защото велики властници с подобен исторически катарзис едва ли ще се отдаде да преброим в световната история повече, отколкото пръстите на едната ръка. Диоклетиан? Но, отказвайки се от властта, той отишъл не в “пустинята”, а просто в частния живот, както и Сула. Карл V? Но той и в манастира на св. Юст не забравял държавните дела, а животът му там бил окръжен от такъв комфорт, на който би завидял всеки херцог. Не, спомням си някои владетели на Индия, наистина велики – велики духом. Идват ми наум образите на Чандрагупта Маурия – основателя на първата Индийска империя, след блестящо царстване отрекъл се от трона, застанал на аскетичния път на джайните и завършил живота си с това изкупително самоубийство, което се допуска в тази религия: с отказ от храна; една от най-колосалните фигури на всички времена  и народи, император Ашока, след съкрушителната победа над държавата Калинга постигнал греховността на убийство на човек от човека, възвестил за оставянето от него на пътя за “завоюване на света” заради пътя на разпространяването на благочестието и след продължително царуване, едва ли не най-светлото в историята, приел будистки монашески сан. Но всички тези съдби са дълбоко индивидуални. И втора история за тайно оттегляне на господар на могъща държава и за неговата смърт, след много години в пълна неизвестност, аз не зная.

     Моето горещо желание е това да бъде най-после разбрано. Именно затова понякога прибягвам към исторически доводи. Но това аз не съм длъжен, това аз не искам. Това е задача на изследователите. Аз – без всякаква, разбира се, аргументация – мога само едва-едва да посоча метаисторическия смисъл на някои явления.

     Тези години съвпаднали с последните години от живота на руския светец, когото можем и трябва да поставим редом с великите подвижници от далечни времена – преподобния Серафим Саровски. Мълвата за него широко се разливала по страната и сред почитателите на Саровски, пастиря и чудотвореца, изпъкнали имена с великокняжеска титла.

     В края на 1825 година в Саровската обител пристигнал неизвестен човек на средна възраст. Изповядвал го самият преподобен Серафим и новодошлият бил приет в манастир под ръководството на преподобния като послушник под името Фьодор. Неговият произход и минало оставали неизвестни –  явно никому освен на преподобния.

     Изминали няколко години – време достатъчно, за да може официалната версия за смъртта в Таганрог на император Александър здраво да навлезе в общественото съзнание. Немногото посветени свято пазели тайната; всеки разбирал, че да пооткрехне макар и малко ъгълче от нея, означава да завърши живота си в единичните килии на Шлиселбург или в други, още по-скръбни места. На всички все още бил пресен в паметта 14 декември и най-малкият слух, способен да посее съмнение в правата на император Николай над престола, би бил изтребен в самия му зародиш. Императрица Елизавета умряла. Новият господар сложил ръка над нейните писма и дневници, прочел ги в пълно уединение и собственоръчно ги изгорил в камината.

     Изгорил ги в камината. Но изминало немного време и в Саровска област, отстояща от Петербург на хиляда и двеста версти, внезапно отишъл той, господарят император. С едри, както винаги, крачки, изпъчил гърди като колело и гледайки напред със стъклен, предизвикващ трепет поглед, отишъл със свитата си в скромен храм. На църковния вход го очаквало, в празничен филон, малко гърбаво старче с множество дребни бръчки и сини очи, толкова ярки, като че ли бил не на седемдесет, а на седемнадесет години. Императорът се навел и неговите пухкави, благоухаещи, грижливо гледани продължения на мустаците се докоснали до ръката на светителя – бледа, със загрубели от постоянната работа пръсти, но странно ухаеща на кипарис.

     След тържествена служба, и не по-малко тържествена трапеза, господарят се оттеглил в килията на настоятеля. И там, в течение на два или три часа, продължила беседата на тримата: Серафим Саровски, Николай I и този, който сега се трудел в Саров под смиреното име на послушник Фьодор.

     Какво почувствал Николай, като видял своя предшественик на престола, родния си брат, тук, в пущинака, в който тишината била нарушавана само от камбанен звън, в просто черно расо? Колкото и да е бил упоен винаги от собственото си величие, в първата минута на срещата смесено чувство на трепет, ужас, скръб, преклонение, странна надежда и странна завист не можели да не преминат като вълна по неговата душа. В духовни трагедии от този род, като трагедията на неговия брат, той не вярвал никога, всичко подобно му се струвало или каприз, или комедия. Сега – може би само за няколко часа или даже минути – то …той разбрал, че това не е игра и не е безумие; и в него се раздвижила смътна радост за това, че за него, и за целия царски род, ходатайства този непонятен за него търсач на Бога.

     За какво са беседвали те? Обстановката изключвала възможността за малозначещи теми или питания за личния живот на всеки. Не заради това преминал императорът хиляди версти на кон. Уговарял ли го е Александър Павлович за тези преобразувания, от които някога се отклонил самият той? Не на коне, а пешком преодолял той хиляда версти от Таганрог до Саров и не от прозореца на каретата опознавал и опознал своята страна. И ако на много са го научили страшните зрелища от руския живот, то, разбира се, на първо място било това, че отказът от незабавно освобождаване на селяните е морално чудовищен и политически безумен.

     Но до какво можела да доведе тази беседа? За каквото и да е молил Александър, за каквото и да е увещавал брат си, както и да се опитвал да му предаде изстраданото знание – как и какво можело да стигне до младия абсолютен монарх, който бил в зенита на своето могъщество? – Те говорели на различни езици.

     Господарят се върнал в Петербург. Логиката на властта продължавала своя задължителен ход. И тази слепота, която политиците от това време смятали за държавен здрав смисъл и която вероятно биха назовали държавен реализъм, ако тази дума вече е била изобретена, продължавала да устремява империята към нейния край.

     Разбира се, едва в навечерието на своята кончина император Александър можел да се надява, че индивидуалният подвиг или дори само духовният труд на цялата Небесна Русия е в състояние да премахне кармичната мрежа на династията, да я спаси от неизбежното възмездие. Когато, отдавна вече напуснал Саров, той в дълбока старост умирал в Сибирската тайга, съзнанието му било вече неизмеримо по-ясно и той прозирал в такива дълбини и висоти, за каквито в началото, вероятно, не е и подозирал.

     Какво го е накарало да напусне Саров ние не знаем. Преподобният Серафим се представил (пред Бога, т.е. починал; б.р.) през 1832 година, а през есента на 1836 до една от ковачниците в края на град Красноуфимск се приближил, яздейки, бедно, макар и чисто облечен, много висок човек на преклонна възраст. Той помолил да подковат коня му. Но и неговият облик и маниер на говорене се сторили на ковача и на народа, който се тълпял там, необичайни и странни. Задържан и изпратен в градския затвор, той се нарекъл „селянинът Фьодор Кузмич”, но от по-нататъшни разяснения се отказал и обявил себе си за скитник, който не помни роднините си. Съдили го именно за скитничество и го изпратили в Сибир за заселване, предварително наказвайки го с още двадесет удара с камшик. За място на заселването било посочено село Зерцали от Томска губерния.

     Така започнал сибирският период от неговия живот – дълъг, 28-годишен период. Казаци, селяни, търговци, ловци, свещеници – всички вземали горещо участие в неговата съдба, тъй като неговият скиталчески живот, благочестие, медицинската помощ, която оказвал на населението, и религиозните беседи, които водел, скоро му  спечелили ореол на праведност и прозорливост. Но самият той смятал себе си за обременен с огромен грях и където и да му се случело да живее, по-голямата част от времето си прекарвал в молитви. Навсякъде и винаги с него били няколко религиозни книги, икона на Александър Невски и малко разпятие от слонова кост, което поразявало всички с неруския характер на изработката си. За своето минало Фьодор Кузмич никога не говорел на никого, дори и на оказалите му особено уважение епископи Инокентий и Афанасий Иркутски. Само понякога в неговите речи слушателите били поразявани от такова дълбоко познаване на събитията от 1812 г., от такива подробни спомени за живота на висшите кръгове на Санкт Петербург, които можели да бъдат достояние само на пряк участник в тях.

     Фьодор Кузмич умрял през 1864 година. Детинска дързост би било да се опитваме да се досетим какви далечини на “други светове” му се откривали през последните години и в каква последователност постигал той тайна след тайна. Всеки от духовните пътища е единствен и в много отношения неповторим; общи и закономерни са само основните принципи.

     Но един от тези принципи се заключава в това, че така нареченият “тесен път” (а варианти на този тесен път се срещат във всички върховни религии) не само избавя предварително възходящия от следсмъртни спускания в чистилищата и страдалищата за  душата, но и съкращава неговото пребиваване в световете на просветлението. Защото част от труда за просветляването на материалните покрови на своята монада, който повечето от нас трябва да извършват от другата страна на смъртта, подвижниците извършват тук (в нашия материален свят; б.р.). Степента на просветление, постигната тук, предопределя бързината на възхода, извършван там (в отвъдното; б.р.).

     С леко дихание, едва докосвайки земята на тези светове, се изкачил Александър Благословени през слоевете на Просветлението в Небесната Русия. Там възраствало неговото творчество, там го очаквала стълбата на нови и нови просветления, докато при нас минавали десетки години.

     На този, който в годината на най-голяма опасност възглавил отбраняващ се народ и осигурил освобождаването на Европа, е дадено да стане глава на просветлените сили на Русия в тяхната борба със силите на античовечеството, с уицраорите на нашата метакултура и със самия Гагтунгр.

     Архистратег на Небесния Кремъл, сега той все още е там, в Свята Русия. Но нараства неговата духовна сила, неговата светлина, той се носи във висините все по-нагоре и по-нагоре, той вече влиза в Небесния Йерусалим – в синя светеща пирамида, в най-висшия трансмит на Християнството.

     За този, който със своя подвиг разкъсал примките и възлите на царствената карма, предстои в бъдеще да се превърне в освободител на онези, които тази карма е довела до вековен плен: гиганти-затворници в цитаделата на игвите и уицраорите.

     На този, който някога е положил основите на велик храм в столицата на Русия, така и останал неосъществен от втория демон на великодържавието, е дадено да възглавява, заедно с безсмъртния архитект на този храм, построяване на неповторимо светилище; то скоро ще стане обител на Звента-Свентана, пречистата дъщеря на Яросвет и Народната Душа.

     Битките между Синклита на Русия и античовечеството, следващи една след друга, ги оглавява той. Но когато борбата на демиурга с демона на великодържавието завърши с освобождаване на Навна и Звента-Свентана приеме просветлена плът в Небесния Кремъл, той ще напусне върха на Руската метакултура, за да встъпи в Синклита на Света – тези сфери, които още тогава виждали в него свой сияен гост.

     Като стремително носещ се, обвит в светла мъгла ездач, чието приближаване вдига  във физическата среда на тези светове като че ли искрящи вълни на сила и радост, той лети с ангелите, с даймоните, с войнствата на Синклита към стените на Друккарг. Той е ездач, но неговият кон е прекрасен и високоразумен – едно от съществата на животинското царство, които са се издигнали над Хангвила. И смисълът на съвместно преодоляваните от тях пътища и съвместно извършваните битки е смисълът на съюза между просветленото човечество и просветленото царство на животните.

     Така Александър развързал възела на своята карма. А брат му Николай? А вторият уицраор, предоставен от Яросвет на самия себе си?

     Упоен от победите, Жругр срещал сега във волята на демиурга не помощ, а досадно препятствие и това не извиквало в него нищо освен бяс. Започвала дълга ера на борба – на тази борба, на която било съдено в бъдеще да се излее през границите на свръхнарода и от борба за Русия да се превърне в борба за спасяване на човечеството.

     Така Николай I, послушно оръдие на демона на великодържавието, повторил, без сам да осъзнава това, богоотстъпничеството на Грозни. Съпоставянето на тези две исторически личности може да изглежда странно, но само на историка; за метаисторика то е обосновано и логично. Различните културно-исторически възрасти, климатите на епохите, коренно различните политически ситуации, различните индивидуалности на двата уицраора и, накрая, контрастът в характерите на двамата царе… Да, да, те са толкова големи, че закриват общата същност, затаена в тяхната съдба и в метаисторическото значение.

     Особено несходни изглеждат тези два характера. В крайна сметка, и да тиранизираш може в различни тоналности, в различен, така да се каже, стил … И все пак тези разлики са само на повърхността. Когато побеснелият Николай насочвал към поданика поглед с пихтиено-светлите си очи с две черни сачмички-зеници, нещастният се вледенявал и вкаменявал точно така, както се  вкаменявал боляринът или слугата под ястребовия поглед на Грозни.

     Когато Николай, разигравайки ролята на непостижим в своето великодушие и във възвисеността на своите стремежи монарх и, сам вярвайки в този фарс, довеждал Рилеев до ридания  на покаяние, а мъдрия и неподкупен Пушкин – до хвалебствените песнопения на праправнука на Петър, – нима не изплува в паметта садистичното комедианство на  Йоан IV?  Нима не са вярвали и двамата – с опияняващата и ослепяваща вяра на гордостта – във великолепната формула: “В небето – Бог, на земята – аз”? Нима не почитали самите себе си като пастири на душите и телата, възвисено-самотни в своето знание за това, какво е нужно на това стадо и какво не е нужно, какво е благополезно за него и какво е пагубно?

     Николай I и Йоан IV ознаменували със себе си зенита на мощта на демона на великодържавието – първо; неговото заставане на пътя на борба с демиурга на свръхнарода – второ; довеждането на тираничната тенденция до предела – трето; и началото на процеса на гибелта на държавата – четвърто.

     Синхроничен паралел на неуспешните полска и ливонска войни в края на царуването на Иван Грозни представлява Кримската война. На опричнината съответства терористично задушаващият режим на Николай, при което ролята на дворянството, издигана от Йоан чрез опричнината, сега се играе от бюрокрацията. Самоубийството на Николай, доживял до началото на краха на своето жизнено дело, е паралелно на ужасната смърт на Грозни. Същественото, разбира се, не е това, че единият доброволно взел отрова, а другият яростно, в панически страх се съпротивлявал на своята кончина; важното е това, че и двете смърти са най-ярки примери за два духовно-държавни провала.

 

 

 Прочетено: 791 пъти