Книга IX. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПЕТЕРБУРГСКАТА ИМПЕРИЯ

     Когато граф Пален най-после изтръгнал от престолонаследника Александър съгласие за отстраняване от властта на Павел I, това било съгласие именно за неговото отстраняване. За убиване на полубезумния император не ставало въпрос. Предполагало се, че внезапно арестуваният владетел ще подпише акт за абдикация и ще бъде изпратен в Павловск. Но никой от познаващите характера на Павел Петрович не можел да бъде уверен, че в тази нощ няма да се пролее царска кръв. На престолонаследника се предоставяла пълна свобода да се утешава с уповаване на благополучен изход на начинанието, колкото ще да пропъжда мисълта за това, че нещастният маниак, смятащ себе си за прав винаги и във всичко, ще защитава своето царско достойнство и своите права, докато е жив. Такава мисъл не можела да не гори в тръпнещата душа на Александър. И когато кръвта наистина се проляла, той сметнал себе си за виновен в отцеубийство.

     Ако неговото възкачване на престола било законно, с това той би поел върху себе си, както и всеки самодържавен монарх, товара на държавната карма – същият този товар, който влече след смъртта, след разплитане на личната си карма, участта на строител-роб в цитаделата на уицраорите. Сега Александър утежнил своето ефирно същество с безмълвно – не формално, а вътрешно съгласие за отцеубийство. Подобно престъпление влече след себе си, в следсмъртието, падане в дълбините на трансфизическите магми.

     Разбира се, обстоятелството, че този акт бил всъщност мярка за самоотбрана – и за Александър, и за цялото общество – от деянията на властта, внушени от приживе разпадащата се психика на Павел I, облекчава във висша степен тежестта на тази вина. Но субективната съвест на Александър му казвала, че това не е така. Било ли е това страх от задгробно възмездие? Преобладаващият оттенък на неговото разкаяние явно бил друг – срам. Срам – и жалост към убития. Срам, жалост и това, несравнимо с нищо, пронизващо парещо усещане, което представлява самата същност на угризенията на съвестта.

     Това неотстъпно чувство, преследващо го навсякъде и винаги и неутихващо с годините, послужило като една от най-важните, събрани в тази сума, причини, които го довели до изключителен в историята поврат на съдбата – в самия край на царстването и вече отвъд неговия хронологически предел.

     Второто събираемо бил вроденият мистичен строеж на неговата природа. Това бил един от носителите на такъв характер, на такъв строеж на ума и на такава концепция на сетивата, при които човекът усеща всички свои действия (и то в толкова по-голяма степен, колкото е по-голяма властта, съсредоточена в неговите ръце) като че ли в непрекъсната връзка с някакви инстанции на Доброто и Злото, пребиваващи и извън него, и вътре в неговата душа, в духовно единоборство.

     Трепетът на дълбоката съвест (някои повърхностни наблюдатели го приемали за слабост на характера) и чувството за отговорност достигали до мъчителна острота благодарение на стремежа да се прилага към всичко религиозно-нравствен критерий и склонност към самоанализ. Волята му била достатъчно силна, за да издържи борбата с Наполеон, ако при това се осъзнавало съчувствието на човешкото множество; но недостатъчно устойчива за неотклонно провеждане на широки замисли, ако в тези замисли той бивал самотен. А самотен го правело всичко, при това все по-самотен и по-самотен: и положението на самодържец, и оригиналността на характера му, и склонността му към идеи, ненамиращи отзвук в епохата, и сблъсъците на личния живот и, накрая, вродената му потайност, задълбочавана от чувството за извършено престъпление.

     Третото от главните събираеми в природата на Александър било това, заради което в кръговете, близки до императора и чувствителни към това, което се излъчвало от неговата личност, до 1812 година го наричали „нашият ангел”, а след победата над Наполеон го наричали „Благословеният” и „родомисълът на деветнадесети век”.

     Може, разбира се, да задълбочиш своето вродено късогледство дотолкова, че във всички чужди явления от обществено-политическия и идеен живот да виждаш мотиви само низки и дребни. Тогава в тези прозвища на Александър ние няма да видим нищо освен проявления на монархическо низкопоклонство. Но важното е това, че даже низкопоклонството му предоставило именно тези наименования и никакви други. Кой знае защо нито един ласкател дори не се опитал да го нарече „мъдър”, „доблестен” или „велик”, но множество хора, и то не само придворни, но и в слоевете дворянски, търговски и даже еснафски, кой знае защо, го наричали именно „Благословен”, именно – „родомисъл”. Може би тези прозвища били неточни, философски и исторически неоправдани; в тях, разбира се, проличал не изводът на метаисторическата мисъл, а съвсем друго: живата потребност на народа, неизкушен във философските и мистически тънкости, да изрази своето разбиране, че личността на този монарх има някакво особено значение, във висша степен светло, нравствено и, както тогава казвали, „угодно Богу”. Очевидно от личността на царя се излъчвало нещо, рязко отличаващо го от царствено-величественото, понякога благоволяващо, понякога страшно и зловещо, но никога – „ангелско”, излъчване от личността на неговите предшественици. Такова излъчване се дава само срещу задълбочен духовен живот, срещу навика за усещане на своя морален дълг и срещу претеглянето на своите постъпки на нравствените везни.

     Тези три събираеми – дълбока съвест, мистичен строеж на характера и чувството за своя морален дълг като самодържец и човек – били проявления на най-дълбинното същество на император Александър, на неговия по-добър, на неговия висш Аз.

     А на това противоречали два фактора: вроден и придобит.

     Само 1/16 част от кръвта в жилите на Александър била руска. Това била наследствеността на Петър Велики, преминала през психо-физическата форма на нещастния Петър III и душевноболния Павел. Като че ли отровена при тези издънки на рода, тя се смесила в тях с гъстата, упорита, неотстъпчива кръв на царстващите родове на Германия. Благоговение пред пруското начало; усещане на всичко немско като ирационално-родствено; любов към военната парадност; представа за високото, привидно нравствено значение на военното дело изобщо в съчетание с дребнаво и формално разбиране на качествата на воина; възторжено, почти екстазно отношение към строеващината и дресировката – всичко това се предавало в династията с поразителна непоколебимост от род на род, започвайки с Петър III и стигайки до Александър III, включително. В Александър I това начало било изразено по-слабо, отколкото в много други, но свободен от него той не бил и не можел да бъде. Това било по-силно от него, защото това била наследственост.

     И накрая, фактор придобит: той играeл в дейността на Александър немалка роля и при това – чисто отрицателна. Това била тази „логика на властта”, която е присъща на всяко единодържавие. Още самото пребиваване на престола принуждава монарха понякога да се подчинява на гласа на демона на държавността: въпреки морала, въпреки собствената си човечност, въпреки високия разум. Много от тези проявления, макар и не всички, други политици биват склонни да именуват с оправдаващи и даже ласкателни термини: „държавен здрав смисъл”, „държавен реализъм”. Демонът на великодържавието е самостоятелен и абсолютно егоцентричен. Той не е способен да се откаже доброволно от своите непосредствени интереси заради каквито и да било общи идеи. Именно с това се обясняват психологически случаите, когато преобразуванията, започнати под влиянието на високи идеали, замирали, не бивали довеждани до край или се изкривявали до неузнаваемост; когато държавата упорито се отказвала и от най-малкото ограничаване на своя суверенитет заради обединяване с други, за преследване на цели общи, а не частни; когато, опирайки се на политическата традиция така, както ако беше забила копита в земята, властта се съпротивлявала на силите в собствената си страна, домогващи се до най-насъщни, исторически оправдани реформи; когато, накрая, обхваната от животински страх за собственото си съществуване, тя се решавала на масови репресии, с това отблъсквайки от себе си и тези, които дотогава били нейни последователи. Трябва да си съвършен родомисъл, за да можеш, намирайки се на престола, никога да не се поддаваш на този глас. Александър, въпреки мълвата, не бил родомисъл.

     В неговия сложен характер гласът на „държавническия здрав смисъл” причудливо се сблъсквал с ирационалния страх пред луциферически-революционното начало, с дълбоката травмираност на психиката от  революционните бури в Европа. Този глас спорел с неговия най-добър Аз през всичките тези години, докато продължавала неговата реформаторска дейност. Именно този глас го карал да раздробява и лишава от жизненост проектите за преустройства; звученето на този глас победно се усилвало, когато с него се сливал хорът на реакционните обществени кръгове с участието на солиста Карамзин, призоваващ за запазване на крепостното право; този глас заглушил всички останали преди Отечествената война, когато идеологът и осъществителят на реформите Сперански бил изпратен на заточение. Именно всичко това и доказва, че родомисъл Александър не станал, независимо от несъмнените за това възможности.

     Но настъпил велик исторически момент, когато противостоянието на двете воли в неговата страна и в неговата душа –волята на демиурга и волята на самодостатъчното великодържавие – внезапно съвпаднали и раздираното от тях съзнание на царя се озарило от блясъка на пълната увереност в правотата на неговото дело, в помощта Божия – Наполеон нахлул в Русия.

     Провиденциалността на изхода на Отечествената война дотолкова се набива в очи, че не се нуждае от никакви пояснения. Бородинските залпове и заревото на Москва наистина пробудили сънливото съзнание и воля на хилядолетния роб. Що се отнася до провиденциалността на самия ход на събитията, ознаменували тази война, то тя се изяснява най-вероятно от огромните исторически резултати, които войната през 1812-14 г. можела да има, само че развивайки се именно така, а не иначе. Пробуждането на самосъзнанието и активизацията на силите във всички слоеве на населението биха били невъзможни без мощния тласък, какъвто се оказала Бородинската битка, заемането от неприятеля на древното, свещено сърце на страната и опожаряването му. Разбиването на империята на Бонапартите не би се извършило, ако, както искал Кутузов, руснаците се били ограничили с изгонване на врага от родните предели. Проникването в руското общество на идеи и живи впечатления от по-зряла култура – а последствията от това проникване били неизчислими – би се оказало немислимо без пренасянето на войната върху полетата на Западна Европа и продължителното пребиваване на руската армия там. Всичко това е очевидно. Значително по-малко очевидно, и по-малко изучено, е друго: радикалната разлика между първоначалната идея на Свещения съюз, принадлежала лично на Александър, и това, в какво се е изродил Свещеният съюз, когато Александър, не срещайки разбиране нито в Русия, нито на Запад, отстъпил и европейската реакция, придобивайки оръдие в „държавния здрав смисъл” и аморалната воля на Метерних, използвала тази институция в интерес на местните охранителни начала.

     Отблясъкът от високото етическо задължение винаги блещукал в представите на Александър за върховната власт, за нейния смисъл и предназначение. С тези представи, възникнали още в младостта отчасти под влиянието на Лагарп и отчасти от съпоставяне с разюздания произвол на Павел I, той застанал на престола; изхождайки от тях, той предприел прекъснати впоследствие реформи; тези представи се мяркали пред неговата мисъл през 1812, 1813 и 1814 години; и те осенили с висшата вътрешна санкция идеята за Свещен съюз.

     Идеята за Свещен съюз, както си я представял Александър, се заключавала явно в обединяване на всички водещи нации на Европа в някакво хармонично, вдъхновявано от религиозно-нравствената истина цяло, под ръководството на тези, които се представяли пред съзнанието от онова време като естествени, законни представители на народите. Това ръководство ставало инстанция, превишаваща суверенитета на отделните нации, и трябвало да осигури на Европа безопасност от войни, преврати и диктатури, вътрешно спокойствие, развитие на духовните сили и постепенното нравствено усъвършенстване на християнския свят.

     Така идеята за Свещен съюз била първата в историята крачка към обединяване на човечеството, поне на християнското, отгоре, по мирен път. Никакви прецеденти на това ние няма да намерим освен в космополитическата йерокрация на римските папи. Трябва ли, обаче, да показваме доколко по-близо били и идеята, и даже методите на Свещения съюз до хуманистичните, граждански начинания на ХХ век, отколкото до  насилствения жречески автократизъм на средните векове? По-нататъшният етап на тази идея бил не нещо друго, а разширяването на идеалния обем на желания съюз до всечовешките граници и опитът той конкретно да бъде въплътен в Лига на нациите, след това – в ООН, и накрая – във Всемирна федерация на бъдещето.

     Метаисторика всичко това не може да го учуди. Ако предугаждането, макар по човешки ограничено, на целите на Яросвет като цели за превръщане на всемирното народоустройство в братство стане негово най-скъпоценно упование, може ли да му се стори странно или психологически необосновано това, че първият, приближен образ на този замисъл е възникнал от всезнанието именно на този монарх? Тогава в чие съзнание, ако не в съзнанието на Александър – най-дълбокият, най-религиозният и най-етично отзивчивият човек от всички, заемали руския престол?

     Но ако в някоя държава, зад която стои уицраор, държавният ръководител искрено и сериозно провъзгласява идеалите от етически порядък, то следва едно от двете: или силите на демона на великодържавието отстраняват такъв вестител като досадна пречка, или уицраорът надява провъзгласения идеал като маска на собственото си лице, постепенно лишавайки от жизненост първоначалния замисъл на вестителя и превръщайки този замисъл в негова противоположност.

     Още повече това не можело да не се случи с идеята, с която Александър  изпреварил своето време с цяло столетие. Свързан с уицраориалния принцип на легитимност, императорът не могъл да измисли никаква висша наддържавна инстанция освен добрата воля и живата съвест на християнските господари. А тъй като това били не идеални хора, а най-обикновени крале, ръководени преди всичко от прословутия „държавен реализъм” и „здравия смисъл”, то можело да се каже от самото начало, че практиката дискредитира идеала, и нищо повече.

     Естествено, в този най-голям, действително миров замисъл на своя живот Александър се оказал самотен още повече, отколкото в който и да е друг.

     След три-четири години на императора му станало окончателно ясно, че ръководителите на европейските държави са неспособни да се проникнат от подобни замисли; че в умствената сфера на Русия тази идея не е възпламенила нито едно сърце, не е намерила отклик в нито една душа; че държавни дейци, на разбирането на които императорът би могъл да се опре, няма – няма нито един; и че Свещеният съюз в този вид, в който за него се мечтаело, бил неосъществим. Нещо по-лошо: вече бидейки създаден, именно по негова инициатива, той неотклонно се трансформира в чисто политически инструмент на феодалната реакция и, в частност и главно, в оръдие на тесногръдата, користолюбива политика на австрийския двор.

     Като победител над Наполеон, като арбитър на великите държави, като господар на Европа той се върнал в Петербург. Фин дипломат, джентълмен до мозъка на костите си –  такъв останал той в паметта на висшето европейско общество.

     Като непоправим любител на военните паради, способен да прекарва часове и дни в изобретяване на нова форма на петлиците или ширитите за някой гвардейски полк; като царствен ездач, в минутата на тържественото влизане в столицата внезапно нахвърлил се с оголена сабя след мъжа, невнимателно пресякъл пътя му; като приятеля на Аракчеев – такъв го познали сега в Русия.

     Такъв го познавал и Пушкин. Вглеждайки се в „бюста на завоевателя”, той решил, че портретът е правдив: 

Напразно дириш грешка – вписа

Длетото тук, с резец корав,

По мраморните устни присмех,

А по челото хладно – гняв.

    Но ръката на изкуството не е направила нито едно движение с длето, за да даде на хората да разберат, че пред тях е портретът на мечтател за превръщане на човечеството в християнско братство; портрет на алчен търсач на мистични беседи с престарялата духовидка, госпожа Крюдинер; портрет на неуморим читател на Свещеното Писание, отците на църквата и визионерите на Запада; портрет на нещастен човек, с часове стоящ на колене в своята усамотена стая, а през нощта плачещ във възглавницата като дете.

     Как разбирал той краха на своята мечта за идеален Свещен съюз? Вероятно виждал в него знак, че неговият светъл замисъл е неугоден на Провидението. Неугоден не сам по себе си, а затова, защото с този замисъл се осмелил да излезе той – именно той, престъпникът, нарушителят на самите основи на нравствения световен ред в нощта на своето възкачване на престола.

     Той постоянно се чувствал така, сякаш Провидението очаква от него някаква крачка, за която той не може да се досети. Очевидно, със своята дейност като господар той е длъжен да изкупи този грях. А и само този ли? Нима не лежи в него вината на цялата династия, на този тъмен дом на Атридите, където възмездието преминава от глава на глава? През 1812 година той оправдал надеждите на Промисъла – това чувства неоспоримо. Но до и след войната… Какво трябва да направи той, какво? Свещен съюз – това очевидно е онова, което следва, но неговото деяние не е прието свише: той е недостоен. Реформи?…

     Реформи…

     Да, имало задача, която той не можел да реши. Ето, имало последно отлагане, дадено му от демона на великодържавието! Възможно е, ако връщането на Александър от освободената от него Европа е било ознаменувано с широки преобразувания; ако в цитаделата на уицраорите демонът сам бе разрушил тъмницата на Навна, а неговото човекооръдие – императорът – бе изобразил този велик акт с това, че, ограничавайки правата на самодържеца и отменяйки жестоките забрани, да отвори вратата за свободно волеизявление на народа – санкцията на демиурга не би се оказала снета от демона на държавността. Но Жругр ставал все по-деспотичен. Неговата инертност нараствала, надеждата за възможност за негова инволтация със силите на Яросвет се изчерпила. Неговият глас – това, което ние наричаме логика на властта и държавен здрав смисъл, съвпадал с гласа на наследствеността и с ирационалния страх пред революцията. Той и по-рано твърдял пред господаря, че заставайки на пътя на реформите, Александър е сгрешил; след пребиваване на Запад Александър се убедил в това окончателно. Този глас уверявал, че метерниховски вариант на Свещения съюз е все пак по-добре, отколкото нов тур на европейските революции и падане на Русия в този потоп. И именно този глас помагал за раздвояването на живота на Александър от 1816 година: от една страна – Аракчеев, реакция, военни селища, Магницки – това, което можело, както изглеждало, поне да отсрочи бурята, чийто тътен се възприемал отдалеч; от друга – таен, напрегнат, скръбен живот на душата, нейно преминаване във вътрешното пространство, мятане от идея на идея, смъртна тъга от желанието да се осмисли, накрая, своят дълг, да се разбере своето задължение. Да съдя за това на коя именно година се пада моментът на проясняване, моментът на отчетливото разбиране, че последният отблясък на божествените лъчи над помазаника и над цялата империя е угаснал, нямам данни. Очевидно е само, че това е станало в края на царуването.

     Но докато това не е станало, неговият религиозен живот изисквал някакво действие, видно за всички, някакво увековечаване на неговата гореща вяра, като че ли благодарствена похвала на Бога за тези героични дни на борба с чуждоземния завоевател, когато той чувствал (само някаква си година от двадесет и петте години царуване), че прави именно това, което иска от него Бог. И той пристъпил към изпълнението на своя обет, към построяването на храм в памет на Отечествената война. На конкурса на проектите го поразил необикновен архитектурен ескиз: могъщи стълби, издигащи се от река, дълбоки пещерни зали – гробници на падналите на Бородинското поле, зад редове тежки колони, таящи се в стръмния бряг на висока крайбрежна верига; над тях – вече на гребена – просторен и тържествен храм, а още по-високо – подобно на златен връх, издигащ се в синевата, великолепна ротонда с царствен купол. Това бил проект на Александър Витберг – млад, почти никому неизвестен, даже и на питомците на художествената Академия. И в императора заговорил този, чийто най-фин художествен усет, висш вкус и естетическа окриленост спомагали за подема на руската архитектура до нейния зенит, а столицата превърнали в един от най-красивите градове в света. Проектът бил утвърден на най-висше ниво покрай всички проекти на прославени академици и през 1817 година в Москва на Воробьовите хълмове, при събирането на петстотин хиляди човека, след тържествен молебен с участието на няколкостотин йерарси на църквата, в присъствието на царя, били полоени основите на храма на Тялото, Душата и Духа.

     Но минавали година след година, а замисълът не се въплъщавал. Пясъчният грунт на  Воробьовите хълмове не можел да издържи тежестта на толкова грандиозно съоръжение. Витберг бил отстранен от ръководството на строителството, работите били преустановени. На Воробьовите хълмове, както преди, шумолели брези и шушнели пустинни полета.

     А той?

     Вътрешната тревога го гонела от място на място, от един дворец към друг, от град на град. В кал и виелица, в мраз и зной се носела, плашейки минувачите, императорската карета по полудивите губернии, по жалките градове с ниски къщи, по щампованите като по шаблон военни селища. Един след друг изгрявали и се спускали зад оловния хоризонт годините на скръбна и уединена работа на духа вътре в самия себе си.

     Но човека с такъв душевен строй, с какъвто бил Александър, човека, от чиято съвест изтичала кръв като от най-голямо престъпление – от такова, през което друг би прекрачил, без дори да забележи; човека, убедил се за двадесет години царстване в невъзможността за озаряване на държавността със светлината на висшите начала; човека, осъзнал на свой гръб тежестта на религиозния и етически дълг за цялата династия и за цялата страна; човека, отдавна замислил се над висшата правда на монашеския път и, следователно, над изкупителния смисъл на отказ от престола – такъв човек тази работа на духа неминуемо трябвало да доведе до извод, преобръщащ живота в самите му основи и отвеждащ съдбата от полезрението на историята в сумрачна и тайнствена далечина.

 

 Прочетено: 898 пъти