Книга IX. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПЕТЕРБУРГСКАТА ИМПЕРИЯ

 

Опитвайки се да проектирам на плоскостта на човешките понятия тези изисквания на демиурга, които били поставени пред демона на държавността при Петър, аз подчертах в предишните глави насъщната необходимост от вътрешни в Русия преобразувания, а именно: премахване на болярството като водеща сила (и именно това било извършено), предаване на водещата роля на дворянството (това също било извършено) и на средната класа (това не било извършено) с цел постепенно да се вдигне и въвлече в гражданския и културен живот бедното, диво селячество. Това също не било извършено.

Този исторически факт, че това не било извършено от Петър, бил само половината от бедата: сроковете все още не били пропуснати. Истинската беда се състояла в това, че тези преобразувания не съумели, или не искали, да направят неговите приемници в течение на сто и петдесет години.

Ако правилно разберем тези забележки за интеррелигията, интеркултурата, за превръщането на държавата в братство, което на мен вече ми се наложи да направя в предишните глави, то не можем да не направим горчивия извод: зрелището на свръхнарода, извикано от небитието заради подобни цели и след хиляди години все още пребиваващо на 80% от своя блок в състояние на робство – такова зрелище предизвиква тревога и дълбока тъга.

При това печален е не толкова самия факт на крепостното право: на известен етап това зло едва ли е било отвратимо, обусловено от ред обективни причини, известни на всички, да обрисуваме които тук няма защо. Тъжно и непоправимо било закъсняването на разкрепостяването.

Нас ни ужасява зеещата бездна между задължението на свръхнарода и това етично качество на народоустройството, което той допускал в себе си толкова векове. Плаши разрива между реалното естетическо ниво на свръхнарода и това ниво, което се изисква за осъществяване на неговата мисия. При това задържането на освобождението имало редица най-близки, преки следствия, отговарящи, на свой ред, на действителността по време на нашата следреволюционна епоха.

Кои от тези следствия са най-важни от гледна точка на метаисторика?

Първо следствие – икономическо и културно. Това е  пещерно ниво на материално благосъстояние и съответстващото му ниво на изисквания към живота. Не говорейки за това като за пълно, безлично зло, не възвисяващо, а принизяващо човека, ще разберем, че без този фактор формирането на третия уицраор – на това чудовище на ХХ столетие – не би получило възможност да разгърне своята методика, мислима само в общество, приучено към всевъзможни лишения, оскъдица и мизерия.

Второ следствие – нравствено-психологическо. Това са устойчиви, дълбоко вкоренени в психологията на народните маси навици за робско отношение към света: отсъствие на комплекса от граждански чувства и идеи, унизителна покорност, неуважение към личността и,  накрая, склонност да се превръщаш в деспот, ако играта на случая е възнесла роба над привичната за него степен. Колко трагично звучи признанието, направено вече на прага на ХХ век от един от корифеите на нашата литература, Чехов, за това, че даже той – той! – години, цял живот, „капка по капка е изтърсвал от себе си роба”.

Без тази трудно и дълго изживяваща се психологическа особеност възникването и пищният разцвет на третия уицраор също биха били невъзможни.

Трето следствие – религиозно в широкия смисъл. От робската психология, от оскъдицата на изисквания и стремежи, от тясността на кръгозора, от бедността произтекъл и паралича на духовно-творческия импулс. Не може да се седи при борината с подут от глада стомах, с необогатен от нито една книга мозък, и с куп гладни и голи деца, и да се творят „духовни ценности”. Народът, в лицето на най-великите си представители доказал своята духовна надареност, дълбочина и размах на религиозните си възможности, в преобладаващото си мнозинство, в течение на много векове, не е произвел духовни движения по-осмислени от старообрядничеството. Обзорът на руските секти оставя неизгладимо тягостно впечатление, особено в този, който е поне повърхностно запознат с историята на религиозната мисъл в античността, във Византия, в Индия, в Германия. Руското сектантство е или изблици на древната оргиастическа стихия, смесила се с неузнаваемо помътнялата струя на християнството и превърнала се в незначителни завихряния от мистична похот, в подмяна на духовността с излъчванията на Дуггур; или това са рационалистичните секти със западноевропейски произход, свободни от камшичената мътилка и скопческия фанатизъм, но потискащи с дребнавостта на своите заповеди, с удивителното отсъствие на естетично начало, с безмълвието на въображението и с някаква обща безкрилост, бих казал – безблагодатност. В интелектуално-обобщаващата, позволете да я нарека “богословска”, страна на всички тези секти по-добре изобщо да не се задълбочаваме: това е пустинен ландшафт, осеян само с малки бодилчета озлобена и високомерна полемика.

    Що се отнася до господстващата църква, то, освен пет-шест имена на изтъкнати сподвижници, в лоното на този единствен истински духовен водоем, на великата страна за две столетия не се е помръднала нито една вълна, не е заблестяла нито една струя. Само безшумните подводни течения – поклонничеството, скитничеството, тайната молитвена дейност и мистериалното приобщаване на масите към трансмита на християнството, чрез богослужение и таинство, още свидетелствали, че църквата не е умряла.

Такова било третото следствие от вековното робство на масите и църковната политика на империята. Едва ли е нужно да посочваме, че и без това следствие би било невъзможно възникването на грамадата на третия уицраор в този душеубийствен вид, в който тя се е формирала в историята. Би бил невъзможен по-късен разлив на примитивен материализъм в цялата ширина на необозримата работническа класа и полуинтелигентните слоеве. Би било немислимо това религиозно невежество на новите съветски поколения, което е сравнимо само с първобитния нихилизъм на знаменитата в науката група племена кубу. Сдруги думи, би била невъзможна устойчивост на такова религиозно ниво, което ще постави пред просветителите на следваща епоха, пред вестителите на Розата на Света, задача почти свръхчовешка по своята трудност.

Но и друга вина удължавала списъка на вините на отъпелия демон на великодържавието. Аз вече споменавах за нея между другото; това е пренебрегване на най-насъщната историческа потребност – предаването на водещата държавно-обществена роля на средната класа.

 Да излагаме правителствените мероприятия, които в продължение на сто и петдесет години са забавяли развитието на търговското съсловие и еснафството, които държали направо като в кучешка колибка низшето духовенство; да посочваме бездействието на държавността чак до епохата на Александър ІІ в работата по създаването на междусъсловната интелигенция означава да повтаряме това, което е известно на всички. Но не пречи, може би, да изкажем мисълта, споделяна от мнозина, макар и все още не формулирана – доколкото ми е известно, в нашата литература: ако държавността, не скъсвайки връзката си с дворянството, била съумяла да се опре на търговското съсловие и еснафството още през XVIII век, ако формирането на националната буржоазия и разнородна интелигенция било станало няколко десетилетия по-рано, отколкото всъщност е станало – историята на Русия би тръгнала по друг път, най-вероятно – по път еволюционен в тесния смисъл на тази дума. Невъзможно е даже да си представим от колко бедствия и трагедии би избавило това и нашата родина, и цялото човечество.

Но, размишлявайки за вините на втория демон на великодържавието, довели в резултат до снемането от него на санкцията на демиурга и до неговата гибел, ние не можем да не се запитаме: но, може би, тези вини носи не толкова той, колкото неудачните проводници на неговата воля, приемствено възглавяващи руската държава през последните векове?

От древни времена чак до ХХ век Русия оставала наследствена монархия. Затова династията поставяла самата себе си в положението на главен проводник на волята на уицраорите. Но династията я съставлявали не призрачни автомати, не идеално пригодни за уицраора агенти, а живи хора, разнохарактерни по своите вродени свойства. Създавала се своеобразна скала на различни степени на инволтираност. Други от монарсите ставали в известна степен проводници на демоничната воля само по силата на заеманото от тях положение и, така да се каже, по логиката на властта; отсъствието на специални способности ги правело за уицраора само търпими, не повече. Други се и оказвали съвсем непригодни за неговите цели: вялостта на умствените движения, крайната неуравновесеност на характера или младенческата възраст, при отсъствието на подходящ регент, ги правели неспособни за осъществяването на каквато и да било целеустремена поредица от деяния. Такива се налагало да се отстраняват насилствено (Йоан VI и Анна Леополдовна, Петър III, Павел). Така сблъсъкът между волята на уицраорите и живата пъстрота на човешките характери  било едно от трагичните вътрешни противоречия на това народоустройство, което уицраорът пазел и укрепвал, и което можело да се оглавява само от наследствен монарх. Принципът на наследствения абсолютизъм се оказвал инструмент крайно несъвършен, ненадежден, изкривяващ осъществяването на метаисторическия план на уицраорите от постоянното вмешателство на случайностите.

Но положението на демона на държавността се усложнявало още и от това, че, отстранявайки едни претенденти за власт и качвайки други, принадлежащи към същия род, той създавал нещо, излизащо извън пределите на неговото разбиране, както и всичко, свързано с областта на етиката, тъй като уицраорите са аморални по своята природа. Аз имам предвид мрежата на човешката карма, нишката на вините и въздаянията, нравствения закон на престъпленията и възмездията. Съгласно този закон, преодоляван нечесто и само с вмешателството на могъщите Провиденциални начала, вината, не изкупена приживе, като че ли се раздвоява, утежнявайки не само следсмъртието на извършилия я, но и отвъдната съдба на неговото потомство.

Можем да си представим възникването на капитално психолого-историческо изследване, построено на усърдното изучаване на огромен биографичен материал за живота на представителите на династията на Романови – изследване, което разкрило неотклонното осъществяване на закона за кармата от патриарх Филарет до последния император и неговите деца. В него би се наложило да се докоснем не само до външното протичане на съдбите, но и до дълбините на душевния живот, до вътрешните сблъсъци, да проникне в лабиринта на които може само онзи, който е съчетал ерудицията и безпристрастието на учен с въображението на художник и с интуицията на мислител. Аз тези данни не притежавам и в моята задача влиза само да посоча възможността за такава тема и да направя няколко бегли забележки за отделни възлови моменти на тази вековна династическа трагедия.

Умъртвявайки своя син Алексей, Петър I също толкова слабо подозирал за този възел, който завързва, колкото и неговия невидим инспиратор. Юздите на управлението се оказали в ръцете на последователен ред от членовете на династията, правото над трона на всеки от които се подлагало на съмнение. От тринадесетте монарха, заемащи престола от Петър Велики до Николай II, четирима се възкачили на трона посредством преврат, а шест загинали от насилствена смърт. В залите на Зимния дворец и Ропша, в спалните на Михайловския замък, в шлиселбургските каземати и в погребите на революционния Екатеринбург, даже на осветената от оскъдното зимно слънце петертбургска крайбрежна улица, автократите ги настигал техния съдбовен час, а нарастващото кълбо от вини преминавало, обогатявайки се с нови и нови нишки, в съдбата на техните приемници.

    По такъв начин сблъсъкът между волята на уицраора и непонятния му закон  за човешката карма било второто противоречие на това народоустройство, което той охранявал и укрепвал. Веригата на дворцовите преврати се оказвала само израз на тази метаисторическо безредие по въпроса на предаването на властта. Лицата, стоящи начело на държавата, удачни или неудачни проводници на волята на Жругр, носели в следсмъртието си всеки своето. Но отговорността за това, че в течение на двеста години демонът на държавността не съумял и даже не се опитвал да създаде исторически инструмент, по-съвършено възприемащ инволтацията и обезпечаващ закономерната смяна на човекооръдията начело на държавността, можел – и трябвало, да носи, разбира се, само той самият.

Но главното не е в това. Ако, разглеждайки историческата дейност на уицраора, ние, макар и за миг, изпуснем от погледа си крайната му цел и мечта – идеалната тирания, ще се забъркаме в противоречия и в края на краищата нищо няма да разберем от разглеждания материал. Целта за идеална тирания се мяркала пред втория уицраор първо като далечна мечта, но от времето на Петър Велики става забележимо следното: демонът на великодържавието започва като че ли да се мята между опитите да изпълни волята на демиурга и своята собствена тенденция към превръщане на държавността в тиранически апарат. Това може да се проследи в дейността на Анна, Екатерина II, Павел и, накрая, Александър I. В края на царстването на последния готовността на уицраора за изпълнение на демиургическите предначертания напълно гасне и Николай I, ставайки, накрая, послушно оръдие на обхванатия от прекомерна гордост уицраор, тръгва по този гибелен път, по който триста години преди това е тръгнал Иван Грозни.

    Така стигаме до разбирането на причините, вследствие на които от Втория Жругр била изгубена санкцията на Яросвет и именно с това той се оказал исторически обречен.

    Аз, обаче, не бих желал това разглеждане на дейността на втория уицраор да бъде възприето като закъсняла критика. Това не е критика, а опит за оценка на историческата дейност на този, който три столетия оглавявал изграждането на цитаделата на игвите долу, в Друккарг и цитаделата на руското великодържавие – горе, тук. Само метаисторията може да се доближава до оценка на историческите явления чрез поставяне на въпроса: а какво би станало, ако в такъв и такъв случай би бил направен не този избор, а друг, ако би победила не тази сила, а противоположната? Метаисторическото размишление и чувство за мащабност ще попречат, при това, да се задават въпроси относно явления второстепенни, а усвоената методика ще възпрепятства пространното описване на предположения фантастични и неправдоподобни. Явно само на този, засега, път, е възможно преминаване от общите положения на теологията, от общото разбиране на историята като верига от знаци – към прочитането на тези знаци, към разшифровка на действителността, към изтълкуване на конкретните исторически явления.

 

 Прочетено: 803 пъти