Книга IX. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ПЕТЕРБУРГСКАТА ИМПЕРИЯ

 Глава 1. ВТОРИЯТ УИЦРАОР И ВЪНШНОТО ПРОСТРАНСТВО

Пред мисълта, насочена към осмисляне на руската метаистория от последните векове, от само себе си възниква поразителното съпоставяне на два исторически момента.

Избрана от всенароден събор, благославяна от църквата, приветствана от всички съсловия в страната, санкционирана от авторитета на великите родомисли на Смутното време, пристъпила династията на Романови към благодарен и суров труд – възстановяване и възвеличаване на Русия. Цар било шестнадесетгодишно момче, лишено от каквито и да било дарове, не проявило изключителни качества и по-късно; но на него му се прощавало всичко, никой не изисквал от него гениалност. Обществото било силно с непоколебимата  си увереност в това, че тази монархия, изстрадана от народа в страшното огнище на смутове, чуждоземни нахлувания и безвластие, е охранявана и направлявана свише. И действително: фатална невъзможност да създаде други, най-светли сили, за да огради народа от гибелен натиск отвън и от гибелни разпри отвътре, тегнела над демиурга. Тя водела към това, че и втория уицраор на Русия заедно със своите човекооръдия – носителите на държавната власт – бил осенен от провиденциална санкция като най-малката злина.  

Изминали триста години. Ненавиждана от всички класи, презирана от всички творчески умове на нацията, осъждана от висшето представителство на народа, увлечена в мистична мътилка от хипнотизиращия взор на селянин-авантюрист, мечтаещ за патриаршеска качулка, монархията на Романови рухнала почти без съпротива. Последният самодържец бил така безцветен и глуповат, както и нейния основател; но на него не му се простило нищо. На него му се вменявало във вина именно вроденото му отсъствие на гениалност, тъй като само държавнически гений можел да спаси старата държава, предавайки ù постъпателно движение, вливайки нови силии и посочвайки ù нова цел. Обществото било непоколебимо убедено в това, че монархията на Романови не се е справила с историте задачи и че тя повече нямала право да живее. И действително: никакви отблясъци от демиурга вече не проблясвали над челото на императорите. Упорити глупаци или трагични неудачници, те не съумели да свалят благодат над своята дейност. И това, че тържествения обряд на короноването се превърнал в жалък маскарад, във фикция, разбирали всички. Ако катастрофа не прекъснела естествения ход на нещата, можело да се очаква, че Григорий Распутин ще се сдобие с възстановяване на патриаршеството, че качулката на светия Хермоген ще бъде положена на главата на хлистовския* „саваот”, развратник и бивш конекрадец, и че няколко години по-късно император Алексей II ще бъде коронован на Успенския събор от този побеснял, от тази марионетка на Гашшарва. От подобен неизмиваем позор църквата била спасена само чрез катастрофа.

[*Хлистовство – мистическа християнска секта в дореволюционна Русия б.пр.]

 

Очевидно, санкцията от втория уицраор била снета отдавна.

Но защо? И кога именно?

Това, че с инволтация на демиурга – макар и не само с нея – била наситена дейността на Петър, очевидно не подлежи на съмнение. Следователно, загубата на санкция се извършила през една от следващите епохи. Но кога? При кого? В какво се заключавали вините на уицраора, повлекли след себе си тази загуба? И не виждаме ли ние повратна точка в историята на някакъв изключителен деятел, съдбата на когото е изпълнена с все още непонятен смисъл?

Историзмът на всички школи се свежда до това, че от числото на стоящите на кормилото на управлението за тези триста години най-крупната фигура бил Петър и че ничие значение и ничий мащаб на личността не могат съпоставени с неговото значение и мащаб. Този тезис изисква преразглеждане. Изисква преразглеждане поради това, че е основан на отчитане не на всички факти и не на всички процеси; и още затова, защото духовната страна на историческия процес като цяло, тоест метаисторията, той пренебрегва напълно.

Да проверим дали не е възникнала в историческия слой вече след Петър личност не по-малко значителна, от него, но по характера на своето значение можеща да бъде наречена антипод на великия основател на империята. Ще изясним също така няма ли съдбата на това лице отношение именно към тези обстоятелства и именно към този период, когато санкцията на демиурга е била снета от дейността на втория уицраор. И накрая, ще вникнем в значението – не само заради неговите съвременници, а и заради нас самите, заради далечните потомци – в истинското значение на този странен, раздвояващ се, окръжен от легенди, загадъчен образ.

Но преди да пристъпим плътно към тази задача, не бива да избягваме разглеждането на цяла поредица други проблеми, без метаисторическото изясняване на които ролята на това лице, за което става дума, не може да бъде разбрана. Тези проблеми се свеждат до крайна оценка на дейността на втория уицраор на основата на съпоставяне на това какви задачи е поставял пред него демиурга на Русия и какво фактически се оказало осъществено от втория демон на великодържавието.

Зенитът на неговата творческа мощ била, без съмнение, епохата на Петър. В сравнение с историческите перспективи, открили се тогава пред Русия, старата концепция за Трети Рим започвала да изглежда безпочвени мечтания, безсъдържателна абстракция. Но какво, собствено, следва да разбираме под тази нова перспектива? Тоест как именно тя можела да се очертае в съзнанието на тези, които са живели на границата на XVIII век?

Очевидно, това било смутно, но властно усещане на мировите пространства; то приличало на диханието на океан, на пронизващ, солен и шумен вятър, внезапно нахлул в затворения толкова векове свят. На брега на морското пространство се пренесъл центъра на държавността. Държавността започнала да се изгражда от нов контингент хора; и за тях тази атмосфера, не знаеща твърди географски граници, по-северному студена и по морски взискателна, изглеждала нещо несравнимо по-висше, в сравнение с наситената с местни миризми, задушлива, земна и лепкава атмосфера на Московската Русия.

    Историческият смисъл на това усещане се заключава, струва ми се, в това, че съвременниците на Петър и техните потомци по новому осъзнали човечеството и своето място в него.

    Татарщината и вековната борба за изграждане на национална държава сблъсквали руснаците само с народности, по културно ниво не превишаващи ги и при това ги сблъсквали с тях почти изключително по бойните полета. В резултат се формирал огромен национален егоцентризъм, преливащ с всички цветове на дъгата от религиозно-мистична гордост до пошло улично високомерие. А след победата над поляците през 1612 година руският народ израснал, в собствените си очи, като някакъв великан в единствения народ Божий на земята; не било вече далеч и до тази температура на кипене, която поражда пáри толкова бурни, че те в края на краищата взривяват съда на национално-държавното битие, както това се случило някога с народа еврейски. Когато четеш творенията на протопопа Авакум  или се запознаваш с есхатологическите упования на другите учители на разкола, този православно-руски месианизъм удря нашия, за щастие вече невъзприемчив ум с такава сила, че от тези писания се отдръпваш с чувство приличащо на това усещане, което ни принуждава да отдръпнем ръката си изпод сто-градусова парова струя. Да се прекланяме пред личния героизъм на разколниците можем и трябва. По своему да споделяме чувството на трансфизическа тревога, породила разкола –  е напълно естествено. Но слава на Бога за това, че въпросното движение не е станало в Русия властимащо. Народът, приел себе си като месия, а цялото останало човечество – като блуждаещо в тъмнина, обрича себе си на едно от двете: или на трагедията на разрушаването на своята историческа цитадела (да си спомним освен това еврейството), или на безплодно кипене и изкипяване в самия себе си, в същите тези граници, които той сметнал за броня против великите кутурни и етически съблазни: да си спомним Византия. Отдавна вече е осъзнат и изразен този факт, че всеки народ, носещ в света, както казвал Достоевски, ново слово, усеща своето избранничество. Но това избранничество не е единствено и всяко самоласкателство въз основа на това заплашва с катастрофа.

Епохата на Петър спасително преобърнала представата на руснаците за човечеството; сега то започнало да се формира не от две, а вече от три величини. Първо – великата Западна култура (тогава още не забелязвали, че културите на Запада са две: Римо-католическа и Северо-западна, основно германска, тясно свързала се с протестантизма). Тази единна, както изглеждало, Западна култура, била вълшебно-притегляща, дълбока, зряла, многостранна; култура удивителна, между впрочем и с това, че ставайки демократично-трудолюбива, тя си оставала аристократично-презрителна. Налагало се за много неща да се учат от нея.

Второ, неопределеното мъглище на „дивите” и „езически” народи, с включване в тази категория, поради собственото им невежество, на народите будистки, индуистки и даже мюсюлмански: смятало се е, че от тях няма на какво да се научиш и че по отношение на тях можеш, на свой ред, да усвоиш навика да ги гледаш с аристократичен поглед отгоре надолу.

И, накрая, собствения свръхнарод: той, макар и да не е месия, но по своя обем и по размерите на територията, и по усещането на затаената в него сила е предназначен, очевидно, за нещо велико и е принуден бързо да наваксва пропуснатото.

Но ако пробваме под този слой нови представи да открием някаква идейна дълбочина, ние скоро ще бъдем принудени да се спрем в тъжно недоумение. В действителност: какво съдържание се влагало в понятието „велико бъдеще” на Русия? С какъв културен или социален смисъл се насищало то?

През XVIII век ние няма да намерим отговор по-съдържателен от ломоносовската формула, възвестяваща, че „руската земя ще ражда собствени Платоновци и бързи нютоновски умове”. Тоест народът руски ще се окаже не по-беден от другите, поставяйки на авансцената отделни личности, надарени с гениалност. И нищо друго.

Но Ломоносов – сам може би, наш първи гений (вестител) от времената на Андрей Рубьов – явно не можел да не се намира, в една или друга степен, под въздействието на Яросвет и Навна. Когато ние, от поетически формули, макар и до крайност опростени, но все пак носещи отблясък от тази инспирация, преминем към тези пластове национално съзнание, които владеел демонът на великодържавната държавност, нас още повече ще ни порази празнотата на идеите за „руското величие”.

Колкото и да издирваме в изказванията на хората от XVIII век, от Меншиков до Потьомкин и Суворов, съдържанието на тази идея, ние няма да намерим нищо освен представи за военно, великодържавно, чисто външно могъщество. Този идеал ще се провъзгласява ту със сухия повелителен език на заповедите и узаконяванията, ту с натъпканите с лексика манифести, ту с виковете на воинската команда, ту, накрая, с тържественото дрънкане на политическите лири. Теорията за Третия Рим я озарявал смътен, но все пак отблясък от идеала религиозно-етически. Сега угаснало и това далечно сияние и привичните  думи за „православен” цар се изродили в мъртва риторическа фигура. А и трудно било, в действителност, да придават голямо значение на православието на тези, най-великият от които забавлявал себе си и своята столица със зрелището на „всесмешния събор”, тоест с хулигански трикове в стила на тези антирелигиозни шествия и карнавали, с които така печално се прославило доброволното общество „Безбожник” през двадесетте години на двадесети век. Но ръководителите на това общество не провъзгласявали себе си поне за православни. Напротив: с цялата възможна разголеност и рязкост те заявявали за своята антирелигиозна нетърпимост. Какво може да се каже за „православието” на техния далечен предшественик? Разбира се, Петър бил личност сложна, противоречива, двойствена. Днес – подигравка над църквата, утре – искрена молитва. Но в искреността на неговите молитви едва ли можели да вярват много от тези, които в навечерието наблюдавали неговите кощунствени забави.

Така, вече много скоро, се определила идейната нищета на втория демон на държавността; разголил се неговия стремеж към външно могъщество като към единствена положителна цел.

Поредица победоносни военни мероприятия и плеяда блестящи герои на империята отразили в историческия слой на XVIII век този метаисторически стремеж на уицраора.  Нужни ли били тези мероприятия – от гледна точка на телеологията на демиурга Яросвет?

Ако вторият уицраор тогава вече беше излязъл напълно изпод водителството на демиурга, подобно на това както е станало с неговия предшественик при Грозни, санкцията на Яросвет би била снета още през XVIII век. Но такова събитие като Отечествената война през 1812 година с нейното потресаващо, подбуждащо народа въздействие, показва, че даже в тази късна епоха било възможно действие на демиурга и на демона на държавността, така да се каже, заедно. Следователно, колкото и напразни да изглеждат пред нашия поглед войнúте на Анна, Елизавета и Екатерина, но от някои от тях била преследвана цел неясна за самите изпълнители, но имаща метаисторическо оправдание. Благодарение на тях към XIX век държавата придобила тези географски контури, които съвпадали в общи черти с границите на свръхнарода. С това била отстранена опасността така страшно осъществила се в историята от мнозинството други култури: опасността от раздробяване на няколко устойчиви държавни единици, от векове разкъсващи тялото и душата на своя свръхнарод с кръвопролитна борба и духовно съперничество.

Но при всичко това вторият уицраор до самия край така и не придобил действително миров кръгозор. Може би това е било естествено за демона на крайно континенталната нация; във всеки случай, Петър така и не предал на своите приемници, нито на своите ближни, нито на своите далечни, океанския размах на своята мечта, по-късно само в съзнанието на Александър I блещукала, явно, мечтата на неговия прадядо, когато той екипирал една експедиция след друга за околосветско плаване.

Останалите носители на държавна власт, от Бирон до Николай II, повторили в исторически план сляпата ограниченост на този, който вперил очарован поглед в тъмноетерните гиганти на западна Европа, само тях отчитайки и само в тази зона виждайки смисъла на своето желано тържество.

Идейната нищета ги принуждавала да се хващат за преданията от историческото минало, поне с това опитвайки се да компенсират собственото си творческо безплодие. Такова упорито вкопчване на руската държавност в идеята за своята приемственост от Византийската империя е жалък рудимент на религиозната концепция за Третия Рим. Образите на двуглавия орел на цитаделата на град Истамбул и кръста на Айя-София приковавали към себе си нейния поглед с хипнотична сила от век на век. Наоколо възниквали и се рушели държави, света бил разтърсван от велики революции, на хоризонта възниквали новооткрити континенти, раждали се идеологически системи, заплашващи да не оставят от старите митологеми камък върху камък; предшествани от пророчества и социални бури се приближавали палачи не само на монархията, не само на православието… А натрапчивата идея за Цариград и „проливите” светела пред погледа на последния цар със такава неподвижност, с каквато светела и пред погледа на Потьомкин. Проличавала все същата вродена неспособност да се мисли в световен мащаб и да се расте наравно с разширяването на историческите арени.

Проблемът с проливите заслужавал да бъде един от второстепенните проблеми на руската държавност – не повече. Защото входът в Средиземно море, толкова затворено, както и Черно море, не обещавал на Русия нищо, освен частни търговски изгоди и нови конфликти с новите съседи. Само на непоправимо провинциалното съзнание той можел изобщо да се стори изход за някъде. Той крещящо не съответствал нито на размаха, нито на перспективите на XIX и още повече – на XX век. Ако наистина се е налагало домогване до излаз на открито море, то как можело да не се види, че направо по тбилиския меридиан на юг, отделени от Русия от току-що спрялата своето развитие, но все още агресивна Персия, идвали до брега вълните на Индийския океан? Това, с което не можел да се сдобие Петър, когато южните степи и Грузия още не били присъединени, можели и трябвало да изпълнят господарите на границата на, или в началото на, XIX век. Но всички те се отнесли към тази задача с поразително равнодушие. Достатъчно било да се сблъска с дипломатическите интриги на Англия, за да може започналото в Иран руско движение да бъде преустановено завинаги. Само гибелта на Грибоедов чернèе, като траурен паметник, на този път, по който руската държавност съумяла да направи само една крачка и то само, за да може веднага да си отдръпне крака.

Също толкова неспособен се оказал втория демон на държавността да види нещо сериозно във владенията сибирски и тихоокеански. В края на краищата тази аморфна, късогледа политика достойно се увенчала от Цушима и Мукден.

Но често се поставя въпроса: действително ли се е нуждаела Русия от тези празни пространства? Не се ли е оказала твърде огромна територията? Струвала ли е тя такива жертви?

Вярно, тя струвала немалко жертви, струва и сега. Но заемането на почти празните сибирски, далекоизточни, американски територии се провеждало, както вече посочвах, не със силите на държавата, а със силите на самия народ. Да се оплакваш от подобен процес е също толкова странно, както, например, да се оплакваш, че течност, разлята на плоска повърхност, по силата на природните закони се разтича по нея дотогава, докато енергията на разтичане не превиши силата на сцепление на частиците. Но в същата тази степен, в която разпръскването на свръхнарода по просторите на пустеешите земи било съгласно с естествените закони, в такава степен съгласни не с тези закони, а съгласни с лъжливо разбраните държавни интереси, били множество завоевателни стремежи на империята на втория уицраор. Това изцяло важи и за идеята за проливите, и за кръвопролитните Балкански нойни, и за завоюването на страните от Средна Азия, от които Русия никак не се нуждаела и за присъединяването на които не би помислил, вероятно, никой, ако не беше боязливостта на държавните дейци, в чиито очи опасността от заемането на Средна Азия от англичаните – опасност напълно нереална – нарастнала накрая до размерите на натрапчив кошмар. Накратко казано, ударите се насочвали не натам, накъдето би ги насочил техния уицраор, ако смисълът и патосът на мировото пространство не му бил чужд. Да инволтира с този патос демона на държавността на демиурга не се отдавало. А междувременно задачата се състояла именно в това – да запълни с Русия цялото празно пространство между съществуващите днес култури. Със заемането на Сибир и Аляска народът подсказвал на своята империя в каква посока следва да се прилагат усилия; но този глас не бил нито чут, нито разбран. Географията и историята подсказвали на императорите излаз в Индийския океан; но и това се оказало глас в пустиня.

Но как така – може да се изненада някой: значи историческият размисъл може да води до оправдаване на завоевателните мероприятия и даже до съжаляване за това, че дадено мероприятие не се е случило? Възможно ли е ли е да се помири това с елементарните нравствени норми, ясни за нас като ден и необходими като хляб?

Засяга се най-кардинална тема, основни принципи на метаисторическата етика. Разбира се, и на читателите, и на автора, би било по-приятно, ако отговорът е даден под формата на лаконични афоризми. Но това превишава моите възможности. И, не претендирайки  за краткост на тази глава, аз ще предпочета тук малко да се задържа, отколкото да оставя читателя в състояние на недоумение и даже възмущение.

Да облекчи задачата ще помогне това предварително съображение, че някои явления от историята, сами по себе си оставащи си зло, защото носят на множество хора страдание и гибел, могат да бъдат в същото време, и даже съвсем очевидно, най-малката от злините. Войната е източник на страдания за народите и понижаване на тяхното морално ниво, следователно – е зло.

Но мисленото зло е още по-голямо, например – злото на продължителното, всеобщо, изтощаващо народа поробване. И ако се прави исторически избор между тези две проявления на злото, то избирането на по-малкото от тях е оправдано. Борбата с татарите, с полското нашествие през 1612 година, с Наполеон – всички тези войни стрували колосално количество страдания и жертви, обаче, в това, че тези жертви са били оправдани, не се съмнява никой. От гледна точка на метаисторията, най-страшната катастрофа се явява непоправимия неуспех за изпълнение от свръхнарода на неговата метаисторическа (и историческа) задача. Всяка извивка на историческия път, в края на която се вижда такава опасност, трябва да бъде избягната на всяка цена. И когато подобна опасност упражнява натиск върху едната страна на везните, никакво количество лични страдания не може да я преодолее.

     Разбира се, този закон е жесток. Но за това са виновни не демиурзите и не Бог-Твореца.  За биологическите и историческите закони, които господстват в Шаданакар сега, не може да се намери друго нравствено осмисляне, освен да се признае тяхната двойственост; да се разберат първоначалните утежненост, изкривеност. Принципите на всеобщия възход, творени от Провидението, с вмешателство на демоничните сили. Но просветлението на Закона е задача за грандиозни периоди. То няма да се извърши с мигване на окото по наше кимване. Ние живеем вътре в Закона, подчинени сме на него и с него сме принудени да се съобразяваме като с факт. Нещо повече: Законът далеч не е най-лошото от възможното. Най-лошото от възможното е неговото понататъшно изкривяване и утежняване – мечта на Противобога. Ето защо и към самия Закон, в множество случаи, следва да се подхожда като към най-малката от злините.

    Да оставя този тезис без конкретни исторически примери аз не искам. Как да подходим, да речем, към такъв факт като колониалната експанзия на европейските нации през XVI– XIX векове? От гледна точка на „абсолютния хуманизъм” това било непрекъсната верига ог насилие на силния над слабия, а често пъти даже на най-лошия над най-добрия. По пътя на това насилие се обогатявали горните слоеве на западноевропейското общество и се изтощавали, даже напълно слизали от историческата сцена, народите в другите части от света. Не само от гледна точка на някакви теории, но и просто от гледна точка на нашата непосредствена жива съвест, това е чудовищно.

Така. Е, а от метаисторическа гледна точка?

Метаисторията именно затова е метаистория, защото за нея е невъзможно разглеждането нито на отделен човешки живот, нито на съществуването на цял народ или на човечеството отделно от духовното предсъществуване и следсмъртие. Пътят на космическото развитие на всяко същество, или техните групи, се очертал вече през слоевете на другоматериалностите, през редиците от светове, по стълбата на различни форми на битието и, преминавайки формата, в която ние пребиваваме сега, ще се устреми, може би, за неизмерими периоди – в нова поредица от възходящи и просветляващите се светове. Преживяваният от нас отрязък, по отношение на цялото, ще сравним с десетсекундно спиране на малка гаричка в нощната степ на пресичащ гигантски континент пътнически влак. И докато ние не приучим себе си към съзерцаване на историческите и космически панорами в цялото им величие, докато не привикнем към такива пропорции, мащаби и закономерности, дотогава нашите съждения ще се отличават с малко от съжденията на насекомо или животно, умеещо да подхожда към явленията от живота само от гледна точка на своите лични интереси или от гледна точка на интересите на миниатюрен колектив. 

Нашата непосредствена съвест се възмущава от зрелищата на страдание – и е права в това. Но тя не умее да отчита нито възможностите за още по-горчиво страдание, които чрез даденото страдание се предотвратяват, нито от цялата необозрима далечина и неизповедима сложност на духовните съдби както на монадите, така и на техните обединения. В това е нейната ограниченост. Толкова правилни и толкова ограничени са и всички хуманистични норми, родени от импулса на тази съвест.

    Метаисторическата етика се гради на абсолютно доверие. В други случаи пред метаисторика може да се пооткрехне това, заради което са принесени,  и с което да се изкупят, именно такива исторически, на пръв поглед изглеждащи безсмислени, жертви. В други случаи това превишава вместимостта на неговото съзнание. В трети се изяснява, че дадените жертви и самите исторически обстоятелства, които са ги предизвикали, са проявление на силите на противобога, предизвикани напук и в разрез със замислите на Провиденциалните начала и поради това – не оправдани от нищо. Но във всички тези случаи метаисторикът е верен на своя единствен догмат: Благ си ти и благ е Твоя промисъл. Тъмното и жестокото – не е от теб.

И така, на поставения въпрос следва да се отговори без заобикалки, колкото и индивидуални нравствени съзнания да отблъсне това изказване. Да: всемирната задача на двата западни свръхнарода се явява създаването на такова ниво на цивилизация, при което обединяването на земното кълбо ще стане реално възможно и осъществяването в повечето страни на някакъв сбор от морално-правови норми, все още не много високи, но даващи възможност да възникне и надделее идеята, излизаща вече не от западните демиурзи и не от тях ръководена: идеята за преобразуване на държавите в братства паралелно с процеса на тяхното обединяване първо във всемирна федерация, а впоследствие – в монолитно човечество, при което различни национални и културни структури ще бъдат в него не механически обединени от апарата на държавното насилие, а споени от духовност и висока етика. Този процес ще бъде възглавен от все по-нарастващ контингент хора, възпитаващи в новите поколения идеал за човека  с облагороден образ; но този етап се намира вече отвъд пределите на задълженията на западните култури като такива.

Да се развие именно така, че да изработи и разпространи посочената сума от предварително необходими морално-правови норми се оказала способна само една Северо-западна култура. Колониалната експанзия се осъществила по-рано, отколкото били изработени те;  те били изработвани от северо-западните нации паралелно, синхронно с поробването и изтощаването на колонизираните. Едва към ХХ век тези принципи се изяснили и утвърдили в северо-западните общества дотолкова, че да започнат своето разпространение и навън; и тогава експанзията военна започнала да се сменя с експанзия на социално-правовите идеи. Ние не знаем още колко века би трябвало народите на Изтока и Юга да пребивават на нивото на социално-правовия примитив, ако демократичните, хуманистични, социално-икономически понятия не бяха нахлули в тяхното съзнание от поробилата ги, и сега освобождаваща ги, западна цивилизация. Освобождаваща – въпреки собствения си колониализъм, просто по силата на логиката на нещата; освобждаваща не само от нейното собствено потисничество, но от хилядолетния феодален хаос, от гнета на древните изветрели идеи и закостенели форми на живот и от множество други злини. А нали това е само началото на етапа, действително всемирен, когато човечеството ще ожъне плодовете, засяти в полетата на всички страни на земята от тази безпощадно кървава и високохуманна цивилизация.

    Разбираемият въпрос на мен ми изглежда толкова важен, че ще рискувам да задържа вниманието на читателя още на един пример, по-частен, но не по-малко сложен. Нас ни оскърбява и ужасява злодейското унищожаване от испанските завоеватели на царството и културата на Перу. Никакви оправдания за престъпленията на испанските конкистадори да се измисли е невъзможно; следсмъртната съдба на всеки от тях е била, трябва да се предполага, ужасна. Но това е само едната страна на катастрофата, разразила се в Южна Америка през 1532 година. Другата да се разбере е несравнимо по-трудно.

    Трудно е да се приеме това, че най-удивителната и най-своеобразната империя на инките (за историка, впрочем, оставаща само любопитна локална рядкост) за метаисторическото съзерцание се явява феномен от съвършено друг мащаб, като ембрион  на неосъществено образование, грандиозно и заплашително, пълно с възможности за срив на необозрими човешки множества с предателски скрита духовна стръмнина.

    Към момента на появата на испанците империята на инките вече разпространила почти на четвърт от южноамериканския континент тази необичайна духовна, икономическа и социално-политическа структура (някои изследователи я наричат теократически социализъм), която се характеризира с високо материално охолство, купено с цената на пределно поробване на личността, с цената на изгубване на човешкия Аз в безпрекословно подчиняваща се безлика маса. По-страшно от такъв строй, доведен до съвършенство, тоест до превръщане в дяволска машина за масови духовни убийства, няма нищо; мечтата на Гагтунгр в тази степен, в която тя засяга човечеството, се заключава именно в това. Само че се мечтае при това в мащаби не национални, а планетарни, но нали трябва все пак с нещо да се започне… Ако държавата на инките беше намерила в себе си сили за отпор на испанците, за усвояване на техните технически и военни предимства и за понататъшно самостоятелно развитие, както, например, Япония, то след известно време човечеството би застанало лице в лице с тирания толкова централизирана, толкова съвършена, толкова мощна и непоколебима, че погледът се губи в мътните зарева на общочовешките катаклизми не извършили се именно благодарение на испанците и единствено на тях.

Оправдават ли се с тези  далечни положителни следствия тези, които са извършвали зверства над император Атауалпа, над всички хора, съставляващи перуанския народ? Служат ли изобщо за оправдание на човека, извършил зло, косвените, далечни, непредвидени от него самия положителни следствия  от неговите деяния? – Странна мисъл. Разбира се, че не! Косвените, далечни следствия , които той не можел да предвиди, били те благи или лоши, не служат на извършилия нито като оправдание, нито като осъждане. Той бива оправдаван или осъждан за извършеното само от следствията най-близки, намиращи се в полето на неговото зрение, и, главно, от тези подбуди, които в дадения случай са го ръководили. Именно в това се заключава личната карма.

Какво жъне със своите страдания и смърт човека, падащ в жертва на национално бедствие? Отчасти той все пак жъне с това плодовете на личната карма; ако самият той за никакви злодеяния не е виновен, то той страда и умира не като личност, а като член на националния колектив и със своето страдание и смърт спомага за развързването на този кармичен възел завинаги. В това се заключава кармата колективна, в дадения случай – национално-културно-държавна. Сума от личности, съставляващи перуанския народ през втората четвърт на  XVI век развързали, със своята гибел, страшния възел на националната карма – освобождава ли се това количество хора за възход в другоматериалните светове и за сътворяване там на своя просветлена метакултурна сфера? Да, разбира се. Такава сфера се твори в редица затомиси; тя се нарича Интил и там са се издигнали, или ще се издигнат, рано или късно, всички, съставлявали някога великия народ на древно Перу.

Подлежи ли в такъв случай – не отделните злодеяния на конкистадорите, а сумарния факт на унищожаването на перуанската империя – на някаква втора етична оценка, на такава оценка, която няма да снеме от извършилите това зло нито осъждането на нашата съвест, нито безпощадните кармични следствия в следсмъртието на всеки от тях, в това число и вековните мъки в Укарвайр или Пропулк, но която ще даде на това зло относително оправдание: оправдание не в плана на индивидуалната човешка морална отговорност, а в плана на формирането на народите и човечеството, в плана на пътя на демиурзите? – Да, подлежи.

Именно в такава оценка ще се прояви, по отношение на разглеждания случай, етиката на метаисторията. Това е нещо като втори етичен слой, прострян над привичния за нашето съзнание и нашата съвест слой на етика чисто хуманистична.

Това обширно отстъпление за някои принципи на метаисторическата етика беше необходимо за отговор на въпроса, поставен преди няколко страници.

Да, в някои случаи метаисторическото съзерцание може да води до относително оправдаване (само в плана на общочовешкото формиране, а не в плана на индивидуалната кармична отговорност) на завоевателните мероприятия. И даже към неволната скръб за това, че такова мероприятие не се е случило. Да бъде примирено това с елементарните нравствени норми, „ясни като ден и необходими като хляб”– може, и аз показах как.

Едва сега ние можем да се върнем към окончателно разясняване на проблема за отношението на втория уицраор към мировото пространство.

И така, защо все пак в плана метаисторически трябва да се смята за грешка загубата на такава пустинна, далечна, трудно съхранима територия, като Руската Америка? И защо на неосъществения изход в Индийския океан се придава тук такова значение?

Но нали вече беше споменато два пъти за епохалната задача, поставена пред руската държавност: запълването на пространството между всички култури днес съществуващи. Запълване – значи най-тясно съприкосновение с всички тях, съвместен обмен на духовни излъчвания и, следователно, не само външно сближаване, но и взаимно духовно обогатяване.

Упоритото, пред никакви загуби не спиращо се, с ускорени темпове осъществявано усвояване на Руската Америка не можело да не повлече след себе си възникването на най-тесни, с огромна важност културни възли между Русия и възходящата, надарена с огромни възможности млада култура на Съединените Щати. Твърде възможно е Руската Америка, обогатена с откриването на злато в нейните недра и използвайки изгодите от своята отдалеченост от метрополията, да бе се отделила и образувала като че ли втора Русия, несравнимо по-малка, но напредничава, предприемчива и, главно, демократична. Обратното културно-идеологическо нейно въздействие на самодържавната метрополия би активизирало силите на освободителното движение в империята, би му придало съвсем друга окраска и, към средата на  XX столетие, вместо изнемогване под тираническата власт на третия Жругр, руснаците биха достигнали вече по-хармоничен строй и по-нравствено, меко и справедливо устройство на живота.

Изходът в Индийския океан, в съприкосновение с арабо-мюсюлманската култура не на нейните затънтени покрайнини, каквито станали Средна Азия и Азербайджан, а в истинските огнища на тази култура и, което е още по-важно, в непосредствено съседство с неизчерпаемите духовни богатства на високоразвитите култури индийска и индо-малайска – всичко това би довело неизбежно до установяването първо на търговски, а след това – и на тесни културни връзки от всички страни на индоокеанския басейн. Близкото запознаване с натрупаните и изграждащи се ценности на тези култури, с цялото разнообразие и яркост на техните психологически, социални, религиозни, художествени облици, с историческия и духовен опит, който пази всяка от тях в своята литература и бит, философия и религия, изкуство и нравственост – всичко това би разтворило хоризонта на мислещите слоеве на руския свръхнарод така, че от неговия континентален полуевропейски провинциализъм не би останала и следа. Двеста години продължавало у нас културното поклонничество на Запад. То било необходимо, неизбежно, дълбоко осмислено и оправдано. Но изключителността на тази обърнатост на руския взор към Западна Европа лишила руснаците от възможността да съпоставят облиците и ценностите на различните, еднакво велики, култури; плоскостта и утилитаризмът на най-новата европейска цивилизация били възприети от широките слоеве като своего рода жизнена философия, като светоотношение, и подтискащите последици от това са крайно далечни от своето изживяване досега. Културно поклонничество на Изток, към хилядолетните огнища на духовността, би отслабило въздействието на тази клингзорска страна на западния дух, би уравновесило с този идеализъм и с тази необходима съзерцателност, без които народната енергия се оказва обърната към постигането само на материални блага, а умът – към постигане само на разсъдъчно очевидни истини. Руснаците умеят добре да асимилират. В асимилираните форми те вливат ново съдържание; в резултат възникват напълно своеобразни  творения на културата и цивилизацията. Примери много. Да си спомним поне за руската литература, с която ние по право се гордеем, една от най-дълбоките литератури: та нали жанровете, в които тя е живял и живее, са заимствани от Запада. Не само това: именно едва след тяхната асимилация се родила великата руска литература. Ако би се извършило това, за което говоря, руската литература би се обогатила с нови теми, жанрове, прийоми, сюжети, и те биха се оказали адекватни на идеите и образите на онези шедьоври, които в действителност така и останали невъплътени в нищо. Руското изобразително изкуство би се обогатило с нови методи да се гледа на света, то не би заседнало за цели сто години върху реалистичния примитив на передвижниците, а би заблестяло с такива цветове, композиции, чувства и сюжети, каквито сега и да си представим е невъзможно. Руската архитектура, задълго изтощила се след заимствания от запад, но по своему претворен класицизъм, би получила такъв приток на идеи от неизчерпаемите съкровища на архитектурата на Изтока, че втората половина на XIX и, вероятно, целия ХХ век, би се наложило да се разглежда не като период на нейния дълбок упадък, а като на неин златен век – Русия (време е вече да признаем това) не е създала философия. Типът философия, изработен от античността и Запада, се оказал неадекватен на дълбинните потребности на руската обобщаваща мисъл и с почти нищо не я оплодотворил. Така ли щяло да бъде, ако пред широките интелигентни слоеве се бяха появили преди сто години в цял ръст философемите и митологемите на Изтока? Консервативният провинциализъм на руското православие не бил нито разтърсен, нито освежен от нахлуването на европеизма. Но щеше ли да остане той толкова аморфен и тесен, ако от Изтока и Юга беше нахлул поток идеи, изработени от хилядолетия духовен живот в тази люлка на всички религии, в Азия?

Главното: на свръхнарода руски му предстои рано или късно да застане начело на сътворяването на интеррелигия и интеркултура. Възможно е понататък водещите роли в този процес да преминат към други народи, но задачата за полагането на основите ще легне, явно, именно на неговите рамене. На такъв народ повече, отколкото на който и да е друг, е необходимо не само знание, но и душевно разбиране на чуждите психологии, умение синтетически да се претворяват и да обичат други умствени структури, културни облици, жизнени идеали, други расови и национални изражения на духа. Какво би могло по-силно да спомага за това, ако не взаимопроникването, дружеско, при това, разбира се, не на единици, а именно на широки слоеве, с историческите реалности на други култури? Какво друго би могло така да предпази от натрапването на други народи именно на своя, и само на своя, политически строй, на именно при нас господстващия в дадения момент мироглед?… – В нашата история трябвало, но, за огромно съжаление и наше и на целия свят, не се извършило културно поклонничество на Изток и Юг.

Докато ние не се освободим от нашето национално-културно високомерие, докато не престанем да се чувстваме така, както ако Русия в действителност беше най-добрата държава в света – дотогава от нашия огромен блок няма да се получи нищо, освен деспотична заплаха за човечеството.

Възможно е някои от четящите моите аргументи да не са ги убедили и те да са останали при своето недоумение относно това как може да се съжалява за това, че руската експанзия не се е насочила преди сто и петдесет години към Иран. Нима моите аргументи се свеждат до изброяване на изгодите, които би получила от тази експанзия Русия, а интересите на Иран съвсем не се вземат под внимание?

Не. Аргументите ми се свеждат съвсем до друго. Те се свеждат до изброяването на онези предимства, които руският свръхнарод би придобил при тази експанзия не сам по себе си и сам за себе си, а като носител на напълно определена всемирна мисия. Сами по себе си народите на Русия са просъществували тези сто и петдесет години без присъединяване на Иран, без да загинат и без да западнат. И ако моят ход на мисли го ръководеше национален егоизъм, те биха били изразени където и да е, но не и на страниците на „Розата на Света”. Тези изменения в руската култура, история, психология, характер и светоотношения, които би предизвикала тази експанзия, биха се отразили на онова, което разпространява над света Русия в средата и към края на ХХ век. Разпространяването от нея било друго: по-широко, свободно и хуманно, по-търпимо, ласкаво и добро, по-духовно. А от това са заинтересовани всички народи в света и иранският народ – не по-малко от другите. Историческите загуби, които би понесъл този народ в случай на завоюването на Иран от руснаците преди 150 години, едва ли биха го направили по-нещастен, отколкото е бил през тези сто и петдесет години под владичеството на своите шахове и във всеки случай, не по-нещастен, отколкото е била Средна Азия след присъединяването ù към Русия.

Но нали достъпът до Индийския океан – ще кажат – не се е реализирал. Защо такава тирада за онова, което е пропуснато?

Ами първо заради това, защото ние разглеждаме въпроса за втория уицраор на Русия, за неговото отношение към мировото пространство и за това в какво той е бил прав и в какво – не прав. А второ – както това е известно на всеки, ние се учим именно от грешките и пропуските от миналото. Осъзнавайки, накрая, какво именно сме пропуснали, как сме изкривили и утежнили с това своя исторически път и как сме затруднили осъществяването на мисията на свръхнарода, ние в новите условия, в друга епоха, можем да се постараем да наваксаме пропуснатото. Под това аз разбирам, естествено, не някакви опити да се възвърне Руската Америка или да се завладее Иран: днес и Русия и целият свят преминават вече съвсем нов етап и на всекиго е ясно, че в съвременни условия подобни замисли биха били само смешен и вреден анахронизъм, напомняйки онзи чудак, който танцувал на погребението само затова, защото пропуснал да направи това на сватбата. Аз разбирам съвсем друго: възпитаване в себе си, в нашата нация, в нейните най-широки кръгове, именно на такова отношение към другите култури, другите психологии, структури, мирогледи, на отношение приятелско и внимателно, изпълнено с разбиране, интерес, търпимост и любов; на такова отношение, чиято същност се явява стремежа към духовно обогатяване на самия себе си, духовно обогатявайки всички.

И така, вторият уицраор, от време на време почти задъхващ се от мечтата за своето физическо, тоест военно могъщество, не само не съумял да достигне равнището на всемирните задачи на свръхнарода (на това ниво не може да стои нито един уицраор вследствие своята демонична природа), не само не наситил идеята за външно могъщество с някакво съдържание, но той не се оказал на нивото на тези епохални задачи, които се поставяли пред държавността на империята. Той останал дълбоко провинциален. Защото всеки национализъм, ако разбираме под тази дума предпочитане на своята нация пред всички останали и преследване на нейните интереси за сметка на останалите нации, е не нещо друго, а провинциализъм, издигнат в принцип и изповядван като мироглед.

Така доказал вторият уицраор своята несъстоятелност по отношение на външното пространство. Как се е справил той със своята задача по отношение на пространството вътрешно?

 

 Прочетено: 884 пъти