Книга VIII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ЦАРСТВОТО МОСКОВСКО

Глава 3. ЗАПЪЛВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ

     С какви импулси се е създавало това гигантско географско цяло, този странен конгломерат от пустини, тундри, най-плодородни гъсто населени области, огромни градове и необозрима тайга, което, като цяло, е съвпаднало с границите на руския свръхнарод?

     Задавайки си такъв въпрос, не можем, разбира се, да не си спомним някои епохи от всемирната история, когато народът – или свръхнародът – е преминавал от състояние на географска затвореност в състояние на стремителна експанзия. Историческата наука е предложила като обяснение на такива феномени редица остроумни съображения за географските, социално-политическите и особено – за икономическите причини. Но можем да се усъмним в това, дали само недостигът на годни за обработка земи е тласнал арабите, които в течение на векове се задоволявали с безцелен живот на своя полуостров под формата на разединени племена, към зашеметяващо бързо обединяване и към мълниеносна главозамайваща експанзия; експанзия, приличаща на развила се пружина, на излив на лава от кратер, на ураган; експанзия, и не помисляща да се спре пред завладяването на богатите и плодородни съседни страни, но за някакви си петдесет години погълнала територията от Гуадалкивир до Инд.

     Позволено е да се зададе също така въпроса защо, в края на краищата, именно в Западна Европа икономиката се е оформила на границата на XVI век толкова безпрецедентно и изумително, че за пръв път в цялата човешка история два свръхнарода – римо-католическият и северозападният, са овладели океана, залели Америка, въвлекли в своята орбита Африка, открили – и частично подчинили на своята цивилизация – древните култури на Изтока? Оставайки в пределите на системата от икономически и социално-политически мотивации, ще ни се наложи да отговорим със свиване на рамене и разперване на ръце на простия въпрос: от какво социално-икономическата конюнктура, предизвикала тази експанзия, се е формирала за цялата история на многобройните култури на човечеството само веднъж и само на едно място? Ако подобна конюнктура се е формирала поне веднъж още някъде, например в Китай, то защо тя не е получила същите резултати? – Оказва се, не е погрешно да се запази известно съмнение в изчерпващата сила на социално-икономическите обяснения и даже да се заподозре в подобни исторически явления наличието на някакъв фактор, непокриван от мрежата на историческата причинност – фактор ирационален.

     Това съмнение и подозрение прерастват в огромен въпросителен знак, щом скоро работата опира до проблема с руската експанзия на Изток в края на XVI и в XVII столетия.

     XVII век изобщо задал на историческата мисъл немалко загадки и една от най-дълбоките се заключава в следното: защо и заради какво, поради какви именно социално-икономически причини принуждаван, руският народ – и без това до немай-къде разреден на грамадната, все още незаселена, Източно-Европейска равнина, за някакви си сто години, с усилията съвсем не на държавата, а само на отделни хора, залял пространство, три пъти превишаващо територията на неговата родина, пространство сурово, студено, неуютно, почти необитаемо, богато само на кожи и риба, а в следващото столетие прекрачил през Берингово море и се добрал до Калифорния.

     Разбира се, усилващата се крепостна експлоатация изхвърляла хиляди хора към източните, незаселени покрайнини, където им се налагало да издирват средства за съществуване. Но нима Урал и Западен Сибир не били достатъчно обширни, за да поберат и изхранят население, десетки пъти по-многобройно от казашките дружини,  преминаващи през Каменния пояс [синоним на Уралските планини; б.пр.] при Грозни, Борис или Алексей Михайлович? По каква причина тези селяни (а нали казаци ставали в преобладаващото мнозинство именно селяни) не се захващали на новите плодородни места за своя привичен труд, а преминавали към ловен поминък – поминък, който ги поставял, според условията на пласмента на продукцията, в тежка зависимост от търговците и от държавата? – Народът бягал от гнета на помещиците. Така. Бягал. Но защо не можел да се установи и засели на Об, на Иртиш, на Ангара, където никакви помешчици никога не са съществували, а се изисквало да бяга все по-далеч и по-далеч, да бяга не от гонене, каквото нямало, а неизвестно от кого, неизвестно защо и неизвестно къде, в непробуден кьорсокак, през огромни реки и непроходима тайга, през райони, заети с инородци, оказващи съпротива и, накрая дотичвайки до Тихи океан, да не се успокои даже и там, а да прескочи в Америка?

     Руските казаци, видиш ли, привличали изобилието от зверове и рибни богатства на Далечния Изток. Да, привличали. Но нали не само руснаците знаели, че рибата е вкусно нещо; не само руснаците носели скъпи кожи и търгували с тях. Странно – защо същите тези богатства не привличали, например, китайците, обитаващи значително по-близо до тях, а в културно отношение стоящи – през XVII век, безспорно над руснаците, и при това страдащи от пренаселеност в своята страна?

     На всички тези въпроси, налагащи се от само себе си още на училищната скамейка, е невъзможно да се получи отговор затова, защото този отговор няма да извлечеш от факторите, с които благоволява да си има работа съвременната наука; факторът, който заключава този отговор в себе си, остава извън нейното полезрение. Това е същият този фактор, който, в неговото нарочно опростено разбиране, е прието, пренебрежително мръщейки се, да се нарича психологически и без отчитането на който цялата история се превръща не само в мъртва схема, а и в пряка имитация на науката – имитация, прикриваща своята неспособност да се отговаря на елементарни въпроси или с догматични разглаголствания, или с престорено незабелязване на тези въпроси.

     Да не се плашим от думите. Да, излишък от телесни сили и кураж на народния дух, в който, при неизгубена все още до край вътрешна цялост, се пробужда стремеж към далечината – ето, в психологически план, проявлението на този ирационален фактор в разглежданата от нас епоха. Що за непреодолим зов, увличащ  пътешествениците все по-далеч и по-далеч? Що за непонятен инстинкт е това (да употребим този тайнствен термин, по-загадъчен, отколкото терминът „етер” – във физиката на неотдавнашното минало).

     Но няма никаква необходимост да си представяме инволтацията на демиурга непременно като главозамайващо озарение или като поток ослепителни образи. Напротив: такава форма на инволтация – или инспирация – далеч не е често явление. То предполага развита личност, ярка индивидуалност, даже някаква специфична надареност, близка отчасти до художествената, но не идентична на нея; по-скоро, един от видовете религиозна надареност. Демиургическата инволтация на „човека от масата” знае съвсем други пътища. В такава душа демиургът не бушува подобно на буря; на такъв ум той не внушава никакви огромни идеи, не разгръща пред такава душа нито космически панорами, нито етически хоризонти. Той прави друго –  издига се до дълбините на душата с безсловесния, страшен и непредсказуем зов на Безсъзнателното.

     С гласовете на Безсъзнателното говорят с човека от масите и други инстанции: каросата, уицраорът, Колективната Душа на народа, даже Велга. Да различим тези гласове можем само по характера на пробужданите от тях чувства и по внушаваните от тях деяния.

     А деянията, внушавани на пътешествениците, се свеждали до едно – само до едно, но велико нещо: със силите на няколкостотин богатири да завладеят и закрепят за руския свръхнарод грандиозни пространствени резерви – цялата пустееща територия между масивите на съществуващите днес на земята култури. Нито един казак, нито един герой на сибирските завоевания това, разбира се, даже приблизително не разбирал. Пред всеки възниквала не тази обща историческа цел, а малка, частна, конкретна – да се бори за своето съществуване посредством стремеж на изток за хермелин, за катерица, за самур. Всичко това го имало в изобилие във вече завладените места; но да се спре, кой знае защо, било невъзможно. На това пречели дивите заплахи от неведомите пущинаци на Изтока, удрящи в ноздрите и опияняващи като вино. На това пречели крякането на жеравите, тръбните викове на елените – напрегнатите, страстни, волни гласове на животинския свят. На това пречела синкава лека мъгла, замъгляваща на изток дремещия горски хоризонт. На това пречели бездомните места за пренощуване, огньовете, лицата и разказите на приятели, песни, героичният живот. Даже самото слънце пречело на това, издигайки се над тайнствените източни простори, като че ли посочвайки мълчаливо пътя и целта. Главното е – пречела собствената кръв, учеща именно така да се разбира гласът на вятъра и слънцето, зверовете и птиците – кръвта, бучаща по жилите с властния призив към далечината, с неразумното и провиденциално опиянение на скитничеството.

     „Та това даже не е психология, това е просто поезия!” – ще каже някой. Та какво, нима историческата наука е над поезията, за да си позволява да гледа на нея отвисоко? А ако те са равноценни, ако са длъжни взаимно да се оплодотворят, то закономерна е не само историята на поезията, но и поезията на историята. В частност, не си струва да иронизира поетическия елемент в историята този, който без привличане на помощта на този елемент не е съумял да отговори на поставените въпроси с нищо освен със словесно криволичене около тях или със срамежливо мълчание.

     Показателно е, че демонът на държавността дълго време оставал встрани от движението на пътешествениците. Това се вижда дори по безучастността, с която руската държава гледала на заемането от руския народ на огромни земи на Изток. Когато това движение започнало, Първият Жругр бил погълнат от друго: санкцията на демиурга била изгубена и самото съществуване на уицраора било към края си. Тук вече не им било до Сибир. Вторият Жругр, в течение на всичките три столетия от своето съществуване, разбирал просторите на Азия само като второстепенно перо за държавното обогатяване. Поразително е това, че чак до ХХ век той така и не разбрал защо собствено историята и неговият собствен народ са го обременили със Сибир и Далечния изток. И когато кожухарският занаят престанал да играе забележима роля в държавните доходи, Сибир се превърнал в място за заточаване, а руската Америка била продадена.

     Какво би казал Петър, този велик флотостроител и морелюбец, ако можеше да знае, че след 200 години, през 1925 година, неговите приемници все още няма да имат военен, а всъщност и граждански флот на Тихия океан? А Петър несъзнателно разбирал повече, отколкото демонът на държавността. Той разбирал, например, че за нещо е нужно (неизвестно, собствено, за какво именно) да осъществи такова грандиозно предприятие като Великата северна експедиция. Подобно начинание не е замислял и провеждал нито един европейски монарх нито през XVII, нито през XVIII, нито даже през XIX век. Няма данни, обаче, да се предполага, че Петър ясно си е давал сметка за смисъла и целите на такова начинание. Във всеки случай колосалните разходи, които то изисквало, не можели да се откупят с нищожни икономически изгоди, даже ако на руските кораби се отдадяло да пробият в Индия през Ледовития океан. А да се хвърлят пари за замисли, необещаващи голяма държавна изгода, Петър не обичал. Но работата е в това, че Петър I, както се стремя да покажа в следващата глава, бил не само проводник на волята на демона на държавността – чрез него повече, отколкото чрез всички други руски владетели на новото време, повелявал демиургът и ако се откажем да видим плодовете на неговите инспирации в цял ред деяния на Петър, ние нищо няма да разберем в руската история през последните столетия.

     И така, вълнението на демиурга явно проличало в заемането от руснаците на североазиатските пространства, обширни и почти празни. Но защо той така пришпорвал този процес? За да не ги изпреварят другите? Но кой? Китай? Но Китай до ХХ век не могъл да овладее както трябва даже Манджурия. Англия? Но Сибир не привличал Англия нито преди, нито след това. Япония, Съединените щати? Но експанзията на тези държави започнала едва на границата с ХХ век.

     Ние не можем да знаем в избягване на какво зло демиургът ускорявал закрепването на своя свръхнарод на тези територии. Предвиждал ли е той все пак възможността за тяхното завладяване от някакъв чуждоземен завоевател? Или не е била изключена възможността за образуване в Сибир на самостоятелна държава, силна, способна за отбрана и настъпление, което би повлякло след себе си поредица от излишни трудности, жертви, кръвопролития? Всичко това са предположения, които не се опират на никакъв метаисторически опит и които, следователно, са лишени от каквато и да била стойност.

     Но достатъчно очевидно е, че на превръщането на Русия от крайна източноевропейска страна във велика евразийска държава, запълваща цялото празно пространство между Северо-западната, Римо-Католическата, Мюсюлмнската, Индийската и Далекоизточната култури (тоест между почти всички култури, които съществуват днес), от страна на Яросвет се придавало особено значение. Можем да се досещаме, че това е имало отношение към всемирно-историческото предназначение на Русия и че тези пространствени резерви трябва да послужат като арена за творческите деяния на свръхнарода, свидетел на които ще се яви XXI или XXII век. Културата, призвана да прерасне в интеркултура, може да осъществи своето предназначение, само влизайки в тясно съприкосновение с всички култури, които тя трябва да асимилира, обедини и претвори в планетарно единство. Ако свръхнародът е предназначен да стане реактив, трансформиращ себе си и всички свръхнароди в света в духовно единно Човечество, то на него трябва да му бъдат подготвени пространства, съответстващи на размаха на неговата борба, на неговите идеи и творчески труд.

 

 Прочетено: 1009 пъти