Книга VII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ДРЕВНА РУСИЯ

Глава 3. ЕПОХАТА НА ПЪРВИЯ УИЦРАОР     

     И така, метаисторическото събитие, лежащо в основата на това, което в историята се нарича възвисяването на Москва и създаването на национала държава, било раждането на каросата Дингра от Яросвет, демон на великодържавната държавност, и укрепването на неговите демиургически сили за борба с общия враг. 

      Но в лицето на своята рожба и неговите приемници – двама, наследили първия, демони на великодържавието – Яросвет придобил като че ли метаисторически съперник, на когото също му предстояло да се стреми към планетарната цел, но из корен подменяйки нейния смисъл. 

      Тройствеността на природата на първия от рода Жругри правела сложен и трагичен неговия път и пътя на неговите приемници, тяхната метаисторическа съдба и съдбата на това, което те създавали в историята. 

      С течение на вековете, със смяната на три поколения уицраори, с разширяването на техния кръгозор и нарастването на мощта им импулсът на световната мисия започва да се осъзнава от самите тях в неговия истински обем. Разбира се, такава яснота, каквато достигнало това осъзнаване при последния от уицраорите, в първия от тях не можело да има. При все това вече към XVI век идеята за мирова мисия, християнско-демиургическа по своята природа, но непрекъснато изопачавана, се превръща в най-висша санкция, с която първият демон на руското великодържавие оправдава себе си и своите универсални претенции. Това е идеята за Третия Рим – амалгамата на православно-религиозната изключителност, уицраоровската национална гордост и свойствените за ранните етапи на културата исторически видения с излизащо от демиурга предчувствие за планетарните мащаби на бъдещето и с висшата етическа мечта, внушавана от трансмита на християнството. 

      Но ейцехорето, заключено в уицраорите, малко по малко изпълва този импулс с друго съдържание, поставя пред него друга, външно сходна, но вътрешно противоположна цел. Същността на ейцехорето се състои в непреодолим за самия притежател мъчителен стремеж – всичко да погълне в своя самостоятелен Аз. Като граница – той иска да е във вселената един, поглъщайки я цялата в себе си. Този стремеж към идеална тирания е присъщ на всяка демонична монада, но на уицраорите е присъщ не само този стремеж, а и ясното му осъзнаване. Уицраорът е извънетичен. Това не означава, че той притежава други, нечовешки етически представи; това означава, че той изобщо е лишен от възможността да съзерцава света под етически ъгъл. 

     Третият елемент на уицраора, наследен от него от Дингра, това е безконтролността и импулсивността, в една или друга степени свойствена на всички стихиали, но в Лилит и в каросите стигаща до край. Оттук – силата на неговите чувства, неимоверната им нажеженост, независимо от цялата хитрост на Жругр, от недостатъчността на контролиращ ум. 

     Ефирните тъкани на руския егрегор били погълнати от демона на държавността. Егрегорът като някакво подобие на личност, притежаваща подобие на съзнателност и подобие на воля, е престанал да съществува. Излъчванията на човешките психики, които се превръщали в негова тъкан, от този момент станали продукт за хранене на Жругра. Така неговото съществуване е попаднало в зависимост от непрекъснатия приток на онези ефирни сили, които притежават само масата конкретни човешки единици. 

     Както и уицраорите на всяка метакултура, за бъдещата – вече предвидима – борба с демиурга, Синклита и Колективната Душа той е принуден да взема най-активно участие в построяването на новата цитадела на античовечеството – Друккарг, и в създаването на условия за заселването му с расите на раругите и игвите. Оттогава интересите на Жругр и руското античовечество започват да съвпадат почти изцяло, тъй като и той, и населението на Друккарг са заинтересувани от шавва – хранителната роса, постъпваща от Енрофа на Русия, и от победите над Синклита и демиурга, и от задържането на Навна в плен, в крепостта на Друккарг, и от бъдещото излизане на игвите в Енроф, и от завладяването от тях на всички три- и четириизмерни слоеве на Шаданакар. Двете страни са заинтересувани, разбира се, от отслабване, а след това от завоюване на всички други шрастри, другите уицраори, всички други метакултури като цяло. 

    Оттук и сложният характер на Московската държава. Явявайки се като че ли крепостна стена около руската светла диада и Дингра, защитавайки ги от натиска на външните егрегори и уицраори, тоест защитавайки народа от другоземни поробвания, Жругрът и неговата проекция в Енроф – държавата – изпълняват задачата, възложена им от демиурга. Жругр остава в границите на тази задача и тогава, когато се стреми към разширяване на държавата до естествените географски граници на страната или завладява празни пространства, бъдеща арена на живота и творчеството за умножаващия се свръхнарод. Но когато този процес на естествено разширяване прераства в процес на свръхдържавно раздуване, за предел на който се смятат само границите на планетната сфера – уицраорът става мъчител на народа и роб на своето сатанинско ядро. Казано още по-направо, става абсолютно послушно оръдие на Великия Мъчител, опитващ се вече няколко пъти във всемирната история да създава тъмноефирен организъм, който би обхващал целия известен тогава земен Енроф заради приближаването на деня, когато универсалната тирания ще създаде предпоставки за появата на Антихриста. Такива опити или, по-добре казано, репетиции били и Римската империя, и империята на Тимур, и папската йерократия, и империята на Филип II, в която “слънцето не залязвало”, и мировите колониални държави на съвременността. 

     Естествено, че и в тези случаи, когато уицраорът, по отношение на своя собствен народ, престава да се ограничава с този дял насилие, без което е невъзможно съществуването на никаква държава изобщо, и, терзаейки се от неутолима алчност и парещо желание за абсолютна власт, превръща своята държава в солидна система от пипала, всмукващи шавва в бездънната инфрафизическа утроба – всичко това се оказва само другата страна на неговата дейност като оръдие на Великия Мъчител. 

     Вампирическата структура, унаследена от Гагтунгр, придава на набъбващата плът на уицраора характер на вампир, с безброй смукалца впил се в народното тяло, в неговата етерна и астрална тъкан. Жругр съществува само дотолкова, доколкото му се отдава да поглъща шавва, тоест излъчванията на хората, свързани с държавнически комплекс на тяхната психика. Но поглъщайки тази шавва, той се нуждае от нейното постоянно възстановяване и умножаване. Преди всичко на него му е нужно да нараства броят на единиците, съставляващи народа, а след това – психиката на тези единици да отделя най-голямо количество не някакви други излъчвания, а именно излъчванията на държавническия комплекс. Интересното е, че в някои исторически епохи грижата на уицраорите за умножаване на народонаселението на страната намира отражение даже в системите на законодателството, впрочем и в други епохи тези Молохи [Молох – древно ханаанско езическо божество, свързано с жертвоприношенията на деца; б.р.; тук: символ на жестока и неумолима сила, която иска жертви от хората; б.пр.] на великодържавието по парадоксален начин спомагат за количествения ръст на свръхнарода.

Втората цел е умножаването на такива човешки единици, които са най-способни за излъчването на шавва – постига се посредством множество разнообразни, изменящи се в различните епохи средства за възпитание, по-добре да се каже – душевно осакатяване, от грубата система на възпитание и обучение в казармите до войнствените проповеди в църквите и до втълпяването в умовете на децата на великодържавния идеал. Но всичко това е видимо за всеки от нас. А невидимото се заключава в това, за което вече говорих в книгата за инфрафизиката на Шаданакар: във всмукването от уицраора на някои човешки души, по-точно – астралите по времето на техния физически сън, и в тяхното хвърляне в лоното на каросата. Пробуждането заварва такива хора вече с наличие в тяхната психика на някои промени; след няколко нощи действието се повтаря, след това още и още, докато жертвата не се превърне в пламенен застъпник и несъзнателен роб на великодържавната идеология. Разбира се, при това объектът винаги си въобразява, че е стигнал до новото кредо посредством безпристрастно и свободно размишление. 

     На механизма на уицраорите за продължаване на рода, както вече споменах, ние не бихме намерили никакви, дори далечни аналогии в човешкия свят. Този процес напомня по-скоро процес на пъпкуване, при което тук няма място нищо, аналогично на външното оплождане. 

     Щом рожбата на уицраора се отдели от родителското същество, тя става за него не толкова дете, колкото бързо нарастващ съперник и потенциален отцеубиец. Затова всеки уицраор се стреми към изяждане на своите рожби. Извечният стремеж на всяко държавно господство към унищожението на клетките на новата държавност, възникваща в стихийността на всички тези движения, които се стремят към смяна на съществуващото народоустройство с друго, всъщност е не нещо друго, а отражение в историческото огледало на гнусните сцени, разиграващи се в обратната страна на света. 

     Бих бил разбран напълно превратно, ако някой би заключил от моите думи, че дремещата в човешкото същество тенденция тираническа се определя изключително от битието на уицраорите, а тенденцията разрушителна – от битието на Велгата. От само себе си се разбира, че тези тенденции биха съществували и биха се проявявали и без тях. Но инфрафизическите хищници усилват тези тенденции, използват реалните плодове от активизацията на тези тенденции, притеглят ги и ги съсредоточават около себе си и в себе си. 

     Йерархията, която Великият Мъчител вече е използвал в първия период на неговата борба със светлите сили на Русия, Велга, продължава да съществува в Гашшарва, от време на време литвайки оттам и сблъсквайки се с уицраора. Той се стреми към разширяване на тъмноефирния организъм на държавата, тя – към разрушаване на този организъм и всмукване на неговите тъкани в себе си. Той е тиранически строител, тя е хищна разрушителка. Насищайки се или бидейки победена, тя изпада в полусън в своя двуизмерен свят и нейният пулс се поддържа от това, което може да се нарече етерни изпарения на човешката кръв, вдишвани от нея през съня от кулите за мъчения, от стаите за разпит, от ешафодите, от бойните полета. Така продължава дотогава, докато – в плана на метаисторията,  действията на уицраора не доведат, против неговата собствена воля, до нейното пробуждане, а в исторически план – докато тиранията на великодържавието не предизвика обратна реакция: сваляне юздите на низшите инстинкти на масите и сриване на всички забрани от разрушителните стихии. 

     С окончателната ликвидация на татарското иго при Йоан III и завоюването на Казан и Астрахан при Йоан IV завършва този период от живота на Първия Жругр, когато той е създавал материално-човешкия съд, даващ в Енроф лице и форма на отличаващата се с непостоянност Колективна Душа на народа. В този период, както е казано, са го покровителствали силите на всички йерархии и ейцехорето още не било определило за себе си направлението на неговия труд, търпеливо дочаквайки своето време. 

     Ако това същество е било свободно от ейцехоре, исторически това би се отразило в това, че руската държавност не би надраснала себе си, държавата не би се превърнала в хищник, терзаещ своя собствен и окръжаващте народи; монархията не би се изродила в тирания. 

     Ще уточня какъв род дейци се подразбират в тази книга под думата “родомисли”. Родомисъл е този, чиято дейност оказва решаващо и благотворно влияние на народната съдба и на съдбата на държавата и който се насочва в тази дейност от волята на демиурга на свръхнарода. Влизайки след смъртта си в Синклита на метакултурата заедно с праведниците, гениите, героите и цялото множество просветлени души, родомисълът оказва огромно, от век на век непрекъснато нарастващо влияние върху тези страни на битието, с които е била свързана неговата историческа дейност във времената на физическото му съществуване. 

     Родомисли на руското средновековие са били Владимир Велики, Ярослав Мъдри, Мономах, Александър Невски, Минин, Пожарский, Хермоген. В течение на известен период от своя живот родомисъл бил Дмитрий Донски. Отчасти такъв бил Йоан III, макар че инспирацията на уицраора започвала вече да заглушава в него инспирацията на Яросвет и направеното от този владетел се оказало силно изопачено в сравнение с това, което той трябвало да свърши като родомисъл, като посланик и приятел на демиурга. 

     Родомисъл бил призван да стане и Йоан IV. 

     Страшната трансфизическа съдба на Грозни се корени в това, че някои качества на природата му го направили лесно достъпен за несъзнателни духовни подмени, а неограничената власт свалила юздите на неговите емоции, развратила волята му, разбила  ума му, нанесла непоправима вреда на неговото ефирно тяло и превърнала  криволиците на неговия индивидуален път, по-точно паденията, в поредица нещастия за свръхнарода и в катастрофа за държавата. 

      Да проследи и разкрие вътрешната страна на този процес, метаисторическа и психологическа, е задача на особена монография. Но всеки, даже и неспециалист, заинтересувал се от тази тема, може лесно да проследи как са се съвместявали в Йоан, ту сливайки се, ту влизайки в борба, влиянията на демиурга на свръхнарода и на войнстващия демон на великодържавието; като през 1564 година, по време на неговото странно бягство от Москва отначало към Троицата, след това в Александровската паланка, уицраорът изцяло подчинил неговата личност на своите задачи и страшната метаморфоза, станала в държавното творчество, душевното състояние и даже във външния облик на царя, потресла неговото обкръжение. Учредявала се опричнина – това ядро на абсолютната тирания, което, по мислите на неговия създател, трябвало да организира в себе си и около себе си младия дворянски клас, послушното оръдие на новата държавност. Едва ли можем да се съмняваме в това, че опричнината била възприемана само като първи етап на превръщането в зона на абсолютната тирания  на цялата страна, макар и с цената на изтребването на цели класове и това стремително и ужасяващо снижаване на общото творческо и морално ниво, което съпътства всяко тиранично народоустройство. 

     Така се отразявало в нашия триизмерен свят усилването на това съоръжение в света демоничен, което се явява обърнато подобие на Небесния Кремъл и негов трансфизически полюс; и което най-напред се разлюляло в огледалото на историята с бесовската карикатура на манастира – с Александровската паланка, а след това започнало да изкривява Московския Кремъл, осквернявайки го със стаи за разпит, затвори, екзекуции и богомерзки оргии. В Друккарг се строяла и укрепвала черна цитадела, чертеж на Бъдещето създавали великите игви, беснеели раругите, измъчвани от жажда за кръв и подтиквани от безнаказаност; с това се разюздали силите на онази страна, която била призвана да стане след няколко века средоточие на планетарните сили, стремящи се да изтръгнат изпод влиянието на Мировата Салватера целия кръг на човечеството. 

     Но неизбежната съдба на тиранията е непреодолима; на известна степен от развитието си тиранията влиза вече в противоречие с интересите на държавата като сбор от личности. Това означава, че през инспирацията на уицраора пробива друга –  волята на Велгата. И ако не е било трудно да се разбере, че в деянията на Йоан IV, насочени към външно укрепване и вътрешно привеждане в ред на държавното устройство, се проявявали кръстосващите се инспирации на демиурга и демона на държавността, а в друга поредица деяния, насочени към превръщане на държавата в едновластна тирания, инспирация само на уицраора – то малко по-сложна е друга задача: да се вникне в метаисторическия смисъл на тази страна от дейността на царя, която не укрепвала, а подкопавала тази държава. Ако се замислим, ще разберем кой е утолявал инфрафизическия глад с невиждани преди потоци гаввах – с излъчването на човешкото страдание на кървавите вакханалии в Новгород и Твер, от мъченията и безбройните екзекуции в Москва; физическо подобие на какви бесовски пълчища били отрядите на черните ездачи с кучешки глави на седлото; и кой подчинил на себе си ослепялата от ярост душа на царя, когато той поразил с железен жезъл своя син, наследника на престола, надеждата на династията. 

     Фина, интимна, дълбоко човечна топлина внася в горещия, някак разтопен – ако можем така да се изразим – образ на този цар едно обстоятелство: повеят на Идеалната Народна Душа, очевидно преживявана от него в любовта му към първата му жена – за съжаление рано умрялата Анастасия. Тази царица той обичал, по забележката на Ключевски, с “някаква особена чувствителна, неконсервативна любов”. 

     Естествено, че и следсмъртието на такъв деятел е било толкова катастрофално, както и неговият живот. Нетленната част на неговото същество била разсечена на четири. И ако на шелта, по отношение на който даймонът не изпълнил своята задача, сега той трябвало да помага в неговия необозримо дълъг път на изкупление, а частта от съществото, заграбена от уицраора, била увлечена в потока от тъмноефирна кръв, препускаща по тъканите на демона на великодържавието, то четвъртата част, плячката на Велгата, не можела да изпита нищо друго освен разпадане на десетки малки, приличащи на парцали, бездомни черупки, мятащи се в непредставими за нас пустини откъм опаката страна на Руската метакултура. 

     Така Йоан IV показва най-яркия пример за не толкова редкия в историята тип на родомисъл-тиранин, тоест за личност, призвана към обширна културно-държавна дейност от демиурга на свръхнарода, блестящо встъпила в това поприще и провалила се в бездната на инфрафизическите слоеве от тази стръмнина, на която я възнесъл демонът на държавността. 

     Дейността на Грозни подготвила епохата на Великото Смутно време [период от историята на Русия от 1598 до 1613г.; б.пр.] – единствена по своя род. Нейните хроники са озарени от фантастичните отблясъци от масови видения, свръхестествени вмешателства, демонични нахлувания. Ако метаисторическото съзерцание ни  е подготвило за разбирането на такива свидетелства като израз на масовия душевен опит на свръхнарода, ние ще започнем да вникваме в тези исторически събития като в шифър, с който е написана мрачната поема за всеобщия сблъсък на йерархиите в началото на XVII столетие.

 

 Прочетено: 987 пъти