Книга VII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ДРЕВНА РУСИЯ

 Глава 2. ХРИСТИЯНСКИЯТ МИТ И ПРАРУСИЙСТВОТО     

     Доколкото е възможен подробен разбор на общия, крайно обширен и сложен въпрос за метаисторическото значение на православната църква и, още повече, на целия християнски мит – това е тема за многотомен труд или даже за цяла поредица произведения. Но ясно и естествено е, че вътрешният мистичен живот на руската църква се е определял от връзката именно с общохристиянския трансмит и с тези йерархии и космически и планетарни същности, които били почитани от руската църква: с Логоса, с Божията майка Мария, с ангелските чинове и с великите духовни деятели на общохристиянското или византийско минало. Високата степен на техния възход откривала пред тях възможността за активна помощ отгоре надолу, от затомисите, от Небесния Йерусалим и Синклита на Човечеството в слой от конкретната историческа действителност, в Енроф.

     В течение на много векове християнският мит пронизвал и обгръщал духовния живот на руското общество, отразявайки се решително във всички области на културата на тези епохи – от “словоплетството”, както разбирали тогава изкуството на писменото слово, до орнаментиката на съдовете или кройката на дрехите. Но анализът лесно ще открие в запаса от образи, насищащи тези изкуства, и в изработените тогава естетически канони огромен пласт такива, които нямат пряко отношение нито към идеологията, нито към пантеона на християнството.

     Пъстрите десени на тъканите и бюфетите за съдове са толкова далечни от християнския мит в неговия чист вид, колкото Жар птица от нашите приказки, богатирите от нашите билини, архитектурните особености на нашите тавани (терем – жилищно помещение на горната част на къща, таван; б.пр.) или стилизираните петлета и фантастичните животни, украсяващи печките, хурките и билото на покрива. Този пласт образи, разбира се, възхожда към дохристиянското светоусещане, към зачатъчната и така и не развила се християнска митология. Но важно е това, че този светоглед се отразява в XVII век, както и в XII; той напълно престава да бъде забележим, или, по-точно, променя своя облик едва през ХХ век. От християнския мит той не е бил преодолян или асимилиран никога. Станало друго: паралелно съ-съществуване на два светогледа, характеризиращо се с разграничаване на сферите на проявление. При това едно от тях, християнското, бързо сдобиващо се господство като общодържавен и общонароден кръг от идеи, изтласкало своя съперник от цял ред области на живота и преди всичко – от областта на обобщаващата и систематизираща мисъл. Второто отношение, намерило убежище във фолклора, в изкуството на обикновените хора и приложното изкуство, в народните обреди и заклинания, в бита, но така и никога не издигнало се до нивото на философските или изобщо идейни обобщения.

     От друга страна, не може да не ни поразяват неговата необичайна устойчивост и феноменална жизненост. Даже сама по себе си тази жизненост говори на метаисторика за това, че това светоотношение се е коренило не в случайни, не в преходни черти на народната психология, а в такива, които са органически присъщи на народа. Ако имаме работа с органически и неизтребими черти на народната психология, ние винаги имаме пред себе си фактор, свързан с проявлението на творчеството на йерархията, защото всичко в народа, намиращо се извън сферата на тяхната дейност, не носещо на себе си печата на техния труд, се оказва кратковременно, несвойствено, ефимерно. Откъм тази страна на разбираемото отношение, която се свързвала с продължаването на рода, във всичко, което се отнасяло към повишаването на нивото и напрегнатостта на половата стихия, се различава мътната, гореща, неспокойно вълнуваща се субстанция на каросата Дингра. Всъщност в условията на християнската страна за нейното проявление не оставала никаква друга област. Но в това отношение е ясно различим и друг слой, предимно естетически. Творческата радост, която изпитвали художниците и майсторите при създаването на тази орнаментика, тези приказки и тези тавани, така и нахлува в душата ни при най-малкото съприкосновение с него; любовта към света, природата, стихиите, разлята в тях, свидетелстват за това, че вече не каросата, а силите на самия демиург веели в създалата тези произведения човешка душа.

     Именно това отношение към света (доколкото става дума за руското национално минало) се налага сега да се извлича изпод пластовете на християнския мит или с помощта на старателен научен анализ, или посредством метаисторическо съзерцание и размишление. Именно това отношение към света аз бих нарекъл прарусийство.

     Прарусийството, в същност, е не нещо друго, а първият стадий на развитието на мита за руския свръхнарод.

     Сам по себе си общият трансмит на християнството не противоречи и не може да противоречи на трансмитовете на свръхнародите; не противоборства и не може да им противоборства. Напротив: Мировата Салватера, изцяло пронизана от силите на Логоса и Божията майка, тоест от най-висшата реалност на християнския трансмит, остава в същото време връх на върховете, смътно проникваща през свръхнародните трансмитове.

     Историческите перспективи на бъдещето биха били мрачни и безрадостни, ако не ги озаряваше нашата вяра в такова бъдещо светоотношение, когато християнския мит взаимно ще се допълва от митовете на свръхнародите, сливайки се с тях в хармонично цяло. Но в историческото минало зрелият вече християнски мит като че ли покривал със себе си едва възникващия мит на руския свръхнарод. Покривал – и по силата на все същата, присъща на историческите църкви, с тяхното увредено тесногръдие, потребност да утвърждават своя религиозен аспект за света като единствена и универсална истина, изключваща самата възможност за съществуване на други.

     Колкото и благоговейно да е субективното отношение на метаисторика към християнския мит, колкото и високо да оценява той ролята на последния в културната история на Русия, той едва ли ще може да се отърве напълно от чувството на огорчение и съжаление, даже на някаква неосъзната обида, при изучаване на което и да било от изкуствата на средновековна Русия. Той ще почувства, че на тези филизи на изконно национално отношение към света, които се опитвали все пак да проявят себе си поне в изкуството, им било студено и мъчително тясно.

     Надделявала формулата: “Светът лежи в зло”. И любовта към него, детската жизнерадостност, слънчевата веселост и непосредственост едва се осмелявали да откриват своето съществуване в яркото украсяване на съдовете, в приказно-детски, бих казал смеещ се, стил на кахлените плочки или дърворезби, в задните планове на иконите, където цветове, светила небесни и приказни зверове създават удивителен фон, излъчващ трогателно чиста, пантеистична любов към света.

     Надделявал монашеският аскетизъм. И на творческата дейност на Дингра му се давали най-ниските сфери на тленност на човешкия живот. Съприкосновението на духовността с физическата страна на любовта изглеждало кощунство; в брачната нощ образите плътно били забулвани, защото любовта, даже осветена от тайнството на брака, си оставала грях.

     Надделявал християнският пантеон. И душата, улавяща повея на йерархиите на свръхнарода и стихиалите, не се осмелявала да даде обяснение даже на себе си за битието на тези йерархии, ненамерили места в християнския пантеон, несанкционирани от църковния авторитет. Истините на богопознанието и светопознанието изглеждали изчерпани от двата Завета и учението на отците на църквата; и всяка самостоятелна работа на мисълта би се оказала подозрителна, едва ли не еретическа.

     Надделявало отношението към изкуството като към второстепенен вид изражение на все същите истини на християнския мит. И светска живопис не се развивала, скулптурата се представяла за езичество, поезията вегетирала в границите на фолклора, танцът едва се търпял даже под формата на благоприличните хороводи, а основите на театралните действия жестоко се изкоренявали.

     Съпоставяйки всичко това, интересно е да се обърне внимание на един вид изкуство, в паметниците на който прарусийството и християнският мит съумели да заживеят в съседство, като че ли поделяйки помежду си територията и почти не смесвайки се даже механически, и заедно с това – колкото и странно да е – художествено и психологически допълвайки се един друг. Говоря за някои училища по църковна архитектура, от палатковия храм (старозаветната скиния – б.р.) до така наречения “Наришкин барок” [Наришкиният или московски барок представлява условно название на специфичното направление в руската архитектура от края на XVII - началото на XVIII век, началният етап в развитието на архитектурата на руския барок.]. В тези паметници поразява една особеност, която най-ярко проличава в храма на Василий Блажени – контраст между екстериора и интериора. Заразителна, караща ви неволно да се усмихвате с цялата си душа, жизнерадостността на тези пъстри куполи и изпъкнали колонки, тези стени, превърнати наивно във весели мотиви от приказните градини… А като влезеш вътре – попадаш в друга култура, макар че, колкото и невъзможно да  е това – почти също толкова руска: решетъчни прозорчета, тесни преддверия, ниски сводове, тежки подпори, сурови образи, полумрак. Изгонен съвсем навън, митът за свръх-народа, противопоставящ себе си на света, съзидаващ вътрешно пространство, самодостатъчният и нетърпим мит на християнството. Прарусийство – и православие. И не синтез, даже не смесване, а почти механично разграничаване на сферите на действие. А ако говорим за някаква диалектика, то – теза и антитеза.

     Можем да възразим, че, бидейки очистени от наслоенията на вековете, фреските и иконите на нашите храмове показват пред очите значително по-ярки краски, по-жизнерадостни мотиви на орнаментите, отколкото е прието да се мисли. Да, но макар в жизнерадостния характер на някои стенописи да личала насоката на прарусийството, то времето работело против него, гасейки яркостта на боите със саждите на свещите и лампите като неизбежни и неотменими атрибути на култа.

     Създавал се единен колорит, най-добре съответстващ и на ниските входове, и на мъничките прозорчета, и на общата минорна гама на богослужението. И най-голямо единство и изразителност достигнало това съединяване на методите именно в интериора на Василий Блажени с неговото разчленяване на вътрешното пространство на множество изолирани клетки, откъдето богослужението не се виждало, а само се чувало и където обстановката пределно спомагала за вътрешна уединена молитва.

     И изобщо, нима не поразява в облика на руските светилища от който и да е век, от предадения ни от Византия еднокуполен храм до ампирните църкви на XIX столетие, контрастът между външността и вътрешността, между формата и съдържанието? О, това съвсем, съвсем не е хармония! Руският храм е хармоничен, да, докато го съзерцаваме отвън: бил той белоснежен куб със златен шлем или пъстро цветче, извиващо се със своите дървени или каменни листенца и като че ли пребиваващо във вечно веселие. Вътре той също е хармоничен, макар и със съвсем друга хармония. Но между тези две хармонии има разрив, взаимно неразбиране, затаена вражда.

     В църковната архитектура християнският мит (не е напълно ясно, впрочем, защо) още търпял, мълчаливо приемал териториалното съ-съществуване с мита за свръхнарода.

     Един от епизодите на борба с този мит в църковната архитектура може да се види в забраната (през XVII век) на палатковите храмове заради завръщането към каноническия византийски тип.

     В други области на културата и живота било, както вече отбелязвах, значително по-зле. И не е чудно, че при такива условия прарусийството не могло да се оформи в никаква автономна система, в никакво учение. То даже не могло да осъзнае своето собствено съществуване. За такова осъзнаване е необходимо наличието на поне някакъв гръбнак, ос, някакъв централен образ, принадлежащ на дадения мит и само на него; а такъв гръбнак нямало. Въздействието на демиурга и Навна върху индивида и народа като цяло не се издигало отвъд прага на съзнанието; а това, което се преживявало в душевно усещане, се приписвало на действието на други инстанции,  най-вече на инстанциите  на християнския мит.

     Ако по този въпрос сме способни да се удивляваме на нещо, то е на това, че прарусийството все пак не било унищожено. Нещо повече, създава се впечатлението, че пред враждебния натиск на християнския мит някой през цялото време е поставял, като че ли, някакъв предел – някой, век след век, пазел слабите лехи на прарусийството от стъпкващата походка на войнстващата църква. Демиургът, сам причастен към християнския трансмит, но свободен от човешката ограниченост, пазел тази област на способности на народния дух за далечни, велики векове; той сам я оплодотворявал със своето дихание; самата Навна я хранела с блещукаща духовна роса.

     Но още по-дълбоката мъдрост, мъдростта на жертвеното самоограничение, проличава в това, че Яросвет не е дал на прарусийския мит възможности за буен растеж, за мощно процъфтяване. До какво можело да доведе това? Ако прарусийството би могло да осъзнае себе си, то би се развило в система, би започнало да претендира за ролята на господстваща идеология – страшната, не на живот, а на смърт, негова борба с християнския мит би станала неизбежност. Борба – и унищожение на една от страните. Но в очите на висшата мъдрост – и двете страни са скъпоценни, и двете са оправдани от единната Истина, таяща се в тях под покрова на двете правди. Ще се изкорени ли в Русия християнството, ще заглъхне ли прарусийското оправдание на света – и ще изчезне една от двете основи на бъдещата синтетична култура. И двете трябва да бъдат запазени до онези далечни времена, когато ще стане възможно не унищожаването им във взаимна борба, а преходът на двете в общо хармонично светоотношение и отношение към Бога, свободно от тесногръдието, от епохалната ограниченост на едната от тях и от безотчетността, от безинтелектуалността на другия.

     Та нали ние определихме само спиращото действие на християнския мит спрямо мита на свръхнарода. Но този процес имал и друга страна. Зад християнския мит блещукала не призрачната игра на случайни сенки, а висшата реалност, християнският трансмит – Небесният Йерусалим и сферата на Мировата Салватера. Самото съприкосновение към тези ценности от висш порядък (а да не говорим за случаите, когато животът на докосналия се се превръщал в духовен подвиг, в житие) таяло в себе си неизчерпаем източник на духовни сили, давало могъщ тласък на импулса за вътрешно самосъздаване. Разбира се, това самосъздаване се устремявало всъщност само по аскетичния, монашески път; светската праведност била уважавана, но се разглеждала като низша, подготвителна степен към монашество. Но нали ако православието би изработило и съумяло да осъществи идеал за праведност също и гражданска, семейна, обществена, държавна – това би означавало, че е достигнат такъв стадий на човешкото усъвършенстване, какъвто до ден днешен не е постигнат никъде в света. С други думи, това би било възможно само в два случая: ако мисията на Христос е била довършена, а не прекъсната, или ако нов поток космически духовни сили беше бликнал от макробрамфатурата в Шаданакар, отслабвайки Гагтунгр и мощно спомагайки за преображението на човечеството.

     През XVI век Силвестър направил опит, значението на който не е напълно осъзнато и до сега. “Домострой” е опит за създаване на грандиозен религиозно-нравствен кодекс, който трябвало да установи и внедри в живота именно идеалите на мирската, семейна, обществена нравственост. Задачата е колосална; нейните мащаби са съпоставими с това, което е осъществил за своя народ и култура Конфуций. Много лесно, разбира се, е да се стовари причината за неуспеха върху несъответствието между мащаба на личността на Силвестър  и мащаба на такива задачи. Но нали можем да обърнем този въпрос и наопаки: а може би именно затова точно такъв човек се е заел с такава задача, та малкият мащаб на личността му да не му даде да разбере нито грандиозността на задачата, нито нейната неосъществимост на тази степен на културно и религиозно развитие? А може би точно затова в средновековна Русия нито един действително велик духовно човек не дръзнал да се приближи до подобна задача, защото именно неговата духовна зоркост и мъдрост не са могли да не му подскажат нейната преждевременност? – На Силвестър, както е известно, се отдало да формира достатъчно плътно организирана, здрава на вид, напълно плоска система, поразяваща със своята безблагодатност. Няма го размаха, отбелязващ всичко, вдъхновявано от демиурга; няма я духовната красота, лишена от която не може да бъде нито една инволтация на Навна; няма я огнеността, вееща от в творенията, внушени от инстанциите на християнския трансмит. Съвсем друг дух: безмерно самонадеян, натрапливо-взискателен, самовлюбено-доктринерски, престорено набожно прикриващ идеала за обществена неподвижност под булото на богоугодното укрепване на обществената хармония – хармония, от която в реалния живот нямало и помен. В последващите епохи ние ще се срещаме още неведнъж – съвсем в други произведения, в други доктрини – с този тежкотоварен, приземèн, волеви дух: с духа на демона на държавността.

     Не в опитите за създаване на общонародния кодекс на етиката, а в действената разработка на суровия монашески път се заключава непреходната ценност на това, което е създал в плана на етиката руският християнски мит. Именно на аскетичния път руската култура – по-точно, метакултура – дължи своите най-големи праведници. Историята на средновековна Русия се характеризира с пълно отсъствие на творци на широкообхватни философски и научни концепции, с ограничен брой художествени гении, голям брой герои (макар че за потомството са изгубени даже имената на много от тях) и – не на съзвездие, а на цяло звездно небе праведници. Стотици техни имена са запазени от църквата. Такова съотношение се определяло отново от могъществото на християнския мит, донесъл още от Византия неравностойното отношение към различните видове духовно творчество.

     Както и да се отнася към аскетичния принцип, приложен към жизнените условия, идеалите и психологическия климат на XX век, за метаисторика не може да има съмнения в това, спомага ли изобщо строгата дисциплина на този път с пределна концентрация на вътрешните сили на взаимната мистична връзка на човека с най-висшите инстанции на духовния свят. Има си хас да не спомага!… Ако за това не спомагаше възможно най-пълната изолация на самия себе си от завладяващите бури, страсти и грижи на „долния свят”, то какво тогава би могло изобщо да спомогне? Средното съзнание на нашия век точно отмъщава чрез своята ограниченост в разбирането на такива неща като средното съзнание на  Киевската и Московска Русия поради неговата противоположно насочена ограниченост. Обвинението в егоизъм, в себелюбив стремеж към спасение, което се хвърля понякога към представителите на аскетичния път, е правомерно само по отношение на тези, които са профанирали този път; но по отношение на тези, които се наричат святи, такова обвинение е основано на невежество или на недоразумение. Логичен е само последователно материалистическият поглед, изобщо не виждащ никаква цена във вътрешната дейност на личността, ако тази дейност не се проявява много бързо във външни, явни за всички деяния. Но ако се спрем на материализма, то не би имало защо, а и просто невъзможно би било да започваме книгата “Розата на Света”.

     Вътрешната дейност изобщо, а пък килията и затворът, в частност, разкриват в човека това, благодарение на което започва да служи на човечеството и му помага да излезе от уединението. Но и това е малко; религиозният мироглед не може да се замисля за живота на Земята изолирано от отвъдното продължение; именно в това продължение праведникът получава възможност, повече от когото и да е друг, да се ползва от тези най-силни духовни оръдия, от тези средства за помощ на човечеството и на всички долни светове, от тези средства за борба с тъмното начало, които той е изстрадал и изработил в себе си за десетки години самосъздаване и самоочистване.

     В метаисторическо отношение съществуването не само на Нил Сорски или Серафим Саровски, но и на праведниците с по-малка висота, с по-малко духовно величие, с по-малко непосредствено влияние на народната психология и нравственост, даже на праведниците, може би останали напълно неизвестни за нас, са по-важни за метакултурата, отколкото вегетирането на хиляди хора от духовната среда. Там си има “своя аритметика”. Да си спомним, че в същото време, когато гаввах, ейфос [ейфос – излъчвания на похот от човечеството; б.пр.], излъчванията на завист, стиснатост, алчност, злоба попълват загубите на жизнените сили в страната на демоните, излъчванията на духовна радост, религиозен възторг и благоговение стават най-финият материал за творчеството на затомисите; сърадването попълва жизнените сили на ангелите; излъчванията на висша любов между мъжа и жената се издигат в тези светове, които са обозначени тук като Вълните на Мировата Женственост и само лазурните отдалечени зарева на които ние можем да възприемаме в минути на възхищение; състраданието, вдъхновението, творческият пламък на хората укрепват обителта на Логоса на Шаданакар.

     Карамазовският “дявол”, разбира се, се опитал да окарикатури тези закономерности, довеждайки техните принципи до абсурд; по неговите думи душата на един герой струва колкото цяло съзвездие. Съзвездие или не, но във всеки случай разсъдъкът би бил потресен и възмутен, ако можеше да се убеди в странните закони на отвъдната “аритметика”. Впрочем тя ще ни се стори не чак толкова странна, ако си спомним, че съществуването на Пушкин е по-важно за руската поезия, отколкото съществуването на милиони хора, пишещи лоши стихове. Разбира се, това не означава, че ценността на хората се измерва само с тяхното отношение към поезията, точно както не означава, че тя се измерва и с тяхното отношение към праведността.

     Дарът на светостта е също такъв дар, какъвто и гениалността или каквато е тази непоклатима ос на героична душевна нагласа, която прави човека способен не на отделен героичен акт (на това са способни мнозина), а на превръщане на своя живот в героична повест. Тези три дара (както и дарът на родомисъла, но за това ще бъде разказано по друг повод) се състоят в това, че към конкретната човешка личност, забележителна по своите вродени способности да възприема светлата инспирация на йерархиите, се изпраща в детството (по-рядко – в зряла възраст) един от даймоните. Пратеници от света на крилатото човечество, където мисията на Христос била победно завършена и самото човечество безмерно ни е изпреварило в своето духовно развитие, даймоните виждат една от своите главни задачи в помощ на по-ниско разположените, изоставащи, като цяло подлежащи на издигане слоеве на битието. Бодърствайки над хората, притежаващи светъл дар, тоест със специална мисия, даймоните стават проводници, чрез които в разума и волята на човека се излива въздействието на Провиденциалните начала. Именно с усещането на тяхното присъствие са извикани към живот такива устойчиви представи като убедеността на мнозина гениални поети – в присъствието на вдъхновяващи музи, на религиозни дейци – в съпътстването им от ангели-хранители, а на някои мислители – във въздействието върху тях от даймони в съвсем буквален смисъл.

     В резюме можем да кажем, че абсолютното значение на християнския мит е заключено в него самия; частното положително негово значение за Руската метакултура се състояло в това, че той разкривал над свръхнарода, като субект на познанието, тези дълбини и висоти на най-висшите сфери на Шаданакар, към които се стреми самият демиург, увличайки след себе си свръхнарода като свое творение. В християнския трансмит е заключено (макар в християнския мит  да е едва открехнато) това общопланетарно задължение, което лежи по-далеч – или по-високо, от всякакви затомиси, от всякакви стихиали, от всякакви йерархии.

     От всички съществуващи досега, и напълно определили себе си, култури на човечеството само две се оказали способни да излязат извън локалните предели и да разпространят своите начала из почти цялото земно кълбо: културата Римо-католическа и културата Северо-западна. Колкото и причини за това влияние да намират историците – социално-икономически, географски, общокултурни – и колкото и да се опитват да потулват неудовлетворителността на своите обяснения, за метаисторика, който съвсем не отхвърля относителното значение и механизма на тези причини, първично, разбира се, си остава друго. Тази прапричина той ще търси във факта, че християнският мит, изконно свързан не само с Едем и Монсалват, но и с реалността на Небесния Йерусалим и самата Мирова Салватера, разкрил на европейския дух неговите истински мащаби и го направил способен за действително всемирна мисия.

     Две други християнски метакултури, Византийската и Абисинската, били така притиснати, така свити от демоническите сили, че съществуването на една от тях в Енроф се прекратило напълно, а другата била безнадеждно забавена по своя път.

     Петата метакултура, проникната от лъчите на християнския трансмит, била Руската метакултура. По силата на редица външни и вътрешни причини тя се развивала по-бавно от своите западни сестри, но все пак преодоляла редица смъртни опасности, устояла на потресаващия натиск и към второто хилядолетие на своето историческо битие излязла на световната сцена – и за своите приятели, и за своите врагове страшна с явната всечовечност на потенциала си.

     Наистина, другите международни религии били свързани, поне отчасти, със слоевете на Шаданакар, с по-висши от затомисите метакултури. Изглеждало, че и те можели да съобщят на своите свръхнароди пропорциите на духа, необходими за задачите от всемирен мащаб. Но в мюсюлманския мит пред метаисторическия поглед се виждат три пласта. Един – отразяващ трансмита именно на мюсюлманския свръхнарод и обърнат само към този трансмит, тоест – към затомиса Джанет. Друг – даващ свой, снижен и изкривен, но все пак опиращ се на духовната реалност вариант на християнския мит. И трети – като че ли опитващ се да пробие в метабрамфатурата, но неосъзнаващ битието на Мировата Салватера и битието на Планетарния Логос  и именно с това поставил предел за самия себе си, осъдил себе си на неразкриване в исляма като възможна истинска общочовешка  религия.

     Отблясъкът от всемирната устременост, трептящ в милиони души, увлечени от тази религия в нейния поток през първите векове на нейното съществуване, направил възможен нейния великолепен разлив, нейното разпространяване над цял ред страни; но под тази психологическа устременост към всемирното не лежала онтологическа всечовечност. Именно затова ислямът, като разливаща се религия, бързо секнал и днес не дръзва да си помисли за разпространение по-голямо, отколкото му се отдало да постигне в далечните отминали векове.

     Будисткото съзерцание, изключвайки сякаш състоянието “абхижна” [абхижна – висше познание, постигнато чрез праведен живот и медитация; б.пр.] на самия Гаутама Буда, се спира на Нирвана, по-точно – на световете от най-висшия аспект на будисткия трансмит, без да се стреми да осъзнае даже висшите сфери на Шаданакар. Чувство на дълбока безнадеждност, неверие във възможността за преобразяване на световете и в просветление спрямо Закона проникват тази религия от край до край. Това е естествено за всички религии, възникнали до въплъщаването на Планетарния Логос в Енроф. Естествено е и това, че тази безнадеждност е парализирала всеки стремеж към всемирното. Ако тук можем да се удивляваме на нещо, то по-скоро е на това, че будизмът все пак е намерил в себе си сили за разлив на ширина, макар че, разбира се, прозелитизмът на неговия дух отдавна е отишъл в миналото.

     Що се отнася до индуизма, то същата тази причина се е отразила в съдбата на тази религия още и с тази историческа особеност, че на индуизма му е останал почти напълно чужд какъвто и да било прозелитизъм.

     Напротив, на съзнанието на руския свръхнарод християнският мит от самото начало е предал предчувствието именно за всемирна мисия – не за мисия на всемирно държавно владичество, а за мисия  на някаква висша правда, която той трябва да възвести и утвърди на Земята за благото на всички. Това се открива в тона на киевските и московски летописи и в наивната, но безспорна идеология на билините, осмислящи своите богатири като носители и борци за висшата духовна правда, светеща за всеки, който е готов да й открие себе си. По-нататък, това самосъзнание твори идеалните образи на Свята Русия:  не велика, не могъща, не прекрасна, а именно свята (1); накрая, в идеята за Третия Рим това чувство кристализира вече съвсем явно.

     А що се отнася до забавеността на развитието, то кой ни задължава да я разглеждаме само от каузална (причинна – б.р.) гледна точка, а не от телеологическа? Нима е невъзможно в мащабите на всемирната метаистория да е било целесъобразно руската култура да излезе на световната арена именно тогава, когато е излязла? Но тук ние се докосваме до проблем, да говорим за който на това място е все още преждевременно.


[1] Наришкиният или московски барок представлява условно название на специфичното направление в руската архитектура от края на XVII – началото на XVIII век, началният етап в развитието на архитектурата на рукия барок.

 Прочетено: 923 пъти