Книга VII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ДРЕВНА РУСИЯ

Глава 1. КИЕВСКАТА РУС КАТО ЯВЛЕНИЕ МЕТАИСТОРИЧЕСКО   

     Аз вече казах какво се има предвид тук под думата „свръхнарод” и ще напомня още веднъж: това е група народи или националности, обединени от обща, съвместно създавана култура, физиогномически различна от другите. При това етническият признак не е от значение. Достатъчно е да си спомним случаите, когато от числото на нациите, които съставляват свръхнарода, веднага от тях като водеща се е откроявала една (например, древноегипетската; националностите са  известни – принадлежащи към друг етнически корен: народностите на Нубия, Напата, Мерое), също както е ставало и обратното: няколко етнически различни нации са се съчетавали в единен свръхнарод така, че в различните векове са си предавали един на друг водещата роля или са я споделяли помежду си (свръхнародът Индийски, северо-западен, Далекоизточен, Римо-католически).

     Съвпадайки в основното с вековните очертания на Русия, нашият народ принадлежи повече към образуванията от първия тип. Полиетническият произход на руската нация не противоречи на това; важното е, че през цялата нейна история водещото значение в свръхнарода, значение мирово, досега е оставало именно за нея, без да преминава нито към украинците, нито към белорусите, нито към народностите на Поволжието или Сибир. Създадена от пъстри етнически елементи, както в своето време народът на Египет, руската нация се оказала, както и той, най-силната творческа сила в кръга на съчеталите се с нея в единна култура по-малки народи. (Става дума за миналото и настоящето. Не е изключено в бъдеще положението да се измени.)

     Това велико образувание през последното хилядолетие е било отдавна предопределено от творческия замисъл на народоводителстващите йерархии – руския демиург и Навна, – замисъл, възникнал в тяхното съзнание все още като неясна мечта, като приковал тяхната воля образ. Така е било някога в Рангарайдр, родината на демиурзите и Великите Сестри. О, Яросвет тогава все още никак не напомнял „духа на снеговете и пламъка”; това било радостно слънчево дете, все още не придобило мъдростта на Шаданакар, което дори и да предчувствало огромния дял на своето задължение, то това било само в неясните очертания на грандиозните прототипи. Съзерцавайки от разстояние формиращите се върхове на другите метакултури, творенията на другите демиурзи и Синклити, той започвал да осъзнава мащабите на своя дух, пропорциите на своето собствено бъдещо творение. Към постепенно изясняващото се задължение той се опитвал да се приближи със своята вдъхновена детска игра; тази игра започнала да прераства в свещенодействие, в миротворчество, когато големият човекодух, който няколко века преди това в Енроф бил апостол Андрей Първозвани, отдал своите сили на Яросвет. В сакуалата на демиурзите започнал да възниква като че ли мъгляв все още чертеж на Небесна Русия. Църковното предание смята апостол Андрей за първопросветител на нашите далечни предци. Това е вярно в смисъл, че апостол Андрей, в края на I век от християнската ера,  е приел мъченически венец в земите на Скития. Но в това предание явно се таи и отглас от интуитивното знание за това, че първоосновател на Небесна Русия е бил именно този човекодух, постигнал за хилядолетието между своята кончина и своето участие в миротворческия акт на Яросвет огромни сили и висоти.

     Своето задължение, заключаващо се в брака с Колективната Душа на народа и в раждането от тях на Звента-Свентана, демиургът Яросвет вече разбирал, но подготовката за това все още не могла да му се представи в тези форми и времеви мащаби, каквито тя действително приела. Той не предвиждал, че едно от неговите собствени творения по фатален начин трябва да се надигне против него и да стане негов най-голям метаисторически съперник, узурпатор и изопачител на неговия замисъл. Той не можел да предвиди, че постоянната борба на враждебните йерархии с него самия и с Навна ще стане съдържание на метаисторическата драма на Русия от XI до ХХI век. И накрая, на него не можело да му бъде ясно, че за осъществяването на неговата мисия трябвало да се извършат огромни процеси в лоното и на други култури, защото само при обединяване на цялото човечество в единно социално-политическо цяло е възможно постепенно превръщане на това цяло във всемирно братство.

     Срокът на спускане на Навна в четириизмерните слоеве настъпил малко по-рано, когато Яросвет все още попивал в Рангарайдр творческите излъчвания на Планетарния Логос.

     Долу се простирали безграничните пустинни пространства на четириизмерните сакуали. В далечината, на Изток и на Юг, се издигали съзиждащите се грамади на други, по-старши метакултури. На Запад вече била възникнала мъглива, бавно кристализираща структура, увенчана на върха с ослепителна белота – мистичния Монсалват на Германия, Англия, Бургундия и Скандинавия. На Юг трепкал и преливал в злато и пурпур Византийският затомис и изглеждало, че е вече готов да се отдели от земята и да се издигне, подобно на блестящ ковчег, към подножието на намиращата се отвъд видимото небе обител на Христос. Но обширното пространство, открито към Ледовития океан, било необитаемо. Само прозрачните кълба на бушуващите стихиали се носели там, над девствените гори и гигантските реки на Енроф, а слабите сгъстявания на племенните егрегори пулсирали на някои места, усилвайки се  в откритите степи на Юга.

     Разбира се, нахвърляната от мен картина не трябва да се разбира с буквална точност. Това е само намек, поетично обобщение, пределно опростяващо истинската картина на много сакуали, открили се пред очите на спускащата се надолу Навна. Но всички те били свързани с тази единствена област от древния Евразийски материк, която тогава все още оставала свободна от каквито и да било наслоения на великите цивилизации на човечеството. Оскъдните материални останки от няколко изчезнали племенни групи, така и никога не създали нито нация, нито писмена култура, лежали в почвата, без да нарушават нейната първична девствена чистота. Горите и степите на бъдещата Европейска Русия изглеждали достатъчно вместителни за разселване в бъдещето на огромни човешки маси, а на изток се откривал още един неизчерпаем пространствен резерв, който се простирал до Тихия океан. Запасите на всевъзможни изкопаеми можели да осигурят материалната основа на живота на колосален колектив за хилядолетия напред. Огнищата на великите старши култури били достатъчно отдалечени, за да предпазят младата култура на бъдещето от загуба на самата себе си дотогава, докато задачата за преодоляване на граничните вакууми може да стане по силите на нейния собствен възмъжаващ гений. Само демиургът на Византия продължавал наблизо своя трагичен, откъсващ се от земята труд, готвейки се да предаде на Яросвет бремето на задачите, обречени да останат недовършени.

     Това била не страна, а цяла част от света и дори само от предчувствието за съизмеримите с нейните мащаби събития би могъл да спре дъхът – не само човешкият.

     Смисълът на спускането, или на второто в Шаданакар раждане на Навна, се заключавал се в това, че тя започнала да се облича малко по малко в материал от тъканта на този четириизмерен слой, където от демиурга и великите човекодухове, отдали му своите сили, започнали да се залагат материалните (не физическите, разбира се, а ефирните) основи на Небесна Русия. От това време, съответстващо явно на VIII-IX векове от нашата ера, в исторически план се очертал бавен процес – формиране на източнославянското племенно единство.

     Ако искахме, по аналогия с явленията на човешкия живот, да определим метаефирната възраст на Навна в тази историческа епоха, щеше да ни се наложи да се спрем на това, което сме свикнали да отъждествяваме с прехода от детството към юношеството.

     Правя уговорката, че възрастовите етапи, приложени към йерархиите на свръхнарода, не само имат продължителност, десетки пъти превишаваща продължителността на съответните етапи в човешкия живот, но и самите пропорции на тези етапи не съвпадат с привичните за нас. В частност, тяхната младост е в синхрон с много дълги периоди от историята, а времето на тяхната зрелост протича най-вече тогава, когато съответният народ е изиграл своята роля в Енроф и продължава установяването и творчеството си във висшите слоеве на метакултурата. Например, сега в състояние на пълна зрелост са народоводителстващите йерархии на Древен Египет, Вавилон, античността, а да не говорим за Гондвана и Атлантида.

     За нея се грижела Майката Земя, а душите на стихиалите, сурови и нежни, една след друга влизали в творимия затомис на Свята Русия и обличали флуидната  субстанция на Навна със своите струящи тъкани. В онези времена състоянието на Навна се ознаменувало с единството на първоначалната хармония, непосредствената радост от първоначалното вкусване  на въплъщението. Женствено-пророческото предчувствие на бъдещите бури  се смекчавало от спомена за наднебесната родина – Рангарайдр, и с очакването оттам на брата – приятеля – жениха. И в Русия Небесна, и в Русия земна във всичко се усещал неговият далечен, но  неотстъпно прикован взор. И ако самата Навна едва започвала да изяснява на народното съзнание по детски смътните отражения на окръжаващите стихиали, то разумът на демиурга тези образи прояснявал, очертавал, определял, кристализирайки ги в имената на славянските божества: Перун, Ярила, Стрибог, Лада. 

     На езика на историците това кръстосано влияние на демиурга и Идеалната Колективна Душа се нарича митология, религия, изкуство и бит на древните славяни – всичко това, което сега се обхваща от понятията духовна и материална култура.

     Събитието, което чрез антропоморфния шифър на нашите понятия може да бъде обозначено като първото явяване на Яросвет в плът в Небесна Русия и неговата среща с Навна там, станало през Х век. Бурята, предизвикана от това в метаисторическия свят, трудно се поддава на сравнения, тъй като самото понятие „радостна буря” ни се струва изкуствено. Това било изливане надолу на метаефирни потоци и потоци астрал, подобни на клокочещи водопади светлина. Демиурга го съпровождали слизащите от Иролн или прииждащите от други метакултури ликуващи човекодухове – тези, на които след това предстоели въплъщения на руска земя с невидимите ореоли на родомисли, праведници, гении и герои. Стихиалите посрещали Яросвет като посланик Божий и като велик творец, на когото предстои сред тях, над тях и с тях да твори нещо, излизащо извън  кръга на техните постижения, но внушаващо на техните знаещи души инстинктивно преклонение и възторг. Навна го приела в блажените горски простори на Свята Русия като дългоочакван жених.

     С някои тайнства и обреди на нашите религии, например тайнството на венчаването, познато в един или друг вид на всички народи, ние пресъздаваме подобие на събитията в живота на народоводителстващите йерархии. Но подобно тайнство между Яросвет и Навна тогава все още само мъждукало от далечното бъдеще, макар да им се струвало, че като че ли именно радостта от тяхната среща е това тайнство на венчаването. В действителностт след тази среща станало друго събитие, случило се и друго тайнство, паралелно на което в човечеството притежава само християнският култ, превърнал в своя ос тайнството на причестяването.

     Това било тяхното причестяване към Бога-Син, разпънатия, докато съществува във вселената демоническо начало, в Мировата материя, оживявана от Него – в тази жива плът, като мистериен знак за която ние вземаме хляба и виното. То се извършило не в Небесна Русия, която тогава все още не била готова за това, а във великия Византийски затомис. Оттам демиургът на Византия разтворил редовете на надстоящите над този затомис небеса; Яросвет и Навна видели с очите си пределната височина на Християнския Трансмит и през Небесния Йерусалим започнали да общуват с Бога. Така станала тяхната първа в Шаданакар среща с Този, Когото могат да виждат лице в лице само Богородените монади. Така демиургът на Византия ги посветил в своята най-дълбока тайна – тайната, която той не съумял действено да претвори във формите  на човешкия живот. Сега той им я предавал като на свои наследници.

     Историческият неуспех и на трите християнства се свеждал, както е известно, до това, че и католичеството, и византийското православие и, по-късно, протестанските църкви си останали само църкви – при това не с голяма, а с малка буква. Печална и поразителна е аберацията на съзнанието на някои членове на тези църкви, които ги приемат за единна вселенска мистическа колективност. В това е изместването на перспективата, объркаността на вярването и даденото, изкривяването на времената и сроковете и даже – което е още по-лошо – снижаването и изкривяването на самия идеал.

     В нашата брамфатура църквите на човечеството са феномени, изпълнени със своеобразие. С върховете си те достигат до подножието на Мировата Салватера, а в Енроф съществуват като затворени обеми, опиращи се на ограничени участъци вътре в културата, вътре в държавността, вътре в бита, вътре в човешката душа.

     Драмата на историческото християнство се заключава в това, че нито една от църквите не се е превърнала във форма на съвършено народоустройство, способно да изрази и осъществи завета на християнството, неговия мистичен и етически смисъл. Причината за това се корени отново в прекъсването, от Гагтунгр, на мисията на Иисус Христос, поради липса на сериозни, искрени и чисти опити в това направление – вината на самите църкви като човешки общности. Защото, ако католицизмът, стремейки се с йерократия да подмени Царството Божие на земята, попаднал – за щастие временно, под влиянието на един от най-страшните инфрафизически вампири на всемирната история, то православието, което още във Византия заемало, по израза на Достоевски, „ъгъл в държавата”, съвсем се отказало от тази задача. Тази задача, една от ключовите, ако не и най-ключовата от всички възникнали пред човечеството задачи, преминавала сега с цялата непосилна тежест и опасност на изисквания от нея път към йерархиите на Руската метакултура.

     Това било отразено от огледалото на историческата действителност в акта на така наричаното кръщение на Русия. За да разберем наистина необятните мащаби на историческите и метаисторическите последици, предопределени от това деяние на княз Владимир, е достатъчно да се замислим за това, което би обещало на младия руски свръхнарод присъединяването към католичеството, към исляма или, въпреки очакванията,  към хазарския юдаизъм; какво нелепо изкривено, почти абсурдно бъдеще би било извикано към живот от подобен избор на религия. От само себе си се налага, но за съжаление излиза от композиционните рамки на книгата голямата монографична глава за княз Владимир Святославич, деец с наистина титанична величина. Този мащаб досега е недооценен поради отдалечеността и слабата известност на епохата и благодарение на това предутринно-сумрачно осветяване, в което фигурата на този деец се възвисява сред изворите на нашата история. Вероятно само метаисторическото съзерцание и размишление са способни да доведат до задълбочаване на истинското значение на този, когото народът почитал, обичал и възпявал почти хиляда години, свързвайки с неговото име едно от най-топлите и нежни прозвища, които всемирната история познава: Червено Слънчице (прозвище, непреводимо на другите езици, тъй като само в руския език, струва ми се, е допустимо прилагането на ласкателна форма към слънцето). Във всеки случай актът на кръщение на Русия бил почти единовластно деяние на княз Владимир, деяние изцяло провиденциално, колкото и примитивни и странни да били мотивите, активизирали се в съзнанието на реформатора.

     Тази инволтация на Яросвет започва през Х век и много бързо се ознаменува с поява, след Владимир, на редица най-големи исторически имена: Ярослав Мъдри, летописеца Нестор, Антоний и Теодосий Печьорски, след това – на Владимир Мономах. Бъдещите човеко-духове, слезли в Небесна Русия в дните на нейното основаване, сега били насочвани от демиурга в Енроф заради изпълнението на особени задачи чрез  мисиите на праведниците и родомислите.

     Както винаги над големи колективи, над Киевската държава дишало и се появявало това другоматериално образувание, за подобни на което вече говорихме в главата, посветена на средните слоеве на Шаданакар, под названието егрегори. Породен от тези психологически излъчвания на народа, които са свързани с държавната дейност, егрегорът притежавал подобие на съзнателност, заряд от воля и живеел самостоятелен живот, в значителна степен определяйки държавната дейност на всяко от следващите поколения руски хора.

     Нямала собствена монада и каросата Дингра – едно от проявленията на Лилит, последната от йерархиите, значението на които, при възникването на руския народ, било огромно. Разгръщайки своята дейност до границите на нациите – а по-късно и до свръхнарода, чиято жива материалност тя е призвана непрекъснато да възобновява и укрепва, каросата Дингра изпълнявала своята провиденциална роля и с това се изчерпвало нейното положително съдържание.

     Кръгът от дейности на каросата е очертан предимно от границите на половия живот на народа. Тя участва във всеки акт на човешкото съвкупление и зачатие. В нея са ключовете на въжделението един към друг на представителите от двата пола. Но на нея, носеща в себе си проклетото ейцехоре, е присъщ стремежът да прелива отвъд окръжността на своята зона на действие, да подчинява на себе си всички явления, попадащи в нейния кръгозор, да увлича с вълните на сексуалната стихия другите импулси на народната душа. Фалическият оргазъм на древността, изгубил сега своята религиозно-магическа окраска, но проявяващ се в някои народни празници, остава в наше време най-яркото проявление на Дингра, „Всенародната Афродита” на Русия. Сватбените, тържествени, пролетни и други подобни оргиастически действия, оброчища и обреди в дохристиянския период,  възниквали в Русия именно като вълни, раздалечаващи се от помахванията на невидимите покривала на Дингра, като отзвуци от нейния тежък танц, като отблясъци от нейния изгарящ взор, вперен в народното тяло и в тялото на всеки от хората. В Русия християнството, встъпило веднага в явна и тайна борба с каросата, провъзгласило по отношение на всяка мистика на пола решително „не” и я накарало да се скрие от нея в нелегалност, където тя, обезобразявана от тесните граници, придобила задушлив и смрадлив оттенък, стигайки накрая до безредните полови сношения в хлистовските и други фанатични секти.

     В някои други култури, особено в културите на древността, дейността на каросите избивала на самата повърхност на народния живот, а сянката на тези същества явно стигала до съзнанието на митотворческите и религиозно-творческите пластове на свръхнарода, отливайки се в образите на богините – покровителки на любовта, брака, детераждането. Ясно е, че там, където към почитането на такива богини се примесвал оргазъм, където задачите за продължаване на рода отстъпвали пред безконтролната жажда за чувствено наслаждение, там към въздействието на каросата се смесвало – и даже го заглушавало – лепкавото и развращаващо въздействие на силите на Дуггур.

     Активизацията на светлите сили винаги, във всемирната метаистория, предизвиква и активизация на силите на противобога: това явно е закономерност на текущия еон. А и би ли могъл противобогът и неговите светове да остават безучастни, съзерцавайки излизането върху метаисторическото поле на дейност на новите сили, стремящи се, в крайна сметка, към преодоляване на демоничната власт над човешкия свят? И борбата на инфрафизическия стан против Навна, Яросвет и Дингра (оставаща макар и сляпа, но необходима участничка в метаисторическия процес) придобива няколко форми.

     Проследете основните движения, основните събития от историята на Киевската Рус: всеки лесно ще различи два главни фактора, заплашващи младото национално образувание. Владимир заел Киевския престол едва след кръвопролитни борби; той тъкмо умрял и цялата страна била разтърсена от борбата за власт и братоубийствата на Святополк Окаяни (Святополк Окаяни е велик княз на Киевска Рус от 1015 до 1019. Той е син на Владимир I Велики и по-голям брат на Ярослав I Мъдри. Периодът на управлението му е свързан с вътрешни междуособици, в които се намесват варяги, поляци и печенеги; б.пр.).

     Кратко поемане на въздух при Ярослав Мъдри – нова вълна на междуособици при Изяслав I (Изяслав I Ярославич е велик княз на Киевска Рус (1054-1068, 1069-1973 и 1077-1078), втори син на Ярослав I Мъдри; б.пр.) – и оттогава прекъсваща само за кратки години двестагодишна княжеска междуособица. Междуособица, не само заливаща с кръв полетата на страните и захранваща нейното физическо битие, но и изтощаваща ефирната субстанция на свръхнарода, а неговото духовно оформяне спираща опасно и мъчително. – Така излиза на повърхността историята за великата хищница, гасителката на светилници и домашни огнища, умножителката на страданията – Велгата на Русия. В човешкото същество тя срива всички забрани от низшите инстинкти на разрушаване и оскверняване. Тя поема в себе си късчета от разпадналите се човешки етерни и астрални тела. Тя е смерчообразно средоточие на множество малки инфрафизически същества, вдъхновителка на анархическите сили, стопанка на бойните полета и на местата за екзекутиране.

     Велгите се появили в пределите на Шаданакар заедно с повечето други демонични монади, тоест почти от самото начало. Но за метаисторика е по-важен друг безспорен факт – това, че всяка велга е полюс на Идеалната Колективна Душа, и това, че тя се стреми към притеглянето на етерно-астралната субстанция на свръхнарода в сферата на демоничната материалност.

     Втората форма на борба на противобога и неговите светове против светлата диада и Дингра се заключавала в опитите да ги изтребят или да ги изтощят с нападения отвън. Именно тази цел преследвали събитията, които в огледалото на историческата действителност приели вид на нападение на печенегите, половците и, накрая, на татарите срещу  раздираната от Киевската Велга държава. Трудно ли е зад тези сенки, зад тези войски и орди, носещи се по степните простори на Поволжието, Дон и Днепър, да бъдат разпознати онези, от които тези сенки се отхвърлят: ожесточените егрегори на степните племена, вечно кипящи, вечно клокочещи, неспособни за втвърдяване в устойчивите, творчески организми на историята? – Този вид враждебна дейност на противобога в далечното бъдеще ще се разрасне, поставяйки под заплаха съществуването на страната, в годината на татарското, полското, френското, германското нашествия. Деянията на Велгата ще приемат формата на общонародни вътрешни сътресения по време на Великото Смутно Време и през Великата Революция. („Смутно Време” е условно обозначен период от историята на Русия между 1598 и 1613 г. Терминът е въведен в руската историография. Той е белязан от краткотрайното управление на цар Борис Годунов, от природни бедствия, полско-шведска интервенция в руските земи в съчетание с тежка институционална политическа, икономическа и социална криза в Руското царство. Края на т.нар. смутно време слага Земският събор през 1613 г., който дава царската власт на династията Романови; б.пр.).

     Въпреки неблагоприятните метаисторически условия през XI-XII век Яросвет прави опити да прояви своя млад гений. Демиургът на Византия отначало все още го е ръководел и като следствие от това в историческата действителност възниква онова, което на езика на историците се нарича “византийско влияние” или “византийска традиция”. А тъй като всяко творчество, в руслото на която и да е традиция, изисква по-малко смелост и духовна зоркост, то деятелите на традициите винаги се оказват повече, отколкото са новаторите. Главното в тази епоха е, че въздействието на самия Яросвет ставало такова, че е трудно да го отличим от въздействието на християнския трансмит, тъй като към реалността на този трансмит той се е приобщил сам. Приобщил се сам, но не се затворил в него; страната, преди това изразяваща се в руската дохристиянска култура,  си оставала необхваната от този трансмит и продължавала да живее – макар и вече не толкова интензивен живот.

     Мощно се вливал в съзнанието на народа християнският мит, очаровайки и привличайки сърцето с образите на Вседържителя, Пречистата Дева и светиите, някога възхождащи на висотите на праведността от тъмните недра на еврейството и Византия. От светините на Йерусалим и Атон, от търговците на Цариград се устремявали бели лъчи, сгрявайки душата и приобщавайки я към радостта от православното творчество: към монашески живот, към подражаване на житията на светците, към унес в областта на духа, към смирение,  към строителство на храмове, към постене. И оттам се донасяли непрекъснати предупреждения, трепет на ужас пред световете на Възмездието, толкова по-застрашаващи поради това, че с никакви чистилища не била смекчена тежестта на задгробното въздаяние във Византийската метакултура.

     В далечните ъгълчета на културата, в народните низини, към париите се отдръпнало древното славянско светоразбиране. Но огромните гори надеждно пазели в своите дълбини връзката на човешкото същество със стихиалите; и врачуването на магьосниците, оброчищата в прослава на творческите сили, чародействата на маговете, обредите, свързващи човека с незримите обитатели и стопани на Природата, продължавали своето съществуване. Взискателният аскетизъм никога, във всемирната история, не е успявал да стане ръководен принцип за масите; не се е случило това и тук. Животът предявявал все същите изисквания: продължаване на рода, запазване на семейството, защита на страната от натиска на степните чергари. Колкото и да се молели монасите по манастирите, тези молитви не освобождавали хорските множества от войнския дълг, от ежедневния труд, от гибелните половецки набези (Половецките набези срещу Русия започнали веднага след смъртта на Ярослав Мъдри през 1054 година; б.пр.) и от радостите на страстния, пълнокръвен живот, възнаграждаващи за всичко. Така били заложени основите на двуверието, което не изчезнало в Русия чак до XX век.

     Като първи, достигнал до нас, паметник на внушението на йерархиите на свръхнарода си остава “Словото за полка на Игор” – произведение, никак не свързано с византийската традиция и изобщо с трансмита на християнството. В чуждите на аскетизма и смирението мъжествени интонации на поемата, приличащи на ясен и чист стоманен звън, в отраженията на  извънхристиянските вярвания, избухващи ту тук, ту там на нейния суров хоризонт, даже в самата тематика на този паметник – във въоръжената борба с националния враг, се открива непосредствено вдъхновяващо нахлуване на силите на Яросвет във волята на твореца. Лек и прозрачен като воал, повеят на Навна облича високорицарственото същество от поемата с фина музикалност, издигайки се до навяващата мъка сила в плача на Ярослав на градската стена.

     В тази поема инспирациите се отлeли във високохудожествени образи. От това, че тези образи се оказали жизнени, ние трябва да заключим, че самият реален живот е давал материал за тях, че, следователно, същите инспирации се проявявали в отношенията, психологията, в ежедневната нагласа на народните маси. В лицето на автора на “Слово”-то под изливащия се надолу поток инспирации застанал княжески дружинник, гениален поет,  тоест поет, „обладан” от даймон. А пък народните песни, билините, от киевския и новгородския цикли позволяват да се почувства как се оказвал под този поток човек от масите, безименен създател на низовото изкуство, фолклора. Ще кажат: предвид елементарността, грубостта на билините – за каква духовна инспирация може да става дума тук? – Но с какви изобщо качества, ако не с тези, се отличава творението на масите от творението на висококултурния майстор? Простоватостта, примитивността на билинната поезия съвсем не опровергават факта на инспирацията, те само посочват това, че, отслабена и неясна, тя все пак прониквала в плътните пластове на масовата психология.

     Тя започвала постепенно да оцветява в своеобразни тонове и онези изкуства, които се оказали най-свързани с мита за християнството. Това може да се проследи в иконата и фреската – в киевските, суздалските и особено новгородските. Иконописните образи на новгородската школа понякога поразяват с бурната си динамика и с такава смела, почти съвременна острота, каквито били напълно чужди, даже враждебни, на византийската традиция с нейната статичност. За съжаление в настоящата книга аз разполагам с възможността само да набелязвам редица специални теми, изискващи разработване. По няколко такива теми са заложени във всяка от настоящите глави и на мен ми остава само да съжалявам за краткостта на оставащия ми отрязък от живота. И докато националната духовна интуиция в много други култури изразявала своето знание за битието на затомисите предимно на езика на легендите, Русия започва да изразява духовното знание за своя небесен прототип и двойник – Русия Небесна, на езика на друго изкуство: архитектурата. От XI до XVIII век всички огнища на руския духовен и особено религиозен живот, с поразяваща ни последователност, се стремят към развитие, усъвършенстване и повторение на един и същи образ. Това е архитектурният ансамбъл, ос на който се явява белият кристал – бяла група от златни куполи и подобна на стълб камбанария, около него – множество параклиси и малки църкви, често многоцветни, но почти винаги златоглави; по-нататък – палати, постройки и съвкупности от жилищни сгради и, накрая, пръстен от солидни защитни стени с кули. В тяхното подножие – завой на река.

     Този мотив възниква в областта край Днепър в началото на XI век, сега се повтаря във Волхова, а след това неговите варианти започват да се умножават: в Псков, Смоленск, Владимир, Переяславл, Чернигов, Ростов, Коломна, Нижни Новгород, Устюг, в Троице-Сергиевата лавра, в големи и малки градове и съвсем без градове, в множество манастири и кремли – крепости; в следващите епохи той ще достигне своя апотеоз в Московския Кремъл.

     Над това си струва да се замислим. Едва ли би се увенчал с успех опитът изчерпателно да обясним това явление само със съображения военно-политически, технически, даже общокултурни. Други страни, разположени в сходни географски условия, в епохата на същите феодални отношения и, ако можем така да се изразим, в сходни религиозни климати, обаче, създали съвсем други художествено-мистически символи, други естетически образци и, в частност, архитектурни канони. Архитектурният ансамбъл изобщо далеч не навсякъде е прераснал в първенстващ символ, в синтетическо отражение на трансмита, в каменно подобие на “Търсения град”. В такъв символ той прераснал в Египет и Вавилон, в Индия и в някои страни на будизма, в Атина, но това не се случило нито в Иран, нито в Япония, нито в североиндийската култура и даже за такова значение на средновековните абатства може да се говори само с пресилване. Очевидно тук ние имаме работа с фактор ирационален, може би с духовния вкус на свръхнарода. Корените на духовния вкус отиват в неизследваните му дълбини, към закономерностите, свързващи свръхнарода с надстоящата над него втора реалност.

     А между другото епохата, когато кристализирал този образ, ставала от поколение на поколение все по-малко благоприятна.

     Ако бихме се опитали да отнесем към световете с друга материалност аналогията на трите основни състояния на материята в нашия слой – понятията за твърдо,течно и газообразно, то бихме се убедили, че в метаисторическата картина на Киевска Русия състоянието на източнославянския егрегор би могло да се уподоби на простряна над страната разредена мъгла, едва започваща да придобива смътни контури. Смерчообразните завихряния на Велгата постоянно разкъсвали това образувание в различни негови части, а натискът на половецкия, литовския и полския егрегори постоянно променял неговите очертания, предизвиквайки смут в цялото му същество и откъсване на отделни части, започващи да живеят увреден, призрачно самостоятелен живот.

     Това било слабо същество, неспособно да оказва ефективна съпротива нито на Велгата, нито на егрегорите на степните племена.

     През XIII век към изнемогващия руски егрегор Гагтунгр насочва тъмноефирен гигант-чудовище – войнстващия уицраор на монголския племенен масив. Аз не знам дали той е бил породен от съдбовна грешка на демиурга на Далечния изток или от други причини, но неговият растеж бил фантастично бърз, а алчността му – неутолима. Жертва на това същество станала самата монголска метакултура, твърде млада, с едва възникващ Синклит, а сега въвличана в кратера на метаисторическите замисли на противобога. Сега демоничният разум играел в игра без загуби: руската метакултура или би рухнала под напора на по-силния враг, или Яросвет би се оказал принуден да противопостави на уицраора на Монголия подобно чудовище, за да огради самото физическо съществуване на руския народ. Това е първият могъщ удар, стоварен върху Русия от Гагтунгр, и именно това е метаисторическото събитие, което стои зад първата голяма катастрофа в нашата история – нашествието на татарите.

     Можем различно да оценяваме – и историците различно оценяват размерите на социално-политическия, културен и нравствен ущърб, нанесен на Русия от татарското иго. Разглеждайки събитията от метаисторическа гледна точка, ние можем да допълним положенията на историческата наука само със следното указание: въздействието на силата на Велгата, толкова бурно проявяващо се в княжеските междуособици, разчистило пътя за друга, по-могъща сила, при което тези две групи сили се явявали, в крайна сметка, проявление на волята на една и съща инфрафизическа инстанция. Това, което разтресла Велгата, трябвало да го доразгроми монголският уицраор; ако това не се отдадяло до край и на него – щяло да остане в запас друго оръдие, което трябвало да разгърне своята дейност в други времена и с други методи: черното ядро в съществото на бъдещия руски уицраор.

     Действително, под ударите на монголското чудовище руският егрегор бил смачкан, полуразкъсан на парчета, едва запазвайки в себе си живот и способност за бъдещо повторно съединяване. На каросата на Дингра била нанесена вреда, която, ако ставаше въпрос за същества от физическия план, може да се сравни с изтичане на кръвта. Самият Яросвет бил победен в боя с монголския гигант на границите на Свята Русия; на младия, още неукрепнал и малоброен Синклит едва се отдало да спаси от разрушение само най-съкровените светилища на своята небесна страна.

     Спасена от демиурга, Навна била отделена от опустошаваната южна област на Свята Русия в недостъпните девствени земи, съответстващи на дремещите северни гори в Енроф. Мъгливите сгъстявания на наранения, полуразкъсан егрегор обличали в мизерни парцали нейното ново средоточие. Напорът на врага не отслабвал; наситилата се Велга изпълзяла в своята Гашшарва, но монголският уицраор постоянно преминавал, като ураган, по небесната страна, като гасял огньовете и изсушавал метаефирните източници, а в земната Русия унищожавал тази жива материална субстанция на свръхнарода, от която се образуват етерните тела на всички отделни негови членове и без която е невъзможен животът в Енроф не само на народа, но и на отделния човек. Ставало ясно, че изпълнението на задачите, заради които светлата диада приела ефирно въплъщение, е неосъществимо дотогава, докато Дингра не създаде отново народната плът; все още на най-силното оръдие на Гагтунгр не е противопоставен противник в този план на битието: могъщ, пълновластен демон на държавността. Демиургът на свръхнарода бил поставен пред избор: или създаване на държава-чудовище в Енроф и, следователно, допускане на възникване на руската шрастра, населена с игви; или отказ от изпълнението на своята мисия на земята. Той избрал първото.

     Очевидно на демиурга, все още не разграничаващ идеалното народоустройство като отделено задължение от държавата като реална възможност, се изяснявала категоричната необходимост на последното – необходимостта от държава, и то непременно много силна, като форма на свръхнарода, единствено способна да огради неговото физическо битие, да го защити от центробежните вътрешни сили – от проекцията на Велгата, и от нападения отвън – от проекцията днес на уицраора на Монголия, а утре – на още някого. Кой знае сливала ли се е при Яросвет идеята за необходимост от силна държава с представата за идеално народоустройство, което трябвало да бъде плод на неговия бъдещ брак с Навна. Разбирал ли е той с максимална ясност, че, низхождайки към каросата Дингра като баща на тяхното общо дете, пораждайки от нея уицраора и обричайки Навна на плен в ледените блокове на бъдещата държавност, той отлага деня на брака си с Навна в непредставимата далечина на вековете? – Така или иначе, каросата Дингра породила първия от уицраорите на Русия, носещ в себе си, заедно с майчината кръв, проклетото ейцехоре. Не е ли ясно какво означава това?

     Ваятелката на физическата субстанция на свръхнарода ражда демона на великодържавието от две начала: от демиурга на свръхнарода и от този, който някога нахлул в плътта на стихиала Лилит – Гагтунгр. По този начин ейцехорето трябвало да стане своего рода проклятие, доминиращо над руската държавност и фатално изкривяващо осъществяването от руския народ на неговата мирова мисия.

     Можел ли Яросвет да избегне раждането на демона на великодържавието? Можел ли е да предпази физическото битие на свръхнарода по някакъв друг начин? Не потвърждават ли примерите от другите култури, че уицраорите са неизбежни участници във всеки метаисторически процес, негово неизбежно зло, вътрешно противоречие?

     Но след това Гагтунгр се погрижил и за раждането на тази раса от трансфизически чудовища във Вавилония. Възникнало нещо като верижна реакция: всеки демиург на всяка метакултура се оказвал принуден да противопостави на злобния разярен враг точно такъв защитник. На свой ред защитникът прераствал в нападащ хищник и с това предизвиквал необходимостта за демиурзите на съседните метакултури да повторят същото. Сега от уицраори са лишени само неголемите нации, влизащи в състава на свръхнарода, но не и самият свръхнарод. От времената на Вавилон метакултури без уицраори не съществуват.

     Що се отнася до Яросвет, то пламенността на неговата  мечта му пречела да различи законите за перспективите в този нов за него свят на историческата действителност. Той не умеел все още да прекарва точна граница между реалната държавност и идеалното народоустройство, между създаването на държава – и крайната цел на своя брак. Единствено с мъчителния опит от живота и творчеството можела да дойде при демиурга тази мъдрост, която би го научила да разграничава близкото от далечното, днес възможното от задължителния предел. Самата природа на държавата му била все още непонятна и той едва ли си давал сметка за непримиримостта на самозадоволяващото се държавно начало с идеалното народоустройство, точно както и в това, че народоустройството може да бъде осъществено само в далечното бъдеще, когато физическата безопасност на свръхнарода ще бъде осигурена чрез обединяването на човечеството в единен монолит.

     Но работата е в това, че народоустройствата могат да бъдат няколко типа и да се разбере разликата между тези няколко типа е във висша степен важно. Разбира се, прилаганата таблица дава само няколко най-главни типа от тях, без нищо общо с опитите да се изчерпи цялото им многообразие и пропускайки множество преходни или недостатъчно определени форми.

     1. Течно състояние на държавност. Зачатъчност на централизиращата държавна власт. Постоянни сблъсъци на слабо организираните съставни единици помежду си. Могъщество на племенните егрегори и вампирическите образувания от типа на Велгата.  Въздействие на диадата на свръхнарода, все още млада, предимно върху естетическата и религиозна сфера на съзнанието. 

     Примери: Египет от епохата на номите, ведическа Индия, Гърция от епохата на полисите, Европа през ранното средновековие.

     2. Твърдо-полутечно състояние на държавност, достатъчно меко за преобразуваща работа. Ограничаване на тираничните тенденции чрез равновесие на социално-политическите сили. Държавното водителство се осъществява от демиурга чрез егрегорите. Неговият брак с Идеалната Колективна Душа.  

     Примери: Египет  до Тутанкамон, будистките държави на Индия и Югоизточна Азия, империите Тан и Сун в Китай, Атина от времената на Перикъл.

     3. Крайно твърдо състояние на държавност. Деспотична държава-колос. Тирания на демона на великодържавието. Непокътнатост на ефирното въплъщение на Колективната Душа, но крайно стесняване на нейната свобода на действие, тоест нейният плен сред отломките на държавността. В края на този стадий, а понякога и по-рано, демиургът снема своята санкция от демона на държавността.

     Примери: великите империи-тирании, Асирия, Картаген, Рим, Багдад, империите на  Чингиз-хан, Тамерлан, Испания от XVI век, Британия от XVIII-XIX векове, империята на Наполеон, държавата на Хитлер и т.н.

     4. Йерократия [Йерократия – когато държавната светска власт е в ръцете на Йерархията, чийто главен йерарх е Владиката на Шамбала; б.пр.]. Завоюване от църковния егрегор на създаващите държавата сили.  Или неговото прерастване в сходно с уицраорите вампирическо чудовище, предявяващо всемирни претенции и пренасящо своето обиталище от сакуалата на егрегорите в Гашшарва (папството в края на средните векове); или затваряне на етническите граници и изсмукване на вътрешните източници (Тибет). В първия случай – борба с него на диадите на свръхнарода и Синклита, при това въставащи даже срещу изопачаващия  мит на международната религия. Във втория случай – ограничаване свободата на действия на светлата диада от инфрафизиката на метакултурата, от една страна, от силите на Най-висшия Трансмит на международната религия – от друга. 

     5. Раздробеност на единното устройство на свръхнарода на множество твърди държавни единици. Развитие на локалните сили, изтръгнали се изпод контрола на йерархията. Отслабване на активната творческа сили на последните. Състояние на Колективната Душа, сходно със състоянието на дълбок недъг.

     Примери: Средиземноморието през IV-V столетия от н. е.; мюсюлманските страни след халифата; Германия след Тридесетгодишната война.

     6. Поробване от чужди народи. Народоустройство, превърнало се в оръдие на другите йерархии, преследващи свои, нямащи отношение към дадения свръхнарод, цели. Положение на Колективната Душа, равнозначно на състоянието на робство. 

     7. Държавно устройство от смекчен тип, създадено при условията на социално-политическата зрелост на свръхнарода и при отсъствието на външна заплаха. Подчиняване на държавното начало непосредствено на силите на демиурга. Начало на отмирането на принципа на насилието. Откриваща се пред йерархиите възможност за подготовка на идеалното народоустройство. Положение на Колективната Душа като съпруга на демиурга.

     Примери: към настоящия момент този тип е постигнат само в отделни неголеми страни, в най-чист вид – в Скандинавия, Швейцария. Можем да се надяваме, че в бъдеще този тип ще придобие свръхнародни мащаби, само при които са възможни неговите свръхнародни метакултурни плодове.

     8. Международно свръхнародно обединение. Засега мислима само теоретически държавна формация, преходна към планетарно обединение. Сътворчество на демиурзите.

     9. Идеално народоустройство. Премахване на държавата. Превръщане на държавния строй на човечеството в братство. Съвършено устройство на обществото, само в което и може да бъде прието ражданото от йерархиите ефирно изражение на Вечната Женственост.

     Това, което е ясно сега, не е можело да бъде ясно преди хиляда години даже на демиурга. Неговият съюз с Дингра и раждането на уицраора издигнали между Яросвет и Навна дълготраеща преграда. И макар че да разбере тогава тежестта на многозначителния смисъл на станалото било все още извън възможностите на демиурга, ставало ясно, че тази преграда ще падне и в техния брак ще се открие възможност за творческо осъществяване на техните задачи, едва когато извършената грешка бъде изкупена, тоест когато последствията от нея бъдат изчерпани; започнала да се открива и ужасяващата със своята продължителност далечина на това изкупление. Станалото се оказало могъщ тласък към неговото духовно възмъжаване. Първият сблъсък с изконния враг на светлия стан открил лично пред демиурга тази дълбочина на мировия дуализъм, неразрешимостта на който той преди това не постигал. Изгаряща скръб, свойствена за осъзнаването на първия голям жизнен неуспех, го обхващала; едва сега ставала понятна трагедията на демиурга на Византия и възможността за катастрофа, само че в още по-големи, вече всемирни мащаби, дебнеща него самия.

     Положението се усложнявало и от това, че раждането и детството на уицраора по видим начин оправдавали извършеното – демонът на държавността се оказвал именно тази сила, от която се нуждаел свръхнародът за отбрана против Велгата и чуждоземните уицраори. 

     Областта на най-силните инспирации на Първия Жругр в Енроф била определена в някаква географска област, на бреговете на Москва-река, и оттук води началото си процесът на концентрация и възпитание на силите на метакултурната и историческа самоотбрана.

     Това бил един от тези редки (в живота на всеки народ) периоди, когато сили, толкова различни по своята природа, по своите йерархически степени и по своите цели, съединили своите усилия за обща работа.

     Дълбоко значителен предмет на съзерцание за метаисторика си остава този процес, в който е мислима появата на личности, подобни на Александър Невски, чиято мъдрост и воля укрепвал демиургът, чиято чистота на намеренията бълвала Навна, ваятелката на народната плът подготвяла редицата на неговите приемници, демонът на великодържавието укрепвал силата на неговия меч, а силите на християнския трансмит го пазели със своя покров, изтъкан от светлия ефир на народните молитви, мъченичеството на загиналите в бой или в татарската Орда и духовните деяния на светата църква. Ненапразно неговата смърт предизвикала вълни от скръб по цялата страна, а в по-късните времена най-непримиримите движения на народния дух виждат своя далечен предшественик в този родомисъл. 

     Никога (по отношение на първия уицраор) в поредицата исторически факти не е оказвала влияние толкова отчетливо благославящата този демон дейност на демиурга, както в тази гореща помощ, която оказвали на великите князе московски пастирите на Русия – главите на църквата; в това е оправданието от тяхна страна на делото за събирането на Русия с висша национално-религиозна и нравствена цел, което като че ли осенило това общоруско движение с хоругвата на църковния авторитет. Този ред явления, толкова ярко оказали влияние в дейността на великите московски митрополити, достигнали най-висша изразителност в благословията на Дмитрий Донски при битката с татарите чрез най-висшия светител от онези времена и в личността на монаха Пересвет [Александр Пересве́т – легендарен монах-воин; б.пр.], започнал Куликовското сражение чрез своя двубой с татарския богатир.

     Когато се определило географското средоточие на Руската метакултура, естествено и неизбежно това национално духовно огнище и цитадела на държавност трябвало да се увенчае с физическо подобие на върховете на свръхнародния трансмит – Земния Кремъл. Даймоните и другите сили на демиурга, спускани от него към душата, разума и волята на московските князе и митрополити, монаси и боляри, архитекти и иконописци, прославени и безименни, им откривали тези образи на Небесна Русия и Фонгаранда, които очаквали своето отражение в камъка и тухлите. И това отражение започнало да възниква: бавно, трудно, от година на година и от век на век, утежнено, затруднено, безредно, вечно преустройващо се, изкривено от случайности, осакатено  от пожари, от нападения на чужденци и от произвола на властите, със златния царски венец – на челото, с клеймото на робството и раните на мъченичеството – на лицето, и все пак най-прекрасно от всичко, което било възможно при духовното и материално ниво на руското средновековие.

 

Прочетено: 907 пъти