Книга VI. ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ НА ШАДАНАКАР

Глава 3. ЖЕНСТВЕНОСТ

     Пристъпвам към решаващия тезис на настоящото произведение. При все това, колкото и важен да е той, едва смея да изкажа за него няколко думи.

     Почти две хиляди години съществува догмата на християнското учение, която сега ще се наложи да преосмислим. В миналото на съмнение са подлагани най-различни догмати от Символа на вярата, от различното им интерпретиране са се появявали разколи, ереси, секти; в резултат даже най-нищожните обредни различия прераствали в истинска пропаст, отделяща схизматиците от доминиращата църква. Но за всичките деветнадесет века като че ли не са се появявали разногласия за онова, което се е смятало за крайъгълен камък на религията: вярата в трите ипостаса на Пресветата Троица – Бог-Отец, Бог-Син, Бог-Свети Дух.

     На мен не ми се иска да подлагам на исторически или психологически анализ обстоятелствата около възникването именно на такова разбиране на Троицата в християнската Църква. Аз нямам нито необходимите източници, нито изискваната за подобна задача ерудиция. А даже ако притежавах и едното, и другото, за мен би било страшно да се докосна с ланцет до разсъдъчния анализ на най-тайнствените духовни дълбини, където в първите векове след Христа е възникнала и е получила форма тази идея.

     Ще си позволя само да цитирам една страница от евангелията, която, струва ми се, подкрепя друга интерпретация на Троицата. В каноничните евангелия (от Матей и от Лука) заявяват ясно и точно, че зачатието на Младенеца Иисус от Дева Мария е станало посредством Светия Дух. Така може да се направи изводът, че не Бог-Отец е бил Баща на Христос като човек, а Светият Дух. Но как така? Предвечното раждане на Бога-Син от Бога-Отец можело ли е да се изрази в историческия, човешки свят иначе освен с раждането на човека Иисус от силите именно на Този ипостас? Но не, евангелският разказ е напълно точен по този въпрос. Несигурното е друго – разбирането на християнската Църква за третия ипостас. За цялата история на църквата догматът за третия ипостас така и не бил доразвит. Даже поразява контрастът между най-подробната – може би даже твърде подробна, разработка на ученията за Бога-Син и почти празното място, където би трябвало да бъдат доктрините за Светия Дух. Но нищо странно във връзка с това всъщност няма. Неслучайно християнската религия наричала себе си именно християнска; освен указанията за нейния произход от Христос това наименование отразявало факта, че тази религия е предимно откровение на Бога-Син, тоест не толкова религия на Троицата, колкото именно на Сина. Оттук и тази прекомерно мъглява обобщеност, неяснота, отсъствие на пълнота, а понякога и противоречивост в догматите, отнасящи се до другите ипостаси.

     Та кой, в крайна сметка, може да бъде Самият Бог-Отец, ако не Дух и единствено Дух? И при това именно Свят, за разлика от всички други, сътворени от Него духове, защото всяка от Богосътворените и даже Богородените монади може да извърши – и мнозина от тях са извършили – погрешен избор и богоотстъпничество. Но Отецът, както би следвало да е очевидно за всички, не може да се отвърне от Самия Себе Си. Той е първичен, неизменяем, непомрачен и неопетним и се нарича Свят именно в този смисъл. Какво положително съдържание можем да извлечем от лишаването на Бога-Отец от двата изначално присъщи Му атрибута – Неговата духовност и Неговата святост? Къде е оправданието за придаването на изцяло автономно значение на тези атрибути в аспекта на Третото Лице на Троицата? И всъщност на кои от Христовите думи, на кои свидетелства от четирите Евангелия може да е основано учението, че Бог-Отецът е един ипостас на Троицата, а Светият Дух – друг? В евангелията няма изявления в този смисъл. Думите на Иисус, цитирани в подкрепа на това твърдение, идват от Неговото добре известно пророчество: „Ще ви изпратя Духа Утешител, а Той ще ви научи на всяка истина.” Различните интерпретации на именно тези думи довели до огромния разкол, който е разсякъл единното тяло на християнската Църква на източна и западна половини; но при това двете интерпретации изхождали от общ постулат – от неоспорения кой-знае защо от никого постулат, че тук под духа-утешител Иисус подразбира именно третия ипостас. Но нали в тези думи няма и сянка от указание за това, че утешителят, който ще бъде изпратен от Възкръсналия Спасител, е третият ипостас и въобще ипостас. Тук няма указания и за това, че изразите “дух утешител” и “Бог Светият Дух” се отнасят за една и съща същност. Нима не е по-естествено, по-последователно и по-понятно от всички гледни точки да се направи съвсем различен извод, а именно, че Бог Светият Дух е именно Бог-Отецът, тъй като Бог-Отецът не може да бъде нещо друго освен Свят и Дух.

     Тук отново засягам крайъгълния камък на едно велико учение, противопоставям своя самотен глас на един могъщ, необозрим хор, звучал толкова векове, че даже ако бъда чут от някого, не може да има съмнение в характера на реакциите, които ще предизвика. Аз даже разбирам, че в очите на някои ще се окажа виновен в огромно духовно престъпление и че на мен ще бъде приписан единственият непростим (според Евангелието) грях: хулене на Светия Дух. Заявявам тържествено: покланям се на Светия Дух, почитам Го и Му се моля с такова благоговение, както и останалите християни; и не мога да видя не само хули към Него, а ни най-малкото принизяване на Неговия образ в тази идея, че Той е Бог-Отецът и че Бог-Отецът е Светият Дух – че това са две имена на едно и също Лице – първото Лице на Светата Троица.

     И подчертавам, че изказвам тук своето скромно мнение. Наистина, това мнение ми изглежда като извод, до който с времето ще стигат все повече и повече хора. Това беше потвърдено и от онази висша инстанция, която остава за мен единствен решаващ авторитет. Но аз смятам, че никой няма правото да настоява на изключителната и абсолютна валидност на тази идея, на нейната догматична сила. Единствената законна, всеобщо призната инстанция, която може да разреши въпроса, би могла да бъде Осмият Вселенски събор, където представителите на всички съвременни християнски вероизповедания и Розата на Света биха подложили на обсъждане този постулат, точно както и постулата, утвърждаващ абсолютната истинност и неотменимост на постановленията на вселенските събори изобщо, и, може би, биха преразгледали някои положения от ортодоксалната догматика. До това време никой в Розата на Света не може да утвърждава пълната погрешност на старата догма; те трябва да вярват само в това, което им подсказват тяхната съвест и собствен духовен опит, и да работят за обединяване на църквите, за разрешаване на всички техни спорове и различия.

     Но изказаната тук идея открива пътя към решаването на друг, не по-малко кардинален проблем.

     Известно е, че от гностиците до християнските мислители от началото на ХХ век в християнството е живяло смътно, но горещо и настойчиво чувство за Мировото Женско Начало – чувството, че това Начало не е илюзия, не е проекция на човешките категории на плана космически, а една по-висша духовна реалност. Очевидно Църквата възнамерявала да даде израз на това чувство, когато на Изток благославяла култа към Божията Майка, а на Запад – култа към Мадоната. Действително, конкретен образ възникнал и бил осъзнат от хората като обект на тяхното спонтанно благоговение пред Майчинското Начало. Но мистичното чувство, за което говоря – чувството за Вечната Женственост като начало космическо и Божествено, останало неудовлетворено. Ранната догматизация на учението за ипостасите,  представяйки го като неоспоримо, поставила носителите на това чувство в неизбежно положение: за да не бъдат обвинени в ерес, те били принудени да заобикалят фундаменталния въпрос и да не изговарят своите мисли, понякога да отъждествяват Мировата Женственост с Вселенската Църква или, накрая, да лишават Единия Бог от един от Неговите атрибути – Неговата Премъдрост – и да го персонифицират като Света София. По-висшите църковни инстанции избягвали да се изказват твърде определено по този въпрос и това не може да им бъде вменено във вина, тъй като вярата в Универсалната Женственост не може да не прерасне в идея за Женствения аспект на Божеството, а това, естествено, е щяло да заплаши и да подкопае догматизираните представи за Лицата на Пресветата Троица. (Би било изключително интересно да видим едно изчерпателно проучване на историята и еволюцията на вярата във Вечната Женственост поне в християнските култури. Но подобен труд би могъл да се възползва само от включване и на други религии, поне онези, в чиито пантеони са обезсмъртени образите на великата милостива богиня: индуизъм, Махаяна, древните политеистични учения и, разбира се, гностицизма.)

     Срещал съм немалко хора, в културно и умствено отношение крайно изтънчени и притежаващи несъмнен духовен опит, които, обаче, се удивляват и даже оскърбяват от самата идея за това, което възприемат като различия на пола и на човешките категории като общо на световете от най-висшите реалности и даже в тайната на Самото Божество. Те смятали това за следствие от древната склонност на нашето ограничено човешко съзнание към антропоморфизация на духовните сфери. От крайно сходни (психологически) източници произтича междувпрочем протестът на строгия мохамедански монотеизъм против вярването в Троичността и против култа към Божията Майка. И поради същата причина деизмът и съвременният абстрактен космополитически монизъм отблъскват с такава нетърпимост представите за Троицата, вярата в йерархиите и, разбира се, идеята за вечната Женственост. Колкото и смешно да е, даже обвинението в многобожие, хвърлено от Мохамед срещу християнството преди 1300 години, се повтаря.

     В основата на подобни обвинения лежи или твърде опростено разбиране на християнските вярвания, или нежелание да се проникне в по-голяма дълбочина във въпроса. Няма никакъв пренос на човешки категории върху Божественото в историческото християнство, още по-малко във възгледа за Розата на Света, а има нещо, по принцип, точно обратно. Никой, разбира се, не подлага на съмнение Единството на Бога; би било наивно да се търсят тук връщания към времената на Картаген, Ур или Хелиополис. Ипостасите са различни външни проявления на Единната Същност – това, как Тя се открива на света, а не каквато съществува в Себе Си. Но външните проявления са толкова реални, както и пребиваването в Себе Си, затова ипостасите не могат да бъдат приети в никакъв случай за илюзии или за аберации на нашето съзнание.

     Проявявайки се външно, Единият проявява някаква Своя присъща вътрешна полярност. Същността на тази полярност вътре в Божеството за нас е трансцендентална. Но ние възприемаме външните проявления на тази същност като полярност на два принципа, гравитиращи един към друг и несъществуващи един без друг, външно и извън времево обединени в съзидателна любов и даващи начало на третия и завършващ принцип –  Сина, Основата на Вселената, Логоса. Изливайки се във Вселената, Божественото запазва тази вътрешна полярност; от нея е пронизана цялата духовност и цялата материалност на Вселената. На различни нива на битието тя се проявява различно. На нивото на неорганичната материя, достъпно за всеобщо човешко възприятие, можем да я видим вероятно в основата на това, което наричаме всеобщ закон за привличането, в полярността на електричеството и в много друго. А в органичната материя на нашия слой, тук, полярността на Божественото се проявява в разликата между мъжкото и женското начала. Повтарям и подчертавам, че тук тя се проявява така, но полярността на Божеството, която е основата за тази разлика, сама в себе си, в своята същност, не може да бъде разбрана.

     Ето защо Божествената Женственост ние наричаме Майка на Логоса и чрез Него – Майка на цялата Вселена. Но извечният съюз между Бащата и Майката не изменя Нейната извечна същност; именно затова ние наричаме Майката на Световете Приснодева.

     Така в учението за Троицата и за Женствения Аспект на Божеството се забелязва не проекция на мислене, което е “твърде човешко”, върху космическите реалии, а, напротив, разбирането на обективната полярност на нашите слоеве – мъжкото и женското начала – като проекции на непостижима за нас полярност в същината на Бога. “Бог е любов” – е казал Йоан. Ще минат векове, после еони, накрая – брамфатури и галактики, и всеки от нас, рано или късно, ще достигне Плерома – Божествената Пълнота,  и ще встъпи в любимото Лоно вече не само като дете, а и като брат Божий; нашите днешни спомени за Божеството ще изчезнат от паметта ни като бледи, слаби, ненужни вече сенки; но дори тогава истината за това, че Бог е Любов, няма да изгуби своята истинност. Бог обича не Себе Си (такова предположение би било кощунство), а Всяка от таящите се в Него Непостижимости е обърната към Другата и в тази любов се ражда Трето: Основата на Вселената. Отецът – Приснодевата-Майка – Синът.

     Най-висшата от тайните и най-вътрешната тайна на Божеството, тайната на любовта между Отеца и Майката, не се “отразява” в човешката любов независимо каква форма може да приеме тази любов; нищо в крайния свят не може да бъде съизмеримо или аналогично на същността на тази мистерия. Но и нищо в света, с изключение на това, което произхожда от силите богоотстъпнически, не може да бъде външно по отношение на тази мистерия. Същността на Троицата – същност, която е любов, е изразена (но не отразена) в универсална любов – тоест в нашата любов към всички живи същества. В любовта на мъжа и жената се изразява (но не се отразява) вътрешната тайна на съюза между Бащата и Майката в тази степен, в която тя достига до нас, бидейки отразена от множество слоеве в космическия континуум. В това се заключава фундаменталното, онтологическо различие между тези два аспекта на нашия духовен живот – аспекти, които нямат почти нищо общо помежду си, но на нашия обеднял език се изразяват с една и съща дума – любов.

     Любовта към всички живи същества вече отдавна е станала – ако не на практика, то поне като идея –  крайъгълен камък на религията, а не само на християнството. От бъдещето трябва да очакваме все по-голямо разширяване на това, което се обхваща от любовта. Наистина, в съвременните безрелигиозни учения е ясно изразено отстъпление назад, към любовта в крайно стеснен смисъл: любов към своята нация, към своите съюзници и приятели в чужбина, към своето семейство и приятели. Но това явление е просто временно, обусловено от характера на безрелигиозната епоха с нейния ограничен и самоцентриран морал, и то ще продължи толкова, колкото продължи целият безрелигиозен етап на развитие. Следващата религиозна епоха ще бъде нова поради това, че ще провъзгласи и ще се стреми да приложи на практика любовта към цялото човечество, към всички царства на Природата и към всички низходящи йерархии. (В главата, посветена на животинския свят, вече беше споменато, че има едно изключение – един клас живи същества, които не могат и не трябва да влязат в нашия кръг на любовта в условията на текущия еон: паразитите. Тук ние сме изправени пред една етическа дилема, която не можем да разрешим на нашето настоящо ниво на възход. Не трябва да си правим илюзии в това отношение.)

     В далечното бъдеще ще възникнат още по-големи духовни възможности. Ще стане достъпна и необходима даже любовта към демоните. Още в миналото някои от светците са се възвисявали до такава любов. Но да изпреварваме самите себе си, да възпитаваме в своята душа, още несвободна от съблазни, още необхванала с любов даже човечеството и царството на животните, любов към изконните врагове на Бога и към всичко живо, значи да подлагаме на заплаха възходящия път на собствената си душа. Демоните само това и чакат – някой да ги съжали. Но те чакат това, разбира се, не защото такава жалост им е нужна (те са обхванати от горделивост и презират човешката жалост), а затова, защото от подобна жалост на човека към тях има само една крачка до неговото усъмняване в тяхната неправота, а от подобно съмнение има само една ръка разстояние до изкушението да отхвърлиш Бога и до бунт; бунтът предопределя попадането на душата под жестоко възмездие и генерирането от душата на излъчванията на страданието, гаввах, именно в това количество, за което мечтаят демоните за поддържане на своите жизнени сили. Затова любовта към демоните е във висша степен опасна за всеки, освен за вече просветлените души. Просветлените души знаят как да обичат, без при това да изпитват някакво съчувствие (защото съчувствието към някого е невъзможно без съчувствие към неговата основна дейност, а дейността на демоните е насочена само към зло), нито съ-радване (защото те се радват само на това, което е противно на Провидението). Тази любов може да бъде изразена само в чувството на най-голяма жалост, във вяра в тяхното крайно просветление и в готовност да отдадеш всичко, освен своята вярност към Божеството, заради това просветление.

     Но нали любовта към всичко съществуващо – това практически е само едната страна на проблема. Как да гледаме на другия аспект от нашия живот – и външен, и вътрешен, – този, която включва в себе си всичко, наричано любов между мъжа и жената?

     “Горящите въглени” вътре във всяко същество, неумолимият инстинкт за възпроизвеждане на рода, източникът на самопожертвувание, неистови страсти, най-чисто вдъхновение, престъпления, героизъм, пороци и самоубийства – странно ли е, че за аскетите и светците именно тази любов е била най-големият препъни камък? Хората се опитвали да различат двойствеността вътре в нея самата: физическата любов противопоставяли на платоническата, мимолетната страст – на вечната любов, свободните връзки – на труда и дълга на детераждането, на разврата – романтичната влюбеност. Понякога правели разлика между двойствеността между два трансфизически източника на любов: Афродита Уранова и Афродита Пандера. Но в конкретни ситуации, в живите чувства, в ежедневните отношения всичко се преплита, обърква, преминава едно в друго, уплътнява се във възел, който не може да се развърже; започнало да изглежда, че е по-добре да изскубнем самите корени на тази любов, отколкото да оставим своя път към небето да обрасне с буйна растителност.

     Така започнала великата аскетична ера в религията. Според мен няма защо да повтаряме истината за това, какви сделки със собствения си дух е трябвало да сключат християнството и будизмът, за да не се изродят в аскетически секти, ненавиждащи живота и на свой ред ненавиждани от него. Бракът бил осветен като тайнство, детераждането – благословено, но за висше състояние продължавало да се смята – и то напълно последователно – монашеството.

     Любовта, като причина за различни човешки трагедии, се върти около това, че способността за чувстване на любов може да бъде и едностранна. Ще мине дълго време преди любовта да изгуби тази своя особеност – не преди втория еон. Но освен трагедии от този род, ако можем така да се изразим – трагедии първични, човечеството, стремейки се да нормализира все по-усложняващия се живот, създало предпоставки и за други трагедии; те възникват тогава, когато любовта между мъж и жена встъпи в конфликт с установения обичай, обществените ценности или закона. Когато мъжът или жената обича, но не среща взаимност, това е трагедия от първи тип и с това не може да се направи нищо, докато човечеството, както е казвал Достоевски, „не се промени физически”. Когато двама души се обичат, но не може да се получи всестранен и хармоничен съюз в пълния смисъл на тази дума поради семейното или обществено положение на един от тях – това е трагедия от втори тип; с времето обичаите и законодателството трябва да бъдат преустроени така, че трагедии от този род да се сведат до минимум, ако не напълно да се премахнат. 

     Това е задача с колосална сложност. Даже е съмнително дали може да бъде създадена единна за цялото човечество система от закони в това отношение – нивото на социалното и културно развитие, традициите и националната психология на всички страни са твърде различни. Най-вероятно с тази задача трябва да се заемат не централният законодателен орган, а националните законодателни органи на Розата на Света в отделните страни. Достатъчно ясно освен това е, че тук ще се наложи обществото да бъде преведено, както и във всичко друго, през поредица последователни етапи, защото едностранното отрицателно решаване на въпроса за свободата, тоест внезапната отмяна на законовите бариери, води, както показа опитът на Русия след революцията, до морална анархия, принуждаваща правителството към отмяна на отмяната и възстановяване на забраните. Причината за това е, че отмените били направени механично, без предварително възпитаване в младото поколение на такива възгледи за брака и любовта, каквито биха им помогнали да избегнат злоупотребата с подобна свобода.

     Смята се, че може да има само един правилен религиозен отговор на въпроса за любовта между мъжа и жената – подобна любов е благословена, прекрасна и свята в тази степен, в която е съзидателна.

     Какво се има предвид под това?

     Подразбира се, че най-разпространеният вид творческа любов в нашия еон е раждането и възпитаването на деца, но това далеч не е единственият вид творческа любов и любовно творчество. Сътрудничеството във всяка от сферите на живота, взаимното възпитаване един в друг на най-добрите страни от характера на всеки от двамата, взаимното самоусъвършенстване, взаимното вдъхновение в художествения, религиозен и всякакъв друг творчески труд или даже простата радост на младата, свежа, страстна любов, която обогатява, усилва и издига двамата партньори – всичко това е богосътворчество, защото води до нарастване на тяхното просветление, до увеличаване на мировия океан от любов и радост. Излъчването на прекрасна любов между мъжа и жената се издига до най-висшите светове, в тези светове, които бяха охарактеризирани в една от предишните глави като вълни на Мирова Женственост – и ги укрепва. Даже ако двамата любещи насочат своя съвместен творчески труд в погрешна посока, ако, например, те двамата се трудят в такова направление, което има вреден, с оглед на обществото, смисъл – даже в този случай осъждане заслужава само насочеността на този труд; импулсът на сътворчество, обаче, с който е отбелязана тяхната любов, този дух на приятелство, другарство и дружба, с които тя е пронизана, са благословени свише.

     Докато човечеството се преобрази физически, любовта между мъжа и жената остава като че ли прикрепена към инстинкта за физическо размножаване. С времето това ще се промени. Творчеството на любовта ще измени своето съдържание. Понятието „физическо възпроизвеждане” ще престане да бъде приложимо към преобразеното човечество. Тогава ще се извършва въплъщаване на монадите в просветлени тела – процес, изцяло различен от нашето раждане. В условията на нашия еон, обаче, основната форма на любовно творчество си остава раждането на деца и тяхното възпитание.

     На проблема за възпитанието се посветени главите в края на книгата. Тук на мен ми се струва своевременно да посоча някои особености на историческите задачи, пред които жената от започващия днес цикъл от епохи започва да се изправя – не само във възпитанието, но и в живота като цяло.

     И от мъже, и от някои жени, които не притежават по-дълбоко разбиране именно на женственото начало, се случва да чуем решителното твърдение, че културните и творчески задачи на двата пола са идентични и ако досега в обществеността, политиката, науката, техниката, философията, даже в изкуството, жената е отстъпвала на мъжа по обема и значителността на своя принос към обществото, то това се дължи само на факта, че жената винаги се е намирала в подчинено и угнетено положение.

     Такова мнение е разпространено по-широко, отколкото някой може да си помисли. Човек даже би могъл да каже, че в днешно време това е моден възглед.

     Но нима жената винаги и навсякъде се е намирала в угнетено положение? През последните 200 години в Европа и Русия, поне в привилегированите класи, вратите на творческия труд в областта на литературата и изкуството както пред мъжете, така и пред жените са били отворени. Нужно ли е да напомняме, че проявявайки безспорен талант и издигайки в обществото немалък брой музиканти-изпълнители, жените за последните две столетия (впрочем точно така, както и за целия предшестващ период от всемирната история) не са обогатили пантеона на гениалните музикални композитори с нито едно име? Тъжно е, че се налага да посочваме, че сред корифеите на мировата литература на двеста или триста мъжки имена се падат пет или шест женски. Вече около столетие жената в много страни се е сдобила с правото да получава висше образование. И тя с успех е заменила мъжа в широк обхват от професионалната дейност: в болници, лаборатории, класни стаи, даже понякога в научни експедиции. Но къде са стотиците мъжки имена, станали известни на целия свят за същия период от време? Мировият театър блести като звездно небе с имената на велики актриси. Но придобила ли е поне една жена-режисьор действително всемирна известност? Чувал ли е някой за велик философ-жена? За велик архитект? За велик държавен деец? За знаменит металург, мъдър критик, изумителен организатор на производството или прославен шахматист от женски пол? – Да отричаме или пренебрегваме тези факти, означава да покажем пълна липса на обективност. Вместо да отричаме тези факти, би било по-плодотворно да изменим гледната си точка към тях. Надарена ли е жената по-малко от мъжа? В някои отношения, напълно безспорно, отговорът е „да”. И също толкова безспорно е, че в други отношения тя притежава дарове, които мъжете нямат и никога няма да имат.

     Би било, разбира се, реакционен абсурд да се отрича, че жената може да бъде добър геолог, добросъвестен инженер, талантлив художник, високо квалифициран химик или биолог, или да се съмняваме в полезността или ценността на нейната работа в такива области. Но можем и трябва да усвоим два неоспорими факта: първо, че списъкът на гениите в тези области не се е обогатил и едва ли някога ще се обогати с женски имена, и второ, това, че жената е незаменима и високо надарена в други отношения.

     Майчинството. Възпитанието на децата. Творчеството в дома. Грижите за болните и възрастните. Моралната рехабилитация на престъпници. Преобразуването на природата. Просветляването на животните. Някои области от религиозния живот. Съзидателната любов. И накрая, творческото оплодотворяване на душата на този, когото е заобичала. Ето къде жената е незаменима и безгранично надарена.

     В първата и последната от тези категории съзидателна работа тя е абсолютно незаменима. В останалите – нейният мъж отстъпва по надареност в тази степен, в която тя му отстъпва в областта на държавната дейност или техническите науки. Защото горните видове работа изискват именно женска, женствена вътрешна ориентация: мекота, любовна нежност, самоотдаване, търпелива настойчивост, благост, упоритост, сърдечност, прецизност.

     В областите на по-висшето творчество се извършва нещо обратно на това, което виждаме във физическия свят – там жената оплодотворява мъжа, който схваща идеята и я въплъщава.

     „Божествена комедия” е плод на двама души и никога не би се появила на бял свят без Беатриче – така, както не би била написана без Данте. А ако вникнехме в дълбочината на съзидателния процес на повечето велики художници, ние бихме се убедили, че духовното семе на техните гениални безсмъртни творения е засято в тяхното подсъзнание, в съкровените им съзидателни недра именно от жена. В тази светлина, предложението за издигане във Ваймар на паметник на Улрике Левенцов, жената, вдъхновила Гьоте за прекрасните му стихове, е основателно и дълбоко. И не трябва да се смущаваме от това, че в повечето биографии на художници е трудно да открием с външни методи тези женски имена, които заслужават благодарността на потомците в същата степен, в която и имената на самите художници; понякога и самите художници не знаят на кого са задължени за семената в своите творения. Всеки от тях узнава истината – в надлежното време и на съответното място, извън пределите на Енроф.

     Хиляди години сред човечеството се е ширело мъжкото и мъжественото начала: сила, дързост, гордост, храброст, амбиции, жестокост, войнственост Съществува испанска поговорка, която обърква съзнанието и ужасява съвестта: „Мъжът трябва да бъде свиреп.” Уви, народът, създал тази поговорка, напълно я е оправдал. Безчовечността на конквистадорите и зверствата на испанската инквизиция са украсили страниците на всемирната история с картини с такава свирепост, че злото, което се излъчва от тях, не престава да въздейства на душите и досега.

     Впрочем и много други народи са съперничели на испанците в това отношение. Хилядолетие след хилядолетие вълните на войни, метежи, революции, терор, диви и безпощадни репресии заливали и продължават да заливат лицето на земята; безбройните капки, съставляващи тези вълни, са мъжките воли и мъжките сърца. Но, Боже мой, нима кръвопролитията на Чингиз-хановците, Тамерлановците, Наполеоновците, агонията на помещенията за мъчения, яростта на якобинския терор, неистовството на колониалните завоевания, масовите репресии от фашистките и другите диктатури са започвани и възглавявани от жени? Историята познава жени-отровителки, братоубийци, детеубийци, изобретателни садистки, но не познава нито една, чийто отпечатък върху историята да е съпоставим с отпечатъка, оставен от Тиберий и Нерон, Ассаргадон и Ала ад-Дин, Торквемада и Пизаро, херцог Алба и Робеспиер, Иван Грозни и Скуратов, Химлер и Берия.

     Свито от ужас, принудено да търси убежище дълбоко в семейната единица, женственото начало се е запазило от унищожение само заради това, защото без него самият мъж е безплоден като олово и защото физическото продължаване на човечеството без жената не е възможно.

     Досега се провъзгласяваше, че не само мъжът, но и жената трябва да бъде мъжествена. Ако под мъжественост се разбират смелост и устойчивост в житейската борба, то това, разбира се, е така. Но ако под женственост се подразбират не стил, маниер и поведение, не предпочитания и сентименталност, а по-скоро смесица от сърдечна топлота, вътрешно изящество, нежност и способност ежедневно да се жертваш заради тези, които обичаш, то не само жената, но и мъжът трябва да бъде женствен. Кога най-после човечеството ще дочака епохата, в която лъжливо разбраната мъжественост вече няма да превръща мъжа в свиреп завоевател, кичещ се със своята собствена грубост, в смесица от паун и тигър? Кога в него вече няма да се възпитава фалшив срам пред собствената си затаена нежност, която той потъпква и подтиска? Трудно ще бъде преодолян този хилядолетен комплекс от предразсъдъци, предубеждения, душевна осакатеност и атавистични инстинкти, но те трябва да бъдат преодолени. На всяка цена.

     В метаисторията на най-новото време се извършва едно тайнствено събитие – нова, Божествено-творческа енергия се излива в нашата брамфатура. От древни времена най-възвишени сърца и най-изтънчени умове мечтаели за това събитие, което се извършва сега. Първото звено от веригата събития – събитие с такова значение, че може да се сравни само с инкарнацията на Планетарния Логос като човек – е станало в края на XIX век: това било изливането на енергията на Приснодевата Майка, но не безлична, както това е ставало вече два пъти в историята на човечеството, а несравнимо усилена от личния аспект, който е приела. От висотите на Вселената в Шаданакар се спуснала велика Богородена монада. Почти един век по-късно бегъл поглед в Раорис – един от най-висшите слоеве на нашата брамфатура, в която Тя била влязла тогава, бил даден от Владимир Соловьов, когато той в Египетската пустиня в една звездна нощ преживял потресаващ пробив на съзнанието и съзрял това Велико Женствено Същество със собствените си очи. Нея, Пресветлата и Благата, изражението на Женствения ипостас на Троицата, ние наричаме Звента-Свентана. Сега нейното обиталище е в Баюшми, в един от регионите, които са част от сакуалата на Вълните на Мировата Женственост. Наближава денят на Нейното дългоочаквано спускане в един от върховните градове на метакултурите. Там трябва да се роди Тя в тяло от просветлен ефир – детето на демиурга и една от Великите Сестри. С Нея ще се спусне в този затомис войнство от най-висши души от Елита на Шаданакар. Ето Я нашата надежда и упование, Светлина и Божествена Красота! Защото Нейното раждане ще се отрази в историята ни като нещо, което ще видят нашите внуци и правнуци: основаването на Розата на Света, нейното разпространение по света и, ако страшен срив на човечеството не го отхвърли надолу, в дълбините на мрака – поемането от Розата на Света на върховна власт над цялата Земя.

     О, това все още няма да означава окончателна победа на силите на Светлината – да си припомним конниците на Апокалипсиса! Единствено последователността на появата на конниците в историята не е тази, която е предсказал апостол Йоан на остров Патмос: първи препуснал Черният Конник – ерата на феодалната йерократия. Сега довършва своя път вторият конник, Червеният; всеки ще разбере какво се таи зад този символ. Чакаме и се уповаваме на Белия конник – Розата на Света, златният век на човечеството! Появата на последния конник, Бледния, нищо няма да предотврати –  Гагтунгр ще се сдобие с раждане в човешки облик на този, когото той подготвя вече толкова векове. Но епохата на господство на Розата на Света ще намали неизмеримо броя на духовните жертви. Тя ще успее да възпита ред поколения облагородено човечество. Тя ще укрепи силата на духа на милиони, даже милиарди от колебаещите се. Предупреждавайки за приближаващия се Антихрист, а когато той се появи – показвайки и разобличавайки го, култивирайки в сърцата човешки непоклатима вяра, а в човешкия разум – разбиране на метаисторическите перспективи и мировите духовни перспективи, тя ще направи поколения и поколения недостъпни за изкушенията на бъдещото изчадие на мрака.

     В Енроф мистерията на раждането на Звента-Свентана в един от затомисите ще бъде отразена не само от Розата на Света (както вече споменах, фонетиката на Енроф не може точно да възпроизведе звуците на думите в езика на Световния Синклит. Всяка подобна дума има, така да се каже, един акорд от звуци, един акорд от Значения и, в допълнение, се придружава от светлинни ефекти. Приблизителното значение на „Звента-Свентана” е „Най-ярката от ярките и най-святата от светите”. Името има славянски корен, тъй като затомисът, където ще се извърши нейното раждане, е свързан с хора от предимно славянски произход); навсякъде женската сила и нейната роля в съвременния живот нарастват. Преди всичко от това е обусловен най-вече всеобщият стремеж към мир по света, отвращението към кръвопролитието, разочарованието от насилствените методи за промяна, нарастването на значението на жената в обществото, една непрекъснато усилваща се нежност и загриженост за децата, изгарящата жажда за красота и любов. Ние встъпваме в епоха, когато женската душа ще става все по-чиста и по-широка, когато все по-голям брой жени ще стават дълбоки вдъхновителки, чувствителни майки, мъдри възпитателки, далновидни лидери. Това ще бъде епоха, когато женствеността в човечеството ще се прояви с безпрецедентна сила, уравновесявайки до съвършена хармония баланса с мъжките импулси. Който има очи, нека види.

 

 


Предишна страница

 Прочетено: 919 пъти