Книга VI. ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ НА ШАДАНАКАР

Глава 2. ЛОГОСЪТ НА ШАДАНАКАР

     Доколкото знам, сега всички неизброими множества монади попадат в две онтологически различни категории. Едната представляват Богородените монади. Те не са много. Те са от по-голям мащаб, излезли са непосредствено от непостижимите дълбини на Твореца, предназначени са за водителство на светове и от самото начало пристъпват към него, приемайки, че това водителство не знае нито падения, нито сривове и продължавайки по-нататък, става само още по-велико по слава и сила. Тайната на тяхното Божествено раждане не разбира и няма да разбере никой освен самите тях. В Шаданакар към Богородените монади принадлежат Планетарният Логос, Звента-Свентана, Демиурзите на свръхнародите, Великите Сестри и някои от Върховните Йерархии. Нито една демонична монада в Шаданакар не влиза в тяхното число, макар че не бива да забравяме, че Луцифер е Богородена монада – единствената от всички Богородени монади, извършила богоотстъпничество.

     Към другата категория принадлежат всички останали монади на света, които са Бого-сътворени. Тайната на тяхното сътворение от Бога може да бъде постигната от всяка от тях, макар, разбира се, на изключително високо ниво на възход.

     Планетарният Логос е велика Богородена монада, Божественият разум в нашата брамфатура, най-древната и най-първата от всички нейни монади. Той се отличава от всички останали монади по това, че тъй като Словото е изражение на Говорещия, Той изразява един от ипостасите на Троицата: Бога-Син. Логосът на Шаданакар извървява абсолютно непостижим за нас път на възход и творчество по космическата стълбица и без такава монада няма и не може да има нито една брамфатура, с изключение на демоничните. Защото една такава монада се появява във всяка брамфатура в зората на нейното съществуване и, по време на еволюцията на всички нейни сакуали, остава средоточие на Провиденциалните сили и Божествения Дух.

     Планетарният Логос слязъл в Шаданакар, още щом създадената от йерархиите материалност на брамфатурата станала способна да Го вмести. Слоят, в който Той слязъл отначало, впоследствие щял да стане Иролн. Посредством усилията на Логоса този слой бил подготвен да приеме множество млади Богосътворени монади; но тези усилия били недостатъчни, за да предпазят Шаданакар от нахлуване на Гагтунгр; Планетарният Логос и войнството светли монади били принудени да встъпят в борба с него. Създавали се прекрасните закони на света, чужди на страданието, смъртта и каквато и да било тъмнина. Началото на първото човечество – ангелското, било положено от Самия Планетарен Логос и Лилит, чието същество тогава било все още свободно от демоничния ейцехор. Едновременно с постоянната борба с демоническия стан се създавали Олирна, както и сакуалите на Висшето Предназначение, Великите Йерархии и Върховните Стихиали. В допълнение се подготвяли тези слоеве, които впоследствие станали сакуалите на инволтация от другите планети, Слънцето и Астрафайр. Някои слоеве, създадени тогава, вече не съществуват; например, онези, в които в онези времена се издигали човекоангелите, след като постигнат просветление. И тъй като материалността на тези същества не е била отровена от ейцехор, възходът на ангелочовечеството не бил помрачен от никакъв морален срив.

     Под представа за първородния грях следва да се разбира онова, което е станало между Лилит и Гагтунгр, когато той нахлул в нейния свят – онова, вследствие на което сатанинското семе, ейцехор, носят оттогава всички същества, в чиито плътноматериални семейни вериги Лилит е вземала или взема участие. В демоничните същества ейцехорът господства даже над монадите, при останалите, в най-лошия случай – над шелта. Що се отнася до легендата за Адам и Ева, в нея всички слоеве, ери и йерархии са дотолкова объркани, че най-добре изобщо да не се докосваме до това предание. Във всеки случай общото изкупление, тоест просветляване на всички ейцехори, щяло в края на краищата да се извърши от Христос, ако Неговата мисия в Енроф не била прекъсната.

     Като огледално изображение на слизането на ангелските монади в Шаданакар Гагтунгр създал плътноматериален слой, където претърпели своята инкарнация по-малки демонични същества – същите тези демони, които с времето се превърнали в чудовищата на съвременността: уицраорите, велгите, рифрите, игвите и ангелите на мрака. А паралелно с възхода на ангелочовечеството започнал да възниква органичен живот в Енроф, поверен на грижите на царството на животните. Това царство било замислено  като грандиозна общност от нови, млади, сътворени от Бога монади, призвани да слязат в най-плътните слоеве на материалността, за да ги просветлят. Когато на Гагтунгр се отдало да изкриви законите на живота в Енроф, да сложи своя отпечатък над животинското царство и с това да преобърне Провиденциалния замисъл, от силите на Планетарния Логос било създадено второ човечество – титаните, чието предназначение се състояло в това, в което се е състояло и във всички общности на Светлината: в просветляване на материята.

     С времето те трябвало да преминат в Енроф и да ръководят там процесите на просветление на животинското царство и на някои стихиали – демонични или забавени в своя растеж. Но с бунта и падението на титаните нова катастрофа обхванала Провиденциалните сили. Крахът на второто човечество послужил на Гагтунгр като източник на нарастване на неговата мощ до ниво, каквото той още никога не е познавал. И ако животинското царство е било само забавено от него в своето развитие, а титаните – хвърлени в световете на Възмездието и по-късно измъкнали се оттам, то Лунното човечество, създадено от Планетарния Логос и Неговите сили, след титаните претърпяло още по-съкрушителен удар и преминавайки през фаза, при която почти всички негови шелти били демонизирани, изчезнало напълно от лицето на Енроф. Това станало преди около 800 000 години, когато в земния Енроф човекът започнал да се отделя от животинското царство, а в другите триизмерни слоеве от Планетарния Логос и Неговите помощници било сътворено човечеството на даймоните. Неговото сътворяване било предизвикано от необходимостта за усилване на лагера на Светлината и от факта, че изливащите се от лоното на Отеца нови и нови войнства от монади търсели пътища за спускане в плътноматериалните слоеве, за да ги просветлят. На даймоните не била възложена задача за просветляване на животинското царство – техните слоеве по никакъв начин не са свързани с животните, но просветляването на забавените в своя растеж стихиали било и си остава една от техните задачи.

     Що се отнася до така наречената зора на появата на човечеството, тоест ерата на отделянето на човешкия вид от царството на животните, това била необичайно унила и мрачна зора. Човечеството от пещерния век може и трябва да бъде съжалявано, но не идеализирано – то било жестоко, ограничено и грубо утилитарно. То не е познавало абсолютно нищо духовно освен магията, а магията е утилитарна и користна по самото си същество. Микроскопическо малцинство бавно схващало непонятното никому чувство на Великите Стихиали и първите филизи на чувството за красота. Първото масово усещане на трансфизическата страна на реалността било преживяването на разлятата навсякъде арунгвилта-прана.

     Процесът на бавно филтриране на духовната сфера в човешкото съзнание бил в ход хилядолетие след хилядолетие, капка по капка; на всеки няколко века в подсъзнанието на индивида се натрупвал известен заряд енергия, някакъв духовен квант, и внезапно избухвал в неговата душа и разум. Това били първите хора със светли мисии, своего рода вестители. Около тях се формирали малки групи, открити били първите стъпала от пътя към духовното израстване. Трудно е да се определи кога е започнало това, но във всеки случай проблясъци се забелязват още към края на Кроманьонския период. След това настъпил дълъг регрес, после – нови проблясъци на Американския континент, и, накрая, в навечерието на образуването на Атлантическата култура, те най-после се комбинирали, за да формират непрекъснати вериги Светлина.

     Гибелта на Атлантида поставила под заплаха всички придобивки на духовността, направени за тези невесели столетия. Една фина нишка успели да пренесат в Африка и да предадат на Египет посредством Суданската култура. Друга нишка била прехвърлена в Америка. Настъпили векове на мъчително вълнение за всички сили на Светлината, защото натискът на тъмнината бил такъв, че нишката се въплъщавала в един-единствен човек на Земята. Лесно ли е да си представим неговата безпримерна самота и бушуването на мрака, жадуващ да го погуби? Можех да назова няколко странно звучащи, неизвестни имена, но по-добре е да кажа, че тези вестители и герои на духа от кървавата зора на човечеството впоследствие вплели в по-нататъшните свои гирлянди тези най-прекрасни и най-ярки цветове, чиито имена са ни известни сега. Това са Ехнатон, Зороастър, Мойсей, Осия, Буда, Махавира, Лао Цзъ, апостол Йоан. На особено яростна борба издържал бъдещият Гаутама Буда. Това станало сред африканските племена в областта на езерото Чад, когато Суданската култура все още не съществувала, а вече затихващият огън на атлантската мъдрост и духовност мъждукал в душата на този единствен човек. Нишката, прехвърлена в Америка, била скъсана и на земното кълбо той останал единственият пламък на духа в Енроф. От гледна точка на по-късните стандарти, прилагани към пророците и вестителите, той бил все още не така ярък, но бил единствен – и с това всичко е казано. Синклитът на Атлантида бил твърде далеч географски, за да му оказва конкретна помощ; той все още не умеел да приема помощ от другите сили на Светлината със своето бодърстващо дневно съзнание и му се струвало, че е абсолютно сам и води нескончаема битка в мрака. За щастие, към края на тази негова инкарнация, при него се появили няколко достойни ученици и всичко било спасено. Именно в това е невероятността на неговия подвиг – всичко било постигнато без Синклит!

     Преди около 10 000 години, когато при нас Атлантида преживявала своя разцвет, Планетарният Логос се въплътил в Жерам – свят на даймоните, съответстващ на нашия Енроф. Да прекъсне или да изкриви Неговата мисия в света на даймоните на Гагтунгр не му се отдало, нито успял да умъртви физически Неговото въплъщение, преди то да бъде изпълнено с цялата сила на Логоса; пътят на Логоса в света на даймоните се превърнал в Негов апотеоз и цялата сакуала встъпила на пътя на последователните етапи на просветлението. Мисията на Логоса по отношение на света на даймоните била подобна на Неговата по-късна мисия по отношение на нашето човечество, но там тя била доведена до победоносен край и това ускорило развитието на сакуалата.

     Преди да приеме човешка форма, в която напълно би се отразила Неговата същност, Великият Дух изпълнил предварително спускане, въплътявайки се преди около 7 000 години в Гондвана. Там Той бил велик Учител. Но човечеството все още не било подготвено да приеме духовността, изливаща се чрез въплътения Логос. Било основано само най-чисто езотерично учение, хвърлени били първите му семена, пренесени от ветровете на историята до почвата на други страни и култури: Индия, Египет, Китай, Иран, Вавилон. Въплъщението на Логоса в Гондвана още не притежавало такава пълнота, каквато по-късно се проявила в Иисус Христос; това била всъщност само подготовката за Неговото по-късно слизане.

     Народът, културата, страната, които трябвало да станат арена на живота на Христос, били определени, разбира се, не веднага. Необходимо условие било да има точно формулиран монотеизъм, изповядван не от единици, а възприет вече от масата на народа. В противен случай психологическата почва, необходима за откровението на Бога-Син, би липсвала. Но географските и исторически условия, определили културния и религиозен характер на народите на Индия и Китай, не дали методи за проникване на монотеистическата идея в съзнанието на народните маси. Монотеистичното учение на Лао Цзъ и други подобни тенденции в брахманизма останали всъщност езотерични доктрини. Всички  те се ограничавали с духовния възторг на отделни висши души и индивидуални теософски спекулации. Безпримерният религиозен гений на народите на Индия обусловил възприемането от тях на откровенията на много Велики Йерархии и създаването на Синклит, несравним с който и да било друг по своята численост. Но могъщият пантеон на Индия като че ли засенчвал още по-висшата реалност на Мировата Салватера. Индийското религиозно съзнание отдавна било свикнало с представата за  въплъщаване на йерархиите в облика на хора и даже в облика на животни; затова то не било в състояние да възприеме цялата изключителна и особена природа на въплъщаването на Планетарния Логос, Неговото пълно принципно несходство нито с аватарите на Вишну, нито с инкарнациите на каквито и да било други сили на Светлината. Будизмът, с мощната си етическа страна, избягва ясно формулиране на въпроса за Абсолюта. Буда, както и Махавира, смятал, че в делото по спасението човекът трябва да разчита само на собствените си усилия. Тази заблуда била породена от отрицателната страна на страшния духовен опит, който той придобил по време на своето самотно бдение сред планетарната нощ – опит, който той си спомнил, след като станал Гаутама, но който очевидно не могъл да осмисли до край. Така или иначе, будисткото учение, избягващо признаването на Един Бог, със своето широко разпространение в Индия окончателно зачеркнало тази страна от списъка на възможните арени на въплъщение на Планетарния Логос.

     В XIV век преди нашата ера бил направен първият в световната история опит да се установи ясно формулиран, центриран в Слънцето монотеизъм на една всенародна религия. Това станало в Египет и исполинската фигура на фараона-реформатор и досега се възвисява над хоризонта на изминалите векове като пример за един от първите пророци в историята. Каква пълна самота трябва да е изпитвал този гениален поет и гадател, завършил своя вдъхновяващ химн към Едното Божество с трагичния вопъл: “И никой не Те познава освен Твоя син, Ехнатон!”

     Впрочем този вопъл не бива да се разбира съвсем буквално; имало е поне един човек, споделящ неговата самота. Ролята на царица Нефертити, неговата жена, като вдъхновителка и участничка в религиозните реформи едва ли може да бъде преувеличена от някого. Тази изумителна жена преминала по златистите пясъци на своята страна като посланичка на същата тази Небесна Светлина, както и нейният съпруг, и отдавна вече те двамата, неразривно свързани с творчеството и Божествената любов на всеки етап от своето пътуване, са стигнали най-висшите светове на Шаданакар.

     Както е известно, опитът на Ехнатон претърпял провал. Не само основаната от него религия, а даже името на самия реформатор било старателно изтрито от аналите на египетската историография. Историческата истина е възстановена едва в края на XIX век с усилията на европейски археолози. С провала на този план и с продължителното, устойчиво господство на многобожието като доминантна религиозна форма Египет също изпаднал от списъка на възможните арени за въплъщение на Христос.

     В ясно монотеистична религия не могъл да се развие и маздеизмът в Иран. Митът на тази религия не могъл да вмести даже малка част от нейния колосален трансмит. Отговорността за това пада, разбира се, не на нейните основатели, тъй като те, и на първо място самият Зороастър, подготвили религиозна форма с достатъчна вместимост за побиране на съдържание с огромни пропорции. Отговорност за това носят уицраорите на Иран и неговият шрастр. Тяхното отражение в Енроф – империята на Ахеменидите – съумяла да забави всяко духовно развитие, да предизвика закостеняване на религиозните форми на маздеизма, да подтисне неговия мистицизъм, да вкамени неговия морал, да насочи не към религията, а към себе си потока на естетиката, а душевната енергия на свръхнарода да пренасочи към създаването на държавна империя. Когато тази империя най-после паднала и Колективната Душа на Иран била за кратко освободена, вече било твърде късно. Религията на Митра, разпространила се тогава, носи отпечатъка на творчество твърде стремително, откровение твърде неясно. Погледът на Избиращия се спрял най-накрая на евреите.

     Едно метаисторическо изследване на Библията дало възможност да се проследи как са били инспирирани пророците на демиурга на този народ; колко изкривено, но все пак именно неговия глас улавяли създателите на книгите на Йов, Соломон, Иисус, син на Сирах; как това откровение в началото било замърсено и принизено от инспирация от Шалем, от стихиала на планината Синай, дух суров, жесток и упорит; и как след това книгите на Стария Завет започват все повече да се помрачават от гневни нотки, ярост, войнственост и безжалостна взискателност – характерните интонации на уицраорите. Но монотеизмът, като национална религия, е бил необходим за мисията на Христос, именно евреите са го дали; именно в това е техният исторически и метаисторически принос. Важното е това, че независимо от безбройните погрешни интерпретации, въпреки объркаността на йерархиите, вдъхновяващи разума и съзидателните импулси на авторите на Стария Завет, монотеистическата религия оцеляла и под „Аз” в библейските книги може, макар, разбира се, не винаги, да се разбира Всевишният.

     Доколкото метаисторическото познание допуска разбирането на задачите, пред които се е изправил Христос в Своя земен живот, засега можем да ги определим по следния начин: приобщаване на човечеството към Духовната Вселена вместо догадки за нея с помощта на спекулативната философия и индивидуалните предчувствия; разблокиране в човека на органите за духовно възприемане, преодоляване на закона на джунглата; разкъсване на железния пръстен на Закона на кармата; отменяне в човешкото общество на закона за насилието и, следователно, на държавите; превръщане на човечеството в братство; преодоляване на закона за смъртта, замяна на смъртта с материална трансформация; въздигане на хората до нивото на богочовечество. О, Христос не трябваше да умира – не само от насилствена, но и от естествена смърт. След многогодишен живот в Енроф и реализиране на тези задачи, заради които Той е приел тази инкарнация, Го е чакала трансформация, а не смърт – преображение на цялото Негово същество и Негов преход в Олирна пред очите на света. Ако беше завършена, мисията на Христос би предизвикала това, че след две-три столетия на Земята, вместо държавите с техните армии и кървави вакханалии, би се установила идеалната Църква-Братство. Числото на жертвите, сумата на страданията и сроковете, необходими за възход на човечеството, биха се съкратили неизмеримо.

     Основаването от Христос на Църква в Енроф било предшествано от изливане на енергия от  Приснодевата Майка, друг ипостас на Троицата, във висшите светове на Шаданакар. Тази еманация на енергия не носела личен характер, не се заключавала в низхождане на някаква Богородена монада. Това не било и първата еманация на Женственост  в Енроф. Първата еманация на Женственост за периода на съществуването на човечеството станала 14 или 12 века по-рано и отглас от интуитивното разбиране на този факт може да се намери в някои легенди, където, впрочем, той неразчленимо се слива с преданията за жертвените еманации на колективните души на свръхнародите в тъмните слоеве, както виждаме, например, във Вавилон. На два пъти именно във Вавилон, при това вторият път именно в епохата на първата еманация на Женственост, приемала въплъщение в женски облик тази най-светла от Богосътворените монади, на която впоследствие предстояло да стане Майка на Планетарния Логос на Земята. Нейният живот този път не я извел отвъд пределите на неголемия град в Сеннаар; Тя била там велика праведница и впоследствие била екзекутирана. В момента на Нейната смърт Мировата Женственост просветлила цялото Нейно същество и това я предопределило впоследствие да стане Божията майка.  Още преди това, преди Вавилон, Тя живяла в Атлантида, където била просто красива жена и майка на много деца, а преди Атлантида, в самата зора на човешката цивилизация, Тя живяла в малко селце в Централна Америка. Това селце е напълно забравено и неговите бедни останки никога няма да бъдат извлечени изпод тропическите джунгли на Хондурас и Гватемала. Преди това, по време на първобитната ера, монадата на бъдещата Божия майка не се е раждала в човешки облик.

     Второто излияние на силите на Мировата Женственост в Шаданакар отекнало в Енроф с известно смекчаване на душевната черупка в съществото на множество хора; без това образуването на Църква от Иисус Христос не би било възможно. Християнските църкви, в тази прекъсната, незавършена форма, позната ни според историята, са бледи, зачатъчни, ограничени и изкривени отражения на Църквата, която пребивавала в най-висшите слоеве на Шаданакар.

     На възраст от 14 до 30 години Иисус е пътувал в Иран и Индия, където Той преминал през най-дълбоката мъдрост, достигната тогава от човечеството, само за да я остави далеч зад Себе Си.

     Защо Иисус не е оставил в писмена форма изложението на Своето учение? Защо е предпочел да повери тази задача на Своите ученици? Та нали даже, бидейки вдъхновявани от Бога, евангелистите си оставали хора, а великият враг не дремел и даже в книгите от Новия Завет на места ясно се различава неговият изкривяващ отпечатък. Но Христос не можел да изложи Своето учение в книга затова, защото учение били не само Неговите думи, но и целият Му живот. Учение било непорочното зачатие и Неговото раждане в тихата витлеемска нощ, озарена от пеенето на ангели; Неговата среща с Гагтунгр в пустинята и Неговото странстване по пътищата на Галилея; Неговата бедност и Неговата любов, изцеляването на болните и възкресяването на мъртвите, ходенето по вода и преображението му на планината Тавор. Неговото мъченичество и Възкресение. Такова учение можело да бъде изложено, макар и с празнини и грешки, само от живите свидетели на този Божествен жизнен път. Но в празнините пропълзял нашият изконен враг; прониквайки в човешкото съзнание на авторите на Евангелията, той съумял да изопачи много свидетелства, да изкриви и помрачи идеи, да принизи и ограничи този идеал, даже да припише на Христос думи, които Спасителят на света не би могъл да произнесе. Ние все още нямаме начини да отделим в Евангелията истинското от погрешното, няма нито точни критерии, нито очевидни доказателства. Всеки, който чете Новия Завет, следва да помни, че учението на Христос е целият Негов живот, а не само думите Му; що се отнася до приписваните Му думи, истинско е всичко, което е в съответствие с духа на любовта, и погрешно е всичко, което е отбелязано от духа грозен и безпощаден.

     Трудно е да се каже от кой момент от земния живот на Иисус на Земята в Неговата душа за пръв път е възникнала тревога, съмнение в пълния успех на Неговата мисия. Но в последния период на Неговата проповедническа  дейност все по-отчетливо се чувства в Неговите думи – доколкото ги знаем от Евангелието, едно осъзнаване, че господарят на тъмните сили може да се окаже временен, частичен победител. Действително, видима форма на такава частична победа приело предателството на Юда, което довело до Голгота.

     Личните мотиви на Юда за предателството били резултат от това, че Христос, със Своето инкарниране като човек, разрушил в душата на Юда еврейската мечта за Месията като за национален цар и господар на света. Тази мечта пламенно горяла в сърцето на Юда през целия му живот до самия ден на неговата среща с Иисус и нейното разбиване било за него огромна трагедия. В Божествеността на Иисус той не изпитвал ни най-малко съмнение и предателството било акт на смъртна ненавист, отчетливо осъзнато богоубийство. Тридесетте сребърника, изобщо мотивът алчност бил само набързо предприета маскировка; той не можел да разкрие пред хората истинските мотиви за своето престъпление! Именно характерът на тези истински мотиви извикал такава безпримерно тежка форма на кармично възмездие, каквато било неговото пропадане в Журщ.

     Сега става ясно какво необятно значение са имали събитията, разгърнали се в Йерусалим след тържественото влизане на Иисус Христос в този град. Към този момент Планетарният Логос още не е могъл да подготви Своето въплъщение за трансформация и на Голгота Го очаквала мъчителна човешка смърт. Да избегне екзекуцията Той не искал, макар и да можел: това щяло да бъде отстъпление, а и все едно, Гагтунгр би Го умъртвил малко по-късно. Но след смъртта за Него се оказала възможна трансформация от друг вид – възкресение. А между Неговата смърт и Възкресение се извършило онова потресло Шаданакар Негово слизане в световете на Възмездието и разтварянето на вечно затворените врати на тези светове – слизане, което наистина спечелило на Иисус името на Спасител. Той преминал през всички слоеве на магмата и ядрото; непреодолим за Него се оказал само прагът на Суфетх. Всички останали прагове били отместени, ключалките строшени и страдалците – издигнати: едни в световете на Просветлението, други в шрастрите, трети в горните слоеве на Възмездието, които били започнали да се преобразуват от вечни страдалища във временни чистилища. Така било положено началото на голямата задача за смекчаване на Закона на кармата, работата по която впоследствие ставала все по-интензивна.

     Физическото тяло на Спасителя, лежащо в гробницата, се просветлило и бидейки възвърнато към живот, влязло в друг, по-висш слой на триизмерната материалност – в Олирна. Тези свойства на тялото Му, които били забелязани от апостолите между Неговото Възкресение и Възнесение – например, способността за преминаване през предметите на нашия слой и, заедно с това, способността да приема храна или способността за преодоляване на разстояния с голяма скорост, се обясняват именно с това. Същата тази нова, втора трансформация, която е описана в Евангелието като Възнесението, е била не нещо друго, а преход на нашия Спасител от Олирна още по-високо, в следващия от тогава съществуващите слоеве. След известно време Той прекарал през същата трансформация Божията Майка Мария, а още няколко десетилетия по-късно – и апостол Йоан. Впоследствие били извършени трансформации и на други велики човешки души.

     Постепенно възхождайки от сила към сила, вече деветнадесет века Възкръсналият възглавява борбата на всички светли сили на Светлината от Шаданакар против демоничните сили. В първите векове на християнството били създадени нови просветляващи слоеве – Файр, Нертис, Готимна, след това Уснорм, и преминаването на много милиони от подлежащите на просветление през тази сакуала било ускорено. Чрез християнските църкви се изливал надолу могъщ поток духовност, изфинвайки и просветлявайки повече човешки души; възникнали и разцъфтели блестящите затомиси на християнските метакултури с техните многолюдни, още по-светли Синклити. Най-грандиозният процес на превръщане на страдалищата в чистилища към наше време е достигнал почти половината от своя път; очаква преобразуване сакуалата на Магмата, а самите чистилища трябва постепенно да се изменят още повече. Елементът на възмездие от тях ще бъде отстранен напълно; вместо това на душите с утежнено ефирно тяло ще бъде оказана духовна помощ от страна на Синклитите, която може да бъде уподобена повече на терапия, отколкото на наказание.

     За тези векове Божията Майка Мария извършила Своя възход от свят към свят. Помощничка на всички страдащи, особено на всички мъчещи се в преизподнята, Всеобща Застъпница и Велика Страдалница [Mater Dolorosa]  за всеки и всичко, Тя, както и Нейният Син, пребивава в Мировата Салватера, като за слизане в другите слоеве приема светозарно-ефирни одежди. Спасителят, който, както Планетарният Логос, обитава във вътрешната камера на Салватерата, от много столетия притежава властта да се облича в създавани от Него светоносно-ефирни тела и в тази форма Той слиза в затомиса, общувайки там със Синклитите на метакултурите. Неговата мощ е нараснала неизмеримо; но смисълът на процесите, извършвани в тези две хилядолетия в най-висшите светове на Шаданакар, ние все още не сме в състояние да възприемем, макар че те очевидно са най-главното от гледна точка на метаисторията.

     Но ако отвъдната борба на Иисус Христос с демоничните сили е била ознаменувана от поредица мирови победи, то резултатът от съкращаването на Неговата мисия в Енроф бил неизчерпаемо множество трагични последици.

     Самото Му учение се оказало изкривено, смесено с елементи от Стария Завет – точно с тези елементи, които били надмогнати чрез живота на Христос, и ако този живот не се беше оказал прекъснат, те щяха да бъдат надмогнати веднъж завинаги. Главните характеристики на тези елементи – привнасяне в образа на Бога на черти на страшен, безжалостен съдия, даже отмъстител, и приписване именно на Него на безчовечните закони на Природата и нравственото възмездие. Тази древна погрешна интерпретация на безчовечните закони на Природата служи като немалка спирачка пред възходящия път на душата: объркването в съзнанието на Божественото и демоничното ни принуждава да свикнем с идеята за оправданата, предвечна и неизменна природа на същите тези закони, за които отговорност носи Гагтунгр и които трябва да бъдат облекчени, одухотворени, радикално изменени. Такова снижаване на нивото на етическото разбиране естествено води до съсредоточаване на вниманието на хората върху своето лично спасение, а техният импулс към социално състрадание и активен стремеж към просветляване на света се оказват парализирани.

     Резултатът от прекъсването на мисията на Христос е и в това, че материалното начало в Природата и плътското в човека не дочакали просветлението, което трябвало да стане във всеобщ мащаб, а не само в естеството на Самия Христос. И оставайки непросветлени, те били изхвърлени от християнската Църква отвъд пределите на онова, което било одобрено, приемано и благославяно от нея. Тайнството на кръщението и причестяването разграничавали неофита от езическата прослава на независимото плътско начало; на връзката не била давана никаква друга, по-висша формулировка. Тенденцията към аскетизъм в християнството, едва смекчена от компромисния институт на тайнството на бракосъчетанието, тази поляризация на понятията “дух” и “плът”, която християнството водело след себе си във всички обхванати от него култури и която доведе в края на краищата до безрелигиозната ера на цивилизацията – всичко това не е проста случайност или даже чисто историческо явление. Напротив, то е отражение на един аспект от метаисторическата съдба на християнството – аспект, породен от прекъсването на мисията на Христос в Енроф.

     Главното е, че в Енроф изобщо не се извършила коренна промяна. Законите останали закони, инстинктите – инстинкти, страстите – страсти, болестите – болести, смъртта – смърт, държавите – държави, войните – войни, тираниите – тирании. Възникването на Църква сред човечеството, Църква, обременена от предишно самолюбие и неимунизирана от тъмни инспирации, не можело да предизвика бърз растеж – духовен и нравствен, който е щял да се извърши, ако Гагтунгр не беше прекъснал живота на Христос. Поради тази причина в течение на деветнадесет века човечеството се препъваше по разбит, зигзагообразен, неравномерен и едностранен път; той е равнодействаща между работата на Провиденциалните сили и яростните действия на Гагтунгр.

     Половинчатият характер на победата на великия демон го въвел в продължително състояние на неконтролируема ярост. Ефектът от тази неистова ярост се почувствал и в Енроф, пораждайки безпрецедентни вълнения на повърхността на всемирната история. Поредицата чудовищни тирани на престола на Римската империя през I век от новата ера, техните злодеяния, несравними с нищо преди или след тях, тяхната неподдаваща се на рационално тълкуване кръвожадност, гордост, безумие, тяхната нечовешка изобретателност в областта на измислянето на нови методи за мъчения, уродливата изкривеност на техните творчески импулси, подбуждащи ги да издигат съоръжения, нечувани по своята грандиозност, или угаждащи на най-неизменните инстинкти на масите – като Колизеума, или напълно безсмислени – като абсурдните начинания на Калигула; всичко това са отзвуци от яростта на този, който е видял, че извечният негов враг, макар и задържан на Своя път, е станал по-могъщ и сега ще расте от слава към слава.

     Още няколко века преди Христос Гагтунгр бил намерил внушително оръжие – отдало му се да въплъти в съответните слоеве някакви огромни по мащаби демонични същества и така да основе във Вавилоно-Асирия и Картаген първата династия на уицраорите. Един от нейното поколение, уицраорът на еврейството, добросъвестно помогнал на своя господар в неговата борба с Христос по време на живота на Спасителя в Енроф: без този уицраор едва ли би се оказало възможно да поквари изцяло волята на Юда Искариот и на многото лидери на еврейството и да ги подведе да си мислят, че като преследват и екзекутират Христос, те защитават интересите на своя народ. В допълнение на това Гагтунгр добре разбирал, че създаването на две, три или няколко хищни същества от един и същи вид на един и същи слой може би ще доведе, по закона за джунглата, до победа на най-силния от тях, докато най-силният измежду най-силните не успее да разпространи в бъдеще над всички шрастри своята власт, а над целия земен Енроф – властта на своите човешки марионетки. Така всички условия ще бъдат подготвени за абсолютна тирания. Именно в хода на осъществяването на този план били създадени династии на уицраорите също така и в Иран и Рим, и римската се оказала по-силна от останалите.

     Изглежда, че през I век, вече след възкресението на Христос, главната надежда на Гагтунгр се възлагала именно на Форсуф – уицраора на Римската империя. Нещо повече – изглежда, че тогава даже Синклитите не притежавали увереност в това, че яростта на Гагтунгр, удвояваща неговата сила, нямало да доведе до появата на Антихриста в близко бъдеще и нямало да съкрати сроковете на първия еон, с това умножавайки броя на духовните  жертви до непредставими размери и усложнявайки до крайност задачите на втория еон. С тази тревога се обяснява апокалиптичното, или по-скоро есхатологическо, настроение, това очакване на края на света в недалечни дни, което обхванало християнските общини и еврейството в първите десетилетия след Възкресението на Христос. За щастие тези опасения не се оправдали; силата на Гагтунгр по онова време стигала само за фантастически нелепите кървави безумства на кесарите и за опита да се изтреби християнската Църква физически. Към средата на I век, обаче, в дейността на Гагтунгр се забелязва и друг план за атака. Мисията на Христос в Енроф останала недовършена и затова основаната от Него Църква, вместо да се превърне във всемирен апотеоз, едва тлеела под формата на няколко малки общности, притиснати под смазващите пластове държавни институции, създадени от уицраорите, и под твърдата черупка на душите, инспирирани от тези демони. Възползвайки се от това, силите на Гагтунгр започнали да се намесват в живота на самата Църква. Появила се високо надарена и дълбоко искрена в своето приемане на Христос волева личност, в която еврейската праволинейност и агресивната еврейска суровост се съчетавали с разсъдъчно-правовото съзнание на римския гражданин.

     Този човек бил носител на някаква мисия, безусловно светла, но неговите споменати по-горе лични и наследствени черти извратили собственото му разбиране за тази мисия. Вместо продължаване на Христовото дело, вместо укрепване и просветляване на Църквата само и единствено от духа на любовта, тринадесетият апостол разгърнал огромна, най-широка дейност, циментирайки разпръснатите общности със строги правила, сляпо покорство към един лидер и даже страх, тъй като опасността да бъдеш изхвърлен от лоното на Църквата в случай на непокорство пораждала именно това – духовен страх. Обстоятелството, че апостол Павел никога не е срещал Иисус Христос по време на Неговия живот и е бил, следователно, лишен от всичко благодатно, което се е излъчвало пряко от Иисус, не е по-малко важно, отколкото е и обстоятелството, че Павел не е присъствал, когато Светият Дух е слязъл над другите апостоли. При все това останалите апостоли като че ли се оттеглят на заден план, всеки от тях съсредоточава своята дейност върху локални задачи, върху създаването на християнски общности в една или друга страна, а лишеният от Божествената благодат Павел постепенно се оказва доминираща фигура, възвисяваща се над всички общности, обединяваща ги и на всички тях диктуваща това, което му се струва продължение на Христовото дело.

     Това, може би, е първото явно проявление на решимостта на Гагтунгр да измени из основи демоническия план. Към края на I век обстановката и цялата атмосфера сред управляващия елит на римската държавност внезапно се изменя. Последният изверг на престола, Домициан, пада в жертва на заговорници. Ерата на кесарските безумства рязко се прекъсва. По-нататък, по време на цялото следващо столетие, на престола се сменяли напълно достойни монарси. Те, разбира се, изпълнявали това, което изисквала логиката на властта, което изисквала волята на уицраора Форсуф, и се стараели да укрепят тази държавна система, която осигурявала на уицраора такъв неизчерпаем приток на червена хранителна роса (тя се нарича шавва), но не се виждали вече нито предишните илюзорни мечтания за завладяване на света, нито умопобърканите строителни проекти, нито “живите факли”, тоест полетите с катран и запалени християни, с които имал навика да озарява своите оргии Нерон. Държавният живот влиза в повече или по-малко нормално русло. С други думи, Форсуф се грижел за своето оцеляване, но към всемирна власт вече не бил насърчаван. Средоточието на по-висшия демонически план се изменило. Идеята да се доведе Римската империя до стадий на планетарно владичество била отхвърлена. Крайъгълен камък на техния план станала друга идея – да се узурпира християнската Църква отвътре.

     Въпреки всички изкривявания, предизвикани в християнството от духовната ограниченост на хилядите, които са го създали, християнската Църква (а по-късно – нейните различни църкви) е била устие на могъщ духовен поток, изливащ се надолу от планетарните висоти. В очите на „Умния дух” (Гагтунгр – б.р.) Църквата станала фактор от първостепенна важност и били използвани всички средства, за да бъде завладяна отвътре. Семитската религиозна изключителност, гръцкият духовен сепаратизъм, римската безжалостност и жаждата за политическа хегемония на всяка цена – всичко било привлечено на помощ през втори, трети, четвърти, пети векове от християнската ера. За постигане на основната цел това, разбира се, било недостатъчно, но то стигало напълно, за да отвлече Църквата от изпълнението на нейните преки задачи, да замърси нейния дух с ненавист, да я увлече в океана на политическите вълнения, да подмени непреходните духовни цели със злободневно-житейски, да подчини източната ѝ половина на властта на императорите, а западната – на догмата за лъжливо разбраната теократия. Църквата станала политическа сила – толкова по-зле за нея! Човечеството било все още далеч от онази нравствена висота, на която било възможно да съчетае политическото водителство с моралната чистота.

     Моята неосведоменост ми пречи дори само да очертая деветнадесетвековната борба на Гагтунгр със силите на Възкръсналия Христос, а какво остава за цялостната панорамна картина. Повече или по-малко ясни за мен са само отделни, твърде малобройни нейни звена.

     Например, в контекста на тази битка метаисторическото значение на личността и дейността на Мохамед постепенно се изяснява. От гледна точка на някаква ортодоксалност, мюсюлманска или християнска, сравнително лесно е да се даде една или друга положителна или отрицателна оценка на тази дейност. Но, стремейки се да запазим обективност, неизбежно се натъкваме на такива съображения и доводи, противоречивостта на които не позволява да се произнесе окончателно съждение. Не подлежат на съмнение нито религиозната гениалност на Мохамед, нито неговата искреност, нито неговата вдъхновеност от висши идеали, нито тази особена огнена убедителност на неговата проповед, която ни кара да признаем в него истинския пророк, тоест вестителя на горния свят. От друга страна, трудно е да се види в какво собствено можем да разпознаем прогресивността на неговото учение в сравнение с християнството; ако в неговото учение няма такава прогресивност, тогава защо то е било нужно на човечеството? Да третираме Мохамед като фалшив пророк също не помага за изясняване на въпроса, тъй като остава напълно невъзможно да се разбере как религиозното лъжеучение е могло все пак да се превърне в някакъв канал, по който духовността се излива в почвата на велики народи, като издига нагоре милиони и милиони души посредством пламенното поклонение на Единия Бог.

     Метаисторическото познание дава на тези въпроси неочакван отговор, еднакво неприемлив, за съжаление, както за християнската, така и за мюсюлманската ортодоксалност. Работата е в това, че правилният отговор може да бъде намерен от нас, само ако се убедим, че Мохамед се е явил в този исторически момент, когато от Гагтунгр вече e била подготвена появата на историческата сцена на истински лъжепророк. Това била фигура от огромен мащаб и толкова огромна би била духовната опасност за човечеството в лицето на това същество. Лъжепророкът трябвало да откъсне от християнството ред далечни народи, които все още били в началните етапи на християнството, да обърне ред други нации, които не са били покръстени, и да възбуди сред самото християнство движение с решително демонична насоченост. Несъвършенството на християнската Църква било почва, в която подобно отровно семе би могло да даде най-богат плод, завършвайки с въдворяването на група явни и тайни привърженици на Гагтунг на кормилото на духовната и държавната власт.

     Пророк Мохамед бил носител на висока мисия. Смисълът ѝ се свеждал до това, да въвлече в движението младия и чист арабски народ, едва-едва докоснал се до християнството, и да създаде с неговите сили в християнската Църква пламенно движение в посока към религиозна реформация, към очистване на християнството от крайностите на аскетизма – от една страна, от подчинеността на Църквата на държавата – от друга, от теократичната диктатура, до която вече се домогвало папството – от трета. Но Мохамед бил не само религиозен учител, той бил гениален поет – бил даже повече поет, отколкото изпратен от друг свят пророк; той бил наистина един от най-великите поети на всички времена. Тази поетическа гениалност, в съчетание с някои други качества на неговия характер, го отклонила от неговия непоколебим религиозен път. Струя на могъща поетическа съзидателност нахлула в  руслото на главния канал на неговата религиозна мисия, изкривявайки и размътвайки откровението, което му било дадено. Вместо реформиране на християнството Мохамед си позволил да се увлече от идеята за създаването на нова, чиста религия. Но тъй като неговото откровение не било достатъчно за това, да каже нещо наистина ново след Христа, религията, която основал, се оказала не прогресивна, а регресивна в сравнение с учението на Христос (макар и не лъжлива и не демоническа). Тази религия всъщност въвлякла в своя поток тези народи, които без Мохамед биха станали жертва на фалшивия пророк, когото Гагтунгр подготвял. Затова окончателната оценка на ролята на Мохамед не може да бъде нито изцяло отрицателна, нито изцяло положителна. Да, той бил пророк и религията, основана от него, е една от великите религии на дясната ръка; да, появата на тази религия предпазила човечеството от голяма духовна катастрофа. Но отричайки много основни идеи на християнството, тази религия регресира към опростен монотеизъм; тя всъщност не предлага нищо ново и ето защо в числото на Великите Трансмитове, в числото на петте кристални пирамиди, блестящи от висотите на Шаданакар, няма трансмит на исляма.

     Тук аз ще посоча още една линия на демоничния план, без познаването на която не може да се разбере онова, което следва, и която с времето трябва – и в историята, и в метаисторията, да се развие, ако може така да се каже, в основна магистрала.

     Споменавайки факта, че никакъв демон, колкото и мащабно-грандиозен да е той, не е в състояние да създаде нито една монада, аз се надявах, че на това обстоятелство ще бъде обърнато нужното внимание. След инкарнацията на Планетарния Логос човечеството се превърнало в решаваща арена на борба и в демоническия разум изкристализирала идея – да се създаде, макар и бавно, такава човешка марионетка, на която би било по силите да постигне абсолютна тирания в земния Енроф, като превърне населението на Земята в дяволочовечество. Но отново се проявила липсата на творчество при демоничните сили – нищо оригинално не успявали да измислят, можели само да прибегнат към закона за противоположностите и да изобретят план за създаването на изкривено огледално изображение на усилията и пътищата на Провидението. На Космоса бил противопоставян антикосмосът, на Логоса – принципът  на формата, на Богочовечеството – дяволочовечеството, на Христос – Антихристът.

     Антихрист! С въвеждането на това понятие в концепцията за Розата на Света аз вероятно ще изплаша повече читатели, отколкото, може би, съм изплашил във всички предходни глави. Това понятие е дискредитирано многократно: с кухото, незначително и вулгаризирано съдържание, което му се приписва; със злоупотребите на тези, които провъзгласявали своите политически врагове за слуги на Антихриста, и с провалилите се пророчества на онези, които вече са виждали чертите на настъпващото царство на Антихриста в събитията на дългите минали исторически епохи, в които живеели. Но дори да знаех, че с въвеждането на тази концепция ще изплаша десет пъти повече хора, отколкото в действителност ще изплаша – все едно, пак бих въвел това понятие, защото концепцията за Антихриста е вплетена с най-здрави нишки в цялостния мироглед, който представям, и тя няма да бъде отстранена от него дотогава, докато самият мироглед съществува.

     Тъй като Гагтунгр не е в състояние да създава монади, а демоничните монади не могат да бъдат въплътени сред човечеството, то на него му оставало да се възползва за своя замисъл от една от човешките монади. Каквато и тъмна мисия да изпълнява човек, каквато и страшна следа да остави в историята, всичко тъмно произхожда не от неговата монада, а от неговия шелт. Да се демонизира може само шелтът, но не и човешката монада. В онези изключително редки случаи, както с родоначалника на царството на игвите или с Клингзор, когато личност, достигнала пределно ясно съзнание, извършва богоотстъпничество, извършва го не монадата, а само шелтът. При това се извършва нещо наистина ужасно – отказ от собствената си монада, именно защото тя не може да санкционира богоотстъпничество, и пълно отдаване на себе си, тоест на шелта и всички негови материални обвивки – на волята и властта на Гагтунгр. Връзката между монадата и шелта се прекъсва. Монадата се отделя от Шаданакар, за да започне своя път отново в някоя друга брамфатура, а шелтът или се дава на някоя демонична монада, която по някакви причини все още няма шелт, или става непосредствено оръдие на Гагтунгр, в който случай отсъствието на монада се компенсира отчасти от въздействието на неговия собствен дух.

     В двата случая шелтът се демонизира окончателно, тоест извършва се постепенно негово прераждане в материална субстанция: сиайра – материалността, създадена от силите на Светлината на брамфатурата, се заменя с така наречената агга – материалност с демоничен произход; същото става и с астралното тяло. (Структурно агга се отличава от сиайра с това, че е лишена от микробрамфатура, а съставляващите я елементарни частици не са одушевени и даже частично не са разумни същества, както в сиайра, а са мъртви, неделими материални единици. Агга се състои само от единадесет типа такива тъмни антиатоми, представлявайки сума от техните безброй комбинации.) Естествено,  същества с подобни демонизирани шелти и астрални тела не могат повече да се родят в никакви други освен в демоничните слоеве. Така за тях възможността за инкарнация сред човечеството се оказва изключена.

     А тъй като замисълът да се създаде Антихрист предполагал негово въплъщение сред човечеството, на Гагтунгр оставала само една алтернатива – да завладее една човешка монада, да свали от нея всичко, да разкъса всички обличащи я покрови на сиайра, тоест шелта, астралното тяло и ефирното тяло, и с постепенни усилия да се създадат за нея различни покрови от агга. Унищожаването на нейния предишен шелт от Светлина не било във властта на Гагтунгр, но без монада, като че ли духовно обезглавена, тя можела да пребивава в състояние на дълга духовна летаргия някъде в своеобразна трансфизическа гробница, в задънените кътчета на Гашшарва. Похищаването на монада изисквало неимоверни усилия и продължителна подготовка. То било извършено едва в IV век на нашата ера, когато Гагтунгр съумял да открадне от Иролн една човешка монада, в миналото преминала някога през инкарнация още в човечеството като титан, а сега свързана с шелт, току-що успяла да завърши пътя си в Енроф в облика на един от римските императори. Но единствеността на подобно същество предизвикала в Антибога опасението, че непредвидено вмешателство на Провидението може да застраши демоничния план. И така, по-късно били похитени още няколко монади – своего рода „резерв” измежду това, което можем да наречем кандидати за Антихрист. В исторически план те стоели пред перспективата за най-жестоки схватки една с друга, пред евентуалната победа на най-силния, най-удачния и съсредоточаването на демоничната работа именно върху този победител.

     Шелтите, чиито монади били похитени, действително се лишили от възможност да се раждат където и да било. Като че ли зазидани в дълбините на Гашшарва, те остават там и до ден днешен. А похитените монади, погребани под материалните покрови от агга, така да се каже, с вързани ръце и непосредствено насочвани от Гагтунгр, се движели по пътя на демоническото усъвършенстване, инкарнирайки се сред човечеството от век на век.

     Скоро една от тях, а именно тази бивша монада на император, започнала да изпреварва другите. От инкарнация на инкарнация я водел нейният похитител, преодолявайки нейната съпротива и сдобивайки се накрая с пълно угасване на нейната светла воля.  По време на въплъщението на това поразително същество през XV век станало очевидно, че монадата като автономна сила е напълно парализирана и че създадените за нея материални покрития все по-добре изпълняват повелите на демоническата инспирация. Тези покрития, обаче, са все още много далеч от осъществяването на целия заложен в тях потенциал. Инкарнацията, в която станало това, била кулминационният момент от метаисторическата борба на Римо-католическата метакултура. Тя била свързана с един от най-очевидните, драматични и зловещи опити на Гагтунгр да превземе Църквата отвътре – опит, който до ден днешен остава последен. Вече споменах, че зад това фанатично течение в католицизма, с което бил помрачен краят на средните векове и което намерило своето завършено изражение в институцията на Инквизицията, стояло едно от най-кошмарните изчадия на Гагтунгр, а борбата на силите на Светлината против него завършила с победа едва през XVIII столетие. Що се отнася до демоничната човешка марионетка, тя се появила на историческата сцена по-рано, външно придобивайки облика на активен борец за всемирна теократия. 

     В руската художествена литература има поразително творение, чийто автор без съмнение трябва да е имал духовно знание за този факт, макар че това знание не станало изцяло достояние на неговото дневно, бодърстващо Аз. Имам предвид „Легенда за Великия инквизитор” в „Братя Карамазови” на Достоевски. Този, който трябва да стане Антихриста, в недалечни времена е бил, може така да се каже, хванат за ръка от Достоевски на един от най-важните етапи от своето предишно съществуване. Наистина, тази личност не е добре позната историческа фигура; неговото име е известно сега само на специалистите-медиевисти като името на един от достатъчно забележимите тогава дейци на испанската инквизиция. Приблизително по онова време Гагтунгр бил принуден да признае неуспеха на цялостния си план за превръщането на историческия католицизъм в своя лакей и невъзможността за обединяване на целия свят въз основа на римската космополитическа йерокрация. Без обединяване на човечеството абсолютната тирания била неосъществима, но за това обединение на каквато и да било основа все още липсвали редица необходими предпоставки.

     Другаде ще се спра на някои от най-важните метаисторически сблъсъци, станали през последните векове. Както предвиждал Иисус Христос, този ход на развитието довел до значимостта на решителното сражение, станало неизбежно поради изконната агресивност на демоничните сили и от техните стремежи към универсална тирания.

     Всемирната мощ на Онзи, Който е бил Иисус Христос, за тези векове е нараснала неизмеримо. Ако Той се явеше отново в Енроф сега, пред чудесата, които би могъл да извърши, биха помръкнали всички чудеса от Евангелието и всички чудеса от индийските и арабски легенди. Но засега това не е нужно. До Неговото Второ Пришествие са останали още две или три столетия и за това време Той ще може да достигне такава мощ, че да извърши най-великия акт в историята и метаисторията – смяната на еоните. Смяната на еоните ще включва качествена трансформация на човешката материалност, раждането на Синклитите на всички метакултури в просветлени физически тела тук, в Енроф, началото на продължителния изкупителен път в другите слоеве за тези, които принадлежат на дяволочовечеството, и започването в Енроф на това, което в Свещеното Писание се нарича “хилядолетното царство на праведните”. Актът на Второто Пришествие трябва да се извърши едновременно в множество точки на земния Енроф, за да може всяко същество да Го види и чуе. С други думи, Планетарният Логос трябва да достигне такава невъобразима сила, че да се материализира едновременно на толкова много места, колкото съзнания, които да Го възприемат, има тогава в Енроф. Тези ефирно-физически материализации, обаче, ще останат само кратки изражения на Неговата единствена Същност и ще се слеят с Него за постоянно обитаване в просветления Енроф. Именно за това говори пророчеството на Христос за Неговото Второ Пришествие, което ще бъде като мълния, идваща от изток и проблясваща далеч на запад, така че всички народи и страни на Земята да видят “Сина Човешки, идещ на небесните облаци”.

 


Предишна страница                                                                                         Следваща страница

 Прочетено: 1065 пъти