Книга V. СТРУКТУРА НА ШАДАНАКАР СТИХИАЛИ

Глава 3. ОТНОШЕНИЕ КЪМ ЖИВОТИНСКОТО ЦАРСТВО

     Самите ние често не осъзнаваме, че утилитарният възглед за всички живи същества почти се е превърнал в наша втора природа. Всичко на света се преценява изключително с оглед на това, доколко е полезно за човека. Но ако на нас отдавна ни се е струвал див този историко-културен провинциализъм, въздигнат до статута на политическа теория, познат като  национализъм, то на нашите потомци космическият провинциализъм на човечеството ще им се стори също толкова смешен. Легендата за „венеца на Творението” – това наследство от средновековното невежество и примитивен егоизъм, с времето трябва да се разсее като дим заедно с върховенството на покровителстващата го материалистическа доктрина.

     Идва ново отношение към света; в него човекът е една брънка от грандиозната поредица живи същества, той е по-съвършен от мнозина, но и по-нищожен от огромното множество и всяко едно от тези същества има автономна ценност независимо от неговата полезност за човечеството.

     Но как да определим тази ценност във всеки конкретен случай? Какъв критерий да използваме за това? На кой стандарт от ценности да базираме нашите възгледи?

     Можем да констатираме преди всичко това, че ценността, материалната или духовната ценност на нещо, независимо дали то е материално или духовно, нараства право пропорционално на сумата усилия, изразходвани за това, то да стане такова, каквото е. Разбира се, когато се опитаме да приложим този принцип към оценката на живите същества, ние лесно стигаме до заключението, че за нас е невъзможно да пресметнем точната сума на тези усилия. Но е възможно да си даваме сметка за това, че колкото по-високо на космическата стълба е съществото, толкова по-голяма трябва да бъде сумата от усилия (негови лични, на Природата или на Провиденциалните сили), изразходвани за това. Развитието на интелекта и на всички способности на човека, отличаващи го от животните, е изисквало неимоверно количество работа – от самото човечество и от Провиденциалните сили, в добавка към труда, изразходван преди това за издигане на животните от най-простите до по-висшите форми на живота. На това се и основава космическият стандарт на ценностите, доколкото можем да го разберем. От това следва, че ценността на инфузориите е по-малка от ценността на насекомото, ценността на насекомото е по-малка от ценността на млекопитаещото, ценността на последното е далеч по-малка от ценността на човека, ценността на човека не е голяма в сравнение с ценността на един архангел или национален демиург, а стойността на последния, независимо от цялото му величие, се губи редом с ценността на Владиците на Светлината и демиурзите на Галактиката.

     Ако разгледаме този принцип изолирано, можем да направим извода, че хората не носят практически никаква отговорност по отношение на всичко, което стои по-ниско от тях; ако стойността на хората е по-висока, това трябва да означава, че самата Природа кара хората да използват съществата по-ниско от тях по начин, полезен за расата.   

     Но никой морален принцип не трябва да се разглежда изолирано, защото те не са достатъчни в себе си; те по-скоро влизат в една обща система от принципи, които понастоящем дефинират реалността, която е Шаданакар. Като противовес на принципа на духовната ценност можем да смятаме принципа на нравствения дълг. На стадии, по-ниски от човечеството, и даже на ранните стадии на човечеството този принцип все още не е бил осъзнат. Сега обаче можем да го формулираме доста точно по следния начин: като се започне от нивото на хората, дългът на съществото по отношение на съществата по-долу от него нараства право пропорционално на нивото, на което се е издигнало по-висшето същество. 

     На първобитния човек още в предисторическите времена е бил налаган дълг по отношение на опитомените животни – не защото хората е трябвало да ги хранят и пазят; това е било и прост обмен, дълг в най-низшия, материален (не морален) смисъл, защото в замяна на храната и подслона хората или карали домашното животно да работи, или вземали неговото мляко или вълна, или даже неговия живот (в последния случай те, разбира се, вече нарушавали естествената пропорция на обмена). Моралният дълг на първобитния човек бил да обича животното, което е опитомил и което използвал. Ездачите от древните времена, които изпитвали дълбока връзка със своите коне, пастирите, които проявявали към своето стадо не само грижи, но и привързаност, селяните или ловците, които обичали своята крава или куче – всички те са изпълнявали своя морален дълг.

     Този елементарен дълг е останал общочовешка норма и до наши дни. Наистина, отделни по-висши души, тези, които ние наричаме светци, а индусите наричат с по-точната дума махатма, „велика душа”, са разбирали едно ново, значително по-високо ниво на дълг, естествено произтичащ именно от тяхното духовно величие. Житията на светците са изпълнени с разкази за приятелството на монаси и отшелници с мечки, вълци и лъвове. В някои случаи това може да са легенди, но в други  – като тези на св. Франциск Асизски или Серафим Саровски – факти от този род са били потвърдени от свидетелствата на очевидци.

     Разбира се, подобно ниво на дълг по отношение към животните е свойствено само на степента на святост; сега то не е съдбата на по-голямата част от човечеството, както преди три хиляди години. Но три хиляди години не са малък срок. И с нищо не е оправдано твърдението, че ние и сега сме обречени да останем на същото ниво на примитивен дълг, както нашите далечни предци. Ако хората, търсейки своя път през един краен и обгърнат в мъгла анимистичен свят, вече са можели да обичат своя кон или куче, то за нас това вече не е достатъчно. Нима колосалният път, през който преминахме, не ни задължава да се стремим към нещо повече? Нима ние не сме в състояние да обичаме и тези животни, от които не получаваме непосредствена полза – дивите животни, поне онези от тях, които не ни причиняват вреда?

     Всички живи същества, включително инфузорията, притежават това, което ние условно наричаме шелти или, ако предпочитате, души, тоест един фин другоматериален покров, който безсмъртната монада е създала за самата себе си; материалното съществуване е невъзможно без шелт, точно както без монада е невъзможно каквото и да било съществуване. Но монадите на животните се намират в един от световете на Висшето Предназначение – в Каермис, докато техните души изминават дълъг път по възходяща спирала през специална сакуала, състояща се от няколко слоя. Те се въплъщават тук, в Енроф, но низходящо следсмъртие при много от тях няма. Законът за кармата важи и за тях, но за тях той е друг; развързването на възлите се извършва само в Енроф, изключително бавно, посредством безбройни инкарнации в пределите на своя клас.

     Според началния замисъл на Провиденциалните сили Енроф е бил предназначен като обител именно за животинското царство, тоест за множество монади, спуснали се със своите шелти тук, за да пристъпят към велика творческа дейност – просветляване на материалността на триизмерния слой. Вмешателството на Гагтунгр е изкривило този първоначален замисъл, усложнило сложността на задачата, изкривило съдбите по ужасяващ начин, удължило времевите рамки. Това било постигнато главно посредством подлагането на органичния живот в Енроф от самото начало на закона за джунглата.

     Защо са така очарователни, така мили малките на почти всички животни? Защо даже прасенцата и малките хиени, а да не говорим за вълчетата и лъвчетата, предизвикват в нас само топло и нежно чувство? Защото проявлението на демоничното начало в животните започва да изпъква едва от тази минута, когато на тях им се налага да започнат борба за оцеляване, тоест когато попаднат под действието на закона на джунглата. Малките зверчета на Енроф напомнят образите на зверовете, които са притежавали в съседния свят, откъдето за пръв път са попадали в Енроф.  Даже змиите в този слой били прелестни същества – весели, много игриви, те танцували, славейки Бога. И ако не бил Гагтунгр, в Енроф те щели да станат още по-прекрасни, разумни и мъдри.

     Неговата дейност прекарала между двете половини в животинското царство рязка граница – едната половина той успял да демонизира много силно, като поставил пред духовното развитие на тези животни крайно нисък таван с това, че те можели да съществуват само за сметка на своите събратя. Изобщо хищническото начало е демонично по своята природа и в което и същество да го срещнем, това означава, че демоничните сили вече основно са го трансформирали. Другата половина от животинското царство била предназначена за жертва на първата. Хищническото начало не било засято в нея, тези видове се ограничили с растителна храна, но безцелното съществуване в условията на почти непрекъснато бягство или криене от опасностите фатално забавило тяхното умствено развитие.

     Целта на просветляването на триизмерната реалност продължавала да стои пред Провиденциалните сили. Тъй като животинското царство се оказало неспособно за това – поне за обозрим отрязък от време, били създадени предпоставки от него да се отдели един вид, който да може за по-кратък период и по-успешно да се справи с тази задача. Отделянето на този вид имало характер на стремителен скок напред. При това този родителски вид, от който се отделил новият, прогресиращ вид, послужил като трамплин за този скок. И колкото по-стремителен бил скокът напред на човешкия род, толкова по-назад отстъпил послужилият като трамплин родителски вид. По-късно този вид еволюирал в реда на маймуните – трагичен пример за регрес. Така нашият скок от звяр до човек бил заплатен със спирането на развитието на безброй много други същества.

     Животните са демонизирани толкова по-силно, колкото са по-хищни. Разбира се, тази демонизация се ограничава в техните шелти и по-плътни материални обвивки – тя не може да засегне монадата. Но демонизацията на шелта може да достигне ужасяващи степени и да предизвиква най-страшни последствия. Достатъчно е да си спомним това, което е станало с много видове от класа на влечугите. Мезозойската ера се ознаменувала с факта, че този клас, чиито членове били достигнали към това време гигантски форми, бил разделен на две: едната половина останала тревопасна, след това получила възможност за развитие в други слоеве и сега съществува някакъв материален свят, наричан Жимейра, където преминали през безброй инкарнации бронтозаври и игуанодони обитават като напълно разумни, добри и необикновено ласкави същества. Що се отнася до другата половина от гигантските гущери, хищниците – те еволюирали в други слоеве в противоположна посока. Те отдавна вече нямат физическо тяло, а карох и не някой друг, а именно те свирепстват в шрастрите под формата на раруги.

     Жимейра, днешното обиталище на по-добрата част от животните на древните геоложки ери, вече изчезва, защото те преминават в по-високи слоеве. Пълни с милиарди същества са два други слоя: Исонг – светът на душите на повечето животни, съществуващи днес, през който те се мяркат много бързо в интервалите между инкарнациите, и Ермастиг – светът на душите на по-висшите животни: тук се издигат след смъртта си само представители на не много от видовете, и то далеч не всички. В този свят те се задържат значително по-дълго, отколкото другите остават в Исонг.

     Спомням си забележителните по своята мъдрост думи на стареца Зосима от „Братя Карамазови”: “Виж коня или вола… скромен и замислен, виж техните лица: каква кротост, каква привързаност към човека, който често ги бие безжалостно. Каква незлобливост, каква доверчивост и каква красота има в техния лик!” Да дръзнеш да кажеш за конската или кравешката морда „лик” – за това е нужно да имаш силата на истинско прозрение.

     Привичната за нас повърхност на нещата прозира пред пророческия взор  не на Зосима, а на Достоевски и той виждал какво съдържа бъдещето за животните. Защото вече съществува свят, където зрелите души на много от тях, облечени в просветлени тела, са прекрасни, във висша степен интелигентни и духовно мъдри. Всички те с времето ще постигнат този свят, Хангвила, най-висшия в сакуалата, а след това ще се издигнат по-високо – до Файр, Уснорм и Каермис.

     О, гнусните следи на Гагтунгровите лапи се виждат и по много други места в царството на животните! Той успял, например, смачквайки шелтите на някои животни, да извърши над тях насилие и да им навреди по начин, за който е трудно да се намери аналог в нашия слой. Той не точно ги притиснал или присадил едни към други, а ги превърнал от индивидуални – в колективни. Индивидуалните шелти на много от по-низшите същества са краткотрайни проявления именно на този общ, колективен шелт. Такива, например, са повечето насекоми, а да не говорим за най-простите. Индивидуалният шелт на една муха или пчела, например, е, така да се каже, само мъничка издутина върху повърхността на сферата на колективната душа; когато тук, в Енроф, умре пчела или муха, тази издутина отново се вмъква в общата сфера, влива се в шелта на рояка пчели или на множеството мухи.

     Светът на колективните души на насекомите и най-простите видове се нарича Нигойда; там колективните души, особено тези на пчелите и мравките, са разумни, на външен вид сходни с облика на съществата, които ги въплъщават в Енроф, но по-големи и по-наситени със Светлина. Някои от тях – наистина, засега не много, се издигат по-високо – до Хангвила, и там стават прекрасни и мъдри; даже придобиват царственост и великолепие. Хангвила е своеобразният общ затомис на цялото животинско царство и от тук просветлените души на зверовете се издигат през Фаир направо в самия Уснорм, където вземат участие във вечното богослужение на Шаданакар.

     Още по-странно ще ви се стори това, което се отнася не до живите зверове, а до някои детски играчки. Имам предвид известните на всички плюшени мишки и зайци и други подобни играчки-животни. В детството си ги е обичал всеки от нас и всеки е изпитвал мъка и болка, когато е започвал да разбира, че това не са живи същества, а просто дело на човешки ръце. Но радостта е в това, че по-близо до истината сме не ние, а децата, които свято вярват в живата природа на своите играчки и даже в това, че те могат да говорят. С нашия висш разум ние бихме могли в тези случаи да наблюдаваме съвсем особен процес на творение. Отначало такава играчка няма нито етерно, нито астрално тяло, нито шелт, нито – от само себе си се разбира – монада. Но колкото повече обичаме плюшеното мече, колкото повече към него се изливат от детската душа нежност, топлина, ласки, жалост и доверие, толкова по-плътно се съсредоточава в него тази най-фина материя, от която се създава шелтът. Постепенно шелт наистина се създава, но няма нито астрално, нито етерно тяло и затова физическото тяло – играчката – не може да стане живо. Но когато такава играчка, напълно наситена с безсмъртен шелт, загине в Енроф, когато се извърши Божествен акт и новосъздаденият шелт се свърже с някоя млада монада, влизаща в Шаданакар от Бащиното лоно, в Ермастиг, сред душите на по-висшите животни, облечени в астрал и етер, се появява изумително същество, заради което именно тук трябва да бъдат създадени такива обвивки. Тези същества поразяват не със своята красота или величие, а с тази неизразима трогателност, с която размекват нашите сурови души видът на зайчето или еленчето. В Ермастиг тези същества са още по-прелестни с това, че в съответстващите им играчки никога не е имало нито капка зло. Там те чудесно си живеят заедно с душите на истинските мечки или елени, получават астрално тяло, а след това се издигат в Хангвила, както и всички останали.

     Тук аз имам възможността само едва да набележа пътя към решаването на проблемите, свързани с трансфизиката и есхатологията на животинското царство. Но и това ще е достатъчно, за да се разбере колко по-сложна е тази проблематика, отколкото е изглеждала на мислителите от старите религии. Опростената формула „животните не познават греха” изобщо не отговаря на същността на нещата. Ако под грях в дадения случай се подразбира такова състояние на сексуалното съзнание, при което отсъстват чувството на срам и идеята за забраненост на някои видове сексуална дейност, то животните наистина „не познават” греха. Но по-правилно би било да се каже, че за тях тези проявления не са нещо забранено, не са наказуеми от кармата и не са грях. От друга страна, понятието за грях е неизмеримо по-широко от половата сфера. Злобата, жестокостта, необоснованият и необуздан гняв, кръвожадността, ревността – ето греховете на животинското царство и ние нямаме никакви данни да съдим  за това, в каква степен едни или други животни осъзнават тези проявления и тяхната неотложност. В допълнение това не решава въпроса за самото наличие или отсъствие на такава забрана за тях. Нелепо е да мислим, че законът става действен едва тогава, когато е осъзнат. Законът за притеглянето е бил осъзнат само от Нютон, но на неговото въздействие са били подложени всеки и всичко. Осъзнават ли животните някакъв висш закон, или не, смътно ли го усещат, или не го усещат – все едно: причинността си е причинност, кармата си остава карма.

     Доколкото разбирам, гладният лъв, умъртвяващ антилопата, не носи лична вина, доколкото за него това е необходимост, но причинява вина на своя вид или клас – древната вина на всички хищници. Ситият тигър, нападащ антилопата само поради излишък на лична кръвожадност и злоба, обаче, освен общовидова носи и лична вина, тъй като не е бил принуден да умъртви своята жертва поради необходимост. Вълкът, отбраняващ се против кучетата и ухапващ едно от тях в борба, не е виновен лично, но е виновен като представител на хищния вид, предците на когото някога са направили избора да се развиват в това направление.

     Тук имаме работа с един вид първороден грях. Но угоената и добре нахранена котка, която си играе с мишката за развлечение, е виновна и с първородна вина, и със своя лична, тъй като в действията ѝ няма необходимост. Ще кажат, че пренасям човешки, даже юридически, понятия върху света на животните. Но понятието за вина е понятие не само юридическо; то също така е и трансфизическа, метаисторическа и онтологическа концепция. В различните царства на природата, сред различните йерархии съдържанието на понятието за вина варира, но решително от нищо не следва, че това понятие и стоящата зад него реалност на кармата са присъщи само на човечеството.

     Нито трошичка нови идеи не внесе в тази област и безрелигиозната епоха на мисълта. Напротив, преобладаващият в съвременността възглед за животните е започнал да се формира от две противоречиви начала – утилитарното и емоционалното. При това животинският свят е бил разделен на категории в зависимост от това какво е отношението на дадения вид към човека. Преди всичко, разбира се, животните са опитомени: за тях се грижат, понякога даже ги обичат; ако кравата заболее – за нея проливат сълзи, но ако спре да дава мляко, я отвеждат, скръбно въздишайки, на някое място, където любимото им животно ще бъде превърнато в толкова и толкова килограма месо. С това месо стопанинът, с детски наивно самочувствие, ще  нахрани и себе си, и своето семейство. Втората категория включва значителна част от дивите животни, както и рибата: хората не ги опитомяват, не ги ощастливяват с грижи, тях просто ги ловят или убиват по време на лов. Третата група са хищниците и паразитите: хората ги унищожават, когато и както могат. Можем да отделим и четвърта група: тя съдържа част от дивите животни, особено птиците, полезна с това, че унищожава вредни насекоми и гризачи. На тази категория се позволява да живее и да се размножава, а в определени случаи, например скорците или щъркелите, са даже покровителствани от закона. Що се отнася до останалите животни – от гущерите и жабите до гаргите и свраките, тях понякога ги ловят за научни цели или просто за забавление, момчетата хвърлят по тях камъни, но най-често хората просто не ги забелязват от висотата на своето величие.

     Такава е схемата, разбира се, много груба, на утилитарното отношение към животните. Емоционалното отношение на повечето от нас се състои от изпитването на симпатии или истинска  привързаност, или естетическо възхищение към един или друг вид или към отделни животни. Освен това на мнозина от хората, слава Богу, е свойствено общо състрадателно съчувствие към животните; отчасти именно на това съчувствие светът на животните е задължен с това, че в много страни има даже законодателство по въпросите на тяхната охрана и функционира мрежа от доброволни общества, специално посветили се на рекламирането на човешко отношение към животните. Емоционалното отношение, съчетано с такъв могъщ съюзник като утилитарната грижа за това, ценните в търговско отношение видове да не бъдат изтребени напълно, е направило възможно учредяването на резервати. А като изключение някои резервати изобщо нямат утилитарно предназначение – например, съществуващите на много места пунктове за хранене на гълъби.

     Разбира се, аз говоря за отношението към животните в Европа, Америка и много страни на Изтока. Но Индия представлява съвсем друга картина. Брахманизмът, както е известно, отдавна е забранил консумацията на различни видове месо, практически е свел физическото хранене на човека до млечна и растителна храна, обработката на кожи е обявил за греховно и нечисто дело, а кравата и някои други видове е провъзгласил за свещени животни. И трябва да бъдат поздравени за това.

     Европейците, разбира се, се разсмиват и възмущават при вида на кравата, която свободно се разхожда по пазара и взема от всяка сергия всичко, което ѝ хареса. Не оспорвам факта, че религиозното поклонение пред кравата е специфика само за индийския светоглед и не може да бъде предмет на подражание в нашия век. Но чувството, което лежи в основата на това поклонение, е така чисто, така свято, че заслужава нашето уважение пред него. Това психологическо основание на култа към кравата добре е разяснил Ганди. Той посочи, че кравата в дадения случай е олицетворение на всичко живо, което стои по-ниско от човека; смиреното преклонение пред нея и служенето ѝ под формата на безкористни грижи за нея, ласките и украшенията изразяват религиозната идея и етическото чувство на нашия дълг пред този свят на живи същества, на идеята за покровителство и помощ на всичко слабо, по-долу стоящо, на всичко, което все още не е успяло да се развие до по-висши форми. Нещо повече – това е и израз на ирационално чувство на дълбоката общочовешка вина пред царството на животните, тъй като човекът се е отделил от това царство с цената на изоставането и деградацията на по-слабите от нас. Отделил се е и, отделяйки се, задълбочил своята вина за безпощадната експлоатация на тези по-слаби от нас; с течение на вековете тази общочовешка вина нараствала като снежна топка и накрая достигнала необозрими, необхватни размери.

     Слава на този народ, който е съумял да се възвиси до такова разбиране не в ума на единици, а в съвестта на множеството!

     Каква идея или етика можем да противопоставим на тази етика ние, които се кичим с това, че толкова века изповядваме християнството?

     В моя живот имаше един случай, за който трябва да разкажа тук. Това е болезнен спомен, но аз не бих искал на основание на тази глава за животните в някого да възникне такава представа за автора, каквато той не заслужава. Работата е в това, че веднъж, преди няколко десетки години, аз извърших съзнателно, даже нарочно, безобразна, мерзка постъпка по отношение на едно животно, и то към животно, принадлежащо към категорията „приятели на човека”. То се случи поради това, че по онова време аз преминавах някакъв етап или, по-добре казано, зигзаг на вътрешния път, който беше във висша степен тъмен. Реших да практикувам, както тогава се изразявах, „служене на Злото” – идея, незряла до глупост, но благодарение на романтичната аура, в която я обличах, завладяла моето въображение и повлякла след себе си верига от постъпки, коя от коя по-възмутителни. Прииска ми се да узная има ли на света някакво действие, толкова низко, дребно и безчовечно, че да не се осмеля да го извърша именно вследствие низкия характер на тази жестокост. При мен няма смекчаващи обстоятелства даже в това, че съм бил недосетливо момче или съм попаднал в лоша компания; от такива компании в моето обкръжение не е имало и помен, а самият аз бях пълнолетен, даже студент. Постъпката беше извършена – как и над какво именно животно за дадения момент не е важно. Но преживяването се оказа толкова дълбоко, че преобърна моето отношение към животните с необичайна сила и вече завинаги. А и изобщо то послужи като вътрешен прелом. И ако на съвестта ми не лежеше това срамно петно, може би не бих изпитвал сега към всяко мъчение или убийство на животно такова отвращение, понякога достигащо даже до пълна загуба на самообладание. Сега в групата на аксиомите, ясни за мен като две и две, едно от първите места заема следната: в преобладаващото мнозинство случаи (като се изключи единствено самозащитата от хищници, паразити и случай на отсъствие на други източници на хранене) умъртвяването и още повече – мъчението на животни, е безобразно, недопустимо и недостойно за човека. Това е нарушение на една от моралните основи, на които човекът трябва твърдо да стои, за да има правото да се нарича човек.

     Разбира се, ловът, като основно средство за съществуване на някои изостанали племена, не може да бъде подложен на никакво нравствено осъждане. Трябва да бъдеш фарисей вегетарианец, за да „изобличаваш” хотентота или голда*, за които отказът от лов би бил равносилен на смърт. А и всеки от нас, попадайки в подобни условия, може и трябва да поддържа своя живот и живота на другите хора с лов, защото животът на човека е по-ценен от живота на което и да било животно.

     Поради същата причина човекът има право на самозащита от хищници и паразити. Добре известно е, че множество джайнисти* и някои последователи на крайни течения на будистките секти вкусват водата не другояче, а през марля, а при ходене на всяка крачка подмитат пътя пред себе си. В Индия даже се намирали такива аскети, които оставяли паразитите да се хранят от тях. Какъв по-красноречив пример за това, как всяка идея може да бъде доведена до абсурдни крайности! А грешката, която се прави тук, е в това, че заради опазването на живота на насекомите, даже най-простите, тоест на съществата с по-малка ценност, човек се поставя в условия, при които и неговият социален, и неговият технически прогрес стават невъзможни. Отхвърлят се всички видове транспорт като източник на гибелта на множество малки същества, забрана се налага даже на селското стопанство, изобщо – над обработката на почвата, тъй като и тя влече след себе си гибелта на милиарди малки животи. В съвременна Индия джайнистите се занимават предимно със свободни професии и търговия. Но какво биха правили, ако към този възглед се присъедини мнозинството от човечеството? Разбира се, такова отношение към нещата, при което пред възходящото движение на човешкия род се слага непреодолим таван, не може да бъде признато за правилно.

     Но какво са паразитите и най-простите организми не от материалистическа, а от трансфизическа гледна точка? Това са същества, имащи, както и повечето други насекоми, колективни души, но те са крайно изостанали в своя духовен растеж. При това тук не става дума за просто изоставане, а за активна демонизация от страна на Гагтунгр на техния колективен шелт. В Нигойда тези шелти се намират в състояние на робство, притежават само частична интелигентност и им предстои път на духовен растеж, изключителен по своята бавност и дължина. Просветление ще им донесе само моментът на преход на нашата планета в третия еон. Сега паразитите, тоест съществата с по-малка ценност, водят безсмислен живот и пълнеят за сметка на съществата със сравнително по-висша ценност: животните и човека. Затова имаме право да ги изтребваме, тъй като друга алтернатива на дадения етап няма.

     Хищниците съществуват за сметка на смъртта на животните – същества със същата ценност, и за сметка на хората, същества с по-висша ценност. Тези видове хищници, на които ние не сме в състояние да изменим хищната природа, трябва да бъдат постепенно изтребени в Енроф. Казвам постепенно – не само защото това не може да се осъществи по никакъв друг начин, но и защото за такъв период от време могат да се намерят средства за изменение даже на тяхната природа. Безусловно, природата на множество хищни видове, особено сред висшите млекопитаещи, може да бъде напълно изменена. Достатъчно е да си спомним кучето, този бивш вълк, днес способен да мине напълно без месна храна, и то въпреки факта, че човекът никога не си е поставял за задача да превърне кучетата във вегетарианци. На полурастителна храна кучето е било преведено вследствие чисто икономически съображения, но успехът на тези мерки посочва отличните перспективи в тази област, които едва сега се откриват пред нас. Така ловът на хищници е вторият вид лов, който на настоящия етап на човечеството не трябва да бъде осъждан. Наред с него, обаче, е необходим друг набор от мероприятия; за тях ще поговоря по-късно.

     Но ако нещо подлежи на окончателно премахване, даже на строга забрана, това е ловът като спорт. Превъзходно си давам сметка за това, какъв вопъл ще вдигнат любителите на убиване на сърни и яребици, ако изказаното тук изискване получи разпространение в обществото и се превърне от утопични мечти на отделни чудаци в настоятелен призив на цялата прогресивна част от човечеството. Доводите, които те ще използват в своя защита, не е трудно да се предскажат предварително. Ще бъдат привлечени всички аргументи, които е способен да измисли извъртащият се ум, когато бъде мобилизиран в помощ на накърнения инстинкт. Ще закрещят, например, за ползата от лова, който закалява нашия организъм (като че ли той не може да бъде закален по друг начин), който укрепва характера, волята, находчивостта, мъжеството (сякаш при ловуване на дивеч човек има работа с някаква опасност). Ще ни залеят с уверения, че ловът всъщност  е само предлог, само средство, чиято истинска цел е наслаждението от природата – като че ли не можем да ѝ се наслаждаваме без допълнителното удоволствие да гледаме как заек бяга, гонен от куче.

     Те ще се въоръжат с блестящи психологически измислици а ла Кнут Хамсун като доказателство за това, че ловният инстинкт е нещо неотменимо присъщо на човека и че прелестта на лова е именно в това, че удовлетворяването на това чувство се съединява с усещането на “себе си в природата”. От тяхната гледна точка те не съзерцават Природата през очите на размотаващи се в горите елегантни граждани, гледащи я «отвън»; те стават част от Природата, когато чакат в засада зад някое дърво. Но колкото и да си представят, че са част от Природата, всичките им чувства не струват и един поглед на умиращата патица, която са застреляли. Всички тези извъртания на лукавия ум се опровергават от една кратка фраза на Тургенев.  Самият той страстен ловец, бил честен и с читателите, и със самия себе си; той разбрал и изказал твърдо и ясно, че между лова и любовта към природата няма никаква връзка. Ето тази фраза: «По време на лов аз не мога да се любювам на природата – всичко това са глупости: на нея се любуваш, когато лежиш или поседнеш след лова. Ловът е страст и аз, освен някакъв фазан, който се крие в храстите, не виждам и не мога да видя нищо. Никой истински ловец не ходи на диви места, за да се любува на природата» (Д. Садовников. Срещи. За Тургенев).

     Тургенев го казва открито и ясно. Защо другите заблуждават и себе си, и околните, като оправдават лова с любов към природата?

     О, добре познавам техния вид: храброст, честност, прямота, зорки очи, широки рамене и загрубяло от вятъра лице, обстойна реч, понякога цветиста шега – е, какво повече можеш да искаш от един истински мъж? И околните ги уважават, и самите те уважават себе си – за здравите им нерви (нещо, което те бъркат със сила на духа), за трезвия им възглед за нещата (който те погрешно приемат за интелигентност), за обема на бицепсите им (достойно, според тях, за “царя на природата”), за орловия им, както им се струва, поглед. А ако се вгледаш в тях по-внимателно, ако надникнеш зад тази импозантна фасада – ще откриеш там само кълбо от всички разновидности на егоизма. Те са мъжествени и храбри – защото са физически силни самци и защото влюбеността в собственото им великолепие не им позволява да проявяват страхливост. Те са прями и честни – защото съзнанието за тези достойнства им позволява разумно да обосновават собственото си поклонение към себе си. И ако техните очи, видели толкова смъртни агонии на убитите от тях същества, са останали ясни и чисти като безоблачно небе, това не  е тяхна гордост, а техен позор.

     О, този вид хора съвсем няма да откриеш сред обитателите на тайгата или на пампасите. На тях им се иска всеки да се възхищава на това, колко добре са успели да хармонизират в себе си културния европеец и гордия син на Природата. Но истината е, че те са продукт на градската цивилизация и са точно толкова рационални, егоцентрични, жестоки и чувствени, колкото същата тази цивилизация, но едната половина от тяхното същество се поддава на атавистичното притегляне на отдавна отминали стадии на културата. Такива хора срещаш повече, отколкото ти се иска – и сред физиците, и сред биолозите, и сред журналистите, и сред бизнесмените, и сред администраторите, и сред художниците, и даже сред академиците. В световната литература има мощно течение, създадено от такива хора или от тези, които се присъединяват към този тип с някои съществени черти на натурата си. То се прокрадва в романите на Кнут Хамсун, надига се в разказите на Джек Лондон, клокочи без всякаква задръжка в стиховете и повестите на Киплинг, трови с отровна струйка истинската любов към Природата в иначе прелестните очерци на Пришвин. Оправданието на жестокостта като т. нар. неизбежен закон на Природата, култът към зоологическия егоизъм, идеалът за силния хищник, безсърдечното отношение към всички живи същества, прикрито от романтичния дух на приключения и пътешествия и подсладено от поетически описания на картини от природата – крайно време е да започнем да наричаме всички тези неща със собствените им имена! Нямаме право, нямаме абсолютно никакво право да си купуваме удоволствията с цената на страданията и смъртта на живите същества. Ако не умееш по други начини да усещаш себе си част от Природата – не се опитвай. По-добре да останеш съвсем “извън Природата”, отколкото да бъдеш сред нея като изверг. Защото, навлизайки в Природата с оръжие и сеейки около себе си смърт заради собственото си развлечение, ставаш жалка пионка в ръцете на този, който е изобретил смъртта, който е изобретил закона за оцеляването и който пълнее и се издува от страданията на живите същества.

     Ще има други, които ще казват: “Ха! Какво говорим за зверовете; в нашия век  хората гинат с милиони – и от войни, и от глад, и от политически репресии; намерили сте време да ридаете по повод катеричките и лещарките!” – Да, време е. И никак не мога да разбера каква връзка имат световните войни, репресиите и други човешки безобразия с въпроса за животните? Защо животните трябва да умират заради забавлението на безсърдечни безделници, докато човечеството най-после изглади своите социални дела и се заеме със смекчаване на нравите през свободното си време? Каква е връзката на едното с другото? Възможно ли е, докато човечеството терзае самото себе си с войни и тирании, обществената съвест да бъде твърде глуха, смазана и заета, за да чувства цялата гнусота на лова и риболова?

     Да, и на риболова също. Същият този риболов, на който ние така обичаме да се отдаваме върху идиличния фон на летните изгреви и залези, трогнати почти до сълзи от чувство на дълбок вътрешен мир. Но когато вземаме извиващия се червей с пръсти и прекарваме през неговото телце кукичката, в детинското си недомислие не разбираме, че сега той изпитва почти същото, което бихме изпитали ние, ако чудовище с големината на планина ни хване за крака, пробие корема ни с желязна греда и ни хвърли в морето срещу плуващата насреща ни акула. 

     Ще кажат: «Добре, но нали може да се лови риба и без червей, а на хляб, блесна и т.н.?» – Да, може. И за уловената риба, безусловно, ще послужи като огромно утешение мисълта, че тя умира, заблудена от блестящо парче метал, а не от червей.

     Намират се още и такива реликви от далечното минало, които продължават сериозно да вярват, че рибата или ракът не изпитват страдания, тъй като са студенокръвни. В действителност в далечни времена човечеството, което нямало понятие от анатомията на животните, смятало, че чувствителността е функция на температурата на кръвта. Междувпрочем вследствие именно на това заблуждение рибата била включена в списъка на постните блюда от семитските религии и от нея не се гнусели даже праведниците. Боже опази да ги осъждаме за това: религиозният опит на душата, колкото и голям и висок да е, не покрива изцяло опита на науката (както и обратно); науката тогава се намирала в детска възраст и никой, даже праведниците, не може да бъде обвиняван за заблуждението, че студенокръвните животни не изпитват болка. Но нали сега знаем, че това е глупост. Нали сега разбираме, че рибата, висяща на кукичката или извиваща се на пясъка, се извива от болка, а не от нещо друго! Тогава какво заключение да направим? Белите одежди на поетическото съзерцание, в които се обличаме в пасторалните часове седене с въдицата – не се ли оплискват те до отвращение с кръвта, слузта и вътрешностите на живите същества – същите тези, които са лудували в кристално чистата вода и които биха могли да живеят още дълго, ако не беше нашата, така наречена, любов към Природата?

     Срещат се и следните разсъждения: в животинския свят всичко е основано на закона на джунглата, тогава защо хората да бъдат изключение? – Това, че сред животните всичко е основано на закона на джунглата, просто не е вярно. Или малко животни се хранят с растителна храна? Или Провиденциалните сили не са изтръгнали от лапите на Гагтунгр стотици видове животни дори само в това отношение? Нима са малко сред природата напълно безобидните същества, даже физически неприспособени да консумират месо? Главното е – как под човешкия череп смее изобщо да се мярка мисълта, че нравите на животните могат да ни служат като образец на поведение? Ако нашите ловци ги възхищава “мъжествеността” в поведението на хищниците (всъщност това не е толкова “мъжественост”, колкото една елементарна увереност в своята физическа сила и безнаказаност), то защо да не подражаваме на този хищник, например на вълка, и в друго – да речем, в разкъсването на ранения или отслабнал член от собствената си глутница? А и на какво основание можем да се оправдаем, че в своето подражателство се спираме именно на хищните млекопитаещи? Защо да не вземем за образец още по-поразителен пример – например, измежду тези, валидни за паяците: та нали там самецът бива изяждан от самката веднага след оплождането? Мисля, че тази блестяща идея не е хрумвала на апологетите на нашата “животинска природа”, само защото те, като правило, принадлежат към мъжката половина на човешкия род. Ако при паяците самката биваше изяждана от самеца, след като роди, сред нас вече вероятно щяха да са се намерили адепти на толкова мъжествен начин на действие.

     Но при цялата своя уродливост ловният спорт не носи сега толкова зло, колкото друг негов източник, открит, уви, едва неотдавна, с развитието на науката и масовото образование.

     Вземам “Практическо ръководство за учители от средното училище”, написано от някой си Я. А. Цингер и публикувано от Учпедгиз през 1947 г. под заглавието “Първаци”. Отварям го на страница 60 и чета инструкциите за това, как на урока по естествознание следва да се провежда опитът по извличането на паразити от подклас грегарина от вътрешностите на брашнения червей: “Червея го отварят откъм гърба и отделят част от вътрешностите. Може и просто да се отреже главата на червея и задният му край, а след това да се извадят вътрешностите отзад с пинсети. Съдържимото в тях се слага на предметно стъкло и, намокряйки го с вода, го разглеждат при слабо увеличение.”

     При това на учениците не им ли става зле? Вече са свикнали? Вече са се научили, с помощта на педагога, да подтискат в себе си ужаса и отвращението? Вече умеят ли да наричат сантименталност естествената жалост? Може би дори вече са се научили да наричат “момиче” момчето, чиито ръце треперят или в чиито очи се появяват болка, отвращение и срам по време на подобен опит.

     Обръщам две страници. “Жабата се приспива с етер… Има и по-прост метод: хванете жабата за задните крака и държейки я с корема нагоре, силно и бързо  ударете главата ѝ в ръба на масата. След това отворете корема на жабата.”

     Може би по такъв начин децата действително получават нагледна представа за паразитите в корема на жабата; представа, разбира се насъщно необходима на всеки, защото животът би бил невъзможен без нея. Но педагогът, любител на “по-прости методи”, демонстрира също така, не по-малко нагледно, и човешката низост.

     Аз все още не засягам основния въпрос за това, дали е възможно естествените науки да минат без опити над “жив материал”. Но дори и ако тези опити бяха печална необходимост, какви доводи могат да бъдат приведени в полза на това, към тях да привикват всички деца на училищна възраст? От тези деца само не повече от 20% ще изберат някаква естественонаучна или медицинска специалност. Защо да се заглушава елементарното чувство за жалост и да се осакатяват самите основи на съвестта при останалите 80%? В името на какво друго измислено “благо на човечеството” да се унищожават излишно десетки и стотици хиляди подопитни животни? Заради какво и защо, по силата на какво право уроците по естествознание в училище се превръщат в уроци по убийство и мъчителство на беззащитните същества? Като че ли не може да се замени тази кървава баня с диапозитиви, модели или скици! А ако следваме стария път, щом сме казали А, трябва да кажем и Б. Защото, ако ще прилагаме нагледния метод за обучение, то защо тогава учителят по история, който разказва за инквизицията, да не организира поучителна инсценировка, за да може находчиво да обясни на децата как са се прилагали испанските ботуши, гароти, приспособленията за разпъване и други постижения на науката и техниката от онова време?

     А сега още няколко думи за «живия материал» изобщо. Между другото, естествениците толкова са свикнали със своята терминология, че, разбира се, вече не забелязват каква морална стерилност, каква вцепененост на съвестта се чува в това противоестествено, опростенческо утилитарно словосъчетание: «жив – материал». – Относно темата за живия материал в научните лаборатории и използването на този метод в науката изобщо: направеното няма да върнеш, умъртвените няма да възкресиш и да се дискутира това, дали научният прогрес в предишните епохи е можел да се осъществи без него, е безпредметно. Но възможно ли е това сега? Инстинктът за икономия на усилията е виновен, че именно към тази методика, като по-пряко и по-евтино водеща към целта, са обърнали погледи естествениците. Ставайки узаконена, сега тя на мнозина изглежда като незаменим и единствено възможен метод. Глупости! Мързелът е онова, което им пречи да изразходват сили и време за разработване на друга методика, както и стиснатостта на държавния и обществен сектори – нищо друго. Мързелът и стиснатостта изобщо са качества слабо почитани, а когато се оказват виновни за такива планини от жертви – как да ги оценим по достойнство? 

     Разбира се, търсенето на новата методика в усамотение е неосъществима задача. Хиляди млади лекари, педагози, научни работници и лабораторни асистенти, тръгвайки по своя професионален път, изпитват естествено отвращение от научните прийоми, които са свързани с мъчения и умъртвяване на живи същества. Но нещата стоят така, че пред всеки такъв работник изпъква дилемата: или да заглуши в себе си състраданието с разсъждения за благото на човечеството, или да напусне пътя на естественика напълно, защото друга методика не съществува. Понятно е, че преобладаващото мнозинство избират първото и постепенно се впускат в практикуване на тези нечовешки методи. Откриването на нова методика е реално възможно само като резултат от продължителните усилия на голям колектив – съюз на работници в различни клонове на естествените науки, посветили се на тази цел. А подобно начинание може да бъде осъществено само в случай, че го финансира икономически силна инстанция в държавния или частен сектор.   

     Но жертвите на нашата «любов към Природата» и жертвите на нашата «жажда за знания» – всичко това са само хълмчета, само възвишения редом с Монбланите, с Еверестите на рибата от улова в открито море и труповете на кравите и свинете, натрупвани на купове в кланиците; накратко, труповете, които купуваме в магазините и поглъщаме на културно сервираната маса. И нещо още по-лошо: утилитаризмът на техническия прогрес достигна най-после върхове, на които се изясни, че е по-икономично да се правят, например, рачешки консерви, без при това да се умъртвяват крабовете, а от всеки от тях бронята да се одира на живо, като се отсичат клещите, а полуживите останки се изхвърлят в морето, за да ги изяде минаващата риба. Добре е изобретателят на такава корабоконсервна машина да бъде оставен да си почине за няколко години в единична килия; нека през това време спокойно поразмисли над въпроса – човек ли е той изобщо. А още по-радостно би било, ако от другата страна на стената, в съседната килия, си отдъхне от грижите по спестяването на пари този премъдър стопански деятел, с чието усърдие тези мъчения на крабовете и раците са били внедрени в нашата промишленост.

     Но да предположим, че безобразия от подобен род са крайности и че скоро ще бъдат изживени. А какво ще стане с месото и рибата като продукти за масова консумация? Какво ще стане с производството на кожи? Ами с обработката на животински кожи? Макар че това не е много морално, нима то не е необходимост?

     Действително, елементът на необходимост тук все още е налице, но в интерес на истината той вече е значително по-малък от това, за което се смята. Може да се каже, че научният и социален прогрес се приближава към такава степен, на която, слава Богу, от тази необходимост ще остане само тягостен спомен.

      В действителност приложната химия с всяка година подобрява качеството на заместителите на кожи; изкуствените кожи стават по-евтини и по-достъпни от естествените и ако все още им отстъпват по качество, то с времето и тази празнина ще бъде запълнена. Следователно, създават се предпоставки за това, употребата на животински кожи за търговски цели да бъде забранена. Действително, най-трудният въпрос е проблемът за рибно-месната храна, която мнозина смятат за необходима за техния организъм.

     Но, собствено, необходима ли е тя? Необходими са не месото и рибата като такива, а определено количество въглехидрати и белтъчини. Необходимо е определено количество калории. Тези количества могат да бъдат въведени в нашия организъм и чрез други видове храни: млечни, тестени, плодови, зеленчукови продукти.

     Да се правим, че ни е неизвестно, че на света съществуват милиони вегетарианци, и при това съществуват напълно благополучно, е несериозно, да не кажа нещо по-рязко. На всички нас отлично ни е известно даже това, че на света вече от хиляди години съществува многомилионен народ, който почти не употребява месо – факт неприятен, разбира се, за нашата съвест, но неоспорим. Наистина, в условията на северния климат за компенсация на месните и рибни блюда ще са необходими и други хранителни вещества в сравнение с тропическа Индия. Вярно е и това, че тази компенсация засега излиза по-скъпо и, следователно, не е достъпна за всички.

     Така решението на проблема е в повишаването на общия жизнен стандарт. Но нали това, че благосъстоянието на човечеството расте заедно с прогреса, стана банална истина. И не е далеч времето, когато тази компенсация ще стане общодостъпна.

     Следователно, очертава се програма, верига от хронологически последователни мероприятия, които след идването на власт на Розата на Света ще станат реално осъществими. Първата група мероприятия ще бъде проведена без забавяне:

     1. Забрана на мъчителните за животното методи за неговото умъртвяване – в промишленността и където и да било.

     2.  Забрана на опитите над “жив материал” в училищата и където и да било освен в специални научни учреждения.

     3. Пълна забрана на опитите над животни без тяхното приспиване или обезболяване.

     4. Създаване и финансиране на мощни научни колективи за проучване и разработка на нова експериментална методика в естествените науки.

     5. Ограничаване на лова като спорт и риболова като развлечение и свеждането им до задачата за борба с хищниците.

     6. Такова преустройство на възпитателната система, което би спомогнало за развиването сред децата от предучилищна и училищна възраст на любов към животните – любов безкористна, обусловена не от осъзнаването на полезността на дадения вид, а от органична потребност да обичаш и да помагаш на всичко по-слабо и по-изостанало от хората.

     7. Широка пропаганда на новото отношение към животните.

     Но същността на това отношение се състои не в това, да бъдат предпазени животните от мъчения и убийства от страна на човека. Това е само негативната му страна и нищо ново тук няма. Позитивната му страна е действително нова – тя се заключава в това, да се окаже на животинското царство активна помощ в неговата еволюция, в съкращаването на пътищата и сроковете, необходими за това усъвършенстване.

     Но какво означава това? Това означава: установяване на “мир” между човека и всички животни, като се изключат хищниците; търсене на методи за превъзпитаване на някои хищни видове; отказ от използване на каквито и да било животни за нуждите на охраната; изкуственото ускоряване на умственото и духовното развитие на някои висши видове от животинското царство.

     За развитието на зоопсихологията ще се наложи да се хвърлят немалко средства. Няма значение! Никакви средства, даже хиляда пъти по-големи, няма да измият злото, нанесено от нас на животинското царство в течение на хилядолетия. Ще възникне нов отдел от знанието – зоопедагогика, тоест педагогика на животните. В резултат от внимателно изучаване ще бъдат отделени такива видове хищници, които, подобно на кучето и котката, могат да бъдат превъзпитани. Та нали аз вече споменах за това, че пред нашите очи бившият вълк стана способен за усвояване на растителна храна, при това даже независимо от факта, че човекът не е заглушавал, а, напротив, развивал е в него инстинкт за кръв за целите на лова и сигурността. Ако не беше това, каква веселост, кротост и доброта бихме наблюдавали ние сега в кучето в добавка към неговата преданост, храброст и интелигентност! И какви съмнения може да има, че подобна работа над много хищни видове, работата на хора, въоръжени със знания за животинската психология и физиология, педагогика, а главно – за силата на любовта,  може да ги превъзпита, да ги усъвършенства физически и умствено, да размекне техните сърца и да ги преобрази?

     Даже сега кучето е в състояние да запомни до двеста думи. И при това да ги запомни не механично, като папагал, а напълно давайки си сметка за техния смисъл. Това същество наистина има колосални възможности. Неговото развитие е достигнало тази граница, когато видът извършва стремителен скок напред. От самите нас зависи това коренно изместване да се извърши пред нашите очи, за да може неприспособеността на някои органи на кучето да не го забави със столетия. Появата на реч при кучето се забавя не от общото му интелектуално ниво, а от чисто механичното препятствие под формата на неблагоприятната структура на органите, които са необходими за речта. Общото му развитие се забавя от още едно препятствие: отсъствието в него на хватателни крайници, по-точно – неприспособеността на неговите лапи за извършването на функциите, които при нас се изпълняват с ръцете ни. Ще се развие още един отрасъл на физиологията на животните – наука, свързана с биохимичното инженерство на зародиша за постигането на такива негови структурни изменения, които са необходими за ускореното развитие на органите на речта и за превръщането на предните му лапи в ръце. Овладяването от кучетата на реч, възлизаща на поне няколко десетки думи, ще въздейства обратно на темповете на общото им умствено развитие и след сто години в тяхно лице хората ще имат поразителни приятели, съкратили, благодарение на тяхната помощ, предназначения си път до разстояние от няколко поколения вместо стотици хиляди години.

     Следващите кандидати за ускорено развитие ще бъдат вероятно котката, слонът, мечката, може би и някои видове гризачи. Конят, който в интелектуално отношение е стигнал доста далеч, а в етическо има несъмнени предимства пред котката и даже пред кучето, притежава, за съжаление, свойство, пречещо му скоро да тръгне по този път – копита. Същото се отнася и за елена и бивола. При слона, притежаващ изумителен хватателен орган, има друго препятствие – неговите размери, изискващи огромно количество храна. Възможно е, впрочем, науката да намери методи за намаляване на неговите размери и с това да  отстрани основното препятствие пред стремителното развитие на интелекта му. Може да се предполага, че необикновеното обаяние на слона няма да намалее, ако той, притежавайки дара на речта, не превишава по размери днешното слонче.

     И така, след изтичането на някакъв период Розата на Света ще може да осъществи втора група мероприятия:

     1. Забрана на убийствата на животни за каквито и да било промишлени или научно-изследователски цели.

     2. Рязко ограничаване на тяхното убиване с цел консумация.

     3. Отделяне във всички страни на обширни територии за живот в привични условия за онези животни, които все още не са опитомени.

     4. Свобода на движението и сред Природата, и в населените райони – за отдавна одомашнените и новоопитомените видове.

     5. Координирането на работата на зоопедагогическите учреждения в глобален мащаб, превръщането на този труд в приоритет и изучаване на проблемите, свързани с обогатяването на висшите животни с дара на речта.

     6. Особено внимателно изучаване на проблемите, свързани с изкуственото отслабване на хищното начало в животните.

     Така този творчески труд по усъвършенстването на зверовете ще нараства – труд безкористен, вдъхновяван не от нашите тесни материални интереси, а от чувството на вина и любов. Това ще бъде нарастваща любов, твърде широка, за да се затвори само в рамките на човечеството.

     Това ще бъде любов, която ще съумее да намери решение на проблемите, които сега изглеждат неразрешими; например: къде ще се разположат всички тези животни, ако човекът прекрати масовото им избиване? Няма ли да се повтори във всемирен мащаб това, което стана с питомните зайци в Австралия, където те, размножавайки се в прекомерни количества, се превърнаха в бич за селското стопанство? Но тези опасения приличат на малтусианство [прен. човеконенавистничество], пренесено в света на животните. Понастоящем,  разбира се, е невъзможно да се предвидят мерките, които ще бъдат открити и осъществени в това отношение от нашите потомци. В най-лошия случай ще трябва да бъдат установени определени квоти; тяхното превишаване ще принуди обществото в края на XXI столетие да прибегне към изкуствено ограничаване на раждаемостта на животните. Но съществува и причина да се надяваме, че този въпрос ще бъде разрешен иначе – по начин, който на съвременното ниво на естествените науки, техниката, икономиката и етиката е невъзможно да се предвиди. Но даже в случай на установяване на квоти все пак това ще бъде неизмеримо по-малкото зло, отколкото онова, което се извършва днес. Сумата от страдания, причинявани от човека, ще се намали колосално, а нали именно в това се състои и нашата цел.

     Съответно ще се увеличи сумата на причиняваното добро, изразявайки се по индуски, Прeм сагар – океан на любовта. Пословичното изображение на лъв, легнал редом с овца или дете, изобщо не е утопия. Това ще стане. Това е погледът към бъдещето на великите пророци, познаващи сърцето на човечеството. Не в кафези, даже не в резервати, а в нашите градове, паркове, горички, полянки, без да се страхуват от човека, а показвайки привързаност към него и играейки с него, работейки заедно с него над усъвършенстването на природната и културната среда и над развитието на своето собствено същество, ще обитават потомците на съвременните зайци и тапири, леопарди и белки, мечки и врани, жирафи и гущери. Още през следващото столетие изобилието от средства за живот ще достигне размери, изглеждащи почти невероятни, и храненето на тези мили, мирни, ласкави и високоразумни същества няма да представлява никакъв проблем. И поколенията, които ще дойдат, с потръпване ще узнават от книгите, че не толкова отдавна човекът не само се е хранел с труповете на умъртвяваните от него животни, но и даже е намирал удоволствие в тяхното подло ловуване и хладнокръвно убиване.

 Голди – етнонимът „Нанаи” идва от думата „ани”, която означава просто „местни хора” – преди руснаците ги наричали Голди; името на племенната група Нанаи.  

 Джайнизъм – традиционна дхармическа религия, възникнала в Индия през VI в. пр. Хр. Най-големият грях за джайнистите е причиняването на вреда на живо същество. Ортодоксалният джайнист прецежда питейната си вода, за да не би случайно в нея да са попаднали живи същества; премита пътя пред себе си със специална метличка, за да не настъпи насекомо или друга твар. Строго е забранено придвижването нощем, тъй като в тъмнината е възможно неумишлено да бъде нанесена вреда на живо същество.

 


Предишна страница

 Прочетено: 1027 пъти