Книга V. СТРУКТУРА НА ШАДАНАКАР СТИХИАЛИ

Книга V. СТРУКТУРА НА ШАДАНАКАР СТИХИАЛИ

Глава 1. ДЕМОНИЧНИТЕ СТИХИАЛИ

Сред различните и разноматериални слоеве, съставляващи Шаданакар, има четири сакуали свързани с това, което наричаме стихиите на Природата. Но как са свързани? Посредством какво?

Тук ние засягаме една концепция, отправяща предизвикателство към рационалното обяснение. Работата е в това, че смисълът и значението на дадена зона от триизмерния свят, обхващаща, да речем, снежните върхове на планините, съвсем не се свежда до и не е предназначена само за онова, което възприемаме посредством нашите пет сетива ? тоест не се свежда само до тези върхове на планините, състоящи се от гнайс, гранит и други скали и покрити със сняг и лед. Освен това тази триизмерна зона се оказва нещо като полусфера, съотносима с другата зона, условно казано - полусфера, но притежаваща друг брой пространствени координати. Покритите със сняг планински хребети, безжизнени, негостоприемни и безплодни в своето замряло великолепие - това е само едната от двете полусфери или двата слоя на тясно свързана система. Другата полусфера (или по-точно казано, другият неин слой) се различава по броя на своите измерения.  Този слой е земя на въплътени духове с потресаващо величие, нещо като владетели на снежните върхове. Той се нарича Орлионтана. Именно просветването на Орлионтана през кората на триизмерното вещество предизвиква това чувство на царствено спокойствие, могъщество и лъчезарност, което заснежените хребети предизвикват във всеки, който поне малко е способен да приема вливането на енергия от трансфизическия свят чрез красотата. Орлионтана, съзерцавана с духовното зрение - това е земя на планински върхове в тяхната духовна слава. Върховете, достъпни за нашите физически очи - не са нищо повече от продукти на могъщия, обхващащ милиони години творчески живот на тези същества - стихиалите на Орлионтана. Когато човешката душа, носеща в себе си последиците от продължителното пребиваване в състояние на безверие, се уедини в  сред полупрозрачните планини на Олирна, именно прозрението в слоя на Орлионтана й помага да отстрани последните слоеве на сляпо невежество и вътрешна инерция и да стигне до разбиране на многослойната реалност и духовно величие на Вселената.

Но, в противоположност на Орлионтана, повечето слоеве на стихиалите са локализирани, тоест не се простират надалеч във външното пространство. За да сме по-точни, те не се простират даже до границите на нашата слънчева система, както световете на шрастрите.  Затова през повечето от тези слоеве небе не се вижда. Самите слоеве на стихиалите са подобни на оазиси сред празни пространства. Един от друг те се разграничават, както и шрастрите, по броя на своите времеви потоци.

Стихиали се наричат тези монади, които преминават своя път на съзряване в Шаданакар предимно в царствата на Природата. При това не бива да забравяме, че аспект на своеобразното царство на Природата е и човечеството. Стихийните, именно стихийните сили, кипящи в него, без които неговото съществуване е немислимо, изразяват, макар да не изчерпват, този негов аспект. Не е чудно, че има и такива стихиали, които са свързани не с природата в общоприетия смисъл на думата, а с човечеството, с неговия стихиен, природен аспект.

Има сред стихиалите множество духовни същности на Светлината, има демонически стихиали, има и такива междинни групи, чиято същност е била временно опетнена в хода на тяхното развитие. Но всички тях ги обединява едно: техният път е така тясно свързан с царствата на Природата, както ничий друг път. Това впрочем не означава, че нито една монада на стихиал, на нито един от отрязъците на своя път, не може да се инкарнира като човек, демон или ангел. Напротив - може. Така, както в незапомнени времена и някои човешки монади започнали да създават за себе си форми от по-плътни материалности не в човешките слоеве, а в сакуалата на стихиалите или ангелите. Но за тях това било сравнително кратка фаза. За отделните стихиали техните инкарнации в човешка или в някаква друга форма са също толкова кратки.

Ако изключим животинското царство и света на дърветата, то следва да смятаме, че стихиалите приемат своята най-плътна форма, своето истинско въплъщение в тези сакуали, които носят тяхното име. Природните стихии в Енроф са вода, въздух, земя, растителност, минералните слоеве на магмата и накрая, арунгвилта-прана, тази „жизнена сила”, която е необходим компонент за целия органически живот в Енроф - всичко това, в по-голямата си част, не е телата на стихиалите, а по-скоро най-външния концентричен кръг на техните хабитати, пронизан от тях, манипулиран и трансформиран от тях - арена и материал за тяхното творчество, веселие и гняв, за техните битки, игри и любов. Собствената плът на стихиалите, в повечето случаи, е флуидна: контурите на тялото им са непостоянни и податливи на взаимопроникване. Но това е така далеч не при всички стихиали и във всеки подобен случай аз ще правя необходимите квалификации.

Със сихиалите с демонична природа аз започвам само защото със същата тази демоничност те се присъединяват към инфрафизическите слоеве, описването на които ние, слава Богу, се подготвяме да напуснем. След това, казвайки няколко думи за междинната група, можем с лека душа да сложим точка на описанието на тъжните или помрачени слоеве и след като опишем слоевете на стихиалите на Светлината, да завършим обзора на брамфатурата с най-висшите светове, духовно блестящи в техните непостижими висоти, в самата светая светих на Шаданакар.

Съществува една област на буйните и страшни стихиали на магмата, подлежащи на просветление едва ли не след всички: Шартамахум. Тази област следва да се смята за зоната за въплъщаване на съществата, чиито шелтове между инкарнациите се намират в инфражелезния океан на Фукабирн, макар те да правят това без да изпитват страданията, които са участ на падналите там човешки души. Магмата физическа, е, както казах, най-външния кръг на техния хабитат в периодите на тяхното въплъщаване в Шартамахум, арена и материал на тяхното творчество, техния гняв и битки. По време на вулканична дейност, земетресения, геоложки катастрофи, стихиалите на Шартамахум се изстрелват от подземните дълбини на този слой като че ли на повърхността; с това те увличат потоци лава в Енроф изпод земята и я извеждат нагоре, носейки на всичко живо само гибел. Но това е само косвен, почти случаен резултат от тяхната дейност. От живите същества в Енроф те не се интересуват - всъщност те даже не си дават сметка за тяхното съществуване, а и да го осъзнаваха - не биха го разбрали. Истинският смисъл от тяхната дейност следва да се търси на съвсем различно ниво и той ще ни стане по-ясен, ако си представим какво би станало със земното кълбо, ако дейността на Шартамахум се беше прекратила преди милиони години. Субективно дейността на тези стихиали е само метежен разгул, диво бесуване, което не знае никакъв контрол и им доставя наслаждение именно със своята сила и безнаказаност. Обективно се получава така, че това буйстване предизвиква изменения на лика на земния Енроф, предизвиква процеси на планинообразуване, смяна на преобладаващите конфигурации - океански и континентални и с това - еволюция на растителното и животинското царство и в края на краищата - създаване на необходимите предпоставки за появата на човека. Провиденциалните сили отчасти успяват да превърнат в благо злобното и неистово действие на демоничните стихиали и да извлекат от тях някакъв положителен резултат.

Но има и такива стихиали, от чиято дейност и до ден днешен не им се е отдало да извлекат положителен резултат. Такива например са стихиалите на тресавищата, блатата и тропическите джунгли. Слоят на тяхното пребиваване се нарича Ганникс и е подобен на океанските дълбини. Между инкарнациите в Ганникс техните души се намират в Итреч - най-тъмният от световете на земното ядро. А що се отнася до Ганникс, то нима неговото битие не са усещали множество народи в зората на своята история, докато други стремежи на духа не са заслонили, не са угасили в тях това преживяване? А нима някои от хората не усещат битието на Ганникс дори сега? Легендите за разнолики, по-скоро безлики коварни същества, които носят маски, за да примамват човека на гибелни места се коренят именно в този свят. Той не само се спотаява зад триизмерните зони на тресавища и блата, но и в тънкия лед, който покрива сибирската тайга, в затревените блата и мочурища на централна Русия. За трагичната гибел на Австралийската култура са виновни, наред със стихиалите на пустинята, и черните кълбящи се, подмамващи стихиали на Ганникс.

Не по-малко враждебни за човека и за всички живи същества са стихиалите на пясъчните региони, чийто слой на въплъщение се нарича Свикс и прилича на пустиня по време на пясъчна буря. Между въплъщенията си в този слой стихиалите на пустинята се намират в Шим-биг, където задълбочават мъченията на преминаващите през този инфрафизически тунел човешки души, измъчвайки ги посредством впиващи се в тях вихри. В състояние на покой, когато стихиалите са уморени или потопени в сън, пустинята представя пред човешките очи такъв величествен простор, такава мирна и чиста празнота и небе, което сияе с такава величественост, че вероятно никъде в Енроф няма области по-добре улесняващи съзерцаването на Единия Бог. Лесно е да се разбере защо ясно формулирания монотеизъм е възникнал и се е утвърдил именно в страните с големи пустини. Но пустинята е двойствена. И човек може да различи следите от затъмняващите лика на небето  пясъчни бури и следите на стихиалите на Свикс затъмняващи лика на Единия Бог даже на страниците на такива паметници на мировото откровение като Библията и Корана.

Душите и на други стихиали обитават между инкарнациите в непрогледните светове на земното ядро: тъжните, неподвижни, мрачни и алчни стихиали на океанските дълбини. Областта на тяхното въплъщение, Нугурт, ще дочака своето просветление след дълго време - едва към края на втория еон. Но ако силите на Шартамахум се изстрелват към повърхността по време на изригванията, то излъчванията на Нугурт, напротив, се издигат от тъмните дълбини, през пронизания със светлина свят на прекрасните стихиали на най-горните слоеве на морето. В открито море излъчванията на Нугурт са най-силни, защото там дебелината на тъмните дълбинни слоеве е по-голяма, отколкото в плитките води близо до брега. За нас това излъчване не представлява физическа опасност, но под тяхното опустошаващо, утежняващо действие попада нашата душа. Това биха могли да проследят по самите себе си много моряци, ако тяхната мисъл беше въоръжена със средствата на трансфизическия анализ.

И има още един свят на демоничните стихиали, който стои като обособен, тъй като той е свързан не със стихиите на Природата, а със стихиите на човечеството. Този слой се нарича Дуггур и да запомним това название е жизнено необходимо, защото там царуват демоните на големите градове на Енроф, които са във висша степен опасни за нашата душа.

Подобно на Агр и Буствич, в структурно отношение Дуггур представлява океанообразна сфера от тъмни изпарения, необитавана от никого  и редки острови, пространствено свързани с градовете-гиганти на нашия триизмерен свят. Ландшафтът е изключително урбанистичен, даже по-урбанистичен, отколкото в шрастрите, защото тук няма нито планини, нито лавови морета, нито растителност, но затова пък колорита на тъмнината и пурпурна светлина в него също го няма. Целият цветови спектър на нашия свят е в наличност там – преобладават тонове бледо-сини, сивосини, лунно синкави. От Дуггур се вижда даже небето, но от всички небесни светила се вижда само Луната, тъй като неговото пространство не се простира отвъд пределите на лунната брамфатура. Впрочем и Луната там няма облика, към който сме привикнали ние, защото обитателите на Дуггур виждат само този слой от лунната брамфатура, в който обитава Воглеа - великият лунен демон. В руския език няма съответстваща дума от женски род; но, говорейки за светове, подобни на Дуггур, такава дума става необходима. И макар думата „демоница” да е непривична и немузикална, ми се налага да я употребявам.

Демониците на големите градове от нашия слой са натоварени в Дуггур с огромен товар. Техните въплъщения са отчасти човекоподобни, но само дотолкова, доколкото тези необятни телеса, почти не способни да се придвижват, приличат на човек. Във всеки от градовете на Дуггур има само една подобна демоница; населението на градовете се състои от по-малки демони и от двата пола и по своите размери и форма те едва се отличават от човека. Като пчели около майката те пъплят около своята владетелка; но тяхната цел е само отчасти да й служат; главната им цел е телесното наслаждение, докато нейната функция и цел е не продължаване на рода (той се размножава и без нея), а удовлетворението от похотта на своите поданици. За демоницата са създадени грандиозни обиталища; във всеки от градовете на Дуггур има само една подобна обител, във формата на пресечена пирамида: тя напомня огромен жертвен олтар. Дуггур не само е грандиозен, той по своему е даже величав и във всеки случай - разкошен. Както и в шрастрите, обитателите на Дуггур  също притежават еквивалент на човешките технологии, макар че по ниво можем да го сравним с техниката в нашите големи градове от древността.

Организацията на обществото там се развива много бавно и малко по малко започва да проявява някои признаци за това, което на езика на човешките понятия се нарича самоуправление. Но социално-икономическата основа си остава робство, при което роби се оказват тези, които са изпаднали тук от човечеството или от някои от светове на другите стихиали. Положението на по-малките демони в Дуггур напомня положението на патрициите и колесничарите в древния Рим. Не може да се каже, че те са особено жестоки, но са толкова сладострастни, колкото не е нито едно същество в Енроф.  Основите на владичеството на големите демоници тук не биха могли да разтърсят никакви метежи, защото то е основано не на страх, а на похотта, която изпитват към тях милионите поданици и на наслаждението, което им се дава като награда за тяхното послушание и любов.

Демониците на Дуггур се отдават телесно на цели тълпи и в техните обиталища, полудворци-полухрамове, се провежда непрекъсната, почти непонятна за нас оргия в чест на демоничната царица на Луната - същата тази, чието влияние изпитваме понякога и ние, хората, в лунните нощи в градовете, където то се смесва с вдъхновяващото и чисто влияние на Танит, лунния слой на Светлината, възбуждайки в човешкото същество мъка по такива сексуални форми на наслаждение, каквито в Енроф не съществуват. В Дуггур, обаче, те съществуват. В Дуггур е изработена почти необозрима поредица от подобни форми, по-разнообразни от където и да било в Шаданакар. Влиянието на Танит тук изобщо не прониква, за слънчевата светлина тук нямат ни най-малка представа, всичко е потопено или в тъмносив мрак, или в бледо-синкава лунна светлина, с виолетови припламвания и нищо не пречи на бушуването на страстите, предизвиквани от лунната демоница Воглеа. От непрекъснатите оргии в жертвените олтари на дворците на Дуггур към нея се издигат кълбовидни изпарения и тя ги пие, но нищо не може да удовлетвори безбройните обитатели на тези градове, защото тях ги мъчи още по-дълбок, за малцина от нас непонятен вид сладострастие - сладострастие мистично, теглещо ги към Великата Блудница, непостижима даже за тях. Тя е тяхното върховно божество, предмета на техните копнежи и мечти. На нея е посветен техният най-висш култ. В дните на нейните празници демониците управителки се отдават на робите. Но да се получи удовлетворение от това мистично сладострастие може само в Дигм, в обиталището на Гагтунгр, и достойни за него се оказват само избрани.

Попълването на жизнените сили на безбройното население на Дуггур се осъществява за сметка на нашия слой: излъчването на човешка и отчасти зверска похот, наричано ейфос, бавно и лепкаво се движи на белезникави ручеи по улиците на Дуггур; обитателите го попиват в себе си. Такава храна съответства на тяхната собствена същност: похотта е смисълът, целта, съдържанието и патосът на техния живот. Оргазмената интензивност на наслажденията, изпитвани от тях, са многократно по-силни, отколкото можем да изпитваме ние. Те се движат по наистина порочен кръг от реинкарнации: всеки път между инкарнациите техните души си потопяват в Буствич, придобивайки облика на човеко-червей и изяждайки живи хората-страдалци в този вечно гниещ свят. И все пак наслаждението, доставяно им от похотта, даже от неутолимото мистично сладострастие към Великата Блудница, в техните очи е толкова огромно, че те са готови да заплатят с пребиваване в Буствич за бесуването и оргиите в Дуггур.

Като единствено светило в Дуггур, като негово слънце, служи Луната: затова през по-голямата част от времето този слой е потопен в дълбок мрак. Тогава встъпва в своите права изкуствено осветление ? дълги поредици от бледо-сини и лилави улични лампи: те се простират като безкрайни гирлянди край пищни масивни здания. В архитектурата господства извитата линия, но това не спасява нейните форми от тромавост. Вътрешната и външна украса на зданията е безвкусна и недодялана, но поразява със своето богатство, със своето биещо на очи великолепие. Архитектите, художниците и даже учените, а да не говорим за работниците, принадлежат към класата на робите. Основното, демонично население на Дуггур е толкова импотентно умствено и художествено, колкото е надарено с похот.

За човешката душа падането в Дуггур крие огромна опасност. Падане там става в случай, че в течение на живота в Енроф душата я е мъчило и разлагало сладострастие към отвъдното - същото това мистично сладострастие, които изпитват малките демони на Дуггур към Великата Блудница. Даже пребиваването в Буствич не може да възстанови на такава душа необходимото равновесие между утежненото етерно тяло и обкръжаващата го среда. Душата със своите одежди пропада в Рафаг, където я очаква ново пропадане: в същия този свят, за който смътно е мечтала на земята. Там, в Дуггур, тя се покрива с каррох - плътноматериално тяло, сходно с физическото, но създадено от тази материалност на демоничните светове, която е породена от тъмните йерархии на метабрамфатурата и от Гагтунгр. В опитите си за спасяване на душите от робство в Дуггур силите на Светлината се натъкват на изключителни трудности. Има, обаче, един акт, акт зависещ от самата човешка душа, който може да открие пред нея пътя към спасението: самоубийството. Греховно в Енроф, където материалността е сътворена от Провиденциалните сили и се подготвя за възможно просветление, самоубийството в демоничните слоеве е оправдано, тъй като влече след себе си разрушаването на карроха и освобождаване на душата. Но ако тази стъпка не се предприеме, а силите на Светлината са били възпрепятствани в своите опити за помощ, душата, след смърт в Дуггур, попада отново в Буствич, а след това - отново в Дуггур - вече не като роб, а като член на привилегированата класа. Шелтът постепенно се демонизира, засяда в колелото на инкарнациите от Дуггур до Буствич и обратно и може да стане така, че монадата, в края на краищата, да се откаже от него. Тогава той попада в Суфетх, гробището на Шаданакар и умира там завинаги, а монадата напуска нашата брамфатура, за да започне отново своя път някъде в другия край на Вселената. От тези малко на брой души, които са загинали навеки в Суфетх, повечето са били жертви именно на Дуггур.

Описанието на Дуггур може да бъде завършено с кратко стихотворение. В Дуггуро-Петербург точно така, както и в Друккарг и в Небесна Русия, има двойник - по-скоро - тройник - на огромна статуя на Бронзовия Ездач. Но в Дуггур този ездач е яхнал не рарург, както в столицата на руското античовечество, нито, разбира се, е яхнал ослепителен бял кон, както в Небесния Петербург. Тук - тази скулптура на първооснователя на този град на преизподнята е с бурно пламтящ и е яхнала не кон, а гигантска змия. Може би сега четящият тази книга ще разбере за какво и за кого е говорел Александър Блок в стиховете изпълнени с истинско трансфизическо прозрение:

Глухи вечери ще се спуснат
Змията се развива по улиците

В простряните ръце на Питер
Пламъкът на факела ще мига.

Уличните лампи ще блестят
Ще греят тротоари и витрини
И в блясъка на монотонните площади
Двойките ще дефилират на редици

Мракът ще ги скрива в плащове
Погледът ще тъне в поглед мамещ
Макар от ъгъла невинността
Провлечено да моли за пощада!

Там, на склона, веселият цар
Зловонно кандило размаха
И пушекът от градските пожари
Скри уличните светлини като с одежди

Елате всички, тичайте! на лов!
По ъглите на улиците лунни!
Градът е пълен с гласове
Мъжките - груби, женските - мелодични.

Той ще пази своя град,
И, поаленявайки пред зорницата,
В ръката му простряна меч ще блесне
Над затихващия град

Че в ръката на първооснователя на Дуггур рано или късно вместо факел ще блесне меча на възмездието, на кармата - това е достатъчно ясно. И всяка човешка душа, пребивавала в този тъмнолунен град, не може да не помни това свое пребиваване там, макар и смътно. Не напълно понятно  е друго: в каква степен на самия Блок са били ясни взаимовръзките между Дуггур и нашия свят. За това ще се опитам да направя някои наблюдения относно това в тези глави на книгата, които са посветени на въпроса за метаисторическото значение на художествената гениалност.

Съществуват и слоеве на стихиалите, които принадлежат не на демоничната, а на междинната група, но са свързани по някакъв начин с Дуггур. Техните Монади, както тези на всички стихиали на Светлината, обитават в един от прекрасните светове на Висшето Предназначение, във Флаурос. Но вследствие на това, че тяхната природа е била потъмнена в хода на тяхното развитие, пътят на техните инкарнации ги отвежда в слоевете на  Нибрускс, Манику, Каттарам и Рон, докато Дуггур, където те чезнат в робство, служи едновременно като тяхно чистилище и като слой за мъчения. Възходящият им отвъден живот ги води първо в Шалем - тяхната Олирна и по-високо - през Фаер и Уснорм, във Флаурос, където те се сливат със своите монади.

Нибруските са същества някъде по средата между по-малките демони на Дуггур и онова, което древните римляни си представяли под името “духът пазител”. Без Нибруски не може да съществува нито едно човешко селище. На мен все още не ми е ясно как и защо тези същества се грижат за физическите аспекти на човешката любов, особено за нашето детераждане. Може би Нибруските попълват своите жизнени сили от някакъв вид излъчвания на човешката душа в състоянията, свойствени на младенчеството и ранното детство. Във всеки случай наличието на заинтересованост от тяхна страна не предизвиква съмнения. Те по своему се грижат, спомагайки за сближаването на мъжете и жените в нашия слой помежду им. Те шумно се радват на нашите деца, суетят се около тях, стараейки се даже да ги предпазят от невидими за нас опасности. Но те са капризни, импулсивни и отмъстителни. Не винаги можем да им се доверим.

И нека мъдреците на нашия век, заключили самите себе си в затворническата килия на материализма, се подиграват от висотите на своето невежество на суеверията на диваците, но в приказките за таласъми, за пенати и елементи, за добрите и закачливи малки духове на домашното огнище, има много истина. Древното езичество осъзнавало тази истина много повече от нас, повече от евреите и мохамеданите, повече от християните, трупащи злословия и небивалици за тези безобидни същества. Сплетните за гномите удивляват със своята несправедливост. Подобни разкази биват породени само от един дух - този, който е свойствен на фанатиците на монотеизма, на лицемерите и сухите моралисти, които обявяват за зъл дух всичко, което не влиза в техния канон. Къде по-обективно се отнасяли към тези същества древните, които гледали на ларите и пенатите като на свои верни приятели! Земята на тези малки стихиали, които се приютяват в човешките жилища, се нарича Манику. Ландшафтът на този свят прилича на стая и не е лишен от уют. Но навън е мрак и студ и не дай Бог тези същества да бъдат изгонени от техните топли убежища. А формата, която приемат при своите въплъщения, не е такава, каквато при повечето стихиали: в тях няма нищо течно или преливащо се - обратно: както и Нибруските и жителите на Дуггур, те притежават плътно, ясно очертано тяло - иска ми се да кажа - телце. Те са миниатюрни, весели и приказливи, а някои от тях са активно добри. Това са своего рода филантропи и обичат да правят на хората малки услуги така, че никой да не забелязва това. Впрочем, други от тях си позволяват с хората повече или по-малко безобидни шеги. Изобщо, те се отнасят към нас избирателно, но дома те се стараят да пазят и обгрижват както могат, защото при неговото разрушаване се разрушава и техния подслон в слоя на Манику и останали бездомни, малчуганите в повечето случаи загиват. Само на малка част от тях се отдава да се доберат до друго убежище.

За Каттарам, земята на стихиалите на минералното царство, свързани с горната част на земната кора, аз почти нищо не мога да кажа - съответен личен опит от него аз нямам, а моите невидими приятели ми казаха за техния свят само няколко думи. Всичко, което научих беше, че ландшафтът на Каттарам се състои от подземни празнини сред самосветещи метаминерали: той има приказна красота, но на нас все пак би ни се сторил безжизнен. Населението на Каттарам е разнообразно (да си спомним „Стопанката на Медната планина” от една страна и троловете ? от друга) и общуването с тези стихиали понякога може да бъде изпълнено с отвъдни опасности. Още по-малко ми е познат Рон: неговият ландшафт е сходен с Каттарам, но обогатен с отражение - именно само отражение, на небето. Това е земята на планинските стихиали, пъстрият свят на същества, които често враждуват помежду си.

За последен или най-висш слой на тази сакуала трябва да смятаме Шалем - своеобразната Олирна за стихиалите на четирите предишни слоя. Неговият ландшафт е сравним отчасти с колосални дъбове в средата на пустиня. В средоточията на ландшафта преобладават синьо-зелените тонове, към покрайнините - жълтеникавото и сивото. Тук стихиалите стават напълно светли и царствени и тук тях ги очаква не смърт, а трансформация, водеща до Фаер и Уснорм; те я купуват с цената на почти пълна телесна неподвижност. Неподвижността им се компенсира от дълбоката и съсредоточена проникновеност на духовното съзерцание, в което са потопени. Някои народи в Енроф, усещайки съществуването на тези същества, ги разбирали като духове на отделни планини, водопади, извори или други природни синори. В действителност те не са духове, а напълно въплътени същества и постоянната връзка между тях и природните синори в Енроф е само външен вид, обусловен от тяхната неподвижност, която древните тълкували съобразно нивото на своето разбиране на подобни истини. Истината е, че дори ако даден извор пресъхне, водопад бъде блокиран, или планина бъде разрушена от земетресение, стихиалите на Шалем ще останат непоклатимо на своите места, докато тяхната вътрешна работа над собственото им същество не ги доведе накрая до мига на трансформацията.

 


Следваща страница

Прочетено: 907 пъти