Глава 3. ШРАСТРИ И УИЦРАОРИ
Пристъпвам към описанието на световете, имащи за човечеството, неговата история и целия Шанадакар съвсем специално значение, тъй като именно тези светове са създадени от демоничните сили като непосредствено оръдие за осъществяване на мировия план на Гагтунгр.
Собствено казано, това са две групи светове, две сакуали на инфрафизически слоеве, тясно свързани помежду си.
Аз вече споменах, че във всяка от метакултурите има някакъв антипод на нейния затомис, някаква цитадела на демоничните сили, където свещените градове на Синклитите се отразяват като че ли обърнато, в черни огледала. Става дума за шрастрите, обиталищата на античовечеството.
Шрастрите са отделни области от единен четириизмерен свят; всеки от тях, обаче, притежава свой неповторим брой времеви потоци. Пръстенът на шрастрите е метагеологически свързан с долните слоеве на земната кора, с нейните компенсационни изпъкналости и те са тъмните двойници-антиподи на Еанна, Олимп, Рая, Монсалват, Небесна Русия и останалите затомиси. Компенсационните изпъкналости, уравновесяващи планинските масиви на повърхността на Земята, са обърнати със своите остриета и гребени към центъра на планетата. В Енроф тези региони са безжизнени и мъртви: има базалт, лава и нищо повече. Но в четириизмерния свят това не е така. Под тях, към центъра, има празно пространство – червеникава, бледо оранжева кухина, пламтяща с вълни от светлина и тъмнина. От вътрешната страна на кората господства равнодействаща на тези две притегляния: към по-дебелата част на кората и към центъра на Земята; понятието на обитателите за горе и долу тук не съвпада с нашите. В подземното оранжево-червеникаво небе там неподвижно светят инфралилави и инфрачервени, почти черни светила; така се виждат от шрастрите Гашшарва и страдалищата в земното ядро. В лъчите на тези луни живеят и укрепват своите цитадели многомилионните общества и чудовищните йерархии, които пред нашите очи се проявяват под формата на велики държави, като тиранични режими и безликите вампири на мировата история.
Каква е природата тук, какъв ландшафт господства на опаката страна на света? Син и зелен цвят тук няма – те не биха били видими за обитателите. Вместо това имат два цвята, за възприемането на които нашите очи не са приспособени. Има и някакво подобие на растителност, но тя е парлива и ужасна: туфи масивни тъмно-пурпурни храсти, а на места – големи, отделни, поклащащи се цветове от пламък. Релефът е много неравен; в масивите на сушата са разпръснати езера и морета от бяла и розова лава. Като цяло ландшафтът има своеобразен геолого-урбанистически характер – гигантски многомилионни градове; в Инфрарусия, например, най-главният от тях е свързан почти с цялата компенсационна изпъкналост на анти-Урал, друг съответства на Кавказ и Тян-Шан. Има градове и под нашите низини, но по-рядко, тъй като повечето от тях са запълнени с лава.
Античовечеството се състои предимно от две крайно различни една от друга раси или породи. Главната раса е съставена от малки, но високоразумни същества, движещи се по кръга на превъплъщенията в шрастрите, където те приемат четириизмерна форма, донякъде напомняща нашата. Това тяло, съответстващо на нашето физическо тяло, се нарича каррох; то се формира от материалността на тези слоеве, създадена от висшите демонични йерархии. Жителите на шрастрите имат двойка горни и двойка долни крайници, макар и с различен в сравнение с нашия брой на пръстите; освен това те са снабдени с нещо като летателни ципи. Техните червени стъбловидни очи, издаващи се отстрани на цилиндричната глава, тяхната мише-сива кожа и набръчкана, подобна на тръбичка уста биха могли да предизвикат в човека отвращение. Но тези същества са притежатели на остър интелект и създатели на цивилизация, която в някои отношения е изпреварила нашата. Те се наричат игви.
Игвите са се появили за пръв път в шрастра на Вавилоно-асирийската метакултура. В по-древните шрастри е съществувала друга раса, предците на днешните раруги, за които ще разкажа малко по-късно. Но самият произход на игвите за мен не е напълно понятен; налага се да имаме работа с такива странни представи, че разсъдъкът ни не може да ги приеме. Работата е в това, че макар да няма човешки монади с демонична природа, все пак е имало случаи, макар и много рядко, когато човек в някаква точка от своя път доброволно е ставал игва. За това освен желание са необходими колосална ясност на съзнанието и уникални способности в специфичните области. Такъв е бил основателят на античовечеството – личност, съвсем реално съществувала в Ерех и Вавилон, където той бил жрец на Нергал, а след себе си имал дълга поредица въплъщения в по-древни култури и в човечеството на титаните.
Игвите са произлезли от съчетаването на това същество с Лилит. Тя е способна да придобива понякога – много рядко и само по волята на Гагтунгр – женски облик в по-плътните светове. Когато тя се появила във Вавилон, за очите на хората това станало така, сякаш тя внезапно се материализирала от нищото. Видели я трима: бъдещият баща на игвите и още двама, от които единият полудял, а другият бил екзекутиран. Този, заради когото тя приела такъв призрачен физически облик, свързал с нейните своето астрално, а след това – ефирно тяло. След това тя слязла, цялата обгърната в пламък, в пустинния инфрафизически слой, където изхвърлила от утробата си първата двойка игви. Бащата на тази раса не се е въплъщавал повече нито в шрастрите, нито в Енроф. Сега той е в Дигм и неговият принос в разработката и осъществяването на демоничния план е огромен.
Игвите имат звуков език с едносричков строеж. От нашите езици той е фонетически най-близо до китайския, но поради подобната на тръбичка уста на игвите звуци, подобни на “о”, “у”, “‘у'”, преобладават.
Понякога те носят дрехи, но най-често ходят голи. Прекомерният интелект на тези същества е направил почти стерилен техния сексуален живот. Начинът за размножаването им прилича на човешкия, но е по-непривлекателен. Те се съвкупляват почти в движение, без да изпитват никаква потребност от уединение, тъй като са лишени от чувство на срам. Чувствата им на любов, привързаност, жалост са останали в зародишно състояние. Вместо семейства те имат кратковременни съюзи, а за децата – внимателно оборудвани и добросъвестно обмислени институции за възпитание.
Моралът им е робски. Обществото им се състои от две класи: висшата интелигенция, в която влизат учени, инженери, жреци и, ако е приложима тук тази дума – администратори, и подчиняващо се мнозинство, действащо само по поръка на ръководството. Впрочем даже самото ръководство е строго подчинено на волята на така наречените „велики игви” (това е нещо като приемствено следващите един след друг върховни жреци-императори) и волята на страшилищата от съседния слой – уицраорите.
Почти абсолютни владетели във всеки от шрастрите фактически са великите игви. Шрастрата не е монархия и, разбира се, не е теократия – тя е сатанократия. Принципът на династично унаследяване на властта е напълно чужд на игвите. Приемникът се избира и подготвя десетки години с изумителна рационалност и далновидност. Яснотата на съзнанието на великите игви е огромна, макар те да имат обърната, тоест демонична, представа за света. Те са способни да прозират даже до антикосмоса на Галактиката; с енергия постоянно ги зарежда самият Гагтунгр. След смъртта си великите игви се издигат направо в Дигм.
Би било неправилно да се каже, че в шрастрите е налице еквивалент на нашата наука и техника – по-скоро нашата наука и техника е еквивалент на науката и техниката на игвите. Различните условия и природни закони на този слой са определили различен от нашия научен подход, но нашите научно-изследователски методи и технически принципи са крайно сходни с техните. Наистина на тях, далеч изпреварили ни по този път, са им известни такива методи и начини, които приличат на нашата магия и които на мнозина от нас биха се сторили магьосничество. Но те също използват принципите на винта, колелото и ракетния двигател. Имат съдове за плаване по езерата от инфралава. Колкото и абсурдно да изглежда това, между шрастрите отдавна се практикуват редовни полети, популярен е и туризмът – разбира се, не с естетически, а само с познавателни цели. На висота се намира и авиацията, макар че самите игви са способни да летят с огромни скорости, прилепвайки често като мухи надолу с главата към таваните и стените на сградите.
Науката е позволила на игвите да проникнат и на повърхността на Земята. В техния инфрафизически слой тази повърхност е мъртва и пустинна, както в нашия – повърхността на Луната. А тъй като сакуалата на шрастрите не се простира отвъд границите на нашата Слънчева система, то звезди в това небе няма. Но планетите и Слънцето игвите са виждали, макар те да ги виждат по съвсем различен от нас начин. Температурата в шрастрите е много висока (за нас тя би била непоносима) и поради това Слънцето, което на игвите изглежда като бледо инфрачервено петно, излъчва топлина, която за тях съвсем не е достатъчна. Независимо от всички предпазни мерки, взети от тях против студа, игвите-пионери на повърхността на Земята жестоко страдали; тази повърхност засега е толкова слабо пригодена за тяхното съществуване, колкото са за нас дълбините на Антарктида. Но те имат някакъв начин за усвояване на повърхността на планетата, при това не в своя собствен слой, а в нашия.
Тяхната научна апаратура вече им е позволила да уловят отзвуците на Енроф. Възможно и почти неизбежно е с времето те да ни дадат да разберем за тяхното присъствие и да възникнат обмен и контакт, но с това, разбира се, те ще манипулират човечеството, и то – в желателното за тях направление. Та нали техният най-заветен копнеж, обединяващата ги мечта е разпространяването на тяхното владичество с помощта на уицраорите и Гагтунгр над всички слоеве на Шаданакар. Изглежда, че великият противобог на Бъдещето, подготвян в Гашшарва за раждане сред човечеството в недалечно бъдеще, ще създаде в Енроф група полухора-полуигви. Оттук ще тръгне расата на игвите в нашия слой. Размножавайки се бързо като рибите, те постепенно ще заменят хората, превръщайки повърхността на Земята в обиталище на дяволочовечеството.
Игвите се движат по кръга на въплъщенията в шрастрите, а в промеждутъците между тях претърпяват една и съща съдба – техният шелт и астрално тяло падат на Дъното (въплъщение в свръхтежката материалност на Дъното е невъзможно без астрално тяло), носейки се бързо като по тангента през магмата и Гашшарва, едва влизайки в контакт с тях. При тяхното стремително спускане ефирните им тела се разлитат на капки. Случаите на просветление сред игвите са редки до единичност, но в тези случаи, разбира се, те претърпяват различна съдба в своето следсмъртие. Всички те, освен някои от великите игви, имат преобърнато понятие за Бога като за световен тиранин, по-страшен от Гагтунгр. Христос, за Когото те слушат от великите игви, в техните представи е в положението на Антихриста – един яростен и крайно опасен деспот; изобщо всичко е обърнато с главата надолу. Поради това е естествено, че тяхната религия се състои предимно от екстатическо служене на демоните, излъчванията от което се издигат до Гагтунгр.
О, цивилизацията на игвите не се ограничава с наука и техника – тя включва и някои форми на изкуството. Пред грандиозен конусообразен храм в Друккарг, столицата на руското античовечество – град, разположен в издълбана отвътре планина, се извисява чудовищна скулптура: на прото-игва, яздеща раруг. Ако приложим нашите мерки за дължина (а това в много случаи е напълно основателно), то може да се каже, че очите на игвата в тази скулптура са ярко-червени камъни с големината на наша двуетажна къща, а тъмно-пурпурните очи на раруга са многократно по-големи от това.
Но на развитието на изкуствата пречи разсъдъчната нагласа на психиката на игвите и техният стерилен емоционален живот. Заедно с общата гротескност на техните вкусове всичко това е насочило изкуството им по такива пътища, за които нашите естетически стандарти са неприложими. От формите на изкуството най-голямо развитие в шрастрите е получила архитектурата. Градовете им са се формирали от структури със свръхчовешки размери, но голи геометрични форми. Част от градовете са скали, издълбани отвътре и облицовани отвън. Кубове, ромбове и пресечени пирамиди блестят с облицовки в червен, сив и кафяв цвят. Стилът конструктивизъм в човешката архитектура може да даде на читателя ментална картина на стила в шрастрите. Изисквала се е усилена инспирация на творческото подсъзнание на хората от силите на Светлината във Фонгаранда, за да може човешката архитектура да бъде предпазена от внушенията, издигащи се от шрастрите, и от превръщането на градовете на Енроф в жалки имитации на стереометричните градове на игвите. А там, в тези градове, бушува и музика – предимно шумова, която за нашето ухо звучи като какофония, но понякога постигаща такива ритмически мелодии, които са способни да хипнотизират и някого от нас. Още по-голяма роля в живота на игвите играе танцът, ако прилагането на тази дума е допустимо към техните безобразни вакханалии. И техните демонопоклонения, съчетаващи поразителни светлинни ефекти, оглушителен тътен на огромни инструменти и екстатически танцови полети в пространството с четири измерения, се превръщат в масово бесуване; това привлича ангелите на мрака, а излъчваната при това енергия се изпива от Гагтунгр.
Освен игвите в шрастрите обитават и други същества, аборигените на този обърнат свят – раругите, древна раса, която по външен вид напомня отчасти кентаври, отчасти ангелите на мрака, но най-много – мезозойските летящи динозаври. Те летят във въздуха, но не така, както са летели някога в Енроф птеродактилите, с техните подобни на прилепи криле; крилете на раругите са мощни и изправени встрани на огромното им тяло. При законите за тежестта, действащи в Енроф, същество с толкова масивен размер не би могло да лети.
Тяхното сходство с гущерите не е случайно, защото раругите са същите тези динозаври. След продължителен цикъл от инкарнации в телата на алозаври, тиранозаври и птеродактили някои от тях – най-хищните видове, са тръгнали по пътя на по-нататъшното развитие в инфрафизическите слоеве. За изтеклите милиони години те са постигнали степента на разумност, но тази разумност е все още много далеч от фината интелектуалност на игвите. От друга страна, тяхната физическа сила и невероятната емоционална интензивност на душевния им живот са такива, че след продължителна битка за този слой на битието игвите били принудени да се примирят със съвместното съществуване с раругите. Скоро след това между двете раси бил изработен своеобразен модус вивенди, преминал впоследствие в съюз. Сега раругите са нещо като интелигентна конница на шрастрите – тяхната кавалерия. Самите игви участват във война само в краен случай; обикновено те осъществяват само ръководство, особено в областта на военните технологии. Тромавите мозъци на раругите все още са неспособни да се изправят пред предизвикателствата на военната технология. Но тяхната прекомерна кръвожадност, тяхната войнственост и безстрашие са необходими условия за победа във война в този слой. Древните легенди за крилатите коне от ада са отзвук от знанията за съществуването на раругите.
Има два вида войни в опаката страна на света. В миналото историята на тази сатанократия се свеждала в значителна степен до взаимно съперничество и въоръжена борба. Разбира се, не всички войни на човечеството са били свързани с касапниците в този мрачен свят, но нашите големи войни – несъмнено са били. По време на най-опустошителните войни някои шрастри претърпявали катастрофални изменения и даже гибел. Сега ситуацията е станала по-сложна – висшите демонични сили полагат всички усилия да укрепят мира между шрастрите. Причините за това са много сложни и ще бъдат постепенно обяснени по-нататък. Наистина непримирима борба се води не между шрастрите, а между игвите, рарургите и уицраорите, от една страна, и Синклитите на затомисите, ангелите, даймоните и самите демиурзи на свръхнародите – от друга.
След като дадена метакултура е завършила своя исторически цикъл в Енроф, нейният шрастр е обречен на унило съществуване, наподобяващо постоянна гладна агония. Такива шрастри повече не са нужни на Гагтунгр и са оставени на произвола на съдбата им. (Ето имената на шрастрите на метакултурите, които са завършили своя цикъл в Енроф: Дабб – шрастра на Атлантида, Бубгищ – шрастра на Гондвана, Сетх – шрастра на древен Египет, Тартар – шрастра на гръко-римляните, Нергал – вавилоно-асирийската шрастра, Деван – шрастра на Иран, Зинг – шрастра на евреите, Вавилон – шрастра на Византия. Последното име е очевидно базирано на погрешна интерпретация на символите в „Апокалипсис”-а. „Вавилон” от Откровението се отнася до бъдещото сатаночовечество, а не до византийската шрастра.)
Игвите и рарургите се израждат и научният и технически прогрес се прекратява. Унищожаването на съответните агресивни държавни институции в Енроф води до прекратяване на потока на основния вид храна за уицраорите и игвите – храната, за която ще разкажа по-подробно малко по-нататък. Израждащите се обитатели на шрастрите са принудени да се прехранват с дребно хищничество, просто крадейки храна от по-успелите си съседи, или да се борят за оцеляване на „вегетарианска диета”. Такава е съдбата и на някои шрастри, чиито метакултури все още съществуват в Енроф, но чиито уицраори са унищожени в хода на междуособните войни и чиито големи подземни градове са били разрушени. (Ару – шрастра на индомалайската метакултура; Алфок – шрастра на мюсюлманската метакултура; и Тугибд – шрастра на индийската метакултура. Последните два можели все още да преживеят възраждане във връзка с появата на нео-Индийския и нео-мюсюлманския уицраори.)
Съществуват четири силни и активни шрастри днес. Те са Фу-чжу – шрастра на Китай, която е много древна, но неотдавна е получила нов импулс за развитие; Юнукамн – шрастра на Римо-католическата метакултура, претърпяла сериозен упадък и изоставане, но все още активна (едно безпрецедентно метаисторичесто явление стои зад инквизицията – най-ужасното от цялото потомство на Гагтунгр. Преди или след която и да е от метакултурите не е имало нищо подобно на него. То обитавало в Гашшарва и цяло войнство на Светлината участвало в битката с него. Едва през XVIII век ударът на милосърдието му бил оказан от великия човешки дух Йоан Кръстител, в резултат на което то било изгонено от Шаданакар на Дъното на Вселената. Папството все още не е напълно непроницаемо за еманациите на демоничните сили и така дори днес не осъжда категорично този ужасен период от историята); Друккарг – шрастра на Руската метакултура, и Мудгабр – най-мощната от всички шрастри, опаката страна на великата Северозападна култура. Основателят на Мудгабр бил човекът-игва Клингзор; в последното свое въплъщение в Енроф той бил един от анонимните вдъхновители на екзекуцията на Иисус Христос, съзнателен помощник на Гагтунгр под маската на фарисей и патриот. Основаният от него впоследствие анти-Монсалват днес вече с нищо не напомня онези наивно-патриархални образи, които от легендите на Средновековието със закъснение преминали в музикалните драми на Вагнер. Науката и цивилизацията на игвите никъде не е отишла толкова далеч, колкото именно в Мудгабр. Ще добавя, че именно игвите на тази шрастра първи са съумели да проникнат до пустинната и мъртвешка в техния свят повърхност на Земята.
Но животът в шрастрите е най-тясно преплетен със съществуването на демонични същества от съвсем друг род и мащаб, чиито слоеве на обитание формират съседна сакуала, която активно взаимодейства със сакуалата на шрастрите. Игвите и раругите все още не са в състояние да навлязат в тези слоеве, но обитателите на съседната сакуала – уицраорите, могат да встъпват и го правят, по-точно – те пропълзяват в градовете на игвите.
Те са могъщи същества, играещи в историята и метаисторията роля толкова огромна, колкото са техните телесни размери. Ако си представим главата на едно от тези създания на мястото на Москва, то неговите пипала ще достигнат до морето. Те се придвижват със спираща дъха бързина, притежават дар слово и немалка хитрост. Произходът им е сложен и двойствен. Всяка династия уицраори се е появила на света като плод от съчетаването на една “кароса”, тоест индивидуалните национални проявления на Лилит, „Всенародната Афродита” на човечеството, с демиурзите на свръхнародите. В повечето метакултури тези същества са били родени по волята на демиурзите като защитници на свръхнарода от външни врагове. За пръв път те се появили в метакултурата на Вавилония – нейният демиург се опитал да противопостави това свое потомство на войнстващите егрегори на Египет и Мидия, които заплашвали самото съществуване на вавилонския свръхнарод. Но каросите носят в себе си прокълнатото семе на Гагтунгр, в дълбока древност засадено от него в ефирната плът на Лилит, чиито отделни национално-културни изражения са те. И семето на Гагтунгр предопределило това, че първият уицраор, който отначало се покорил на волята на демиурга, скоро след това се преродил в трансфизически носител на силата на вавилонската държава. Неговата агресивност на свой ред тласнала демиурзите на другите свръхнароди към крайни мерки за защита на своите страни в Енроф срещу завоевателя. Тези мерки се състоели в раждането от тях на подобни същества, способни да окажат съпротива на вавилонския уицраор. Така тези чудовища се появили в Иранската и Еврейската метакултури, а след това – и във всички останали.
Размножаването на тези крайно агресивни и дълбоко нещастни същества се осъществява по начин, напомнящ пъпкуване. Те нямат пол. Всяко дете става веднага смъртен враг на своя родител и негов потенциален убиец. Така са възникнали в метакултурите един вид династии на уицраорите, приемствено наследяващи се един друг, след като родителят е бил умъртвен, а неговото сърце – изядено. В повечето метакултури съществува едновременно или само един уицраор, или един уицраор-родител плюс едно или няколко от неговите деца, водещи отчаяна борба до смърт с бащата. Битката и унищожаването на уицраорите един друг е едно от най-чудовищните зрелища на метаисторията.
В течение на историческото съществуване на Русия са се сменили три царстващи уицраора, но всеки от тях преди да умре е имал деца, които е успявал да изяде. В метакултурата на Северозапада се създало друго положение: там е имало и има едновременно няколко династии уицраори и това обстоятелство е имало огромни исторически последици за целия свят, тъй като наличието на няколко подобни династии пречело и пречи на обединяването на Северозападния свръхнарод в единно цяло. То било решителната предпоставка за избухването на всички големи европейски войни, както и за двете световни войни.
Уицраорите обитават в пустинен свят, приличащ на гореща тундра; той е разделен на отделни региони, съответстващи на границите на метакултурите. Всеки уицраор може да навлезе не само в съседните региони (разбира се, след като първо надвие съседните уицраори), но и в шрастрите – той пропълзява там като мъглива планина. Игвите и раругите треперят, чувайки неговия глас, като пред властелин и деспот, но заедно с това те виждат в него велик свой защитник и против другите шрастри, и против силите на Светлината. Без него как те биха се борили с войнствата на Синклитите и със самия демиург? – Именно тези различни конфликти – между уицраорите, както и между всеки уицраор и демиурга и Синклита на дадената метакултура, – това в значителна степен представя трансфизическия аспект на процеса, който ние възприемаме като политически и исторически.
Уицраорите виждат Енроф смътно, а хората и ландшафта ни – мъгливо и изкривено, но обичат нашия свят с гореща и неутолима страст. Те биха искали да се инкарнират тук – но не могат. Гагтунгр виждат лично и треперят пред него като роби. В своето невежество те смятат великите игви само за изпълнители на своята воля; в действителност великите игви виждат по-далеч и по-дълбоко от тях, знаят повече и се стремят да манипулират алчността, войнствеността и мощта на уицраорите в интерес на античовечеството.
Как уицраорите възстановяват своята енергия? Механизмът на този процес е трудно да се обясни. Уицраорът излъчва в гигантски количества своеобразна психическа енергия, която прониква в Енроф. Възприета от човешкото подсъзнание, тя се проявява в човешките дела под формата на спектъра от националистически-държавнически чувства. Благоговението пред своето правителство (не пред народа или родината си, а именно пред правителството и неговата мощ), идентифицирането на самия себе си като участник в грандиозния живот на държавата, култът към кралете или вождовете, парещата ненавист към техните врагове, гордостта от материалното преуспяване и външните победи на своята държава, националното самодоволство, войнствеността, кръвожадността, шовинизмът – всички тези чувства, проявяващи се в пределите на човешкото съзнание, могат да растат, разцъфтяват и хипертрофират само благодарение на енергията на уицраора. Но при това психиката на хората обогатява тези, ако можем така да се изразим, разреди енергия със своите собствени, свойствени само на нея добавки. Възниква своеобразно масово психоизлъчване с двойствена природа и обратно насочени резултати. То се спуска през земната кора, прониква до съседните инфраслоеве и се появява под формата на лепкава червена роса по почвата на шрастрите. Игвите я събират за уицраорите – в това се състои тяхното главно задължение по отношение на тях, а за неизяденото се лакомят самите те; животът само на растителна храна не само ги угнетява и обременява, но и не може да ги предпази от деградация.
Напълно възможно е аз да опростявам или интерпретирам погрешно механизма на този процес; но същността му – храненето на уицраорите с психоизлъчванията на масите и при това с излъчвания, свързани именно с човешките емоции, насочени към държавата – е не само съвсем реален факт, но и източник на неизброими бедствия.
Игвите не могат да влязат в слоевете на уицраорите, но ги виждат отвън, смътно, като сенки. Притаени в шрастрите, те наблюдават битките между уицраора и демиурга, като с всички свои сили се стараят да влеят в разярения демон повече хранителна роса. Те не могат да видят демиурга, но тази незримост на могъщо и светло същество на Светлината, способно да се бори със самия демон на държавата, им внушава чувство на ужас и остра враждебност. Те знаят, че гибелта на уицраора влече след себе си, заедно с гибелта на режима в Енроф (което би могло да предизвика даже тяхното ликуване, ако на негово място възникне млад, по-силен режим) – гибел на цялата династия на уицраорите или разрушаване на самия шрастр. От това се предопределя гибелта на войнстващите режими на дадената метакултура, най-малкото – за много векове напред.
Тъй като аз се стремя да споделя всичко, което ми е известно, даже привидно нямащите значение дреболии, то в бележка под линия ще изредя имената на загиналите династии на уицраори, а м текста – династиите съществуващи днес. И така: Истарра е уицраорът на Испания; Ниссуш – на монголо-манджуро-японската династия; с него съвместно съществува засега Лай-Чжой, хибридът от Ниссуш с руския Жругр; самият Жругр; и накрая Ваггаг – общото име за северозападните уицраори, няколко от които, както вече казах, обитават едновременно един и същи слой. Сега те са три: английският (Устр), френският (Бартрад) и захвърленият в техния слой израстък на Жругр – югославският Чармич. Всички тези уицраори вече не са първите по своя род; техните династии са се появили в миналите столетия. Но през ХХ век са възникнали и съвсем нови династии – като резултат от съчетаването на демиурзите с каросите на метакултурите, съществуващи в съвременността. Такива са: Шостр – новоарабският уицраор, породен след разгрома на Отоманската империя и търсещ начин да се прояви в различни мюсюлмански държави, като се започне с Турция на Кемал Ататюрк; Авардал – новоиндийският уицраор, породил се преди няколко години по силата на все същата съдбовна необходимост от защита на метакултурата; Стебинг – уицраорът на Съединените американски щати, във външния облик на който има нещо от тигъра, а на главата му – златен конус; и Укурмия – новогерманският уицраор, породен след разгрома на Третия райх и гибелта на старата династия на уицраорите. Северозападният демиург бил принуден да повтори съдбовната стъпка, тъй като друг изход нямало. Новият уицраор е по-малко свиреп от своя предшественик; полагат се нечувани усилия, за да бъде инспириран той от много високите светове на Светлината. Пред него за пръв път се открива –за пръв път пред уицраорите – възможност за възходящ път и в неговия облик има нещо царствено, дори – лъвско
Та нали досега нито един от уицраорите не е преживявал друго в своето следсмъртие освен падане в Уппум, Дъжда на Вечната Тъга – това е адът, запазен за уицраорите, създаден някога от Гагтунгр за обърналия се към Светлината дракон на прото-Монголската метакултура. По-късно Уппум бил блокиран плътно и освобождаването оттам е невъзможно – поне не в този еон.
Остава ми да кажа няколко думи за Друккарг – единствената шрастра, спомените за която се издигат в кръга на моята дневна памет. В центъра на столицата на Друккарг има храм с височина около един километър. За статуята на праигвата, яздеща върху разперил криле раруг, аз вече споменах; и ако в Енроф като далечно подобие на тази статуя можем да смятаме статуята на Бронзовия конник в Санкт Петербург, то нещо изцяло различно и все пак познато е трансфизически свързано с храма – мавзолеят.
Столицата е опасана с пръстеновидна цитадела, състояща се от концентрични кръгове. В един от тях се мъчи Навна, Колективната Идеална Душа на Русия. При третия Жругр нейното положение се влошило; над нея е издигнат плътен свод. Сега нейният сияещ глас – синкаво, невидимо за игвите и раругите светене, едва избива на места по повърхността на циклопските стени. Извън Друккарг – само вярващите в земна Русия и просветлените в Небесна Русия могат да чуят нейния глас. Коя е Навна? Тя е онова, което обединява руснаците в единна нация; това, което зове и тегли отделните руски души по-високо и по-високо; това, което придава на руското изкуство неговото неповторимо благоухание; това, което се издига над най-чистите и най-женствени образи в руските басни, литература и музика; това, което поражда в руските сърца тъга по висшия, особения, предназначения само за Русия дълг – всичко това е Навна. Нейната колективност се заключава във факта, че нещо от всяка руска душа се издига до Навна, влиза в нея, намира подслон в нея и се слива с нейния собствен Аз. Може да се каже и така: някакъв род духовна енергия, присъстваща във всеки руснак, обитава в Навна. Навна е невеста на демиурга на Русия и пленница на Жругр.
Жругр, както и останалите уицраори, не може да има никакви деца освен напъпващите понякога младши жругри. Но някакво далечно подобие на брак между него и каросата на Русия на име Дингра се състои, когато той всмуква отделни руски души, по-точно казано – шелти, по време на физическия сън и ги въвлича в лоното на каросата Дингра, където те биват подлагани на осакатяваща и духовно стерилизираща трансформация. Ние възприемаме ефектите от това като психическо прераждане на онези наши съотечественици, които са взели активно участие в строежа на цитаделата.
Освен раругите и игвите Друккарг има и други обитателит – ези, чийто живот и дейност в руския Енроф са били здраво свързани с изграждането на великодържавието, които са имали голяма власт и са повлияли на съдбата на милиони душѝ. Тук те са затворници и роби, без отдих строящи цитаделата на игвите. Нищо освен гибелта на Жругр и разрушаването на Друккарг няма да ги освободи. Тук се намират, например, от самото начало на своето следсмъртие Йоан III, както и почти всички останали монарси, пълководци, дейни строители на държавността. Дали има изключения? Да, има и изключения. От една страна – тираните; преди да влязат в Друккарг, те трябва с векове да изкупуват личната си карма в дълбоки страдалища. Някои от тях, например, Иван Грозни, вече са преминали през тези кръгове и сега са в Друккарг. Други, като Павел I или Аракчеев, сега биват издигани от дълбините на магмата. Но има и друга категория изключения, нищожни на брой – онези монарси, които още приживе са създали противотежест на своята индивидуална държавна карма, създали са я посредством гореща вяра, висше милосърдие и доброта или даже чрез страдание. Да си спомним свети Владимир, Владимир Мономах, Александър Невски, Фьодор Йоанович. Да си спомним тези, за които властта, едва взета в ръце, се е оказала източник само на страдания, загуби и даже гибел: Фьодор Годунов, Йоан Антонович. Мнозина ще бъдат изненадани да чуят подобно твърдение, но Николай II го е спасила от Друккарг трагедията, която е преживял в Екатеринбург. Александър I, една от най-колосалните фигури на руската метаистория, е категория сам по себе си. На него в настоящата книга ще бъде посветена отделна глава.
Има около триста такива пленници в Друккарг. Това са човекоподобни същества с огромни размери, напомнящи фигурите на древните титани. Но в облика им няма светлина, както при древните титани. Напротив: лицата им изглеждат изпепелени от дълбок вътрешен огън, а телата им са облечени в груб, тъмно пурпурен материал. Те са оковани един за друг, а трудът им е сходен с каменна зидария, с издигане на нови и нови крила за цитаделата. Оставят им време за кратка дрямка. Хранят се с инфрарастителност. Обхваща ги страх в присъствието на уицраора; в случай на непослушание или бунт той може да ги хвърли, както и игвите, на Дъното на Шаданакар. Историята на Друккарг вече познава такива случаи.
Аналогично на Друккарг, като такива пленници-титани пребивават в Мудгабр Карл V, Наполеон, почти всички монарси, пълководци, държавни дейци на Северозападна Европа и Северна Америка. В Юнукамн работят като камъконосци Григорий VII, Игнасио Лойола, повечето от папите. Торквемада, прекарал много векове в Биаск и Пропулк, се е издигнал все още само до по-долните чистилища.
А в особена, съвсем недостъпна тъмница властниците на Друккарг държат онези от членовете на Синклита, които са били взети от тях в плен по време на битките между силите на шрастрите и силите на Светлината. Да ги унищожи не може никой – нито уицраорите, нито игвите. Те чезнат там в един вид доживотен затвор, очаквайки неизбежната – рано или късно, гибел на този бастион на античовечеството.
Прочетено: 1319 пъти