Книга IV.СТРУКТУРА НА ШАДАНАКАР. ИНФРАФИЗИКА

 Глава 2. СВЕТОВЕТЕ НА ВЪЗМЕЗДИЕТО 

     В епохата на първобитните общества демоничните сили са били заети със забавянето на човешкото развитие и подготовка на слоевете на трансфизическите магма и ядро за приемането на милиони души от бъдещото човечество. Малко по-късно, вече в историческите времена, били създадени шрастрите и сакуалата на уицраорите. Повечето от чистилищата възникнали в още по-късните епохи.

     Нашето изложение за световете на Възмездието започва с чистилищата, понеже те са по-близо до нас, отколкото другите слоеве; те са по-съизмерими с нашите обичайни понятия, а в случаите на низходящ път след смъртта спускането започва именно от чистилищата. В повечето случаи то също така свършва именно там.

     Думата “чистилище” е взета от католицизма, но много от католическите вярвания,  вложени в нея, не съвпадат с цялостната картина на онова, което предстои да бъде описано. По отношение на тези слоеве би могъл да се приложи и терминът  ”шеол”, но юдейските представи за тези сенчести страни на умрелите също няма да намерят никакъв паралел в моето изложение.

     Чистилищата на различните метакултури донякъде се отличават едно от друго;  отделно взето, всяко от тях също претърпява значителни изменения в течение на векове. В допълнение – те са се формирали в различни исторически периоди. В метакултурите на древността, включително метакултурата на Византия, тях изобщо не ги е имало. По-точно – на тяхно място имало светове на вечно страдание и отзвук от мистичното знание за вечното страдание в тези слоеве се чува ясно в повечето древни религии.   

     Най-древните от чистилищата принадлежат към метакултурата на Индия; именно този Синклит първи в историята на човечеството е постигнал такава мощ на Светлината, каквато е била необходима, за да възпрепятства силите на Гагтунгр да превърнат в страдалища сакуалата на някои слоеве за изкупително следсмъртие – сакуалата, която индийската метакултура е наследила от най-древното човечество – даймоните и титаните. По-късно в чистилища били превърнати някои слоеве от метакултурите на еврейството, християнството и исляма; тук решаващо значение имало възкресяването на Иисус Христос, Неговото слизане в демоническите светове и последвалата след това, в течение на векове, борба на християнските Синклити с демоните за смекчаване на Закона за Възмездието. Но във византийската метакултура тази борба не се увенчала с победа. Вражеският стан оказал упорита съпротива; в резултат от тази борба Византийската метакултура се откъснала от Енроф.

     Аз мимоходом споменавах вече за последиците от обстоятелството, че византийското православие не е приело нищо от идеята за чистилища, когато тя се е появила в Западната църква. В ужасяващите перспективи за вечни мъки, очакващи грешната душа, следва да търсим и горивото за този краен аскетизъм, с който  византийският религиозен дух горял до самия край на своята история. Да, пред очите на пророците на Византия есхатологическите дълбини се разгърнали с всички крайности на своята демонична жестокост. Можем само да се учудваме не на отчаяните аскетични ексцесии в тази страна, а по-скоро на факта, че подобни ексцесии не са станали във всички метакултури, лишени от чистилища.

     Първият шеол в руската метакултура бил създаден през дванадесети век, след като е бил преобразуван от слой за мъчения посредством усилията на Христос. С течение на времето той донякъде е изменил своя вид; изменили се и кармичните товари, които притеглят умрелите в този свят. Впрочем механичната страна на действието на Закона за възмездието остава, разбира се, неизменна винаги и навсякъде – тя повелява, че нарушаването на нравствените закони влече след себе си утежняване на ефирното тяло на  извършилия нарушението. Докато той е жив, утежненото ефирно тяло остава като че ли на повърхността на триизмерния свят; при това физическото тяло играе ролята на спасителен пояс за потъващия. Но щом връзката с тях се развърже в резултат от смъртта, ефирното тяло започва да се потапя все по-дълбоко и по-дълбоко, от слой в слой, докато не постигне равновесие с окръжаващата го среда.

     Такъв е основният механизъм. Но има и същества, които следят за неговото безотказно действие – надзирателите на кармата. Те са съвсем особена категория; сред разнообразните демони на Шаданакар те са пришълци. Когато демоничните пълчища на планетата Дайя са били изгонени от нейната брамфатура в брамфатурата на нейния спътник, а спътникът скоро загинал и се превърнал в куп мъртви парчета – астероиди, неговите демонични обитатели се разпръснали в мировото пространство в търсене на нови пристанища. Част от тях нахлула в Шаданакар, сключвайки някакво подобие на договор със силите на Гагтунгр. Това са същества с висок интелект, но хладни като лед емоционално. На тях са им еднакво чужди ненавистта и любовта, злобата и състраданието. Те поели върху себе си грижата за механизма на кармата, попълвайки своята енергия с еманациите от душевните страдания на тези хора, които след живота си в Енроф са били принудени да се спуснат до Скривнус, Ладреф и Мород – горните слоеве на чистилищата. Размерите на тези същества са огромни; те са полупрозрачни и сиви като заскрежено стъкло, телата им са правоъгълни, а в лице приличат на стражеви кучета: стърчащи уши и зорко наблюдаващи очи. Със силите на Светлината те влизат в борба, само когато тези сили предприемат дейност по смекчаване на закона за кармата и трансформиране на чистилищата.

     Първото от чистилищата се нарича Скривнус. Това е картина на сковани, лишени от Бог свят и общество: безцветен ландшафт; оловносиво, никога не вълнуващо се море. Повяхнала трева, ниски храсти и мъх напомнят донякъде нашата тундра. Но тундрата поне през пролетта се покрива с цветове; в почвата на  Скривнус не е поникнало нито едно цветче. Като обиталища на милионни маси от онези, които са били хора, тук служат пещери, обградени от невисоки, но непристъпни склонове. Скривнус не познава нито любов, нито надежда, нито радост, нито религия, нито изкуство; той никога не е виждал и деца. Нескончаемият труд се прекъсва само за сън, но сънят е лишен от сънища, а трудът – от творчество. Някакви огромни плашещи същества бодърстват от другата страна на склоновете; от време на време те хвърлят оттам куп предмети, като че ли плуващи във въздуха. Всеки от предметите сам намира този, който трябва да работи над него: да поправя никому ненужна вехтория, да мие нещо като омазани с масло бутилки, да лъска метални отломки. И работата, и сънят протичат предимно в подобни на бараки домове – дълги, преградени вътре с високи до кръста прегради.

     Обликът на обитателите запазва напълно своето човекоподобие, но чертите са размити и огладени. Те напомнят на банички – почти напълно сходни един на друг. Впрочем паметта за съществуването им в Енроф не само се запазва в душите на обитателите, но и ги гложди като мечтата за изгубения рай. Най-натрапчивото от мъченията в Скривнус е скуката от безконечното робство, отегчението от труда и липсата на каквато и да било надежда за бъдещето. 

     Защото не перспектива, а кошмарът на вечно надвисналата опасност е единственият привидно реалистичен изход от това място. Този изход се състои в това, че на морето се появява черен, приличащ на ковчег кораб, който бързо и безшумно се плъзга на брега. Неговата поява хвърля обитателите в панически ужас, тъй като нито един от тях не знае дали няма да бъде погълнат в адската тъмнина на трюма. Вземайки някакъв брой от тези, които товарът на кармата обрича на страдание в по-дълбинните слоеве, корабът отплава. Затворените в трюма не виждат изминавания път. Те чувстват само, че движението по хоризонтала се сменя със спираловидно спускане, сякаш корабът е бил увлечен от завихрен водовъртеж.

     Със Скривнус се ограничават изкупителните страдания на тези, чиято съвест не е помрачена нито от спомена за тежки пороци, нито за престъпления, но чието съзнание в Енроф е било отделено от волята и влиянието на неговия шелт с дебелата стена на житейските грижи и интерес само към материалното.

     Следващият слой прилича на предишния, но е по-тъмен; той като че ли е застинал в неясен сумрак на границата на вечна нощ. Тук няма нито постройки, нито човешки тълпи; всеки обаче усеща невидимото присъствие на множество други – следи от движение, сходни със стъпките, издават тяхното присъствие. Това чистилище се нарича Ладреф и в него пребивават за кратко десетки милиони. То е следствие от религиозен скептицизъм, който не е давал на силите на духовността да проникнат в естеството на човека и да олекотят неговото ефирно тяло.

     Тези, на които предстои по-нататъшно спускане, субективно имат чувството, че са  заспали и внезапно са се събудили в непозната обстановка. В действителност демоничните същества – изпълнителите на кармата, ги пренасят, докато са унесени, в друг времеви поток, макар че броят на измеренията – три, остава постоянен във всички шеоли.

     Изкупващите своята карма се оказват сред пълен мрак, където слабо фосфоресцират само почвата и редки еквиваленти на растителност. Благодарение на светещите скали на места ландшафтът не е лишен от някаква мрачна красота. Това е последният слой, където все още има следи от това, което ние обобщаваме с думата Природа. За следващите слоеве ще бъде свойствен само урбанистичният ландшафт.

     Тук, в Мород, царува абсолютна тишина. Всеки пребиваващ в този свят изобщо не възприема другите обитатели и е уверен в пълната си самота. Мъката на огромната изоставеност го обхваща като желязна броня. Напразно се мятат, молят, викат за помощ, търсят други – всеки е оставен насаме само със собствената си душа. Но техните души са покварени, тяхната памет е опетнена от извършените на Земята злодеяния и за такава душа няма нищо по-плашещо от уединението и тишината. Тук всеки разбира напълно смисъла и мащабите на извършените на Земята злини и изпива до дъно чашата на ужаса, който неговите грехове внушават. Нищо, даже борбата за съществуване, не отвлича тези нещастници от безкрайния вътрешен диалог. Защото тук няма никаква борба, храната наоколо е в изобилие, за такава служат някои видове почва. Що се отнася до дрехите, то в повечето слоеве, в това число и в Мород, ефирното тяло самó излъчва материално покритие – това, което в нашия свят ние заменяме с дрехи. И ако в световете на Просветлението това покритие е прекрасно и светещо, то в Мород творческата  недъгавост на неговите обитатели им позволява да създадат само ефирни дрипи. Впрочем с подобни дрипи астрално-ефирната същност на подложените на изкупление е била облечена още преди това – в Ладреф.

     Този, чиято съвест не може да очисти и Мород, го очаква вече не спускане в следващия слой, а внезапно и ужасяващо пропадане в него; това е като тресавище, което се отваря внезапно под нещастния и го засмуква: първо краката, след това тялото, накрая – главата.

     Нашето повествувание за чистилищата достигна до Агр, слоя на черните изпарения, между които са вмъкнати като острови черни огледални изображения на големите градове в Енроф. Този слой, както и всички чистилища, не се простира във външното пространство. Затова тук няма нито слънце, нито звезди, нито луна; небето се възприема като плътен свод, обвит от постоянна нощ. Някои предмети светят сами, матово свети и земята, като наситена с кръв. Тук преобладава един цвят; в Енроф ние не сме способни да го видим и по впечатлението, направено от него, той най-вече напомня тъмно-пурпурен. Изглежда, това е същата невидима светлина, която във физиката е позната като инфрачервена.

     Аз съм съвсем слабо запознат с инфра-Петербург. Помня, че там също има голяма, но черна като туш река и сгради, излъчващи кърваво-червено светене. То може да бъде наподобено отчасти на светлината, излъчвана от огньовете на Василиевския остров в нашите празнични нощи, но представлява отвратително нейно подобие. Външният облик на тези, които са паднали в този свят, напомня до известна степен облика на гномите; човекоподобието им е все още запазено, но техните тела са деформирани и отблъскващи. Те са ниски на ръст и движенията им са забавени. Техните тела вече не излъчват никакъв материален заместител на дрехи и навсякъде царства безпомощна голота. Едно от мъченията на Агр е чувството за безсилен срам и постоянно осъзнаване на собственото си окаяно състояние. Другото мъчение на обитателите е в това, че тук започват за пръв път да изпитват пареща жалост към другите, подобни на тях, и започват да разбират, че имат вина за тяхната трагична съдба.

     Третата мъка на тези нещастници е страхът. Той се поражда от наличието в Агр и на други същества, хищници с демонична природа – те се наричат волгри. Когато приближихме сградата, която съставлява тъмноефирното тяло на Инженерния замък, аз различих  огромно същество с големината на динозавър от Мезозойската ера, неподвижно седящо на неговия покрив. То беше от женски пол, подобно на чувал и отпуснато, със сива пореста кожа. Отчаяно притиснала страна към кулата и обгърнала я с дясната си лапа, бедничката гледаше неподвижно пред себе си със съвсем празни, както ми се стори, очни орбити. Тя изглеждаше много нещастна. Според мен на нея мъчително ѝ се искаше да крещи или вие, но нямаше нито уста, нито гърло. Впрочем изпълнено с опасности можеше да бъде самото чувство за жалост към нея: лукавата хищница дебнеше плячка и жертва можеше да стане всеки от онези, които са били хора. Полудели от страх пред волгрите, бедните гноми се криеха по ъглите или се прокрадваха, затаили дъх, в подножието на зданията, на които тези чудовища бяха избрали да почиват. Да бъдеш изяден или, по-точно, всмукан от волграта през нейната пореста кожа, означава да умреш в Агр, но само за да се появиш след това още по-ниско, в Буствич или в страшния Рафаг.

     По-късно научих, че има много волгри, които са отчасти разумни, и че примитивната, мрачна цивилизация, която характеризира Агр, е именно тяхно творение. Механически приспособления, облекчаващи труда, те почти нямали. На ръка издигали от някакъв материал, подобен на стволовете на гигантските секвои на Калифорния, сградите, които аз видях наоколо, и всяко късче от този материал, долепен плътно до останалите, започвал да свети с матово пурпурно, почти нищо неосветяващо излъчване. Каква връзка има между сградите на човешките градове в Енроф и сградите на волгрите в Агр за мен остана загадка.

     Звуков език те, разбира се, не притежават, но използват нещо, подобно на езика на жестовете. Здания те строят, за да се крият в тях от кратките проливни дъждове, изливащи се на всеки няколко минути. Дъждовете бяха черни.

     Странно е, разбира се, и това, че при волгрите съществуват не два пола, а три. Мъжката особа опложда особа от средния пол, която след известно време износва зародиша вътре в себе си, а след това го предава на бъдещата майка.

     Но на места безмълвни, съвсем не светещи сгради осейват като острови тази цивилизация. Волгрите даже не се приближаваха към тях; явно им пречеше нещо, невидимо за мен. Такива сгради се възвисяваха на мястото на Исаакиевския събор и някои други църкви в Петербург – те са единствените убежища от волгрите, където мъчениците на Агр, макар и за кратко, могат да се почувстват в безопасност. Кой ги е издигнал? Кога? От какъв материал? Не зная. Гладът не позволява на нещастните да се спотайват дълго в тези убежища; той ги гони в търсене на годната за ядене плесен, покриваща фундаментите на този безрадостен град.

     Ако тежката карма не направи този, който е попаднал тук, жертва на волгрите и той не се събуди в следващия от световете от низходящ ред, рано или късно той ще претърпи трансформация, издигаща го нагоре. Завършващият своето изкупление постепенно се изменя телесно. Той нараства на ръст, при него започват отново да се появяват черти на лицето, напомнящи чертите, които е имал преди това, и волгрите вече не смеят да се доближат до него. Самата трансформация се извършва с помощта на братята от Небесна Русия; спуснали се в Агр, те обграждат завършилия своите мъчения. Да присъстват при това събитие от числото на гномите могат само онези, които скоро ще бъдат издигнати оттук по същия начин. Но докато те гледат на ставащото отстрани, на тях им се струва, че като че ли братята на Синклита повдигат освобождавания на своите криле или в диплите на светещи покривала. Волгрите, обхванати от мистичен трепет и страх, наблюдават това събитие отдалеч, но не са в състояние да разберат какво става.

     Стълбата на възхода не е затворена пред нито една демонична монада, даже пред волгрите. Но за подобен прелом се изисква толкова високо ниво на съзнание, каквото тук не се среща почти никога.

     Вместо това понякога тук се среща съвсем друго – на места ландшафтът се разнообразява със светещи петна, приличащи на малки тресавища. В тях има нещо предизвикващо отвращение като трупното зелено. Това е Буствич – следващият, по-ниско разположен слой, видим през Агр. Там всичко гние, но никога не се разлага напълно; именно в състоянието, съчетаващо гниене наживо с духовна летаргия, се заключава мъчението на Буствич. В Буствич развързват възлите на своята карма тези, чиято душа е утежнена от задоволяването на неозарени физически желания, не е изработила по време на своя живот на Земята никаква противотежест. Тук пленника го гложди подтискащо отвращение към самия себе си, защото неговото ефирно тяло се е превърнало в подобие на изпражнение. Защото, колкото и страшно и отвратително да е, но Буствич всъщност е не нещо друго, а клоаката на волгрите.

     Към душевните мъки тук започва да се присъединява и телесна: способността на пленниците за придвижване е крайно ограничена, както и способността им за самозащита. А самозащитата е насъщно необходима на всеки от тях, защото редом с тях тук обитават между две въплъщения в един от световете на демоничните стихиали облечените в тъмно етерно тяло души на малки човекоподобни демони; тук те изглеждат като човеко-червеи, а по размери напомнят котка. В Буствич те изяждат живи тези, които някога са били хора в Енроф, при това бавно и по малко.

     В този двойник на Инженерния замък (такъв има и в Буствич) беше в това време, тоест през 1949 година, император Павел I. Той вече бе преминал цикъл от мъчения в по-грубите слоеве и сега биваше бавно повдиган до Друккарг – шрастра на руското античовечество. Суровостта на постигналото го нещастие ме порази. Но на мен ми беше обяснено, че ако агонията на неговото убийство в нощта на 12 март не е снела от него част от кармичния му товар и вместо това той е продължил да тиранизира страната чак до естествената си кончина – товарът на неговите престъпления би го повлякъл още по-дълбоко надолу, докато не достигне Пропулк – едно от най-ужасяващите страдалища.

     След Буствич следва чистилището, носещо името Рафаг; тук се заличават кармичните следствия от предателства и користна преданост към тиранията. Рафаг е мъчение в резултат от постоянно страдание, причинено от изтощаваща болест – нещо, което в нашия слой има далечен паралел с холерата. Рафаг е последният слой, чийто ландшафт поне донякъде напомня нашите градове; но тук вече няма убежища като разпръснатите в Буствич и Агр. Покровът на колективните молитви на човечеството не достига до Рафаг; само силите на Синклитите и висшите йерархии на Шаданакар могат да проникнат отвъд него.

     Над трите последни, най-долни чистилища господстват ангелите на мрака.

     Първият от тези слоеве – Шим-биг – е бавен поток, движещ се по неизразимо мрачен свят, заключен под висок свод. Трудно е да се разбере откъде излиза полусветлина – мъртва и безцветна. Ситен дъжд се лее като поток, предизвиквайки по неговата повърхност малки мехурчета. И вече не одеждата на мъчещите се тук души, а самите души в техните разложени ефирни тела наподобяват кафяви парцали. Те се спъват напред-назад, вкопчвайки се в каквото им попадне, само и само да не паднат в потока. Тях ги мъчи не само ужасът; още по-голямото мъчение за тях е чувството на срам, което никъде не достига такава голяма интензивност, както в Шим-биг, и отчаян копнеж по тяхното истинско тяло и по мекия топъл свят – спомени за радостите от живота на Земята. Тук се усилва и чувството на съжаление.

     А в същото време устието на потока се вижда съвсем наблизо. Самият поток и целият този тунелообразен свят се прекъсва там подобно на тунела на метрото при излизането му на естакада. Но водата не пада никъде; и водата, и брегът, и сводът – всичко се разтваря в една сива, лишена от физиономия празнота. Там не може да съществува никой, там няма и намек за някаква почва или атмосфера. Само едно нещо не изчезва там – искрата на самосъзнанието. В това чистилище Дромн душата преживява ужасяващата илюзия за небитие.

     И ако в Шим-биг са изкупвали себе си тези, които са били отговорни за малко човешки смърти (пък било то и смърт на престъпници, които са били осъдени на смърт или за които е бил направен предателски донос) – в Дромн се намират тези, чието нарушаване на Закона по наше мнение би изглеждало несравнимо по-малко. Да, аритметиката на кармата е наистина странна! Към Дромн увличат не злодеяния, не кръвопролития, а само кармичното следствие от фанатичния атеизъм, агресивното отричане на духовността, активното пропагандиране на фалшивата идея за смъртността на душата. Тайната на това изненадващо и привидно непропорционално наказание е в това, че всички тези волеви актове са задръстили като с тапи дихателните пътища на душата, още докато е била в Енроф; в резултат се е получило още по-голямо утежняване на ефирното естество, отколкото възниква в резултат от отделните престъпления, ако ги вземем изолирано, сами за себе си. На пленника на Дромн му се струва, че никъде не съществува нищо, че не съществува и самият той – именно така, както си го е представял приживе. И той едва след най-големи усилия, съвсем не скоро, може да схване поразяващия факт, че противно на разсъдъка и здравия смисъл самосъзнаващият Аз не угасва даже тук, в абсолютната празнота. При това той започва отначало смътно да разбира, че всичко би могло да бъде другояче, ако това небитие, или полунебитие, не беше го избрал самият той.

     Но мъката от доброволното усамотение, оцветяваща пребиваването в Дромн, малко по малко започва да отстъпва място на тревога. Азът чувства, че го влече като че ли някъде отдолу и настрани и сякаш самият той от точка се превръща в удължена фигура, устремена надолу. Липсата на всякакви ориентири не дава да се разбере дали той пада бавно,  или се спуска с голяма бързина. Единственият ориентир, който има, е един вътрешен глас, който вие по-силно от всякакви доказателства на логиката, че той се движи не нагоре и не хоризонтално, а именно надолу.

     Ето, долу вече се вижда и розово пространство. Няколко мига този цвят може да се стори на падащия даже привлекателен. Но след това вледеняващата кръвта догадка пронизва нещастния Аз – той разбира, че безпомощно се спуска в спокойно море от разтопено желязо. Теглото на отпускащия се стремително нараства; той се докосва до стопената до червено повърхност на Фукабирн и се потопява в него. Освен усещането за изгаряне мъчението се състои от чувство на ужас при спускането във вечните мъки – спускане, което изглежда окончателно.

     Фукабирн е последният слой в сакуалата на чистилищата. След него започва сакуалата на трансфизическата магма; тези локални светове съществуват в триизмерно пространство, но в различни времеви потоци, с пояси от разтопена скала в кората на планетата. Повтарям и подчертавам: във всички метакултури освен индийската страданията на тези светове нямали край, докато Иисус Христос не е  извършил Своето освобождаващо спускане в тях, което в църковната традиция се нарича слизането на Спасителя в ада. От този миг за силите на Светлината станало възможно, макар и с цената на огромни усилия, извличане на страдалците от тези бездни след срока, който им е необходим, за да развържат възлите на своята лична карма.

     Първата от магмите е Окрус, лепкавото дъно на Фукабирн.

     Около шелта в Дромн вече не са останали никакви стари обвивки и е започнало да се формира ново телесно естество. В Окрус неговото формиране е към края си, но няма нищо, поне далечно напомнящо за човешки облик в неговия външен вид; то е сферичен обект от оживен инфраметал.

     А за какво са мъките във Фукабирн и Окрус? О, тези страдалци вече не са много. В Скривнус и Ладреф са страдали милиони, а тук – стотици, може би даже десетки. Осъждането на идейните врагове на големи мъчения, осъждането на невинни, измъчването на беззащитни, мъченията над деца – всичко това се изкупува със страдания тук, в Окрус и Фукабирн.

     Тук мъчещият се си спомня отчетливо религиозните учения и предупреждения, които са му били давани на Земята. Телесните мъки субективно се усещат тук като наказание, но той вече е започнал да осъзнава двойствената природа на Закона и демоничната, а не Божествена, отговорност за неговата жестокост. Съзнанието му започва да се пробужда: в това е проявлението на Провиденциалната страна на Закона, на тази негова древна основа, която е била създадена от демиурзите още преди нахлуването на Гагтунгр в Шаданакар. Събуждането на съзнанието, събуждането на съвестта, нарастването на духовната жажда са тези аспекти от Закона за Възмездието, които светлите сили не са прехвърлили на тъмните сили и благодарение на които Законът, независимо от всичко,  не е станал абсолютно зло.

     В своето инфрафизическо състояние магмата много прилича на физическото си съответствие. Тукашните пленници отначало си запазват свобода на движение, но все още няма нужда да полагат усилия, за да поддържат съществуването си тук – те всмукват енергия от окръжаващата среда автоматично. Същото важи и за втория пояс на магмата – Гвегр, който представлява разтопено до червено неподвижно море.

     Но аз бих искал да напомня на читателя, че страданието в Енроф – каквото и да е то, отслабва следсмъртните мъки предимно чрез намаляване на сроковете им, но понякога и посредством промяна в тяхното „качество”. Като цяло продължителността на изкупителното наказване на душата след смъртта се определя от броя на жертвите, които са пострадали от нейните деяния в Енроф. Масовият характер на престъпленията влече след себе си спускане до по-ниските слоеве на възмездието: Окрус може да бъде заменен, например, с Укарвайр, а Гвегр – с Пропулк. При което същността е в това, че телесни мъки, започнали във Фукабирн и нараснали в Окрус и Гвегр, достигат своя апогей в следващия слой, наричан Укарвайр – бушуващата магма. Там изкупват себе си извращаващите високи и светли идеи, носещи отговорност за осакатяването на трансфизическите пътища на хиляди и милиони. Там са и тези, които са виновни за гнусните деяния, наричани на нашия сух език осъзнат садизъм, тоест на такива постъпки, при които страданията на другите не само са предизвиквали чувство на наслаждение в тях, но и неморалността на това наслаждение е била съвсем ясно осъзната от престъпника още тогава. Това, че са я осъзнавали, обаче, не им е попречило да се наслаждават и да извършват деянието отново и отново.

     За щастие времето тук тече значително по-бързо. Много известен писател от наши дни, виновен, разбира се, не в осъзнат садизъм, а в подмяната на идеали, в извращаването на идеи, в отравянето на множество съзнания с лъжа, му се струвало, че е прекарал тук не десет години, според протичането на времето в Енроф, а само няколко дни.

     Следва Пропулк – твърдата магма: свят за изкупителните страдания на масовите палачи, виновниците за кръвопролитни войни и мъчителите на цели народи. Свободата на движенията се изгубва. Тялото е като че ли зазидано в твърд материал, притиснато от всички страни. Но даже най-страшната телесна мъка тук не може да надхвърли страданието на душата. Това е такова горчиво разкаяние и такъв копнеж по Бога, каквито не са възможни в нито един от по-горните слоеве. За щастие до Пропулк се спускат малцина. Трябва ли да казваме, че тук са такива същества като Ежов или сподвижниците на Берия? Удивително е това, че тук до съвсем неотдавна продължаваше да се мъчи Малюта Скуратов, а в Пропулка на Западните метакултури все още не са развързали своята карма не само Робеспиер и Сен-Жуст, но даже и някои от инквизиторите от XVI век.

     Сакуалата на магмата завършва със слой, носещ названието Ирл; това е свръхтежката магма. Тук телесните страдания напълно бледнеят пред духовните мъчения. Този слой е създаден за наказание на онези, които на наш юридически език бихме нарекли „рецидивисти” – онези, които, вече изпитали веднъж падането в магмата и върнали се в Енроф, отново са се обременили с големи злодеяния.

     Тук магмите свършват.

     По-долу от магмите започва сакуалата на световете, съответстващи на физическото ядро на планетата, светове общи за всички метакултури.

     Първи са инфрачервените пещери на Биаск, най-ужасната от червените преизподни, ако така обозначим цялата стълбица от слоеве от Фукабирн до Биаск. Тялото тук отново се изменя, появява се подобие на глава и четири крайника. Затова пък дарът слово е изгубен, тъй като тук няма с кого да се разговаря: всеки от затворниците е изолиран от останалия свят и вижда само своите мъчители – именно тези, които приличат, колкото и да е странно, на прословутите дяволи от нашите легенди. Седейки тук, в Енроф, в относителна безопасност, можете колкото си искате да се смеете над вярата на хората в съществуването на тези рогати безобразници, но не си струва да пожелавате даже на смъртния си враг по-близко познанство с тях. Но тъй като жертвите, попаднали в Биаск, са само десетки, а дяволите, нуждаещи се от техния гаввах, са много, то те изтръгват гаввах от своите жертви по всички начини, които са в състояние да измислят.

     Жертвите на Биаск са тези, които в Енроф са били съблазнители на духа. Подобни престъпления се осъждат тук толкова сурово затова, защото носят по-голяма кармична вреда на хиляди човешки души. Даже палачът, от ръката на когото са загинали физически стотици хора, не е нанесъл такава вреда, както тези, за които в Евангелието е казано: „А който съблазни един от тези, малките, които вярват в Мен, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък и да потънеше в морските дълбини” (Мат. 18:6). И даже ако Ярославски или Бедни са били в своя личен живот добри хора, това не би ги спасило от следсмъртната съдба, очакваща съблазнителите на духа.

     Под Биаск зее Амиуц – вертикалните пукнатини. Падащият тук като че ли засяда, увиснал в пълна безпомощност. А тъй като пукнатините водят в Гашшарва, то нещастният се оказва увиснал точно над гнездото на демоничните сили в Шаданакар. Тук са онези, които са съчетавали съзнателния садизъм с множество гнусни злодеяния. 

     Но от вертикалните пукнатини на Амиуц има и странични тунели. Това е Итреч, планетарната нощ, продължаваща от началото на формирането на Шаданакар до края на съществуването на нашата планета в Енроф, тоест до изтичането на втория (бъдещ) еон. Тук са били малцина – например, Иван Грозни. А по-нататък има още един слой – съвсем специален; на деянието на Юда Искариот е съответствал само той. Нарича се Журщ и никой никога не е влизал в този слой освен Юда.

     Разбира се, ясно е, че за страданията, преживявани в слоевете на Ядрото, ние не можем да си създадем даже най-далечна представа.

     И ето че нашият обзор стигна до последния от слоевете – гробището на Шаданакар. На мен никак не ми се отдава да чуя неговото точно наименование; понякога ми звучеше като Суфел, понякога по-правилно ми се струваше Суфетх и въпросът оставаше нерешен. Тук от долните страдалища се спускат упорстващите да правят зло. Тук техните шелтове – останалото от тях, биват напускани от монадите. Монадите напускат Шаданакар напълно, за да започнат всичко отначало в непредставими пространства, времена и форми. Все пак това е по-добре, отколкото пропадането през Дъното на Шаданакар на Галактическото Дъно; тук поне монадата не напуска Космическото Време.

     Но шелтът е жив, той е самоосъзнаващ се, макар и по-низш “аз”; в Суфетх той едва мърда, постепенно издишвайки остатъците от жизнените си сили. Именно това е така наречената втора смърт, за която се говори в Свещеното Писание. Искрата на съзнанието изтлява до край и величината на нейното страдание превишава въображението даже на самите демони. До ден днешен никой от Светлината, даже Планетарният Логос, не е бил в състояние да проникне в Суфетх. От членовете на Синклитите Суфетх понякога може да бъде видян, но не отвътре, а от съседните слоеве. В такива моменти те различават една пустиня, над която виси матовото лилаво слънце на Гашшарва – антикосмосът на Гагтунгр.

     За щастие за цялата човешка история са се събрали само няколкостотин монади, паднали до Суфетх. От тях само няколко единици са оставили следи в историята, защото всички известни монади с низходяща насоченост засядат в Гашшарва. В Суфетх са тези, които не са нужни даже и на Гагтунгр. От историческите дейци знам само за един – за Домициан, в следващото си въплъщение след пропадането в Пропулк станал маршал Жул де Рец – същият този, който отначало бил сподвижник на Жана д’Арк, а след това станал злодей и садист, къпал се във вани, напълнени с вътрешностите на убитите от него деца. Хвърлен в Ирл, той в следващата инкарнация в Енроф отново опетнил себе си с големи злодеяния в епохата на инквизицията. След третата си кончина той за трети път прорязал всички слоеве на преизподнята, стигнал до Суфетх и бил изхвърлен от Шаданакар като шлака.

     Аз добре зная, че хуманистичният дух на нашия век предпочита да срещне съвсем различна картина от тази, която описах в настоящата глава. Едни ще ги изплаши това, че независимо от всички различия моите свидетелства ще им се сторят твърде сходни с популярните образи, чийто източник е историческото християнство. Други ще ги шокира дивата суровост на законите и материалният характер на ужасяващите агонии в слоевете на страдалищата. Но първите аз съм готов да попитам: нима те сериозно са смятали, че учението на отците на Църквата не е съдържало нищо освен игрите на изплашено въображение? Само съзнание, безрелигиозно като трактор или ролкова мелачка, може да предполага, например, че ние можем да сведем „Божествена комедия” до набор от художествени методи, политическа филипика и поетически фантазии. В първата част Данте е показал стълбата от низходящите слоеве, които са съществували в средните векове в инфрафизическите слоеве на Римо-католическата метакултура. Трябва да се учим да отделяме примесите, внесени в тази картина за задоволяване на изискванията за художественост или в резултат от отклонения, присъщи на епохата, от изразяването на неподправено, безпримерно и потресаващо трансфизическо откровение. И, струва ми се, няма да бъде излишно да посочим, че днес този, които е бил Данте, влиза в числото на няколко най-велики духове на човечеството, които имат власт да проникват безпрепятствено до самото дъно на Шаданакар.

     А на тези, които са възмутени от суровостта на законите, можем да отговорим едно: ами, работете над тяхното просветление! Разбира се, с умствените привички на хуманистичния век по-лесно би се съчетала представата не за материални мъки, а за, така да се каже – духовни: угризения на съвестта, тъга поради невъзможността да обичаш и други подобни. За съжаление тези варварски закони били създавани, очевидно, без оглед на чувствата на интелигенцията от ХХ век.

      Вярно е, че духовните страдания също имат в низходящите слоеве немалко значение. По същество само великите престъпници на историята биват подлагани на материални страдания, така да се каже, в допълнение, които са по-тежки от всяка наша физическа болка, защото физическата болка отстъпва на ефирната и по сила, и по продължителност. Но можем и да попитаме: имайки предвид количеството мъка, която тези хора са причинили на своите жертви в Енроф, с какви угризения на съвестта или, както е мислил Достоевски, тъга от невъзможността да обичаш биха могли да уравновесят тази планина от страдания на везната на безстрастния Закон за кармата?

     А да се присъедини към онези, които се трудят за смекчаването на този Закон, може всеки от нас.

 

 


Предишна страница                                                                                                   Следваща страница

 Прочетено: 1179 пъти