Глава 1. ОСНОВА
Един от фактите, за които религиозното съзнание досега не си е давало сметка, се заключава в това, че Троичността на Едното Същество, присъща на Бога, като че ли се повтаря или възпроизвежда и в някои от сътворените от Него монади. Грубият израз „Дяволът е маймуната на Бога” има дълбоко и многообразно значение; едно от най-важните му значения се състои именно в изкривяващото, обърнато повторение от великите демонични монади на вътрешната тайна на Божествения Дух – Неговата Троичност. За същността на триединството на Луцифер аз, разбира се, не мога да кажа нищо; то е на ниво, което толкова безмерно превишава всички възможности на нашето разбиране, че едва ли изобщо можем да осъзнаем за него нещо освен самия факт на неговото съществуване, факта на неговото отпадане в незапомнени времена и още един факт – неговата постоянна борба против Бога.
Същността на Гагтунгр, великия демон на Шаданакар, независимо от неговите исполински, в сравнение с нас, размери, може да бъде, при благоприятни условия, осъзната в малко по-голяма степен. Главното е, че става явна неговата троичност, макар причината за тази троичност, нейният произход и цел (ако в нея наистина има цел) да остават неразкрити.
Преди всичко се изяснява, че тук е налице някаква кощунствена пародия на ипостасите на Пресветата Троица. Но въпросът за същността на Божественото Триединство – едва ли не най-дълбокият от проблемите на богословието, може да бъде, макар и накратко, засегнат в друга част от настоящата книга; затова е все още невъзможно да се освети в настоящата глава същността на пародията, за която споменах. Може само да се каже, че на Първия ипостас на Божественото Триединство Гагтунгр се стреми да противостои със своето първо лице – Великия Мъчител, на Втория ипостас на Божественото Триединство противостои неговото второ лице, което може най-добре да се охарактеризира с наименованието Великата Блудница, а на Третия ипостас на Троицата противостои антиподът, наричан Урпарп – това е осъществителят на демоничния план; в известен смисъл можем да го наречем принцип на формата. Именно този аспект на великото демонично същество, който се проявява в живота на различните планети в Шаданакар като сила, която активно работи за трансформиране на тяхната природа съгласно замислите и целите на Мъчителя, това е формиращата сила. Великата Блудница – нейното име е Фокерма, е аспектът на демоничното същество, който изтегля и всмуква душите и съдбите в орбитата на Гагтунгр. Първият аспект, Хистург – Великият Мъчител, – е последната дълбина на демоничния Аз, носителят на неговата висша воля, власт и желание.
Безмерно страшен е неговият външен вид, какъвто са го виждали духовните очи на много хора, които са прониквали в тъмните висоти на Дигм – света на неговото обитание. Като че ли възправен над бушуващ лилав океан, с черни криле, разтворени от хоризонт до хоризонт, той вдига своето тъмносиво лице до зенита, където пламтят инфралилави зарева, разклащат се и гаснат протуберанси, а в самия зенит блести светило с непредставим цвят, смътно напомнящ виолетовия. Тежкó на този, върху когото Гагтунгр спусне своя взор и който срещне този поглед с отворени очи. Доколкото си спомням, от всички носители на тъмни мисии сред хората, докарани по-късно в Дигм, само един (Торквемада) намери в себе си сили да си спомни в този миг Божието име. Останалите монади станаха роби на дявола за неизброими векове.
Освен Гагтунгр в Дигм се намират и избраниците на злото: те са монадите на немного хора, слели се със своите демонизирани шелтове, а също и малкото души на някои същества с демонична природа, в това число – великите игви, тъмните водачи на античовечеството, вече завършили своя път в различните по-плътни материални слоеве. Тук те творят плана за борбата против Бога, тук се покланят те пред Хистург, наслаждават се на близостта на Великата Блудница и се приобщават към бездните на познанието чрез лицезрение на Урпарп.
В Шаданакар има и още по-висок демоничен слой – това е многомерният Шог, материалността на който е създадена от великите демони на макробрамфатурата. Тук от дълбините на Вселената изтичат мощни потоци от тъмна енергия, инспириращи, инволтиращи силите за борба против Бога, и никой освен Гагтунгр не може да влезе в този слой; останалите са способни да го виждат само отвън, и то само в редки моменти. В тези моменти те вече не възприемат като сфера това светило с неописуем цвят, което пламти над Дигм, а го възприемат по-скоро като пулсираща арка, прехвърлена от единия край на слоя до другия, с цвят, подобен на виолетовия. Това е антикосмосът на Галактиката, средоточието в нея на силите на самия Луцифер. От време на време арката като че ли се прегъва навътре и енергията на Луцифер се излива в Шог. Тогава Гагтунгр, приемайки я в себе си, разперва своите криле към черното небе. Така поне го възприемат онези, които виждат Шог отвън. Сами по себе си явленията и формите на този свят са трансцендентални за нас.
Има, впрочем, в Шаданакар и други слоеве, откъдето може да бъде зрим антикосмосът на Галактиката, макар и в различен аспект. Антикосмосите на всички брамфатури, в това число и на Шаданакар, са двуизмерни; това са като че ли безкрайни геометрични равнини. Те се пресичат помежду си по дължината на една и съща линия; нея бихме могли да наречем демоническата ос на Галактиката. За да помогна на читателя да я визуализира, аз ще използвам един условен пространствен модел. Да вземем книга, да я поставим вертикално на нейния гръб, да я отворим и разгърнем нейните страници и двумерната плоскост на всяка от нейните страници да продължим мислено в безкрайността. Всички тези плоскости ще се окажат пресичащи се под различни ъгли, но всички – в една вертикална линия, намираща се някъде в гърба на книгата. Именно космическият прототип за линията на пресичане на всички тези плоскости е демоническата ос на Галактиката, нейният антикосмос. Естествено е той да бъде видим за всяко същество, обитаващо във всеки от тези двуизмерни плоскостни светове, включително и от съответния слой в Шаданакар.
Двуизмерният слой в Шаданакар понякога се нарича „ад”, но този термин не е напълно уместен – този слой не е страдалището за човешките души в тяхното следсмъртие, а обиталището на повечето демонически същества на нашата планета. Можем да го наричаме „антикосмосът на Шаданакар”, но и това не е съвсем точно, защото на Божествения космос противостои не само този слой, а всички демонични светове; той е само, така да се каже, главната демонична цитадела. Неговото истинско име е Гашшарва.
Пребиваващите там същества могат, ако щете, да се смятат за намиращи се в състояние на въплъщение; впрочем понятието за въплъщение изобщо е крайно относително. Монадите на тези същества винаги се намират високо в Дигм и Шог, докато техните шелти влачат своето съществуване между въплъщенията, в по-голямата си част, на Дъното на Шаданакар – в ужасен едноизмерен свят.
Гашшарва е ядрото на система от светове, създадена от демоничните сили на Шаданакар в противовес на Божествения Космос като предполагаем негов заместник. Този мрачен свят не може да не се стори зловещ и все пак величествен на когото и да било от нас. Комбинацията между голям брой времеви потоци само с две измерения създава особена задушаваща атмосфера за духа. За всяка монада процесът на навлизане на нейния шелт в този свят е мъчителен – той напомня усещането, възникващо при стягането на тялото в железен корсет. Колкото са по-малко измеренията, толкова материалността на света е по-плътна. Но атмосферата на този свят все пак наподобява въздух, а почвата – напълно плоска и еднородна, е по-твърда от всеки материал в Енроф. Няма никакъв еквивалент на нашата растителност. Като източник на светлина служи излъчването на самите същества и някои механични съоръжения, при което синият и зеленият цвят тук не се възприемат, затова пък се възприемат два вида инфрачервен цвят. Единият от тях аз условно ще наричам инфралилав, подчертавайки, че към инфравиолетовия той няма отношение, а впечатлението, създавано от него, е подобно на това, което ни оказва много гъст, тъмен и в същото време интензивен лилав цвят.
Антикосмосът на Галактиката, видим от Дигм като светило със съвършено невъобразим и неописуем цвят, а от Шог – под формата на титаническа, пламтяща и пулсираща инфралилава арка, прехвърлена през небето, от Гашшарва изглежда като участък от хоризонта, изпращащ равномерна инфрачервена светлина от безкрайно отдалечени региони.
Всички обитатели на Гашшарва ги свързва помежду им тиранията на Гагтунгр и в същото време – нещо като един вид съюз на общи интереси. Гагтунгр те ненавиждат, но, разбира се, все пак не така, както Бога. Тук обитават стопаните на долните чистилища, магмата и ядрото – трите сакуали на Възмездието.
“Седящият демон” на Врубел има двузначно, двуслойно значение: това е и памет за прозрение в Дигм, за Гагтунгр, разтворил крила до хоризонта; това е и метапортрет, или по-скоро инфрапортрет, на един от демоните, по-малък в сравнение с него, пазител на едно от чистилищата. Наричат ги „ангели на мрака” и това наименование съответства напълно на техния облик; в тях има някакво човекоподобие, те притежават широки криле с удивителна красота, а в пурпурната и червена окраска на тези криле има нещо царствено. Но на платното на Врубел тези дивни криле са счупени – гениалната интуиция на художника посредством този детайл е предала съдбоносната осакатеност на обитателите на Гашшарва. В действителност техните криле не са повредени, но самата възможност за използването им е мъчително стеснена, тъй като в плътната, макар и прозрачна, среда на този слой е възможно само бавно проправяне на път през материалността, а не полет. Сивият като пепел цвят на лицата на ангелите на мрака е отблъскващ и ужасен, а в чертите им е напълно разголена тяхната хищна и безмилостна природа. Бидейки пазители на долните чистилища, те попълват намаляването на своите жизнени сили с това, че пият гаввах от хората, въвлечени в чистилищата от своята карма. Прониквайки от Гашшарва в тези чистилища, те влизат там в по-малко плътна среда, в която полет – изкривен, неравен, изпълнен с резки движения и зигзаги – все пак е възможен.
Напълно лишени от човекоподобие са други обитатели на Гашшарва – пазителите на магмата; наричат ги рифри. Всяка от тях прилича най-много на движеща се верига хълмове. Имат нещо като лице, но чертите му са много неясни.
Може би четящият настоящата книга ще ме упрекне в недостиг на въображение или в това, че съм верен на християнската традиция тъкмо там, където тя е най-неубедителна. Но нали именно играта на въображението се старая да изгоня от тези страници и колкото са по-бедни те на фантазии – толкова по-добре. А що се отнася до християнската традиция, тук от нея остава не това, което лично аз бих предпочел, а онова, което е получило потвърждение в моя духовен опит. За съжаление такова потвърждение получиха и образите на някои същества, популяризирани от християнската демонология. Колкото и странно да изглежда, същества, приличащи на прословутите дяволи от нашите легенди, действително съществуват и, представете си – имат даже опашка и рога. Те обитават в Гашшарва и се ползват от съмнителното удоволствие да бъдат пазители на Ядрото – сакуалата, състояща се от най-ужасяващите страдалища в Шаданакар. Изобщо, оказва се, че много от легендите, към които сме свикнали да се отнасяме с усмивка или в най-добрия случай да виждаме в тях само символичен смисъл, всъщност трябва да разбираме съвсем буквално. Изпитанието за нашия съвременен рационален ум е наистина непосилно!
Кръгът от обитатели на Гашшарва е причудлив и пъстър. Сред тях аз знам, че има и могъщи демони с женствена природа, които условно съм свикнал да наричам велги. Те са гиганти. В историята на човечеството те се проявяват понякога като умножаващи жертвите и вдъхновителки на анархията. За каквото и да било подобие не само на хората, но даже и на чудовищата от нашия свят трябва напълно да забравим – това по-скоро са огромни, свиващи се и развиващи се покривала от черно и лилаво. Изглежда, всеки народ има само една велга; във всеки случай, в Русия има само една – много древна. Сроковете на техните инкарнации в Гашшарва – ако това се приеме за инкарнации – траят очевидно много векове.
Някога всички тези същества са живели на повърхността на Земята, не в Енроф, а в слой с приблизително същата плътност и даже приличащ далечно на него. Създаден от Гагтунгр в самото начало на историята на Шаданакар, този слой вече отдавна е престанал да съществува. Демоничните същества в този свят били по-малки и като цяло малко по-различни на външен вид. Но те не можели да се чувстват там като у дома си; те били свити и стеснени от светлината. Под нейно влияние тяхното естество е щяло да се трансформира; то щяло да престане да съответства на демоничната им същност. Сега в Гашшарва животът им не е лек, но там те все пак остават самите себе си.
Има и други същества, гнездящи там, но на мен те са ми неизвестни. Затова пък е известно, че там се намират някои от тези, които са били хора в Енроф – носителите на специални тъмни мисии. Впрочем, противно на очакванията, тук те почти не страдат. Причината да са тук е в друго: в Гашшарва те грижливо биват подготвяни от силите на Гагтунгр за поредното им въплъщение сред човечеството.
Какви подбуди могат да накарат човешки шелт да приеме подобна мисия? – Дантес я е приел от страх. След смъртта си низвергнат през всички слоеве на Дъното на Шаданакар, той бил отведен оттам в Гашшарва със силите на Урпарп и след известно време отново се родил в Енроф. Не зная дали отново е умрял, но той съвсем неотдавна е живял в Русия, където, изпълнявайки нова тъмна мисия, е погубил няколко много надарени хора. Понякога тъмна мисия се приема и доброволно, от жажда за власт, от жажда за кръв, от вродено влечение към злото. Така например е било с Тимур, преминал след смъртта си в тези кръгове, както и Дантес, но значително по-бавно. Издигнат накрая в Гашшарва, той нямал избор и трябвало да приеме нова мисия. Тази мисия била далеч по-малка от първата; Гагтунгр обича да издевателства над всички, в това число и над своите марионетки.
На Силите на Светлината нерядко се налага да се спускат в Гашшарва. Тези спускания са мъчителни, но те се правят по необходимост – това изискват обстоятелствата на борба с армиите на Гагтунгр. Обитателите на Гашшарва виждат своите проникващи тук врагове, но са безсилни да го предотвратят.
Демоническата Основа съдържа още един свят – света на едномерното пространство и едномерния времеви поток. Това е Дъното на Шаданакар, страдалището за демоническите шелти и за онези малцина, които изпълняват тъмни мисии.
Дъното възникнало в самото начало на съществуването на нашата брамфатура чрез усилията на Гагтунгр и други, още по-могъщи тъмни сили. Тази материалност е най-плътната от всички възможни. В Енроф само материалността на вътрешността на звездите или на такива чудовищни тела от нашата Галактика като „белите джуджета” до някаква степен я наподобява. Трудно е да си представим как в подобни условия може все пак да се осъществява движение. На Дъното на Шаданакар то се осъществява, но е в най-висша степен мъчително за съзнаващото същество. То е необходимо, за да се поддържа тяхното ниво на енергия, тъй като в противен случай ще бъдат въвлечени в някаква кухина, която ги води на място още по-печално: Дъното на Галактиката.
Всичко това спомага окончателно да се изясни относителността на понятието „въплъщение”. Демоните, въплътени в Гашшарва или в някои други слоеве с три, даже с четири измерения, след смъртта си се потопяват на Дъното, където ги очаква ново тяло, най-плътното възможно. Такъв е законът на кармата, обръщащ се с второто си острие срещу самите демони. С излъчванията от техните страдания на Дъното попълва липсата на своите жизнени сили самият Гагтунгр. Защо не се бунтуват против закона на кармата? Но нали по време на техните въплъщения във всички други слоеве именно този закон е за тях източник на жизнени сили. Да въстанат против него означава да отхвърлят гаввах като храна, значи да се противопоставят на цялата демоническа общност и на целия антикосмос, тоест да престанат да бъдат демони.
Подобно Дъно притежава всяка брамфатура на нашата Галактика освен тези, които са свободни от демонични сили; следователно в Галактиката има милиони такива „дъна”. Точно както двуизмерните космически равнини на множество антикосмоси или гашшарви се пресичат по обща линия, всички космически линии на галактическите дъна се събират в една обща точка. Тази точка се намира в системата на звездата Антарес. Оттук не е случайно, че тази звезда, наричана иначе Сърцето на Скорпиона, е служила в много митологии от древността и средните векове като олицетворение на зловещи и даже дяволски сили. Огромната планетна система на тази звезда е средоточие на борещите се срещу Бога пълчища на Галактиката, тяхно обиталище в триизмерния свят; тя е и титанична метабрамфатура на демоните, антикосмосът на нашия Млечен Път до степента, в която антикосмосът изобщо се проявява в Енроф. Аз вече казах, че брамфатурите, в които са победили демоните, не живеят дълго и голямата планета – спътник на звездата Антарес, понастоящем зареждащ с енергия дъното на Шаданакар, скоро ще се превърне на прах, но нейното място ще заеме друга. Онази пък, която е заредила с енергия Дъното в епохата на създаването на Шаданакар, е загинала преди милиони години.
На нашите ширини звездата Антарес се вижда в късна пролет и лято ниско над южния хоризонт и мнозина добре помнят ярките пулсации на нейните виненочервени лъчи. От Дъното на Шаданакар не се виждат нито Слънцето, нито някакви други небесни тела – само неподвижната Антарес, в която Дъното се опира с единия си край. Оттук тя изглежда инфрачервена. В противоположното направление пространството на този едномерен свят постепенно се стопява заедно с приближаването си към повърхността на земната сфера.
В тази посока не се вижда нищо. Именно там се крие кухината на лишеното от време Дъно на Галактиката.
Трудно е да си представим как тялото, най-плътно от всички други, може да наподобява най-простото нещо, което можем да си представим – нещо като черна линия. Още по-трудно е да разберем как в тези същества се запазва еквивалент на зрение и даже осезание. Най-непонятното, според мен, е това, как те изобщо са в състояние да виждат през тази най-плътна от атмосферите. От тази атмосфера те попълват своите жизнени сили. Общуването им помежду им е възможно, но крайно ограничено. Страданието им е неописуемо.
Не само Дъното, но и всички светове с демоническа основа са възникнали, както вече споменах, в периода на изстиването на физическото тяло на Шаданакар. Преди появата на органичен живот в Енроф Гагтунгр съсредоточавал своите дейности в опити за създаване на демоничен слой на повърхността на Земята, а когато това не му се отдало – в укрепване и разширяване на Гашшарва и другите слоеве, свързани с долните слоеве на кората, с магмата и ядрото на планетата. Когато в Енроф възникнал органичен живот, неговите усилия се съсредоточили в завладяване на царството на животните – това отчасти се е отдало, и в превръщането на законите на демиурзите в по-тиранични. В резултат от равнодействието на тези две сили се формирали основите на законите на Природата и Кармата, под чието въздействие живеем.
За религиите със семитски корен е свойствен стремежът да се припише на Бога отговорността за строгостта на законите. Колкото и да е удивително, но не предизвиквала протести, даже просто не била осъзнавана тяхната жестокост, най-малкото жестокостта на законите за възмездието. Даже праведниците на християнските метакултури се примирявали с неразбираемо за нас спокойствие с идеята за вечни страдания за грешниците. Абсурдността на вечно въздаяние за временно зло не вълнувала техния разум, а съвестта им – незнайно как – била удовлетворявана от идеята за вечна неотменимост, тоест за неизбежността на тези закони. Но това състояние на разума и съвестта отдавна е минало. И на нас ни се струва кощунствена мисълта, че този Закон, във вида, в който съществува, е създаден по Божията воля.
Да, нито един косъм от главата ви няма да падне без волята на Небесния Отец, няма да прошумоли нито един лист на дървото. Но това следва да се разбира не в смисъл, че целият миров Закон в неговата съвкупност е проявление на Волята Божия, а в това, че формирането на свободната воля, което представлява Вселената, е санкционирано от Бога. Съществуването на множество свободни воли води до възможността някои от тях да отричат Бога; тяхното отричане довело до борбата им със силите на Светлината и до създаването от тях на антикосмос, противопоставен на Космоса на Създателя.
От самото начало на възникването на живота в Енроф Гагтунгр и неговата орда наложили своя отпечатък върху законите, управляващи този живот. Да изменят законите на средните слоеве на Шаданакар не им се е отдало, но много видове и класове животни и някои слоеве на стихиали попаднали под тяхно владичество – изцяло или отчасти. Оттук и произходът на двойствеността на онова, което наричаме природа: красота, одухотвореност, хармония и умиротворяване, от една страна, всеобщото взаимоизяждане на живите същества – от друга. Нима не е очевидно, че тези два аспекта са еднакво реални? Нима има поне един човек със съвест и ум, независимо колко горещо е обичал природата, да дръзне да каже, че нейната хармония заглушава и премахва това безбрежно море от страдания, което е толкова явно за непредубеденото око? И може ли да се намери дори един човек, който, независимо от това море от страдания – толкова неоспоримо, така незамлъкващо оглушаващо ни със стоновете и виковете на живи създания, поне веднъж да не е преживявал необяснимата хармония и несравнима красота на Природата? Защо се е случило така, че това съдбовно противоречие и досега не е било разбрано и разрешено? Нима не затова, защото религиозната мисъл на Запад над 20 века се е намирала в плен на идеята за абсолютното всемогъщество на Бога и произтичащите оттам предразсъдъци за единство на Природата, а на Изток – причината не е ли един дълбоко вкоренен философски монизъм, който не е позволявал на хората да се приближат към разбирането на двойствеността на Природата?
Прочетено: 1375 пъти