Книга III. СТРУКТУРА НА ШАДАНАКАР. СВЕТОВЕТЕ ОТ ВЪЗХОДЯЩ РЕД

   Глава 3. СРЕДНИТЕ СЛОЕВЕ НА ШАДАНАКАР 

     Преди да се опитаме да нарисуваме панорамата на демоничните сакуали, играещи за трансфизиката и метаисторията на Шаданакар толкова колосална роля, както и сакуалата на стихиалите, някои от които са тясно свързани с демоничните сили, е целесъобразно да дадем на читателя понятие за няколко сакуали от възходящ ред, които като че ли следват сакуалите на затомиса. Тези сакуали са крайно разнообразни, но заедно съставляват средните слоеве на Шаданакар.

     Естествено, колкото по-високо са разположени йерархически тези слоеве, толкова по-затруднено става тяхното разбиране и толкова по-малко аналогии с Енроф могат да се намерят  в техните ландшафти, в облика и вида на обитаващите там същества и в начина на живот, който водят. Девет десети от видяното или по друг начин възприетото остават непонятни за нас и в повечето случаи се налага да се ограничаваме с протоколни съобщения за елементарни факти, без да се опитваме да разкрием нито техните закономерности, нито техния задълбочен смисъл.

     Затова настоящата глава не дава на четящия почти нищо освен сух опис на имената на няколко сакуали и съставляващите ги слоеве.

     Аз си спомням, например, че в мистиката на юдаизма фигурира концепцията за „егрегор”; но доколко точно този термин съвпада със съдържанието, което се влага в него тук, на мен ми е трудно да отсъдя, дори само поради моите повече от повърхностни познания за еврейските теософеми. Така или иначе, тук под егрегори се разбират другоматериални образувания, възникващи над големи колективи хора от определени психически еманации на човешката душа. Егрегорите нямат духовни монади, но притежават временно концентриран волеви заряд и еквивалент на съзнание. Свой егрегор има всяка държава, даже Люксембург. Тези същества основно са статични и пасивни. В борбата между демоничните и Провиденциалните сили на Шаданакар повечето егрегори не вземат участие; има някои, обаче, които вземат страната на демоничния стан.

     С разпадането си егрегорите изчезват и техният еквивалент съзнание също изчезва, като се  разсейва в пространството. В подобни моменти те не изпитват никаква болка.

     Доколкото може да се говори за ландшафта на тези слоеве, сакуалите на егрегорите се характеризират с жълтеникави вихрушки от пространство, в които егрегорите изпъкват като малко по-плътни от окръжаващата ги среда.

     Седемте слоя, съставляващи тази сакуала, могат да се изброят в следната последователност:

     Затив е регионът на егрегорите на първоначалните племена, умиращи заедно с разтварянето на племето в по-големите нации или с неговото физическо унищожение. Тук са били егрегорите на най-древните културно-държавни образувания на човечеството, сега вече разсеяли се в пространството.

     Жаг – областта на държавните егрегори. Освен това тук се намират и егрегорите на някои крупни съвременни обществено-политически организации, например, на партията на Индийския национален конгрес.

     Фораун е слоят с егрегорите на църквите. Те се образуват от тъмните ефирни излъчвания на причастното към църквите хорско множество, които се излъчват от всеки, който не е достигнал нивото на праведност; излъчванията възникват при смесването на религиозните чувства на душата с мирски грижи, материални интереси, алчност, негативни емоции – изобщо с това, което Отците на Църквата наричали “житейски грижи”. Често тези егрегори действат като сериозни спирачки или товар по възходящия път на църквите. С времето във Фораун ще има и егрегор на Розата на Света; това е неизбежно, доколкото интеррелигиозната църква на бъдещето ще се състои не само от светци, а и от стотици милиони хора, намиращи се на различни етапи от своя духовен растеж.

     Удгрогр – егрегорите на антицърквите, на масовите войнстващи партии на новото време.

     Слой, названието на който ми е неизвестно, обитаем от егрегорите, породени от психическата дейност на демоничното население на шрастрите. Аз също така не зная и името на слоя, принадлежащ на егрегорите, формиращи се в резултат от психичната дейност на света на даймоните – това второ, по-светло човечество ще бъде обсъдено накратко по-надолу.

     Последният от егрегориалните слоеве се нарича Цебрумр. Той е все още празен. Тук с времето ще има егрегор на бъдещата антицърква, в който ще се осъществи демоничната квазирелигия на поклонението пред Гагтунгр – това ще бъде (в края на първия еон) ядрото и основата на бъдещото дяволочовечество.

     В сакуала, състояща се от три- и четиримерни пространствени слоеве с огромен брой времеви потоци, обитава друго, по-висше човечество на Шаданакар. За съжаление моите сведения за него са крайно оскъдни. Множеството неотговорени въпроси, възникващи при размишленията за него, оставят в рисуваната от мен панорама на Шаданакара голяма празнота. Това човечество се нарича даймони. То преминава път на развитие, сходен с нашия, но началото му е значително по-рано и те са постигнали по-голям успех в своя духовен растеж. Изглежда, че ключът към това е фактът, че мисията на Иисус Христос, която в Енроф е прекъсната от усилията на Гагтунгр почти в началото и която е завършила само с частична победа, в света на даймоните била успешно завършена. Хронологически това е станало значително по-рано от инкарнирането на Христос в личността на Иисус. Неговата победа в света на даймоните отстранила най-тежките прегради, натрупани от Гагтунгр по техния възходящ път, и понастоящем тези същества доста са ни изпреварили. Сроковете и броят на опитите, необходими им за постигане на духовен растеж, са били съкратени многократно. Явления на социална дисхармония при тях отдавна вече няма и силите им са насочени към духовен и морален растеж и към помощ на другите слоеве, в частност – на човечеството в Енроф.

     Даймоните са крилати хора, които, макар и сходни по външен вид отчасти с ангелите, се различават от тях освен по много други характеристики и по това, че даймоните са разделени на два пола. Главният слой на тяхното пребиваване, съответстващ на нашия Енроф, носи името Жерам. Природата, сходна с нашата, е доведена там до нивото на високохудожествено и естетическо съвършенство, а тяхната технология е одухотворена от вътрешна мъдрост относно различните енергии и слоеве на Шаданакар и от развитието на по-висшите способности в тяхното собствено същество. За човечеството на Енроф на даймоните е известно всичко съществено. 

     От времето на приключването на мисията на Христос в Жерам даймоните са освободени от необходимостта да слизат в демоничните светове на изкуплението след своята смърт. А многослойната сакуала на чистилищата, която мнозина от нас познават от личен опит, но са я забравили, е била заменена за тях с един единствен слой, наречен Урм, където някои от тях преминават в следсмъртието изкупващо очистване. Паралел на затомисите на нашето човечество представлява при тях Картиала – светът на просветлените даймони, тяхната небесна страна. Оттам се разкрива възход до сакуалата на По-висшето Предназначение и, накрая, до Световния Синклит.

     Дейното участие на даймоните в борбата против уицраорите и античовечеството в шрастрите е една от множеството задачи, предприети от даймоните на Картиала по отношение на другите светове в Шаданакар; вдъхновяващо и направляващо творчеството въздействие върху създателите на нашата художествена култура е друга тяхна подобна задача. Съвсем не поетически прийом, а свидетелство за истински трансфизически факти са обръщенията на някои поети към техните вдъхновители – даймоните, на други – към техните музи. Не зная съществували ли са в затомиса на Олимп деветте сестри на Аполон – напълно възможно е и това, но фактът, че именно даймони с женствена природа (музи) или с мъжествена природа (Сократовите даймони в тесния смисъл на тази дума) са спомогнали за разкриването на вътрешните творчески дълбини на нашите художници и мислители, не подлежи на никакво съмнение. Само материалистическата слепота може да ни заставя да преминаваме край безбройни свидетелства за това от страна на нашите поети, писатели, музиканти, започвайки още от преди Сократ и завършвайки с Гогол и Александър Блок.

     Повечето даймони-вдъхновители, след като са изпълнили своята задача, оставят тези, които са вдъхновили. Понякога се получава някакво двуединство – явление крайно рядко и много сложно за разясняване.

     Нередки са и случаи, когато човешки шелти вплитат в своята гирлянда въплъщение в света на даймоните. Такова въплъщение им се дава, за да закрепят постиженията на своята душа по пътя ѝ към Светлината.

     Но в сакуалата на даймоните обитава и друга раса, по-малка по численост, изостанала в своето развитие и като че ли опекунствана от тях. Историята на нейната поява в тези светове на мен не ми е напълно ясна; изглежда, това са тези даймони, които в далечното минало са се отклонили от пътя, изгубили са крилете си и поправят нанесената от тях вреда по своеобразен път на изкупление. Тези безкрили същества почти не се отличават на вид от човека. Тук аз стигам до факт, който неизбежно ще предизвика почти във всеки четящ тази книга взрив на отрицание и даже възмущение. Но ако е вярно, че песента ще пострада, ако се изхвърли една дума от нея, то тази книга ще пострада, ако се изхвърли тази мисъл от нея. И така, тези същества, за които аз говорех като за по-низша раса даймони, може отчасти да бъдат определени като метапрототипите на някои герои на световната литература и изкуство в Енроф. Случва се така, че интуицията на художниците в Енроф, свойствена, впрочем, само на гениите, прозира в Жерам, вижда някое от тези същества и записва неговото изображение в човешкото изкуство. Това изображение става нещо като магически кристал, който действа като място за излъчванията, издавани от хората в моментите на активното му възприемане; тези излъчвания се издигат до Жерам и дават на метапрототипа енергия за развитие. Ако подобно изображение не е създадено, развитието на метапрототипа се забавя и в някои случаи на метаобраза може даже да му се наложи да напусне сакуалата на даймоните и да започне продължителен път през Енроф.

     Повечето живописни  и скулптурни портрети, създадени в нашия свят, нямат метапрототип; това са само портрети на хора, не повече. Но такива произведения, като например Мона Лиза, освен своя човешки прототип са свързани с метапрототипи в Жерам, доловени от интуицията на гения. Оттук именно и необичайната значимост на тези шедьоври и силата на тяхното въздействие. Достойно за съжаление е това, че Мона Лиза е била нарисувана от Леонардо така, че стойността на прототипа била снижена и портретът попил някои елементи от Дуггур – един от световете на демоничните стихиали, вследствие на което прототипът изпаднал от Жерам в Урм, защото този слой играе ролята на чистилище не само за демони, но и за метапрототипи. Издигната отново от Леонардо до Жерам и още по-високо в резултат от неговата следсмъртна дейност, сега този прототип се намира в един от слоевете на Висшата Необходимост. Венера Милоска се намира вече в Световния Синклит, тъй като душата на елинската жена, която е позирала на художника в Енроф за тази статуя, след историческата смърт на гръко-римската култура в Енроф се издигнала през Олимп именно в Картиала на даймоните и отново съединявайки се със своя метапрототип, започнала да се изкачва по стълбата на възхода през висшите слоеве. С времето това ще стане с всички души на подобни метапрототипи.

     С живописните произведения на митологическия, психологическия, историческия и фолклорния жанрове ситуацията е още по-сложна и разнообразна. Морозова, аристократката в Суриковската картина, имала метапрототип в Жерам, както и някои от второстепенните персонажи на това платно, и благодарение на творението на художника метапрототипът е издигнат до Картиала. Освен това понастоящем Суриков прави в Небесния Кремъл ослепителен вариант на тази картина.

     Изображението от Репин на убийството от Иван Грозни на своя син е завързало възел, който Репин и досега не е успял да развърже; този възел ще трябва да се развърже в Друккарг – противостоящия на Небесния Кремъл шрастр на античовечеството на Русия, където Грозни се намира сега като пленник и роб.

     Още по-лошо е положението със “Седящият демон” на Врубел – най-поразителният безпрецедентен случай на демонически инфрапортрет. За развързването на този възел Врубел е бил принуден да се спусне в Гашшарва, при ангелите на мрака. Страшно е да се изговори, но може би щеше да е по-добре, независимо от гениалността на това творение, то да беше унищожено в Енроф.

     Пейзажната живопис, независимо от нейното колосално значение – културно и психологическо, твърде рядко придобива трансфизическо значение. Това става или в тези случаи, когато на художника се отдава да предаде на зрителя своето усещане за световете на стихиалите, видими в Енроф чрез природата, или да намекне посредством своеобразни съчетания на линиите и цветовете за ландшафтите в някой друг слой. По мое лично мнение от руските художници това се е отдало най-много на Рьорих, а понякога – на такъв спорен, осмиван, даже неталантлив художник като Чюрленис.

     Що се отнася до художествената литература, то никакви метапрототипи няма зад персонажите в преобладаващото мнозинство от нейните творби. От тях е лишена, например, с изключение на нищожни единици, почти цялата съветска литература. Не може също така да има метапрототипи и при персонажите от историческия жанр, например, Пушкиновия Борис Годунов или шекспировия Цезар. Но при Макбет – има, тъй като това не е историческа творба. Изобщо наличието на метапрототип в дадено произведение влече след себе си рязко отклонение от историческата буквалност и придава на персонажа особена дълбочина и величие на характера, което не съответства на историческия прототип. Това нещо го няма нито в драмите на Пушкин, нито при „Цезар” на Шекспир; доказателство за отсъствието на метаисторическа дълбочина в тези творби.

     След смъртта на художник-гений в Енроф метапрототипите на неговите творби в Жерам го виждат, срещат се с него и общуват, тъй като кармата на художествената творба ги привлича към него. На много, твърде много гении на изкуството се е налагало в своето следсмъртие да помагат на метапрототипите на своите герои в техния възход. Достоевски изразходвал огромно количество време и сили за издигането на своите метапрототипи, тъй като самоубийството на Ставрогин и Свидригайлов, продиктувано от творческата и метамистичната логика, свалило прото-Ставрогин и прото-Свидригайлов в Урм. Към настоящия момент всички герои на Достоевски вече са били повдигнати от него: Свидригайлов – до Картиала, а Иван Карамазов и Смердяков са достигнали Магирна – един от световете на Висшата Необходимост. Там се намират Собакевич, Чичиков и други герои на Гогол. Пиер Безухов, Андрей Болконски, княжна Маря и издигнатата от Толстой от Урм с цената на огромни усилия Наташа Ростова. Гьотевата Маргарита пребивава вече в един от висшите слоеве на Шаданакар, а Дон Кихот отдавна е влязъл в Световния Синклит, където скоро ще влезе и Фауст.

     Искам да се възползвам от случая да кажа няколко думи за трансфизическото значение на театралното изкуство. Отрицателното отношение към това изкуство от страна на християнската религиозност (както и да се обяснява от културните историци и даже от религиозните проповедници) било предизвикано от това, че християните от древността и средните векове със своята, ако може да се каже така, религиозна интуиция несъзнателно усещали тясната връзка на драматичното изкуство с един древен организъм, който е свързан отчасти с Лилит, а отчасти с един още по-тъмен демоничен свят; няколко страници по-долу този свят, наречен Дуггур, ще бъде по-пълно охарактеризиран от мен.   Дуггур е свързан с човешката сексуалност и макар в средните векове да не са го различавали отчетливо,  неговите бесовски излъчвания са предизвиквали страх, отвращение и срам в хората от онова време. Театърът всъщност може да притежава на трансфизическо ниво много различни, даже полярни значения. Шаляпин е бил дълбоко прав, постейки и молейки се след изпълнението на ролята на Мефистофел. Спектакълът „Животът на човека” е бил вреден и за автора, и за изпълнителите, и за зрителите, защото е лишен от това, което древните наричали катарзис. Всички сценични действия, прекарващи актьора и зрителя през катарзис – тоест през духовен подем и просветление, поне краткотрайно, са дълбоко оправдани. Що се отнася до метапрототипите, то значението на спектаклите в Енроф е като преживяното от Смердяков на Достоевски: докато Смердяков е бил в Урм, свален там от магически-творческите импулси на Достоевски, изпълнението на неговата роля на човешката сцена било за него утежняващо, забавящо, мъчително, сега то няма последици. Изпълнението на морално издигащи роли или на роли, водещи до катарзис, винаги е добро за всички, в това число и за метапрототипите.

     Със сакуалата на даймоните моето изложение напуска за известно време четиримерните светове; сега пред нас е самотният петизмерен пространствен слой Фонгаранда, който вече не е част от никоя сакуала.

     Налага се тук да отправим едно предупреждение: стигнахме до понятия крайно непривични. Тъй като Фонгаранда е слоят на пребиваване на шелтите на шедьоврите на архитектурата. Тук те притежават способността да се движат и израстват; те еволюират в смисъл на духовно узряване. Външният им вид наподобява облика на просветлените стихиали, но те нямат струиста форма, както тези духове, нито телата им са взаимопроникващи се. Следва да разберем, че създаването в Енроф на техните изображения от гениални архитекти, чиято интуиция е доловила отблясъците им във Фонгаранда, им дава ефирно тяло, което се формира вътре във физическото тяло на сградите, след като много години са получавали излъчвания от хиляди и милиони хора. Ако е изминало достатъчно време, за да се формира ефирно тяло, разрушаването на физическото тяло в Енроф вече няма трансфизически последици – шелтът, пребиваващ във Фонгаранда, облечен в ефирно тяло, преминава в един от затомисите. След смяната на еона (мировия период, след който затомисът престава да съществува като такъв) шелтите на тези монади със своите одежди, вече напълно трансформирани, ще се съединят в един от слоевете на Висшата Необходимост със своите монади и впоследствие ще влязат в Елита на Шаданакар.

     Във Фонгаранда пребивават предимно шелтите на храмове и дворци. Има, например, един грандиозен прототип на православни манастири, прототип на египетска пирамида, на зикурат, гопурам от Южна Индия, католическо абатство и рейнски замък. Но има шелти и на някои индивидуални сгради, например, на катедралата св. Петър, катедралата на св. Василий Блажени, китайския Храм на Небето, даже на Версайския и Пушкиновия дворци. Има и такива шелти като този на сградата на лондонския Парламент и петербургското Адмиралтейство.

     След такъв странен за нас свят като Фонгаранда концепцията за сакуалата на ангелите ще ви се стори вероятно позната и даже съвсем привична. Има две такива сакуали. Първата – по-низшата, се състои от три слоя; тя така се и нарича: Ангелите от По-низшия Кръг. Всъщност хронологично те са първото човечество на Шаданакар, обитавало някога в слоеве на по-плътна материалност, макар и не в Енроф; тази ера предшествала ерата на титаните. Ние не сме в състояние да разберем и осмислим съдържанието на техния живот сега, в просветлените светове, само можем да уловим тази страна от тяхната дейност, която има непосредствено отношение именно към нас. Първият от тези слоеве е обитаем от херувимите, хранителите на хората – носители на мисии на Светлината. Те са именно това – хранители, а вдъхновителите са даймоните! За ангели-хранители ние слушаме от детските си години и не е наша вината, ако сме мислели, че такъв ангел стои зад дясното рамо на всеки от живеещите. Обликът им обаче  действително е такъв, какъвто го описват преданията, а ландшафтът на техния свят е среда на прелестни тонове, които ние не можем да възприемем, но далечно напомнят розов и виолетов.

     Друг слой – бяло-златиста среда, цялата пронизана от снопове светлина, принадлежи на серафимите – хранителите на някои човешки общности: църкви, религиозни групи, някои благотворителни организации и онези малко на брой градове, чиято духовна цялост и нравствена чистота има особено значение в очите на Провиденциалните сили. Има епохи, когато стража от серафими обкръжава някой град, защото в него се извършва едно или друго метаисторическо събитие или протича един или друг метаисторически процес, изискващ специална помощ или охрана. След неговото завършване, с началото на новата епоха, стражата на серафимите се оттегля. Така е било над Киев при княз свети Владимир, над Москва при царуването на княз Даниил и Иван Калита, няколко пъти над Йерусалим, Рим и много други градове. Рядък случай, когато стражата на серафимите не напуска града в течение на няколко века, представлява Бенарес – град с колосално метаисторическо значение. Разбира се, от тясно конфесионална християнска гледна точка съобщения, подобни на това, не могат да предизвикат нищо освен недоумение. По облик серафимите са подобни на шесткрили ангели.

     Сакуалата завършва със света на така наречените Престоли, чиито облик е сходен с нашите представи за архангелите, а средата на тяхното обитание е синьо-зелена, пронизана от играещи снопове светлина. Престолите са хранителите на нациите. Те са много – духовното узряване на всяка нация се охранява от цяло войнство от тези блестящи същества. 

     Преминавайки към втората сакуала – Ангелите на Висшия Кръг, аз откривам, че не мога да прибегна даже до такива бедни зрителни образи, каквито използвах за предишната, за да облекча читателя в нейното разбиране. Мога да кажа само, че това са обиталища на светлите йерархии с огромна сила – именно онези, които създават материалността на три-, четири- и петизмерните слоеве в Шаданакар.

     Първи идват Астралите, известни в християнския мистицизъм под названието Власти; това са творците на материалност за Енроф. По-нататък следват Силите, творци на материалността на сакуалата на даймоните и Господствата, творци на материалност за световете на Просветлението (освен Олирна). Сакуалата на Ангелите на Висшия Кръг завършва със света на Началата, творящи материалност за затомиса, и Архангелите – тези същества, които са били сирини, алконости и гамаюни преди своята трансформация в Рая, Едем, Монсалват, Жюнфлейя и Светата Русия – всичките затомиси на християнските метакултури. Те творят материалност за световете на Висшата Необходимост. Материалността на самите ангелски светове, както и материалността на висшите слоеве на Шаданакар, е сътворена от йерархиите на метабрамфатурата.

     Знам, че въпреки сходството в названията горното не съвпада с традиционната християнска ангелология. Съжалявам, че това е така. Но аз пиша не от себе си и не мога да внеса изменения дотогава, докато не ми каже единственият Глас, на който се доверявам изцяло.

     Нашето изложение стигна до сакуалата на Висшата Необходимост. Тези светове са общи и за хората, и за ангелите, и за даймоните, и за стихиалите, и даже за просветлените животни. Те се извисяват над онези сегменти  на Шаданакар, наречени метакултури. Естествено, моите сведения за тях са бедни, да не кажа оскъдни.

     Не съм сигурен даже за името на първия от тези светове – то звучи подобно на Уснорм, но на мен никак не ми се отдава да го чуя по-ясно. Въртенето на планетата около оста ѝ се проявява там, както и тук, и по времето, когато бях там, трябва да е било нощ, защото смътно си спомням, че видях изпълнена с потресаващо великолепие светеща мъглявина, сякаш пред мен за пръв път се беше разкрило във видима форма творящото сърце на нашата Галактика. Това беше Астрафайр, великият център на нашата Галактика, скрит в Енроф от нашия взор от тъмни облаци космическа материя.

     Видях и разпръснатите безброй звезди, но не така, както ние ги виждаме тук – това бяха не звезди, а брамфатури. Не блестящи точки в небето, а системи видими една през друга концентрични сфери; когато погледът ми се спираше на всяка от тях, тя ставаше огромна и ясна, приближавайки се, точно както едрият план на екрана; на мен ми се струва сега, че всички те бавно се въртяха, хармонично звучейки и преплитайки се с многотонови гласове. Но, може би, така ми се струва сега и в това е влиянието на предварителните  представи за хармонията на сферите, дошли при мен не от опит, а от човешките легенди. Във всеки случай тези хармонии едва се чуваха през вълни от невъобразим хор, който звучеше точно тук около мен и се издигаше от такава дълбочина до такива височини, които не мога нито да разбера, нито да измеря с поглед. Всичко това е моят спомен за слоя, представляващ храм, предназначен за вечното богослужение на човечеството.

     О, не само на човечеството! Тук са присъствали, изглежда, милиони същества и не знам точно колко – вероятно повече от половината от тях, никога не са били хора и не е трябвало да бъдат хора. Тук е имало просветлени души на стихиали и животни, дивни даймони и ангели от различни кръгове. Когато четем в Апокалипсиса пророчеството за надарените с разум животни, наобиколили олтара на другия свят и извършващи богослужение, това може да е символ, но  също така е и намек за една реалност – реалност, която по времето на автора на Апокалипсиса още не е съществувала. Защото Уснорм, като всеобщ храм, е продукт на мисълта именно на този велик човешки дух, който в последното си въплъщение на земята е бил апостол Йоан Богослов.

     И докато молещите се там са били милиони, то стоящите при престола на Храма се изчислявали с хиляди, защото всеки, достигнал сакуалата на Висшата Необходимост, участва в богослужението в Уснорм, бидейки след това заменен от следващия.

     Най-възвишените и най-благочестиви служби в храмовете на по-висшите религии са само слаби отражения и отзвуци от вечната литургия на Уснорм. Наистина в тези литургии участва словото, но това е невъзпроизводим при нас език на Световния Синклит, където думите са не просто отделни звуци, а като че ли смислови акорди, а някои от тях в същото време са и нещо като припламвания и вълни от светлина. В тази литургия участва като елемент движение – небесният прототип на свещения танц, но тъй като Уснорм е с пет измерения, движението се извършва не по хоризонтална плоскост, както при нас, а във всичките пет измерения на пространството. В литургията участват като елементи светлина и цветове, но да дам понятие за цветовете извън седемте възприемани от нас цвята няма никаква възможност. Какво мога да кажа за тези симфонии от светлина, пред които изглежда еднообразна и бедна даже илюминацията на Фаер? Какво мога да кажа за духовните благоухания? За тамяна на Уснорм, който се издига от гигантски, плаващи и полюшващи се кадилници, за да се издигне до самия Астрафайр?… Уснорм е първият свят, където издигащият се възприема вече не материални, а чисто духовни излъчвания; те се разпространяват от най-висшите транскосмически сфери, които могат да се нарекат Емпирейски, ако под тази старинна дума се разбира не фантастичният „свят на неподвижните звезди”, а обхващащата Космоса обител на чистия Дух, тоест Пресветата Троица.

     Световете на Висшата Необходимост са спирки между затомисите, Картиала на даймоните и Хангвила на просветлените животни, от една страна, и световете на Висшите Трансмитове на Глобалните Религии – от друга.  Над Уснорм е разположена Гридруттва – бялата зала, където се създава великият творчески план за човечеството. След нея идват: Аликанда, приличаща на сърцевината на цветче, Товия, приличаща на пяна, на скреж, на бяла градина или падащ сняг, и Ро – наподобява огромни пеещи кристали; най-прекрасните произведения на музиката в Енроф, в Олирна, сред даймоните, даже в затомиса, са само ехо от тези кристали. Тези три слоя са обиталището на човешките монади, които са се съединили отново със своите зрели души.

     Приличащият на дълбините на осветени океански дълбини слой Магирн е обителта на монадите и метапрототипите, съединили се отново със своите шелти и с преобразени астрални тела. В Каермис, който може да се определи като земя на “живите сфинксове”, със своите зрели души се съединяват монадите на животните, същото става в Дейтраст с монадите на даймоните и в Сибран, за която не мога да кажа нито дума, освен че е невероятен хор за ликуване – с монадите на ангелите. Във Флаурос, намек за която може да даде думата „протуберанси”, пребивават монадите на стихиалите. В сакуалата на света на Висшата Необходимост влиза също така и Ниатос: това е виолетов връх, където се съединяват със своите шелтове монадите на нашите бивши врагове – демоните, които са се обърнали към Светлината. Аз вече споменах за могъщия демоничен дух, за великия „дракон” на Прамонголската култура: хвърлен от Гагтунгр в един от слоевете за мъчения, известен като Дъждовете на Вечната Мъка, той отдавна е спасен оттам от Провиденциалните сили и сега блести в света на виолетовите висини като едно от техните най-прекрасните светила.

     И, доколкото разбирам, към тази сакуала се отнася само отчасти колосалният и великолепен Иролн – обиталище на монадите на хора преди да се съединят със своите зрели души. Иролн е първият свят, където се спуска личният дух на всеки човек, който напуска сърцето на Създателя и влиза Шаданакар. Той наподобява течение и въртене на множество слънца. И на мен не ми е ясно: струва ми се, че този свят не е с пет измерения на пространството, а с шест и че това, че го включвам в сакуалата на Висшата Необходимост, е моя грешка, плод на отклонение.

     По-високо по стълбицата на йерархиите в Шаданакар са разположени, една след друга, сакуалите на космическите еманации. Какво означава това? В продължаващата много милиони години история на Шаданакар е имало и има активни въздействия на други брамфатури: или по-мощни от нашата, или по-напреднали от нас в своето развитие, или съизмерими с нашата по своите размери и степени на възход, но понеже не се намират твърде далеч от нас в пространството, те взаимодействат с нашата брамфатура. Материалността на световете на еманации е създадена от силите на Светлината на други брамфатури; те са обитавани от по-висши същества, които без труд преодоляват огромни космически пространства – тези пришълци от други брамфатури са велики помощници и приятели на силите на Светлината от Шаданакар.

     За някои сакуали на инволтации аз не мога да кажа буквално нищо освен няколко названия. Така например, съществува сакуала на инволтации от Орион. Орион е система на брамфатури с гигантска сила, която напълно се е освободила от демоничното; тя играе в живота на Галактиката колосална роля. Разбира се, списъкът от названията на десетте слоя, от които се състои тази сакуала, със своята бедност не може да предизвика в четящия нищо освен разочарование. Но откъде да знам – може би даже тези имена ще свършат работа в бъдеще: Юмаройя. Одгиана. Рамн. Вуалра. Лигея. Фианна. Ерамо. Веатнор. Заолита. Натолис.

     При цялото несъответствие на условията, царстващи във физическия слой на Юпитер или Нептун, с нашите условия, трябва да свикнем с мисълта, че много от планетите и техните спътници притежават брамфатури. Юпитер даже е обитаван в нашия слой, в Енроф, от високоразумни същества, но те толкова се различават от нас и живеят в такива немислими за нас условия, че в Енроф между тях и нас никога не възниква никакво общуване. Но общуване съществува в петизмерните слоеве на двете брамфатури. Елитът на Юпитер и неговите спътници е създал вътре в Шаданакар два слоя на инволтации – един слой е създаден от Сатурн и неговите спътници и по един от Уран и Нептун. Всички те съставляват сакуалата на планетните инволтации.

     Особено място заемат три слоя – Иора, Ахнос и Гебн; това е сакуалата на инволтации от преобразилата се планета Дайя, която вече не съществува в Енроф. Тази планета е била разположена някога между Марс и Юпитер. Много отдавна дейността на демиурзите на нея довела до изгонване на демоничните сили в противостоящата на нея брамфатура на нейния спътник. Дайя навлязла в своя трети еон, тоест била физически трансформирана и изчезнала от мировия Енроф. Спътникът пък претърпял катастрофален разпад (астероидите са парчета от него) – и демоничните пълчища се разпръснали във външното пространство. Когато нашите научни инструменти станат достатъчно силни, за да се наблюдават планетите в други звездни системи, ние понякога ще ставаме свидетели на внезапното, само за няколко часа, изчезване на някои от тези планети. Несъмнено учените ще създадат за обяснение на това явление редица остроумни хипотези, преди да признаят, че в тези случаи става онова, което някога е станало и с планетата Дайя.

     Сакуалата на слънчевите инволтации наброява девет слоя. Отново мога да дам само названията им: Раос. Флермос. Трамнос. Гимнос. Арея. Нигвея. Тримойя. Дерайн. Иордис.

     Освен това мога да изредя имената на четирите слоя на инволтации от Центъра на Галактиката – Астрафайр: Грезоар, Малейн, Вируана и Люварн.

     Към числото на сакуалите на инволтации само частично се отнася системата, която е по-правилно да наречем брамфатура, макар че днес тя е част от Шаданакар, включена в неговите петизмерни и шестизмерни слоеве. Това е Лунната брамфатура.

     Аз не зная точно кога е завършило в Енроф развитието на лунното човечество – селенитите; във всеки случай това е станало изключително отдавна, почти преди един милион години. Но развитието там е вървяло със значително по-бавни темпове, макар че периодът от време от появата на органичен живот на повърхността на Луната до възникването там на високоразумни същества е бил значително по-кратък, отколкото е било необходимо за аналогичните процеси при нас на Земята. Изобщо идеята, че физически по-малките светове трябва непременно да еволюират по-бързо, не винаги е вярна за отделни периоди в развитието на органичен живот на тях, а още повече – за темповете на еволюция на интелигентен живот. Но интуицията на Уелс за външността на тези същества, описани в неговия увлекателен роман, е поразителна, особено ако отчетем рационалната окраска и наукообразна повърхностност на неговото мислене. Той правилно отгатнал и подобния на насекоми техен облик, и мекотата и еластичността на тяхната физическа тъкан, и способността на техните тела към метаморфоза на формата в зависимост от съответната дейност, и висотата на техните технически постижения, и даже факта, че към края на тяхната цивилизация те започнали отчасти да използват и вътрешността на Луната.

     Трагичният край на селенитите бил резултат от победата на Воглеа – лунния демон с женствена природа. Някой може да недоумява по какъв начин в тази разсъдъчна цивилизация се провежда дейността именно на женствено-демонична сила? Но съществува особена разновидност на разсъдъчност, която може да бъде означена именно като женска, и далеч не навсякъде тя е изразена така слабо, както сред нашето човечество. При селенитите тя се е проявявала с особена сила и се състояла, в частност, в това, че тяхната техника по своите принципи била основана върху магията значително повече, отколкото човешката.

     Етапите на духовния и културен упадък на селенитите били такива: дяволочовечество – израждане – гибел под товара на техните технологии. Техният задълбочаващ се духовен банкрут довел до това, че селенитите, подивявайки, не могли да се справят със собствените си машини и загинали от студ и глад. Но светът на Воглеа и досега е част от Лунната брамфатура. Изключително дълго време той бил в своеобразна полуизолация, враждувайки и със силите на Светлината, и с Гагтунгр. Но в последно време между тях и планетарния демон на Шаданакар има примирие и даже съюз – консолидация на силите за изгонване силите на Светлината от Шаданакар. Един демоничен слой в Шаданакар, така нареченият Дуггур – за него ще стане дума впоследствие, е тясно свързан с еманациите на Воглеа. Понастоящем тази синьо-сива, омайна и подобна на вампир демоница възстановява особен слой – лунния ад, където ще бъдат низвергнати, със съгласието на Гагтунгр, жертвите на Дуггур; досега някои от тези жертви са пожънали още по-страшна участ– изхвърляне от Шаданакар в празнотата на Галактиката.

     На света на Воглеа противостоят трите останали слоя на Лунната сакуала. Солдбис – видимият от затомисите на повърхността на Луната; това е светът на обитание на множеството просветлени, чийто духовен растеж е бил твърде бавен и поради това ги постигнала трагедия; тяхната последна инкарнация в Енроф станала по време на периода на лунното дяволочовечество и израждане; оттогава целият огромен последвал период отишъл за поправяне и постепенно просветление в Солдбис. Друг свят, Лаал, е за лунния Елит. Твърде много селенити се издигнали още по-високо, до Елита на Шаданакар. И накрая, третият – най-светъл от лунните светове, – Танит, обителта на лунната богиня.

     Ако посредством внимателен анализ разложим на отделни съставни части това, което чувстваме нощем при пълнолуние, ще се убедим в наличието на следните компоненти на нашето преживяване. Първият е предчувствие за хармония; това е ефектът, който Солдбис и Лаал имат върху нас. Вторият е най-фината носталгия по небесата – когато ни зове при себе си Танит. И третият е влечението към сексуални прегрешения; това е, когато ни измъчва и изкушава Воглеа. Тя се бои от Слънцето и винаги отстъпва пред неговото сияние на тъмната страна на Луната. По време на пълнолуние нас ни достигат само отслабените еманации на Воглеа – тези, които струят през кората на земния спътник. Но когато Луната намалява, Воглеа се премества заедно с мрака на тази нейна страна, която е обърната към Земята; ето защо така болезнен, злокобен и депресиращ е ефектът от действието върху подсъзнателната сфера на мнозина от нас на намаляването на Луната и нощите на новолунието.

     Изложението ни за структурата на Шаданакар достигна най-после до онази грандиозна сакуала, която ми се налага да обознача с такова мъчително тромаво определение като Света на Най-висшите Аспекти на Световните Религии – това е светът на техните най-чисти трансмитове.

     Преди много години, дълго преди Втората световна война, когато бях още съвсем млад, на мен ми се яви непонятен, прекрасен и повтарящ се образ: гледан сякаш от безкрайно разстояние, той изглеждаше като синкава пирамида от кристал, през която просветва слънце. Чувствах величината на неговото значение, вълните на благодат, сила и красота, изливани от този светещ център, но да разбера смисъла на това видение не можах. По-късно мислех даже, че това е отблясъкът от Мировата Салватера, пречупен от моето ограничено човешко съзнание. Колко наивно! Онези, до чиито души се докосне отблясъкът от Мировата Салватера, стават праведници и пророци. И, разбира се, нейният отблясък не може да бъде уподобен на каквото и да било земно.

     Едва много години по-късно, всъщност дори съвсем неотдавна, аз научих, че тази пирамида не е сама, че с нея някак са като че ли съгласувани други и те са общо пет, а шеста в Шаданакар никога няма да има. Но синята пирамида действително е една; останалите са в други цветове и е невъзможно да се каже коя е най-красивата. О, разбира се, за нас трансмитовете „в себе си” са трансцендентни; възможно е „в себе си” те да нямат сходство с никакви геометрични форми. Но до моето съзнание те се докоснаха именно като исполински кристални пирамиди и явно в наличието на именно такива образи има дълбоко значение.

     По-късно ме порази нещо друго – че една от пирамидите с по-малки размери, но с удивителна, неземна белота е най-висшият трансмит на религия, която лично аз никога не бих могъл да отнеса към числото на мировите или върховните религии: трансмитът на зороастризма. Моето недоумение и досега не е разсеяно. Аз до ден днешен не съм могъл да изясня как тази локална религия, исторически отдавна угаснала в Енроф и, както ми се струва, не толкова богата на митология, може да се окаже отражение на такава колосална и само от нея изповядвана реалност. Този свят се нарича Азур.

     Другата пирамида, също сравнително малка по големина, но златна на цвят, за мен е по-понятна. Това е най-висшият аспект на юдаизма – този аспект, който оставя далеч долу антихристиянската непримиримост на своя земен двойник, който е неясен и размътен. Това е златният свят на небесна слава, чиято светлина проникваше във виденията на великите мистици на Кабала и в прозренията на пророците и за който тежката прежда на Талмуда е като праха от долините за владетелите на планинските висоти. Името на златната пирамида е Ае.

     Исполинска пирамида, цветът на която напомня нашия люляков цвят, е най-висшият аспект на индуисткия трансмит. Този сложен свят се разслоява и най-външният от неговите слоеве е крайната цел на Веданта и Йога, а най-висшият му слой е крайната цел на Синклита на Индия, указание за който бихме намерили в индийската философия под името Нирудхи. Що се отнася до друг слой – Ерой, и още един, името на който аз нямам право да произнасям, мога да кажа само, че макар в тези светове да обитават също така и тези, които някога са били хора, тук те са по-скоро гости. Последният от слоевете на люляковата пирамида е Шатриттва, обиталище на много йерархии от индуисткия пантеон. Да говорим, обаче, за точно съответствие между образите от този пантеон и йерархиите на трансмита може само отчасти – в някои отделни случаи. Под едно и също име Кали-Дурга, например, в Енроф се почитат йерархии от съвършено различни висоти, мащаби и космически нива: от „Всенародната Афродита” на Индия до Приснодевата-Майка на Вселената.

     Не по-малка по големина е и зелената пирамида, светът на най-висшия аспект на будизма, която се състои от два слоя. Разпространена е заблудата за това, че будизмът, или поне неговата южна разновидност, е атеистичен. В действителност на висшите степени на Хинаяна, както и на джайнизма, разбира се, няма никакъв атеизъм. Но започвайки с Гаутама и Махавира, мислителите и проповедниците са смятали, че за масите е по-добре да бъде подчертавана несъществеността на въпроса за Бога в делото на духовното им спасение, за да не се прехвърлят към Бога усилията, които трябва да положи самият човек. А и как биха могли да не вярват в Бога тези, чиято Нирвана е първият от двата слоя на голямата зелена пирамида? – Вторият слой пък принадлежи на дхиани-бодхисатвите, йерархиите, направляващи хората от будистките мета-култури. С пределна сериозност следва да се отнасяме към твърдението на духовните пастири на Тибет, че повечето далай-лами са превъплъщения на дхиани-бодхисатвите на Авалокитешвара. Буквалното разбиране на това твърдение би показало, че яснотата на нашето съзнание все още не се е издигнала над яснотата, постижима в определени религиозни рамки; но ние не бихме били далеч от истината, ако приемаме твърдението, че Авалокитешвара е превъплътен в приемствена поредица далай-лами, като един вид указание, че повечето далай-лами са инспирирани от тази велика йерархия – указание, предназначено да се съгласува с масовото разбиране. Предпоследният от тибетските духовни водачи не е бил инспириран напълно, докато управляващият понастоящем (от 1957 г.) е не нещо друго, а самозванец; на което се дължи и неговото поведение.

     Що се отнася до синята пирамида, мамеща ме двадесет години – тя е Небесният Йерусалим, най-висшият трансмит на християнството. Именно това е нещото, което стои зад вярванията на християнското учение, които са общи и за католиците, и за православните, и за протестантите, и за етиопците, и за бъдещите последователи на Розата на Света. Казах „вярвания”, но това не е точно, защото е почти невъзможно да се изрази с думи тази единна за всички обща истина. Небесният Йерусалим е най-висшият слой на Синклитите на християнските метакултури; и все пак това още не е Църквата. Църквата е най-висшият слой на Шаданакар. И преди да се заемем с неговото описание, ще се наложи да се завъртим кръгом и да слезем дълбоко надолу, в огън и мрак, защото без да имаме представа за ужасните и страшни в своето могъщество демонични сакуали, няма да можем да си създадем правилна представа и за висшите слоеве на Шаданакар. 

 

 


Предишна страницаПрочетено: 973 пъти