Книга III. СТРУКТУРА НА ШАДАНАКАР. СВЕТОВЕТЕ ОТ ВЪЗХОДЯЩ РЕД

  Глава 2. ЗАТОМИСИТЕ

     Върховете на метакултурите, наричани затомиси, до известна степен съвпадат с географските контури, съответстващи на културните им зони в Енроф. Пространството на всички затомиси е четиримерно, но всеки от тях се отличава със свойствен само на него брой на времевите потоци. Материалността на сакуалата е сътворена от една от ангелските йерархии – от Господствата; самите затомиси се строят бавно, със съвместните усилия на йерархии, герои, гении, праведници и най-широки, способни за творчество народни множества, докато свръхнародът, който ги е създал, продължава своето историческо пътуване и по-късно, когато неговият исторически път завърши и милиони от неговите безсмъртни монади продължават своя възход от една висота на мировото познание и творчество към друга. Основател на всеки от затомисите е някой велик човешки дух.

     Панорамата на тези слоеве много отдалечено напомня нашата природа. Може би от елементите на земния ландшафт най-близо от всичко до ландшафта на затомисите са облаците в небето. На нашите океани и морета там съответстват зони на мека мъгла, сияещи с вътрешна светлина – това са душите на морските стихиали; мястото на реките в Енроф се заема от техните собствени души, образувания с неизразима красота, на които не подхождат даже думите „блещукащи мъгли”.

     Растителността слабо прилича на нашата – това са душите на стихиалите, за които ще стане дума тепърва. Засега е достатъчно, струва ми се, да кажем, че в затомисите обитават душите на някои стихиали в промеждутъците между инкарнациите.

     Смяната на денонощията в тези слоеве протича точно така, както и при нас, бидейки обусловена от същото въртене на планетата около нейната ос. Времето се мени в пределите между приятно и разкошно.

     Висшето човечество – синклитите на метакултурите, са наша надежда, наша радост, наша опора и упование. Праведниците, както и някои родомисли и герои, влизат в затомиса почти веднага след смъртта си в Енроф, минавайки бързо през световете на Просветлението. За преобладаващото мнозинство от такива души няма да ни разкаже никоя история: те са живели незабележимо сред народа, без да оставят следи нито в летописите, нито в преданията – освен само в паметта на тези, които са ги познавали или са слушали за тях от живи свидетели. Това са незабележимите герои в нашия живот; да мислим другояче, тоест да изобразим синклита на метакултурата под формата на някакво събрание от „знаменитости”, би означавало да се докаже, че нашият нравствено-мистичен разум все още спи здрав сън.

     Други, особено носителите на специални дарове, даже паднали след смъртта в дълбините на чистилищата, се издигат оттам със силите на Светлината, които съкращават сроковете на тяхното изкупително очистване, за да могат те да се присъединят към Синклита.

     Някои от художествените гении, много родомисли, герои и праведници –  всички, развързали своите кармични възли, още докато са в Енроф, изкупили товара на своите грехове – смъртта за всички тях е била широко отворена врата към затомиса.

     Други смъртта е застигнала все още обременени и неподготвени за по-висшите степени. Подобни хора трябва отначало да преминат през редица степени в горните чистилища – горни по отношение на страшните кръгове на магмата и ядрото на Земята, но по-ниски по отношение на мястото, на което сме ние. След като накрая достигнат Готимна, хиляди такива душѝ избират не ново спускане в Енроф, а труд и принос към огромната борба в общностите на затомиса.

     Трета група хора не са утежнили своите души в Енроф с никакви смъртни грехове, напротив; но техният кръгозор, обсегът на техните знания, тяхното чувство за космическото, макар разширени, докато са били в Олирна, все пак трябва още да се разширяват. Напускането на Олирна е означавало за тях началото на странстване, понякога – дълго, продължаващо даже векове, докато те не станат способни да вместят задачите и мъдростта на своя Синклит. Така след тяхната смърт в Енроф, докато се присъединят към Синклита, такива души преминават не през изкупление, а само през разширяване и обогатяване на себе си.

     Пътят на превъплъщенията съвсем не е универсален закон. Но преобладаващата част от монадите се движи все пак по този път. Те са изпитали вече поредица раждания сред други народи в Енроф, в различни метакултури, даже в различни хилядолетия в различни краища на Земята, а преди своя човешки цикъл много от тях са преминали своя път в други доминиони на Шаданакар; техните шелтове може даже да са имали власт над същества от растителното и животинското царства. Други са преживявали, в незапомнени времена, инкарнации като титани, праангели или даймони. Спомените за тяхната гирлянда от раждания се пази в дълбинната им памет; и статутът на духовната личност на подобни монади е особено висок, кладенецът на техните спомени е особено дълбок, а тяхната бъдеща мъдрост се отличава с особена широта. Всички носители на висшия дар на художествената гениалност, на които са посветени няколко глави от настоящата книга, са имали подобна гирлянда от минали въплъщения. А праведниците на християнските метакултури, за разлика от праведниците на някои източни метакултури, следват в мнозинството си друг път за възход: път, водещ в Енроф само веднъж, но по време на странстването си през другите слоеве разкрива пред техните очи такива висоти на Вселената, че споменът за това гори в техните души като звезда и нейните лъчи по време на техния единствен живот в Енроф разплитат в сърцето им всички паяжини на мрака.

     Дейността на Синклитите е необозримо многообразна и широка, а в много отношения – и неразбираема за нас. Аз бих могъл да посоча три нейни страни: помощ, съзидателна работа и борба.

     Помощ за всички, все още недостигнали затомиса. Ангелите на мрака, пазителите на чистилищата, не биха пуснали своите жертви още векове и векове, ако не бяха неспирните усилия на Синклитите. Магмата и ужасяващите светове на земното ядро биха удържали страдащите в тях до третия миров период (днес към края си е едва първият). Живеещите в Енроф биха били обкръжени от почти непроницаема черупка от духовен мрак, ако не бяха Синклитите.

     Но тази работа – избавяща едни, облекчаваща други, предпазваща трети, обогатяваща четвърти, просвещаваща пети – е само едната страна. Другата страна е създаването на автономни ценности, значението на които е непреходно. Но за нас съзерцанието на творенията на Синклитите, а още повече – разбирането им, е възможно само в минимална степен. Предаването на техния смисъл с помощта на наши понятия е напълно изключено.

     Малко по-понятна е третата страна от дейността на Синклитите – тяхната борба с демоничните сили. Може да се каже, че да се борят им се налага телесно, но, разбира се, техните оръжия нямат нито едно общо нещо с оръжията в Енроф. Те значително варират според степента на владеене на собственото си същество и на тези, против които са насочени. Но всички те функционират според същия принцип, който се характеризира с това, че е концентрация на волеви излъчвания, парализиращи врага. Гибел в битката на членове на Синклита е невъзможна. Възможно е друго: в случай на поражение – продължителен плен в дълбините на демоничните крепости.

     Пейзажите на затомиса се усложняват от някакъв еквивалент на градове, много малко, впрочем, приличащи на нашите, още повече че жилища, в строгия смисъл на тази дума, там няма. Предназначението на сградите е особено; това са предимно места за общуване на братята на Синклита с други светове и с духовете от други йерархии. Зданията, където протичат техните просветлени срещи с монадите на стихиалите, се наричат шеритали.

     И все пак в архитектурата на затомисите се долавят познати ни стилове, но като че ли изведени на несравнимо по-високо ниво. Това е резултат от паралелни процеси, които не е лесно да се разберат. Не е лесно – но трябва да бъдат разбрани. Работата е в това, че прекрасните архитектурни съоръжения на Енроф, насищайки се с излъчванията на множество човешки души, придобиват душа или, по-точно казано – астрално тяло; такива астрални тела обитават в затомиса. Но в затомисите има и такива сгради, които нямат никакъв двойник в Енроф – същите тези шеритали. Има и такива, които творците на Енроф са уловили, разбрали и набелязали за изграждане на Земята, но историята е поставила непреодолими прегради по техния път.

     Членовете на Синклита могат да проникват до магмата в световете от низходящ ред  и да се издигат до много високите слоеве, известни като Най-висшите Аспекти на Трансмитовете на мировите религии.

     Словесното общуване във всеки затомис се осъществява на преобразения език на съответната страна в Енроф, но тук той е не само звуков, а и светлинен език. Няма нищо странно да приложим към тези езици и нашето понятие за речниковия „фонд”; но техният речник значително се отличава от нашия по своя различен, несравнимо по-богат набор от понятия. Наред с тези езици на метакултурите има и общ за всички език; названията на слоевете, съществата и йерархиите са оттам. Бързината и лекотата на усвояване на различните езици тук не може да се сравнява със същия процес в Енроф, защото то става без всякакъв труд, от само себе си. Общият език на затомиса е прието да се нарича език на Синклита на Света, но това название не е съвсем точно; Синклитът на Света, за който ще говорим много по-късно, познава методи на общуване, които нямат нищо общо с каквито и да било словесни езици. Но, слизайки от своите висоти до затомиса на метакултурите, членовете на Синклита на Света са ръководили създаването на общ език на затомиса и само затова условното наименование на този език се свързва с тяхното име.

     Освен Синклитите в затомиса обитават и други същества – бъдещите ангели. Това са удивителни творения Божии и ако си спомним сирините и алконостите от руските легенди, ще се приближим до представата за тези, чието присъствие украсява живота в затомиса на Византия и Русия: представа за същества, предопределени да станат след това „слънчеви архангели”. В останалите затомиси обитават други същества, които са не по-малко прекрасни.

     И така, стигнах до изброяването на затомисите.

     Те са деветнадесет.

     Маиф е най-древният от затомисите, небесната страна и Синклит на Атлантската метакултура, съществувала в Енроф приблизително от дванадесетото до деветото хилядолетие преди Рождество Христово.

     Атлантида била архипелаг от острови, най-големият и най-важният от които по размери се доближавал до Сицилия. Населяван бил от червената раса. Това било робовладелско общество, отначало съставено от няколко по-малки държави, по-късно обединили се в диктатура. Мирогледът му бил политеистичен, огромна роля била отредена на магиите. Неговият пантеон на богове и религиозен живот били опетнени от демонопоклонничество. От добре известните ни култури Атлантида най-много наподобявала Египет и отчасти цивилизацията на ацтеките, но била по-жестока. От изкуствата доминирали архитектурата, скулптурата и танцът. Тяхната цивилизация в никакъв случай не може да се нарече напредничава, макар атлантите, използвайки наличието на верига от малки острови между Атлантида и Америка, да поддържали връзка с континента на своя произход. По-късно те щели да достигнат и до Западна Африка, а легендата за Атлантида впоследствие стигнала до Египет посредством древната Суданска цивилизация, която остава неизвестна и до днес, но руините на която все още могат да бъдат разкопани в бъдеще. Образите на безпощадни и алчни божества оставили своите следи върху моралния кодекс на атлантите и в техния религиозен живот важна роля играел ритуалният канибализъм. В един по-късен период от своята история възникнали полуезотерични религиозни движения на Светлината. Но като общо картината била достатъчно мрачна вследствие голямата активност на демоничното.

     Главният остров и окръжаващите го по-малки островчета били разрушени в резултат от поредица катастрофални земетресения. Няколко малки групи жители избягали в Америка, а една група – в Африка, където била асимилирана в негърското население на Судан. Понастоящем Маиф, съществуващ вече около 15 хилядолетия над определена зона на Атлантическия океан, е достигнал огромно могъщество в Светлината.

     Неговата емблема се състои от:

     Червен храм на черен фон; пред него – четири фигури в бяло с вдигнати ръце.

     Фигурите представляват култовете на четирите божества на Светлината; именно чрез тези култове духовността протичала надолу към  Атлантската култура.

     Линат е името на затомиса на така наречената Гондвана, като под това име разбирам не онзи незапомнено древен континент, съществувал в Индийския океан дълго преди появата на хората, а по-скоро метакултурата, чиито центрове в Енроф били Ява, Суматра, Южен Индустан и някои градове, които днес лежат на дъното на океана. Гондванската култура е съществувала от шест и повече хилядолетия преди Хр.

      Тази култура се състояла от група държави – търговска  олигархия с икономика на рабовладелческа основа, при което силно развитото мореплаване на Гондвана ѝ дало възможност да установи търговски и културни връзки с крайбрежието на Индокитайския полуостров, Цейлон и множеството индонезийски острови. Както и в Атлантида, господствал политеизмът, както и същите три форми на изкуството, макар че в Гондвана танцът се развил в религиозна драма. Но кръвожадността и религиозно-демоничната жестокост на атлантите били непознати на Гондвана. Те били чувствен, сангвиничен, обичащ живота народ, богато надарен в областта на изкуството, с много активен сексуален живот. Мистиката на пола пронизвала и техния религиозен, и техния ежедневен живот, достигнал в епохата на разцвет на цивилизацията истинско великолепие; подобен разкош не са познавали нито Атлантида, нито даже Вавилон или Египет. Струва ми се, че расата на Гондвана може да се нарече протомалайска. Във всеки случай кафява кожа покривала техните високи скули и плътни устни, техните удължени очи били леко наклонени, а техните тела били стройни и мускулести, с широки рамене, тънка талия и много здрави мускули на краката. Те били народ, благословен с пълнокръвната и страстна красота на юга.

     След няколко хилядолетия в същия регион възникнала Индомалайската култура, която с някои неща наподобявала своите предшественици, но била значително по-зряла духовно.

     Емблемата на Линат:

     Жена във виолетово и мъж в зелено, прегърнали се един другиго през раменете, на златен фон, под червената долна половина на слънчев диск.

          Тук виолетовият цвят представлява смесица от тъмносиньо и червено – тъмносиньото символизира силите на Мировата Женственост, изливането  на които в Гондванската метакултура за пръв път от съществуването на човечеството ставало с такава интензивност. Червеното символизира елементите – не стихиалите на Природата, а изключително активното присъствие на някои свързани с човечеството стихиали. Зеленото представлява същата интензивна активност на стихиалите на Природата. Златното е йератически фон, който говори за вече развита духовна реалност, бранеща този свръхнарод.

     Иалу (ако си спомням правилно, той има и друго име, което звучи като Атхеам) е затомисът на Древноегипетската метакултура.

     Напълно затъмнила Атлантида със своите мащаби и величие, тази култура създала, още във времената на своето историческо съществуване, огромен Синклит и ослепителен затомис. Но на демоничните сили се отдало да удържат сериозна победа през четиринадесети век пр. Хр., когато чрез великия родомисъл и пророк Ехнатон Провиденциалните сили направили първата в мировата история крачка към просветляване съзнанието на народа с реалността на Единия Бог. Ако реформата на Ехнатон беше успяла и беше срещнала достойни последователи, мисията на Христос щеше да се осъществи няколко века по-рано, и то не по бреговете на Йордан, а в долината на река Нил.

     Ще отбележа, че египетската вяра в Небесния Нил се основавала на преживяването на една по-висша действителност. Великолепната река, протичаща през Иалу – митичната Страна на Блажените,  тоест през затомиса на метакултурата, – е многослойна; това е и великият одухотворен стихиал на земния Нил и Колективната Идеална Душа на египетския народ.

     Емблемата на Иалу изобразява:

     Бяла ладия с платна на синя река, течаща към слънцето.

     Еанна е затомисът на древната Вавилоно-асиро-ханаанска метакултура, възникнала, както изглежда, през четвъртото хилядолетие пр. Хр. Седемстъпалните храмове-обсерватории, превърнали се във върхове и средоточия на огромните градове в региона на Тигър-Ефрат, отразявали в Енроф като земни отражения грандиозния небесен град, изграден от Синклита на този затомис. Но зикуратите* в градовете на Вавилония и общността от високосвещеното жречество, приемайки излъчванията на светлите космически сили върху своите мистични обсерватории, също така не били предпазени и от изключително вредното излъчване, идващо от галактическия анти-Космос, чийто център в Енроф е разположен в звездната система Антарес. Това още повече опетнявало вече двойствената религия и вливало фина отрова в същината на изложените на нейното въздействие хора, уплътнявало и утежнявало техния вътрешен аз с товара на съмненията и песимизма.

     Вавилонската метакултура била първата, в която на Гагтунгр се отдало да се сдобие с въплъщение на уицраор – могъщо демонично същество, в подземния четириизмерен слой, граничещ с вавилонския шрастр. Потомците на този демон са играли и продължават да играят огромна и крайно погубваща роля в метаисторията на човечеството. В значителна степен именно уицраорът бил виновник за общия духовен упадък, който отличавал тази култура в Енроф. И макар че богинята на подземния свят Ерешкигал била победена накрая от Астарта, богинята на Светлината, която слязла в трансфизическите страдалища на Вавилон в порив на жертвена любов, но над представите за следсмъртието на човешките души, с изключение на тези на царете и жреците, въпреки това се нагнетило песимистично, почти нихилистично униние; това било интуитивно разбиране за парализиращата сила на демоничните сили.

     Емблемата на Еанна изобразява седемстепенен бял зикурат.

     Седемте степени-стъпала представляват седемте слоя, които били преживени и ясно осъзнати от религиозното съзнание на Вавилонския свръхнарод.

     Шан-ти е затомисът на Китайската метакултура, съществуващ в Енроф от второто хилядолетие преди новата ера до ден днешен. Той значително се усилил през последните векове преди Христа, когато конфуцианството е създало траен нравствен кодекс и ежедневно поведение, спомагащо за повишаването на общото морално ниво на народа. Но за свободното развитие на по-висшите аспекти на душата се поставял крайно нисък таван. Постепенно вкаменявайки се, конфуцианският закон станал не толкова средство за възход, колкото спирачка за него. С това се обяснява фактът, че обемът и силата на китайския затомис, независимо от неговата дълга история, не са така велики, както би могло да се очаква. След разпространяването на будизма над географския Китай нахлул друг затомис, съществуващ едновременно с Шан-Ти и в последните векове приел в себе си значително повече просветлени души, отколкото националният китайски затомис.

     Емблемата на Шан-ти представлява прекрасно женско лице с корона с формата на лотос.

     Сумера или Меру – кое от тези имена следва да се смята за по-правилно за мен е неизвестно – е затомисът на Индийската метакултура, най-могъщият от всички затомиси на Шаданакар. В най-древната митология върхът на планината Сумера бил увенчан с града на Брахма, а на нейните склонове се разполагали градовете на други божества на индуизма, но Небесната Индия не се ограничавала с тях, защото включвала няколко големи участъка от суша, разделени от вода. Понастоящем Небесна Индия се издига над географска зона на Енроф, която е значително по-широка от пределите на индийската държава.

     В продължение на четири хиляди години духовният живот на изключително надарените в религиозно отношение народи на Индия довел до това, че две метакултури се отделили от нея, ставайки самостоятелни системи от слоеве, а междувременно самата Небесна Индия се изпълнила с толкова огромен брой просветлени, че през ХХ век влиянието на нейния синклит превишило силата на всички демонични сили, взети заедно; Индия се оказала единствената култура в Енроф, неотклонно развиваща се по високоморален път. Още значително по-рано мощта на индийския Синклит попречила на силите на Гагтунгр да сътворят, както в останалите метакултури, слоеве на вечни мъчения. Преди Христа тази метакултура била единствената, имаща чистилища, и единствената, чиято долна граница не достигала до магмата.

     Меру има две големи средоточия: едното е над Хималаите, а другото – над планините Нилгири в Централна Индия, и множество по-малки. Освен това в Енроф индийският Синклит притежава устойчива база в лицето на известен текущ колектив от хора, преместващ се от епоха на епоха по един вид географска крива: преди Втората световна война той се намирал в Памир, днес е разположен в Южна Индия.

     Ландшафтът на Небесна Индия е сходен с този на Небесна Русия, но природата е по-разкошна; влияние оказва и тропическият характер на съответните страни в Енроф, и по-дългата история на този затомис. През целия този затомис тече Небесният Ганг – за индийската метакултура той има същото двойно значение, каквото има небесният Нил за Египетската.

     Емблемата на Сумеру изобразява:

     Три бели планински вериги, всяка по-висока от другата, увенчани със златни градове. Първата верига е затомисът, а втората и третата са много високи светове, най-висшият аспект на Индуисткия трансмит.

     Зерван е затомисът на Древноиранската (маздеистка) метакултура.

     Недостатъчно ясното формулиране на идеята за Един Бог в тази, впрочем,  твърде възвишена и чиста религия не ѝ позволило да създаде почвата, необходима за осъществяване на мисията на Христос в Иран. Един по-късен опит на Иранската метакултура да компенсира този свой неуспех посредством създаването на нова международна религия – манихейството, завършил с вторичен неуспех, когато демоничните внушения получили достъп до творческото съзнание на нейните основатели. Към момента на мюсюлманското завоюване Иранската култура била изчерпила своето постъпателно движение. В последвалите векове единствена ѝ опорна точка в Енроф била общността на парсите в Индия. Естествено, броят на встъпващите през световете на Просветлението в Зерван сега е изключително малък, а самият Зерван почти се е откъснал от своя географски район в Енроф.

     Емблема: Жертвеник с горящ огън.

     Олимп е затомисът на древната Гръко-римска метакултура.

     С това име се нарича и центърът на затомиса, най-големият град на просветлените, действително свързан с географския район на планината Олимп и с цялата небесна страна на Гръко-римската метакултура. Съществувал по времето на древна Гърция и Рим, обиталище и арена на дейност на тези нечовешки йерархии, които били отразени в образите на гръко-римския пантеон, този затомис постепенно, в хилядолетието след Христа, станал обиталище на Синклита. Йерархиите, пребивавали някога там, за изтеклите векове изминали огромен възходящ път и днес обитават и действат в несравнимо по-висши светове, но в същото време се издигат над Олимп и действено инволтират неговия Синклит.

     Аполон е името на демиурга на Гръко-римската метакултура. Атина Палада е името на  Колективната Идеална Душа на този свръхнарод.

     Емблемата на Олимп е бял античен храм на планина върху фона на синьо небе.

     Нихорд е затомисът на Еврейската метакултура – долният слой на Синклита на Израел.

     Основател на Нихорд бил великият човешки дух Авраам. Древните учители на еврейството били вдъхновени от демиурга на този свръхнарод, но на чистотата на това вдъхновение пречели въздействия първо от стихиала, свързани с “гения” на планината Синай, второ – от еврейския уицраор.

     Въпреки това под Аз в библейските книги следва да се разбира Всевишният. Монотеизацията беше необходима за цялото човечество като почва, без която не би могла да се осъществи в Енроф задачата на Христос. Внедряването в съзнанието на народа на идеята за Един Бог било постигнато с цената на колосален разход на енергия, изтощил Нихорд за дълго след това. Това е причината за тяхната не винаги победоносна борба с демоничните сили и за трагичния характер на еврейската история. В столетието, станало свидетел на живота и смъртта на Иисус, този географски малък район беше арена на напрегната борба между силите на Гагтунгр и Бога. Малко по-подробно това ще бъде дискутирано на друго място. Възкресението на Христа било посрещнато в Нихорд с огромно ликуване – отношението на еврейския Синклит към Планетарния Логос е такова, каквото е и в останалите затомиси, друго не може и да бъде. Но тези, които трябва по-късно да влязат в Нихорд, в Олирна ги очаква откриване на Христовата истина, неразбрана от тях, докато са били на Земята – тя е толкова изумителна, че мнозина дълго не са в състояние да я осмислят.

     Разрушаването на Йерусалим и еврейското царство предизвикало скръб в Нихорд, но с осъзнаване на логичността на станалото; с агресивния, но слаб еврейски уицраор не можело да се случи нищо друго, след като той влязъл в непримирима битка с демиурга на свръхнарода в годините на мисията на Христос на Земята. След окончателния разгром на евреите при имп. Адриан еврейски уицраори повече не е имало и няма. Но зад уицраора стояла още една, още по-ужасна демоническа йерархия – изчадие на Гагтунгр, истинският съперник на демиурга; той продължавал да въздейства на еврейството и в епохата на диаспората. Средновековният юдаизъм продължавал да се развива под въздействието на две противоположни влияния: на този демон и на Нихорд. Понастоящем Нихорд приема вече много малък брой нови членове, които въпреки това влизат в световете на Просветлението именно посредством юдаизма. Възстановяването на държавата Израел през ХХ век, обаче, няма никакво отношение към Нихорд; възстановяването на храма е театрален спектакъл, нищо повече. Нов израелски уицраор не е възникнал, но сходна роля играе едно от съществата, за които ще говорим в главата за егрегорите; върху него се оказва най-силно въздействие от главното гнездилище на демоничните сили.

     Географски Нихорд е свързан все още с региона на Палестина.

     Емблемата на Нихорд изобразява подобна на шатра структура, обградена от дървета с огромни червени плодове. Смисълът: шатрата е скинията на Завета, символът на първото откровение в историята на Единия Бог; дърветата, отрупани с плодове, са Обещаната (Обетованата) Земя, очакваща свръхнарода не на Земята, а в затомиса.

     Рай е условното наименование на затомиса на Византийската метакултура. Както и останалите затомиси на християнските метакултури, това е една от стълбите, водещи от различни страни към изключително висш свят, наричан Небесния Йерусалим – той е не нещо друго, а Висшият Аспект на Християнския Трансмит; въпросът за него ще бъде обсъден малко по-късно.

     Рай е древен, мощен слой, част от който съществува и над Русия. Неговият основател е великият човешки дух, пребивавал в Енроф като Йоан Кръстител.

     Победата на Иисус Христос, макар осъществила се само частично, предизвикала огромно мобилизиране на силите в демоничните светове. В частност, техните усилия се насочили към това, да не дадат възможност за преобразуване на страдалищата на Византийската метакултура във временни чистилища. Усилията им се увенчали с успех, но в крайна сметка тяхна жертва станала Византийската култура в Енроф. От отсъствието на чистилища и на неизбежното за грешниците следсмъртно спускане в безизходните мъки на магмата и ядрото било предизвикано това устойчиво усещане за ужас пред най-малкия грях, което било свойствено за най-надарените духовно хора на Византия; в значителна степен именно това довело до техния краен аскетизъм.

     Южнославянските народи метаисторически се намират в промеждутъчната област между Византийската, Руската, Римо-католическата и Мюсюлманската метакултури. Техните синклити са в Рай.

     Емблемата на Рай е ручей, преминаващ през цъфтяща градина, в която хората са в златни одежди. Одеждите им символизират преобразеното тяло, а златният цвят представлява проникнатостта на тялото от силите на Създателя на Вселената.

     Едем е условното наименование на затомиса на Римо-католическата метакултура и е една от стълбите, водещи към Небесния Йерусалим. Към тази метакултура принадлежат и няколко народа с различни етнически корени: поляци, унгарци, чехи, ирландци, хървати.

     Основател на Едем е велик човешки дух, който в Енроф е бил апостол Петър.

     Емблема – същата, както за Рай, но преобладаващият цвят е светлосин. Светлосиният цвят означава голямата пронизаност на католицизма от духа на Мировата Женственост.

     Монсалват е затомисът на метакултурата на Северозападна Европа, Северна Америка, Австралия и някои части от Африка; географски това е най-обширният и най-разпръснатият от всички затомиси. Основател на Монсалват е великият човешки дух Титурел, свързан с Христос дълго преди въплъщението на Спасителя в Палестина. Също като Лоенгрин и Парсифал той е не легендарен герой, а реално съществувал някога в Енроф (макар и не в Палестина) човек. Граалът съдържа ефирната кръв на Христос, пролята на Голгота.

     Разграничаването между слоевете на Едем и Монсалват е основано главно на националните и културни различия между романските и германски народи. Но по-голямата или по-малка роля, играна от религиозните или светски сегменти на населението, внасяла в следсмъртните съдби на хората от Западна Европа множество корективи, особено след като Монсалват възникнал няколко века след Едем. Франция се намира в промеждутъчен етап; нейната трагедия е в това, че тя няма свой Синклит. Някои от възходящите монади от Франция се издигат в своето следсмъртие в Едем, а други – в Монсалват.

     Центърът на Монсалват, преди това свързан с Алпите, в края на средните векове бил преместен далеч на Изток и сега се намира близо до Памир (причините за това са много сложни). Но над Европа и Америка блещукат множество други, по-малки метаградове. Някои от тях се издигат над неголеми по своите физически мащаби, но духовно могъщи центрове на Енроф като Хайделберг, Кембридж, Ваймар.

     Емблемата на Монсалват е готическа катедрала, бяла на цвят, на планински връх; на фона на храма – алена сияеща чаша.

     Жюнфлейя е затомисът на Етиопската метакултура, която две хиляди години се борела да оцелее в изключително неблагоприятни исторически и географски условия като островче на християнството между два враждебни океана – исляма и примитивното езичество на африканските племена. Тази метакултура не могла да осъществи и една десета от своя потенциал. Днес протича мъчителен метаисторически процес – Жюнфлейя се премества в друга сакуала, сакуалата на метакултурите, трагически недостроени в Енроф. При изключително щастливо стечение на историческите обстоятелства този процес все още може да придобие обратна насоченост.

     Емблема: бяло кръгло здание, драпирано в развяващи се покривала. Сградата представлява затомиса, а покривалата представляват фината материалност.

     Джанет е затомисът на Ислямската метакултура.

     От останалите мирови религии ислямът се отличава по това, че от него отсъства висшият аспект на трансмита, тоест в изключително високата сакуала на световете на висшите трансмитове на мировите религии няма свят, специално посветен именно на исляма. На това се дължи бедността на мюсюлманската митология, поради липсата на оригиналност на повечето трансфизически образи и теми, формулирани в него, които са били почерпани предимно от юдаизма и християнството. Ислямът, който в много отношения представлява регрес по отношение на християнството, при все това предлага на душата възможност за възвисяване, помага за протичането на духовност в нашия свят и в хода на неговата история е създал не толкова мощен, но много ярък затомис и блестящ Синклит.

     Емблемата му е бяла джамия между две симетрично наклонени палми; хора в зелено и бяло. Джамията представлява затомиса, а палмите  са двете основни течения на исляма.

     Сукхавати – в будистката митология “Западният рай на Амитабха-Буда” – е затомисът на метакултурата, свързана със северния будизъм, известен като Махаяна. Той господства над Тибет и Монголия, а над Япония и Китай съществува съвместно с Шан-Ти и с националния японски затомис Никисака.

     Сукхавати се отделил от своята майчинска Индийска метакултура през IX век сл. Хр., когато центровете на будизма окончателно се преместили извън Индия в Тибет и Китай. Особено се усилил той три-четири столетия по-късно, когато блестящо започналата своя път Хималайска култура започнала да клони към преждевременен упадък и ръководната роля на тибетските и китайските центрове на будизма била отново утвърдена.

     Затомисът Сукхавати е един от най-многолюдните и най-силните. Това е една от двете стълби до висшия свят на „По-висшия Аспект на Будисткия Трансмит”, който носи името Нирвана и за който ще говорим впоследствие.

     Емблемата на Сукхавати е слънце, изгряващо над лотосови цветове.

     Айренг-Далянг е затомисът на удивителната Индомалайска метакултура, засега малко известна у нас, в Русия. Отделяйки се от Индийската метакултура около V век сл. Хр., тя обхванала брахмано-будистките царства на Ява, Индокитайския полуостров и Цейлон, по едно време придобила историческа форма в обединилата тази територия империя Сайлендра, но по-късно била сериозно отслабена от откъсването на Ява, попаднала под контрола на исляма, а в края на XIX век – на хищните демони, европейските уицраори. Сега тя все още тлее в индокитайските кралства, но благоприятен исторически климат би могъл да я накара отново да разцъфти.

     Емблемата ѝ изобразява смеещи се деца в градината на храм-дворец.

     Небесната Русия – за този затомис ще бъде казано по-подробно, отколкото за другите, няколко параграфа по-долу.

     Затомисът на Негърската метакултура. За съжаление на мен не ми е известно почти нищо за него, даже неговото име. Известно ми е, че той е млад и много слаб. След разпадането на Суданската култура с нейната религия, допускаща изливане на духовност не само сред елита, но даже и сред масите на черните народи на Е  кваториална Африка, негрите дълго били лишени от възможността за възход след смъртта. Такава възможност започнала да се разкрива пред тях едва преди няколко века във връзка с факта, че някои племена достигнали етап, когато техните неясно формулирани политеистически системи станали способни да асимилират първите прояви на духовност. Още в по-голяма степен възможността за възход след смъртта се открила пред негърските народи заедно с разпространяването сред тях – за съжаление, слабо, на исляма и християнството. Метаисторическа значимост имало и във факта на основаването на Либерия, създала в Екваториална Африка неголям, но здраво защитен център на християнска духовност. С Негърския затомис е свързано и негърското население на Америка. Представителите на бялата раса се издигат в този затомис само в редки случаи. Хариет Бичър-Стоу, например, достигайки Монсалват, се отделила оттук за Негърския затомис, където нейната творба дълго време имала своето огромно значение, а положението ѝ наподобявало отчасти положението на кралица, отчасти –  положението на глава на духовенството.

     Емблема: стълба, водеща от езеро към оранжево кръгло здание. Езерото представлява материалността на свръхнарода, а зданието е затомисът. Оранжевият цвят е смесица между слънчевото златно с алеността на онези стихиали, които са свързани не с царствата на природата, а с човечеството.

     Последният от великите затомиси се намира в процес на изграждане. Това е Аримойя, бъдещият затомис на общочовешката метакултура, свързана с появата и господството на Розата на Света, бъдещата интеррелигия. Материалността на Аримойя, както и другите затомиси, се създава от една от ангелските йерархии – Господствата; великият човешки дух, който в последното си въплъщение на Земята е бил Зороастър, ръководи създаването на това, което условно ще обознача с израза „великият план”.

     Емблемата на Аримойя е бяла катедрала с много кули, с една главна централна кула, колонади и стълбища, окръжена от огромни струнни инструменти, приличащи на златни лири. Кулите представляват затомисите на човечеството; централната кула е Аримойя; колонадите са световете на даймони, ангели, стихиали, просветлени животни; лирите представляват всички народи на Земята.

     Небесна Русия. Нейната емблема е розово-бял град с много храмове на висок бряг, издигащ се над синя речна извивка.

     Както и останалите затомиси, Небесна Русия или Свята Русия е свързана с триизмерната територия, приблизително съвпадаща с очертанията на нашата страна. На някои наши градове съответстват нейните велики центрове; между тях има красиви региони с просветлена природа. Основният център е Небесният Кремъл, който се издига над Москва. В неземно златно и  неземно бяло блестят неговите катедрали. А високо над мета-Петербург, в облаците на онзи свят, се извисява грандиозна бяла скулптура на галопиращ ездач; това не е нечие персонално изображение, а символ, изразяващ насоката на нашето метаисторическо пътешествие. По-малки центрове са разпръснати по целия затомис; сред тях са и метакултурните върхове на други нации, съставляващи – заедно с руския – единен свръхнарод. Тук пребивават Синклитите на Украйна, Грузия и Армения; сега към този затомис започва да се присъединява и Синклитът на българския народ заедно със своите небесни градове, за да се слее със затомиса. Общият брой на обитателите на Небесна Русия ми е неизвестен, но зная, че около половин милион просветлени души се намират сега в Небесния Кремъл.

     Демиургът Яросвет приема формата на прозрачен океан от енергия във въздуха на този свят, който преминава от хоризонт до хоризонт и залива всички сърца със Светлина. Това могъщество се съсредоточава в храмовете на демиурга, там той придобива индивидуални черти, гласът му става понятен и възниква общуване между него и просветлените – общуване, което им дава сила и по-висша мъдрост.

     Така се проявява и друга, сходна с демиурга йерархия – великите духове-народоводители на отделните нации, влизащи в състава на нашата метакултура. Сред тях могат да се открият и по-древни от Яросвет, има и по-млади – като народоводителя на Украйна.3.2.89  

     Но нито Навна – Идеалната Колективна Душа на руския народ, нито нейните сестри – колективните души на другите народи, са тук; те са затворени зад дебелите стени на държавността, в цитаделата на великодържавния демон, уицраора, в подземния свят на руското античовечество, и само техните далечни гласове и слаба светлина достигат до Небесна Русия.

     Морета от светещ ефир – душите на стихиалите, сияят в цветове, непредставими за нас, обгръщат там структури, които отдалеч приличат на грамадни лазурни и бели планини.

     За този свят пее руската църква, когато изпраща мъртвите в последното им пътешествие, за да може Господ да им даде покой в „място светло, място на изобилие, място на покой, където няма нито печал, нито въздишки, а живот вечен”.

     Новите пришълци се материализират в Небесна Русия в специални светилища като деца, а не като младенци. Вътрешният свят на новопристигналите е сходен с този на децата; смяната на възрастите се заменя с нарастване на просветлеността и духовната сила. Няма нито зачатие, нито раждане. Не родителите, а опекуните подготвят условията, необходими за просветляването на душите, възнасящи се тук от Готимна.

     Във външния вид на някои от членовете на Синклита могат да се познаят чертите, познати ни от времето на техния живот в Енроф – сега тези черти са сияйни и ослепителни; те светят с духовна слава, изфинени и смекчени. Произвеждана от преобразеното им тяло, тяхната одежда свети сама. Те се движат свободно и в четирите посоки на пространството по начин, далечно напомнящ реенето на птици, но с по-голяма лекота, свобода и бързина. Крила те нямат. Множество слоеве се виждат и чуват от просветлените: от низходящите – чистилищата, магмата и страшната Гашшарва; от възходящите – световете на Просветлението, кръговете на ангелите, даймоните и стихиалите, световете на еманации от други брамфатури и световете на По-висшите Аспекти на Мировите Трансмитове. Членовете на Синклитите могат да влизат в тъмните шрастри – световете на античовечеството, обитателите на които ги виждат, но са безсилни да ги умъртвят; те могат да влизат и в нашия Енроф, но хората са способни да ги възприемат само с духовното си зрение.

     Тази любов между мъжа и жената в Енроф, която е достойна да се нарече велика, продължава и тук, освободена от всичко, което може да я утежни, нарастваща и задълбочаваща се. Между някои съществува и телесна близост, но от задачата за продължаване на рода тя е напълно освободена и няма нищо общо с телесната близост в Енроф. Много органи на тялото тук напълно са изменили своята структура, функция и цел, в това число органите, свързани с приемането и усвояването на храната, защото процесът на възстановяване на жизнените сили тук е сходен с дишането. Нарастването на духовността постепенно довежда просветлените към следващата голяма трансформация на тялото им, което води в по-висши светове, в Небесния Йерусалим и още по-високо – чак до Световния Синклит и Елита на Шаданакар. 

     В затомисите няма нищо сходно с нашата техника – тя е заменена с нещо друго, крайно трудно поддаващо се на разбиране. Впрочем можем да констатираме, че принципът не е свързан със създаването на механични приспособления от външна материя, а с развитието на многообразните способности на собственото същество. От външна материя там се създава само онова, което е сравнимо в някаква степен с нашите архитектурни творения.

     Навсякъде тук блестят душите на църквите, които съществуват или трябва да бъдат построени на Земята. Много храмове, обаче, имат предназначение, трудно понятно за нас. Има светилища за общуване с ангелите, със Световния Синклит, с даймоните и с висшите йерархии. Няколко големи храма са предназначени за срещи с Иисус Христос, Който от време на време идва тук, приемайки зрима човекоподобна форма, други храмове са предназначени за срещи с Божията Майка. Сега там се въздига величествен храм, предназначен да стане обителта на този Велик Женствен Дух, Който ще приеме астрално и етерно тяло от брака на Руския демиург с Колективната Идеална Душа на Русия. Аз още от детството си съм свикнал да наричам този храм „Храм на Вселенското Слънце”, но това название е неправилно. По-правилно е да се отнесе то към друга, още по-грандиозна сграда, която е набелязана за създаване в Аримойя. Що се отнася до храма, изграждан в Небесния Кремъл, той се нарича Светилището на Звента-Свентана и впоследствие аз ще обясня какво означава това име. Тази велика Женствена Същност вече е навлязла в един от най-висшите светове на Шаданакар. В Енроф тя никога няма да се въплъти физически, но ще се роди в Небесна Русия и ще приеме човешка форма. Това ще бъде не наша царица или богиня; тя ще бъде Светлина, Божествена благодат и небесна красота.

     Стълба от прекрасни светове, всеки просветващ през другия, се издигат от олтарите в Храма на Женствеността, Храмовете на Христа и Храмовете на демиурга Яросвет. Стълбата се издига през Небесния Йерусалим до прага на Мировата Салватера.

     От време на време в Небесна Русия се раждат велики човешки духове – тези, които са завършили своя път в Шаданакар, достигайки до неговите най-висши светове, и сега творят съвместно с Планетарния Логос. Те напускат Елита на Шаданакар, за да помагат на низшестоящите и, осъществявайки мисии, да обхванат които не са в състояние даже най-великите мистични разуми на човечеството, те се материализират в затомиса. Тук те приемат същите просветлени тела като членовете на Синклита, но несравнимо ги превъзхождат по скоростта, с която достигат своята пълна духовна зрелост и своя вътрешен ръст. Техните пътища в затомиса наподобяват живота на гениите сред останалото човечество, но Синклитите са предварително уведомени за тяхното пристигане и ги очакват с радост и ликуване.

     Тези, които са били гении и вестители на Земята, продължават своето творчество тук, в затомиса, след изкупление, просветление и трансформации.

     Нараства блаженството на самите гамаюни и сирини, когато те виждат епопеите, които са сътворени там от великите души, преминали за последен път по земята в облика на Державин и Пушкин, Лермонтов и Гогол, Толстой и Достоевски, Рубльов и Суриков, Глинка и Мусоргски, Казаков и Баженов. Сияйни вълни на невъобразими звуци се надигат на места като че ли от сърцата на небесните планини; те въдворяват в душите състояние на такава духовна радост, от която земно сърце би се разкъсало, и вдигайки се и изменяйки се подобно на прославящи облаци, се отпускат в любов и спокойно блаженство.

     Великият архитект, някога пристъпил към изграждането на храма на Тялото, Душата и Духа на Воробьови хълмове в Москва, преживял смъртта на своя замисъл, изгнание, забвение и нищета, сега твори най-свещеното от всички неща в Небесния Кремъл – вътрешния параклис на Светилището на Звента-Свентана.

     Но само шепа от просветлените души в Небесна Русия биха били разпознати от онези от нас, които сме запознати с историята на нашата Родина. Имената на останалите няма да означават нищо за нас.

     В манастирите на Киевска и Московска Русия, както и в манастирите от по-късни времена, безименни творци, ненадарени достатъчно, за да блестят като светци, живеели своя живот незабелязани и мълчаливо и скромно давали своя скромен принос към религиозната дейност и колективния труд на духа.

     По пътищата на Русия в течение на векове са се скитали странници и търсачи, добри разказвачи и музиканти, безименни автори на приказки и облагородяваща поезия, на песни и легенди, на незаписани разкази, вече изгубени, разказващи за героите и идеалите на онези времена. А великолепните майстори по предене, гравиране или иконопис, дърводелците и строителите на прекрасни горници, скромни дървени църкви и ярко украсени къщи, влюбените в своя съзидателен труд каменоделци, мебелисти, грънчари, тъкачи, ювелири, преписвачи, работещи в работилници, ателиета, манастирски килии и под открито небе, чиито творби, подпечатани с радостта от съзидателния процес и страстна любов към живота, са веселили и радвали цели поколения – къде другаде могат да бъдат тези създатели днес и какво могат да създават те сега, ако не вечните съкровища на Свята Русия?

     Във всички периоди на руската история хиляди мъже – огнищани¹, смерди², наети земеделци, крепостни и свободни – живели чист и прост живот, сеели и жънели така, сякаш този труд е възложен им от Бога дълг – с благоговение и благодарност към Майката-Земя, и умирали простичко и мирно, вярвайки в Бога и прощавайки на всеки.

    Във всички тези епохи хиляди майки носели своя кръст, възпитавайки деца, достойни за името „човек”, и виждайки смисъла на своя живот в това призвание. Нима това не е една от най-висшите форми на творчество?

     Когато започнали да се строят училища, стотици хора напускали привичното си обкръжение и начин на живот и тръгвали за – иска ми се да кажа, спускали се в – по-ниските нива на обществото, затваряйки се за цял живот в отдалечени райони сред непробудно невежество, където нямало с кого да размениш интелигентна дума; и всичко това – за да бъдат просветени необразованите.

     А какво да кажем за лекарите, работещи по един за цяла околия? А докторите, които проявявали своя героизъм по време на епидемии? Ами онези революционери, които били мотивирани не от фанатизъм, ненавист и жажда за власт, а от жива любов към хората и от болката, която изпитвали при вида на народната болка? А онези свещеници, които, доколкото степента на дадените им от Бога дарове позволявала, били образец на ясен и ведър живот, отглеждайки в множество простички сърца най-доброто, което било в тези сърца?

     Невъзможно е да се изброят всички пътища на Земята, по които пътуващите рано или късно пристигат в Синклита. Само въпрос на време е и на етапи, които трябва да бъдат преодолени по пътя към тази цел. Това е цел, която хората не само напълно осъзнават, но която е известна и на техните безсмъртни монади и ги води напред.

     О, безсмислено е да си представяме Небесна Русия под формата на нескончаеми, монотонни поредици от строги литургии и моления. Там има такива духовни наслаждения, за каквито ние нямаме понятие; там има и шеги, и смях, и даже игри, особено сред децата.

     Аз бих могъл да изброя имената на неколцина от дейците на руската култура и история, които са влезли в Небесна Русия за последните четиридесет години. Нека се смее който ще над това съобщение. А и към репутацията на луд на мен ми се наложи да привикна. И така, ето имената на някои от тях, които не са имали истинско следсмъртно спускане надолу и които веднага след смъртта си в Енроф са влезли в Синклита през световете на Просветлението: Лесков, Римски-Корсаков, Ключевски, Гумилов, Волошин, Рахманинов, Анна Павлова, Сергей Булгаков, Йоан Кронщадски, патриарх Тихон, престолонаследникът Алексей Николаевич, няколко майстори на изкуството  и хиляди герои, загинали от ръцете на Сталин. Твърде малко са имената на онези, които са встъпили в Синклита след кратковременно пребиваване в горните чистилища: Фет, Л. Андреев, Александър Блок, Шаляпин, Александър II, Константин Романов, академик Павлов.

     От числото на просветлените, въздигнали се в Небесна Русия на особена висота, на мен са ми известни няколко имена: Пушкин, Лермонтов, Гогол, Лев Толстой, Алексей Конст. Толстой, Достоевски, Аксакови, Витберг, Кутузов и Чемезов – неползващ се с широка известност и рано умрял гравьор от XVIII век.

     По-близо от останалите до великата трансформация, отвеждаща в Небесния Йерусалим и в Световния Синклит, понастоящем са Лермонтов, Владимир Соловьов, император Йоан VI, както и два духа, чиито имена ме изненадаха, но които бяха повторени два пъти: Шевченко и Павел Флоренски.

     За цялото време на съществуването на руския затомис през него в Световния Синклит са се издигнали няколко десетки човека, от които на мен са ми известни имената на следните: Владимир Свети, Ярослав Мъдрия, Антоний и Теодосий Печьорски, летописец Нестор, дружинник Сергий – авторът на “Балада за полка на Игор”, Александър Невски, Сергий Радонежски, Андрей Рубльов, Нил Сорски, Ломоносов, Александър Благословени, Амвросий Оптински, Серафим Саровски.

     Зрението ни, щом разкъса оковите на нашето пространство, може да различи в далечината, отвъд границите на Руската метакултура, небесните страни и на други метакултури – земи също толкова лъчезарни и изпълнени с неповторимо многообразие. Подготовката посредством любов и взаимно разбиране за създаването на небесната страна на цялото човечество, свещената Аримойя – ето връзката, свързваща днес Синклитите и градовете на различните метакултури. Най-великите измежду децата на човечеството, след като са завършили работата си в своите свещени градове, напускат своята метакултура; издигайки се до Световния Синклит като че ли от различни страни, накрая те се срещат, но все още дълго преди да са достигнали този свят. Светът, където се срещат, се нарича Гридруттва, бялата зала, където творят общия план за възхода на човечеството. По-нататъшният им подем ги отвежда до слоеве, където тяхната мъдрост и мощ превъзхожда мъдростта и мощта на демиурзите. Висшият Провиденциален План, който ние понякога можем да различим в историята зад индивидуалните планове на демиурзите, е продукт на техния творчески труд. Те са Световният Синклит. Запазвайки си цялата яснота на своето духовно съзнание, те творят съвместно със самия Планетарен Логос.

     Работата по Аримойя в четириизмерните светове е започната едва неотдавна; нейното историческо изображение на Земята ще представлява смисъл и цел на настъпващото столетие. Твърде възможно е заради това да се е извършило изливане надолу на силите на Приснодевата Божия Майка от транскосмическите сфери във висшите слоеве на Шаданакар – сили, съсредоточили се в една Божествена монада; по същата причина е издигнат в Небесна Русия и приказен храм – за да приемат в него Тази, Чието раждане в четириизмерните светове е целта и смисълът на бъдещия брак на Руския Демиург и Колективната Душа. А от историческа гледна точка именно посредством проявлението на Великия Женствен Дух в Розата на Света ще започне преобразуването на държавността на всички народи в глобално братство. На този Руски Синклит помагат и ще помагат всички Синклити на всички метакултури, а на свой ред Световният Синклит ще наследи и продължи техния труд, за да го завърши  с появата на всемирно богочовечество.

     Но освен великите затомиси,  възлизащи на цифрата деветнадесет, в Шаданакар има и друга сакуала на затомиси – това са затомисите на метакултурите, трагично недостроени в Енроф. Ако стане ясно, че Провиденциалните сили на дадена метакултура не могат да противостоят на натиска на демоничните сили, нейният затомис се премества в слой на тази друга сакуала. Нейните културни, а понякога и държавни институции в Енроф малко по малко се разтварят в културите, които я заобикалят,  уицраорите загиват, подземните шрастри влачат мъчително и жалко съществуване, постепенно израждайки се  ; но затомисът продължава своето развитие, неговият Синклит продължава и усилва своето творчество. Душите на такава метакултура, все още непостигнали такова ниво, при което затомисът отваря своите врати за тях, могат да преминават необходимите за своето израстване етапи извън Енроф или да претърпят инкарнации в други метакултури и страни, но в края на краищата те винаги достигат именно своя собствен затомис. Има и такива случаи, когато културно-историческата основа в Енроф продължава да съществува, постепенно западайки, а затомисът поддържа активна връзка с него. В подобни случаи все още е възможно, при благоприятни обстоятелства, връщане на затомиса в неговата предишна сакуала, а на неговия свръхнарод – към историческия живот. Нещо подобно става сега и с Жюнфлейя, за който аз вече споменах.

     На мен ми остава накратко да изброя петнадесетте затомиса на тази втора сакуала.

     Намбата е затомисът на древната Суданска метакултура, много бавно развиващ се, по-добре да се каже – тлеещ при много неблагоприятни условия в долината на Нигер, в района на езерото Чад и в Кордофан между девето и пето хилядолетие пр. Хр. Загинал от центробежните сили, изтощили го в резултат от нескончаеми кръвопролитни войни. Първият в историята на човечеството опит да се обединят антагонистични и при това етнографски разнообразни народи посредством обща интеретническа религия (разбира се, политеистична) не успял поради интензивното демонично въздействие, оказвано чрез крайно двойствения пантеон на същата религия. Археологическите остатъци от тази култура все още могат да бъдат открити.

     Емблема: кръг от голи черни танцьори на смарагдено-зелен фон.

     Цен-Тин – затомисът на Прамонголската метакултура – прамонголска не в етнографски, а в географски смисъл. Неговият народ принадлежал към жълтата раса, но и антропологически, и духовно бил по-тясно свързан с народите на Гондвана, отколкото с тези на по-късна Монголия. Този народ населявал Северен Китай и региона на Амур в четвърто до трето хилядолетие пр. Хр. и преминавал от чергарски начин на живот към уседнал. Вече били започнали да възникват малки градове. Началото на тази култура било забележително. Водещ йерархията бил не демиургът на свръхнарода, а  едно могъщо демонично същество, което предстояло да се обърне и вече било започнало да се обръща към Светлината. Съществото било погубено от Гагтунгр, а свръхнародът – унищожен от орди, нахлули от Централна Азия.

     Емблема: крилат дракон, отметнал глава към Слънцето и заливан от неговите лъчи.

     Пред е името на затомиса на Дравидската метакултура, определян от това наименование условно, тъй като в нея вземали участие народности с различен етнически корен, в това число и някои близки до шумерите. Към по-късните етапи на тази метакултура се отнасят градовете Мохенджо-Даро и Хараппа. Катастрофата (в началото на второто хилядолетие пр. Хр.) била следствие както от вътрешни причини (за мен тяхната природа е все още неясна), така и от външни – нахлуването на арийците.

     Емблемата на Пред (която не видях ясно): розова пагода.

     Асгард – неправилно наричан понякога с по-популярното име Валхала, е затомисът на древната Германска метакултура, парализирана от разпространяването на историческото християнство. Катастрофа го застигнала през дванадесети век.

     Емблемата му е златен палат в облаците.

     Токка е затомисът на древната Перуанска (доинкска) метакултура, исторически развила се през вековете преди и след Хр. Може би не трябва да се опечаляваме от факта, че това образувание е загинало в Енроф, тъй като въздействието на демоничните сили в него било много силно.

     Емблемата му изобразява каменна статуя на седяща пума.

     Бон е затомисът на древната Тибетска култура, разрушена от будизма, но нейните елементи органически били асимилирани от културата Махаяна.

     Емблемата на Бон представлява червена и синя мълнии, кръстосали се над оранжевата шатра на един цар. Синята мълния представлява будизма и неговата духовност; червената представлява добудистко-тибетската религия, в много силна степен отровена от демонизъм. Шатрата представлява царска власт, загиваща в резултат от срещата на тези две сили.

     Гаурипур е затомисът на малката Хималайска метакултура, твърде рано отделила се от Индия, но с огромен потенциал. Именно тук били запалени някога най-ярките огнища на будизма; тук в контекста на това учение протичали тези метаисторически процеси, които създали от него религия в пълния смисъл на тази дума – тоест учение, което било не само нравствено, но и трансфизическо, и духовно. Нравствената страна на будизма се издигнала в Хималаите до степен, позната само в най-чистите форми на християнството.

     Хималайската метакултура загинала вследствие натиска от две страни от великодържавните демони: тюркските уицраори от север и запад и уицраорите на империята на Великите Моголи – от юг. Днес тази метакултура напълно гасне в Непал.

     Нейната емблема е коронован планински връх под съзвездието Орион.

     Юнкиф е затомисът на Монголската метакултура, която веднага станала плячка на един необикновено могъщ уицраор. Катастрофа я застигнала през тринадесети век.

     Емблемата на Юнкиф е вълниста линия от хълмове и над нея – битка между два орляка, бял и червен.

     Йиру е затомисът на древната Австралийска метакултура, съществувала две хиляди години в Централна Австралия в пълна изолация от останалото човечество. Обществото им стигнало до нивото на робовладелска държава. Метакултурата загинала вследствие изключителната активност на демоничните стихиали – духовете на пустинята и непроходимите гъсталаци. В течение на много векове в културата се борели две религии – на “дясната и лявата ръка”: политеистическа и демоническа. Последната предлагала човешки жертви на същите тези злонамерени стихиали, които разрушавали метакултурата. Накрая тази религия взела връх и съпротивата срещу настъпването на пустинята и гъсталаците била обявена за табу. Културата в Енроф угаснала поради вътрешно изсъхване. От изкуствата най-развита била живописта. Тя напомняла до някаква степен Критската, но била по-интересна и по-творческа. Остатъците от цивилизацията, които ще бъдат открити, няма да бъдат достатъчно обширни, за да позволят да се възстанови картината на цивилизацията.

     Емблема: облак над вулкан, представляващ всъщност сръхнарода и неговия Синклит.

     Талтном е затомисът на Толтеко-ацтекската метакултура. Неговата емблема е лик на герой, увенчан със слънцето.

     Керту е затомисът на Юкатанската метакултура (метакултурата на маите).

     Неговата емблема изобразява синя змия, навита около златно дърво. Змията далеч не при всички народи била символ на тъмните сили. Златното дърво представлява духовния (трансфизически) свят. Синята змия представлява свръхнарод, който посредством спиралообразното си развитие се издига в духа.

     Интил е затомисът на Инкската метакултура, гибелта на която в Энроф, колкото и странно да звучи, предпазила света от голяма опасност (за това ще стане дума в една от другите части на книгата).

     Емблема: фигура в червено, с митра на главата и с ръце, вдигнати към слънчевия диск. (Червеният цвят тук символизира царственост, а митрата – висшето духовенство.)

     Даффам е затомисът на Индийската метакултура в областта на „Великите индийски езера”. (Тази култура била специално наситена с войнствената Воглеа, женския лунен демон. Поради това сред свръхнарода били разпространени телесните наказания и отказът им от основана на градове цивилизация.)

     Емблема: група войни, насочили копията си към сърпа на намаляваща луна.

     Леа е затомисът на Полинезийската метакултура, която била обречена поради своята прекомерна географска разпръснатост. Въглените на тази метакултура все още догарят на Хаваите, Таити и други архипелази.

     Емблема: златна планина на остров в синьо море.

     Никисака е затомисът на Японската метакултура, който бил тежко ранен два пъти: от будизма и от европеизма, поради което не могъл да разкрие своя пълен потенциал. Шинтоизмът по същество е поклонението пред Никисака като пред японския Синклит; богинята Аматерасу, правилно разбрана, е не нещо друго, а Навната на Япония. Процесът на преместване на Никисака в сакуалата на трагически недостроените в Енроф метакултури се извършва сега. Розата на Света ще може съществено да помогне за съживяването на този затомис – все още е напълно възможно обръщането обратно на този процес.

     Емблема: цъфтящи вишни над езерце. 

* зикурат е вид древен шумерски храм, строен около 5000 г. пр.Хр.

 

 

 

 

 

 


Предишна страница                                                                                                    Следваща страница

Прочетено: 1140 пъти