Книга III. СТРУКТУРА НА ШАДАНАКАР. СВЕТОВЕТЕ ОТ ВЪЗХОДЯЩ РЕД

Глава 1. САКУАЛАТА НА ПРОСВЕТЛЕНИЕТО

     Аз не зная къде и кога ще умра този път, но зная къде и кога съм умирал за последен път, преди да се родя през 1906 година, за да живея в Русия. Разбира се, това знание няма общо значение и може да интересува само тези, които са способни да се отнесат с доверие към моите свидетелства и които чувстват при това кармична връзка с моята съдба. Но моето познаване на някои етапи от пътя между предпоследното мое съществуване и текущото, по своя обективен интерес, е по-широко, аз мога и трябва да разкажа за най-същественото от това, което постепенно ми се отдаде да си спомня. Впрочем по-добре да кажа не „успях да си спомня”, а „помогнаха ми да си спомня”.

     Понякога съм срещал хора, притежаващи такива, подобни на пукнатини процепи на дълбинната памет, но нито един от тях не се решаваше да говори за това почти с никого освен с най-близките си; на никого от тях не му е хрумвало даже да се опита да запише  тези спомени. Вината за това беше в увереността, че подобни признания биха предизвикали само насмешка и естествената вътрешна срамежливост, въставаща против изнасянето на съд от скептични външни лица на нещо, което е интимно, неприкосновено и в същото време – недоказуемо. Дълго време аз също гледах на тези неща в същата светлина и дори сега ще предприема подобен опит без ни най-малко удоволствие. Но тъй като решително всичко, за което разказвам в тази книга, идва от същия недоказан източник, то аз не виждам повече основания да мълча за пробивите в моята дълбинна памет; трябваше или изобщо да не започвам тази книга, или – след като вече съм я започнал, да говоря за всичко въпреки опасенията си. При това ме крепи надеждата, че читателите, които не ми вярват, са били отсети вече в първите глави и че по-нататък моето изложение ще следят само благожелателно настроени хора.

     Последната моя смърт е станала преди около триста години в страна, възглавяваща друга, много древна и мощна метакултура. През целия ми сегашен живот, от ранното ми детство, ме мъчи носталгия по тази моя бивша родна страна. Може би съм чувствал тази носталгия толкова силно и дълбоко, защото съм живял не един, а два живота в тази държава, при това много наситени животи. Но отивайки си от Енроф преди триста години, аз – за пръв път през целия ми път през Шаданакар – се оказах свободен от задължението за изкупителни следсмъртни спускания в дълбините на тези слоеве, където страдалците развързват – понякога цели векове, даже хилядолетия – кармичните възли, завързани от тях приживе. Аз за пръв път успях да развържа възлите навреме – тоест още докато бях в Енроф, като  заплатих с дълги мъчения и горчиви загуби извършените в младостта ми сривове и грешки. И за пръв път умирах с леко сърце, макар че според религиозните възгледи на тази страна трябваше да очаквам наистина страшно следсмъртие. Но аз вече знаех, че с изключването ми от моята каста и четиридесетгодишния живот сред париите бях изкупил всичко. Смъртта ми беше спокойна и изпълнена с надежда.

     Това беше пророческа надежда; такава не лъже. За първите часове, даже за първите няколко дни от моето ново съществуване на мен до ден днешен не ми се отдаде да си спомня нищо. Затова пък помня няколко местности от онзи нов слой, в който дълго време съществувах след това.

     Макар да е общ за всички метакултури, този слой се отличава с голяма пъстрота: в древната, тропическа, огромна метакултура, два пъти проявила се като домакин на моя земен живот, той прилича на нейната естествена природа в Енроф, но по-меко – без крайностите на нейната грубост и великолепие, без нейните неистови тропически порои и без губителната сухост на нейните пустини. Помня белите куполообразни облаци с необикновено пълни  и величествени форми на хоризонта, извисяващи се до средата на небето; сменяха се дни и нощи, а гигантските лъчезарни кули бяха надвиснали над земята, едва променяйки очертанията си. Но самото небе беше не светло или тъмно синьо,  а дълбоко зелено. И слънцето там беше по-прекрасно, отколкото тук – то блестеше с бавно и плавно сменящи се цветове и аз не мога да обясня защо цветът на източника на светлина не оказваше влияние върху цвета на онова, което светлината осветяваше; ландшафтът изглеждаше почти като нашия и в него преобладаваха цветовете зелен, бял и златен.

     Там имаше реки и езера; имаше океан, макар че на мен никога не ми се отдаде да го видя – веднъж или два пъти само стигнах до брега на морето. Имаше планини, гори и открити пространства, напомнящи степите. Но растителността на тези зони беше почти прозрачна и толкова лека, каквито биват горите в северните страни на Енроф в късна пролет, когато растенията едва са започнали да обличат своите мантии от листа. Толкова въздушни и полупрозрачни изглеждаха там хребетите на планините и даже самата почва; като че ли бяха етерните тела на тези стихиали, чиито физически тела ние толкова добре познаваме в Енроф.

     Но в този слой нямаше следи от птици, риби или животни – хората оставаха единствените му обитатели. Аз казвам „хора”, разбирайки под това понятие не такива, каквито сме ние, докато пребиваваме в Енроф, а такива, каквито ни прави следсмъртието ни в първия от световете на Просветлението. Най-накрая можах да се убедя от непосредствен опит, че перспективата, която старите религии ни предлагат – да се съединим отново с любимите си хора в отвъдното, не е легенда или заблуда, стига само извършеното по време на живота ни да не ни е увлякло в скръбните слоеве на изкуплението. Някои от любимите ми хора бяха там и ме посрещнаха, и цели периоди от моя живот в този слой бяха изпълнени с радостта от общуването с тях. Този слой е много древен – някога в него е обитавало ангелското прачовечество. Той се нарича Олирна; тази музикална дума ми се струва удачна находка на тези, които са му дали име. Общуването с близките ми не съдържаше нищо от напрежението, тъгата, дребните грижи или неразбирането, помрачаващи го тук на Земята; това беше идеално общуване, понякога придружавано от реч, но повече в мълчанието, което тук и в особено дълбоки минути е познато само при общуване с малцината, с които сме съединени с особено дълбока любов.

     От грижите за съществуването, имащи в Енроф толкова огромно значение, ние бяхме напълно освободени. Потребността от жилище се свеждаше до нула поради мекотата на климата. Това може съвсем да не е така в Олирните на някои други метакултури, но аз не мога да кажа това със сигурност. За храна ни служеше пищната растителност, за питие служеха изворите и ручеите, чиято вода притежаваше, доколкото си спомням, различен вкус от нашата вода. Дрехите, по-точно този прекрасен, жив, меко светещ материал, който в Енроф се опитваме да заменим с изделия от вълна, коприна или лен, се изработваше от самото ни тяло – от същото това ефирно тяло, което ние почти никога не осъзнаваме за себе си тук, но което в следсмъртието ни става толкова очевидно и изглежда толкова видимо, колкото е физическото тяло за нас. Без него не е възможен никакъв живот нито в световете на Просветлението, нито в Енроф.

     И все пак първото мое време в Олирна беше отровено от мисли за онези, които бях оставил в Енроф. Там останаха деца, внуци, приятели и възрастната ми жена – това най-скъпо за мен същество, заради което бях нарушил законите на кастата и бях станал парий. След нашата раздяла изпитвах постоянна тревога за техните съдби; скоро се научих да различавам смътните им фигури, блуждаещи по трънливите пътища на Енроф. А след известно време вече срещах своята жена толкова млада, колкото тя беше някога, но още по-прекрасна; нейният път в Енроф беше завършил няколко години след моя и сега радостта от нашата среща не беше помрачена от нищо.

     Един след друг се разблокираха нови органи на възприятие; не онези органи на зрението и слуха, които в етерното тяло напълно съвпадат със съответните органи на физическото тяло – не! Тези органи на зрението и слуха действаха в първите минути на моето пребиваване в Олирна и именно чрез тях аз възприемах Олирна; разблокирано беше онова, което ние наричаме духовно зрение, духовен слух и дълбинна памет; това, към разкриването на което в Енроф се стремят най-великите мъдреци; това, което се разблокира там само при единици сред много милиони; това, което се разблокира постепенно във всеки от нас в Олирна. Духовното зрение и слух могат да проникнат през преградите между много слоеве; живота на оставените от мен на Земята аз възприемах именно с тях – все още неясно, но все пак възприемах.

     Наслаждавах се на времето, прекарано сред просветлената природа – такава красота в Енроф никога не съм виждал, – но, странно: в тази природа на мен нещо ми липсваше и скоро разбрах какво – многообразието от живот. С тъга си спомнях пеенето и чуруликането на птичките, жуженето на насекомите, стрелкането на рибките, прекрасните тела и безсъзнателната мъдрост на висшите животни. Едва тук ми се изясни колко много животинският свят означава за нас и за нашето общуване с природата. Но тези, които знаеха повече от мен, ме уверяваха, че древната, смътна мечта на човечеството за съществуването на слоеве, където животните са високопросветлени и високоразумни – не е мечта, а предчувствие за истината: след време аз също ще мога да влизам в тях.

     По-късно, съвсем неотдавна, ми напомниха за някои зони, които има в Олирните на всички метакултури. Говореше се за области, приличащи на хълмиста степ; там се намират за известно време тези, които в Енроф са били твърде затворени в своя личен растеж, чиито кармични възли са развързани, но душата им е твърде ограничена и тесногръда. Сега, сред прозрачните, тихи хълмове, под великолепното небе, нищо не им пречи да запълнят тази загуба, поемайки в себе си лъчите и гласа на Космоса и измествайки границите на своя разширяващ се Аз.

     Напомниха ми и за зоните в Олирна, които приличат на планинска страна: там, в долините, се трудят над себе си онези, които са могли да повярват, по-точно – лично да почувстват, отвъдното едва в следсмъртието си. Те съзерцават там отдолу планински върхове, които са не такива, каквито ги виждаме ние, а в тяхната духовна слава. Могъщите духове, които господстват там, изливат в съзерцаващите същества струи от своите собствени сили. И способностите на душите, парализирани от липса на вяра, се разблокират там, в дните и годините на непосредственото съзерцание на многослойната Вселена и тържественото величие на други светове. Но това аз не си спомням особено отчетливо, може би и защото бях там само гост, освен това не мога да бъда напълно сигурен в източника на информацията, че самата информация не е била опростена и, следователно, изкривена, за да ми бъде по-лесно да я разбера.

     Освен общуването с хората и наслаждаването на природата времето минаваше в работа над моето тяло; предстоеше то да бъде подготвено за трансформация, защото пътят от Олирна в следващите висши светове минава не през смърт, а през преображение. Разбрах, че стиховете на Евангелието, които говорят за възнесението на Иисус Христос, намекват за нещо сходно. Възкръсването от мъртвите изменило природата на Неговото физическо тяло и при възнасянето му от Олирна то се преобразило за втори път заедно с ефирното тяло. На мен, както и на всички останали, предстоеше преображение само на ефирното тяло; преображение, подобно на това, което някога апостолите видели със своето зрение, проникнало в Олирна, но все още не достигащо световете, лежащи по-нагоре. Как иначе биха могли да изразят евангелистите прехода на нашия Спасител от Олирна до по-висшите слоеве, освен като назоват това събитие Неговото възнесение на небето? И аз, възпитан в строг брахманизъм, започнах да разбирам колко странна и неизчерпаема истина съдържа християнският мит.  

     И образът на великия предател, дотогава приеман от мен като легенда, стана реалност за мен – аз узнах, че сега той живее тук, сред моретата на Олирна, в дълбоко уединение, на един пустинен остров. Над шестнадесет века продължава неговият път през страдалищата. Низвергнат в най-дълбокото от тях от товара на своята неповторима по тежестта си карма, нито преди, нито след това не видял при себе си нито едно човешко същество, той бил издигнат оттук от Този, Когото той бил предал на Земята, но едва след като Предаденият постигнал в Своето следсмъртие неимоверната духовна сила, която е нужна за това и която никой не е постигал преди това в Шаданакар. Издиган от силите на Светлината все по-нагоре и по-нагоре по стъпалата на чистилището, след като изкупил своето предателство, накрая той достигнал Олирна. Още преди да е установил контакт с обитателите ѝ, той се подготвя на острова за своя по-нататъшен възход. Този остров аз видях отдалеч: той е суров, вътре в него са натрупани страшни скали, върховете на които са наклонени в една и съща посока. Върховете им са остри, цветът на скалите е много тъмен, на места даже черен. Но самия Юда никой в Олирна не е виждал; нощем може да се види само сиянието на неговите молитви над острова. В бъдеще, когато в Енроф ще настъпи царството на този, когото е прието да се нарича Антихрист, Юда, поемайки от ръцете на Предадения велика мисия, ще се роди на Земята отново и, изпълнявайки я, ще приеме смъртта на мъченик от ръцете на княза на Тъмнината.

     Но да обясня с какви точно усилия съм постигнал моята собствена трансформация и какво собствено се е извършвало в този момент с моето тяло, аз не бих могъл. Сега ми е по силите да си припомня само това, което стана пред очите ми – множество хора, може би стотици, дошли да ме изпратят по пътя нагоре. Постигането на трансформация от някого от живеещите в Олирна винаги става повод за празник и за другите; това събитие се обгражда с тържествено, светло и щастливо настроение. Очевидно събитието ставаше през деня, на възвишение от рода на хълм и, както всичко останало в индийската Олирна, под открито небе. Помня, че редовете на обърнатите към мен човешки лица започнаха малко по малко да се замъгляват и като че ли донякъде да се отдалечават в пространството; по-точно, явно самият аз се отдалечавах от тях, издигайки се над земята. В далечината, на хоризонта, видях досега полупрозрачна, като че ли направена от кристалит планинска верига и изведнъж забелязах, че планините започват да излъчват удивителна светлина. Трепкащите дъги се кръстосваха по небосклона, високо над мен се появиха дивни светила с различни цветове и великолепното слънце не можеше да ги засенчи. Спомням си, че изпитах чувството на спираща дъха красота, на несравним възторг и изумление. Когато погледът ми се спусна надолу, видях, че тълпите изпращачи вече не са под мен, и установих, че мигът на моя преход в по-висшия слой вече е отминал.

     Предварително бях уведомен, че в този слой ще остана съвсем малко, защото всички преминаващи през него го напускат след няколко часа, но през тези часове целият слой – названието му е Фаер, ще бъде обхванат от ликуване за мен, който го беше достигнал. Това е голям празник, подготвен за всяка възходяща душа – о, не само за човешките, а и за душите на другите монади в Шаданакар, издигащи се по стъпалата на Просветлението, даже за душите на по-висшите животни. В известен смисъл Фаер е място, където пътищата се разделят – след него все още могат да се извършват въплъщения в Енроф, но вече само с определена мисия. Впоследствие не са изключени падения, бунтове, не е изключено даже дълбоко съзнателно и с това още по-тежко предателство спрямо Бога, но вече никога няма да бъде възможен сляп срив и от списъка с потенциалните възможности завинаги е изключена онази духовна парализа, която в различните векове на Енроф се проявява в психиката на живеещите, която е изменяла през вековете своите оттенъци и названия, а в нашия век предимно, макар и не изчерпващо, е определяна като материализъм.

     Ако някой търси сред познатите на всички явления поне далечна аналогия на това, което вижда във Фаер, не може да се спре на нищо освен на празнична илюминация. Едва ли е необходимо да добавяме, че най-великолепните илюминации на Енроф в сравнение с Фаер са не повече от няколко наши лампи в сравнение със съзвездието Орион.

     Видях множество същества в техните двойно и тройно просветлени форми; те бяха дошли тук от по-висши слоеве, движени от желанието да споделят моята радост. Просветлените са в състояние да споделят радостта на другите в несравнимо по-голяма степен и сила, отколкото ние; всяка достигнала Фаер душа поражда това ликуващо чувство в милиони от тези, които вече са преминавали през него. Как да предам чувствата, обхванали ме, когато видях войнства от просветлени, ликуващи от това, че аз, нищожният, съм достигнал този свят? – Това беше не благодарност, не радостно смущение, даже не шок – беше по-скоро подобно на вълни от блаженото чувство, което кара смъртните в Енроф да избухват в беззвучни сълзи.

     Минутата и формата на моя преход в следващия слой аз не си спомням. Потресаващото преживяване на Фаер предизвика дълбоко изтощение и като че ли отпускане на тъканта на цялата ми душа. И всичко, което сега мога да си възстановя от преживяното от мен на следващия стадий от моя възход, се свежда до едно единствено, но продължило много дълго, може би цели години, състояние.

     Лъчезарен покой. Нима не звучи противоречиво това словосъчетание? С изобилие на светлина ние свързваме представата за дейност, а не за отдих, за движение, а не за покой. Но това е тук – в Енроф. Не навсякъде е така. А и самата дума „лъчезарен” не е така точна, както би ми се искало. Защото сиянието на този следващ слой, наречен Нертис, е лъчезарно и в същото време неизразимо меко; в него очароващата мекота на нашите нощи на пълнолуние се съчетава със сияещата лекота на сините пролетни небеса. Като че ли приспиван от нещо по-нежно от най-тихата музика, аз потънах в щастлива дрямка, чувствайки се като дете, което след много месеци, изпълнени с обиди, страдания и незаслужена мъка, е полюшвано на майчините му колене. Женствена ласка беше разлята във всичко, даже във въздуха, но с особена топлота се излъчваше тя от тези, които ме обкръжаваха, сякаш грижейки се с неизчерпаема любов за някой болен и уморен. Те бяха същества, възнесли се преди мен в още по-високи слоеве и спуснали се от там в Нертис при такъв като мен, за да проявят творчество, ласки, любов и щастие.

     Нертис е страната на голямата почивка. Неусетно и незабележимо, без всякакви усилия от моя страна, само в резултат от труда на приятелите на моето сърце, ефирното ми тяло бавно се измени, ставайки още по-леко, по-наситено с дух и по-покорно на моите желания. Именно в Нертис нашето ефирно тяло придобива формата, която приема в затомисите – небесните страни на метакултурите. И ако можеше да ме види някой от останалите в Енроф мои близки, той би разбрал, че това съм аз, би уловил неуловимото сходство на моя нов облик и облика, който му е бил познат, но би бил потресен до дълбините на сърцето си от нетукашната светлина на моя преобразен Аз.

     Какво от предишното се е запазило? Чертите на лицето ми? – Да, но сега те светеха с вечна, неземна младост. – Органите на тялото ми? Да, но слепоочията ми сияеха, като че ли две нежно-сини цветчета – това бяха органите на духовния ми слух. Челото ми изглеждаше украсено с вълшебно блестящ камък – моя орган на духовно зрение. Моят орган на дълбинната памет, разположен в мозъка, оставаше невидим. Така невидима беше и промяната, извършила се във вътрешните органи на тялото ми, защото всичко приспособено по-рано към задачите на храненето и размножаването или напълно изчезна, или беше подложено на радикални промени и прие нови функции. Храненето беше подобно на акта на дишането и аз попълвах жизнените си сили посредством усвояването на излъчването на светлина от стихиалите. Размножаване – както го разбираме ние, няма в нито един от световете от възходящ ред. Там има друго и за това ще кажа, когато стигна до главата за Небесната Русия.

     След изтичане на дълъг период от време започнах да усещам с радост нарастване на силите ми, като че ли се разтваряха мистериозни и дългоочаквани криле. Не трябва да ме разбирате твърде буквално: не визирам появата на нещо, приличащо на крилете на летящите същества в Енроф, а разкриването на способността  за безпрепятствено движение във всички направления на четириизмерното пространство. Това беше все още само възможност, която да очаквам – неподвижността ме беше обзела както преди, но възможността за полет се превръщаше от смътна мечта в очевидна перспектива.

     От приятелите на моето сърце узнах, че пребиваването ми в Нертис е към края си. Стори ми се, че нещо, подобно на люлка, в която лежах, започна като че ли бавно да се люлее нагоре и надолу и всяко залюляване изглеждаше по-високо от предишното. Това движение пораждаше в мен нетърпение да вкуся още по-голямото щастие, което скоро щях да преживея. И аз разбрах, че се намирам в друг слой – в Готимна, последния от световете в сакуалата на Просветлението. Бях окръжен от колосални цветя, чийто размер не ги лишаваше от удивителна мекота, а пространствата между тях разкриваха бездънни висоти и разпростираха девет цвята. За два от тях, лежащи отвъд пределите на нашия спектър, тук мога да кажа само, че впечатлението, направено от единия от тях, е най-близко до това, което ни оказва нашият златист цвят.

     Цели гори от огромните цветя на Готимна се свеждат и изправят, полюшват и поклащат, издавайки звуци в непредставими ритми, и това тяхно поклащане е подобно на най-тихата музика, никога не уморяваща и умиротворяваща като шума на горите на Земята, но изпълнена с неизчерпаем смисъл, топла любов и участие на всеки от живеещите там. С лекота и спокойствие, непостижими за което и да било същество в Енроф, ние се придвижвахме, като че ли плувайки във всяко от четирите направления на пространството между тези пеещи цветове, или спирахме, за да говорим с тях, защото техният език ни беше понятен, а те разбираха нашия. Тук, на небесно сините поляни или до огромни, тихо блещукащи златни листенца, нас ни посетиха тези, които слизат в Готимна от затомисите, за да подготвят нас, техните по-млади братя и сестри, за следващите етапи от нашето пътуване.

     Готимна се нарича Градината на По-висшата Съдба поради това, че тук се предопределя за дълго съдбата на душите. Стигнах до кръстопът – той лежи на пътя на всеки, който се възнесе в този слой. Избраното тук вече не може да се изменя в течение на дълги столетия в нито един от многото светове, които тук могат да бъдат предварително избирани. Аз можех свободно да избера едно от двете: или подем в Небесната Индия, край на пътя на превъплъщенията, замяната му с път на възходящи преображения по другоматериалните слоеве; или още едно, може би и няколко, съществувания в Енроф, но вече не като следствие от неразвързана карма – тя беше развързана, а като средство за осъществяването на определени, поръчвани само на мен и приемани свободно само от мен задачи.  И макар че думата „мисия” на руски език звучи като книжна и лишена от поезия, аз ще я употребявам и занапред за обозначаване на подобни специални задачи, възлагани на отделната душа в Енроф. Отговорността на приелия мисията нараства многократно, тъй като мисията е свързана винаги не само със съдбата на нейния носител, но и със съдбата на множество души, съдба и прижизнена, и следсмъртна, а понякога – и със съдбата на цели народи и на цялото човечество. Този, който предаде своята мисия доброволно или вследствие на слабост, го очакват възмездие и изкупление в най-дълбоките и страшни слоеве. Това не означава, че за преминалия през сакуалата на Просветлението на Земята са невъзможни повече падения, измени, морални сривове. Невъзможен  е само сляп срив, основан на незнание за битието на Бога; но дремещото на дъното на душата под лъчите на Нертис и Готимна може да се пробуди в мрака на нощите в Енроф и да повлече носителя на мисията встрани или надолу. Ако тези падения не засегнат съществото на неговата мисия, Провиденциалните сили ще го вдигнат от всеки провал, за да може мисията все пак да бъде осъществена.

     Пред мен се откри възможност за спускане назад, вече в пределите на друга метакултура, за мен досега непозната и чужда, още съвсем млада, но с огромно бъдеще. Нещо тревожно, бурно, сумрачно се излъчваше от този огромен разнослоен масив, смътно възприеман от мен отдалеч. Задачата, приета от мен, трябваше да има отношение към една велика задача, далеч надхвърляща пределите на метакултурата, която в далечното бъдеще трябваше да обхване целия свят. Вече хиляди душѝ са се подготвяли за участие в тази задача.

     И аз избрах именно тази възможност. Сега разбирах, че веднъж поел на плещите си такъв товар, вече не можех да го отхвърля.

     И от Готимната на Индия аз бях пренесен в Готимната на Русия; там трябваше да завърши моята подготовка за изпълнението на мисия, приета свише от моя Аз. Но падения, бунт и измяна са възможни и след морални животи в Светлина, защото тогава може да се събуди спящото в душата при слънчева светлина. Имаше такива падения и на моя път след Готимна. Но ще трябва да хвърля светлина върху това в някои други глави на книгата. Сега е време да говоря за затомисите, небесните земи на метакултурите.

     Но ако за сакуалата на Просветлението можех да разказвам като за преживяно върху основата на това, което ми се отдаде да си спомня, то за сакуалата на затомиса паметта ми запази само редки, откъслечни образи, запечатали се значително по-късно, по времето на моите трансфизически странствания, извършени в състояние на сън тук, в Енрофа на Русия. Тези смътни образи се допълваха с друг безценен източник на информация –  трансфизическите срещи и беседи. Автобиографичният стил е неприложим към представянето на този материал. Затова следващите глави, за съжаление, ще бъдат протоколни и сухи, подобно на главата, посветена на изходната концепция.

      

 

 

 

 

 


Следваща страница

Прочетено: 1257 пъти