Глава 3. ИЗХОДНА КОНЦЕПЦИЯ
1. Многослойност
Нашият физически слой – понятие, равнозначно на онова, което астрономията нарича Вселена – се характеризира, както е известно, с това, че неговото Пространство притежава три координати и един времеви поток. В терминологията на „Розата на света” този физически слой носи наименованието Енроф.
На арената на съвременната наука и философия все още продължава спорът за безкрайността или крайността на Енроф в пространството, за неговата вечност или ограниченост във времето, както и за това обхваща ли се от Енроф цялото мироздание, изчерпват ли неговите форми всички форми на битието.
Откриването на понятието антиматерия; появата и даже изкуственото извличане на физически материални частици от физическия вакуум – частици, които дотогава са пребивавали в света на отрицателната енергия; експерименталното потвърждение на теорията, посочваща, че физическият вакуум на пространството в Енроф е запълнен с океан от частици от друга материалност – всички тези факти са етапи от пътя, по който тромавата наука се отклонява от представите на класическия материализъм към такива, които са твърде различни и от тях, и от възгледите на старата идеалистическа философия. Много вероятно е, че бъркотията, която внасят в тази проблематика проповедниците на материалистическата философия, утвърждавайки, че всички нейни противници само преразказват старите аргументи на идеализма, е една от тактиките в тази последна битка на материалистическото съзнание преди, както се казва, да „удари спирачки”, предавайки една своя позиция след друга и в същото време уверявайки всички, че именно това е било предвиждано и отдавна утвърждавано от класиците на материализма. Особено любопитно ще бъде да се наблюдава към какви хитрини ще прибегне тази философия в недалечно бъдеще, когато ще ѝ се наложи, под натиска на фактите, да въведе в кръга на своите понятия понятието „антиматерия”.
Първичността на материята по отношение на съзнанието, принципната познаваемост на цялата Вселена и в същото време нейната безкрайност и вечност – тези наивни тезиси на материализма, изработени на отминалите стадии на науката, могат все още да се задържат в обръщение само посредством планирани манипулации, а главно – благодарение на вмешателството на сили, имащи отношение не толкова към философията, колкото към полицейската система. Но много тезиси на класическите религии не издържат изпита на съвременната наука в същата степен. Новото познание, метаисторическо и трансфизическо, без да покрива областта на научните знания, по същество не противоречи на науката в нищо, а по някои въпроси изпреварва нейните изводи.
Понятието за многослойността на Вселената лежи в основата на концепцията на „Розата на света”. При това под слой се разбира такъв материален свят, чиято материалност се отличава от тази на другите по броя на своите пространствени или времеви измерения. Редом с нас съ-съществуват, например, съседни слоеве, чието Пространство се измерва също с три измерения, но Времето на които има не един, както при нас, а няколко потока. Това означава, че в такива слоеве Времето тече в няколко паралелни потока с различна скорост. Събитията в такъв слой стават синхронно във всички негови времеви потоци, но центърът на събитията се намира в един или в два от тях. Да си представим какво означава това, разбира се, не е лесно. Обитателите на такъв слой, макар да действат предимно в един или два времеви потока, съществуват и осъзнават всички тях. Тази синхроничност на тяхното битие им дава особено усещане на пълнота на живота, неизвестно на нас. Изпреварвайки малко хода на изложението, сега ще добавя, че голям брой времеви потоци в съчетание с минимален (един, два) брой пространствени измерения има обратния ефект и се превръща за обитателите на такива слоеве в източник на страдания. Това страдание прилича на осъзнаването на ограничеността на своите средства, с парещо чувство на безсилна злоба, със спомени за примамливите възможности, от които субектът не е в състояние да се възползва. Подобно състояние в Енроф някои от нас биха нарекли „толкова близо и все пак толкова далеч” или Танталови мъки.
С редки изключения, такива като Енроф, броят на времевите потоци на един слой превишава, и то с много, броя на пространствените измерения. Слоеве с над шест пространствени измерения в Шаданакар, изглежда, няма. Броят на времевите потоци достига във висшите от тези слоеве на брамфатурата астрономическа цифра – двеста тридесет и шест.
Неправилно би било да се мисли, пренасяйки специфичните особености на Енроф върху другите слоеве, че през всички прегради, отделящи един слой от друг, непременно е също толкова трудно да се премине, както през преградите, отделящи Енроф от слоевете на другите измерения. Наистина, срещат се прегради, ограничаващи един слой и още по-малко проницаеми, още по-плътно изолиращи го от останалите. Но такива са малко. Значително повече са такива групи слоеве, вътре в които преходът от слой в слой изисква от съществото не смърт или трудна материална трансформация, както при нас, а само постигането на особени вътрешни състояния. Има и такива, откъдето преходът в съседните слоеве изисква не по-голямо количество усилия, отколкото, да кажем, изисква преминаването от една държава на земния Енроф в друга. Няколко такива слоя образуват система. Всяка такава система от слоеве или редица светове аз свикнах мислено да наричам с индийския термин сакуала. Впрочем наред със сакуалите се срещат и слоеве-самотници, както Енроф.
Слоевете и целите сакуали се различават помежду си също така и по количеството на заеманото от тях пространство. Така не всички те заемат същата космическа площ, която заема Енроф. Колкото и трудно да е да си представим това, пространството на много от тях не продължава отвъд границите на Слънчевата система. Други са още по-локализирани – те са като че ли заключени в пределите на нашата планета. Немалко са даже такива, които са свързани не с планетата като цяло, а само с някои от нейните физически пластове или участъци. Нищо, което да може да бъде свързано с небе, в такива слоеве, разбира се, няма.
Бидейки свързани помежду си с общи метаисторически процеси, притежавайки – в по-голямата си част, като че ли двойка враждуващи духовни полюси, всички слоеве на всяко небесно тяло съставляват огромна, тясно интегрирана система. Вече споменах, че подобни системи се наричат брамфатури. Общият брой слоеве в някои от тях се свежда до единици, а при други – наброява неколкостотин. Освен Шаданакар, общият брой слоеве на който днес е двеста четиридесет и два, в Слънчевата система съществуват сега брамфатурите на Слънцето, Юпитер, Сатурн, Уран, Нептун, Луната, както и на някои спътници на големите планети. Брамфатурата на Венера се намира в зародишно състояние. Останалите планети и спътници са толкова мъртви в другите свои слоеве, както и в Енроф. Те са или руини на загинали брамфатури, напуснати от всички техни монади, или не са били брамфатури никога.
Многослойни системи на материалност, до известна степен аналогични на брамфатурите, но несравнимо по-големи, обхващат някои звездни системи, например – повечето от звездите на Орион или системата на двойната звезда Антарес, с множество планети; още по-колосални са галактическите системи и системата на цялата Вселена. Те са макробрамфатури. Известно е, че съществуват макробрамфатури с огромен брой разноматериални слоеве – до осем хиляди. В макробрамфатурите няма нищо, което да бъде уподобено на крайната материална разреденост, с така наричания „вакуум” на Енроф.
Лесно е да се разбере, че макробрамфатурите се намират извън разбирането даже на най-великите от човешките души, обитаващи днес в Енроф. Освен в далечни предчувствия никакви конкретни сведения за тях не може непосредствено да почерпи никой. Такива сведения понякога достигат до нас от по-висшите духове на Шаданакар, неизмеримо по-велики, отколкото сме ние, чрез посредничеството на невидимите приятели на нашето сърце. Но и такива съобщения са крайно трудни за нашето възприятие. Така на мен ми беше почти невъзможно да разбера странната и скръбна вест за това, че в макробрамфатурата на нашата Галактика съществува материален слой, където има пространство, но няма време – нещо като дупка във Времето, където въпреки това е възможно движение. Това е страдалището на великите демони, царството на вечната тъмнина, но не в смисъла на безкрайно продължаващо Време, а в смисъл на отсъствие на всякакво време. (Ще отбележа мимоходом, че разликата между двете значения на думата „вечност” досега е твърде слабо осъзната от нашата философска мисъл.) Такава вечност не е абсолютна, защото Време може да възникне и там, и именно в това е една от задачите на огромните цикли на космическата еволюция. Защото само възникването на време ще направи възможно освобождаването на великите страдалци, заключени там в този галактически ад.
Молекулите и някои видове атоми влизат в състава на малките системи – микробрамфатурите, чието съществуване в нашето време е извънредно кратко. Но това са достатъчно сложни светове и не следва да се пропуска, че елементарните частици са живи същества, някои от които притежават свобода на волята и интелигентност. Но общуването с тях, а още повече личното, непосредствено проникване в микробрамфатурата, е практически невъзможно. В нито един от слоевете на Шаданакар понастоящем няма нито едно същество, способно на това; това засега превишава силите даже на Планетарния Логос. Само в макробрамфатурите на Галактиката действат духове с толкова невъобразима мощ и величие, че са способни едновременно да се спускат в множество микробрамфатури; за целта такъв дух трябва, запазвайки своето единство, едновременно да се въплъти в милиони от тези най-малки светове, проявявайки се във всеки от тях с цялата си пълнота, макар и в нищожно малки единици от време.
Аз през цялото време говоря за, така или иначе, материалните слоеве, защото духовни слоеве като такива не съществуват. Различието между духа и материята е по-скоро въпрос на стадий, отколкото на вид, макар че духът се твори само от Бога, еманира от Него, а материалностите се създават от монадите.
Духът в своето първично състояние, необлечен в никакви одежди, които бихме могли да наречем материални, представлява субстанция, която ние не точно, а само като първо приближение можем да сравним с най-фината енергия. Духовни са само Бог и монадите – безбройно множество домакини на богородени и богосътворени висши “Аз”, неделими духовни единици; те се различават помежду си по степента на своя вроден потенциал, по неизчерпаемото многообразие на своите материални одежди и пътищата на своя живот. Високо издигналата се монада може да бъде там, тук, в много точки на мирозданието едновременно, но тя не е вездесъща. Само Духът Божий е наистина вездесъщ – Той пребивава даже там, където няма никакви монади, например, в напуснатите от всички монади руини на брамфатурите. Без Него не може да същества нищо, даже това, което наричаме мъртва физическа материя. И ако Духът Божий я е напуснал, тя би престанала да съществува – не в смисъл на трансформация в друга форма на материята или в енергия, а абсолютно.
2. Произход на злото. Мирови закони. Карма
Ако митът за бунта и падението на Луцифер се разглежда в контекста на духовната история на Шаданакар, той няма да хвърли светлина върху нищо. Никога в метаисторията на нашата планета не са се извършвали някакви събития, за които да може да се каже, че са били отразени в събитията на този мит. Някога, много отдавна, се е случило нещо друго, спомените за което, макар и изкривени, са се запазили в някои други митове, например – в легендата за бунта на титаните. За това, впрочем, ни предстои да говорим по-подробно във връзка с нещо друго. Що се отнася до легендите, свързани с бунта и падението на Луцифер, то тези събития са се извършили някога във вселенски мащаби, на нивото на тази макробрамфатура, която обхваща Вселената – ниво, което превишава всички категории на нашия разум. Случилото се било преведено от пророците на древността в ограничените човешки понятия, специфични за тяхната ера, и се отляло в този мит. Понятията на онази епоха са отмрели, докато мащабите на нашите представи са се разширили неизмеримо и ако сега искаме да уловим безсмъртното и истинско семе на идеята в този мит, ние трябва да пренебрегнем всичко от епохата, внесено в него, и да се фокусираме само върху един централен, утвърждаван от него факт.
Естествено е, че съзнанието даже на най-мъдрите в тези времена е било така далеч от съвременното познание за големината и структурата на Вселената, че вселенската информация, просмукваща се в техните умове благодарение на усилията на невидимите приятели на тяхното сърце, била свивана и компресирана в техния емпиричен опит от силния им, но все пак необогатен и неизфинен ум. От друга страна, едва ли би могла да бъде много по-лесна и задачата на всеки, който днес се опита да изрази в човешки понятия и думи дори отзвук от вселенската тайна за бунта на така наричания Денница. Подобен опит би се състоял от два стадия: първо – търсене в океана на нашите понятия именно на тези думи и фрази, които отразяват по-добре от други тази отвъдпределна реалност; второ – търсене в океана на нашия език на думи и фрази, които са в състояние поне донякъде да отразят на свой ред тези изплъзващи се понятия. Но успехът на подобно начинание е свързан с вътрешния растеж на личността и нейния вселенски опит. Не бива да го форсираме по собствен каприз. Чувствам, че се намирам едва в началото на това начинание. Затова да говоря нещо за вселенски събития от този порядък аз не мога, освен да дам просто потвърждение на някога извършило се събитие: в незапомнените дълбини на времето някакъв дух – един от най-великите, наричан от нас Луцифер или Денница, упражнявайки неотменимо присъщата на всяка монада свобода на избора, отхвърлил своя Творец, за да създаде друга вселена по собствен замисъл. Към него се присъединили множество други монади – и големи, и малки. Те започнали да създават друга вселена в пределите на тази вселена. Опитвали се да създават светове, но тези светове се оказвали нетрайни и се разрушавали, защото, въставайки, отвърналите се от Бога монади с това отхвърлили любовта – единствения обединяващ, циментиращ принцип.
Вселенският план на Провидението води множеството монади към по-висше единство. С възхода им по стъпалата на битието тяхната форма на обединение се усъвършенства, любовта към Бога и помежду им ги сближава все повече. И когато всяка от тях се потапя в Слънцето на Света и съ-творява с Него, се осъществява най-съвършено единство – сливане с Бога без загуба на своя неповторим Аз.
Вселенският замисъл на Луцифер е напълно противоположен. Всяка от присъединилите се към него монади е само негова временна съюзница и негова потенциална жертва. Всяка демонична монада – от най-голямата до най-малката, мечтае да стане владика на Вселената: гордостта ѝ подсказва, че именно тя притежава потенциала да бъде по-силна от всички. Ръководи я нещо като „категоричен императив”, който до известна степен може да се изрази с формулата: има Аз и има не-Аз; цялото не-Аз трябва да стане Аз, с други думи, всички и всичко трябва да бъдат погълнати от този единствен, самоутвърждаващ се Аз. Бог отдава Себе Си; силите, които са отхвърлили Бога, се стремят да поберат всичко в себе си. Ето защо те са преди всичко вампири и тирани и ето защо тираничната тенденция е не само вътрешно присъща на всеки демоничен Аз, а съставлява и неотменима негова черта.
Затова демоничните монади се обединяват временно помежду си, но по същество те са съпернички не на живот, а на смърт. Този антагонизъм излиза на повърхността със завземането на дадена локална власт от тяхната група – започва взаимна борба и побеждава най-силният.
Безнадеждността на космическата борба на демоните е обусловена още и от това, че Господ твори все нови и нови монади и тъй като демоните са неспособни да сътворят нито една, съотношението на силите непрекъснато се увеличава не в тяхна полза. Нови отпадания не се извършват и повече никога няма да се извършат – за това има пълни гаранции и аз дълбоко съжалявам, че изключителната трудност на този проблем не ми позволява да намеря нужния набор от понятия, за да го изложа поне донякъде разбираемо. Във всеки случай всички демонични монади са с много древен произход, всички те са отдавнашни участнички в голямото въстание. Наистина, извършвали са се и по-късно, извършват се и сега не отпадания, а нещо външно сходно – някое високо осъзнато същество, понякога даже цяла група от тях, временно избира да се противопостави на Провиденциалната воля. Но този избор против Бога се извършва не от самата монада, а от низшия Аз, от ограниченото съзнание. Затова неговото отхвърляне на Бога протича не в духовния свят, а в материалните светове, подвластни, по волята на самите демони, на закона за възмездието. Именно с това бунтът се оказва предварително обречен, а извършилият го тръгва по продължителния път на изкуплението.
Постепенно, в хода на тяхната борба, неуспехът на опитите на демоничните сили да създадат собствена вселена станал очевиден и за самите тях; продължавайки да създават отделни светове и да полагат неимоверни усилия, за да ги стабилизират, те в същото време си поставили и друга цел: да завладеят светове, които вече съществуват или които са в процес на сътворяване от Провиденциалните сили. Оттук не разрушаването, а именно завладяването на тези светове е тяхната цел, но разрушаването на световете е обективното следствие от подобно завладяване. Лишени от обединяващия принцип на любовта и сътворчеството, циментирани само от противоречивите принципи на насилие, подобни светове не могат да съществуват кой знае колко продължителен период от време. Има галактики в процес на дезинтеграция даже сега. А когато астрономията започне да наблюдава извънгалактическите мъглявини за по-продължителен период от време, отколкото сега, процесите на тези мирови катастрофи ще се разкрият пред взора на науката. Има загинали и загиващи планети: Марс, Меркурий, Плутон – руини на брамфатури; всички монади на Светлината са били изгонени от тези системи, попаднали под демонично господство, след което последвала завършваща катастрофа и демоничните пълчища останали да се влачат бездомни в мировото пространство в търсене на нов обект за нахлуване.
От друга страна, има макробрамфатури и цели галактики, за нахлуване в които силите на Въстаналия не достигнали. В рамките на нашата Галактика система, която напълно се е освободила от демоничните сили, е Орион – макробрамфатура с необичайно могъща духовна Светлина. А пък онзи, който ще съзерцава през телескоп голямата мъглявина Андромеда, ще види със собствените си очи галактика, която никога не е била завладявана от демони. Това е свят, който от началото до края е бил възходящ по стъпалата на нарастващото блаженство. Сред милионите галактики на Вселената такива светове има немалко, но нашата Галактика, за съжаление, не е една от тях. Отдавна низвергнати от макробрамфатурата на Вселената, силите на Въстаналия водят в световете на нашата Галактика неспирна, непрестанна борба против силите на Светлината; арена на борба се оказва и Шаданакар.
Шаданакар е станал такава арена още в онези далечни времена, когато Земята е представлявала полуразтопено кълбо в Енроф, а другите слоеве в Шаданакар, възлизащи все още на еднозначни числа, тепърва били създавани от великите йерархии на макробрамфатурите. Там не съществувал закон за борба за оцеляване; там, в световете на онези същества, които сега са ни известни под общото име „ангели”, господствали принципите на любов и дружба между всички. Нямало закон за смъртта – всеки преминавал от слой в слой посредством материална трансформация, лишена от страдания и неизключваща възможност за връщане. В тези светове, които тогава притежавали само три измерения на пространството и следователно били почти толкова плътни, колкото Енроф, обаче, нямало закон за възмездието; извършените грешки били поправяни с помощта на по-висшите сили. Проблясъците от спомени от това време, плуващи в съзнанието, надигнали се от съкровищницата на дълбинната памет, но принизени и опростени от съзнанието на древните мъдреци, кристализирали в легендата за изгубения рай. В действителност това бил не рай, а прекрасна зора – и не над земния Енроф, тогава все още лишен от органичен живот, а над света, който сега се нарича Олирна, сияела тогава и се съхранила в паметта на онези немногобройни човешки монади, които, за разлика от мнозинството, не се появили по-късно в Шаданакар, а започнали своето пътешествие във времена преди древността, и то не в Енроф, а в ангелската Олирна. Това съдружие на праангели може да се нарече в известен смисъл първото човечество на Шаданакар.
Велик демон, един от сподвижниците на Луцифер, нахлул в Шаданакар с пълчища по-малки демони. Неговото име е Гагтунгр. Това била продължителна и упорита борба; тя се увенчала с частична победа за него. Да изгони силите на Светлината от брамфатурата не му се отдало, но той успял да създаде няколко демонични слоя и да ги превърне в непристъпни цитадели. На него му се отдало да се намеси в процеса на възникването и еволюцията на живота в земния Енроф и да постави върху животинското царство своя печат. Планетарните закони, с помощта на които силите на Светлината започнали да създават органичен живот в Енроф, неузнаваемо се изкривили. Лъжливо и кощунствено е да приписваме на Божеството законите за борбата за оцеляване, възмездие и смърт. „Бог е Светлина и в Него няма никаква тъмнина.”
От Бога идва само спасение. От Бога идва само радост. От Бога идва само благодат. И ако мировите закони ни поразяват със своята жестокост, то причината е, че гласът на Бога се надига в нашата душа против творчеството на Великия Мъчител. Взаимната борба на демоничните монади, победата на най-силния, а не на този, който е по-прав, и низвергването на победения в бездна от мъки – този закон на луциферическите сили се е изобразил върху лицето на органичния живот в Енроф и е приел форма в закона за „борбата за съществуване”. Всяко страдание, преживявано от съществото, цялата негова болка и мъка предизвикват излъчване: и тук, в Енроф, и там – в световете на следсмъртието. Всяко негово чувство, всяко вълнение на неговото душевно естество по необходимост води до съответното излъчване. Излъчването на злоба, ненавист, алчност, животинска и човешка похот проникват в демоничните слоеве, попълвайки спада на жизнените сили на различните класове и групи техни обитатели. Но тези излъчвания едва стигат, за да попълнят загубата на жизнените сили именно на отделни демонични общности. Затова излъчването на страдание и болка – то се нарича гаввах, е способно да насища гигантски тълпи демони от почти всички видове и рангове. По същество гаввах е тяхната храна.
Слагайки ръка върху законите на Шаданакар, Гагтунгр ги изкривявал така, че да генерира и умножава страданието. Той ги правел тягостни, жестоки и непоносими. Възпрепятствал въдворяването в Енроф на закона за трансформацията; като равнодействащ вектор на две противоположни сили възникнала смъртта и се превърнала в закон. Той възпрепятствал принципа на всеобщата дружба; като равнодействащ вектор на двете сили се появил законът на борбата за оцеляване и станал закон на живота. И накрая, демоничните сили се намесили в живота на другите слоеве на Шаданакар – тези, през които преминавал пътят на същества, поне веднъж въплътили се в земния Енроф: тези слоеве били превърнати в светове на възмездието, където мъчителите властват, поглъщайки страданията на страдалците. Сред различните видове гаввах особено значение има този, който е свързан с изтичането на физическа кръв. Когато хора и животни кървят, в първите минути на този процес се отделя парещо излъчване с особена сила. Затова някои класове демони са заинтересувани не толкова от смъртта на живите същества в Енроф и не от задгробното страдание на техните души, колкото именно от кръвопролитията. Нито едно кръвопролитие в историята не е ставало и няма да стане без подсъзнателно внушение от тези отвъдни кръвопийци. И кървавите жертвоприношения в някои древни култове са били ужасни не само със своята жестокост, а и поради това, че са хранели със себе си, разбира се, съвсем не богове, а именно същите тези демони.
За попълване на силите на Светлината от Планетарния Логос – първата и най-велика монада на Шаданакар – бил създаден нов слой и били положени основите за ново човечество. Енроф бил оставен на животинското царство, новият слой бил населен с титани, които по своя облик напомняли нас, но огромни и великолепни. В свят, напомнящ Енроф, но все още сумрачен, техните светещи фигури се движели на фона на синьо-сиво небе, по склоновете и извивките на пустинните планини, които те облагородявали. Човечеството на титаните се изчислявало на няколко хиляди. От пол те били лишени, раждането на нови по никакъв начин не свързвайте със съюз на двама по-възрастни. Но Гагтунгр съумял да предизвика сред тях бунт против Промисъла. Тяхната идея се заключавала в това, че те са семе и ядро на нова мирова сила – трета, противостояща и на Бога, и на демоните. Те жадували за абсолютна свобода на своите Аз, но ненавиждали жестокостта и злобата на демоните. Бунтът завършил с това, че силите на Гагтунгр, позовавайки се на закона за възмездието, въвлекли душите на титаните в дълбоките мъчилища. Там техните мъчения продължили над милион години, докато с помощта на Провиденциалните сили не им се отдало да се измъкнат от плен. Сега мнозинството от тях приключват своя път сред човечеството, отделяйки се на фона на общата маса с мащаба на своята личност и с нейния сумрачен, макар и съвсем не тъмен, колорит. Съзидателната им работа е белязана от смътни спомени за тяхната борба против Бога, като че ли опърлена от древен огън и поразяваща със своята мощ. От демоничните монади техният дух се различава с порив към Светлината, с презрение към неизменното и с жажда за Божествена любов. (Мога да назова по име няколко подобни човека измежду гигантите на световната култура: Есхил, Данте, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Гьоте, Бетховен, Вагнер, Ибсен, Лермонтов и Лев Толстой.)
В последните хилядолетия преди Христа могъществото на Гагтунгр било толкова голямо, че в отвъдните слоеве на множество метакултури на човечеството временният характер на възмездието бил отнет. Изходът от страдалищата бил напълно затворен за мъчещите се и на страдащите там била отнета всякаква надежда.
Този закон за възмездието, железният закон за нравствените причини и следствия – тези следствия, които могат да се проявяват и в текущия живот, но в цялата си пълнота се проявяват в следсмъртието и даже в следващите въплъщения – може да се нарече с индийския термин „карма”. Кармата е такава равнодействаща между две противоположни воли, както законът за смъртта и законът за борбата за съществуване. Ако демоничните сили не срещаха постоянни препятствия от страна на своите врагове, законите биха били още по-тежки, защото демоничното предназначение на законите е да пораждат гаввах и да парализират проявлението на Светлина от душите, които влизат в конфликт с тях. Законите имат и друга страна ― очистваща. Това е остатък от най-древните празакони на Светлината, установени от великите йерархии, които създали света; целта на тези йерархии и всички сили на Светлината в Шаданакар е била и е смекчаване и просветляване на законите; целта на демоническите закони е още по-голямото им утежняване.
Замисълът на Провидението е спасяването на всички жертви. Замисълът на Гагтунгр – превръщането на всички в жертви.
Богочовечеството на следващия миров период ще бъде доброволно единение на всички в любовта. Дяволочовечеството – явно е неизбежно надигането му в края на текущата ера – ще бъде абсолютната тирания на един.
Космосът е попрището на формиращите се монади. Антикосмосът е всемирен съюз на съперници и сборище на увредени монади на Светлината, пленени от тях в световете, над които господстват демоните. На тези пленници е отнет техният най-свещен атрибут – свободата на избора.
От несъизмеримостта на своите мащаби с мащабите на Луцифер във Вселената Гагтунгр не е смутен: той, както и всички демонични монади, приема своята маломерност само като нещо временно. Сляпата вяра в своя безграничен растеж и победа е неотделима част от неговия Аз. Така вярва в своя бъдещ макрогалактически триумф всяка от тези монади, колкото и миниатюрна да е тя понастоящем и каквото и подчинено място да заема в йерархията на въстаналите. Затова всяка от тях, в това число и Гагтунгр, е тиранин не само в мечтите си и не само понастоящем, а и на всеки стадий от своя път в тази степен, която позволява властта, постигната на този стадий. Тиранията предизвиква такова обилно отделяне на гаввах, както никоя друга форма на управление. Поглъщането на гаввах увеличава запаса от демонична мощ. Ако демонът започнеше да запълва загубата на своите сили за сметка на вливането на други психически излъчвания – радост, любов, саможертва, религиозно благоговение, екстаз или щастие, – това би трансформирало неговото естество, той би престанал да бъде демон. Но именно това не иска той. Посредством тирания и само чрез тирания той може да обуздае центробежните сили вътре в подчинените му демонични множества. И затова понякога в метаисторията (а като отражение – и в историята) се извършват актове на отпадане и повторно въставане на отделни демонични монади против Гагтунгр. Подобни въставания не могат да бъдат подпомагани от силите на Светлината, защото всяка от тези монади има потенциала да стане също такъв планетарен демон; ако се окаже по-силна от Гагтунгр, тя би станала дори още по-голям мъчител от него. Впрочем не трябва да забравяме, че не са толкова редки случаите на въставане на отделни демонични монади не против Гагтунгр като такъв, а против демоничния световен ред изобщо. Такива въстания са не нещо друго, а обръщане на демоничните монади към Светлината и ясно е, че тогава на тях им се оказва всевъзможна помощ от Провиденциалните сили.
При цялата сатанинска мъдрост на мировите замисли на Гагтунгр тези замисли са неустойчиви именно вследствие посочените по-горе причини, тъй като шансовете да бъдат обуздани всички демонични монади на Вселената и в бъдеще – на самия Луцифер, за планетарния демон са невероятно малки.
Но неутолимият стремеж към вселенско господство представлява източник на единствените радости, които той може да разбере; той изпитва подобна радост всеки път, когато му се стори, че и най-малката победа е крачка, приближила го към крайната цел. Тези победи се заключават в поробването на други монади или техните души: демоническите – като полусъюзници, полуроби, светлите – като затворници и обекти на мъчение. Доколкото Гагтунгр може да си представи бъдещето на Космоса, той вижда самия себе си като някакво слънце, около което безброй монади се въртят по концентрични кръгове – и постепенно цялата Вселена влиза в орбита около него, потопявайки се в него, свят след свят, поглъщана от една чудовищно раздула се хипермонада. Да си представи нещо по-нататък демоничният разум е безсилен. По-малките от тези монади не са способни да нарисуват даже такъв апотеоз. Непоколебимо вярвайки в своята крайна победа над Вселената, те съсредоточават волята и мисълта си върху по-близките и по-лесно представими стадии.
3. Към въпроса за свободата на волята
Съществува известно предубеждение, някаква особена умствена нагласа, свойствена на немалко количество хора в наше време, тъй като старателно е внедрявана в съзнанието на много народи цели четири десетилетия. Това е такъв ход на мисли, който води мислещия до извод, прерастващ с течение на времето в аксиома, в догма – че религията отнема от човека неговата свобода, че изисква сляпо подчинение пред по-висшите сили и го поставя в пълна зависимост от тези сили. А тъй като те са само фрагмент на въображението, то в действителност се укрепва именно зависимостта на хората от всички съвсем реални човешки институции, които се стремят да експлоатират невежеството на масите. Именно в това се заключава „религиозното робство”, от което човечеството предполагаемо се освобождава чрез науката и материалистическата философия.
Да се оспорва това разсъждение означава да пишем трактат, поставящ си за цел опровергаването на основите на материалистическата философия. Такива трактати са вече писани и ако те досега не са достатъчно известни в Русия, то причината за това е в обстоятелства, имащи отношение не толкова към философията, колкото към политиката.
Що се отнася до твърденията, че всички религии изискват подчинение пред висшите сили, то няма съмнение, че някои религиозни доктрини действително са проповядвали предопределение и фактическо отсъствие на свободна воля сред хората; това е факт и аз най-малко от всичко съм склонен да защитавам безразборно всяка и всички религиозни форми. Но да разпростирам този признак над религията като цяло е оправдано в не по-голяма степен, отколкото да твърдя, например, че мировата художествена литература е реакционна по своето същество, а за обосноваване на това да се позовавам на отделни реакционни писатели и школи.
Бих искал незабавно да се изясни неправомерността на такова обвинение по отношение на мирогледа на „Розата на света”.
Преди всичко ще си позволя да изкажа недоумение: никаква наука или философия (освен субективния идеализъм), в това число и материалистическата, не оспорва факта на зависимост на човешката воля от множество материални причини.
Даже именно материалистическата философия особено настоява на извънредната зависимост на волята от икономически фактори. И при все това никой не се възмущава от подобно принизяване на човека пред природната и историческата необходимост. Никой не надава вой за робството на човека пред закона за гравитацията, закона за запазването на материята, закона за еволюцията, законите за икономическото развитие и т.н. Всички разбират, че в рамките на тези закони остава все пак достатъчно място за проява на нашата воля.
Между другото мирогледът на „Розата на света” не добавя към списъка от фактори, които определят нашата воля, нито един нов, допълнителен фактор. Важното при тяхната интерпретация е тълкуването им, а не техният брой. Това необятно и безкрайно многообразно, което се обединява от израза „по-висшите сили”, въздейства на нашата воля не толкова посредством свръхестествени нахлувания, колкото с помощта на самите тези фактори, тези закони на природата, еволюцията и т.н., които ние току-що се уговорихме да смятаме за обективни факти. Тези поредици от факти в огромна степен определят не само нашето съзнание, а и нашето подсъзнание и свръхсъзнание. Оттук именно възникват онези гласове на съвестта, дълга, инстинкта и пр., които чуваме в себе си и които по видим начин определят нашето поведение. Ето как функционира връзката между „по-висшите сили” и нашата воля. Наистина, понякога възникват явления, които субективно могат да изглеждат като нарушения на законите на природата от „по-висшите сили”. Те се наричат чудеса. Но там, където такива явления действително се случват, а не са хитрини на ума, те изобщо не са „произволно” нарушаване на естествените закони от по-висшите сили, а проявление на тези сили чрез редица други закони, които все още не са ни ясни.
Това, което често ни изглежда монолитен, прост и неделим двигател на нашите постъпки – например, съвестта, в действителност представлява изключително сложен резултат от взаимодействието на различни фактори. Съвестта е предимно гласът на нашата монада. Но дали този глас ще има достъп до нашето будно съзнание, се определя от въздействието на други фактори: външни обстоятелства, например, някакъв инцидент, послужил като шок, който да ни събуди за гласа на монадата – това е проявление на Промисъла, действие на силите на Провиденциалната природа.
По такъв начин изборът на човека се предопределя от три групи сили. От Провиденциалните сили, които използват като оръдия за своите цели законите на природата и историята и постепенно просветляват тези закони; от демоничните сили, които използват същите тези закони и все повече ги утежняват; и от волята на нашата собствена монада, предавана в кръга на съзнанието ни от гласовете на нашето сърце и разум с помощта на Провиденциалните сили.
Затова независимо дали ще разглеждаме законите на природата и историята като механични, бездушни необходимости, или като оръдия на едни или други живи, лични, другоматериални или духовни същности – от това степента на нашата свобода нито намалява, нито се увеличава.
Следователно степента на свобода на човешкия избор от гледна точка на мирогледа на „Розата на света” е не по-малка, отколкото от гледна точка на материализма, но определящите фактори се интерпретират различно и са много по-ясно разчленени на своите компоненти.
И ако материалиста не го оскърбява ограничеността на нашата свобода от напълно безличните и бездушни закони на природата, то с какво може да ни унижи ограничеността на нашата свобода на волята от Провиденциалните сили? Нас може да ни оскърбява само ограничеността на нашата свобода от волята на демоничните сили; да, тя ни оскърбява; но нали това са същите онези сили, същите наши изконни врагове, чието обуздаване, обръщане и просветляване е нашата цел. И ние ще престанем да преживяваме това оскърбление, едва когато направим себе си недостъпни за тяхното влияние. Еволюцията на живота на Земята води редица същества от минималната степен на свобода в нейните най-прости форми (в ембрионалното съзнание на микроба гласът на монадата му почти не достига и неговото поведение се определя главно от демоничните сили, действащи върху него чрез посредничеството на законите на природата). По-висшите животни са значително по-свободни от микроба, амплитудата на техните произволни действия е доста по-широка; при хората амплитудата на съзнателното действие нараства несравнимо.
Опонентите на религията като такава изтъкват, че тя изисква отказ от нашата лична воля и подчиняване на нашата воля на Божията. И, по отношение на някои религии от миналото, те са прави. Но „Розата на света” не е религиозно учение от миналото. Тя е религиозно и социално-етическо учение на бъдещето. Никаква „покорност” пред волята Божия „Розата на света” не изисква, тъй като е ценно само това, което се извършва от човека доброволно, а не по принуда.
Не изискване за робска покорност спрямо волята на Божеството ще звучи от светилищата на религията-синтез. Оттам ще се излъчва призив към всеобща любов и към свободно съвместно съ-творчество с Бога.
Господ е нашият неизменен, неизразим и най-висш стремеж, това е силата, която твори в Духа и която е активна във всички души, не замлъква даже в дълбините на демоничните монади и направлява светове и светове – от микробрамфатури до свръхгалактики, към нещо по-съвършено от доброто и по-висше от блаженството. Колкото е по-висока степента, достигната от монадата, толкова по-пълно нейната воля съвпада със съзидателната воля на Бога. И когато, започнала своя космически път от най-простите форми на живата материя, премине степените човек, демиург на народите, демиург на планетите и звездите, демиург на галактиката, тя се слива – посредством Бога-Син – с Бога-Отец и нейната воля напълно съвпада с волята на Бога, нейната сила – със силата на Бога, нейният образ – с образа на Бога, и нейното творчество – с творчеството на Бога.
Съвместното творчество с Бога е творчество на Светлината на всички възходящи монади на Вселената, от хората, стихиалите и просветлените животни до демиурзите на галактиките – исполини с невъобразимо величие.
Ето защо така често се среща тук думата „демиург”, която в по-старите религии почти не се употребява. Демиург е всеки, който работи за по-голяма слава на Бога от любов към света и неговия Създател.
Бог е абсолютно благ.
„Той е всемогъщ” – добавяше старото богословие.
Но ако Бог е всемогъщ, значи именно Той е отговорен за злото и страданието на света, следователно – не е благ.
Изглежда, че да се излезе от този порочен кръг е почти невъзможно.
Но Господ твори от Себе Си. На всички произтичащи от Неговите дълбини монади са неотменимо присъщи свойствата на тези дълбини, в това число и абсолютната свобода. Така Божественото творчество самó ограничава Твореца, то определя Неговото могъщество до черта, отвъд която започват свободата и могъществото на Неговите творения. Но свободата затова е свобода, защото предлага възможност за различни избори. И в битието на множество монади тя е приела формата на отрицателен избор посредством тяхното утвърждаване само на себе си, чрез тяхното отхвърляне на Бога. Оттук произлиза това, което наричаме зло в света, оттук произлиза страданието, оттук произлизат варварските закони и тук лежи възможността това зло и страдание да могат да бъдат преодолени. Законите предпазват света от превръщането му в хаос. Самите демони също са принудени да се съобразяват с тях, за да не се разпаднат световете на прах. Затова те не се опитват да провалят законите, а да ги заздравят. Законите са слепи. И те не могат да бъдат просветлени за миг, посредством чудо или чрез външна намеса на Божеството, а посредством дълъг космически процес, при който монадите, които са отхвърлили Бога, се откажат от своята зла воля.
В Бога всеобхватната любов и непресъхващото творчество са слети в едно. Всички живи същества, включително човекът, се приближават до Бога чрез три Божествени качества, които са им вродени: свобода, любов и Божествено съ-творчество. Съвместното творчество с Бога е целта, любовта е средството, свободата – условието.
Демоничните монади са свободни колкото и всички други, но тяхната любов е дълбоко увредена. При тях тя е насочена изключително навътре – демонът обича само себе си. И тъй като целият могъщ резервоар на любов в неговия дух е съсредоточен върху този един обект, демонът обича себе си с такава огромна сила, каквато нито един човек не е способен да постигне.
Демоничните монади не са изгубили и способността си да творят. Но съвместното творчество с Бога не предизвиква в тях нищо освен изключителна враждебност. Всеки демон твори само заради себе си и само в свое име.
Творчеството на човека се превръща в съвместно творчество с Бога от момента и в степента, в която неговият непреодолим творчески импулс се направлява от неговата воля и вяра не към постигането на една или друга егоистична цел – слава, удоволствие, материален успех, служене на жестоки и долни учения, а към служене на Бога на любовта.
Именно трите думи – свобода, любов и съвместно творчество с Бога – определят отношението на „Розата на света” към изкуството, науката, възпитанието, брака, семейството, природата и даже към пренебрегваните от всички религии аспекти на съвременния живот: социална справедливост и хармония.
4. Битие и съзнание
Това, което говорех досега, ни дава нова гледна точка към многовековния спор за първенството на съзнанието или битието.
“Съзнанието определя битието”, формулирали идеалистичните школи. На следващия, безрелигиозен етап от културата тази формула била обърната наопаки, но материалът за нея се запазил непокътнат. А материалът се състоял в противопоставянето на двата компонента и затова новата формула наследила примитивизма на своята предшественичка.
Въпросът е много по-сложен от тези формули. И заедно с това той е по-прост, отколкото тромавите предпоставки и изводи, напластили се през XVIII и XIX векове за извличането на толкова скромен резултат.
“Битието определя съзнанието”… “Съзнанието определя битието”… Чие битие? Чие съзнание? На отделна конкретна личност ли? Или на човечеството? На света? На живата осъзнаваща материя? Колко объркано и неясно е всичко.
Съзнанието на отделната конкретна личност (за по-просто ще говорим само за човека) се определя не от нечие съзнание и не изобщо от битието, а от набор от фактори. А именно:
а) от собственото физическо битие на индивида;
б) от битието на неговата природна и културна среда;
в) от съзнанията на множество хора, живи и мъртви, защото вследствие техните усилия тези съзнания в значителна степен определят културната среда, в която индивидите живеят и която въздейства върху тяхното битие и съзнание;
г) от съзнанието на n-броя други същества, които влияят на природната среда и я трансформират;
д) от битието и съзнанието на йерархиите, които създават светове;
е) от свръхсъзнателната индивидуалност, присъща за монадата на индивида;
ж) от битието-съзнание на Единия Бог, в Когото битието и съзнанието са едно, а не са различни, противостоящи една на друга категории.
Ако става дума не за отделна личност и за нейното битие и съзнание, а за Вселената (по-точно – за появата на съзнание в органичната материя на световете във Вселената), то ясно е, че тъй като Вселената се определя от природата на Единия, това противопоставяне на битието и съзнанието изчезва поради посочената по-горе причина. Тъй като Вселената се определя от творчеството на сътворените от Бога монади, въпросът за появата на съзнание след период на безсъзнателно съществуване става неуместен. Защото, ако нямаше сътворени от Бога монади с тяхното съзнание и битие, не би могла да възникне и никаква материя – нито органична, нито неорганична.
Над примитивността на класическите формули сега бихме могли само добродушно да се подсмихваме, ако една от тях, ставайки философска догма на политически деспотизъм, не беше причинила безброй нещастия, запушвайки като тапа дихателните пътища на мисълта на множество хора и преграждайки достъпа на духовност до сферата на тяхното съзнание. Другата от класическите формули, също толкова погрешна, е все пак по-малко опасна, именно защото е по-духовна. Но това изобщо не снема вината от старите религии с тяхното философстване – толкова векове да изгубиш за схоластично мъдруване, без нито на крачка да се приближиш до разбирането на връзката между битието и съзнанието.
5. Разноматериалната структура на човека
Сред многобройните слоеве на Шаданакар има многоизмерен свят, където пребивават човешките монади – неотделимите и безсмъртни единици, висшите Аз на хората. Сътворявани от Бога и само от Бога, а някои (не много) – тайнствено раждани от Него, те влизат в Шаданакар, обличайки се в най-фина материя – по-правилно би било да я наречем енергия: това е субстанцията, пронизваща целия Шаданакар; всеки отделен дух, при влизане в нашата брамфатура, неизбежно трябва да се облече в нея. Светът, в който пребивават нашите монади, носи името Иролн.
Творческият труд, водещ към просветляването на Вселената, е задачата на всяка монада освен на демоничните; сред хората демонични монади няма. Човешките монади осъществяват тази задача в низшите светове, подлежащи на тяхното просветляващо творчество, създавайки там за себе си материални одежди и чрез тях въздействайки върху средата на съответните слоеве.
Монадата първо създава шелт от материалността на петизмерните пространства, след това – астрално тяло от материалността на четириизмерните пространства. Ние често обединяваме в представите си тези две одежди с термина „душа”. Шелтът е материалното вместилище на монадата с всички нейни Божествени качества и нейният най-близък инструмент. Не самата монада, която остава в петизмерния Иролн, но именно шелтът е този „аз”, който започва своето странстване из низшите слоеве. Шелтът се сътворява от самата монада; в сътворяването на астралното тяло взема участие великият стихиал – Майката-Земя. Тя взема участие в сътворяването на астралните тела на всички същества на Шаданакар – хора, ангели, даймони, животни, стихиали, демони и даже великите йерархии, когато последните се спускат в слоеве, в които е необходимо астрално тяло. Това тяло е по-висшият инструмент на шелта. В него са съсредоточени способностите за духовно зрение, слух, обоняние, дълбинна памет, способностите за левитация, способностите за общуване със Синклитите, даймоните, стихиалите, ангелите, способностите за възприемане на космически панорами и перспективи.
По-нататък, Майката-Земя, оплодотворена от духа на Слънцето, създава за въплъщаващата се монада етерно тяло; без него е невъзможен какъвто и да било живот в световете с три и четири измерения. И когато шелтът, с всички свои обвивки, включително етерната, напусне физическото тяло – последния, най-външен и кратковременен от своите съдове, в Енроф остава само труп. Нашето физическо тяло се създава за нас от ангелските йерархии – те творят самата материя, и от великия стихиал на човечеството Лилит – онази, която вае от тази триизмерна материалност веригата на рода. Самата монада, посредством шелта, допринася за процеса, като дарява индивидуалност на съответното звено във веригата.
Щом завърши процесът на спускане, започва процес на възход.
Физическо тяло монадата може да приеме веднъж или многократно. Етерното тяло се създава отново, само ако носителят, нарушил закона на възмездието, е бил принуден да премине по кръговете на големите страдалища. Що се отнася до възходящия път, етерното тяло съпътства носителя през всички светове на Просветлението чак до затомисите – обителите на просветленото човечество, небесните градове на метакултурите. Етерното тяло се състои от жизнена субстанция – не универсална, а различна във всички триизмерни и четириизмерни светове. Помнейки за най-древното откровение, дадено на човечеството, би било удачно да я наречем арунгвилта-прана.
Астралното тяло съпътства носителя по-нагоре, до и включително сакуалата на Висшата Необходимост, а още по-нагоре остава само шелтът да постигне окончателно просветление и да се слее с монадата. Тогава монадата напуска Иролн и, облечена в пределно изфинен шелт, се издига по стълбата на най-висшите светове на Шаданакар.
В следващите части на книгата ще стане дума за всички тези слоеве, много от тях ще бъдат описани с възможно най-много подробности. Но по-подробно да осветля въпросите за взаимодействието между различните обвивки на монадата и за техните функции и структура аз, за съжаление, не съм в състояние.
6. Метакултури
Структурата на Шаданакар – колосална област за изследване, към която скоро ще преминем – ще си остане непонятна в самите си основи, ако предварително не усвоим значението на понятията „свръхнарод”, „метакултура” и „трансмит”.
Под термина “свръхнарод” се разбира съвкупност от нации, обединени в обща, съвместно създадена култура, или отделна нация, ако нейната култура е била създадена само от нея и е достигнала висока степен на индивидуалност и зрелост.
При това се подразбира, че напълно изолирани култури не съществуват – културите си взаимодействат, но като цяло всяка култура е напълно уникална и независимо от влиянието, което упражнява върху другите култури, тя си остава в цялата си пълнота достояние само на един свръхнарод, който е неин творец.
Концепцията за свръхнарода можеше да не се въвежда в настоящата книга, ако наред с историческото не притежаваше също така и метаисторическо значение. Нейното метаисторическо значение е в това, че своеобразието на свръхнарода не се ограничава само в културната сфера на Енроф, а оказва влияние и в много другоматериални слоеве както от възходящ, така и от низходящ ред, защото някои части от тези слоеве са предмет на въздействието само на един отделен свръхнарод. Не трябва да забравяме, че под термина „свръхнарод” се разбира не само съвкупността от тези индивиди, които принадлежат към него сега, не само нашите съвременници, а и много от онези, които са принадлежали по-рано към него даже в зората на неговата история и които по-късно, в своето следсмъртие, са действали и действат сега в трансфизическите слоеве, свързани с този свръхнарод. Над човечеството се издига стълба от слоеве, общи за всички свръхнароди, но над всеки от тях тези слоеве сменят своята окраска, физиономия и съдържание; има даже и такива слоеве, които съществуват само над един свръхнарод. Точно така стоят нещата и по отношение на демоничните светове от низходящ ред, съществуващи като че ли под свръхнародите. Така значителна част от Шаданакар се състои от отделни многослойни сегменти; във всеки от тези сегменти слоят на Енроф е зает само от един свръхнарод и неговата култура. Тези многослойни сегменти на Шаданакар носят названието метакултури.
Всеки свръхнарод има свой мит. Този мит се създава съвсем не само в детския период от неговата история, напротив. И тъй като традиционната употреба на думата „мит” не съвпада със значението, което се влага в него тук, налага се внимателно да разясним в какъв смисъл аз използвам тази дума. Когато говорим за строго координирана система от идейно наситени образи, които въплъщават някакво многообхватно интернационално учение и които намират израз в легендите и ритуала, в теологията и философията, в паметниците на литературата и в изобразителното изкуство и, накрая, в един кодекс на нравственост, ние говорим за митовете на великите международни религии. Съществуват четири такива мита: индуистки, будистки, християнски и мюсюлмански.
Когато говорим за строго координирана система от идейно наситени образи, които определят отношението на един свръхнарод към Енроф и към трансфизическите и духовни светове, когато говорим за система, отляла се в определена религия, изиграла в историята на даден свръхнарод твърде значителна роля, но почти не разпространила се отвъд неговите граници – ние говорим за национални религиозни митове на отделни свръхнароди. Такива са египетският, древноиранският, еврейският, древногерманският, галският, ацтекският, инкският, японският и някои други митове.
Когато имаме предвид образи, толкова идейно наситени и също, може би, свързани, макар и не така тясно, с идеите от религиозен и нравствен характер, но неразвили се в стриктно формулирана система и отразяващи група общи нравствени, трансфизически, метаисторически или космически истини във връзка със специфичния характер и роля на тази култура, имаме пред себе си общите митове на някои свръхнароди. Такива са митовете на югозападния (римо-католически), северозападния (германо-протестантски) или руския свръхнарод. (В някои култури – гръко-римската или вавилоно-ханаанската, например – техните митове вече са преминали „общия” етап на развитие, но не са се оформили в система, достатъчно строго формулирана, та да даде възможност на Олимпийския или Вавилонския митове да бъдат изброени сред националните религиозни митове на свръхнародите.)
И, накрая, четвъртата и последна група – общите национални митове. Това са митове на отделни народности, влизащи в състава на един свръхнарод, създали, в допълнение към общия мит на свръхнарода, свои собствени, много ограничени вариации на този мит, които не са се развили в някаква строго формулирана система или религия. Като примери могат да се приведат езическите митове на славянските, финските, тюркските племена, както и митовете на някои изолирани и изоставащи племена на Индия. Всъщност в зачатъчно състояние етнически митове на народностите се откриват сред множество етнически групи, но те рядко постигат някаква ярко изразена физиономия.
Ние няма да прилагаме думата „мит” към никакви други явления в историята на културата.
По такъв начин трите последни групи митове се отнасят към спецификата на отделните култури. Първата група – митовете на международните религии, е (с едно изключение) мистически свързана с такива слоеве на Шаданакар, които лежат над неговите сегментирани части, наричани метакултури.
Струва ми се, че понятието „национално-религиозни митове” се възприема лесно. За общите митове на свръхнародите следва да се дадат, за по-голяма яснота, две допълнителни определения.
Определение индуктивно.
Общият мит на свръхнарода е сума от неговите вярвания за трансфизическия космос, за участието в него на дадената култура и на всеки принадлежащ към тази култура „аз” (самата концепция „дадена култура” не може да бъде по-прецизно формулирана, отколкото е била, например, формулирана от гръко-римляните, които са правели разлика между себе си и останалата част от човечеството, които те обобщавали с понятието „варвари”) – вярвания, които тази култура развива, отливайки ги във форми на цикли от религиозно-философски идеи, художествени образи, социално-етически системи, държавно-политически институции и цикли от общонационален начин на живот, проявени в обреди, в ежедневните практики и традицията.
Определение дедуктивно.
Общият мит на свръхнарода е осъзнаването от свръхнарода, в лицето на неговите най-съзидателни представители, на някаква втора реалност над тях, от която свръхнародът е част и в която насоката на неговия растеж и корените на неговата съдба са скрити – осъзнаване, помътняло от чужди примеси, възникнали поради нехармонизираната човешка природа.
Тази втора реалност, служеща като обект на трансфизически, метаисторически, художествени и философски схващания, можем условно да обозначим с термина „трансмит”.
От само себе си се разбира, че противоречията между мит и трансмит могат значително да варират. Ограниченията на онези, които са възприемали трансмита чрез интуиция, сънища, художествена инспирация, религиозно съзерцание, метаисторическо озарение; националните, епохални, класови и лични особености на техните съзнателни и подсъзнателни умове (като последните дейно участват в този процес); невъзможността да се намерят думи или триизмерни изображения за по-точна аналогия с реалността в другомерните светове – нима всичко това може да не доведе до безброй отклонения, до затрупване на мита с маса случайни, неточни, антропоморфни, опростенчески и даже просто погрешни идеи? Но митовете са динамични, те съществуват във времето, развиват се, изменят външния си вид и в своите по-късни фази като правило са по-близо до трансмита, защото за изтеклите векове самите възприемащи умове стават по-проницателни, по-богати, по-зорки и по-широки.
Но междувременно се развива и самият мит. Отвъдпределната реалност е пълна с кипящо движение – да остане статична не може да става и дума. Както се отличават градовете-крепости от времената на Меровингите от съвременния Париж, така се отличават и ландшафтите, сградите и дейностите в един трансмит във времето между неговата поява и края на неговото метаисторическо развитие.
Но две различни реалности, два различни слоя, два полюса на метакултурната сфера съществуват на всеки стадий от развитието на трансмита заедно с разбиращия го народ на Енроф. Около и между тези слоеве се намират и други слоеве, но всеки от тях е възникнал по-късно или е претърпял коренни изменения, а някои даже са изчезнали. Непоклатими и трайни са само три области: в Енроф – областта на свръхнарода, в другомерното пространство над него – обиталището на неговите просветлени души, свещените градове, небесната земя на неговата метакултура, а долу, в световете от низходящ ред – антиподът на тази небесна страна: цитадела, издигната в световете, свързани с дълбинните пластове във физическото тяло на планетата. Това е средоточието на демоничните сили в дадена метакултура. Небесните земи и всичко, което е в тях, се наричат затомиси; подземните цитадели се наричат шрастри.
Обикновено от тези два полюса по-ярко и по-ясно биват отразявани в митовете именно затомисите. Образите на шрастрите далеч не винаги се отливат в някаква завършена форма. Що се отнася до затомисите, обиталищата на Синклитите на метакултурите, те могат да се срещнат в митовете решително на всички свръхнароди – както в религиозните, така и в общите. Такава е Еанна на вавилонците; зикуратът в град Ерех е бил, според възгледите на шумеро-акадците, подобие на планина на боговете, Еанна Небесна, а по-късно аналогичен смисъл бил съзиран от вавилонците в главното култово съоръжение на техния велик град – в седемстъпалния храм Есагила. Такъв е Олимп на гърците и римляните. Такава е Сумера (или Планината Меру) на индийците – индийският Олимп, по склоновете на който блестят небесните градове на боговете на индуизма. Такива са образите на Рая и Едем във Византийската и Римо-католическата метакултури, Джанет – в Арабско-мюсюлманската метакултура, Шан-Ти – в Китайската метакултура, Монсалват – в Северозападната метакултура, и Китеж – в Руската метакултура.
Стараейки се да опишем небесната земя на Северозападната метакултура през стелещата се мъгла на изкуството, религията, митологията и социалните системи, нито за миг не бива да забравяме, че свръхнародите, докато все още съществуват в Енроф, никога не спират да сътворяват свои митове. Изменят се формите на изразяване, като изразители на митовете на историческата сцена излизат нови човешки групи; от анонимните творци на фолклора и обредите задачата на митосътворяването преминава към мислители и художници, към чиито имена се издигат вълни от всенародна любов; но митът живее. Живее, задълбочавайки се, изпълнен с ново съдържание, разкривайки в старите символи нов смисъл и въвеждайки нови символи: първо, съобразно по-високия стадий на общото културно развитие на възприемащите го, и второ – съобразно непрекъснатото метаисторическо развитие на самия трансмит.
Небесната земя на Северозападната култура застава пред нас в образа на Монсалват – вечно озарен планински връх, където рицарите-праведници са пазели през столетията в Свещения Граал кръвта на Въплътения Логос, събрана от Йосиф Ариматейски при разпятието и предадена на поклонника Титурел, основателя на Монсалват. Далеч от Монсалват се извисява призрачен замък, изграден от вълшебника Клингзор; той е средоточието на отхвърлящите Бога сили, с непреодолимо упорство стремящи се да съкрушат мощта на монсалватското братство – пазителите на най-великите светини и тайни. Това са двата полюса на общия мит на северозападния свръхнарод, произхождащ от анонимните творци на древнокелтските легенди, през Волфрам фон Ешенбах, чак до Рихард Вагнер. Твърдението, че разкриването на този образ е завършено от Вагнеровия “Парсифал”, съвсем не е безспорно и със сигурност е преждевременно. Трансмитът на Монсалват се развива; той става все по-грандиозен. Можем само да се надяваме, че от слоевете на северозападните народи ще се появят и мислители и поети, на които метаисторическото озарение ще позволи да разберат и изобразят небесната страна Монсалват такава, каквато е тя днес.
Не е трудно да се разбере, че повечето от даже най-великите човешки образи в Северозападния мит не са и не могат да бъдат свързани пряко с образа на Монсалват. Да се очаква непременно пряка връзка би означавало да се разкрие тесен и формален подход към въпроса и даже пълно неразбиране на това какво представлява един общ (а не религиозно-национален) мит на свръхнарода.
По принцип всеки човешки образ, създаден от велик писател, художник или композитор, който продължава своя живот в съзнанието и подсъзнанието на милиони хора и е станал вътрешно достояние на всеки, който възприема творчески този образ – всеки подобен образ е митически образ. Кримхилда и Офелия, Макбет и Брандт, Естер на Рембранд и Маргарита на Гьоте, Егмонт и м-р Пикуик, Жан Кристоф и Джулиън Форсайт са митични точно в същата степен, в каквато са и Лоенгрин и Парсифал. Но в какво се заключава връзката между художествените образи, а също така и на философските и социални идеи на Северозападната култура и полюсите на Северозападния мит – Монсалват и замъка на Клингзор?
Полюсите на всеки свръхнароден мит са опасани от множество кръгове, от цели светове от образи, чиято връзка със средоточието на мита произтича не от сюжетната му зависимост от него, а от ролята, която играят в определен разказ – и от нашите способности да тълкуваме тези образи и да ги разбираме посредством метаисторическо съзерцание във или редом до средоточието на мита.
Фауст, разбира се, не е Мерлин; байроновият Каин не е Клингзор; Пеер Гюнт не е Амфортас, а Хауптмановият Емануел Квинт на пръв поглед е просто странно да се съпоставя с Парсифал. Образът на Кундри, толкова значим с оглед средоточието на мита, не е получил равностойна трактовка никъде в покрайнините на мита. От друга страна, ние няма да намерим никакви прототипи на Хамлет или крал Лир, Маргарита или Солвейг в средоточието на Северозападния мит. Но техният взор е обърнат към него; на техните одежди можем да забележим червеникав отблясък – отражение или от Граала, или от магьосническите огньове на Клингзор. Тези колосални фигури, извисили се на различни степени на художествения реализъм, на различни стадии на мистично просветление, приличат на изваяния, охраняващи подема по стъпалата на стълбата до онова светилище, където се пази най-висшата тайна на северозападните народи – светинята, изпращаща в страните, обхванати от сгъстяващ се сумрак, духовните вълни на Промисъла и благоволението.
Нима отблясъците от излъчването на тази светиня – или от светлината на другия полюс на същия този мит, от дяволския замък на Клингзор – ние различаваме само в легендите за Рицарите на кръглата маса или само в оперите в Байройт? – Ако Монсалват беше престанал да бъде за нас само поетически образ в редицата на други образи, само очароваща приказка или музикална мелодия и беше придобил своето истинско значение – значението на една по-висша реалност, ние бихме различили неговия отблясък по готическите абатства и архитектурата в стил барок, по платната на Руисдал и Дюрер, в пейзажите на Рейн и Дунав, Бохемия и Бретан, във витражите зад църковните олтари и в строго пуританските литургии и ритуали на лутеранството. Този отблясък ще стане видим за нас и в стерилните бездушни дворцови паркове на Краля-Слънце, и в контурите на градовете, изникващи отвъд океана като цял Памир от небостъргачи. Бихме го видели в лириката на романтиците и в творенията на великите драматурзи, в масонството и якобинството, в системите на Фихте и Хегел, даже в доктрините на Сен Симон и Фурие. Би бил нужен отделен том, за да илюстрира начина, по който могъществото на съвременната наука, чудесата на техниката и идеите на социализма, даже на комунизма – от една страна, и на нацизма – от друга, се съдържат в мита за Монсалват и замъка Клингзор. Нищо, никакви съвременни научни открития, включително овладяването на атомната енергия, не извеждат северозападното човечество отвъд пределите, очертани от пророческата символика на този мит. Според мен на този, който прочете настоящата книга, ще се разкрият тези, все още неразкрити, взаимовръзки.
Заговорих за една от метакултурите с нейния мит и трансмит, само за да помогна с конкретни образи на читателите да разберат идеята за небесните земи на човечеството, разположени в просветлените слоеве на върховете на съответните метакултури, и да им помогна да схванат значимостта на техните антиподи – бастионите на силите, които отхвърлят Бога, които дейно творят своя антикосмос и се борят със силите на Светлината в рамките на всички свръхнароди на Енроф, във всички слоеве и във всички метакултурни региони.
Но стълбата на слоевете на Шаданакар не завършва там, където сегментите на метакултурите достигат своя зенит; над тях се издигат петизмерни и шестизмерни светове, също отразени, макар и смътно, в митовете и религиите на човечеството. В този смисъл към много от тези слоеве също е приложимо названието „трансмитове”. Но в по-тесен и по-висш смисъл думата „трансмит” се прилага особено към една сакуала – система от петизмерни светове и с огромен брой времеви потоци; тя се състои от пет грандиозни, като че ли светещи с вътрешна светлина, прекрасни и прозрачни пирамиди, внушително извисяващи се над Енроф. Оттам не само Енроф, но и небесните страни на метакултурите изглеждат обгърнати от мрак в далечината отдолу. Тези светове са най-висшите аспекти на три (не четири!) велики международни религии и на две религии, които почти никога не са нарушавали своето национално уединение по редица исторически причини, но са осветени както от своя затомис, така и от тази несравнимо по-висша сакуала. За тази сакуала подробно ще бъде разказано в една от следващите глави.
Искам предварително да направя следната забележка. Мисля, че в мнозина от четящите тази книга възниква недоумение: защо всички нови думи и имена, с които се обозначават областите на трансфизическия свят и слоевете на Шаданакар, и даже названията на почти всички йерархии – нямат руско звучене? Причината е в това, че руската метакултура е една от най-младите – когато започнал да се формира нейният Синклит, всичко вече е било назовано от други. Най-често в тези думи може да се срещне звучене, напомнящо санскрит, латински, гръцки, иврит и арабски, а понякога – езици още по-древни, които не знае все още никой филолог. От само себе си се разбира, че аз също не ги знам; само по тези отделни думи съдя за техния странен фонетичен строеж.
Сега ми се струва, че беше казано всичко, без което по-нататъшните части на книгата биха могли да останат не напълно разбрани. Пред нас има четири части, почти изцяло посветени на описанието на структурата на Шаданакар – своего рода трансфизическа география. Едва след като си съставим поне приблизителна представа за театъра и участниците в метаисторическата драма, можем да преминем към онези части, които са посветени на самите метаисторически процеси, в частност, на метаисторията на Русия и нейната култура, както и на метаисторията на съвременността. Това е свързано със задачите и конкретната програма на „Розата на света” и с изложението на историческите пътища, които правят възможно безкръвното обединяване на човечеството в единен организъм, всеобщото изобилие, облагородяващото възпитание на по-младите поколения и преобразуването на планетата в градина, а на всемирната държава – в братство. Оттук ще се прекара мост към последните глави: към някои далечни исторически прогнози, към проблема за финалните катаклизми във всемирната история и към неизбежния, макар и катаклизмен, преход на Енроф към една по-висша материалност, към друг слой на Битието. На космическата панорама, която ще се разкрие, когато стане това, са посветени последните страници от настоящата книга.
Прочетено: 1823 пъти