Книга II. ЗА МЕТАИСТОРИЧЕСКИЯ И ТРАНСФИЗИЧЕСКИЯ МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕТО

 Глава 2. КРАТКО ОПИСАНИЕ НА ТРАНСФИЗИЧЕСКИЯ МЕТОД 

     Изглежда отношението на  хората към Природата е безкрайно разнообразно, индивидуално, а понякога и съдържащо вътрешни противоречия. Но ако проследим еволюцията на това отношение в историята на всеобщата култура от изобретяването на писмеността до наши дни, можем да открием няколко негови типа, по-добре да кажем – фази. Тук аз ще си позволя крайно опростено, в най-общи черти, да набележа принципните характеристики на три-четири много важни фази така, както те изглеждат на мен. Това не е действителната картина на начина, по който тяхното отношение се е изменяло с културите и вековете, а само няколко груби щрихи, предназначението на които е по-скоро да въведат читателя в проблемите, а не да създадат в него историческа перспектива по този въпрос.

     Най-ранната фаза се характеризира с това, че Космосът изглежда крайно миниатюрен, а Земята – единственият обитаем свят. Затова пък този свят, освен нашия физически слой, обхваща  ред други слоеве, също материални, но тяхната материалност е с друга природа и свойства в сравнение с нашата; това е първото приближаване към трансфизическата действителност на Шаданакар. Всички тези слоеве, точно както и нашият, са лишени от развитие. Те са сътворени веднъж и завинаги и обитавани от добри и зли същества. За тези същества човекът е център на техните интереси и, така да се каже – тяхна ябълка на раздора. Самият човек не осъзнава Природата като нещо лежащо извън него и не противопоставя себе си на нея. Отделните проявления на Природата, разбира се, възбуждат едни или други чувства – страх, удоволствие, благоговение, но Природата, като цяло, явно почти не се възприема или се възприема в чисто естетически план, и то от отделни хора, високо надарени с художествено чувство. Затова рядко може да се намери сред паметниците на изкуството от тези епохи лирическа поезия за Природата и още по-рядко – пейзажна живопис. Към тази фаза се отнасят основно културите на древността, както и някои по-късни култури на Изтока. В религиозно отношение за първата фаза е характерен политеизъм.

     За втората фаза са типични тези монотеистични системи, които или пренебрегват Природата, без да проявяват интерес към нея, или са враждебни към нея. Развитието на личността води до представата, че човекът може да се усъвършенства духовно. От друга страна, Природата не дава никакви признаци за развитие – тя е застояла и статична, тя е аморална и неразумна, тя е във властта на демоничните сили и тази част от човешкото същество, която е единосъщна с Природата, изисква или нейното поробване от духа, или тя сама го поробва. Това е природоборческата фаза. Преминали са я и християнските, и будистките, и индуистките народи; на нея се е спрял (докато е съвпадала с неговата национална религия) еврейският народ. Последният, обаче, точно както и народите на исляма, не толкова се е стремял към борба с Природата, колкото се е отнасял високомерно към нея. Семитското отношение към Природата като цяло се е отличавало с оскъдица на чувствата. Отдавна е отбелязано колко бедни са били на това чувство авторите на Библията и Корана в сравнение с тези, които са създавали великите епопеи на древна Гърция и особено – на Индия. Семитите отдавали на Природата неизбежна дан, осенявайки с религиозна санкция възпроизвеждането на рода, но в своята духовна философия и изкуство те се стремели да я пренебрегват с многозначителна последователност. Те фактически забранили скулптурата и портретната живопис, защото се страхували да обожествяват човека и ненавиждали боготворенето на Природата. Както и другите елементи на семитизма, тази антиприродна тенденция преминала, заедно с християнството, в Европа, подтиснала природните култове на германското и славянското езичество и господствала там до края на средните векове. Но и на Изтока му се наложило да премине през тази фаза, макар и украсявайки я по своему. Аскетичността на крайните прояви на брахманизма, борбата на будизма за освобождаване на човешкия Аз от властта на Природата – всичко това е твърде общоизвестно, за да се спираме на него. Така например, ако в първата фаза Природата като цяло почти не била осъзнавана, а е била само поетизирана и боготворена в отделни свои проявления, то във втората тя е била осъзната като враждебно, покорно на демоничните сили начало.

     Третата фаза е свързана с ерата на господството на науката и с обедняването на света на религиозните чувства. Наследявайки от християнството враждебно отношение към Природата, човекът от третата фаза го освобождава от религиозния оттенък, отказва се от преодоляването на природните елементи в собственото си същество и обосновава към Природата строго утилитарен подход. Природата е обект на разумното (научно) изследване – първо; второ – тя е войнство на бездушни сили, което трябва да бъде покорено за използване от човека. Физическият ни кръгозор неизмеримо се разширява; знанието за структурата и законите на нашия слой достига главозамайваща дълбочина; в това е ценността на третата фаза. Но напразно естествоизпитателите говорят за любовта към Природата. Интелектуална любов може да се изпитва само към създаденото от интелекта – може с ума си да обичаш дадена идея, мисъл, теория, научна дисциплина. Така можеш да обичаш физиологията, микробиологията, даже паразитологията, но не и лимфата, бактериите или бълхите. Любовта към Природата може да бъде явление от физиологичен порядък, може да бъде явление от естетически порядък и накрая – от порядък етически и религиозен. Тя не може да бъде явление само от един порядък – интелектуалния. Ако отделните специалисти-естественици обичат Природата, то това чувство няма никаква връзка нито с тяхната специалност, нито с научната методика на познаването на Природата: това е чувство или от физиологически, или от естетически порядък.

     Но най-голямо противопоставяне на себе си спрямо Природата цивилизованото (поне западното) човечество е достигнало не през XX век, както може да ни се стори, а през XVII, XVIII и началото на XIX век. Никога методите не са били така изкуствени, както по времето на напудрените перуки. Никога близо лежащите до човека участъци от Природата не са били изопачавани така разсъдъчно и противоестествено, както в епохата на Версайския парк. За аристократите от времето на Луи XIV е така немислимо да си представим, че правят слънчеви бани или че  се разхождат боси, както не можем да си представим спартанката от периода на гръко-персийските войни в корсет и с ботуши на висок ток. Във всичко това се е проявявало отношение към Природата, генетично коренящо се в християнския аскетизъм, но в хода на развитието това отношение заменило духовния снобизъм със снобизма на цивилизацията, религиозната гордост – с гордостта на разсъдъка, а към всичко, неотбелязано с печата на разсъдъчността, не изпитвало нищо освен насмешливо презрение.

     Философията на Русо ознаменува повратна точка. Но трябваше да минат едно и половина столетия, светът трябваше да влезе в епохата на градовете-гиганти, за да може тъгата по Природата да стане понятна на човешкото мнозинство. Поетите от Езерната школа в Англия, Гьоте и романтиците в Германия, Пушкин и особено Лермонтов в Русия обичали Природата с високоестетическа, а някои – и с пантеистична, любов. Възникнала Барбизонската школа на живописта и към края на XIX век естетическата любов завоювала непоклатимо право на съществуване в културата; през XX век се развила и любов физиологическа. Зрителното съзерцание на Природата станало вече недостатъчно; появила се потребност от усещане на стихиите осезателно и моторно, с цялата повърхност на тялото и с движението на мускулите. На тази потребност отговаряли отчасти туризмът и спортът; и накрая, през първата половина на нашето столетие (ХХ век ― б.р.) плажът, с неговото физиологическо разтваряне на човека в слънчевата светлина, топлина, игра, плътно и устойчиво навлязъл в ежедневния живот. Същият този плаж, който във времената на Ронсар или Вато би изглеждал непристойна постъпка на луди, а през средните векове би бил приравнен към сборището на вещиците на Гола планина и, може би, към черната меса. Ако си представим Торквемада[i], внезапно пренесен като зрител на плаж в Остенде или в Ялта, едва ли можем да се усъмним в това, че мисълта за незабавно аутодафе за тези хиляди безсрамни еретици веднага би възникнала в главата на този охранител на душите човешки.

     Може би нищо не илюстрира така нагледно намаляването на пропастта между човека и стихиите през последния век, както еволюцията на дрехите. Палтото и накитите за глава, неотстъпно съпровождащи „образования” човек даже в лятното пладне, започнаха да се употребяват само с оглед климатичната необходимост. Преди 50 години се смятало за неприлично да излезеш от дома си без ръкавици; сега те се използват, само когато е студено. Вместо сюртуци и колосани нагръдници, в които – с оглед приличието, нашите деди се обличали даже при тридесетградусова жега, животът започна да се завоюва от елечета с отворена яка. Краката, измъчили се във високите обувки, почувстваха прелестта на пантофките и сандалите. Жените се освободиха от кошмара на корсетите, през лятото навлязоха в ежедневието скъсените отдолу и открити отгоре рокли, а дългите рокли оцеляха само като вечерни тоалети. Децата, чиито прадеди, в съответната възраст, чинно се разхождали даже през юли в гимназиална куртка и с фуражка на главата, вече тичат боси, само по гащета, обсипани до черно с целувки от слънцето. Човекът от световния град, отдалечил се от Природата на разстояние, както никога досега, затъгува за нейните „горещи обятия” и започна да се връща към нея все още почти несъзнателно, подтикван от инстинктивна телесна любов, но в натрупания исторически опит на своята душа, носейки семената на ново, по-зряло отношение към Природата. Такава е четвъртата фаза.

     И така, има четири фази: езическа, аскетична, научно-утилитарна и инстинктивно-физиологическа.

     Можем да резюмираме така. Към втората половина на нашия век (ХХ век – б.р.) в образованите и полуобразованите слоеве на нациите, принадлежащи към римо-католическата, германо-протестантската и руската културни зони, бяха установени две отношения към Природата, които все още почти не си противоречат едно на друго. Едното от тях е по-старо: утилитарно-стопанско-научно, напълно чуждо на любовта. То е съсредоточило вниманието си върху използването на заключените в Природата енергийни ресурси и  измерва всичко по критерия за материалната изгода за човечеството или – което е още по-лошо, за някои от неговите антагонистични части; от тази гледна точка то одобрява също така спорта, плажа и туризма. Последователите на това отношение, от интерес към това „как е устроено?”, спокойно изкормват на живо котки и кучета, а за удовлетворяване на атавистичния ловен инстинкт – дебнат зайци и яребици. Може би в първия случай се включва и любов към човечеството: защото от висока като Еверест купчина кучешки трупове извличат накрая трошичка познание, например, за условните рефлекси; това, както се казва, е цената, която трябва да се плати за просветляването на любопитния ум и за прогреса на медицината. Но от любов към Природата тук и сянка няма. Нещо повече: подобно отношение към Природата е аморално, защото никакви интереси на живи същества, освен човека, не се вземат предвид и защото на цялата Природа се гледа като на дойна крава. За щастие такова отношение започва да се смекчава от по-ново – несъзнателно-егоистичната-физиологична любов към Природата, понякога смесена с привнасянето на естетични елементи.

     Но въпросното развитие още не е довело до осъзнаването на това, че е възможно и необходимо, запазвайки старите оттенъци на любовта към Природата, с изключение, разбира се, на аморално-утилитарното отношение към нея, безцелно да се обогати нашето отношение с естетически и религиозен смисъл. Не с пантеистично значение, при което човекът само смътно усеща присъствието в Природата на някаква безлична, равномерно разлята, Божествена сила – не. Това вече е било и първобитният праанимизъм е доказателство за това, че пантеистичното чувство на цивилизованите хора днес е не нещо друго, а трансформация на най-древното преживяване на арунгвилта-прана. Не! Тук имаме работа с нещо друго. Тук имаме работа с отношение несравнимо по-нравствено и съзнателно, по-точно, по-развито и изтънчено, по-жизнерадостно, по-активно. То може да бъде основано само на опита, който човек непосредствено усеща, когато чрез Природата влезе в контакт с най-богатите и най-многообразни светове на стихиалите. Под „влизане в контакт” имам предвид да встъпи в общуване със стихиалите, като все по-ясно разбира възможностите за щастлива и творческа дружба с тях, за прекрасния наш дълг пред тях и за нашата горчива, древна вина.

     Наистина, започнало е да се обажда неясно чувство за вина пред Природата, особено пред животните. Възникнаха общества за хуманно третиране на животните, любовта към тях започна да се поощрява даже от училищната педагогика, а с опазването на околната среда се е заел такъв прославен източник на любовта като държавата. За съжаление тя прави това само от икономически съображения, а що се отнася до хуманното третиране на животните, то благотворителните организации получиха от учените-естественици жесток урок: след разгорещени дебати вивисекцията, без предварително разрешение, се нареди сред един от водещите методи в науката. Оправдавайки се с облагите за човечеството, този позор на човечеството решително се утвърди в университетите, лабораториите и даже в същите тези средни училища, които учат децата да обичат котенцата и кученцата.

     Какво е отношението към Природата от страна на мирогледа, който може да залегне в основата на учението за „Розата на света”?

     Въпросът е много обширен; но не е трудно, струва ми се, да заключим в какво ще се състои главната особеност на това отношение. Та нали възприемането на „Розата на света” се отличава преди всичко с усещане за прозрачност на физическия слой, с преживяване на просветващите през него слоеве на трансфизиката, с гореща любов към това преживяване и неговото старателно култивиране. Това усещане обхваща сферата на културата и историята – и се отлива в  метаисторическо учение; то се обръща към Слънцето, Луната и звездното небе – и ще се превърне в основа на учение вселенско, тоест метаеволюционно; то обхваща земната Природа и намира своя израз в учението за стихиалите. Учението за стихиалите се оказва клонка от по-общото учение за структурата на Шаданакар – учение за трансфизическото.

     Колкото и да са смесени древните представи за стихиалите (духовете на стихиите в най-широкия смисъл) със странични примеси, внесени от ограничеността на човешкото въображение и ум, колкото и отклонения да изкривяват в пантеоните на политическите религии образите на природните божества – в самата основа на тези вярвания има истина.

     Но, разбира се, предстои ни да постигнем и почитаме световете на стихиалите вече съвсем иначе, отколкото това се е отдавало на народите в древността. Опитът от последващите стадии ни обогати, разшири знанията ни и изостри мистичната ни осъзнатост.

     Главните различия на нашата вяра в стихиалите от вярата на древните са в следното.

     Древните антропоморфизирали своите представи за стихиалните божества; ние вече не усещаме потребност да придаваме на стихиалите човекоподобни форми.

     Древните гледали на тези светове като на нещо веднъж завинаги дадено и неизменно; ние си даваме сметка за факта на тяхната еволюция, макар и по начин, неприличащ на еволюцията на нашия органически свят, и ще се стремим да разберем нейните пътища.

     Древните можели да преживяват своята връзка с отделни слоеве на стихиалите, но не ги разграничавали отчетливо един от друг, а за пътищата за формиране на тези монади в тях не възниквали даже догадки. Собствено казано, те не притежавали ясна представа за множествеността на тези слоеве. За нас множествеността и взаимовръзката на тези слоеве и духовният растеж на обитаващите там монади се превръщат в обект на трансфизическо познание.

     Древните не били в състояние да нарисуват обща картина на планетарния космос; ние значително по-ясно диференцираме всеки слой и го включваме с всичките му специфични особености в общата панорама на Шаданакар.

     Древните не могли да примирят вярата в тези светове с вярата в Единия Бог; за нас между тези две вярвания няма никакво противоречие.

     И трябва да се добави още, че своите духовни задължения по отношение на стихиалите древните виждали в умилостивяването и възхваляването им – и толкова; ние пък ще се стремим да осъществяваме нашата връзка с тях посредством готовността да участваме в техните игри и творчество, посредством привличане на тяхното благотворно участие в нашия живот – възможните пътища за постигането на това ще бъдат показани в съответните глави – и, накрая, в нашата собствена помощ за стихиалите на Светлината и в работата над просветляването на тъмните стихиали.

     Такова отношение към Природата съчетава езическата жизнерадостност, монотеистичната одухотвореност и широтата на знанията на научната ера, претворявайки всички тези елементи  в един по-висш синтез посредством собствения духовен опит на зараждащата се „религия на резултата”.

     Разпространено е заблуждението, че всеки религиозен мироглед е враждебен на този живот и се извършва подмяна на всички ценности на нашия свят с ценности от отвъдните светове. Такова обобщение е не по-законно, отколкото, например, твърдението, че изкуството на живописта отвежда от този свят, направено на основанието, че това е било отчасти вярно за живописта на средните векове. Враждебно на живота е само религиозното кредо на определена фаза, и то единствено в неговите по-крайни проявления. Това отношение към света, за което говоря, не дистанцира от света, а те учи да го обичаш с гореща и безкористна любов. То не противопоставя „другите светове” на този свят, а възприема всички тях като великолепно цяло, като огърлица на гърдите на Божеството. Нима кристалното кандило ни харесва по-малко поради това, че е прозрачно? Нима ще обичаме по-малко нашия свят поради това, че през него просветват други светове? За човека, който се чувства така, и този живот е добър и смъртта може да бъде не враг, а добър водач, защото достойно преживеният живот на Земята предопределя преход в другите – не по-малко, а още по-наситени, богати и прекрасни светове.

     Но посредством какви пътища, по какви начини хората могат да постигнат прозрачно възприемане на света? Идва ли то независимо от нашите усилия на волята, като щастлив дар на съдбата, или може да бъде съзнателно култивирано от нас в самите себе си и в цели поколения?

     Докато обединените усилия на множество хора все още не са насочени към такова възпитание, дотогава радостта от проникващо възприемане на света ще зависи действително от милостта Божия и за нейното получаване ние почти не полагаме усилия. Само с продължителния труд на нашите невидими приятели на сърцето, изпълнителите на Провиденциалната воля, органите на подобно възприятие в някои от нас се разблокират, макар че често, значително по-често, се открехва тясна, често отново затваряща се пролука. Но даже подобни пролуки са достатъчни, за да започне прозрачно възприемане на физическия свят и за да може ощастливените от тях да заприличат на прогледнали слепци.

     Да се предизвика този процес напълно произволно в себе си или в други хора едва ли е възможно, поне засега. Но ние можем да работим в това направление така, че във всеки от нас или в нашите деца този труд да допълва труда на Провиденциалните сили; за да може в психо-физическите пластове един вид да се пробива тунел едновременно от две страни: от нас и от приятелите на нашето сърце.

     Колосалната задача да се създаде такава педагогика сега може да бъде само предсказана като една от задачите на бъдещата културна ера. Изисква се и огромна предварителна работа по изучаването и систематизацията на опита. На това ще се спра по-подробно в една от последните части на книгата. Сега ще съобщя само няколко необходими сведения за два-три възможни варианта на тази методика. Тези и много други, неспоменати тук, варианти могат, разбира се, да бъдат комбинирани и да си помагат един на друг.

     Има едно предварително условие; без него никакви усилия в това направление не биха довели до нищо. Това е личната готовност на човека да разбере прозрачността на този кристален съд, който наричаме Природа. Поради това този процес е достъпен или за тези, които сами допускат възможността за съществуване на световете на стихиалите (без това може да се желае не прозрачност на физическия слой, а обратното – от това да не излезе нищо, за да може моят научен скептицизъм да тържествува), или за децата, ако това доверие към стихиите и любовта към Природата от ранни години се укрепват в тях от страна на по-възрастните. Естествено е, че този, който предварително отрича битието на тези светове, няма да  губи време и сили за подобни опити. И ако даже, просто като експеримент, той намисли да положи известни усилия в тази посока, той не би постигнал нищо, защото неговото собствено недоверие постоянно би се разпростирало над получените резултати и той би приписвал тези резултати или на самовнушение, или на нещо от този род. Това би било не повече от крачка напред – крачка назад, или тъпчене  на едно място.

     И така, ако необходимото вътрешно условие е налице, трябва да се погрижим за създаването на необходимите външни условия. Лесно е да се досетим, че става дума за такива периоди (месец и половина, два в годината), когато съвременният човек, свободен от изкарването на хляба насъщен, може да си позволи да се уедини сред Природата. Според мен през лятото условията са по-благоприятни, защото именно през лятото, когато дните са по-дълги, при растежа на растителността и пълното събуждане на земната повърхност и водните пространства, активността на стихиалите се умножава многократно успоредно със съживяването на все нови и нови слоеве. Имам предвид това, че обикновено именно през лятото гражданите заминават в отпуск, тоест поне за месец получават възможност да общуват с Природата. Макар че, казано направо, за месец далеч няма да стигнеш, а да предприемаш подобни опити през двуседмичен отпуск е напълно безполезно. Ще направя и уговорката, че на някои от нас зимната природа е индивидуално по-близка и в такива случаи, разбира се, следва да се съобразяваме с тази предразположеност.

     Може би някой очаква от мен точни указания – да става в толкова и толкова, да ляга в толкова и толкова, да се придържа към такова и такова дневно разписание. Такива дребни препоръки аз бих предпочел да избягвам. В какво се състои задачата? В това, да се потопим възможно най-дълбоко в Природата, в живота на стихиите и при това да се влезе там не като разрушител или като любознателен изпитател, а като син или дъщеря, завръщащ се в бащиния дом след многогодишни скитания в чужбина. За решаването на тази задача за един ще бъде по-естествено и полезно едно, за друг – друго. Бих искал само да разкажа какви именно условия помогнаха лично на мен.

     Избирайки за това време някаква, както сега казват, „база” в красиво и, разбира се, отдалечено място, следваше преди всичко да избягвам замърсяването на душата и ума с всякакви дребни житейски грижи. Сведох до минимум връзката си с външния свят, по-рядко използвах радио и се постарах възможно по-дълго да минавам без вестници, при условие, разбира се, че светът не беше в състояние на крайно тревожно неравновесие. Своя бит трябваше да опростя, да се обличам колкото може по-леко, а за съществуването на обувки напълно да забравя. Къпех се два-три пъти дневно в река, езеро или море, намирах за целта такова място, където можех да оставам насаме с Природата. Четях книги, които спомагаха за мирно, доброжелателно настроение и от време на време помагаха на мислите ми да се приведат в съзвучие с Природата; литературата, занимаваща се с естествените науки, не може да бъде полезна в такива дни, тъй като настройва на съвсем друга тоналност; още повече отвеждат встрани заниманията с точни науки и техника. По-добре действат добрите стихове, произведенията на някои класици на художествената литература: Тургенев, Дикенс, Еркман-Шатриан, Тагор (но, разбира се, не такива като Стендал, Зола, Суифт или Щедрин). Добре е да се препрочитат в това време класически произведения на детската литература от типа на „Том Сойер” или „Децата на капитан Грант” и на литературата за деца. А и честото общуване, игрите и разговорите с деца през това време могат само да помогнат на делото. Може би някои ще уплаша с едно предписание, но за съжаление то е съвсем твърдо: свеждане до минимум на месната и рибна храна и отказ от употреба на алкохол. И едно напълно безусловно изискване, а именно: никакъв лов, нито риболов.

     В такава атмосфера започнах пътешествията – да ги наричам с думите „разходки” или „екскурзии” не ми се ще. Това бяха излизания за целия ден, от зори до залез, или за по три-четири дни с нощувки – в гората, в блуждаене по междуселски пътища и полски пътеки, през поляни, лесничейства, села, ферми, през бавни речни превози, придружени със случайни срещи и непринудени беседи, с нощувки ту край огън над реката, ту на поляна, ту в купа сено, ту в някой селски сеновал. Близостта до машини, разговорите на технически теми и четенето на подобна литература аз всячески избягвах, освен когато използвах понякога механичен транспорт. След това – завръщане в своята уединена „база”, няколко дни отдих и слушане на кукуригането на петлите, шумоленето на върховете и гласовете на децата и селяните, четене на спокойни, дълбоки и чисти книги – и отново оттегляне в такова скитничество. Този начин на живот може да предизвика в околните понякога недоумение, шушукания; да се разчита на разбиране не е нужно, а хората, заети със селски работи, даже ще бъдат склонни да виждат в такъв чудак безцелно размотаващ се лентяй – повечето селяни засега могат да смятат за истинска работа само своята собствена дейност. Това не трябва да ни смущава. Трябва да умееш да пренебрегваш чуждото мнение, ако със сигурност чувстваш собствената си правота.

     Но всичко това са предписания за външното. Може цялото лято до изнемогване да скиташ по гори и поля, а да не се върнеш с нищо. Външните условия трябва да бъдат допълнени с някои усилия на ума и чувствата. В какво се заключават тези усилия?

     В това, че човек постепенно трябва да се приучва да възприема звуците на горския океан, полюшването на тревите, преминаването на облаците и протичането на реките, всички гласове и движения на видимия свят като живи, дълбоко осмислени и дружески настроени към него. Ще се усилва, постепенно обхващайки всички нощи и дни, чувството, неизменно царящо над появата на нови мисли и чувства: като че ли, лягайки по гръб, отпускаш глава все по-ниско и по-ниско в просветващите с тиха светлина, в полюшващите се дълбини – извечни, любящи, родни. Усещането на ясна радост, на мъдър покой ще поглъща и най-малкия изблик на ежедневни грижи; добре е в такива дни да лежиш на речния бряг, без да отчиташ времето, и безцелно да следиш прохладната, проблясваща на слънцето, вода. Или, легнал някъде сред старите борове, да слушаш подобната на орган музика на върховете на дърветата и почукването на кълвача. Трябва да повярваш в това, че стихиалите на Лиурна преливат от радост поради твоето пристигане и ще заговорят на твоето тяло, щом то навлезе в тяхната течна плът; че стихиалите на Фалтора и Арашамф дори сега ти пеят песни посредством шумолящите листа, жуженето на пчелите и топлия полъх на вятъра. Когато по поляни, миришещи на свежо окосено сено, изкачвайки нагрети от слънцето хълмове, се връщаш по залез у дома от дълго скитане и се спускаш в прохладните низини, а мека мъгла започне да залива всичко освен върховете на купите сено, приятно е да свалиш ризата си и да оставиш да галят горещото ти тяло с тази мъгла онези, които я сътворяват над дремещите поляни.

     Бих могъл да посоча още стотици подобни минути – от печене на пясъка до събиране на дребни плодове, – полудействия, полусъзерцания, но за тях ще се досети и без указания всеки, който стъпи на този лек и светъл път. Та нали подобен принос е възможен не само в Централна Русия, но и в природния ландшафт на всяка друга страна – от Норвегия до Етиопия, от Португалия до Филипините и Аржентина. Само подробностите на пътя ще се изменят, но нали те могат да се изменят и в пределите на един ландшафт съобразно личните ти наклонности. Главното е да създадеш вътре в себе си тази светлина и лекота и да повтаряш подобни периоди, по възможност, всяка година.

     „Що за нелепост – ще помислят други. – Като че ли не разполагаме с изчерпателни данни относно това от какво и как възникват мъглите, вятърът, росата, като че ли не знаем механизма за образуване на дъжда, реките, растителността. И подобни приказки се поднасят със сериозен вид в средата на XX столетие! Ненапразно авторът намеква, че за него е по-лесно да е в компанията на деца; на зрелия човек му е омръзнало да слуша подобни басни.”

     Те грешат, тези абсолютизатори на научния метод на познание – тук няма ни най-малко противоречие с науката. Повтарям: имам предвид обективната и сериозна наука, а не философската доктрина на материализма. Та нали ако съществуваше някакво разумно микроскопическо същество, изучаващо моя организъм и самото то влизащо в него, то би имало основание да каже още в минутата, в която мръдна ръката си, че този къс вещество, състоящ се от такива и такива молекули, се е дръпнал поради това, че са се съкратили някои негови части – мускулите. Съкратили са се те затова, защото в моторните центрове е станала такава и такава реакция, а реакцията е била предизвикана от такива и такива причини от химически характер. Това е! Ясно като ден. И, разбира се, подобен тълкувател би се възмутил, ако биха намислили да му покажат, че съответният „къс” се е помръднал затова, защото такова е било желанието на неговия притежател – свободно и осъзнато желание, а мускулите, нервите, химическите процеси и прочие са послужили само като предавателен механизъм на неговата воля.

     С изучаването на този механизъм се занимава физиологията. Това не пречи на съществуването на психологията – науката за онова съзнание, което се ползва от този механизъм.

     С изучаването на стихиите на природата като механизми се занимават метеорологията, аеродинамиката, хидрологията и редица други науки. Това не трябва и няма да пречи с времето на възникването на учение за стихиалите, за онези съзнания, които се ползват от тези механизми.

     Лично за мен всичко започна в един зноен летен ден на 1929 година близо до градчето Триполие в Украйна. Уморен, но доволен от многокилометрова разходка по откритите поля и склонове с вятърни мелници, откъдето се разкриваше панорамна гледка към  светлосините ръкави на Днепър и на пясъчните наноси между тях, аз се изкачих на гребена на поредния хълм и внезапно бях буквално ослепен: пред мен, без да помръдва под спускащия се водопад от слънчева светлина, се простираше необозримо море от слънчогледи. В същата секунда усетих, че над това великолепие като че ли трепка невидимо море от някакво ликуващо, живо щастие. Стъпих на самия край на полето и с тупкащо сърце притиснах два грапави слънчогледа към двете си бузи. Гледах пред себе си тези хиляди земни слънца, почти задъхвайки се от любов към тях и към тези, чието ликуване чувствах над това поле. Чувствах нещо странно – чувствах, че тези невидими същества с радост и гордост ме въвеждат като почетен гост на свой удивителен празник, приличащ и на мистерия, и на празненство. Внимателно направих две крачки сред растенията и затваряйки очи, слушах техните докосвания, тяхното едва доловимо подканващо шумолене и пламтящия навсякъде Божествен зной. С това започна всичко. Наистина, спомням си преживявания от този род, отнасящи се към по-ранните ми години, младежки и юношески, но тогава те все още не бяха така завладяващи. Но и преди, и след преживяването в Триполие – не всяка година, но понякога по няколко пъти за едно лято – сред природата ми се случваха, задължително насаме, минути на странна, опияняваща радост. Те се явяваха в по-голямата си част тогава, когато бях изминал пеша вече стотици версти и когато неочаквано попадах в непознати за мен места, отличаващи се с пищната си и буйна, свободно развиваща се растителност. Целият, от глава до пети обхванат от възторг и трепет, аз – без да помня нищо – си проправях път през диви храсталаци, през нагрети от слънцето блата, през шибащи храсти и накрая се хвърлях в тревата, за да я усетя с цялото си тяло. Главното беше в това, че в тези минути ясно чувствах как ме обичат и как се леят през мен невидими същества, чието битие е тайнствено свързано с тази растителност, вода, почва.

     В последвалите години прекарвах лятото предимно край Брянските гори и споменът за онова, което стана там с мен, носи радост в моя живот, но особено обичам да си спомням своите срещи със стихиалите на Лиурна, които тогава наричах мислено „душите на реките”.

     Веднъж предприех самотна екскурзия, в течение на седмица странствайки по Брянските гори. Беше настанала суша. Пушекът от горските пожари се простираше като ивици от синкава мъгла, а понякога над масивите от бор се издигаха белезникави, бавно диплещи се димни кълбета. В продължение на много часове ми се наложи да се влача по горещ пясъчен път, без да срещна нито извор, нито ручей. Зноят, задушен като в оранжерия, предизвикваше в мен мъчителна жажда. Носех подробна карта на този район и знаех, че скоро трябва да попадна на малка рекичка – толкова малка, че на тази карта над нея даже не беше обозначено никакво име. И наистина: характерът на гората започна да се изменя, боровете отстъпиха място на кленове и елхи. Изведнъж нажеженият, парещ краката ми път запълзя надолу, отпред се зеленееше заливана през пролетното пълноводие лъка и подминавайки група дървета, видях на десетки метри пред себе си криволицата на дългоочакваната рекичка – пътят я пресичаше напряко. Що за перла на мирозданието, що за прелестно Божие дете ми се смееше насреща! С ширина няколко крачки, цялата покрита от ниско надвисналите клонки на старите ракити и елак, тя струеше точно по зелените пещери, играейки с милиарди слънчеви отражения и едва доловимо ромолейки.

     Хвърляйки на тревата тежката си раница и сваляйки в движение простичките си дрехи, влязох до гърди във водата. И когато горещото ми тяло се потопи в тази прохладна влага, а люлката от сенки и слънчева светлина затрепка на моите рамене и лице, аз почувствах, че някакво невидимо същество, не зная от какво изтъкано, прегръща душата ми с такава невинна радост, с такава смееща се веселост, като че ли отдавна ме е обичало и очаквало. То цялото беше като най-фина душа на тази река – цялата струяща, цялата трепкаща, цялата милваща, цялата състояща се от прохлада и светлина, от безгрижен смях и нежност, от радост и любов. И когато след дълго пребиваване на моето тяло в нейното, на моята душа – в нейната душа, аз легнах, затваряйки очи, на брега под сянката на клонестите дървета, чувствах, че сърцето ми е така освежено, така измито, така чисто, така блажено, каквото е можело да бъде само някога, в първите дни на сътворението, в зората на времето. И разбрах, че станалото с мен този път беше не обикновено къпане, а истинско очистване в най-висшия смисъл на тази дума.

     Може би някой би казал, че и той е живял в горите и се е къпал в реките, и той е ходел по гори и поля, и той, стоейки до мястото, където токуват тетревите, е изпитвал състояние на единение с природата, но нищо подобно на стихиали не е усетил. Ако така каже ловец, няма на какво да се удивляваме – в този разрушител на природата стихиалите виждат враг и осквернител и няма по-сигурен начин да се направи невъзможна тяхната близост от това да вземеш със себе си в гората ловно оръжие. Ако това го каже не ловец – нека той с внимание си припомни седмица от своя живот сред природата и сам открие с какво е нарушил условията, за които аз от самото начало предупреждавах.

     Не трябва, разбира се, предварително да определяме продължителността на етапите от този процес на познание; сроковете зависят от много обстоятелства – както обективни, така и лични. Но рано или късно ще настъпи първият ден: внезапно ще усетиш цялата Природа така, като че ли това е първият ден на сътворението и Земята блаженства в своята райска красота. Това може да се случи през нощта край огъня или през деня сред ръженото поле, вечер – на топлите стъпала на пристройката, или сутринта – на покритата с роса поляна, но съдържанието на този час навсякъде ще е едно и също: главозамайваща радост от първото космическо прозрение. Не, това все още няма да означава, че вътрешното зрение е било разблокирано; нищо освен привичен ландшафт все още няма да видиш, но неговата многослойност и наситеност с духа ще преживееш с цялото си същество. За този, който е преминал през това първо прозрение, стихиалите ще станат още по-достъпни; той все по-често ще осъзнава ежедневната близост на тези дивни същества посредством нямащите название в нашия език органи на своята душа. Но същността на това „първо прозрение” вече лежи в нещо друго, в нещо по-висше. То се отнася не само за трансфизическото познание, но и за това, за което не ми се отдаде да намеря друго название освен старинната дума „вселенски”. В специализираната литература този род състояния е бил осветляван от множество автори. Уилям Джеймс го нарича „пробив на космическо съзнание”. Явно то може да притежава крайно различна окраска при различните хора, но преживяването на космическата хармония си остава неговата същност. Методът, който описах в тази глава, е способен, в известна степен, да приближи тази минута, но не следва да се надяваме, че такива радости ще станат чести гости  в дома на нашата душа. От друга страна, това състояние може да обхване душата и без всякаква съзнателна подготовка – такъв случай описва, например, в своите „Спомени” Рабиндранат Тагор.

     Лесно може да стане така, че човек, изпитвал неведнъж сред Природата чувство за всеобща хармония, да помисли, че именно то е онова, за което говоря. О, не. Пробивът на космическото съзнание е събитие с такова колосално субективно значение, каквито в живота на човека може да има крайно ограничен брой. То идва внезапно. Това не е настроение, не е наслаждение, не е щастие, това даже не е потресаваща радост – то е нещо повече. Потресаващо действие ще оказва не самото то, а по-скоро споменът за него; самото то е изпълнено с такова блаженство, че по-правилно е във връзка с него да говорим не за удивление, а за просветление.

     Подобни състояния се заключават във факта, че Вселената – не само Земята, а именно Вселената – се разкрива в своя по-висш план, в тази Божествена духовност, която я пронизва и обхваща, изтривайки всички мъчителни въпроси за страданието, борбата и злото.

     В моя живот това стана в нощта на пълнолунието на 29 юли 1931 година в същите тези Брянски гори, на брега на малката река Неруса. Обикновено сред природата се старая да бъда сам, но този път се случи така, че взех участие в екскурзия с една малка група. Тя се състоеше от няколко човека – подрастващи и младежи, в това число един начинаещ художник. На гърба на всеки от нас имаше торбичка с продукти, а художникът имаше и албум за скициране. Никой не носеше нищо освен риза и панталон, а някои си свалиха дори ризата. Един след друг, както негрите се придвижват по пътеките на зверовете в Африка, беззвучно и бързо вървяхме ние – не ловци, не разузнавачи, не търсачи на полезни изкопаеми, а просто – приятели, на които им се е приискало да пренощуват край огъня до знаменитите извивки на река Неруса.

     Необозрими като море, боровете се смениха с широколистна гора, както е винаги в Брянските гори край речната низина. Извисяваха се вековни дъбове, кленове, ясени, удивляващи със своята стройност и висота трепетлики, приличащи на палми, с корони, извисили се на главозамайваща височина; при самата вода сребрееха заоблените шатри на добродушните ракити, надвиснали над речните заливи. Гората пристъпваше към реката буквално с любовен трепет – с отделни групи дървета, горички, полянки. Нямаше нито село, нито признаци на цивилизация. Пустошта се нарушаваше само от нашата едва забележима пътечка, оставена от косачите и от заоблените конуси на купите сено, извисяващи се някъде сред поляните в очакване на зимата, когато ще ги транспортират в Чухраи или в Непорен по заснежената пътека.

     Водното пространство между островите ние достигнахме в привечерните часове на един топъл безоблачен ден. Дълго се къпахме, след това събрахме сухи вършини и запалвайки огън на два метра от тихо струящата река, под сянката на три стари ракити, приготвихме простичка вечеря. Стъмваше се. Зад дъбовете изплува ниско разположената юлска луна, съвсем пълна. Малко по малко разговорите и разказите затихнаха, приятелите ми един след друг заспаха около припукващия огън, а аз останах да бодърствам край огъня, мързеливо размахвайки широка клонка, за да се пазя от комарите.

     И когато луната навлезе в кръга на моето зрение, безшумно придвижвайки се зад пъстрите тесни листа на разстланите клонки на ракитата, започнаха онези часове, които си остават едва ли не най-прекрасните в моя живот. Тихо дишайки, легнал на наръч сено, аз слушах как Неруса струи не на няколко крачки зад мен, а като че ли през моята собствена душа. Това беше първото необичайно нещо, което забелязах. Тържествено и безшумно в потока, струящ през мен, се вля всичко, което беше на земята, и всичко, което можеше да бъде на небето. В блаженство, едва поносимо за човешкото сърце, аз се чувствах така, като че ли грациозни сфери, бавно въртейки се, плуваха през мен във всемирен танц; и всичко, което можех да си помисля или представя, биваше обхващано от ликуващо единство. Тези древни гори и прозрачни реки, хората, спящи край огъня, и другите хора – народите на близки и далечни страни, събуждащите се градове и шумни улици, катедрали и свещени икони, непрестанно поклащащите се морета и степите с полюшваща се трева – действително всичко беше в мен тази нощ и аз бях във всичко. Лежах със затворени очи. И прекрасни, съвсем не такива, каквито ги виждаме винаги, бели звезди, големи и цъфтящи, също плуваха с цялата мирова река – като бели водни лилии. Макар слънцето да не се виждаше, беше така, сякаш и то също течеше някъде извън обхвата на моя кръгозор. Но не със своето сияние, а с друга, никога невиждана от мен светлина беше пронизано всичко това – всичко плуваше през мен и в същото време ме приспиваше като дете в люлка, с всеутешаваща любов.

     Опитвайки се да изразиш с думи подобни преживявания, виждаш по-отчетливо, отколкото когато и да било, бедността на езика. Колко пъти се опитвах със средствата на поезията и художествената проза да предам на другите това, което се извърши с мен в тази нощ! И зная, че всеки мой опит, в това число и този, никога няма да успее да предаде на друг човек нито истинското значение на това събитие в моя живот, нито неговите мащаби, нито неговата дълбочина.

     По-късно аз се стараех с всички сили да предизвикам отново това преживяване. Отново създавах всички външни условия, при които то се извърши през 1931 година. Много пъти през последвалите години нощувах точно на това място, в такива нощи. Всичко беше напразно. То дойде при мен отново толкова внезапно едва след двадесет години, и то не в лунната нощ край горска река, а в една затворническа килия.

     О, това е само началото. Това все още не е онова просветление, след което човек става като че ли друг, нов – просветлен в този висш смисъл, който влагат в тази дума великите народи на Изтока. Това просветление е най-свещеното и най-тайнственото: това е разтварянето на духовните очи.

     По-голямо щастие, отколкото пълното отваряне на вътрешното зрение, слух и дълбинна памет, на Земята няма. Щастието на някого, който е роден глух и сляп и който внезапно, в зрелите си години, преживее отваряне на своите физически очи и уши, е само смътно ехо в сравнение с това.

     Относно това аз мога само да повторя чутото от други хора. Има един забележителен пасаж в поемата на Едуин Арнолд „Светлината на Азия”, където се описва такова състояние, превърнало един търсач на истината в онова, което днес е известно на цялото човечество като Гаутама Буда.

     Ето това описание.

     Става дума за навлизането на Буда в състоянието „абхиджна”[ii] – широко прозрение „в сфери, нямащи название, в безбройните системи от светове и слънца, движещи се с поразителна правилност, милиарди след милиарди, където всяко светило е самостоятелно цяло и в същото време част от цялото – един от сребристите острови на сапфиреното море, вдигащо се нагоре в безкраен стремеж към промени. Той виждал Владиците на Светлината, които държали световете с невидими връзки, а самите те покорно се движели около по-могъщи светила, преминавайки от звезда към звезда и хвърляйки непрестанното сияние на живота от вечно изменящите се центрове до най-последните предели на пространството. Всичко това той виждал в ясни образи, всички цикли и епицикли, цяла поредица калпи и махакалпи[iii] – до предела на времето, който нито един човек не може да обхване с разума си. Сакуала след сакуала[iv] прозирал той дълбочини и височини и имал прозрение отвъд пределите на всички сфери, на всички форми, всички светила, на всякакъв източник на движение. Това непоколебимо и безмълвно действащо Велико движение, съгласно Което тъмнината трябва да се развива в светлина, смъртта – в живот, пустотата – в пълнота, безформеността – във форма, доброто – в нещо по-добро, по-доброто – в най-съвършено; това неизказано Велико е по-силно от самите богове: То е неизменно, неизразимо, първовърховно. Това е Власт съзидаваща, разрушаваща и създаваща отново, направляваща всичко и всички към доброта, красота и истина”.

     Какво остава да се каже? Да се надяваш даже в най-потайното ъгълче на душата си на това, че и теб ще те осени някога подобен час, би било не гордост, а просто детинщина. И въпреки всичко утешението е в това, че всяка човешка монада, без ни най-малки изключения, рано или късно, макар даже след почти безкрайни времена, може би вече съвсем в друга, не човешка форма, в друг свят, ще постигне това състояние, ще го надмине и ще го остави след себе си.

     Междувременно нашата работа е да споделим с другите най-доброто, което имаме. Моето най-добро е онова, което преживях  на пътищата на трансфизическото и метаисторическо познание. Ето защо пиша тази книга. В двете последни глави аз показах, доколкото можах, най-важните етапи на своя вътрешен път. Всичко по-нататъшно ще бъде изложение на онова, което по този път беше разбрано за Бога, за другите светове и за човечеството. Ще се постарая повече да не се връщам към въпроса по какъв начин беше разбрано то; дойде време да говорим за онова, което беше разбрано.



1 Тома̀с де Торквема̀да (ок.1420-1498) е първият Велик инквизитор на испанската Инквизиция (б.пр.).

2 Абхиджна (санскр.) – състояние, постигнато от Шакямуни Буда в нощта, когато е придобил качествата на истински Буда. Абхиджна е висшето знание, което може да се постигне при медитация, а, постигайки го, започваш да виждаш всичко и да разбираш всички езици, да четеш чуждите мисли, да знаеш своите минали животи и животите на другите (б.пр.).

[iii] Мирови периоди. Калпа – период от възникването до разрушаването на света (б.пр.)

[iv] Система на световете (б.пр.).

 

 

 

Първа страница                                                                                                                       Следваща страница

Прочетено: 1092 пъти