Глава 1. НЯКОИ ОСОБЕНОСТИ НА МЕТАИСТОРИЧЕСКИЯ МЕТОД
Изразът „религиозно чувство” е общоизвестен, но подвеждащ: религиозно чувство „въобще” не съществува, по-скоро съществува необозрим свят от религиозни чувства и преживявания, безкрайно разнообразни, често контрастиращи помежду си, различни и по своето емоционално съдържание, и по обекта на своята насоченост, и по силата си, и по тона си, и, така да се каже – по онова, което бихме могли да наречем техен нюанс. Широтата и многообразието на този свят даже не подозира онзи, който е лишен от собствен религиозен опит и прави заключения за него само по свидетелствата на други; тези свидетелства, при отсъствие на личен опит, почти винаги се възприемат с недоверие, предубеждение, със склонност да ги изтълкуваме не с оглед твърденията на самите свидетелстващи, а с догматичните положения на антирелигиозните догми.
На многообразието на света на религиозните чувства съответства и многообразие от методи за религиозно познание. Да се изложат тези методи означава да се напише изчерпателно изследване на историята и психологията на религиите. Подобна задача няма никакво отношение към целта на настоящата книга. Една от целите на книгата е да създаде в читателите представа само за някои методи за религиозно познание, а именно за тези, които, както ми се струва, имат най-голямо творческо значение на настоящия исторически етап.
Би била допусната най-печалната грешка, ако някой би заподозрял автора на настоящата книга в претенции към ролята на един от основоположниците на велико дело – историческо, културно и обществено, тоест в създаването на онова, което тук наричаме „Розата на света”. В действителност всичко стои съвсем по друг начин. „Розата на света” може да се появи и ще се появи само в резултат от съвместните усилия на огромен брой хора. Аз съм убеден, че не само в Русия, но и в много други краища на Земята – на първо място, струва ми се, в Индия и Северна Америка, протича същият процес: грандиозната реалност на други светове нахлува в човешкото съзнание, отначало – в съзнанието на единици, след това – на стотици, за да стане по-късно достояние на милиони. Да, сега, в същата тази минута, хора, все още нищо не знаещи един за друг, понякога разделени от огромни пространства и държавни граници, а понякога – само от стените на няколко къщи, преживяват потресаващи пробиви в съзнанието си, съзерцават трансфизическите висоти и трансфизическите дълбини, а някои се стараят – всеки съобразно личните си способности и душевна нагласа – да изразят, или поне приблизително да изобразят, този опит в творби на литературата, изкуството или музиката. Не знам колко, но явно вече немалко хора стоят под този поток на откровението. Моята задача е да го изразя така, както съм го преживял именно аз – и толкова.
Следователно тук ще става дума не за научния начин на мислене и познание и даже не за художествения, а за такъв, чието разбиране изисква известно преустройство на представите, господствали в Русия през последните 40 години.
Предполагам, че сериозното вникване на изследователите, стоящи на висотата на съвременната физиология и психология, в огромната апокалиптична литература, в автобиографичните свидетелства на духовни автори и някои религиозни дейци, имащи опит от подобен род, и непредубеденото изучаване и обобщаване на материала, разпръснат в трудовете по сравнително религиознание – всичко това с времето ще доведе до изработването на научна методика, върху основата на която би било възможно да се изгради фундаментът на религиозна гносеология и, в частност, на метаисторическо познание. Реално е да очакваме появата на научно-педагогическа практика, насочена към овладяването на механизма на това познание, да осигури личностите, досега участвали в този процес пасивно, с методи да го предизвикват и управляват поне отчасти. Но всичко това принадлежи на бъдещето, и то не на близкото бъдеще. Засега е сигурно само това, че многообразието на този процес зависи и от субекта, и от обекта на познание. Не може да се обхване необятното; аз мога да говоря тук само за този вариант на процеса, с който ме сблъска собственият ми живот. Поради това, макар да предпочитам да го избегна, ще се наложи да въведа в настоящата книга по-голям автобиографичен елемент.
При това ще се фокусирам върху три вида религиозно познание: метаисторическо, трансфизическо и вселенско. Впрочем, да се прекара напълно рязка граница между тях е невъзможно, а и ненужно.
Преди всичко: какво, собствено, се разбира тук под метаистория?
Метаисторията, казва Сергей Булгаков, едва ли не единственият руски мислител, поставил този проблем открито – метаисторията е „ноуменалната страна на онзи универсален процес, един от аспектите на който ни се открива като история” (Булгаков, С. „Два града”. М., 1911. Том 2, стр. 103). На мен обаче ми се струва, че прилагането на Кантовата терминология към въпроси от този род едва ли ще помогне за изясняването на същността на нещата. Понятията „ноуменално” и „феноменално” са били изработени с друг ход на мисли и са предизвикани от други философски потребности. Обекти на метаисторическия опит могат да бъдат вмъкнати в системата на тази терминология само по метода на Прокруст.
Още по-неправомерно е сближаването на метаисторията с някои от видовете философии на историята. Философията на историята е именно това – философия; а пък метаисторията е винаги свързана с мит.
Така или иначе, терминът „метаистория” се употребява в настоящата книга в две значения.
Първо – като лежаща засега извън полезрението на науката, извън нейните интереси и нейната методология съвкупност от процеси, протичащи в тези слоеве на другобитието, които – бидейки потопени в други времеви потоци и в други измерения – просветват понякога през процеса, възприеман от нас като история. Тези отвъдни процеси по най-тесен начин са свързани с историческия образец и в значителна степен го определят, но никак не съвпадат с него и с най-голяма пълнота се разкриват посредством именно този специфичен метод на познание, който следва да се нарича метаисторически.
Второто значение на думата „метаистория” е учение за процесите на другобитието, учение, разбира се, не в научен, а именно в религиозен смисъл.
Няма нищо чудно в това, че възможността за познаване на тези процеси е обусловена за различните индивиди от редица психологически, а може би дори физиологически предпоставки. Очевидно тук имаме работа с известна вродена предразположеност; толкова малък шанс имаме да я предизвикаме или унищожим, колкото например вродената дарба музикалност. Но самата тази способност, в течение на живота, може да бъде или заглушена, или просто да остане неизползвана – като зарит в земята талант, или най-сетне – да се подложи на развитие, понякога дори на изключително ускорено развитие. Научно-възпитателната система, която ни се струва възможна в бъдещето, би спомогнала за развиването на тази способност. Засега средствата за положително въздействие върху тази способност трябва да се напипват почти слепешком и вероятно не би имало забележимо нейно развитие в течение на човешкия живот, ако не бяха някои сили, действащи в синхрон с нашите усилия и наемащи се с огромната задача за развиването в нас на съответни органи за възприятие. Обаче изглежда твърде правдоподобно, че за възникването на процеса на метаисторическото познание, освен вродени качества и дейна помощ на Провиденциалните сили, е необходимо и нещо, което трябва да бъде придобито от самите нас – например, наличие на макар и скромен, но определен запас от положителни исторически данни. Метаисторическият метод за познание е недостъпен за човек, който изобщо не осъзнава и не разпознава своята връзка с историческия поток явления, независимо дали той живее в австралийската пустиня или в дебрите на съвременен мегаполис. До участие в натрупването на именно този запас от исторически данни се свежда засега ролята на научния фактор в разглеждания психологически процес, по-точно – в подготовка за този процес. Самият процес, или поне този негов вариант, с който съм запознат, няма ни най-малко отношение към научните форми на познание. Повтарям това и го подчертавам.
Процесът се състои от три последователни етапа.
Първият етап се заключава в мигновен вътрешен акт, извършващ се без участието на волята на субекта и, както изглежда, без видима предварителна подготовка, макар че, разбира се, в действителност такава подготовка трябва вече да е имало, само че протичаща отвъд прага на съзнанието ни.
Преживяването на този акт се състои от мълниеносно, но обхващащо огромни периоди от историческото време преживяване на неразчленимата на никакви понятия и неизразимата с никакви думи същност на големи исторически явления. Преживяването може да трае минута или час и често е свръх мяра наситено с динамически кипящи образи, когато личността се чувства като някого, който след дълго пребиваване в тиха и тъмна стая е бил внезапно изваден под открито небе в разгара на буря – буря, предизвикваща ужас със своята грандиозност и мощ, почти ослепяваща, но в същото време – преизпълваща го с чувство на завладяващо блаженство. Преди това личността не е имала никаква представа дори за самата възможност за преживяване на подобна пълнота на живота. Синтетично се обхващат едновременно цели епохи, цял – ако можем така да се изразим – метаисторически космос от тези епохи с великите, борещи се в него сили. Погрешно би било да се предполага, че тези образи имат непременно зрителна форма. Не, в тях се съдържа зрителен елемент, както може би и звуков, но самите те се отнасят към тези елементи както, например, океанът се отнася към водорода, влизащ в състава на неговата вода. Да се даде на читателя представа за това преживяване е крайно трудно поради отсъствието на каквито и да било точни аналогии с нещо друго, по-познато.
Това преживяване оказва потресаващо въздействие върху целия душевен свят на човека. Неговото съдържание дотолкова превъзхожда всичко, което преди това е влизало в кръга на съзнанието на личността, че то още много години ще храни със себе си душевния свят на преживелия го. То ще стане негово най-скъпоценно вътрешно съкровище.
Такъв е първият стадий на метаисторическото познание – според мен можем да го наречем „метаисторическо просветление и озарение”. Подобно обозначаване обаче не трябва да бъде възприемано като опит да се направи предварително положителна оценка на описаното психологическо явление. За това ще говорим малко по-късно.
Резултатът от просветлението, който продължава да се пази в душевните дълбини, се съхранява не като спомен, а като нещо жизнено и живо. Оттук постепенно, с години, се издигат в кръга на съзнанието отделни образи, идеи, цели концепции, но още повече остава в неговите дълбини и преживяващият разбира, че никаква ментална рамка никога няма да може да обхване и изчерпи този открехнал му се космос на метаисторията. Именно тези образи и идеи се превръщат в средоточие на втория стадий на процеса.
Вторият етап не притежава такъв моментален характер като първия; той представлява по-скоро поредица от състояния – верига, пронизваща седмиците и месеците и проявяваща се почти ежедневно. Това е вътрешно съзерцание, напрегнато вживяване, съсредоточено вглеждане – понякога радостно, понякога мъчително – в исторически образи, които се възприемат не изолирано, а в контекста на втората, метаисторическа реалност, която лежи зад тях. Понятието „вглеждане” аз употребявам тук условно, а под думата „образи” разбирам отново не само зрителни възприятия, а възприятия синтезирани, притежаващи зрителен елемент само дотолкова, доколкото съзерцаваното може изобщо да има зрително възприемаем облик. Във връзка с това е крайно важно да се отбележи, че съдържание на подобно съзерцание се оказват и значителен брой явления от другоизмерни слоеве на материалността; ясно е, че да ги възприемат могат не физическите органи на зрението и слуха, а някои други органи, които са част от нашето същество, но обикновено са отделени като с дебела стена от зоните на нашето дневно съзнание. И ако първият етап на процеса се е отличавал с пасивната роля на личността, станала като че ли неволен зрител на зашеметяващ спектакъл, то на втория етап е възможно, в известна степен, този процес да се направлява посредством личната воля – понякога, например, може да се избират един или друг обект за съзерцание. Но най-често – и тъкмо в най-плодотворните часове, образите изплуват непроизволно, излъчвайки, бих казал, такава заразяваща сила и откривайки такъв многопластов смисъл, че часовете на съзерцание се превръщат в бледи подобия на минутите на просветление. При известна творческа предразположеност на субекта тези образи могат в други случаи да станат източник, лост или ос на художествени произведения; и колкото и мрачни или неприветливи да са някои от тях, величието на тези образи е такова, че е трудно да се намери нещо равно на наслаждението, предизвикано от тяхното съзерцание.
Именно метаисторическо съзерцание може, струва ми се, да се нарече този втори етап на процеса.
Картината, създавана по такъв начин, е подобна на платно, на което отделни фигури са ясни и може би тяхната обща композиция е добре дефинирана, но други фигури са размазани, а промеждутъците между тях не са запълнени с нищо; други участъци от фона или отделни аксесоари пък напълно отсъстват. Възниква потребност от изясняване на неясните връзки, за да се запълнят оставащите празноти. Процесът навлиза в своя трети етап, най-свободният от влиянието на извънличните и извънрационалните сили. Поради това е ясно, че именно на третия етап се допускат най-големите грешки, неправилните допълнения, твърде субективните тълкувания. Главната пречка се състои в неизбежно изкривяващата намеса на разсъдъка; напълно да се отдели азът от това явно е почти невъзможно. Възможно е друго: улавяйки вътрешната природа на метаисторическата логика, понякога в нейно направление може да се преустрои дори работата на разсъдъка.
Този трети стадий на процеса би било естествено да се нарече метаисторическо осмисляне.
Така метаисторическото просветление, метаисторическото съзерцание и метаисторическото осмисляне могат да се фиксират като три етапа от пътя към познанието, за който става дума тук.
Ще спомена възможността за съществуването на още един род състояния, представляващи разновидност на състоянията от първите сто дни. Това е озарение от особен тип, свързано с откровения за демоничното в метаисторията; някои демони притежават огромна мощ и обширна сфера на действие. Това състояние, което би било правилно да се нарече „инфрафизически пробив на психиката”, е крайно мъчително и в голямата си част – наситено с чувство за своеобразен ужас. Но, както и в останалите случаи, това състояние също бива последвано от стадии на съзерцание и осмисляне.
Моите книги, които съм написал в чисто поетичен стил, са основани на метаисторическото познание, разкрито лично на мен. Концепцията, явяваща се скелет на тази книга, е извлечена изцяло от тези откровения. Откъде съм взел аз тези образи? Кой и как ми е внушил тези идеи? Какво право имам да говоря с такава увереност? Мога ли да дам някакви доказателства за автентичността на този опит? – Сега, тук, в една от встъпителните части на книгата „Розата на света”, ще се опитам да отговоря на тези въпроси, доколкото мога. В автобиографичните подробности няма нищо привлекателно за мен, затова ще се постарая да ги сведа до минимум. Но в този минимум влиза, разбира се, кратък отчет за това къде, кога и при какви обстоятелства са били преживени от мен часовете на метаисторическото просветление.
Първото събитие от този род, изиграло в развитието на моя вътрешен свят огромна, дори определяща роля, стана през август 1921 г., още преди да навърша 15 години. Това се случи в Москва, в края на деня, когато аз, който по това време много обичах да скитам безцелно по улиците и безпредметно да мечтая, спрях до парапета на една от малките обществени градини, обграждащи Храма на Христа Спасителя и издигащи се над крайбрежната улица. Московчаните кореняци още помнят какъв чудесен изглед се откриваше оттам към реката, Кремъл и Задмоскворечието, с неговите десетки камбанарии и разноцветни куполи. Трябва да е било вече след шест и в църквите биеха камбаните за вечерня. Събитието, за което заговорих, откри пред мен, или по-точно – над мен, такъв бушуващ, ослепяваш, непостижим свят, който обхвана историческата действителност на Русия в странно единство с нещо неизмеримо по-голямо над нея, което аз в течение на много години се опитвах вътрешно да подхраня с образите и идеите, постепенно нахлуващи оттам в кръга на съзнанието ми. Разумът ми много дълго не можеше да се справи с тях, опитвайки се да създава нови и нови конструкции, които трябваше да хармонизират противоречивостта на тези идеи и да изтълкуват тези образи. Процесът твърде бързо навлезе в стадия на осмислянето, почти преминавайки промеждутъчния стадий на съзерцанието. Конструкциите се оказаха погрешни, разумът ми не можеше да се издигне до нахлулите в него идеи и ми бяха необходими три десетилетия, наситени с допълващ и задълбочаващ се опит, за да може бездната, открехнала се в ранната ми младост, да бъде правилно разбрана и обяснена.
Второ подобно събитие преживях през пролетта на 1928 г. в църквата „Покров Богородичен” в Левшин, където за пръв път останах за утринната литургия след пасхалната утринна служба; тази служба, започваща около два часа през нощта, се ознаменува, както е известно, с прочитане – веднъж в годината, на първата глава от евангелието на Йоан: „В начало бе Словото”. Евангелието се възвестява от всички участващи в службата свещеници и дякони, застанали в различни краища на църквата, поред – стих след стих, на различни езици – живи и мъртви. Тази ранна литургия е един от върховете на руското православие, на християнството като цяло и изобщо на мировото богослужение. Ако предшестващите я сутрешни служби могат да се сравнят с изгрева на слънцето, то тази ранна литургия е истинско духовно пладне, изпълнено със светлина и всемирна радост. Вътрешното събитие, за което говоря, беше по своето съдържание и тон съвсем различно от първото: значително по-широко, свързано като че ли с панорамата на цялото човечество и с преживяването на Всемирната история като единен мистичен поток; посредством тържествените движения и звуци на изпълняваната пред мен служба аз можах да усетя онази най-извисена сфера, онзи небесен свят, в който цялата наша планета се появява като велик Храм и където непрекъснато, с невъобразимо великолепие просветленото човечество извършва непрекъснато богослужение.
През февруари 1932 г., в периода на моята кратковременна работа в един от московските заводи, аз се разболях и една нощ, с висока температура, приех едно откровение, в което, разбира се, повечето хора няма да видят нищо освен бълнуване, но което за мен беше ужасяващо по своето съдържание и безусловно автентично. Съществото, което това откровение засягаше, както и в своите предишни книги, обозначавам тук с израза „Третият уицраор”. Странната, съвсем не руска дума „уицраор”, не е измислена от мен, а нахлу в съзнанието ми още тогава. Много опростено смисъла на това исполинско същество, сходно може би с чудовищата от морските дълбини, но несравнимо превъзхождащо техните размери, аз бих определил като демон на държавната сила. Тази нощ остана още дълго време едно от най-мъчителните преживявания, познати ми от личен опит. Мисля, че ако се използва терминът „инфрафизически пробиви на психиката”, той ще бъде напълно приложим към това преживяване.
През ноември 1933 г. съвсем случайно влязох в една църквичка на пресечката с „Власевска”. Там се провеждаше акатист на преподобния Серафим Саровски. Едва отворих входната врата и направо в душата ми нахлу топлата вълна на хоровия напев. Завладя ме състояние, за което ми е изключително трудно да пиша, камо ли да го опиша без сълзи. Непреодолима сила ме принуди да застана на колене, макар че преди това не обичах да участвам в коленопреклонения – душевната незрелост ме подтикваше преди това да подозирам, че в това движение има нещо робско. Но сега даже това се оказа недостатъчно. И когато моите ръце се простряха на вехтото, изтъркано от хиляди нозе килимче, се разтвори някаква тайна врата на душата ми и неудържимо нахлуха сълзи на с нищо несравним блажен възторг. Честно казано, за мен не е особено важно как познавачите на всякакъв род екстази и възхищения ще нарекат и в каква категория ще поставят онова, което последва. През тези минути бях издигнат в Небесна Русия и представен пред нейния Синклит на просветлените. Почувствах неземната топлота на духовни потоци, изливащи се от центъра на земите, които е вярно и точно да се нарекат Небесен Кремъл. Великият дух, някога живял на нашата земя в облика на Серафим Саровски, а сега – една от най-ярките светлини на Руския Синклит, се приближи и се наклони към мен, обгръщайки ме като с епитрахил с поток от струящи лъчи светлина и ласкава топлина. В течение на почти цяла година, до затварянето на тази църква, аз ходех всеки понеделник на акатистите на преподобния Серафим и – удивително! – преживявах това състояние всеки път отново и отново с неотслабваща сила.
В началото на 1943 г. участвах в преминаването на 19-а стрелкова дивизия по леда на Ладожкото езеро и след двудневен път през Карелския провлак влязох в обсадения Ленинград късно вечерта. По време на прекосяването на безлюдния тъмен град до мястото на дислокацията аз преживях състояние, което по своето съдържание отчасти напомняше онова отдавнашно юношеско преживяване край храма на Спасителя, но украсено доста по-различно: то беше оцветено сурово и сумрачно и като че ли нахлу през специфичната обстановка на фронтовата нощ, първо просветвайки през нея, а след това поглъщайки я в себе си. Вътре в него имаше два непримирими лагера – този на Тъмнината и този на Светлината, противопоставени един на друг, а техните зашеметяващи мащаби и намиращата се зад един от тях велика демонична същност ме накараха да потреперя от страх. Видях третия уицраор по-ясно от когато и да било преди това и само полъхващата бляскавост от приближаващия се негов враг – нашата надежда, нашата радост, нашият защитник, великият дух на народоводителя на нашата родина – предпази моя разум от непоправим срив (опитах се да изобразя това преживяване в поемата „Ленинградски апокалипсис”, но закономерностите на изкуството изискваха някак да разсуча на отделни нишки тъканта на това преживяване. Противостоящите един на друг образи, явили се едновременно, се наложи да изобразим във времева последователност, а в общата картина се наложи да се внесат редица елементи, които макар да не противоречаха на същността на това преживяване, в действителност не присъстваха в него. Към тези произволни добавки се отнася и падането на бомба в Инженерния замък /при падането на тази бомба аз не присъствах/, а също така и нараняването на главния герой на поемата.
И накрая нещо сходно, но вече напълно освободено от метафизически ужас, ми се случи през септември 1949 г. във Владимир, отново през нощта, в малка затворническа килия, докато моят единствен съкилийник спеше; впоследствие това събитие се повтори още няколко пъти, между 1950 и 1953 г., пак през нощта, в обща затворническа килия. Опитът, придобит посредством описания вече път на познание, не беше достатъчен за написване на „Розата на света”. Но самото ми движение по този път на познание ме доведе до място, от което понякога се оказвах способен съзнателно да възприемам въздействието на някои от Провиденциалните сили и часовете на тези духовни срещи се превърнаха в източник на по-съвършено метаисторическо познание от тази, която току-що описах.
Сравнително често и от мнозина е изпитвано излизане на етерното тяло от физическото му вместилище и странстването му по други слоеве на планетарния космос, докато последното е дълбоко заспало. Но при събуждането си пътникът не запазва никакви ясни спомени за видяното. Те се съхраняват само в дълбинната памет, която е плътно отделена от съзнанието при огромно мнозинство от хората. Дълбинната памет (нейният анатомичен център е разположен в мозъка) е хранилището на спомените за предишните съществувания на душата, както и на нейните, подобни на описаното, трансфизически странствания. Психологическият климат на някои култури, като например в Индия и страните на будизма, и многовековната религиозна практика на тези култури спомогнаха за отслабването на преградата между дълбинната памет и будното съзнание. Ако се отърсим от евтиния скептицизъм, не можем да не обърнем внимание на това, което именно в такива страни често може да се чуе даже от съвсем прости хора – твърденията, че областта на техните предишни животи не е напълно затворена за будното им съзнание. На европейците, възпитавани отначало в християнство, оставящо тези проблеми встрани, а след това – в безрелигиозната наука, за отслабването на преградите между дълбинната памет и съзнанието не е спомагало нищо освен индивидуалните усилия на редки единици хора.
Трябва съвсем направо да кажа, че лично от мен не бяха проявени дори и такива усилия поради простата причина, че аз не знаех как да се доближа до това, а нямах ръководители, с които да се посъветвам. Затова пък имаше нещо друго, за което несъмнено бях задължен на усилията на невидимите осъществители на Провиденциалната воля, а именно – някакъв малък отвор, една тясна пролука, врата между дълбинната памет и съзнанието. Колкото и неубедително да звучи това за преобладаващото мнозинство от хората, нямам намерението да скривам факта, че слаби, откъслечни, но за мен неоспоримо достоверни проблясъци от дълбинната памет се проявяваха в моя живот от детските ми години, зачестиха в младостта и накрая – на четиридесет и седмата година от живота ми, започнаха да озаряват дните на моето съществуване с нова светлина. Това не означава, че се е извършило пълно разблокиране на моя орган на дълбинната памет – все още съм далеч от това, но значимостта на образите, подаващи се оттам, стана за мен толкова осезателно ясна, а образите от онези времена – толкова отчетливи, че качественото, принципно тяхно различие от обичайните спомени, както и от работата на въображението, е несъмнено.
Как да не се преклоня с благодарност пред съдбата, довела ме за цяло десетилетие в тези условия, които се проклинат почти от всички, които са ги изпитали, и които не бяха никак леки и за мен, но които едновременно с това послужиха като могъщо средство за отварянето на духовните органи на моето същество? Именно в затвора, с неговата изолация от външния свят, с неговото неограничено свободно време, с неговите хиляда и петстотин нощи, прекарани от мен в бодърстване, легнал на койката сред спящите си другари – именно в затвора за мен започна нов етап на метаисторическото и трансфизическото познание. Часовете на метаисторическо озарение зачестиха. Дългите поредици нощи се превърнаха в непрекъснато съзерцание и обмисляне. Дълбинната памет започна да изпраща в съзнанието все по-отчетливи образи, озаряващи с нов смисъл и събитията в моя личен живот, и събитията на историята, и съвременността. И накрая, пробуждайки се сутринта след кратък, но дълбок сън, аз знаех, че моят сън е бил изпълнен не със сънища, а със съвсем друго – с трансфизически странствания.
Ако подобни странствания се извършват през демоничните слоеве без ръководител, докато е под влиянието на тъмните стремежи на собствената си душа или поради предателския призив на демоничното, човекът, пробуждайки се, не помни ясно нищо, но изнася от странстванията увличащо, съблазнително, сладостно-страшно усещане. От това усещане, като от отровно семе, впоследствие могат да израснат такива деяния, които задълго да привържат душата към тези светове по време на нейното следсмъртие. Докато бях млад, съм странствал по тези нива и това повличаше след себе си подобни действия – не е моя заслугата, че по-нататъшният лъкатушещ път на моя живот на Земята впоследствие ме отведе все по-далеч и по-далеч от тези сривове в бездната.
Ако спускането се извършва с водач – с един от членовете на националния Синклит или Световния Синклит, ако той има провиденциален смисъл и предназначение, то пътникът, пробуждайки се и изпитвайки понякога същото сладостно-страшно, изкушаващо чувство, в същото време осъзнава неговите съблазни, нещо повече: в своите спомени той открива противотежест на тези съблазни – разбирането на страшния смисъл на тези светове и истинско им лице зад тяхната маска. Той не се опитва да се върне в тези долни слоеве посредством прегрешения спрямо етиката в плана на своето ежедневно битие, а превръща придобития опит в обект на религиозен, философски и мистичен израз или даже в материал за художествени произведения, които – наред с другите значения, изпълняват неизбежно предупредителна функция.
През четиридесет и седмата година от живота си аз си спомних и разбрах някои от своите извършени по-рано трансфизически странствания; до това време спомените за тях бяха смътни, откъслечни, в никакво цяло непоместващи се хаотични полуобрази. Новите странствания често оставаха в паметта ми така отчетливо, така достоверно, така вълнувайки цялото ми същество с усещане за открилата се тайна, както не остава в паметта никой, даже най-яркият сън.
Има още по-съвършен начин за такива странствания по планетарния космос: същото излизане на етерното тяло, същите странствания с велик водач по слоевете от възходящ или низходящ ред, но с пълно запазване на бодърстващото съзнание. Тогава, връщайки се, пътникът носи спомени още по-безспорни и, така да се каже, изчерпателни. Това е възможно само в случай, че духовните сетивни органи вече са широко разблокирани и блокажите на дълбинната памет са прекъснати завинаги. Това е истинско ясновиждане. Аз, разбира се, не съм изпитвал подобно нещо.
Доколкото ми е известно (впрочем, възможно е и да греша), от европейските писатели с това е бил надарен досега само Данте. Създаването на „Божествена комедия” е било неговата мисия. Но пълното разблокиране на неговите духовни органи се е извършило едва в края на живота му, когато огромната работа над поемата вече е била към края си. Той разбрал многобройните грешки, неточности, принизяването на смисъла, излишната антропоморфност на образите, но за поправки вече не му достигали време и сили. При все това излаганата от него система може да бъде приета в основни черти като панорама на разноматериалните слоеве на романо-католическата метакултура.
Не смеейки дори да мечтая за нещо подобно за себе си, аз обаче имах огромното щастие да разговарям с някои от отдавна отишлите си от нас хора, пребиваващи понастоящем в Синклита на Русия. До напълно потресаващите преживявания на тяхната реална близост аз почти не смея да се докосна с перото си. Не смея да назова и техните имена, но присъствието на всеки от тях се оцветяваше в неповторимо индивидуален тон на чувствата. Срещите ставаха и през деня, и през нощта, и в многолюдната затворническа килия на мен ми се налагаше да лягам на койката с лице към стената, за да скрия потока от сълзи на спиращото дъха ми щастие. Присъствието на един от великите братя предизвикваше усилено биене на сърцето ми и трепет на тържествено благоговение. Цялото ми същество приветстваше друг от тях с топла, нежна любов, като скъп приятел, който вижда през моята душа и я обича, и ми носи прошка и утешение. Приближаването на трети предизвика потребността да коленича пред него като пред могъща личност, издигнала се несравнимо по-високо от мен, и неговото присъствие се съпровождаше със строго чувство и необичайна изостреност на вниманието ми. Накрая, приближаването на четвърти предизвикваше чувство на ликуваща радост – мирова радост и сълзи на възторг. В много неща мога да се усъмня, към голяма част от вътрешния ми живот мога да се отнеса с подозрение за неговата автентичност, но не и към тези срещи.
Виждах ли самите тях по време на тези срещи? Не. Разговаряха ли те с мен? Да. Чувах ли техните думи? И да, и не. Чувах, но не с физическия си слух. Те като че ли говореха от дълбините на моето сърце. Много техни думи, особено названията на различните слоеве на Шаданакар и йерархията, аз повтарях пред тях, като се стараех най-близко да ги предам със звуците на физическата реч, и питах: „Правилно ли е?” Някои от названията и имената се налагаше да се уточняват по няколко пъти; имаше и такива, чието повече или по-малко точно възпроизвеждане не успях да намеря в звуците на руския език. Много от тези странни думи, произнесени от великите братя, се съпровождаха със светлинни явления, но това не беше физическа светлина, макар че можем да ги сравним в някои случаи с избухването на мълния, в други – със зарево, в трети – с лунно сияние. Понякога тези думи изобщо не бяха като думи в смисъла, с който сме свикнали, а като че ли цели акорди от фонетични съзвучия и значения. Да се преведат подобни думи на нашия език беше изключено, налагаше се да избирам от всички значения – едно, от всички съгласувано звучащи срички – една. Но беседите ни се заключаваха не в отделни думи, а във въпросите и отговорите, в цели фрази, изразяващи много сложни идеи. Такива фрази, без да се разчленяват на думи, като че ли избухваха и се отпечатваха на сивия лист на моето съзнание и озаряваха с необичайна за мен светлина празнината и неяснотата, до която се отнасяше моят въпрос. По-скоро даже това бяха не фрази, а чисти мисли, предавани ми непосредствено, без думи.
Така моят път на метаисторическото просветление, съзерцание и осмисляне беше допълнен с трансфизически странствания, срещи и беседи.
Духът на нашия век няма да се забави с отговора на въпроса: „Да приемем, че това, което авторът нарича опит, е достоверно за преживелия го субект. Но може ли то да има по-голяма обективна значимост от „опита” на някой обитател на лечебница за душевно болни? Къде са гаранциите?”
Но тук има нещо странно: нима към всички явления от душевния живот, към всички явления на културата ние подхождаме с изискването за гаранции? А ако не подхождаме така към всички, то защо именно към тези го правим? Та нали не изискваме от художника или композитора доказателства за „автентичността” на техните художествени визии или музикално вдъхновение. Няма гаранции и за предаването на религиозния и конкретно – на метаисторическия опит. Без всякакви доказателства в опита на някой друг ще повярва този, чиято душевна нагласа поне отчасти му е съзвучна; този, на когото въпросният опит е чужд, няма да повярва и ще поиска доказателства, а ако получи такива доказателства – все едно, няма да им повярва. Само науката настоява за задължително приемане на своите свидетелства, като при това забравя колко често нейните изводи от днешния ден са били оборвани от изводите от следващия. Други сфери на човешкия дух – изкуство, религия, метаистория, са чужди на задължителността и са вътрешно безпределно свободни.
От друга страна, най-сериозна грешка би било да се смесват тези сфери помежду си, да се предполага, например, че метаисторическата форма на познание е някаква оригинална и рядка разновидност на художественото творчество. На някои стадии те могат да си взаимодействат, това е вярно. Но възможно е метаисторическият познавателен процес да бъде напълно свободен от елементите на художествено творчество, а процесите на художествено творчество, нямащи никакво отношение към метаисторията, са наистина безбройни.
Но и в областта на религията досега само малък брой техни разновидности са истински обогатени от метаисторическото познание. Интересно е да се отбележи, че в руския език думата „откровение” е в буквален смисъл равнозначна на гръцката „апокалипсис”, но не е попречила на последната солидно да се установи на руска почва. При това всяка от двете думи носи специален оттенък на смисъла. Значението на думата „откровение” е по-общо: ако не се затваряме в тясно религиозни рамки, ще се наложи да включим в списъка с исторически примери за откровения събития като виденията и екстаза на Мохамед и дори озарението на Гаутама Буда. Апокалипсисът е само един от видовете откровения: откровение не на областите на универсалната хармония, не на сферата на абсолютната цялостност, даже не на кръга от звездни или други космически йерархии; това е откровение за съдбите на народи, царства, църкви, култури, цялото човечество и за йерархиите, които се проявяват най-действено и непосредствено в тези съдби – откровението на метаисторията. Апокалипсисът не е така универсален като вселенското откровение, той йерархически е по-ниско, той се занимава с по-специфичното, с онова, което е разположено по-близо до нас. Но именно вследствие на тази причина той отговаря на парещите запитвания на онези хора, чиято съдба е да бъдат хвърлени в огнището на историческите катаклизми. Той запълва междината между постигането на универсалната хармония и дисонансите на историческото и лично битие.
Както е известно, богати на такива откровения са били малко народи, и то рядко: апокалиптиката, изглежда, е възникнала сред еврейството около VI в. пр.Хр., завладяла е ранното християнство и най-дълго от всичко се е задържала в средновековното юдейство, хранейки се с горещия дух на неговото месианство.
В християнството, конкретно в източното, апокалиптичната форма на познание почти напълно се е изгубила още в началото на средните векове, внезапно избухвайки със слаб, трепкащ, опушващ пламък през първото столетие на големия руски разкол. Тук е неуместно да се впускаме в анализ на сложните и многобройни причини за тази трагедия, но е невъзможно да не отбележим неговата връзка с антиисторизма, преобладаващ в религиозното съзнание и в света на религиозните чувства по онова време; можем да го наблюдаваме още сред византийските отци на Църквата, както и сред най-великите представители на руското Православие – онези, в чиито праведност и по-висш духовен опит не може да има съмнение. Антиисторизмът се приближил до статута на задължителен канон на религиозната мисъл. Поучително е да си спомним за нерешените конфликти между официалния антиисторизъм на руското църковно разбиране за света и вроденото ирационално влечение към апокалиптичната форма на познание и към метаисторията в духовните и творчески биографии на такива светски православни писатели и мислители като Гогол, Хомяков, Леонтиев, Достоевски, Владимир Соловьов и Сергей Булгаков.
Но утешението е в това, че докосването до метаисторията може да се осъществи и съвсем другояче в сравнение с това, което беше обсъдено тук. За това свидетелства този елемент на метаисторически опит, който често може да се открие под слоя с огромна дебелина на антиисторизма – привиден или истински. Тютчев описва изумително чувството да си участник в съзидателната работа и борба на великите духовни – по-добре да се каже трансфизически – сили, мощно проявяващи се в съдбовни минути от историята; нима ако Жана д’Арк не притежаваше това чувство, щеше да успее да извърши своя подвиг? Щеше ли св. Сергий Радонежски – в цялото си светоусещане истински отшелник и аскет, да вземе толкова решително, даже ръководно участие в политическата буря на своето време? Можеха ли без това чувство най-значителните от папите век след век да се опитват да накарат идеята за всемирна йерокрация да даде плодове, а Лойола – да създаде организация, съзнателно стремяща се да овладее механизма, насочващ историческия прогрес на човечеството? Можеше ли Хегел без това чувство, само с работата на разума, да създаде „Философия на историята”, а Гьоте – II част на „Фауст”? Нима би било мислимо самоизгарянето на разколниците, ако леденият вятър на есхатологическия метаисторически ужас не е охладил в тях всякаква привързаност към този свят, вече попаднал, както им се струвало, под властта на Антихриста? Смътното метаисторическо чувство, непросветлено от съзерцание и осмисляне, често води до изкривени концепции, до противоречиви действия. Не чувстваме ли ние някакъв метаисторически патос във високопарните тиради на вождовете на Френската революция, в доктрините на утопичния социализъм, в култа към Човечеството на Огюст Конт или в призивите към всемирно обновление посредством разрушаване на целия установен ред – призиви, приемащи в устата на Бакунин такъв оттенък, който ни кара да си спомним страстните апели на юдейските пророци, макар че ораторът на ХХ век влага в тези апели нов, дори противоположен на светоусещането на древните пророци смисъл?
Подобни въпроси могат да се зададат още стотици. Непременните отговори на тях водят до два важни извода. Първо, става ясно, че в общия обхват както на западната, така и на руската култура таен слой апокалиптични преживявания може да се открие в неизброимо количество явления, които на пръв поглед са даже чужди на неговия дух. Второ – че метаисторическото чувство, метаисторическият опит – неосъзнат, смътен, хаотичен, противоречив, много често се вплита в творческия процес: художествен, религиозен, социален и даже политически.
Говорейки за метаисторическия метод на познание, аз незабелязано преминах към трансфизическото: странстванията и срещите, за които говорих, отчасти се отнасят вече към областите на трансфизическото познание. Та нали току-що казах, че далеч не винаги може ясно да се класифицират тези явления в ясни категории; това изобщо не би било нужно, ако не ми се искаше да внеса някаква яснота в сложната и слабо изследвана група проблеми.
Може би някои ще изкажат удивление: защо вместо общоразбираемата дума „духовен” аз толкова често употребявам термина „трансфизически”. Но думата „духовен” в нейния строг смисъл е закономерно да се отнесе само към Бога и към монадите. Терминът „трансфизически” се прилага към всичко, което притежава материалност, но материалност, различна от нашата – по отношение на всички онези светове, съществуващи в пространства с друг брой координати и в други времеви потоци. Под трансфизика (в смисъла на обект на познание) аз разбирам цялата съвкупност от такива светове, независимо от процесите, които протичат в тях. Такива процеси, свързани с формирането на Шаданакар, съставляват метаисторията; свързани с формирането на Вселената – с метаеволюцията; познанието за метаеволюцията е познание вселенско. Думата „трансфизика”, в смисъла на религиозно учение, означава учение за структурата на Шаданакар. Обектите на метаисторическото познание са свързани с историята и културата, на трансфизическото познание – с природата на нашия слой и с другите слоеве на Шаданакар, а обектите на вселенското познание – с Вселената. Така тези явления, които нарекох трансфизически странствания и срещи, в зависимост от своето съдържание, могат да бъдат отнесени или към метаисторическия, или към трансфизическия, или към вселенския начин на познание.
След тази кратка уговорка вече нищо не ни пречи да преминем към разглеждането на двата останали вида религиозно познание – но, разбира се, само в тези техни варианти, с които аз съм лично запознат.
Прочетено: 1702 пъти