Книга VIII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ЦАРСТВОТО МОСКОВСКО

Глава 4 . РОДОМИСЪЛЪТ ПЕТЪР И ДЕМОНИЧНОТО ИЗОПАЧАВАНЕ НА НЕГОВАТА МИСИЯ

     Сред загадките, зададени от XVII век на историческата мисъл, не последно място заема странният факт на раждането, именно в царското семейство, именно като царски син, на такъв човек, който по силата на своите духовни мащаби, дарования, ум, характер и даже на физическия темперамент, точно съответствал на идеалния образ  на държавния деец, когото изисквали тогава Русия, нейната метакултура, нейната мисия, нейната съдба.

     Раждането на личност от такъв мащаб се налага да се изчислява с единици на стотици милиони раждания. По теорията на вероятностите шансовете в полза на това, такъв човек да се окаже именно царски син, са близки до нулата.

     А между другото, в условията на извършения през XVII столетие преврат, подобен на преврата на Петър можел да осъществи само велик държавен гений, но при едно задължително условие – законност на неговата власт в очите на съвременниците. Значително по-скромните начинания на Борис и Лъжедмитрий, имащи предвид сближаване на Русия със Запада, не били простени от руснаците нито на единия, нито на другия и послужили като една от причините за тези две преждевременни смърти. Разбира се, мащабът на държавния разум на тези двама владетели далеч отстъпва на гения на Петър, но на никакъв узурпатор, пък бил той и толкова гениален като Петър, обществото на тази епоха, все още изцяло проникнато от древната идея за родовото право на власт, не би позволило, разбира се, да разрушава вековни обществени устои.

     Но на науката на днешния ден, догматично отричаща теологията на историята, се налага да заобикаля с мълчание и този факт. Както винаги в подобни случаи, тя се прави, че въпроси от този род нямат смисъл. Тя прекрасно разбира, че при изключително каузален подход към явленията няма да може да произнесе като обяснение на този факт нито един звук.

     Такова положение за съвременния историк – историк в същинския смисъл на тази дума – е напълно закономерно. За него прилагането към историческите факти на теологическия принцип е и в действителност невъзможно: каква методика би му позволила да подходи към фактите с въпроса „защо”? От стръмния бряг на този въпрос той не вижда нищо освен безбрежно море от фантазии.

     Но за метаисторика няма нужда да стеснява своите възможности до границите, очертани от каузалния подход. За него – от стръмнините на въпроса „защо” – също се открива море, но не на  фантазии, а на втора действителност. За никакъв фетиш той не възнамерява да смята каузалността, но към много проблеми подхожда от друга страна, а именно – от теологическата. В частност, за зависимостта на характера и способностите от условията на раждането и детството. Ако на историка бъде угодно да не вижда коренното различие между играта на фантазията и метаисторическия метод – няма, в крайна сметка, да го лишаваме от утешението, което той ще извлече от идеята, че седенето в клетката на каузалността е последното и най-блестящо постижение по пътя на познанието.

     Явно подготвителната работа на демиурга и каросата Дингра над ефирно-физическата форма или, по-точно, над апарата, който би бил способен да вмести толкова колосална инволтация и да осъществи нейните задачи, започнала много отдавна – от няколко поколения в рода на бащата на царския син и в рода на неговата майка. Процесът на тази подготовка се намира, разбира се, извън полезрението на метаисторика; на него му се предоставя възможността да проследи само неговия край – провиденциалността на обстоятелствата от детството и юношеството на Петър, доизградили неговата личност.

     Задачите на преобразувателя трябвало да изискват от него колосално напрежение на физическите сили. И детството на Петър в село Преображенско, изтръгвайки го от оранжерийната атмосфера на двореца, където повехнали и двамата му братя, закалява неговото тяло и предоставя възможност за всякакви физически упражнения, в това число и за такива, каквито на неговите съвременници изглеждат напълно неуместни за царски син.

     На бъдещия реформатор ще му трябва огромна независимост на ума, навик за отсъствие на авторитети и за самостоятелно мислене. И ето че нито в детството, нито в юношеството не се допуска в неговото обкръжение нито един човек, по своите интелектуални и волеви качества способен, макар и за известно време, да подмени в момчето самостоятелната умствена работа със сляпото доверие към авторитета.

     Невероятните задачи на царстването ще изискват от него нечувани, чудовищни, почти неосъществими форми на поведение. На него ще му се наложи да свали царските одежди и, засуквайки ръкави, да дава пример на дърводелци, корабостроители, ковачи, мебелисти – на майстори от всевъзможни занаяти. И в същото това Преображенско възникват условия, напълно отговарящи на потребностите на бъдещия цар – не само да приучи себе си на подобни видове труд, но и практически да изучи някои от тях.

     В замяна на болярството на него му се налага да намира талантливи разночинци [интелигенти от недворянски произход; б.пр.], а вместо войска от стрелци да създаде – неизвестно как и откъде – нова армия, отговаряща на потребностите на бъдещите дни. И ето че другари в неговите игри в Преображенско се оказват момчета от простолюдието, умни, предани и смели –  ядрото на бъдещата гвардия.

     Суровият дълг на революционера на престола ще изисква от него непримиримост към враговете на неговата държавна идея. И сърцето му се ожесточава от ранни години от такива зрелища като кървавите бунтове на стрелците и екзекуциите, както и от такива човешки отношения като отношението към него на царската дъщеря София.

     Ако с всички тези условия е бил окръжен обикновен човек, тоест от никакви метаисторически сили неотгледано дете, все пак от него не би се получило нищо изключително. Но при вродената гениалност, тоест при изработената преди това, със силите на демиурга и каросата, повишена способност за възприемане на инспирациите на изпратения му даймон – условията на село Преображенско дооформили, дошлифовали това човекооръдие.

     Подобно теологическо разглеждане би могло да бъде приложено към биографията на всеки човек, принадлежащ към числото на родомислите, гениите, праведниците, при едно условие – при достатъчно количество биографични сведения, намиращи се на наше разположение.

     В какво се състояла историческата задача на Петър I, доколкото тази задача се посочвала от демиурга?

     Доколкото може да се отслои в личността и деянията на Петър тази задача от въздействията на уицраора и доколкото тя изобщо е изразима в човешки понятия, тази задача се обрисува в следния вид:

     На Русия е отсъдена всемирна мисия, смисъла на която на императора не е дадено да знае. Той трябва да е уверен само в едно – в нейния световен характер. Неговата персонална задача се свежда до това – да насочи свръхнарода по пътя, водещ от  безцелен живот, в национална затвореност, към простора на общочовешкото формиране. При това народът руски трябва да бъде въведен в кръга на прогресивните народи не като нечий сателит или по-млад исторически партньор, а като велика държава, която другите народи да са принудени да приемат сериозно от самото начало. Такъв поврат е възможен само при условие, че от Русия бъдат възприети обективно напредничавите начала на съседната, по-старша култура, защото тази култура е една от двете, съумели да разтрогнат аристократически съсловната ограниченост вътре в себе си и локалната изолираност – по отношение на останалия свят. За да може такъв преврат да бъде осъществен и резултатите от него да са трайни, се изисква пълно преобразуване отвътре: то ще премахне болярството като управляваща група, показваща своята неспособност да бъде на нивото на историческите задачи и да предаде водещата роля на дворянството и на средната класа. Защо не духовенството, защо не селячеството? Ами духовенството не затова, защото господството в държавата на последното би довело до тържеството на егрегора на православието и, в крайна сметка, до йерократичен деспотизъм, най-невъзприемчив от всички деспотизми. Селячеството не затова, защото то било най-изостаналата от всички класи и на него следвало да се оказва помощ още векове, преди то да може да вземе положително участие в държавното и социалното творчество.

     Тук е невъзможно подробно разглеждане на въпроса в каква степен историческата дейност на Петър отговаряла на тази задача. Но възможно и необходимо е друго – да се посочи смисълът на втората инволтация, като че ли напластяваща се между инволтацията на демиурга и личността на императора и придаваща на дейността на последния характер не винаги и не във всичко отговарящ на желанията на Яросвет.

     Тази инволтация на демона на държавността се обръщала към някои качества на характера и темперамента на Петър, а в други случаи – към качествата на неговия разсъдък. При това тя изкривявала хода на неговите мисли и действия в степента, в която този ход не е бил свободен от въздействията на същите тези черти на характера, темперамента и разсъдъка.

     Жругр грижливо се потрудил над това, да внедри в родомисъла своята тиранична тенденция. На него му се отдало за тази цел да развие повторно суровата твърдост, необходима и неизбежна в положението на Петър – в неумолимост, вътрешната свобода от авторитета – в свирепа жестокост към всякакви авторитети от миналото, праволинейната преданост към своята идея – в ненавист към всичко, което му се струвало безполезно, тоест онова, което не можело да се обърне в полза за неговата идея, а стихийния размах – в безконтролна чувственост и прекомерна грубост. Иронията прераснала в склонност към надсмиване. Утилитарността на мисленето лишила от жизненост естетическото начало на природата му, въвеждайки го в две русла: руслото на артистичното отношение към занаятите и руслото на занаятчийското отношение към изкуствата. А в проявленията на жестокост започнал понякога да се различава явно садистичен оттенък.

     От тези качества произтекли грешките на държавната мисъл, които довели Петър до деяния, от гледна точка на метаисторията, а, може би, също и на историята – погрешни и вредни: до неоправдана от нищо жестокост по отношение на болярите, стрелците, разколниците, собствения си син, а главно – към собствения си народ, принасящ пред замислите на своя цар жертви, малко е да се каже огромни, но дори понякога неизвиквани от необходимост; до сляпо неразбиране на най-настоятелната историческа потребност – да се осигурят растежът, а по-късно и водещата роля на средната класа – грешка, имаща за бъдещето наистина съдбовно значение; до насилия над църквата, в резултат на които тя след Петър се оказала, по изразите на по-късните мислители, в парализа, а при третия уицраор стигнала до такова нископоклонство пред собствения враг, което във всяка друга епоха би се сторило напълно неправдоподобно; до пренебрежение към интересите на селячеството, което повлякло след себе си заздравяване на крепостния строй и за век забавило културното развитие на основната по численост класа на руското общество; и, накрая – до възцаряване в страната на такава атмосфера на терор, обезценяване на човешкия живот и неуважение към личността, която задълго преживяла Петър и станала атрибут на самодържавието в редица следващи епохи.

     Колкото и грандиозна да е била фигурата на този император и колкото и провиденциално необходима да се явявала неговата дейност, но двойствеността на инволтациите, възприети от неговото бушуващо сърце, богатирска воля и далновиден, но утилитарен ум, превърнала родомисъла в двойствено същество, пред което вратите на Синклита се оказали затворени.

     Трудно  е да се намери по-поразителна противоположност между образите на два родомисъла, допуснали дълбока вреда за своята мисия: между този, който, бидейки възнесен на пределната висота на единодържавието, непоправимо се сринал от тази стръмнина – Йоан IV, и Петър – до края на своя живот продължаващ, независимо от всичко, да възприема инспирацията на Яросвет; трудно е да се намери контраст между тях, по-поразителен от този, който се открива при съпоставяне на обстоятелствата на смъртта на техните синове Иван и Алексей. В единия случай – самоубийствен за династията и държавата акт, извършен от същество, загубило човешки облик и обхванато от безсмислен бяс: ярко изразена проява на волята на Велгата. В другия – хладно премислено и безпощадно, въпреки собственото човешко чувство, осъществено начинание в името на държавната идея, пред която се принася в жертва собствена плът и кръв: толкова очевидна инволтация на демона на държавността.

     Не по-малко любопитно, може би, е да се представят двамата царе, нерешаващи държавни дела, непоразяващи татарите или шведите, а – пируващи. Единият – намусено гледащ сътрапезниците и веднага извършващ нещо безобразно, може даже да се каже, чудовищно: един път – поразяващ изпаднал в немилост болярин с тояга в гърдите, друг път – отхапващ  ухото на някого от гостите, трети път – смеещ се до сълзи над княза, зашит в мечешка кожа и разкъсван от кучета, четвърти път – принуждаващ някакъв нещастник да изяде част от тялото на собствения си баща.

     И – като велик владетел след едно и половина столетие: гигант с мътен поглед, но твърдо стоящ на широко разкрачените си крака, принуждаващ, смеейки се и потупвайки по рамото, бивш болярин или може би вчерашен обущар или  баничар, а сега – висш чиновник, да изпие на екс чашата на Големия орел.

     Истински великият човек не може да не е великодушен. Грозни е огромен; но той е лишен от великодушие – и не е велик. Петър бил великодушен – с необичайно, с някакво великолепно великодушие. Колко чудесно е уловил това Пушкин: 

Не! Той прошка щедро дава

На виновните и сам

Усмирен, за чест и слава,

Всички гости черпи там.

     Но най-изразителният паралел, струва ми се, ще бъде съпоставянето на обстоятелствата, съпътствали смъртта на двамата царе. В първия случай – гниене  приживе, мятане в тъга и молитви, отчаяни опити да се умилостиви Божеството със заповеди за помилване на престъпниците, за отваряне на всички тъмници. В другия – безогледно отдаване на себе си на порива да се спасят загиващи матроси и собствена смърт – като следствие от тази героична постъпка. Ясно е, разбира се, че и следсмъртието на Петър не можело да има нищо общо със следсмъртието на неговия далечен предшественик.

     Но в Синклита не може да встъпи този, който сам е превърнал себе си в палач – и в преносен, и в буквален смисъл; който е прекрачвал през хекатомбите на жертвите – собствените поданици, невиновни за нищо и отдаващи на Бога душата си само затова, защото на вожда му е потрябвало в същата минута, и без ни най-малка загриженост за живота на хилядите строители, да издигне нова столица – ключ към световното бъдеще на Русия.

     Към тази столица са се привързали шелтът, астралът и демонизираният ефир на основателя на Петербургската империя. „Медният ездач” на Фалконе не е просто статуя. Това е нещо като икона на Втория Жругр, персонифицирана в условните одежди на най-яркото от неговите човекооръдия. Това е също така подобие на основателя на Друккарг, носещ се на разярен раруг.  Нещо повече – това е изпълнено съобразно човешкото съзнание и условията на Енроф изображение на основателя на Дуггур, тържествено седящ в лунната полутъма на гигантска змия и озаряващ с факела в протегнатата си ръка пищен и мрачен площад. На площада на Сената понятията се преобръщат: Петър се носи на кон, стъпквайки змия; наоколо – светли колонади в стил ампир. Но както и всяка икона, в която са се срещнали излъчванията на изобразеното с излъчванията на емоционално съзерцаващите и благоговейни хорски множества, този паметник с хиляди нишки е свързан с онези, чийто прах от двеста години почива в подземията на Петербургската крепост.

     А шелтът на императора, облечен сега в демонизиран материален покров, е прикован към тежката верига на своите деяния към опаката страна на своето собствено съоръжение. Като движеща се кариатида в цитаделата на Друккарг този гигант и до днес поддържа това, което е изграждал – Руската мирова държава. А и само той ли? Могат да се сменят Жругри, да се рушат и отново да се строят форми на народоустройство, но великият реформатор ще остане един от тези, които поддържат със своята мощ Руската държава, докато тя съществува на Земята. А след това? Кой и кога ще снеме от този Атлас неговия товар? Само освобождаването на Навна, само разрушаването на Друккарг, само гибелта на последния от Жругрите, само краят на руското великодържавие.

 

 

 

 Прочетено: 1305 пъти