Книга VIII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ЦАРСТВОТО МОСКОВСКО

Глава 2. ЕГРЕГОРЪТ НА ПРАВОСЛАВИЕТО И ИНФРАФИЗИЧЕСКИЯТ СТРАХ

     Едва ли поне един добросъвестен изследовател би започнал да отрича горчивия за нашето самолюбие факт: отсъствие, в допетровска Русия, на каквито и да било паметници, свидетелстващи за плодотворната работа на анализиращата и широко обобщаваща мисъл. Нито към руските летописци, нито към църковните поети и писатели от XII-XVI векове, нито даже към Йоан Грозни, проявил в писмата към Курбски необикновен умствен темперамент, ние, строго казано, бихме могли да приложим термина “мислители”.

     Всъщност това е естествено. През ранните исторически стадии на който и да било народ не е и не може да бъде иначе. Ако нещо може да уязви нашето самолюбие, то това е прекомерно проточилият се – над осемстотин години, период на културно детство.

     Естествено е и друго: необичайната монолитност на характера и, бих казал, недиференцираността на душевния живот, свойствена на хората от тези епохи. Руските характери от XI или XVI век, било то Александър Невски или Иван Калита, Святополк Окаяни или Малюта Скуратов, Стефан Пермски или Нил Сорски, Андрей Рубльов или авторът на “Слово за похода на Игор” (доколкото може да се съди за личността му по неговото произведение), ни се струват фигури, изсечени от монолитен камък. Явно единственият тип вътрешен конфликт, добре познат на тези хора, се е състоял от угризения на съвестта, но и за него бил намерен катарзис – от ръководителката на душите, църквата: покаяние и – като крайна форма, постригване.

     Това е естествено поради факта, че до втората половина на XVI столетие историческият опит не сблъсквал руското съзнание с неразрешими противоречия между мислите и духа, не давал повод да се надзърне в пропастта на етическия или религиозен дуализъм. Борбата с татарите била борба с конкретен, открит, ясно очертан, общонационален враг; такава борба можела само да спомага за изработката на монолитен и здрав като кремък характер. Сблъсъкът на християнския мит с прарусийството едва ли даже се е осъзнавал като дълбок духовен конфликт от съвременниците на Юрий Дългоръки или Василий Тъмни. По-скоро, това било от рода на синкретизма – устойчиво, не напълно отчетливо осъзнато битово двуверие, което не се споделяло само от немногобройна крайна обществена група: монашеството. 

     Първата историческа фигура, възвестяваща преход към друга степен, бил Грозни; ясно е, че такава фигура, бидейки възнесена на пределната висота на държавната власт, така да се каже, на показ пред целия народ, не могла да не направи на съвременниците зашеметяващо, ужасяващо и даже, може би, обезкуражаващо впечатление. Но след Грозни последвало Смутното време с цялото оголване на сблъсъка на метаисторическите сили – Смутното време, въвлякло в своя апокалипсис всички пластове на свръхнарода. Тези години станали граница в развитието на руското съзнание.

     В резултат от метаисторическия опит от тези години в широките народни слоеве се създало някакво общо умонастроение – същото това, което, в логическото си развитие, довело до голям църковен разкол.

     Жестоката травмираност на народната психика от бедствията на Смутното време и тяхната трансфизическа подоснова можела да бъде изживяна само след смяната на няколко поколения. Твърде явно и парещо било диханието на антикосмоса, опърлило съвременниците на Грозни и Лъжедмитрий. За пръв път в своята история народът преживял близостта на гибел, заплашваща не от ръцете на открития, за всички явен външен враг като татарите, а от непонятните сили, таящи се в него самия и отварящи вратата на външния враг – сили ирационални, тайнствени и толкова повече застрашаващи. Русия за пръв път усетила от какви бездни е окръжено не само физическото, а и нейното душевно съществуване. Нечувани престъпления, безнаказано извършвани от главите на държавите, техните душевни трагедии, изнасяни на показ пред всички, конфликтите на тяхната съвест, техният безумен ужас пред задгробното възмездие, ефимерността на царското величие, нетрайността на всички начинания, за които не се чувствало благословение свише, масовите видения на светлите и тъмни воинства, борещи се помежду си за нещо най-свещено, най-неприкосновено в народа, може би, за някаква негова божествена същност – такава била атмосферата в страната от детството на Грозни до детството на Петър. Острата напрегнатост, недоверчивост, подозрителност към всичко ново, непроверено били по това време били естествени и закономерни. За да се окаже способен да възприеме и да се примири с такъв културен преврат като преврата на Петър, народът трябвало да се отдалечи от Смутното време с цяло столетие.

     Да, без проявилата се твърде рано и твърде бурно тираническа тенденция на първия уицраор преобразуванията на Петър биха се оказали вътрешно възможни един век по-рано. На мен лично даже ми се струва, че светлата мисия на Йоан IV, само малка част от която той съумял да осъществи, се заключавала в подготовката, в създаването на условия именно за широки реформи, насочени към вътрешно сближаване с другите християнски култури. Но работата е в това, че в този период Русия не само трябвало да побърза с изхода на Запад, но именно забавянето на нейното историческо движение през XVI-XVII векове могло да има също така и провиденциален смисъл. Ако превратът с петровска насоченост бил извършен още през XVI столетие (при единовластието на московските владетели, започвайки с Грозни, това могло да стане, ако се бил възцарил на престола легитимен владетел от типа и мащаба на Петър), то този преврат можел жестоко да изкриви  набелязващите се, оформящите се метаисторически и исторически пътища на Русия. Народът бил все още твърде наивен духовно, твърде отслабен душевно от татарското иго, твърде незакален в борбата с инфрафизическите съблазни. Европеизмът, който би нахлул в руската културна зона, можел да потопи огнищата на национално-руската духовност, да задуши под наносната тиня на чуждоземната, по-висока материална цивилизация слабите филизи на самобитната руска култура.

     Трябвало да им се даде възможност да укрепнат, трябвало страната да бъде прекарана през огнището на сатанинските изкушения – доколкото те са все едно неизбежни, но да се принудят при това изкушаващите сили да се ограничат с такива изкушения, с каквито народът бил в състояние да се справи, а не с такива като съблазните на високоинтелектуалния и етически низкия католицизъм от епохата на инквизицията – от една страна, или като съблазните на безрелигиозната ера, в която вече се готвела да влезе Западна Европа – от друга. Русия била предназначена за тази единствена и неповторима роля, мисия със световен мащаб се подготвяла в и над нея. И осъществяването на тази мисия би било предварително обречено, ако неукрепналата култура, духовно незакаленият народ, неподготвената страна биха се оказали въвлечени в орбитата на по-зрелите метакултури на Запада, тоест биха се превърнали в една от многото нации на Католическата или Северо-западната култура.

     Демиурзите на свръхнародите не са висшата метаисторическа инстанция. Има други. Има Гридруттва, Белия Чертог, където просветлените, издигайки се от затомисите в Синклита на Света, съвместно творят духовния план на общочовешкия възход; има и Синклит на Човечеството, има го и Елита на Шаданакар, има и Мирова Салватера. Бездънно дълбоките замисли на тези инстанции се открехват – макар и частично, едва след като изминат векове. Тогава започва да просветва вторият, най-дълбинен слой на теологията, само колебливи, частични отражения на който стават теологическите планове на всички демиурзи на човечеството – създаването на духове велики, но все пак ограничени, на планове несъвършени или твърде тесни, при цялото си великолепие не всичко предвиждащи, не за всичко помислящи, не всичко обхващащи.

     И така, Смутното време извело народа от състоянието му на детство. То му дало метаисторически опит, който го обогатил. Но усвояването на този опит изисквало продължително време; както се вижда, той не е усвоен напълно и досега. Седемнадесети век изцяло стои под знака на това усвояване, на този преход от детство към юношество. Под знака на това усвояване – и заедно с това под знака на някакъв нов фактор, усложняващ процеса и придаващ му най-своеобразни форми.

     На всемирната история са добре известни случаи, когато войнстващи егрегори са възниквали и над религиозни общини. Бурно проявяващата се завоевателна тенденция и толкова повече вампирическата, ако те плътно са се слели със самия религиозно-общински мироглед, се оказват най-добрите свидетелства за силен религиозен егрегор, активно демонизируем от Гагтунгр и превръщащ се от просто неизбежна пречка на Провиденциалния процес на метаисторията в негов деен и съзнателен враг. Достатъчно е да извикаме в паметта историята на юдаизма или кървавата експанзия на ранния ислям.

     Ние вече говорихме за огромното и при това най-щастливо за Русия значение, което се заключавало в персоналното решение на свети княз Владимир относно държавното вероизповедание. Сега е необходимо да си спомним, че от Владимир било привлечено  в Русия именно това вероизповедание, което, по своята почти хилядолетна традиция, по обстоятелствата на своето формиране в културните центрове на Византия при самия императорски трон, останало чуждо на крайната теократическа тенденция. В сравнение с егрегорите на исляма или калвинизма, а още повече – с чудовищата, възникнали зад гърба на юдаизма и папството, егрегорът на руското православие бил изостанал, аморфен, неагресивен, слаб. Църквата открай време е заела позицията на духовна съюзница на държавата, по-късно от съюзница се превърнала в помощничка, след това – в слуга, а при Третия Жругр – в роб, и само веднъж се е опитала да предяви претенции за върховна общодържавна роля. Колкото и да е печално от религиозно-културна, а още повече – от конфесионално-православна гледна точка, това низхождане на църквата по стъпалата на подчиняване на държавата, все пак това е по-малката от двете злини, ако го съпоставим с противоположната крайност.

     Тъмноефирният егрегор укрепнал над руската православна църква върху почвата на този психологически климат, който се установил в страната в резултат от борбата с татарите и установяването на национално-войнстващото самодържавие. Егрегорът се образувал от тези излъчвания на причастното към църквата човешко множество, които се внасяли от всяка душа, непостигнала праведност и примесвала към излъчванията на благоговение, умиление и любов излъчването на така наричаното “житейско попечителство”. По съдбовен начин спомагали за растежа на егрегора и особеността на средновековното полумагическо благочестие, каращо вярващите да правят огромни вложения в манастири за помен на душите, князете – да подаряват на манастирите колосални имоти, а самите монаси – да приемат всичко това като дължимо. Безмерното обогатяване на манастирите, секуларизацията на монашеството и изобщо духовенството било крайно благодатна почва за тъмноефирния израстък в организма на църквата. В подножието на нейния колективен метаефирен връх се сгъстявало това мъгливо кълбо, тази вълнуваща се мъгла, със своя сляп еквивалент на съзнание отъждествявайки себе си, очевидно, със самата църква. Заплахата за неговото набъбване изглеждала като възникване на невидима преграда между душата на вярващия и трансфизическата същност на църквата, към която тази душа се устремявала. Затова, колкото и смътно да е усещал вярващият природата на тази опасност, тя трябвало да му се очертава като още по-страшна от вампирическата тенденция на Жругрите.

     Църквата, разбира се, не оставала равнодушна към това застрашаващо явление; и исторически израз на двете основни борещи се в нея тенденции – егрегориалната и Провиденциалната, се явил – през XVI век, сблъсъкът на последователите и противниците на крупното манастирско земевладеене, с най-ярки представители на двете течения – Нил Сорски и Йосиф Волоцки, а открита форма и арена на борба – Съборът през 1503 година и горещата литературна полемика. Показателно при това е, че вожд на противниците на земеделието се оказал именно Нил Сорски – човек с най-фина душевна организация, истински поет на отшелническото житие, носител на истинска святост, в пълния смисъл на думата – резервоар на духовност. Не вълнението на „историческото чувство”, от което Нил Сорски, както и почти всички православни сподвижници, бил лишен, а дълбоката трансфизическа тревога за църквата го извела от скитското уединение и вдигнала на борба с йосифляните. Но макар църквата впоследствие да го причислила към лика на светците – да не направи това по отношение паметта едва ли не на най-великия от руските праведници било просто невъзможно, – за йосифляните като цяло оставала победата и по такъв начин егрегорът на православието запазил за себе си тази почва, която пораждала неговата хранителна тъмноефирна среда. Резултатите проличали с излишък след столетие, скоро след Смутното време.

     Провеждайки своите вътрешноцърковни реформи с почти изключително богослужебен и текстологичен характер, патриарх Никон оставал, разбира се, изразител на волята на църквата като такава. Появявайки се като претендент за първенстващото значение в държавата, като се стремял да подчини царския сан на сана на патриарха, той ставал – каквито и да били неговите субективни намерения – пряк изразител на волята на това паразитиращо спрямо църковното тяло тъмноефирно образувание, за което говорим.

     Неговото и на вдъхновителя му поражение било обусловено не само от голямата сила на демона на държавността, но и от голямата епохално-историческа оправданост на неговите действия. Тази правота на уицраора се усещала явно от широките народни слоеве.  Ако вече чисто богослужебните реформи на Никон предзвикали противодействащо движение така силно, че конструктивните форми на староверството, в които то се отляло, досъществували до наши дни – то неговият опит за теократически, по-точно – за идеократически преврат, трябвало да изплаши още по-широки слоеве, включвайки преобладаващото мнозинство на църковната йерархия, на която подобен преврат би възложил прекомерна, странна, за нея самата непонятна и поради това неизпълнима отговорност. От папистките претенции на Никон повяло на смътно познат дух; те с нещо напомняли онази тиранична тенденция, която така страшно опарила руското общество по времето на Грозни и която отново се появила в края на царстването на Борис. Твърде незабравимо за всички било какви страдания носи това и в какви пропасти отвежда; а обстоятелството, че сега опасността изхождала не от демона на държавността, а от нещо по-зловещо и неясно, образувало се вътре в самата църква, само увеличавало ирационалния, трансфизически страх.

     Йерократическите попълзновения на Никон били пресечени, но отвъдният страх вече не можел да бъде изкоренен само с това. Именно от него израснал разколът, цял пронизан от ужаса пред „княза на този свят”, като че ли той вече бил дошъл в света и съумял да свие гнездо в самата светая светих на човечеството, в църквата. Оттук – надкласовостта или извънкласовостта на разкола, към който се присъединявали хора с всякакво състояние или съсловие, стига само в сърцето да се зараждал този инфрафизически страх. Оттук – неистовата нетърпимост на Авакум, яростно отричане от него на възможността  и за най-малък компромис и страстна жажда за мъченически край. Оттук – непреклонната безпощадност на разколниците, готови, в случай на църковно-политическа победа, да трупат хекатомби от телата на „децата на Сатаната”. И оттук – тази пареща, нетърпелива жажда за избавление, за окончателно спасение, за изискван, необходим свършек на света, който е така трудно да разберат хората от другите епохи. И оттук, накрая, този безпримерен героизъм на телесното самоунищожение, който – при вникване в историята на масовите самозапалвания – ни поставя в задънена улица, ако метаисторическото съзерцание ни е чуждо в каквато и да е степен, и който ни потриса до най-дълбок трепет, ако подобен род съзерцание ни е открил природата на тези удивителни явления.

     Никон бил заточен, умрял, но църквата санкционирала неговите реформи; минавали десетилетия, а никакъв завой назад, към древната вяра, даже и не се набелязвал. И когато демиургът, осъществявайки своя всемирен замисъл, издигнал такъв колос като Петър; когато Вторият Жругр го инволтирал с цялата своя младежка мощ; когато, от името на царя-реформатор, държавата отделила на църквата неголям ъгъл в страната, подчинявайки религията на своите интереси и стеснявайки пределите на духовното творчество на народа – тогава разколът придобил конкретно лице, върху което се съсредоточили неговите отвъден ужас и ненавист. Петър I бил обявен за антихрист.

     Напразно се удивляваме ние на дреболии чисто формални, съвсем не догматически противоречия между староверството и никонианството; от гледна точка на съзнанието на XVII век, наполовина магически и заедно с това не боящ се от крайни изводи, антихристовият дух съвсем не трябвало да се изрази непременно във въстание против Символа на вярата или във физическо изтребване на религиозната община. Този дух се представял за изчадие на „бащата на лъжата”, започващ с второстепенни външни подмени и по тяхната стълба свалящ надолу пленяваната душа в бездната на антикосмоса. И макар ние да не можем да усетим съчувствие към героите на разкола в тяхната идейна насоченост или в тяхната методика, затова  пък за нас е достъпно разбирането и съчувствието на великото душевно объркване, предизвикващо разкол.

     Наистина, егрегорът на православието получил подобаващ отпор и опасността от тази страна изчезнала. Истина, разбира се, е и това, че зад Петър стоели такива вдъхновители, а пътят, начертан от този цар, разкривал такива перспективи, че идеята за Третия Рим можела да се стори някому като затънтен провинциализъм. Но това бъдеще обещавало заедно с това верига от такива промени и подмени, зеело с такива неизследвани бездни, а от неотдавнашното минало още проблясвали така предпазващите огньове на Смутното време, че духът неволно се отдръпвал обратно, навътре, към духовно достоверни, от векове осветени форми на древността, донесли спасение на безброен легион души – прадеди и прапрадеди.

     Така през XVI век се обозначил, а през XVII век се определил духовен процес от изключителна важност. Той можел да се очертае със следните взаимно допълващи се определения:

     а) като разпад на първичната монолитност на душевния строй;

     б) като диалектически неизбежно преминаване през продължителен етап на вътрешна дисхармония;

     в) като развитие на способност за едновременно съзерцание на противоположни духовни дълбини;

     г) като културно и трансфизическо разширяване на границите на личността;

     д) като борба на мисълта за осмисляне на метаисторическия опит.

     Би свидетелствало за пълна безпомощност, за неспособност да се вниква в същността на културно-историческите процеси предположението, че даденият духовен процес e бил прекъснат, заглъхнал или се е затворил в староверство. Напротив, цялата религиозна философия и историософия на XIX век – от Чаадаев и славянофилите до Владимир Соловьов, Мережковски и Сергей Булгаков, цялата душевна раздвоеност, цялото съзерцание и емционално-жизнено преживяване на двата духовни полюса, свойствено както на Лермонтов и Гогол, така – в още по-голяма степен – и на Достоевски, Врубел и, накрая – на Блок, се явяват не нещо друго, а следващи етапи от този процес.

     Да проследим това по-подробно.

     Разпадът на първичната монолитност на душевния строй достигнал през XIX век такава дълбочина, че на неговия фон даже изпълнената с противоречия, сложно еволюираща личност на Пушкин, преминала през противоположните полюси на религиозните и политически възгледи, ни се струва, въпреки всичко, монолитна – в сравнение с душевния облик на неговите съвременници и потомци.

     Под знака на вътрешната дисхармония стои почти цялото културно творчество на XIX век. Едва към края му се набелязва един от пътищата на неговото преодоляване – преодоляване, обаче,  непълно и изпълнено с възможности за още по-дълбоки катастрофи – и в общоисторически план, и в плана на личната есхатология, тоест за следсмъртната съдба на човешките шелтове. Тук аз имам предвид това колосално движение, при изворите на което се издигат фигурите на Плеханов и Ленин.

     Способността за едновременно съзерцание на противоположните духовни дълбини се оказвала не нещо друго, а съответстваща на новата културна възраст на нацията с проявление в духовната сфера на изконната руска способност за неограничен размах: на същия този размах, който във времената на примитивните и монолитни натури се изразявал психологически – в слятостта на душевния строеж с ширината на необозримите гори и степи, емоционално – в богатирската смелост, а исторически – в създаването на монолитна държава от Балтика до Тихия океан. Печорини и Пиеровците Безухови, Ставрогини и Ивановците Карамазови, героите на „Очарования странник” и „Престъпление и наказание” – внуците на пътешественици и опричници, монаси и разбойници, казашки атамани и запалили самите себе си разколници; само различна възраст на културата и следователно – различни сфери на размах.

     Това водело до културно и трансфизическо разширяване на границите на личността – факт твърде очевиден, за да се нуждае от каквито и да било илюстрации или коментари.

     Що се отнася до борбата на мисълта за осмисляне на метаисторическия опит, то с това всъщност били заети всички изтъкнати руски умове на XIX столетие, и то независимо от факта, че самото понятие „метаистория” оставало все още неформулирано и даже неосъзнато. Нима в размишленията на Белински по повод новата руска литература не се чувстват усилия да се прочете историята като система от видими знаци за някакъв невидим духовен процес? Нима в нямащата равна историческа епопея на Лев Толстой народните маси и техните вождове не стават проявления и даже оръдия на отвъдпределните сили? Нима в историческите концепции на Достоевски не блещука непрекъснато тази отвъдна светлина, превръщаща историческите перспективи в изместени, обърнати, странни и очароващи перспективи на метаисторията? Ще започне ли някой да отрича тази духовна гледна точка на националното минало в платната на Суриков, в народните драми на Мусоргски? – Аз се ограничавам само с посочването на корифеите на XIX век; за изброяване на имената от по-малък мащаб би била необходима специална глава.

     И така, и петте признака на разбираемия процес, които аз посочих на предишната страница, се оказват налице. Ние се убеждаваме, че процесът, възникнал в незапомнените времена на опричнината – процес на преживяване на двата полюса на трансфизическия свят, тяхното познаване и осмисляне, преминавайки от фаза на фаза, към ХХ век достига висотата на гениалните художествени обобщения и философски интуиции. Не мисля, че има нужда от разясняване, че събитията на ХХ век трябва още повече да задълбочат този процес, трябва да доведат до крайност и вътрешна дисхармония  и борещите се концепции, и емоционалната нажеженост на поляризиращите се идеи, с това подготвяйки фазата на някакъв синтез, предстоящ за следващите поколения.

     В този смисъл ние не можем да не усещаме себе си като кръвни потомци на тези, които преди 250 години извършвали, за нас сега вече почти недостъпния, подвиг самозапалване; и на тези, които в следващите десетилетия създавали сказанието за невидимия град Китеж.

     Всичко изложено създало предпоставки за кристализация на тази легенда именно в разкола. Естествено, че именно в глухите гори отвъд Волга, от памтивека озарени от лампадите на скитското житие на угодниците Божии, разположило сказанието този град на праведниците на брега на Светлояр. Неговата връзка с външния свят се осъществява чрез града Малый Китеж, изнесен на границата на степите – символ на историческата църква с нейните човешки слабости: на тази историческа църква, чиято истинска духовна същност скрива от търсещите души, помътнява, изкривява мъгливия, плътен и чувствен православен егрегор. Под ударите на внезапно нахлулия външен враг историческата църква гине „без бой с огромен позор”. Но, разбира се, гине не цялата: Феврония дева, олицетворението на Идеалната Душа, измамена от тази поезия, която може да изхожда от Навна и само от нея, встъпва чрез страдалческа смърт във Велики Китеж. Велики Китеж е телесно беззащитен; неголямата войска на неговите герои приема мъченически венец в битката над Керженец. Тогава, в отговор на горещата молитва на целия народ пред Великата Застъпница, градът тайнствено се потопява на дъното на Светлояр, „в живот вечен” – преминава в друга сфера на битието.

     Сказанието е отразило в преобразен вид същността на разкола така, както тя е изобразена в неговите най-добрите мечтатели, съзерцатели и „поети на сърцето”. То до неузнаваемост е идеализирало действителността, да; но именно с това то е дало образ, несравнимо по-дълбок, дълговечен и универсален, отколкото самото историческо явление на разкола: мистерията на народа, културата или отделната душа, чиято неприкосновена вътрешна светиня, опазвана от йерархиите на Светлината, остава недостъпна за никакъв, дори за най-могъщия враг, отдръпвайки се в тайнствената духовна дълбина от всяко нахлуване, от всяко враждебно докосване.

 

 

Прочетено: 1289 пъти