Книга VIII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ЦАРСТВОТО МОСКОВСКО

Глава 1. СМЯНАТА НА УИЦРАОРИТЕ

       Демиургът на свръхнарода снема своята благословия от демона на държавността, когато дейността на последния започва да се диктува само от неговото черно ядро. Именно в този момент в историческия слой се лишава от демиургическа инволтация и човекооръдието на уицраора. 

       Това е формула. Но формула, в която всички понятия са антропоморфизирани, за да станат съизмерими с нашите способности за разбиране. Така ще се наложи да правим и занапред. Аз не знам други начини да се направи моята тема удобна за излагане. 

       И така, загубата от царя на способността за възприемане (или на правото за възприемане) на демиургическата инволтация, цялостното му превръщане в оръдие за инфрафизическа тирания – ето смисъла на Александровската свобода, тоест на този период в царстването на Грозни, за който това прозвище е закрепено. 

       Своеобразието от подобни метаисторически и исторически положения се заключава в това, че подчинението на черното ядро винаги и неизбежно води уицраора и неговото човекооръдие до едновременен сблъсък и с двете взаимно противоположни начала: със светлата диада на свръхнарода и с Дингра – от една страна, с Велгата – от друга. Защото вътрешните сили на антикосмоса са раздирани от борба и противоречия: неговото устойчиво равновесие е само цел, която поставя пред себе си Гагтунгр, цел, която би могла да бъде осъществена само чрез  универсална тирания. 

       Но тиранията има своя безусловна логика. Раздробявайки се в историческата действителност на множество проводници, на хиляди човешки личности, с тяхната сложна душевна структура, тираничната тенденция губи своята монолитност. Проводниците сами се изтръгват изпод контрола  на центъра, сами започват да мъчат тялото на държавата. Би било наивно да се мисли, че дейността на Грозни е приела форми опасни за самата държава само по силата на случайности. Такива форми приема всяка тирания; нещо повече: именно те се явяват нейни признаци. Можем да проследим този процес както по време на властването на Калигула, Нерон или Домициан, така и в епохата на Людовик XI во Франция, при Чингиз-хан на Изток, при Ауренгзебе в Индия, при Хитлер в Германия и т.н. 

       Вместо укрепване на държавното начало, опричнината внесла в общонародния живот само смут, ужас и паника. И ако в произвола, в садистичната жестокост, в анархическата разюзданост на антисоциалните страсти на управляващото малцинство изобщо се проявява въздействието на Велгата, то къде да търсим по-яркото проявление на тези сили, ако не именно в опричнината? 

       Вече с никакви деяния, даже с отмяна на опричнината, да поправи това дело Грозни не можел: това вече бил не човек, а приживе разпадащо се душевно същество, неспособно да се движи направо в нито една посока. И когато, накрая, той в безмислена ярост умъртвил наследника на престола, от него – и от неговия деградиращ род, отстъпил и демонът на държавността. Не е чудно, че последните години от царстването на Грозни са непрекъсната поредица от провали. 

       Станало ли е ясно на демоничното съзнание на Жругр, толкова далечно от нас, че историческият вариант на неговата собствена тиранична тенденция го заплашва с възможността да загуби даже това, което вече е придобил? Но уицраорът може да отстъпи временно; да измени своята основна тенденция той не е в състояние, както не е в състояние да изхвърли от себе си своето ейцехоре. Изтръгнал се от ръцете Йоан IV – започва да се подготвя Йоанн V, същият този царски син Иван, чието изкачване на престола с такова униние и страх очаквали съвременниците. Царският син загива от ръцете на собствения си баща, опитвайки се да спаси от неговите страстни желания своята млада бременна жена; с удар с коляно в корема на собствената си снаха, с убийството на своя внук, разяреният старик довършва убийството на своя син. Тогава демоничната инволтация на династията на Рюриковичите се прекратява окончателно, завинаги. Нека благочестивият Фьодор Йоанович царува както знае: той, така или иначе, дълго няма да живее, а и ще управлява не той. Нужен е нов, млад, силен, здрав род – род възходящ. Нито един клон на разклонилото се дърво на Рюрик не подхожда: “патриархалният” тип мислене, феодалните предразсъдъци, олигархическите тенденции, духът на съперничество, животинската привързаност към това, което е било досега – всичко това е неотменимо присъщо на всички староболярски фамилии. Какво е нужно? Нужен е волеви характер на истински държавен мъж. Нужен е смел и в същото време – внимателен ум. Нужна е свобода от феодално-болярските черти на мислене. Нужно е прекомерно, но можещо да се скрива за определен период от време властолюбие. Нужна е, накрая, способност за обхващане и разбиране на проблемите от европейски мащаб. Иначе казано, нужен е Борис Годунов. 

       Препятствията се отстраняват, пътят се разчиства, в умовете се парализира определящият всичко досега принцип на знатността на произхода – и, за пръв път в цялата история на Русия, парвеню не от знатен род се изкачва на престола. 

       Не: твърде късно. 

       Мъчително било – и за Годунов, и за цялата страна – да наблюдава, надзъртайки от  една далечна епоха, как демонът на великодържавието се опитвал да потули резултатите от собствените си деяния; как той се стремял да си върне помощта на демиурга, предлагайки цар Борис като личност приемлива и за двете страни; как се внушавали на Борис такива мероприятия, такива държавни замисли, които биха могли да спечелят слава на всеки управител. Наследникът на престола на Фьодор бил възпитаван с безпрецедентна загриженост и далновидност; от него явно се стремели да направят не само мъдър управител, но и високонравствен човек, достоен да стане родомисъл, ако примирието с демиурга се  състои. И в същото време тираничната тенденция непрестанно си пробивала път през тези начинания – ту под формата на нови вълни немилости и екзекуции, извикващи в паметта дните на Грозни, ту в узаконяванията, които принуждават да се отнесе окончателното установяване на крепостното право именно към епохата на Борис. 

       Когато в трагедията на Пушкин цар Борис тъжно се вглеждал в поредицата свои благи държавни начинания и в техния фатален провал, той – според поета, е склонен да вижда причината за това в този морален закон, който направил него, убиеца на царския син, недостоен за короната. Това отклонение е характерно за тези, които се опитвали да пренесат нормите на човешкия морал и наивното нетърпеливо изискване за възмездие непременно тук, в този живот – върху явления с голям мащаб, коренящи се в метаисторията. Нима не знаем множество случаи, когато неизмеримо големи престъпления са оставали ненаказани за носителите на власт, по-точно – не наказани тук, на обозримия за всички етап от техния необозримо продължителен духовен път? Нима Тимур, Хенри VIII, Людовик XIV, Сталин – всички тези властници, умрели от естествена смърт на преклонна възраст, на върха на могъществото си, са били в състояние поне просто да разберат защо и с какво терзае себе си пушкиновия Борис? – Работата, разбира се, е в друго. А именно в това, че вече никой деятел, издигнат от уицраора, няма да получи санкции от висшите йерархии; в това, че уицраора е оставен един на един с последствията от своя тираничен опит по времето на Йоан. 

      Както Нютон, при цялата си гениалност, не можел през XVII век да се „издигне” до идеята за теорията на относителността, така и Пушкин не е можел да превиши нивото на историческия опит и метаисторическото съзнание, свойствени на XIX столетие. Гениалността му проличала в това, че той интуитивно усетил етичната природа на конфликта между замисъла на Борис и тегнеща над него неблагословеност. Не трябва да се учудваме на това, че великият поет, творил преди 130 години, обяснявал този конфликт с елементарно нарушаване от царя на нравствения закон. 

       Всеки знае до какво е довело това, че Годунови били предоставени на собствените си сили. И, вероятно, никой, запознавайки се с историята на Смутното време, не може да остане безучастен към гибелта на младия цар Фьодор Борисович. Притежавайки такава душевна чистота и благородство, така грижливо възпитан в очакване на предстоящите задачи на царстването, такъв мъжествен и добър, той гине „за греховете на баща си” като шестнадесетгодишно момче, едва изкачило се по стъпалата към трона, и загива – при това от такава ужасна смърт, че младият богатир губи съзнание от болка, с което, в края на краищата, дава възможност  на своите убийци да доведат делото си до край. Само че той загива “за греховете” не само на Борис, но и за греховете на четирима Йоановци, трима Василиевци, Дмитриевци, Симеоновци и т.н. – загива за греховете на всички, сплели тази карма на  престола, която сега това момче понесло. Той загива от това, че в тази епоха демиургът отхвърлял всичко, даже благо, ако то произхождало от уицраора или било използвано от последния за себе си. Но ясно е и друго: прекрасната човешка природа и леката лична карма на Фьодор II го ограждали от следсмъртна кармична връзка с уицраора и с неговата съдба; тази връзка приключила с неговата мъченическа кончина. Всичко благо, проявено от човека, дори то в своята непосредственост да е било отхвърлено от демиурга, не може да не даде плодове в духовното следсмъртие на личността. През определения му предел страдания Фьодор преминал в своя смъртен час. След това му предстояло да събира прекрасни плодове от посятото приживе и вместо тежестите на царстването в Москва, за достойното носене на които той бил напълно готов, да поеме бремето и радостта на съответстващия път в Свята Русия. 

       Изпреварвайки хода на събитията, ще обърна внимание на съдбата на друг деятел от тази епоха, външно несходна със съдбата на Фьодор II почти в нито една черта, но близка до нея по метаисторически смисъл: съдбата на Михаил Скопин-Шуйски. Всъщност Първият Жругр се опитал за последен път да вмъкне в историята свой проводник, избирайки за това щастлив пълководец, доблестен държавен мъж, високонравствен човек, народен герой. Но късата верига от блестящи победи на Скопин се скъсала катастрофално в този момент, когато умиротворението на държавата изглеждало вече въпрос на най-близкото бъдеще: по време на пир при друг Шуйски – бездарен честолюбец, възнамеряващ да заеме престола след бездетния Василий IV, на Скопин бил поднесена, от красавицата-стопанка, чаша с отровно вино. 

       Смъртта на Скопин предизвикала взрив на народна мъка невиждана от времето на смъртта на Невски. Столицата, градовете, селата, манастирите се огласили от ридания. Поривът на скръб обединил всички слоеве на Москва от патриарха и болярите до градското простолюдие. Цар Василий паднал край своето тронно кресло, късайки в отчаяние косите и дрехите си. Даже командирът на шведските наемници, лютеранинът, преклонил колене пред гроба на героя и грубото му лице било мокро от сълзи. Изглежда: в какво, ако не в тази всеобща мъка, да се търси доказателство за това, че Скопин бил познат на демиурга на свръхнарода, че на него му предстояло да стане родомисъл, спасител на страната и на нейната държавност в толкова неблагоприятен час? Но, повтарям, не винаги и не всички светли движения на народния дух биват предизвиквани от тази йерархия. Ако зрението на демиурга не беше по-зорко, отколкото зрението на народната маса и нейните вождове, ако неговата мъдрост вече не беше далеч надминала човешката, той не би бил демиург на свръхнарода. Нещо невидимо за народа, но известно на него, го принуждавало да удържа ръка от благославянето на Скопин, от укрепването на съдбата на този герой с щита на своята санкция. Последен вик на уицраора за помощ – ето какво било издигането на Скопин: с това той се отричал още веднъж пред Яросвет от своите тиранически претенции, от своето минало, най-малкото сега, в този момент, за известно време. Повтаряло се по същество същото, което станало и с Фьодор II. 

       В зрелища подобни на картината на всенародната мъка в часа на смъртта на Скопин за метаисторическо съзерцание е заключен източник на благоговейно чувство, сходно – колкото и да е странно, с просветляваща радост. Непрогледността е чужда на метаисторическия мироглед. На метаисторика не се налага да се съмнява в това, че огромната народна любов и предизвикалите я деяния не подлежат на закона за унищожението, ако деянията са били светли, а любовта – оправдана.  На героя, преминал през през смъртния си час, именно с това се откриват нови и нови пътища за творческо въздействие на историческия слой отгоре надолу. Деянията на Скопин не били приживе приети от Яросвет. Но високият замисъл на тези деяния не можел да не донесе своите плодове и, при влизането на неговата душа в синклита на метакултурата, препятствия повече нямало. И с какви граници можело да се очертае, на какви везни можело да се претегли, с какви понятия можело да се определи  значението на духовно-творческия принос в делото по спасяването на Русия, в нейното метаисторическо строителство, което било извършено от Скопин – а може би се извършва и сега, точно както и от героите на предшестващите епохи, в тяхното отвъдпределно битие?

       Но, подготвено от вътрешната метаистория на Русия, Смутното време се усложнило, както е известно, с това, че на запад, до самите граници и даже частично на руска земя, се формирала държавата Полско-Литовска: толкова млада, колкото и самата Русия, и също така встъпила на пътя на войнственото разширяване. 

       Във връзка с излаганата концепция, тази държава принуждава да се заговори за нея само веднъж, а именно – сега. Разбира се, каквито и да било съображения по повод толкова обширна и сложна тема, като метаисторията на Полша, тук биха били неуместни; а и аз нямам за тях никакво право. Напълно необходимо е само едно: да посоча съществуването под държавността на тази страна, в тази епоха, на някакво инфрафизическо същество, което аз, без да навлизам в подробности, се решавам да назова уицраор на Полша. Сложните отношения, свързващи това младо и слабо, но вече обземано от претенции същество с войнстващия демон на папството, спомогнали за кристализация, в полските управляващи кръгове, на определена настройка на ума. Тя се свеждала до крайно емоционалната идея за създаване на силна държава в източната покрайнина на католическата цивилизация за сметка на и против Русия. Като идеал се виждала възможността за изкореняване в Русия на православната култура, попадане на тази страна под властта на полската държавност и включване на руснаците, като малка и изостанала нация, в числото на сателитите на римо-католическия свръхнарод. 

       В търсенията на човешката личност, способна да стане негово временно оръдие, уицраорът в Полша открил в Енроф същество, още напълно непознато, но дълбоко убедено в своите права над руския престол и готово, заради постигането на тази цел, на съюз дори със самия дявол. 

       Да спомогне за изясняването на въпроса за произхода и истинското име на този човек метаисторическото съзерцание, от само себе си се разбира, не може. То може, в дадения случай, да доведе само до едно: до откриване в съществото на непознатия на някакъв компонент, който е притежавал непоколебима увереност в своята органическа връзка с преди това царствалата в Русия династия, в своите права над заетия от узурпатора трон и в дълга за отмъщаване на този узурпатор.

       Желязната непоколебимост, да не кажем маниакалност на тази идея, се намира в поразяващо противоречие с човешкия характер на Лъжедмитрий – непостоянен, безгрижен и вятърничав. Този човек можел да изпада в малодушно отчаяние и да бъде обземан от неоснователен възторг, можел да строи най-лекомислени планове и самоотвержено да се отдава, забравяйки всичко, на чувствени влечения. Той бил способен да постави под заплаха от провал своя замисъл заради страстта си към някоя миловидна полякиня, а на другия ден да ù измени с харесалата му се Ксения Годунова. Самия себе си той си представял с еднаква лекота ту с корона на император (не само цар, а именно – на император), ту в дрипите на изгнанник. Но идеята – даже не идеята, а ирационалното чувство за своето право над престола, за своята царственост, не помръкнало в него никога. Потресаващо впечатление прави последната минута от неговия живот, когато той, прострян на кремълските камъни, с разбита гръдна клетка и счупен крак, видял над себе си извадените мечове и разярените лица на преследвачите си. Именно за правата над престола – и само за това, промълвил, почти вече несвързано, неговият вцепеняващ се език. 

       Подобна двойственост на съществото е естествена при наличие в него на някакъв чужд Аз – тази двойственост може да не се осъзнава от нейния носител (за нейното осъзнаване се изискват някои, не често срещащи се, особености), но вече самото пасивно наличие на този чужд компонент води до катастрофална декоординация между жизнената цел на човека и неговия характер, между неговите данни и неговото поведение. С непознатия, известен под името Лъжедмитрий I, се случило именно това. В неговата личност от ранна възраст, може би почти от раждането му, се промъкнала и загнездила една от множеството бездомно носещи се черупки, търсещи пристанище в живите същества – тези черупки, тези късчета, на които се разпаднала част от съществото на Грозни, станали плячка на Велгата. За да не повтарям всеки път, щом заговоря за тях, многословни описания, занапред към тези късчета от личността ще прилагам термина “микро-его”. 

       Увереността в своята идентичност с  убития царски син била, очевидно, само индивидуална аберация на съзнанието на този човек, естествена за елементарния характер на неговата природа, чужда на всякакъв мистицизъм и склонност към самоанализ. Иррационалното чувство за своята царственост изисквало разсъдъчна обосновка, оправдание. И невъзможно би било да се намери основание по-правдоподобно, отколкото това, което било отначало подсказано от разсъдъка, а след това се сляло с основната идея. 

       Така, необикновената съдба на Лъжедмитрий се определила (доколкото тя изобщо се определяла от причини вътрешни) от два фактора: от парчетата от съществото на загиналия родомисъл-тиранин и от собствения строеж на характера на непознатия. Именно тази нехармонизираност породила действия не само не приведени в съответствие с основната цел, но и по фатален начин противоречащи ù. 

       В дълга поредица странни – странни именно със своята елементарност – грешки на непознатия, две се набиват особено в очи. Едната, разбира се, се заключавала в тези отношения, с които той се свързал с Марина – жена изключително хитра, но напълно лишена от държавенически разум. Известно е, че именно Марина се оказала един от главните възбудители на конфликта между Лъжедмитрий и московското общество; именно с нея и за нея шляхтата домъкнала в Москва навиците за немарлив държавнически бит на Полша, цялата негова анархия, произвол, цялото му войнстващо високомерие. Другата грешка на Лъжедмитрий се състояла в пълното неразбиране от него на своето положение в Москва и в цялата поредица от негови пропуски по време на царстването му. Тези пропуски (като се започне с помилването на Шуйски след разкриването на първия заговор и се свърши с демонстративното пренебрегване на всички традиции и навици на московския начин на живот) наливали масло в огъня на конфликта дотогава, докато не довели до катастрофа. Те за пореден път показват колко чужда е била за тази небрежна и, в същност, добродушна натура завладялата я жизнена идея. 

       Метаисторическа инстанция, най-активно проявяваща се тогава в силите на московското общество оставал, освен Велгата, отслабналия демон на великодържавното устройство. Той бил все още жив и нищо, освен смъртна схватка между двата уицраора, не можело да стане в резултат от възцаряването на Лъжедмитрий. За да може, напрягайки сили, да погуби врага в своето географско средоточие, в Кремъл, докъдето силите на уицраора на Полша едва можели да достигнат, Жругр все още бил достатъчно активен. Главното е, че самата Велга вече не се нуждаела от своето оръдие: разклащайки централната власт в държавата, намесвайки в живота на страната чуждоземни сили, разтърсвайки със своето самозванство всички обичайни норми и авторитети в цяло поколение руснаци, непознатият изиграл своята роля.

       Разсъжденията за това, че с някои свойства на своя ум Лъжедмитрий стоял над московското общество на онова време и за това, че ако не беше стечението на обстоятелствата, определили успеха на държавния преврат през май 1606 година, царят би могъл достойно да прдължава най-прогресивните начинания на своите предшественици, от метаисторическа гледна точка са лишени от смисъл. Каквито и да са били неговите субективни намерения, Лъжедмитрий оставал пришелец лишен от органични връзки с руската култура и държавност. Той не бил поддържан на своя разклатен трон нито от йерархиите на свръхнарода, нито от демона на великодържавието, нито даже от тази инфрафизическа хищница, чиито сили му помагали преди това в борбата за власт. Непълна година е най-естествения срок за царстване на подобен фантом.

       Когато пред метаисторика застане такъв ред въпроси като свидетелствата на съвременниците за различни тъмни чудеса над разкъсаното и поругано тяло на самозванеца, него не го интересуват станали ли са в действителност въпросните факти така, както са описани. Колкото и изкривено да се пречупвали фактите в стила на наивната фантастика от магически-религиозното съзнание на епохата, сами по себе си – и даже именно така, както се описват те от съвременниците, те говорят за известен метаисторически опит, преживян в тази епоха не от единици, а от огромни човешки множества и засвидетелстван от различни автори. През тези образи избива парещо усещане от близостта на буйстващите отвъдни сили, чиято играчка бил непознатия. Какви войнства са ликували над неговия труп на Червения площад в тази апокалиптична нощ – какви и защо? 

       Уицраорът не приел в своята материална тъкан нито една частица от загиналия: нямайки власт над безсмъртната част на неговото същество, стремително падащо на Дъното на Шаданакар, той разсякъл останалото на много части и ги разхвърлял по слоевете от Скривнус до Друккарг. Новото мимолетно човекооръдие на демона точно възпроизвело в Енроф този акт над това, над което имало власт: над физическите останки на непознатия. И пушката, заредена с пепелта на Лъжедмитрий, стреляла в посоката на полската граница. Но този акт на ненавист и мъст се оказал самоубийствен. 

       Разбира се, не само на нивото на XVII, но и на нивото на XX век  не е лесно да се приемат някои неща. Като абсурд, като бълнуване могат да се сторят мислите за това, че, например, едно от микро-егото на Грозни, вселило се в съществото на непознатия, отровило целия му душевен състав и, в същото време, подобно на някои микроорганизми в хранителна среда, влязло в процес на набъбване; за това, че смъртта на непознатия се оказала застрашителен пример за разпръскване на това същество не само във физическото, но и в инфрафизическото пространство; и за това, накрая,  че всяка от тези частици започнала нов цикъл на съществуване, като се прилепвала, като паразит, към душите на живите и пораждала такива исторически явления, каквито другите епохи не познават. В продължение на десет години те се раздробяват и умножават в своеобразна прогресия, стремително ставайки по-дребни, по-малки като мащаб на личността и размах на действието. Накрая вече се стига до изцяло призрачни образувания, за които на историята са известни само техните прякори. Понататъшният процес на раздробяване се скрива от нашите очи зад границата на обозримите слоеве на инфрафизиката. 

       Разбира се, задгробната съдба на шелта на Лъжедмитрий, който се проявил приживе не само в хазартната игра с интересите на народа и държавата, но и в редица великодушни действия и в целия тонус на своята личност, напълно достъпна, явно, за възходящо движение – следсмъртието на този шелт не можело да бъде идентично на следсмъртието на прилепилото се към него микро-его. Но, каквито  и да са били някои от личностните качества на този човек, неговата историческа роля – разклащане на обществените и нравствени устои на Русия, обективно била осъществяване на неговата тъмна мисия. Най-близките етапи от следсмъртието на всички носители на тъмни мисии са едни и същи: падане на Дъното. Само след векове пребиваване там се изкупуват тъмните мисии, след което – ако Гагтунгр не завлече злощастния шелт отново в Гашшарва – за шелта започва нов етап: изкупление, в шрастра, на този кармичен товар, който е бил създаден от личността по време на нейното пребиваване на земята като глава и укрепител на държавата. Ето защо самозванецът пребивава сега в Друккарг, като се труди като роб-каменоносец сред други затворници-владетели. 

       А в това време около всяка частица на дробящото се микро-его на Грозни възникват тъмноетерни завихряния, надигат се  нагоре като вълни движенията на казачеството, на служещото дворянство, на разоряващото се селячество,  на декласиращата се сган, на голтаците. Настъпва период, когато – ако може да се говори за нечия власт над страната, то е само за властта на Велгата. 

       Нейното пробуждане и излизане от Гашшарва в шрастра на метакултурата, фуниевидните витки на нейните свистящи покривала, лилави и черни, поклащащи се над свръхнарода, се случва всеки път, когато отслабва мощта на държавническия демон. Толкова повече били основанията за нейното откриване в тези случаи, когато тираническата тенденция на уицраорите и тяхното насилие над милиони човешки съдби предизвикват обезценяване на животите и разголване на човешкото тяло. Не “боговете жадуват” – жадува великата трансфизическа хищница – би могло да се каже за такива епохи. 

       Тя се надигнала от своите дълбини, предшествана и съпровождана от същите тези бесовски пълчища, които отвъдният опит на народа е изобразил в безброй фантастични разкази от онова време. 

       Понякога може да изглежда, че нейните изстъпления напомнят древните оргии на каросата: същото лудуване на разюзданата стихия, същите изблици на геройства и водовъртежи на похотта; и понякога действително не веднага ще различиш историческите проекции на двете начала. Но това е само привидно сходство, само резултат от сплитането на тези начала в смъртна схватка, тъй като великата Разрушителка заплашва, преди всичко, именно Ваятелката на плътта на народа. Импулсът за разрушение и осквернение, разгулът на центробежните антидържавнически сили, претъркулващите се вълни на гражданските войни, борбата на всички против всички, въвличането на чуждоземни разрушителни сили в общата яма на всенародния хаос, сблъсъка на най-малките диференцирани частици – такава е историческата проекция на отвъдпределните деяния на Велгата, вмъкваща на части живата материална субстанция на народа, неговата арунгвилта-прана, в цепнатините на инфрафизиката. 

       Този хаос забушувал на повърхността на историята още при Василии Шуйски. Неговото царстване – това са предсмъртните конвулсии на първия уицраор; това са конвулсивните, вече почти слепи замахвания на неговите пипалца, мятането на неговата глава на непредставимо дългата му шия, потръпването на неговото тяло, приживе раздирано от враговете. 

       С печата на безславието, на непълноценността, на непоправимия духовен ущърб, е отбелязано това царстване от начало до край: провъзгласила Шайски за цар, както е известно, стихийно събралата се на площада тълпа, а четири години след това, този цар, хванал се за касата на вратата, извлекли от двореца и постригали за монах, държейки го за ръцете и подавайки на глас, вместо него, тези реплики, които се изисквали за чина на подстригването. Отразявайки безмерното унижение на  уицраора, огледалото на историческия план ни показва зашеметяващ заключителен епизод: грохналия Шуйски в полски плен, целуващ в Краков, пред очите на целия двор и шляхтата, ръката на Сигизмунд. Подобно унижение руската държавност не била изпитвала от времената на посещенията на князете при хана на Златната орда. 

       Какво означава нищожната личност на Василий IV? Какво означава именно нейното нищожество? Очевидно, инволтиращите сили на демона на великодържавието стремително се изтощавали; впрочем, друг процес било трудно и да се очаква след разрива с демиурга. Явно положението било такова, че се налагало, ако можем да се изразим така, да се хващат за всеки политически деятел, който би притежавал поне две свойства: органична свързаност със старото държавническо начало и жажда за власт. 

       Това било печално царстване, когато Жругр можел да види как се пъпкуват от него неговите деца и всяко от тях можело и искало да изяде самия него и да заеме мястото му. Те се въплъщавали в тези ядра на новата държавност, които изглеждат на историците като възникващи в хаотичната стихийност на революционните движения. За борба вече не достигали сили, налагало се да се викат на помощ ту поляците, ту шведите, показвайки на чужденците път към самото сърце на страната. В ръцете на Москва оставало само неголямо  късче от тази, до неотдавна толкова обширна, държава. След смъртта на Скопин и детронирането на цар Василий часовете от живота на Първия Жругр били преброени. Той умрял в този метаисторически момент, на който в историческия слой съответствало междувластие. 

       Рожбите на Жругр се извивали, борейки се едно с друго и бързайки да уплътнят своите тъмноетерни тъкани – разновидови струпвания, в мнозинството си имащи облика на войнства, опълчения, дружини, понякога даже и на разбойнически шайки. Вероятно, това, което възнамерявам да кажа, ще ви се стори не напълно понятно, но да се заобиколи този факт е невъзможно: бъдещият уицраор трябвало да погълне сърцето на своя предшественик и баща, средоточието на неговите чувства и воля, безприютно носещо се, в състояние на неизразимо страдание, по пространствата на Крагра – този слой, където се провеждат битките на уицраорите – след като неговият демонически шелт се спуснал в дълбокия Уппум, света, наричан Дъжд на Вечната Тъга. Схватките и взаимоистреблението на жругритите и изстъпленията на Велгата сякаш нямали край. Дингра изнемогвала в борбата си с инфрафизическите хищници. Съдът на народоустройството бил разбит. Навна, като сияеща мъгла, се издигала нагоре, а отдолу се вдигали, преграждайки нейното разстилане върху народа, вълните на инфрафизическата стихия. Поставял се въпроса за  метаисторическото и материално битие на свръхнарода. 

       А междувременно уицраорът на Полша предприемал нов натиск. 

       За огромна радост на Русия този уицраор, чийто характер толкова изчерпателно се отразил в обърканата държавност на шляхтска Полша, бил, ако ни е позволено да се изразим така, сам на себе си враг: не желаейки нищо да постави над своя кратковременен произвол, той не съумял да обезпечи на своето човекооръдие възможност практически да осъществи уицраориална инволтация; той не съумял даже да избере за свое оръдие човека, чиито индивидуални особености биха отговаряли на поставените задачи. Ако начело на движението се беше оказала личност по-волева и далекогледа, с по-ясен ум, отколкото Сигизмунд III, събитията биха се обърнали по друг начин, на московския престол би се оказала полска династия, и трудно би било да се отгатне какви нови исторически сътресения би повлякло това след себе си. 

       И все пак съдбата на уицраора на Полша продължавала да се движи по възходяща линия. Поляците владеели сърцето на Русия – Кремъл, а наоколо все още клокочела страната изглеждаща обезглавена и все пак – жива. 

       Какво изяснил страшният опит на тази апокалиптична епоха на самия Яросвет? Даже не дръзко, а просто наивно би било да се опитваме да осмислим този опит ние, със своето триизмерно съзнание. Но този еквивалент, който се проецира в това съзнание, неизбежно опростявайки се, придобива вид приблизително ето на какъв ход на идеите. 

       За осъществяване на целите на Яросвет на земята, за раждането от него от Колективната Душа на свръхнарода на Звента-Свентана, свръхнародът трябва да дорасне до създаването на достойно материално вместилище; такова вместилище може да бъде само народоустройство неизмеримо по-съвършено от която и да е държава. Всеки уицраор на руския свръхнарод ще носи в себе си изкривяващото и гибелно ейцехоре. Така. Но кой, освен могъщите Жругри, би могъл да запази свръхнарода от поробване от уицраорите на другите държави, които го обграждат? Кой би могъл да обезпечи на каросата Дингра възпроизвеждането на нови и нови поколения хора в Русия? Кой би могъл да огради Навна от опасността от пленяване от чуждите уицраори, или от нейното развъплъщаване, от нейното завръщане в небесния Рангарайдр, но не в качеството си на изпълнил своята задача велик колективен Аз, а само като монада, претърпяла непоправило крушение в Шаданакар и принудена да започне своя творчески възход отново, в непредставими времена, пространства и форми? Пътищата към бъдещото всемирно братство били скрити от непроницаема мъгла. Но, за да отстрани от свръхнарода опасността, надвиснала над него сега, за да обезпечи неговото понататъшно физическо съществуване, оставало едно: да спре своя избор на една от рожбите на първия уицраор, да влее в него сили, да го благослови за бой с външния враг и с вековно  съществуване в бъдещето като велика държава, като единствено възможната засега закрила на Колективната Душа. 

       И изборът бил направен. Потенциален носител на най-здравото ядро на народоустройството, най-пълноценният пласт на нацията се оказвала средната класа: занаятчии, търговци, дребно духовенство. Там все още се пазели старинните нравствени устои, способност за подвиг и самоотречение, воля за строителство на живота и за творчество, душевна цялостност, чистотата. 

       Чрез великия родомисъл на Смутното време – патриарха Хермоген, се обърнал демиурга на свръхнарода към неговите коренни слоеве. Хермоген с мъченическа смърт заплатил отправения от самия него призив, но призива подхванал  родомисълът Минин. Златото и среброто, изливащо се в младото опълчение, усилващо и умножаващо го, ставало физическо подобие на тези висши сили, които се вливали в новия уицраор от стоящите над него източници на светлата воля и власт: Яросвет и Синклита на Русия. Настъпило време за могъщо изливане в историческия слой на волята на втория демон на държавността и на самия демиург – изливане, обхващащо все по-широки слоеве от народа, превръщащо дворянството, търговското съсловие, духовенството, казачеството и селяните в участници в подвиг и водещо към Москва опълчение под водителството на родомисъл Пожарски за завършване на кървавата всерусийска драма: смяната на уицраорите. 

       Когато Велга, зад стените на подземния Друккарг ранена от новия Жругр, отпълзяла, извивайки се, като поникнали и разкъсани черни покривала, в своята Гашшарва, а уицраорът на Полша влязъл в пределите на своята страна, лижейки раните си, зеещи на местата на откъснатите пипалца – новият Жругр погълнал сърцето на първия и новата династия, венчана от Яросвет и силите на христианския мит, пристъпила към работа над новото историческо народоустройство на Русия.

 

 Прочетено: 1219 пъти