Книга I. РОЗАТА НА СВЕТА И НЕЙНОТО МЯСТО В ИСТОРИЯТА

Глава 2. ОТНОШЕНИЕ КЪМ КУЛТУРАТА

     Малко по малко ново отношение ще възникне към всичко: съществуването на „Розата на света” не би имало никакъв смисъл, ако тя само повтаряше това, което е било казано по-рано. Ново отношение и нов начин на мислене ще се появи по отношение на всеки аспект на живота, голям или малък: космически и исторически процеси, планетарни закони и връзките между разноматериалните светове, личните взаимоотношения и пътищата за личното развитие,  държавите и религиите,  животинското царство и околната среда – с една дума, към всичко онова, което обединяваме в понятието „култура” и „природа”. Ново отношение ще възникне към всичко, но това не значи, че всяко старо отношение ще се обезцени или опорочи; в много случаи само ще бъде показана такава гледна точка, от позицията на която различните отношения от миналото ще престанат да си противоречат, ще започнат взаимно да се допълват и ще трябва да се зачитат като различни аспекти на една и съща или на много реалности. Подобен подход нерядко се прилага, например, при разглеждане на по-старите религии и на реалностите, които стоят зад тях.

     Всъщност на това ново отношение към всичко е посветена цялата книга: подобна проблематика е твърде обширна и сложна, за да бъде поне бегло очертана в една глава. Макар че тази глава е озаглавена „Отношение към културата”, а следващата – „Отношение към религията”, не следва да се очаква от тях обширно третиране на тези теми. С ново осмисляне на различните сфери на културата, различните исторически събития, различните религиозни системи, както и различните царства на природата, са наситени и дванадесетте книги на настоящия труд. Първите глави са само нещо като въведение. Те съдържат конспективно изложение само на някои основни принципи – и толкова.

     В наше време науката играе водеща роля в културата. Научният метод за  познание претендира за абсолютна хегемония; затова настоящата глава започва с описание на перспективата, предлагана от „Розата на света” към самия научен метод. Налага се да кажем веднага и без заобикалки: колкото и илюзии да създават по този повод ентусиастите на научния метод, единствен метод на познание и единствен метод за овладяване на материята той никога не е бил, няма да бъде и не може да бъде. А да не говорим за художествения метод, с който научният метод високомерно и неохотно дели сега своето първенстващо положение – следва да напомним, че отдавна вече са заложени основите на такава методика за познание и овладяване на материалния свят, усвояването на която е неразривно свързано с духовното самоусъвършенстване на човека, с просветляването на неговия морален облик. Съществува даже възможност в бъдеще той да стане до известна степен доминиращ метод. Имам предвид не толкова  понятия като „магия” или „окултизъм”, дискредитирани вследствие ред недоразумения, колкото понятието “духовна работа”. Различни системи и школи от този род има във всички религии с дълги духовни традиции.

     Разработвайки през вековете практическите начини за въздействие на волята върху човешкия организъм и върху външната материя и довеждайки човека до това ниво едва след продължителна морална подготовка и многостранни изпитания, те са издигнали и издигат стотици, може би даже хиляди, хора до това, което на прост език се нарича чудотворчество. Тази методика, крайно трудоемка и предизвикваща гореща ненавист в съвременните филистери, се отличава с един чужд на науката принцип: усъвършенстване и трансформация на собственото си същество, вследствие на което физическото и етерно покритие на личността стават по-податливи, еластични, по-послушни оръдия на волята, отколкото нормално е възможно. Този път води до такива привидно легендарни явления като телесно преминаване през предмети от триизмерния свят, левитация, ходене по вода, телепортация, излекуване на неизлечими болести и слепота и накрая – като най-висше, изключително рядко постижение – възкресяване на мъртви. Тук става дума за овладяване на законите, валидни в нашата материалност, и подчиняване на нисшите от тях на по-висшите, които все още са ни неизвестни. И ако през XX век повечето от нас успяват да преживеят цял живот, без да се натъкнат на безспорни примери за подобни явления, то от това не следва непременно, че подобни явления не съществуват или че те са принципно невъзможни, а само това, че условията на безрелигиозната ера – културни, социални и психологически, до такава степен затрудняват изучаването и усвояването на тази методика (особено на Запад и още повече – в страните от  социалистическия лагер [вече бивш – б.р.]), че свеждат броя подобни случаи само до изолирани единици.

     Някои наистина съдбовни за човечеството събития, станали преди около 2000 години – за тях ще стане дума впоследствие, имат вина за това, че се оказало невъзможно в този път на познание да бъдат въвлечени не само отделни индивиди, а големи маси хора.  С течение на времето психологическият климат на безрелигиозната ера все повече и повече спирал движението по този път. Днес усвояването на тази методика е затруднено до краен предел, а в някои страни – практически напълно невъзможно. Но няма основание да се предполага, че  този метод ще остане завинаги такъв бавен и трудоемък: áрелигиозната ера не е безкрайна, ние живеем в нейния край. Трудно е да си представим нещо толкова тежко, несъвършено, грубо и безсилно като постиженията на съвременната техника в сравнение с постиженията на този метод, за който говоря. Ако за неговото развитие и усвояване бяха хвърлени такива средства и такива неизчислими човешки резерви, каквито днес се влагат в развитието на научния метод, то панорамата на човешкия живот – нашето творчество, знания, обществено устройство и морален облик, би претърпяла съществени изменения. Психологическият климат на епохата на „Розата на света” ще създаде за развитието на именно този метод такива благоприятни условия, каквито никога досега не е имало. Но това принадлежи на бъдещето – при това не на твърде близкото бъдеще. Докато дойде това време, на нас ни предстои да използваме основно друг метод, значително по-малко съвършен, неводещ много далеч, но повсеместно господстващ сега.

     Оттук следва и общото отношение на „Розата на света” към науката и техниката на текущия исторически етап. Усърдно събирайки факти, извеждайки от тях някакви закономерности, не разбирайки нито тяхната природа, нито тяхната насоченост, но овладявайки ги механически и при това нямайки сили да предвиди до какви изобретения и социални сътресения ще доведат нейните открития, науката отдавна е достъпна за всеки, независимо от моралния му облик. Последиците са пред очите и над главите ни. Главната от тях е тази, че нито един човек на Земята няма гаранция, че във всяка минута от високоинтелигентните умове върху него или неговите съграждани няма да бъде хвърлена водородна бомба или някое друго, още по-зашеметяващо постижение на науката. Поради това е естествено, че едно от първите мероприятия на „Розата на света” след нейното идване и след установяване на контрол над дейността на държавите ще бъде създаването на Върховен съвет на учените – тоест на такава колегия, която ще се излъчи от вътрешните кръгове на „Розата на света”. Съставен от лица, съчетаващи сериозна научна авторитетност с висок морален облик, Съветът ще вземе под свой контрол цялата научна и техническа дейност, изпълнявайки планираща и регулираща функции.

     Всичко, което се отнася до опазването на жизнените интереси на човечеството, се представя като цяло достатъчно ясно, поне в своите принципи, и едва ли трябва да се спираме на това тук. Що се отнася до проблемите, свързани с опазване интересите на животинското и растителното царства, то те ще бъдат осветени в съответните раздели на книгите, посветени на животинския свят и на световете на стихиалите. Затова тази е едва ли не единствената област, в която възгледите на „Розата на света” и възгледите на мнозинството съвременни учени не могат да бъдат примирени. Впрочем това противоречие засяга не някаква научна теория, а само някои от нейните научно-практически методи, които не само с оглед „Розата на света”, но и с оглед на почти всяко религиозно-нравствено учение и даже на всеки хуманен човек са несъвместими с елементарните изисквания на доброто.

     Освен тези чисто методологически противоречия между „Розата на света” и науката няма и не може да има никакви точки на стълкновение. Няма къде да възникне конфликт между тях. Те третират различни неща. Едва ли е съвпадение обстоятелството, че при повечето гениални учени на ХХ век научната им ерудираност не пречеше да притежават лични религиозни вярвания, не им пречеше да споделят и даже да създават ярки духовни философски системи. Айнщайн и Планк, Павлов и Льометр, Едингтън и Милн, каквито и да са областите на техните научни търсения, си оставаха всеки по своему дълбоко вярващи в Бога хора. Разбира се, при това аз не вземам под внимание руските учени от съветския период, някои от които бяха принудени да прокламират своя материализъм не от философски съображения, а по силата на съвсем други, понятни за всекиго причини. Като оставим на мира философията и политиката, можем да кажем, че в чисто научните области „Розата на света” не утвърждава нищо от онова, което науката има право да отрече. Налице е друго: за тези реалности, които описва „Розата на света”, науката засега мълчи. Но и това е ситуация, която няма да продължи дълго. Що се отнася до социалните, културни и нравствени задачи, които ще се стреми да реши „Розата на света”, то невъзможно е да си представим, че те ще срещнат от страна на научните авторитети някакви възражения по принцип.

      Смята се, че и тогава предмет на дискусии ще бъде не самата идея за планиране на научната дейност, а границите на това, което ще бъде предмет на планиране, и на неговите практически методи. Несъмнено специално проучване ще бъде посветено на планирането и координацията на научната работа в някои държави от средата на  ХХ век. Но ще бъдат използвани само отделни детайли от техния опит, дори и само поради това, че Федерацията ще се състои от много държави – големи и малки, току-що обединили се, стоящи на различни степени на икономическо развитие, формирали се в лоното на различни култури и притежаващи различни социално-политически структури. Някои от тези структури, отличаващи се с по-голяма икономическа централизация, ще бъдат по-лесно асимилирани в общия неизбежен процес на глобална социализация, други, привикнали към една  лесе-фер[i] система, ще влязат в него по-постепенно. Всичко това, точно както и многообразието от културни традиции, ще доведе до изключително смесена световна икономика и взаимодействие на културни наследства по време на първия етап. Дълго още ще продължат да се проявяват и дълбоко вкоренените национални антагонизми. Ще отнеме време да бъдат балансирани и съгласувани нуждите на различните страни и отделните слоеве на населението, които ще се облагодетелстват, например, от приоритетното развитие на тези и тези отрасли на промишлеността на това и това място или от продажбата на тяхната продукция в един или друг район.

     От тези, които ще възглавят Съвета на учените и самата „Розата на света”, за справедливото решаване на тези проблеми ще се изисква едно ново психологическо качество: преодолимост в собственото си същество на господството на местните, засега все още напълно естествени, културно-расови привързаности, тоест пълна безпристрастност към нациите. Колко усилия, какъв морален авторитет и даже самопожертвувание ще бъдат необходими, поне за да бъдат отслабени дълбоко вкоренените антагонизми – англо-арабският, например, руско-полският или арменско-турският! С какво поведение ще заслужат немците, англичаните или американците забравяне на враждата, която са предизвикали към себе си в толкова нации? Какви образователни програми ще са необходими, за да се разруши комплексът от наранено самолюбие, пречещ на множество малки и средни нации да се отнасят приятелски със своите съседи и ескалиращ в агресивни мечти за постигане на величие за сметка на другите страни? Но това е само едната страна на монетата. На множество западни нации ще им се наложи да се отърват и от най-слабите следи от своите стари чувства за превъзходство над другите. На руснака му се налага да разбере, че неговата страна не е венец на творението и в никакъв случай не е по-добра от множество други нации. Англичанинът ще бъде принуден да извърши колосална вътрешна работа, за да се откаже от неволното предпочитане на интересите на жителите на Британските острови пред интересите на жителите на Индонезия или Танганайка. От французина ще се изисква умение да вземе присърце интересите на Парагвай или Тайланд така близко, както и своите собствени. Китайците или арабите ще освободят своето сърце и ум от отгледаното от толкова векове – някога справедливо, а сега остаряло – недоверие към европейците и ще се научат да отделят на потребностите на Белгия или Гърция внимание не по-малко, отколкото на потребностите на Шанхай или на Судан. На жителите на латиноамериканските републики ще се наложи да се отучат от навика да се грижат и плачат само за себе си и да вземат участие в разпределението на световните блага, отчитайки нуждите на Афганистан, Камбоджа и даже Якутия. А гражданите на Съединените щати трябва да си спомнят, че са известни като християни и че християнството е несъвместимо със зверската ненавист към която и да било раса, включително черната.

     Трудно, трудно е това; ясно е, че е ужасно трудно, но избавлението от войни и тирания преминава само през тази психологическа работа по самоусъвършенстване. И, разбира се, да се надява на участие в работата на всемирните планиращи органи не може нито един човек, който не е извършил над себе си подобна работа. Ще се наложи човек да се учи даже на национално самопожертвувание: о, не със своята кръв, разбира се, не с живота на своите синове и дъщери, а само с долари. Защото на най-богатите страни им предстои в някаква степен да споделят своите ресурси с народите на Изтока и Юга, и при това да ги споделят безкористно, без всякакви надежди да направят от тази помощ успешен бизнес. Накратко казано, всеки участник в ръководството на „Розата на света” трябва да умее да се чувства преди всичко член на космическото Цяло, след това – член на човечеството, и едва след всичко това – член на дадена нация, а не обратно, както са ни учили и ни учат досега.

     Защото общата цел на „Розата на света”, по-точно – на този гигантски духовен процес, който започна преди хилядолетия и от който „Розата на света” е само етап, е просветление на Шаданакар. А най-близката задача на нашата епоха се състои в установяване навсякъде – без да бъде изключен нито един човек – на достоен за хората жизнен стандарт, достатъчно материално изобилие, простичко житейско благополучие и фундаментални нравствени отношения между хората. Тезисът, че на всеки човек, без изключение, трябва да бъдат осигурени занимания, отдих, свободно време, спокойна старост, културно жилище, ползване на всички демократични свободи, удовлетворяване на основните материални и духовни потребности, ще започне стремително да се въплъщава в живота.

     Не скоро – едва в последните глави ще мога да осветля тези конкретни мероприятия, тази система от последователни реформи, благодарение на които, както ми се струва, тези принципи могат да се облекат в плът и кръв. Засега става дума само за принципите. За да може онзи, у когото те не събуждат съчувствие, да не губи време и сили да чете по-нататък, а съчувстващият да разбере вътрешния дух на „Розата на света”, преди да премине към размишление за пътищата за претворяване на тези идеали в живота.

     Такъв е принципът за отношението на „Розата на света” към науката и техниката, доколкото мога да обясня този принцип, без засега да се потапям в метафизическите или трансфизически дълбини. И такава трябва да бъде ролята на научния метод в следващите исторически епохи.

     Ще изминат няколко десетилетия. Прогресиращият растеж на производителните сили ще достигне до такова ниво, което ще имаме право да наречем всеобщо изобилие. Условията на живот, с които се ползват сега гражданите на напредналите страни, ще се въдворят и в най-далечните кътчета на земното кълбо. Обръщането на неимоверните суми, които сега се харчат за въоръжение, към мирни цели ще придаде на икономическия прогрес почти непредставими темпове. Периодът на всеобщо начално обучение ще бъде преодолян във всички страни, вероятно още по-рано; след време даже средното образование ще започне да изглежда крайно недостатъчно. Очертанията на интелигенцията ще съвпаднат с очертанията на цялото човечество. Развитието на нови и нови средства за връзка, заедно с тяхната общодостъпност и комфорт, фактически ще премахнат дистанциите между нациите и културите. Работният ден, намалявайки все повече, ще освободи нови резерви от време. Физиологията ще разработи апаратура, която ще помага на човешкия мозък бързо и трайно да запомня всички възприемани от него сведения. Свободното време ще започне да нараства. И тези въпроси, които сега вълнуват мнозинството – интересите на държавата, организацията на производството, подобряването на продукцията, на промишлената техника, по-нататъшното усъвършенстване на жизнените удобства, ще изгубят своята острота. Крайно реалистично е даже за тези поколения да бъде непонятно и странно как техните предшественици са могли да се увличат и горещят при решаването на толкова скучни и тривиални проблеми. Запасите им от сили ще се обърнат към  създаването на ценности от висш порядък, защото материалната основа на живота няма да бъде подложена на никакви резки колебания, ще бъде всеобхватна и съвършено солидна.

     Проблемите на техниката и икономиката ще престанат да привличат към себе си приоритетно внимание. Те ще се решават в своите колективи, а широка гласност ще им придават не повече, отколкото сега придават на въпросите, свързани с обществените кухни или водопровода. И човешката надареност ще се обърне към друго – към това, което се диктува от жаждата за знания, от любовта към всичко живо, от потребността от по-висши форми на творчество и от страст към красотата.

     Жаждата за знания, тласкала някога изследователите към плаване по неведоми морета, в блуждаене по непребродените континенти, отначало – може би още преди появата на „Розата на света”, ще ги изпрати в открития космос. Но чуждите планети са негостоприемни и след няколко разузнавателни експедиции тези полети ще се прекратят и самата жажда за знания ще започне да променя своя фокус. Ще бъдат разработени системи за активиране и развиване в човешкото същество на потенциално заложените в него органи за духовно зрение, духовен слух, дълбинна памет, способност за произволно отделяне на вътрешните другоматериални структури на човека от неговото физическо тяло. Ще започнат странствания по другоматериалните светове, по откриващите се слоеве на Шаданакар. Това ще бъде векът на Магелановия планетарен космос, на Колумбовците на духа.

     Каква система от възгледи за личността, за нейната ценност, за нейните права, задължения и усъвършенстване ще спомага за въдворяването на новия психологически климат, ще ускори настъпването на този златен век?

     Именно във факта, че личността съдържа еднакви по природа с Божеството способности за творчество и любов, е заключена нейната абсолютна ценност. Нейната относителна ценност зависи от стадия на нейния възходящ път, от сбора усилия – нейни собствени и на Провидението, изразходвани за постигането на този стадий от нея и от това в каква степен тя проявява в живота си тези способности за богосътворчество и любов.

     Земният отрязък от космическия път на една възходяща монада е такъв етап, на който нейните способности за творчество и любов вече могат и трябва да се разпространяват над окръжаващата я природна и изкуствена среда, усъвършенствайки я – тоест преодолявайки в тази среда тенденцията към изолирано самоутвърждаване на частите и частиците за сметка на другите. Злото се заключава именно в тази тенденция, както и да се изразява тя. Неговите форми и мащаби са разнообразни почти до безкрайност, но основата винаги е една и съща: стремеж към утвърждаване на себе си за сметка на останалите и на всичко останало.

     Старинните религии виждали мерилото за относителната ценност на личността в степента, до която се подчинявала на предписанията на съответния религиозно-нравствен кодекс. На религиите с аскетическа окраска в най-висша степен приписвали святост, дефинирайки я като най-чистия образец на монашеско служене или мъченичество за своята вяра. Постъпвайки така, те отпращали любовта на втори план. Монашеското или мъченическо самоотричане се извършвало не от любов към човечеството или към всичко живо, а поради жажда за повторно сливане с Бога и избавление от следсмъртните мъки в ада. Разбира се, аз имам предвид доминиращата тенденция, преобладаващото настроение, а не такива изумителни отделни апостоли на любовта като свети Франциск, Рамаджуна или Миларепа. Колкото и чудовищно да е това за нас, даже вечните мъчения на грешниците в ада не са предизвиквали у повечето адепти на тези религии стремеж да преразгледат световните закони, да ги променят, в това число и закона за възмездието или кармата. Вечното възмездие за временно нарушение им се струвало един справедлив акт на Бога или във всеки случай (както при брахманизма) неоспорим и абсолютно безусловен закон. Буда, като свещ, горял с огъня на състраданието, но и той учел само на това как да се измъкнеш от кръга на железните закони на света, а не на това как да ги преразгледаш и преобразиш. Що се отнася до творчеството, то неговата вродена природа монадата изобщо не съзнавала, не съществувало даже такова понятие, а на конкретните видове творчество, достъпни на човека, не се придавало значение, като се изключи религиозното творчество в тесния смисъл на думата: благотворителност, богословие, проповедничество,  храмова архитектура и религиозна служба.

     Другите религии, несклонни към аскетизъм, като исляма и протестантизма, видоизменили този идеал за святост, разширили го и заедно с това го снижили, правейки го по-достъпен, по-народен, стигайки дори до изискване за спазването на няколко заповеди по отношение на Бога, към държавата, към най-близкото обкръжение, към семейството и, накрая – към самия себе си. Налага се да повторим, че нито едната, нито другата група религии не е поставяла пред никого задачата за преобразуване на обществото, а камо ли – на природата. Съобразно с това и представата за задълженията на личността също оставала недостатъчна и тесногръда. Естествено, подобни задачи, макар и в крайно опростен вид, били поставени накрая от нерелигиозни учения. Провъзгласен бил занижен и вътрешно противоречив морален стандарт, механично съчетаващ някои прогресивни черти с такива, които били в разрез с моралния минимум, който отдавна като че ли бил безспорен. Спомнили си старата формула „Целта оправдава средствата” и опасявайки се да я провъзгласят честно и откровено, започнали тихомълком да я използват в практиката. При характеристиката и оценката на историческите явления тяхното морално качество се пренебрегвало напълно; присъдите се издавали, само изхождайки от отчитането на общата прогресивна или реакционна насоченост на даденото явление. Никого не смущавал фактът, че това водело до оправдаване на кървавата дейност на множество деспоти от миналото и даже на такива крещящи масови кланета като якобинския терор или дейностите, свързани с опричнината[ii]. Множество стари постижения на социалния прогрес като свободата на словото, печата или религиозната пропаганда били отхвърлени. Поколенията, възпитани в подобна атмосфера, постепенно спирали да чувстват даже потребността от тези свободи – симптом, говорещ по-изразително от всякакви тиради за потресаващия духовен регрес на обществото. Така с приближаването към идеала във вида, в който той се представял в реалния живот, се обезценявала и онази положителна страна, която той съдържал. Защото бъдещето съдържало само царство на материална ситост, закупена с цената на отказ от духовна свобода, с многомилионни хекатомби човешки животи и отхвърляне в низшите слоеве на Шаданакар на милиарди души, продали за паница леща своето Божествено първородство.

     Трябва да се надяваме, че човечеството ще се поучи и страшният урок няма да е бил напразен.

     Учението на „Розата на света” показва абсолютната ценност на личността, нейното Божествено първородство: правото за освобождаване от гнета на бедността, от гнета на агресивните общества, правото на благополучие, на всички видове свободно творчество и на обнародването на плодовете от това творчество, на правото на религиозни търсения и правото на красота. Правото на човека за осигурено съществуване и използване на облагите на цивилизацията е вродено нему право, което само по себе си не изисква отказ нито от свобода, нито от духовност. Да се твърди, че тук е заключена някаква съдбовна дилема, че за постигане само на естествените, разбиращи се от само себе си блага трябва да се жертва личната духовна и социална свобода – означава да се въвеждат хората в заблуждение.

     Учението на „Розата на света” ще посочи и задълженията на личността: последователно да разширява сферата на онова, което се обхваща от нейната любов; да подпомага, умножава и просветлява създаваното от нейното творчество.  Така творчеството се оказва и право, и задължение. Аз и досега не мога  да разбера как тази наистина Божествена способност на човека не е срещнала нужното отношение към себе си в нито една от старинните религии, освен някои форми на многобожие, особено в древна Гърция. Изглежда само в Елада умеели да боготворят не само произведенията на изкуството, но и самата творческа способност – именно творческата, а не производителната, както в другите форми на политеизъм, и даже да увенчават с апотеози великите дейци на изкуството. Печално и странно е, че след изгасването на Елада творческият дар престанал да привлича към себе си погледа на религията, не бивал концептуализиран повече нито с онтологически, нито с метафизически или мистични термини. Под влиянието на едностранно интерпретираната семитска идея за това, че след шестте дни на сътворението Божественият творчески Дух се отпуснал в почивка, богословската мисъл предпочитала да заобикаля даже въпроса и за по-нататъшното творчество на Самия Бог и  думите на Божеството, запечатани в Откровението на Йоан [21:5] –  „Ето, всичко ново творя”, останали единичен полет, единично прозрение в това отношение. Що се отнася до човешкото творчество, към него се установило и крайно подозрително отношение, като че ли гордостта, в която може да попадне човекът-творец, е по-опасна и гибелна, отколкото творческото безплодие. За съжаление не по-малко прискърбна гледна точка за творчеството на човека се установила и в религиите с индийски корен.

     През последните векове западните култури, толкова богати на проявления на гениалността във всички области на изкуството, науката и философията, ни научиха на много. Научиха ни и на благоговейно отношение към човешкото творчество и на уважение към човешкия труд. Но безрелигиозният дух на тези векове спомогна по този въпрос именно с това, от което се бояха древните религии – за човека-творец стана свойствена гордостта от своя творчески дар, като че ли този дар той си е създал сам. Впрочем това самолюбие свиваше гнездо не толкова в душите на истинските гении и още повече в духовните вестители, колкото в редица второстепенни дейци на науката и изкуството. На по-подробно разглеждане на тези проблеми от гледна точка на учението на „Розата на света” в настоящата книга ще посветим някои специални глави.

     Във всеки случай творчеството, както и любовта,  не е изключителен дар, дарен само на избрани. Сега малцина притежават праведност и святост, героизъм и мъдрост, гениалност и талант. Но това е само разкриване на потенциала, заложен във всяка душа. Море от любов, непресъхващи извори на творчество кипят зад прага на съзнанието на всеки от нас. Всеобщата религия, синтез от всички религии, ще се стреми да разруши тази преграда, да даде на живата вода да промие нашия живот. Във възпитаните от нея поколения ще се разкрие творческо отношение към всичко и самият труд ще стане не бреме, а проявление на неутолимата жажда да се създава ново, да се твори по-добро, да се твори от себе си. Всички последователи на „Розата на света” ще се наслаждават на творчески труд, обучавани на тази радост от детството и юношеството. Да твориш във всичко, което правиш: в писането и архитектурата, в точните науки и градинарството, в украсяването на живота и в неговото смекчаване, в религиозното служене и религиозната драма, в любовта между мъжа и жената, в грижливото възпитаване на децата, в развитието на човешкото тяло и в танца, в просветлението на природата и в играта.

      Защото всяко творчество – освен демоничното, извършвано в свое име и за себе си – е Божествено по своята природа: с него човекът се издига над себе си, като обожествява и собственото си сърце, и сърцата на другите.

     В смисъла на личното и духовно усъвършенстване повечето хора се движат по бавен и широк път. Този път преминава през бракове и раждане на деца, през съпричастност към различни форми на дейност, през пълнотата и пъстротата на впечатленията от живота, през неговите радости и наслаждения. Но има и Тесен път; той принадлежи на тези, които носят в своята душа особен дар, изискващ жестоко самоограничение – дара на светостта. Несправедливи са религиозните учения, утвърждаващи Тесния път като единствено правилен и най-висш. И също толкова неправи са обществените или религиозни системи, отричащи го напълно и издигащи препятствия пред тези, които се чувстват призвани именно към такъв път. Едва ли в ерата на „Розата на света” манастирите ще бъдат многобройни; но ще ги има – за да може всеки, когото духовната жажда гони към Тесния път, да може да работи над разкриването в себе си над такива способности на душата, които се нуждаят от многогодишен труд сред тишина и уединение. Ако на Тесния път човек застава от страх пред възмездието или поради мечти за лично, себелюбиво, затворено общуване с Божеството, неговите победи нямат стойност. Няма такова Божество, което да дарява като награда на Своите верни роби блаженото съзерцание на Неговото величие. Съзерцаването на висшите сфери е излизане на личността от себе си и приобщаване към Единното, съдържащо всички монади и  целия свят в себе си. Затова изследователят на „Розата на света” може да бъде принуден да застане на Тесния път не от духовен егоизъм, не от жажда за лично спасение, смесена с хладно безразличие към другите, а от разбирането, че по Тесния път се разкриват такива дарове, с които праведникът ще помага на света по-действено, отколкото с уединението си, в сравнение със стотиците обитатели на външния свят, и които (дарове – б.р.) след смъртта стават такава сила, че пред нея се прекланят даже могъщите демонични йерархии.

     Няма никаква необходимост от страшните клетви, съпровождащи покалугеряването. Няма основание за осъждане или оскърбление на този, който след редица години се е отклонил от пътя. Встъпващият ще дава отначало само временен обет: за три години, за пет, за седем. Едва след успешно завършване на тези етапи той, ако иска, ще получи право на принасяне на обет за по-продължителен срок; и дори тогава съзнанието за безвъзвратността на неговото решение, подозрението, че е допуснал непоправима грешка, няма да го мъчи или задушава, пораждайки отчаяние и бурни изблици на все още неовладени негативни емоции: той ще знае, че при изтичане на обета може да се върне във външния свят, свободен да избира всякакъв начин на живот, всякакъв труд, свободен да има семейство, деца, без да се страхува, че с това ще заслужи нечие порицание или пренебрежение.

     Постарах се да предвидя отношението на „Розата на света” към научния и ненаучните методи за познание, към личността, към нейните права и задължения, към човешкото творчество и труд и към двата основни вида духовен път: Широкия и Тесния. За да допълним представата за нейното отношение към културата, би следвало да се спрем на нейните възгледи за изкуството в широкия смисъл на думата. Но този въпрос е толкова многозначителен и важен, а лично на мен ми е толкова близък, че аз се реших да посветя на него поредица глави в една от следващите части на книгата. Затова преди да премина към въпроса за отношението на „Розата на света” към другите религии, ще кажа няколко думи за изкуството на настъпващата ера, само няколко бегли думи.

     С какво може да се отличава изкуството, което създават хората, причастни към духа на „Розата на света”, в най-близките епохи, когато слънцето на златния век все още едва ще е започнало да озарява облаците над хоризонта?

     Би било наивно да се опитваме да предвидим или очертаем многообразието от художествени направления, жанрове, школи и стилове, с които ще заблести тази сфера на културата в края на столетието (авторът има предвид ХХ век – б.р.). Но струва ми се, че ще има някакъв преобладаващ стил, неизчерпващ, разбира се, всички течения на изкуството (в условията на максимална свобода това е невъзможно, а и ненужно по същата причина), но призван да стане в изкуството и литературата от последната третина на века някаква, както сега казват, преобладаваща насока. В този стил ще намери своето изражение присъщото на „Розата на света” възприятие на нещата: възприятие прозрачно, различаващо през слоя физическа действителност разни другоматериални или духовни слоеве. Такова световъзприятие ще бъде далеч от един подчертан оптимизъм, боящ се да наруши собствената си безметежност с вниманието си към тъмните и трагични страни на битието. Творците на този стил в изкуството няма да избягват съзерцаването на тъжната и страшна опака страна на света. Те биха сметнали за малодушие жаждата да се забрави за кървавия път на историята, за реалността на страшните, инфрафизически слоеве на Шаданакар, за техните безпощадни закони, удържащи във връзките на нечовешките мъки неизчислими войнства от нещастници, и за тези най-страшни сривове на общочовешкия дух, които се подготвят от силите на Противобога и които ще се осъществят в историята почти неизбежно, когато златният век изчерпи своето постъпателно движение.

     Но по-високата степен на осъзнаване няма да възпрепятства тяхната любов към света, към земята, няма да намали техните радости, пораждани от природата, културата, творчеството, общественото служене, любовта, дружбата – напротив! Нима съзнанието за скритите опасности, заплашващи този, когото обичаш, отслабва жарта на тази любов? – Ще има чудесни създания с още небивала пълнота на жизнеутвърждаване, чистота и веселие. В руслата на всички изкуства – на тези, които вече съществуват, и на онези, които ще възникнат по-късно – ще се появят искрящи като водни пръски под слънчеви лъчи произведения на творците на бъдещето за една любов, която е по-многостранна от нашата, за младостта, за радостите на домашното огнище и обществената дейност, за разширяването на човешкото съзнание, за раздвижването на границите на нашето възприятие, за приятелството между стихиалите и хората, за целодневната близост на невидимите все още приятели на нашето сърце, а и колко още други неща, които ще вълнуват хората от тези епохи и които ние не сме в състояние да си представим.

     Струва ми се, че такова изкуство – мъжествено в своето безстрашие и женствено в своето любвеобилие, мъдро съчетаване на радостта и нежността към хората и към света със зоркото проницателно познаване на неговите по-тъмни дълбини – би могло да се нарече прозиращ реализъм или метареализъм. И трябва ли да се каже, че не е непременно необходимо произведението на изкуството да бъде образец на прозиращия реализъм, за да могат хората, причастни към „Розата на света”, да могат да му се радват и възхищават? Те ще се радват на всичко, което е белязано с талант и с поне една от следните особености: чувство за прекрасното, широта на обхвата, дълбинен замисъл, зоркост на очите, чисто сърце или веселие на душата.

     Ще настъпи време, когато етическото и естетическо ниво на обществото и на самите дейци на изкуството ще стане такова, че всякаква необходимост за каквито и да било ограничения ще отпадне и свободата на формите на изразяване в изкуството, литературата, философията и науката ще стане пълна. Но между момента, когато „Розата на света” поеме контрол над държавите, и епохата на това идеално ниво ще изминат няколко десетилетия. Не поради мъдрост, а поради юношеска незрелост би могла да възникне мисълта, че обществото като че ли вече е достигнало до тези висоти на развитие, когато абсолютната свобода няма да може да породи съдбовни, непоправими злоупотреби.

     В началото ще бъде необходимо да се възложат на местните филиали на Всемирния художествен съвет, освен другите, и по-приятни функции, също така и единственият контрол, през който ще преминава художественото произведение преди неговото обнародване. Това ще бъде – дано читателят не се обиди на шегата, лебедовата песен на цензурата. Отначало, докато националните антагонизми и расовите предразсъдъци все още няма да бъдат изживени, а агресивните организации все още ще залагат на тези предразсъдъци, ще трябва да се въведе забрана за всякакво пропагандиране на вражда между едни или други групи от населението. По-дълго ще се запази контролът над книгите и учебните пособия, които популяризират научни и философски идеи, които интерпретират непълноценно, лековато или изкривяващо обективните факти и така въвеждат лековерния читател в заблуждение. Над художествените произведения все още, струва ми се, ще се запази контрол, изискващ от тях някакъв минимален сбор от художествени достойнства, предпазващи книжния пазар от наводнения с безвкусицата, с естетически неграмотния боклук. И накрая, най-дълго от всичко ще се задържи вероятно безусловната забрана, наложена над порнографията. С отмяната на всяко от тези ограничения ще бъде взета друга мярка – след излизане на бял свят на недоброкачествено произведение Всемирният художествен съвет или Всемирният съвет на учените ще публикува своя авторитетна рецензия за него. Това ще бъде достатъчно. Разбира се, няма да е толкова лесно да се изработи такава система за запълване на креслата в тези съвети, която би гарантирала защитеността на всички области на културата срещу вмешателство в ръководната им дейност на хора с теснопартийни и тесногрупови възгледи, на непримиримите последователи на някое отделно художествено течение или философска концепция, или накрая – на защитниците на творческите интереси на някоя ограничена група, нация или поколение. Но аз мисля, че в психологическата атмосфера на „Розата на света” подобна система би могла да бъде изработена.

     Ако сега не се впускаме във фино разграничаване на понятията „култура” и „цивилизация”, може да се каже, че културата е не нещо друго, а общ обем на творчеството на човечеството. Ако творчеството е висшата, най-скъпоценната и най-свещената способност на човека, проявление от него на Божествения прерогатив на неговия дух, то на земята няма и не може да има нищо по-скъпоценно и по-свещено от културата, при това – толкова по-драгоценно, колкото по-духовен е даден културен слой, дадена културна област, дадено творение. Общочовешката култура  възниква едва сега; досега сме виждали като напълно оформили се само културите на отделните свръхнароди – тоест на такива групи нации, които са обединени помежду си именно чрез съвместно създадената, своеобразна култура. Но никоя от тези култури не се изчерпва с този аспект, който съществува и се развива в нашето триизмерно пространство. Тези, които са участвали в създаването на тази култура тук, продължават своето творчество и след смъртта си – разбира се, изменено съобразно различните условия на съответния свят или  светове, през които преминава душата на човека-творец. Възниква представата за милиони общности от подобни души, за небесни страни и градове над всеки от свръхнародите на света и за Аримоя – днес възникващата небесна страна на културата на обединеното човечество.

     Подобен принцип на отношение към културата е нов и необичаен. Бихме били в правото си даже да отбележим, че при по-нататъшно задълбочаване и детайлизация той ще прерасне в обширна митологема, стига само под думата „мит” да не сме привикнали да разбираме нещо, което няма зад себе си никаква реалност. Тук имаме работа с обратното: става дума за реалност с колосални мащаби, която – макар занижено и замъглено – все пак се отразява в подобна митологема.

     Атмосферата, установена от „Розата на света” и нейните учения, ще създаде предпоставки за това тази културна митологема да стане достояние на всеки ум. И дори в нейната цялостна езотерична сложност да могат да я обхванат само ограничен брой съзнания, духът на тази концепция, а не нейната буква, постепенно ще стане достъпен почти за всеки. И ако се замислим над психологическите перспективи, които обещават овладяването на подобна концепция от страна на масите, то ще престане да ни се струва неизпълнима и задачата за създаване на система от мероприятия, гарантиращи защитеността на всички области на културата от вмешателството на хора, които нямат никакви вътрешни права да ръководят тези сфери.



[i] Лесе-фер, от френското laissez-faire, означава да се позволи на индустрията да бъде свободна от държавна интервенция, особено от рестрикции под формата на тарифи и държавни монополи. Фразата на френски буквално означава “да се позволи да се прави”, но по-широко означава “да се позволи да е” или “да се остави само по себе си”. (б.пр.)

[ii] Опрѝчнина (на руски „опричнина”; от остарялата дума „опричь” – „с изключение на“) е част от територията на Русия, върху която цар Иван Грозни упражнявал пряко управление. Целта му била да повиши държавните приходи, но мярката се проваля и просъществува само от 1565 до 1573 г. (б.пр.)

 

 

 

 

 

 


[i] Лесе-фер, от френското laissez-faire, означава да се позволи на индустрията да бъде свободна от държавна интервенция, особено от рестрикции под формата на тарифи и държавни монополи. Фразата на френски буквално означава “да се позволи да се прави”, но по-широко означава “да се позволи да е” или “да се остави само по себе си”. (б.пр.)

[ii] Опрѝчнина (на руски „опричнина”; от остарялата дума „опричь” – „с изключение на“) е част от територията на Русия, върху която цар Иван Грозни упражнявал пряко управление. Целта му била да повиши държавните приходи, но мярката се проваля и просъществува само от 1565 до 1573 г. (б.пр.)


Предишна страница                                                                                                                                                 Следваща страница

 Прочетено: 1528 пъти