Книга I. РОЗАТА НА СВЕТА И НЕЙНОТО МЯСТО В ИСТОРИЯТА

Глава 1. РОЗАТА НА СВЕТА И НЕЙНИТЕ НАЙ-БЛИЗКИ ЗАДАЧИ 

     Тази книга беше започната, когато опасността от нечувано бедствие вече беше надвиснала над човечеството; когато поколението едва бе започнало да се възстановява от сътресенията на Втората световна война и с ужас се убеждаваше, че на хоризонта вече се стеле, сгъстявайки се, странна мъгла – предвестник на катастрофа още по-страшна и война още по-опустошаваща. Започнах да пиша тази книга в най-глухите години на диктатура, която тиранизираше над двеста милиона души. Бях започнал да я пиша в затвора, носещ названието „политически изолатор”. Писах я тайно. Ръкописа криех, а силите на доброто – хора и нехора, я криеха по време на обиските. И всеки ден очаквах, че ръкописът ще бъде взет и унищожен, както беше унищожена моята предишна творба, отнела десет години от живота ми и довела ме до политическия изолатор.

     Книгата „Розата на света” бе завършена няколко години след това, когато опасността от Трета световна война вече не се надига подобно на мъгливи облаци зад хоризонта, а се е простряла над нашите глави, закривайки слънцето и бързо разсейвайки се във всички посоки отвъд хоризонта.

     А може би най-лошото ще се размине? – Такава надежда се таи в душата на всеки и без подобна надежда животът щеше да бъде непоносим. Едни се опитват да я подкрепят с логически доводи и активни протестни действия. Някои се изхитряват да убедят самите себе си в това, че опасността е преувеличена. Трети се стараят изобщо да не мислят за нея и веднъж завинаги решавайки за себе си: „Да става, каквото ще става”, се потапят в ежедневните грижи на своя мъничък свят. Има и такива, в чиято душа тлее угасващ огън и които продължават да живеят, да се движат и работят само по инерция.

     Завършвам ръкописа за „Розата на света” на свобода, в обсипана със злато есенна градина. Този, под чието иго изнемогваше страната, отдавна вече жъне в другите светове плодовете на това, което пося в този. И все пак последните страници от ръкописа аз крия така, както криех и първите, и не смея да посветя в неговото съдържание нито една жива душа и, както преди, в мен няма увереност, че тази книга няма да бъде унищожена и че духовният опит, с който е наситена, ще бъде предаден на някого – на когото и да е.

     А може би най-лошото ще се размине и тиранията никога няма да се върне? Може би човечеството ще запази навеки паметта за страшния исторически опит на Русия? – Такава надежда топли сърцето на всеки и без нея би било трудно да се живее.

     Но аз принадлежа към тези, които са смъртно ранени от две велики бедствия: световната война и едноличната диктатура. Такива хора не вярват в това, че корените на войната и тиранията в човечеството са вече премахнати или че ще бъдат премахнати в близкото бъдеще. Може да бъде отстранена опасността от дадената тирания, от дадената война, но след известно време ще възникне заплахата на следващите. За мен и други като мен тези две бедствия бяха своего рода апокалипсис – откровения за могъществото на планетарното Зло и неговата извечна борба със силите на Светлината. Хората от другите епохи вероятно не биха ни разбрали; нашата тревога би им се сторила преувеличена, нашето светоусещане – отровено. Но не може да се нарече преувеличена такава представа за историческите закономерности, която се е запечатила в човешкото същество след полувековно съзерцание и съучастие в събития и процеси с небивал размах.  И не може да бъде болезнен резултатът, който се е формирал в човешката душа като плод от дейността на най-светлите и дълбоки страни на нейната природа.

     Аз съм тежко болен, дните ми са преброени. Ако този ръкопис бъде унищожен или изгубен, няма да успея да го възстановя. Но ако той някога стигне поне до няколко човека, чиято духовна жажда ги накара, преодолявайки всякакви трудности, да го прочетат до края, то идеите, заложени в него, няма как да не се превърнат в семена, раждащи филизи в техните сърца.

     И дали това ще стане преди Третата световна война или след нея, или Третата световна война няма да бъде разпалена в най-близките години, книгата – все едно – няма да умре, ако поне едни приятелски настроени очи преминат ред след ред по нейните страници. Защото въпросите, на които се опитва да даде отговор, ще вълнуват хората и в далечното бъдеще.

     Тези въпроси не се изчерпват с проблематиката на войната и държавното устройство. Но нищо няма да ме накара да се поколебая в убежденията си, че най-страшните опасности, които заплашват човечеството и сега, ще го заплашват още едно столетие – това е великата самоубийствена война и абсолютната световна тирания. Може би в нашата епоха човечеството ще може да предотврати Трета световна война или поне ще оцелее в нея, както оцеля в Първата и Втората. Може би така или иначе то ще издържи тирания, далеч по-обширна и безпощадна, отколкото тази, която издържа Русия. Може да се случи и така, че след 100 или 200 години да възникнат нови опасности за народите на Земята, опасности различни, но не по-малко гибелни, отколкото са тиранията и световната война. Възможно е. Вероятно е дори. Но никакви усилия на разума, никакво въображение или интуиция не са способни да нарисуват опасност за бъдещето, която по един или друг начин да не е свързана с едната от двете основни опасности: физическо унищожаване на човечеството вследствие война и неговата духовна гибел вследствие абсолютна световна тирания.

     Настоящата книга е насочена преди всичко срещу тези две най-важни злини на войната и диктатурата. Тя е насочена срещу тях – не като памфлет, не като разобличаваща тяхната природа сатира, не като проповед. Най-хапливата сатира и най-пламенната проповед са безплодни, ако само бичуват злото и доказват, че доброто е добро, а лошото – лошо. Те са безплодни, ако не се основават на светоразбиране, универсално учение и програма за действие, които, разпространявайки се от ум в ум и от воля на воля, биха били способни да отклонят човечеството от тези две злини. Да споделя своя опит с другите, да хвърля светлина върху бъдещата панорама на историята и метаисторията върху разклонената верига от алтернативи, заставащи пред нас или върху тези, които трябва да възникнат, върху пейзажа на разноматериалните светове, тясно взаимосвързани с нас посредством доброто и злото – ето задачата на моя живот. Стремих се и се стремя да я изпълня посредством словесното изкуство – посредством художествена проза или поезия, но ограниченията на тези жанрове ми попречиха да разкрия идеите си ясно и общодостъпно в тяхната цялостност. Да разгърна тази концепция именно така, да дам да се разбере как в нея, която разглежда неща с друга природа, същевременно се таи ключът и към разбирането на текущите процеси на историята и към съдбата на всеки от нас – ето задачата на настоящата книга. Книгата, която, ако Господ я предпази от гибел, трябва да залегне като една от множеството тухли във фундамента на „Розата на света”, в основата на общочовешкото братство.

     Съществува инстанция, която от много векове претендира да бъде единствената неотклонна обединителка на всички хора, предпазваща ги от опасната за тях война на всеки против всеки и от социалния хаос. Тази инстанция е държавата. От края на родовия строй насам на всеки исторически етап държавата е била жизнена необходимост. Даже йерокрациите[i], опитващи се да я подменят с религиозна власт, се превръщаха в разновидности на една и съща държава. Държавата циментира обществото според принципа на насилието, а нивото на нравствено развитие, необходимо, за да спои обществото според някакъв друг принцип, не беше постигнато. Разбира се, не е постигнато и до днес. Държавата и досега си остава единственото изпитано средство против социалния хаос. Но съществуването на по-висш ред морални принципи започва да става очевидно – принципи, способни не само да поддържат, но и да усъвършенстват социалната хармония; и, което е още по-важно, набелязват се методи за ускорено развитие на подобни принципи.

     В политическата история на най-новото време лесно се различават две общочовешки, диаметрално противоположни една на друга насочености.

     Едната от тях се стреми към прекалено развитие на държавната власт, към повишаване на всестранната зависимост на личността от държавата, а по-точно – от това лице или организация, в чиито ръце се намира държавният апарат: партията, армията, вожда. Държавата от фашистки или национал-социалистически тип е най-яркият пример за явление от този род.

     Другото движение, възникнало още през XVIII век, ако не и по-рано, е  хуманистичното. Неговите корени и главни етапи са английският парламентаризъм, френската Декларация за правата на човека, германската социалдемокрация и в наши дни – борбата за освобождаване от колониализма. По-далечната цел на това движение  е отслабването на циментиращото насилие в живота на народите и преобразуването на държавата от предимно полицейски апарат, отстояващ националното или класово господство, в механизъм за всеобщо икономическо равновесие и гаранция за правата на личността. В историческата действителност има и примери за образувания, които могат да изглеждат като хибриди от двете движения. По същество оставайки феномени от първия тип, те видоизменят собствения си облик в степен, в която това е целесъобразно, за да бъде постигната целта, която са си поставили. Това е само тактика, маскировка и нищо повече.

     И все пак, независимо от полярността на тези движения, тях ги обединява една черта – най-характерната за ХХ век: глобалните амбиции. Външният патос на различните движения на нашия век е в техните конструктивни програми за народоустройство; но основната мотивация в най-новата история е инстинктивният стремеж към глобална власт.

     С интернационалност на своята доктрина и планетарен размах се отличаваше най-мощното движение от първата половина на нашето столетие. Ахилесова пета на движенията, които му противостояха – расизма, национал-социализма, – беше техният тесен национализъм, по-точно – теснорасовите или националистически граници на онези блажени области, чиито химери използваха за прелъстяване и заслепяване на своите последователи. Но към световно владичество се стремяха и те и вложиха в това колосална енергия. Сега космополитният американизъм е загрижен да избегне грешките на своите предшественици.

     Какво показва това знамение на времето? Не показва ли то, че глобалното единство, преставайки да бъде абстрактна концепция, е станало всеобща потребност? Нима не показва, че светът е станал по-малък и интегриран, както никога преди? Или накрая, нима не показва, че решението на всички насъщни проблеми за човечеството може да бъде задълбочено и достатъчно трайно, само ако се предприеме в глобален мащаб?

     Възползвайки се от този факт, деспотичните режими систематично актуализират принципа на крайното насилие или частично го прикриват чрез хитро съчетаване на различни методи. Темповете на живота се ускоряват. Възникват такива монолитни държави, за чието построяване биха били необходими векове. Всяка от тях е хищна по своята природа, всяка се стреми да натрапи на човечеството именно своята власт. Тяхната военна и техническа мощ замайва ума. Те толкова пъти са въвличали света в паяжината на войните и тиранията – къде е гаранцията, че няма да го въвлекат в това отново в бъдеще? И накрая, най-силният ще победи във всемирен мащаб, дори за това да е необходимо да се превърне една трета от планетата в лунен пейзаж. Тогава цикълът на войната ще завърши, но само за да отстъпи място на най-голямото зло: единна диктатура над оцелелите две трети от света – отначало може би олигархическа, а след това, както обикновено се случва на втория етап от диктатурата – еднолична. Това е заплахата на глобалната диктатура – най-страшната от всички надвисвали над човечеството заплахи.

     Съзнателно или несъзнателно предчувствайки тази опасност, движенията с хуманистическа насоченост се опитват да консолидират своите усилия. Те говорят за културно сътрудничество, размахват лозунги за пацифизъм и демократически свободи, търсят призрачно спасение в неутралитета или – изплашени от агресивността на противника – сами поемат по неговия път.

     Нито едно от тях не е изтъкнало безспорната, внушаваща доверие на всички цел, тоест идеята за това, че над дейността на държавата  е жизнено необходимо осъществяването на етически контрол. Някои общества, травмирани от ужасите на световните войни, се опитват да се обединят, за да може в бъдеще тяхното политическо обединение да обхване цялото земно кълбо. Но до какво би довело това? Опасността от войни наистина би била отстранена – поне временно. Но къде е гаранцията, че подобна свръхдържава, подкрепяна от обширни нравствено изостанали слоеве от населението (а такива на света има далеч повече, отколкото ни се иска), раздвижвайки спящите в човечеството инстинкти на властолюбие и насилие, няма отново да се изроди в диктатура и накрая в тирания – такава, в сравнение с която всички предишни ще изглеждат като детска игра?

     Знаменателно е, че именно религиозните конфесии[ii], по-рано от всички останали провъзгласили интернационалните идеали на братството, сега се оказват в ариергарда на всеобщия стремеж към всемирно единство. Възможно е това да бъде отдадено на характерното за тях съсредоточаване на вниманието върху вътрешния човек, на пренебрежението им към всичко външно и на това, че към външното отнасят и проблема за социално-политическото устройство на човечеството. Но ако се вгледаме по-дълбоко, ако кажем на всеослушание това, което обикновено се говори само в тесни кръгове от хора, живеещи интензивен духовен живот, ще се открие нещо, което не всички отчитат. Това е възникналият още в епохата на древноримската империя мистичен страх пред бъдещото обединение на света, това е  неутолимата загриженост за благополучието на човечеството, изпитвана от онези, които предусещат, че в единната общочовешка държава се крие капан, който неизбежно ще доведе до абсолютна диктатура и до управлението на „княза на този свят”, резултатът от което ще бъдат последните катаклизми в историята и  нейния катастрофален край.

     И наистина: къде са гаранциите, че начело на свръхдържавата няма да се окаже велик егоист със силна воля и че науката няма да му послужи вярно и правдиво като оръдие за превръщане на тази свръхдържава именно в чудовищната машина за насилие и духовно обезобразяване, за която говоря? Можем ли да се съмняваме, че още сега се създават предпоставки за изобретяването на съвършен контрол над поведението на хората и начина на тяхното мислене? Къде са границите на кошмарните сценарии, които възникват в нашето въображение в резултат на сливането на два фактора: диктатурата на терора и технологията на XXI столетие? Нещо повече: подобна тирания ще бъде абсолютна, тъй като тогава ще е затворен даже последният трагически път за избавление: унищожаването на тиранията отвън посредством война; няма да има с кого да се воюва, подчинени ще бъдат всички. И всемирното единство, мечтано от толкова поколения, изисквало толкова жертви, ще покаже демоничната си страна – своята безизходност, в случай че ръководството на това единство бъде поето от представители на тъмните сили.

     Горчивият опит на човечеството вече го убеждава, че нито тези социално-икономически движения, ръководство над които взема голият разсъдък, нито постиженията на науката сами по себе си са в състояние да преведат човечеството между Сцила и Харибда – между диктатурата и световната война. Обратното: новите социално-икономически системи, идвайки на власт, сами се обличат в механизмите на политическия деспотизъм, сами стават сеячи и подпалвачи на световни войни. Науката се превръща в тяхна послушна слугиня, далеч по-послушна и надеждна, отколкото е била Църквата за феодалните барони. Трагедията се корени в това, че научната дейност от самото начало не беше съпроводена със сбито и системно нравствено възпитание. До тази дейност бяха допускани всички, независимо от нивото на нравственото им развитие. Не е чудно, че всеки успех на науката и техниката се обръща сега с едната си страна против истинските интереси на човечеството. Двигателят с вътрешно горене, радиото, авиацията, атомната енергия – всичко удря с единия си край по живата плът на народите, а развитието на средствата за комуникации и технологиите позволяват на полицейските държави да контролират личния живот и съкровените мисли на всеки, създавайки по този начин желязна основа за вампирическите диктаторски държави.

     Така опитът, извлечен от историята, трябва да накара човечеството да разбере очевидния факт, че опасностите ще бъдат предотвратени и социалната хармония ще бъде постигната не с развитието на науката и техниката сами по себе си, не с хипертрофия на държавата, не чрез диктатурата на „силния водач” или с идването на власт на пацифистки организации от социал-демократически тип, люшкани от историческите ветрове ту надясно, ту наляво, от неуместен фантазьорски идеализъм до революционен екстремизъм. Вместо това трябва да признаем абсолютната необходимост от един-единствен път: установяването над Всемирната федерация на държавите на някаква неопетнена и  неподкупна високоавторитетна инстанция – инстанция етическа, извъндържавна и наддържавна, защото държавата, по самата си същност, е аморална.

     Каква идея, какво учение ще помогнат да се създаде подобен контролен орган? Какви умове ще формулират неговите ръководни принципи и ще го направят приемлив за преобладаващото мнозинство? По какви пътища ще стигне такъв орган до световно признание, в позиция даже по-висока от една федерация на държавите, която отхвърля насилието? Ако тя приеме за ръководен принцип политиката на постепенна замяна на насилието с нещо друго, то какво именно ще бъде то и в каква последователност ще се извърши тази замяна? И каква доктрина ще може да разреши всички възникващи в тази връзка неимоверно сложни проблеми?

     Настоящата книга се стреми да даде в някаква степен отговор на тези въпроси, макар че нейната обща тематика е още по-широка. Но, подготвяйки се за отговора, трябва ясно да формулираме първо в какво това учение вижда своя най-непримирим враг и против какво или кого е насочено то.

     В исторически план то вижда своите врагове във всички държави, партии и доктрини, стремящи се към насилствено поробване на другите и към каквито и да било форми и видове на деспотичен политически режим. В метаисторически план то вижда своя враг в едно: в Антибога, в Тиранстващия Дух, във Великия Мъчител, многообразно проявяващ себе си в множество очертания и форми в живота на нашата планета. За движението, за което говоря – и сега, когато то едва е започнало да възниква, и по-късно – когато то се превърне в решаващия глас в историята, ще има един-единствен враг: стремежът към тирания и към жестоко насилие, където и да възниква то, дори и в самото себе си. Насилието може да бъде признато като годно само при крайна необходимост, само в смекчени форми и само дотогава, докато най-висшата инстанция, чрез усъвършенствана образователна система, подготви човечеството с помощта на милиони всеотдайни умове и воля за замяна на принудата с доброволност, на гласа на външния закон – с гласа на дълбоката съвест, а на държавата – с общност. С други думи, докато самата същност на държавата не бъде трансформирана, а живото семейство на всички народи не смени бездушния и насилнически държавен апарат.

     Не трябва непременно да предполагаме, че подобен процес задължително ще заеме огромен отрязък от време. Посредством систематично потопяване на населението на огромни страни в единна, строго обмислена система за възпитание и образование мощните диктатури неопровержимо доказаха какъв силен лост може да бъде този път на въздействие върху психиката на поколенията. Всяко поколение се формираше все по-близо и по-близо до това, което изглеждаше желателно за властимащите. Нацистка Германия, например, се изхитри да постигне своите цели в тази област даже в рамките на едно поколение. Ясно е, че нейните идеали не могат да предизвикат в нас нищо освен гняв и погнуса. Не само идеалите – даже нейните методи трябва да бъдат отхвърлени почти изцяло. Но лоста, който тя откри, трябва да вземем в ръце и да стиснем здраво. Приближава се векът на масовото духовно просветление, векът на решаващи победи на новата, все още едва доловима педагогика. Ако според нейните принципи бяха организирани поне няколко десетки училища, в тях би се формирало поколение, способно да изпълнява своя дълг не по принуда, а поради добра воля, не от страх, а от творческия импулс на любовта. Това е същността на облагородяващото образование.

     Аз си представям международна организация, политическа и културна по природа, поставяща си за цел трансформирането на същността на държавата посредством последователно внедряване на трайни реформи. Решаващият етап в изпълнението на тази цел е създаването на Всемирна федерация на независими държави, но при условие над Федерацията да я има специалната инстанция, за която вече споменах: инстанция, осъществяваща контрол над дейността на държавите и ръководеща тяхната безкръвна и безболезнена трансформация отвътре. Именно „безкръвно и безболезнено”; в това е ключът, в това е нейната разлика от революционните доктрини на миналото.

     Каква ще бъде структурата на тази организация, какво ще бъде нейното име – да се размишлява над това ми се струва преждевременно и ненужно. За да не повтаряме всеки път многословното описание, да я наречем засега условно Лига за трансформиране на държавата. Що се отнася до нейната структура, то тези, които станат нейни основатели, ще бъдат и по-опитни, и по-практични от мен: това ще бъдат проницателни водачи, а не поети. Мога само да кажа, че лично на мен ми се струва, че Лигата трябва да има свои филиали във всяка страна, като всеки филиал притежава няколко отдела: културен, филантропски, образователен и политически. Политическият отдел във всяка страна ще приеме структурните и организационни аспекти на национална партия на всемирните религиозни и културни реформи. Именно в Лигата и от Лигата ще бъдат свързани и обединени всички тези партии. Как именно, къде и сред кого ще стане сформирането на Лигата, аз, разбира се, не зная и няма как да зная. Но е ясно, че периодът от нейното възникване до създаването на Федерацията на държавите и етическата инстанция над тях трябва да се разглежда като период подготвителен, период, когато Лигата ще отдава своите сили за разпространяването на идеите си, за формирането на редовете си, за разширяване на организацията, за възпитанието на подрастващите поколения и за създаването вътре в себе си на онази бъдеща инстанция, на която с времето може да бъде поверена всемирна ръководна роля.

     Уставът на Лигата не може да възпрепятства пребиваването в нейните редове на хора с определени философски и религиозни убеждения. Ще се изисква само готовност за дейно участие в осъществяването на нейната програма и решимост да не се нарушава нейният морален кодекс, крайъгълният камък на организацията.

     Във всички превратности на обществения живот и политическите борби успехите на Лигата трябва да се постигат не с цената на отстъпление от нейния нравствен кодекс, а като резултат от верността към него. Нейната репутация трябва да бъде неопетнена, нейната безкористност – неподлежаща на съмнение, нейният авторитет – непрекъснато нарастващ, защото в нея ще се стичат и непрекъснато ще я укрепват най-добрите сили на човечеството.

     Най-вероятно пътят към всемирното обединение минава през различни етапи на международна солидарност, през съединяване и сливане на регионални общности, а последният етап ще бъде всемирен референдум или плебисцит – една или друга форма на свободно волеизявление на всеки човек. Възможно е това да доведе до победа на Лигата само в отделни страни. Но самият исторически ход на нещата ще бъде на страната на Лигата.

     Обединяването на дори само половината земно кълбо ще бъде последната крачка към един дълбок прелом в съзнанието на народите. Ще се проведе втори референдум, може би и трети, и десетилетие по-рано или по-късно границите на Федерацията ще обхванат цялото човечество. Тогава ще се открие практическа възможност за осъществяването на поредица мащабни мероприятия, насочени към превръщане на конгломерата от държави в монолит, който ще бъде постепенно преобразен от два паралелни процеса: външен, свързан с политиката,  социалните и икономически въпроси, и вътрешен, фокусиран върху образователните, морални и религиозни въпроси.

     От всичко гореизложено става ясно, че членовете на Лигата и на нейните национални партии ще могат да се борят единствено посредством своите думи и собствен пример, и то само срещу онези идеологии и доктрини, които се стремят да разчистят пътя към властта на диктатор или да подкрепят вече завзела властта диктатура. Своите исторически предшественици, макар и действали само в национални мащаби, Лигата ще види във великия Махатма Ганди и в политическата партия, вдъхновена от него. Като пръв в новата история държавен деятел-праведник той утвърди чисто политическо движение върху основата на високи морални стандарти и опроверга преобладаващото мнение, че политиката и моралът са несъвместими. Но националните рамки, в които действаше Индийският национален конгрес, Лигата ще разгърне до цялата планета, а нейните цели са по-висше историческо стъпало или поредица от такива етапи в сравнение с онези, които поставяше пред себе си великата партия-освободителка на Индия.

     О, разбира се, ще се намерят немалко хора, които ще започнат да настояват, че методиката на Лигата е непрактична и нереалистична. Срещал съм достатъчно много от тези поборници на политическия реализъм! Няма безнравственост или социална гласност, която да не се прикрива с това жалко смокиново листо. Няма товар по-мъртъв, по-приземяващ, отколкото приказките за политически реализъм като противовес на всичко крилато, всичко вдъхновено, всичко духовно. Подобни политически реалисти са и същите тези, които навремето уверяваха даже в самата Индия, че Ганди е фантаст и мечтател. Те бяха принудени да стиснат зъби, когато Ганди и неговата партия именно по пътя на високата етика се сдобиха с освобождението на страната си и я поведоха по-нататък – към разцвет. Не към външно процъфтяване, което пълни очите на хората с черния прах на цифрите за ръста на добивите на въглища или с радиоактивния прах от експерименталните тестове на водородни бомби, а към културен, етически, естетически и духовен разцвет, който бавно, но сигурно води и до материално процъфтяване.

     Ще обвинят Лигата в нереалистичност на методите и онези, които не са способни да видят доброто у хората, чиято психика е загрубяла и чиято съвест е залиняла в атмосферата на нарушаването на човешките права. Към тях ще се присъединят и онези, които не могат да предвидят какви измествания на масовото съзнание ни очакват в не твърде далечното бъдеще. Травмата от войни, репресии и всевъзможно нарушаване на човешките права вече предизвиква широко движение за мирно съвместно съществуване. Постоянно се случват и ще се случват събития, разрушаващи чувството ни за сигурност, които не оставят нищо от уюта и покоя, подриват корените на доверието към съществуващите идеологии и към охранявания от тях социален ред. Разобличаването на нечуваните ужаси, които се извършват зад помпозните фасади на диктатурите, нагледното доказателство за основите и цената на техните временни победи и техния очевиден успех – всичко това изсушава душата като горещ пустинен вятър и духовната жажда ще стане нетърпима. За отстраняване на опасността от световни войни, за откриване на пътищата за обединяване без кръвопролития, за духовен водач и праведник, който в бъдеще да възглави обединеното човечество, за отслабване на насилието на държавите и за нарастване на духа на братството – ето за какво се молят вярващите и за какво мечтаят невярващите в наше време. И много вероятно е, че възвишено глобално учение – и нравствено, и политическо, и философско, и религиозно – ще трансформира тази жажда на поколението в международен творчески ентусиазъм.

     Обстоятелството, че последното крупно религиозно движение на човечеството – протестантската Реформация – възникна преди 400 години и че последната религия със световно значение – ислямът, съществува вече 13 века, понякога се изтъква в подкрепа на аргумента, че религиозната ера на човечеството е отминала. Но за потенциалните възможности на религията като такава следва да съдим не по това откога са възникнали последните ѝ главни форми, а по това дали еволюцията на религията е стигнала до задънена улица, има ли възможност да се съчетае религиозната творческа мисъл с безспорните закони на науката, както и по това, просветват ли в подобен светоглед перспективите за осмисляне на нашия опит в новата ера и възможна ли е реална и прогресивна роля на религията в подобен опит.

     Действително, от последното крупно религиозно движение с международен размах са изминали около 400 години. Но също така е вярно, че много столетия преди протестантската Реформация не е имало подобни движения. А и в това ли е работата? Нима все още не е ясно, че това определено русло на ментална, творческа работа на човечеството в последните векове е погълнало почти всички негови духовни и умствени сили? Трудно би било да се очаква, че осъществявайки толкова стремителен научен, технически и социален прогрес и създавайки подобни културни ценности в литературата,  музиката, философията, изкуството и науката в последните векове, човечеството намира в себе си сили едновременно да твори и още по-универсални религиозни системи.

     Но границата на ХХ век се яви точно епохата, когато завърши разцветът на великите литература, изкуство, музика и философия. Областта на социално-политическото действие въвлича в себе си – и с времето това става все по-очевидно – не най-духовните представители на човешкия род, а именно най-малко духовните. Образува се гигантски духовен вакуум, който преди петдесет години не съществуваше и хипертрофираната наука е безсилна да го запълни. Ако можем да се изразим така, колосалните ресурси на човешката гениалност си остават неизползвани. Именно това е лоното на творческите сили, в което се формира ембрионът на общочовешката интеррелигия.

     Ще може ли религията – не нейните стари форми, а всеобщата религия, с която днес е бременен светът – да предотврати най-опасните от надвисналите над човечеството заплахи: световната война и глобалната тирания? – Да предотврати следващата световна война тя, вероятно, няма да е в състояние: ако Трета световна война избухне, то това бедствие ще стане, вероятно, по-рано, отколкото дори появата на Лигата. Но след като се формира ядрото на бъдещата интеррелигия, нейната първа и най-важна цел ще бъде предотвратяването на всички войни, които има опасност да възникнат, и предотвратяването на появата на глобална тирания. Ще може ли тази религия да постигне най-голямата степен на  хармония между свободата на личността и интересите на човечеството, хармония, която е мислима само на дадения етап от историята? – Това е само друг аспект на същата тази нейна най-близка цел. Ще спомогне ли тя за балансирано развитие на заложените в човека творчески способности? – Да, освен демоничните импулси, тоест импулсите към тирания, мъчителство и самоутвърждаване за сметка на други живи същества. Ще изисква ли тя за своето тържество кървави жертви като другите движения с глобална насоченост? – Не, с изключение на онези случаи, когато на нейните проповедници се наложи, може би със собствената си кръв, да засвидетелстват своята вярност към нейното послание. Ще противоречат ли нейните тезиси – не на философската доктрина на материализма (на нея те, разбира се, противоречат по всички пунктове – от А до Я), а на обективните и общозадължителни закони на съвременната наука? – Ни най-малко. Може ли да се предвиди установяването в епохата на нейната хегемония на такъв режим, когато инакомислието ще се преследва, когато тя ще налага своите догми на философията, на науката и на изкуството? – Точно обратното: от частичните ограничения на свободата на мисълта – в началото, до неограничената свобода на мисълта – след това: такъв е предлаганият от нея път. При това положение какво остава от аргумента, че религията не е способна да отговори на най-насъщните въпроси на времето, а още по-малко – практически да ги разреши?

     С пълно право и основание такъв упрек може да бъде отправен не към религията, а, уви, към науката. Именно системата от възгледи, която не поглежда отвъд пределите, очертани от съвременното научно знание, е неспособна да даде отговор на най-съществените и най-елементарни въпроси. – Съществува ли Първопричина, Творец, Бог? Неизвестно. – Съществува ли такова нещо като душа и ако съществува, безсмъртна ли е тя? Това науката не знае. – Какво е време, пространство, материя, енергия? По това мненията рязко се различават. – Вечен и безкраен ли е светът, или обратно – ограничен във времето и пространството?

     Материал за твърд отговор на тези въпроси науката няма. „Защо трябва да правя добро, а не зло, ако злото ми харесва, а наказанието мога да избегна?” Отговорите са напълно неразбираеми. „Как да се възползваме от науката, за да предотвратим възможностите за войни и тирания?” Мълчание. „Как да постигнем  социална хармония с най-малък брой жертви?” Предлагат се взаимоизключващи се предложения, сходни само в едно – в това, че всички те в равна степен нямат отношение към чистата наука.

     Естествено е, че на такива несигурни, субективни, действително псевдонаучни основания са възниквали само учения с класов, расов, национален и партиен егоизъм, тоест именно тези, чието призвание се заключава в оправдаване на диктатурите и войните. Ниското ниво на духовност е отличителната черта на подобни учения. Следователно търсеният морален контролен орган може да бъде построен върху основата не на така наречения научен мироглед – такъв всъщност не съществува, а върху основата на приобщаването към духовния свят, върху основата на възприемането на лъчите, изливащи се оттам в сърцето, разума и съвестта, и върху основата на осъществяването във всички сфери на живота на завета за дейна и творческа любов. Нравственото ниво, напълно отговарящо на изброените признаци, се нарича праведност.

     Разпространен е и друг предразсъдък: разбиране на религията като явление, реакционно по своята същност, а още повече – в нашата епоха. Но да се говори за реакционност или остарялост изобщо, независимо от нейните конкретни форми, е също толкова безсмислено, както доказват реакционността на изкуството изобщо или на философията изобщо. Този, който мисли динамически, който вижда еволюиращите редици на фактите и процесите, от които се формират тези редове, той ще съумее и в изкуството, и в религията, и във всяка област на човешката дейност да види наличието на реакционни и прогресивни форми. Реакционни форми на религията могат да се срещнат колкото ни е угодно и даже повече, отколкото би ни се искало, но този факт няма никакво отношение към зараждащата се религия-синтез, на която е посветена тази книга. Защото в нашето столетие не е имало и няма нито по-прогресивни цели, нито по-прогресивни методи от тези, които са слети в едно в тази религия. Що се отнася до претенциите на научния метод за някакво върховенство, то научният метод е толкова безсилен да изтласка от живота методите на изкуството и религията в широкия смисъл на думата, колкото в своето време и агресивната религиозност не е могла да изтласка науката. Защото тези методи се различават помежду си не само по това как, но и по това какво се познава от тях. В миналото столетие (XIX век ― б.р.) стремителният прогрес на науката и техниката предсказваха гибелта на изкуството. Изминаха сто години и съзвездието на изкуството не само не загина, но се обогати и с още една звезда – изкуството на киното. Преди 30-40 години на мнозина в Русия изглеждаше неизбежна гибелта на религията в резултат от научния и социалния напредък. Но независимо от всички мобилизирани против него средства съзвездието на религиите не само че не загина, а именно под влиянието на научния и социален прогрес се обогатява от способността да превърне световните религии от колаж от отделни листенца в едно единствено, изцяло духовно цветче – „Розата на света”.

     От всичко казано по-горе произтича, че религиозното движение, което ще включи в своята философия и практика положителния опит на човечеството, а от отрицателния ще направи изводи, изискващи твърде много мъжество и прямота, за да бъдат направени от други течения на обществената мисъл; движение, което си поставя като свои най-близки цели преобразуването на държавата в братство, обединяването на целия свят и облагородяващото възпитаване на човечеството; движение, което ще предпази от изкривяване на своите идеали и методи с неразрушима броня на по-висша нравственост – подобно движение не може да не бъде признато за прогресивно, перспективно и творчески младо.

     Броня от нравственост! Но на какви основи ще залегне подобна нравственост? Говорех за праведност. Но нима не е просто утопично да мислим, че  цели обществени кръгове, а не само отделни индивиди, могат да бъдат праведни?

     Следва да се уточни какво се разбира тук под термина „праведност”. Аскетичният живот, прекаран в манастир, не е предпоставка за постигането на праведност. Праведността е висшата степен на морално развитие на даден човек; този, който я е превишил, вече не е само праведник, а и светец. Формите на праведност са разнообразни; те зависят от времето, мястото и човешкия характер. Можем да обобщим: праведността, дефинирана в негативен аспект, е вътрешно състояние на човека, устойчиво и завършващо само с неговата смърт, при което неговата воля е освободена от егоистичните импулси, разумът – от ангажирането с материални интереси, а сърцето – от кипванията на случайни, мътни, принизяващи душата емоции. Дефинирана в позитивен аспект, праведността е просмукването на цялата външна и вътрешна дейност на човека с активната любов към Бога, хората и света.

     Едва ли необходимият психологически климат за възникването на нравствен орган, основан на същата тази праведност, може да бъде по-добре подготвен, отколкото една организация, чиито смисъл и цел са обединени в копнежите и надеждите на това възникване. Именно Лигата трябва да бъде такова общество. Сред нейните членове могат да се окажат даже атеисти. Но основният тезис на Лигата говори за необходимост от всемирна етическа инстанция, която стои над държавите; именно тя ще сплоти най-одухотворените, творчески, дейни и надарени нейни членове в ядро. Ядро, за което е характерна атмосфера на непрестанно духовно съзидание, дейна любов и чистота. Ядро, състоящо се от хора достатъчно просветени, за да разбират не само опасността, впоследствие заплашваща всеки от тях с отприщването на импулсите на егото, но и опасността от едно твърде повърхностно разбиране на религиозно-нравствените ценности, което води до етически формализъм, лицемерие, душевно закоравяване и престорено благочестие.

     Никой – освен Господ Бог – не знае къде и кога ще пламне първият огън на „Розата на света”. Страната – Русия, е само предварително посочена; възможни са и трагични събития, които ще усложнят извършването на този мистичен акт и ще доведат до принудителното му преместване в друга страна. Епохата – шестдесетте години на нашия век (ХХ век ― б.р.), е само набелязана, възможни са и гибелни катаклизми, които ще изместят тази дата в бъдещето с дълга поредица години. Възможно е средата, където ще се запали първият огън, да се окаже не Лигата за трансформация на държавата, а друга, сега все още неизвестна група хора. Но дали там или тук, дали в тази страна или в друга, дали десетилетие по-рано или по-късно, интеррелигиозната, глобална църква на новите времена, „Розата на света”, ще се появи като резултат от духовната дейност на множеството, като съвместно творчество на хора, над които се излива потокът на откровението – ще се яви, ще възникне и ще тръгне по историческия си път.

     Религия, интеррелигия, църква – не мога да постигна нужната точност с помощта на нито една от тези думи. Редица нейни коренни различия от старите религии и църкви с времето ще ни принудят да изработим други думи за отнасяне към нея. Но даже без тях на страниците на тази книга ни предстои да въведем толкова обширен речник от нови думи, че тук, в самото начало, е за предпочитане да прибегнем не към помощта на тези думи, а към описателно определяне на отличителните черти на онова, което ще се нарича „Розата на света”.

     Тя няма да бъде като истинска или фалшива затворена религиозна вяра. Няма да бъде и международно религиозно общество като теософското, антропософското или масонското, съставено подобно на букет от отделни цветове от религиозни истини, еклектически набрани от всевъзможни религиозни поляни. Това ще бъде интеррелигия или панрелигия в този смисъл, че следва да я разбираме като универсално учение, което гледа на възникналите по-рано религии като на отражения на различни пластове на духовната реалност, различни редове от другоматериални факти и различни сегменти на нашия планетарен космос („Планетарен космос” е съвкупността от слоеве с различна материалност, измерения и времеви потоци, които по необходимост са свързани със  Земята. Планетарният космос е земното кълбо с цялата сложност от разноматериални /а не само физически/ слоеве на неговото битие. Подобни могъщи системи има при много небесни тела. Те се наричат брамфатури. Брамфатурата на Земята носи името Шаданакар. – За тези думи, както и за много други, употребявани тук за пръв път, следва да видите неголемия речник, приложен в края на книгата). Тази гледна точка обхваща Шаданакар и като цялост, и като част от Божествената Вселена. Ако старите религии са листенца, то „Розата на света” е цветче: с корени, стебло, чашка и цялата общност на неговите листенца.

     Втората разлика засяга глобалността на намеренията на „Розата на света” и тяхната историческа конкретност. Нито една религия, като изключим средновековния католицизъм, не си е поставяла за цел преобразуването на човешкото общество. Но и папството, упорито стремящо се да затвори феодалния хаос с преградните стени на йерокрацията, не съумя нито да отслаби експлоатацията на нямащите от имащите, нито да намали с широки реформи социалното неравенство, нито да повиши общия жизнен стандарт. Впрочем да се обвинява в това водещата католическа йерархия би било несправедливост: за подобни преобразувания все още не е имало материални средства – нито икономически, нито технически. Не е било случайно съвпадение, че злото на света се е усещало като съществуващо от памтивека (и до новото време се е смятало за вечно и неизбежно) и че католицизмът по същество се е фокусирал, както и останалите религии, само върху „вътрешния човек”, учейки на индивидуално усъвършенстване. Но времената се изменили, материални средства се появили и заслугата на целия исторически процес, а не на „Розата на света”, е в това, че сега тя ще може да гледа на социалните преобразувания не като на нещо външно, обречено на неуспех и незаслужаващо усилия, а да ги поставя в неразривна връзка с усъвършенстването на вътрешния свят на човека; сега това са два паралелни процеса, които трябва да се допълват взаимно. Нерядко чуваш: „Християнството не успя.” Да, ако ставаше въпрос само за миналото, би могло да се каже, че от социална и обща морална точка то не успя. „Религията не успя.” Да, ако религиозното творчество на човечеството се беше изчерпало с това, което вече е създадено, религията в току-що споменатия смисъл действително не би успяла.

     Но понастоящем е основателно да се каже само това: по-старите религии не можаха да се сдобият със съществено намаляване на социалното зло, тъй като не разполагаха с необходимите за това материални средства и отсъствието на тези средства предизвика отрицателното им отношение към всички подобни опити. С това беше подготвен безрелигиозният етап на цивилизацията. През XVIII век се пробуди социалната съвест. Накрая социалната дисхармония беше почувствана и осъзната като нещо недопустимо, оскърбяващо, изискващо преодоляване. Разбира се, това стана във връзка с факта, че започна да се появява недостиг на материални средства. Но по-старите религии не съумяха да схванат този факт, не поискаха да се възползват от тези ресурси, не пожелаха да възглавят процеса на социалната трансформация и именно същият този застой, интелектуален мързел, идейна неподвижност и ограниченост е тяхната най-тежка вина. Религията дискредитира себе си със своята вековна безпомощност в това отношение и не трябва да се учудваме на противоположната крайност, в която попадна Европа, последвана от други континенти: трансформирането на обществото с чисто механични средства при пълен отказ от духовната страна на същия този процес.

     Разбира се, няма какво да се учудваме на резултата: на сътресения, каквито светът не е виждал преди, на мащаби на жертвите, каквито никога не са ни се появявали дори и при бълнуване, и на такова понижаване на етическото ниво, самата възможност за което през XX век и досега изглежда на мнозина като мрачна и трагическа загадка. Именно на старите религии се пада в значителна степен отговорността за дълбочината и упоритостта на последващия безрелигиозен етап, за духовната съдба на милиони души, които заради борби за справедливо устройство на света са противопоставили себе си на религиите изобщо и с това са изтръгнали духовните корени на своето битие от почвата на мировата духовност. Но истинската религиозна дейност е своего рода обществено служене, а истинското обществено служене е в същото време религиозна дейност. Никое религиозно дело, даже подвигът на монаха, не може да бъде изолирано от общото, от труда, допринасящ за всемирно просветление, и никаква обществена дейност, освен демоническата, не може да не влияе върху увеличаването на количеството на световното добро, тоест не може да няма религиозен смисъл. Пулсирането на социалната съвест, активното социално състрадание и обогатяване, неуморните практически усилия за социална справедливост – ето второто, по което „Розата на света” се различава от старите религии.

     Третата разлика – динамизмът на нейните възгледи. Религии, които не са чужди на представите за метаисторията, вече имаше: юдаизмът, ранното християнство; но само в далечни от нас и при това кратки периоди от своето установяване те се опитваха духовно да осмислят текущия исторически процес. В тези кратки, полузабравени епохи поразителните прозрения на Апокалипсиса оставаха прикрити от очите на хората чрез покрова на иносказания и недомлъвки, а шифърът му от образи допускаше всевъзможни тълкувания. Така не се формира истинска рамка за разбирането на историческите процеси. Историческият опит все още беше малък и тесен, географските хоризонти – нищожни, а мистичният разум все още не беше готов да схване вътрешната логика на метаисторията и неимоверната сложност на Шаданакар.

     Но появата на „Розата на света” се предшестваше от ерата на хегемонията на науката, в самите си корени революционизирала представата за Вселената, за народите, за културите и за тяхната съдба.  Предшестваше я и друго: епоха на коренни социални промени и катаклизми, епоха на революции и световни войни. И двата вида явления разхлабиха психологическите пластове на човечеството, които толкова векове бяха оставали неподвижни. В тази почва, изорана от железните зъби на историческите катастрофи, падат семената на метаисторическото откровение. И пред духовния взор на народите се открива целият планетарен космос като непрекъснато променяща се система от разнозначни светове, бурно носеща се към ослепителната цел, одухотворявана и преобразявана от век на век, от ден на ден. Започват да прозират редовете на предстоящите епохи – в цялото тяхно неповторимо своеобразие, в преплитането на борещите се в тях метаисторически сили. Целта на „Розата на света” е да стане приемница, умножителка и тълкувателка на това познание. Като общностен мистичен разум на живеещото човечество тя ще осмисля историческия процес в неговото минало, настояще и бъдеще, за да встъпи в творческо ръководство на тези процеси. Ако може да се говори за някакви догми в нейното учение, то тези догми ще бъдат дълбоко динамични, многоаспектни и способни за по-нататъшно обогатяване и развитие, за продължителна еволюция.

     Оттук произтича и още една, четвърта разлика на „Розата на света”: перспективата за последователните, стоящи пред нея духовно-исторически задачи, напълно конкретни и принципно осъществими. Ще изброя още веднъж най-близките от тях: обединяването на земното кълбо във федерация на държави, ръководена от етическа контролираща инстанция, установяването на материално изобилие и висок жизнен стандарт на населението във всяка страна, облагородяващо възпитание на по-младите поколения, обединяването на християнските църкви и създаването на свободна уния на всички религии на Светлината, превръщането на планетата в градина, а на държавите – в братство. Но това са само задачите на преден план. Тяхното осъществяване ще открие пътя към разрешаването на още по-високи задачи: към одухотворяването на природата.

     И така, интеррелигиозността, универсалността на нейните социални стремежи и тяхната конкретна природа, динамичността на нейните възгледи и последователността на нейните всемирно-исторически задачи – ето чертите, които ще отличат „Розата на света” от всички религии и църкви на миналото. Безкръвността на нейните пътища, безболезнеността на нейните реформи, нейната доброта и уважение към хората, вълните от духовна топлина, излъчвани от нея – ето чертите, които я отличават от всички социополитически движения на миналото и настоящето.

     Ясно е, че същността на държавата, както и етическият облик на обществото, не могат да бъдат преобразувани за едно мигване на окото. Веднага ще кажем: пълният отказ от принуда е чиста утопия. Но този елемент ще намалява във времето и пространството. Всяка дисциплина се създава от елементи на принуда и съзнателност и от съотношението на тези два елемента зависи един или друг род дисциплина. Най-голям процент на принуда и почти пълно отсъствие на съзнателност притежава дисциплината на робовладелческите стопанства, затворите и концентрационните лагери. Малко по-голям процент на съзнателност има във военното обучение. И по-нататък, успоредно с отслабването на елемента на принудата в дисциплинарните модели категоричният императив на вътрешната самодисциплина нараства и го заменя. Новата педагогика ще се базира на  възпитаването именно на същия този импулс. За нейните принципи и методи, както и за методите на превъзпитание и морална рехабилитация на престъпниците, ще стане дума не скоро – едва в последните глави. Но трябва да е ясно даже сега, че външният стимул за принуда ще отмира най-бързо от всичко във вътрешните концентрични кръгове на „Розата на света” – защото тези вътрешни кръгове по-бързо от всичко се изпълват именно с хората, изцяло споили своя живот с нейните задачи и етика, които вече не се нуждаят от външна принуда. Именно те ще бъдат нейната съвест и от кого, ако не от някого от тях, трябва да бъдат заети креслата на Върховния съвет?

     А и може ли да се преоцени възпитателното значение на такива обществени устройства, когато на върха на обществото ръководят и творят най-достойните: не тези, чиято воля е хипертрофирана, за сметка на другите способности на тяхната душа, и чиято сила се заключава в непретенциозно отношение към средствата, а онези, в които хармонично развитите воля, разум, любов, чистота на помислите и дълбок житейски опит се съчетават с очевидни духовни дарования; онези, които наричаме праведници. Съвсем неотдавна видяхме пример за такова нещо – видяхме съдбовния час на Индия и великия духом Ганди. Видяхме потресаващо зрелище: човек, който не притежаваше никаква държавна власт, в чието подчинение не беше нито един войник, даже нито един личен слуга, който нямаше покрив над главата си и ходеше с набедрена препаска, стана съвестта, духовният и политически вожд на триста милиона души и една негова тихо изречена дума беше достатъчна, за да се обединят тези милиони в обща безкръвна борба за освобождаване на своята страна, а проливането на кръвта на техния враг повличаше след себе си всеиндийски пост и траур. Не е трудно да си представим как трагично би се изкривил историческият път на индийския народ, ако вместо този сподвижник в решаващата минута беше издигнат като вожд човек от едностранно-волевия тип, от типа на Мусолини или Сталин – т.нар. „силна личност”, майстор на демагогията и политическата интрига, маскиращ своята същност на деспот с тиради за народното благо! Как блестящо би свирил той върху струните на низшите инстинкти на народа, на естествената им ненавист към техните завоеватели, на тяхната завист към богатите, какви вълни от огън и кръв биха били отприщени над Индия, наводнявайки островите на високо морално съзнание, хиляди години укрепвано и лелеяно от лъчите на синовете на великия народ! И в резултат каква тирания би се установила над изтерзаната страна, възползвайки се от склонността към подчинение, създадена през вековете на робство! Ганди насочи освободителния и съзидателен ентусиазъм по различен път. Ето първия в най-новата история пример за тази сила, която постепенно ще замени меча и камшика на държавната власт. Тази сила е живото доверие на народа към онзи, който е доказал своята нравствена висота, на която почива авторитетът на праведниците.

     Предвиждам множество възражения. Едно от тях е такова: да, това беше възможно в Индия, с нейните неповторими особености, с нейното четирихилядолетно религиозно минало, с етическото ниво на нейния народ. Другите народи имат друго наследство и опитът на Индия не може да бъде приложен в никаква друга страна.

     Вярно е, че всеки народ има свое историческо наследство. И наследството на Индия доведе до това, че нейният народ стана пионер на този път. Но почти всеки народ се е натъквал в своите граници или извън тях на диктатури и тирании с всевъзможни окраски и разнообразни идеологически маски и всеки е могъл да види в бездната на какви катастрофи увлича страната сляпото ръководство, непросветлено от праведност, неотговарящо даже на минималните изисквания на средното нравствено равнище. В крайна сметка държавното водителство изисква самоуважение и средно нравствено ниво за това е малко. Множество народи са се убедили и в това, защото там, където вместо диктатори се редуват политически партии, промените са като в калейдоскоп: дипломати и генерали, босове и адвокати, демагози и бизнес хора, едни – съвсем користни, други – по-принципни, но нито един не е способен да вдъхне живот на нов, чист и горещ дух или да реши насъщните проблеми на народа. Никой не може да се довери на когото и да било от тях повече, отколкото вярва на самия себе си, защото нито един от тях не се е замислял нито за момент за това какво означават праведността и духовността. Те са мъртви сенки, паднали листа, подхванати от вятъра на историята. Ако „Розата на света” не излезе навреме на международната сцена, те ще бъдат разпръснати от огненото дихание на волеви и безжалостни диктатури; а ако „Розата на света” се появи – те ще се разтворят, стопявайки се под изгряващото слънце на нейното велико послание, защото сърцата на хората ще се доверят на един праведник повече, отколкото на стотици съвременни политици.

     Но още по-могъщо и светло ще бъде въздействието върху хората и тяхната съдба, ако три от най-висшите дарове: святост, религиозна проницателност и художествена гениалност – са съвместени в един човек.

     О, толкова много аспекти на религията принадлежат изцяло към нейните минали стадии. Един подобен аспект изглежда е властта на застиналите догми над строго очертани, аподиктично[iii] изразени, неподлежащи на развитие умове. Опитът от последните векове и растежът на индивидуалността доведоха до това, че човешките създания усещат условността и тесните рамки на всяка догма. В резултат, колкото и недогматични да са тезисите на „Розата на света”, колкото и да са проникнати от духа на религиозния динамизъм, твърде много хора се затрудняват да приемат даже тях. Затова пък много милиони ще откликнат на нейния зов, тъй като скоро той ще бъде обърнат не толкова към интелекта, колкото към сърцето, звучейки в гениалните творения на думите, музиката, театъра и архитектурата. Образите на изкуството са с по-голяма вместимост и по-многоаспектни, отколкото теософските афоризми или философските аргументи. Те дават повече свобода на въображението, те позволяват на всеки да тълкува учението така, както е по-органично и по-понятно именно за неговата индивидуалност. Откровението се лее от множество потоци и изкуството – ако не най-чистото, то поне е най-широкото от тях. Затова всяка форма на изкуството и един красив репертоар от ритуали ще облекат „Розата на света” с колоритно и сияещо облекло. И затова начело на „Розата на света” е по-естествено от всичко да стои този, който е съвместил в себе си трите най-велики дара: религиозно вестителство, святост и художествена гениалност.

     Може би такъв човек няма да дойде изобщо или ще дойде много по-късно. Възможно е „Розата на света” да бъде възглавена не от един отделен човек, а от колектив от най-достойните. Но ако Провидението изпрати човек с толкова велик дух в нашия век, а то вече е изпращало такива – и ако демоническите сили не съумеят да го отклонят от неговата мисия, това би било най-голямото щастие за цялата планета. Защото никой не може да окаже по-могъщо и светло въздействие на човечеството от гения на словото, станал  духовидец  и праведник, който е бил въздигнат до висотите на това да бъде всемирен ръководител на обществени и културни преобразувания. Именно на такъв и само на такъв човек може да бъде поверена необичайна и небивала в историята задача – моралният контрол над всички държави на Федерацията и водителството на народите с оглед трансформирането на тези държави в едно глобално братство. О, ние, руснаците, жестоко заплатихме за безусловното доверие, оказано на силния волеви човек, приет от мнозина от нас за благодетел на човечеството. Няма да повторим тази грешка! Има безусловни признаци, отличаващи един човек като достоен за подобна мисия от един зъл гений. Последният е сумрачен; първият – весел, с духовна жизненост. Единият укрепва своята власт с екзекуции и мъчения; другият няма да започне да се домогва до властта в нито един от дните на своя живот, а когато я приеме – няма да пролее ничия кръв. Единият насажда по цялата подвластна нему земя култа на своята личност; на другия му е отвратително и смешно неговото прославяне. Единият е недостъпен, другият – открит за всички. Единият е обхванат от неистова жажда за живот и власт и се крие от въображаеми опасности зад непроницаеми стени; другият е свободен от жизнени изкушения, а пред лицето на опасността е спокоен, защото съвестта му е чиста, а вярата – непоколебима. Това са два антипода, посланици на два непримирими лагера.

     Разбира се, във Върховния съвет такъв избраник би бил само пръв сред равни. Той във всичко би се опирал на сътрудничеството на мнозинството и от това мнозинство би била контролирана неговата собствена дейност. На своя необичаен пост той би могъл да дойде само чрез строго и тежко изпитание. Такъв пост не може да бъде зает нито от млад, нито даже от някой на зряла възраст – само от стар. Изкушенията и борбата на страстите трябва да са били отдавна изживени. Що се отнася до самото избиране, то, струва ми се, би могло да бъде осъществено само чрез един или друг вид плебисцит. И в годините на управление на Върховния наставник Съветът би следил за неговите действия. Отклоняването му от пътя би довело до предаването на властта на най-достойния. Изобщо всички свързани с това въпроси могат да бъдат внимателно обмислени, опасностите – предвидени, решенията – внимателно претеглени и впоследствие усъвършенствани. Но докато Върховните наставници се придържат безусловно към предопределения път, те са мистичната връзка между живото човечество и другите светове, проявителите на Провиденциалната воля, духовните водачи на милиарди и защитниците на техните души. В ръцете на такива хора не е страшно да се съединят напълно духовната и гражданската власт.

     Ще кажат: подобни хора се появяват веднъж на петстотин години. А аз ще кажа нещо повече: личности от такъв мащаб и при това притежаващи съчетание от точно такива дарби по-рано никога не е можело да има. Айнщайн не би могъл да се появи сред племето маори от XIX век; би било напразно да се надяваме да намерим  Достоевски такъв, какъвто го знаем, сред поданиците на Тутанкамон или Теодорих. Тогава той би притежавал друго съчетание от дарби, а много от тях не биха намерили външно проявление в живота. Такъв човек, за какъвто говоря, даже в недалечна от нас епоха не би могъл да реализира дарбите, с които е удостоен, и съвременниците биха останали в пълно неведение относно истинските му мащаби и потенциал. Нужните условия явно вече се оформят с началото на новата епоха; „Розата на света” ще ги види да узряват така, че атмосферата, обществена и културна, ще осигури на Върховния наставник низ от приемници, достойни за този венец.

     Някои могат да кажат също, че даже всички изброени дарования не са достатъчни за такава необичайна позиция, че тези хора трябва също да притежават широк, трезв и практичен държавен ум. Несъмнено. На такъв лидер ще се налага да влиза в съприкосновение с хиляди най-разнообразни проблеми, ще са необходими и знания, и опит, и ерудиция – икономическа, финансова, юридическа, даже техническа. Но векът на Аристотел отдавна отмина; умовете с енциклопедически обхват са немислими в наше време. И дейностите на този, за когото говоря, са точно толкова немислими, откъснати от колективния разум, от Върховния съвет. В тях ще участват най-дълбоките умове, хора, помъдрели в превратностите на държавния живот, специалисти от всички отрасли на знанията. Не енциклопедична ерудиция и не практически умения за управление ще се изискват от Върховните наставници, а мъдрост. Мъдрост да разбират хората от пръв поглед, която в най-сложните въпроси веднага намира тяхната същност и която нито за миг не остава глуха за гласа на съвестта. Върховните наставници трябва да са на такава морална висота, че любовта и доверието към тях да заменят другите методи за властване. Използването на принуда или насилие над чуждата воля ще са мъчителни за тях; те ще ги използват само в най-редки случаи.

     И все пак това е само един от възможните варианти, макар по мой личен възглед да е най-желателният. Лесно е да си представим една алтернатива: такова ръководство на „Розата на света”, такава връзка със законодателните органи и с правителството на Федерацията, при което принципът на колективност няма да бъде ограничен в нищо и от никого. Задачата за разработване на конституцията принадлежи на далечното бъдеще и не на нас, а на нашите щастливи потомци ще се наложи да избират измежду множеството варианти един.

     Но това не е ли теокрация[iv]? Аз не обичам думата „теокрация”. Теокрацията е боговластие; да я прилагаме към която и да е обществена и политическа система е абсурдно – от гледна точка на атеиста, и кощунствено – от гледна точка на вярващия. На никаква теокрация историята не е била и няма да бъде свидетел. Не теокрация, а йерокрация, власт на духовенството следва да наричаме църковната държава на Папата или на Далай-лама. Системата, която описах, е пряката противоположност на всеки тип йерокрация: Църквата няма да се разтвори в държавата, която я поглъща и господства от нейно име; по-скоро целият конгломерат от държави и множество църкви постепенно ще се слеят във всечовешко братство, в интеррелигиозна църква. И не висшите йерарси на Църквата ще заемат кресла във висшите органи – законодателни, изпълнителни и контролиращи, а най-добрите представители на всички народи, на всички конфесии, на всички обществени слоеве и на всички специалности.

     Не йерокрация, не монархия, не олигархия, не република; нещо ново, качествено различно от всичко, което досега е било, ще се появи. Това ще бъде всемирна социална система, стремяща се към освещаване и просветляване на целия живот на Земята. Аз не знам как ще го нарекат тогава, но работата не е в названието, а в същността. Неговата същност ще се състои в работа в името на одухотворяването на човека, на цялото човечество и на природата.



[i] Йерокрация – думата е образувана от две части: „йерархия” и „кратос”. Първата означава Йерархия на светлината, Братството на Шамбала, което управлява еволюцията на нашата планета. Втората – „кратос” – в превод от гръцки означава власт. Така е образувана и думата „демокрация” –  от „демос” (народ) и „кратос” (власт). Същността на понятието „йерокрация” е съсредоточена във властта на Йерархията на светлината над дадена страна или група страни, обединени в единно управление от типа на Европейския съюз. Йерокрация има, когато държавната светска власт принадлежи не на народа, не на монарх, не на куп партократи или олигарси, а изцяло е в ръцете на Йерархията, която на свой ред има главен йерарх – Владиката на Шамбала. Йерокрация – това е властта на Владиците на Шамбала над избран народ или народи.

Главната разлика между днешната власт на смъртните хора и властта на Йерарсите на Шамбала е в етически план. Членовете на Бялото братство са се избавили от недостатъци като лична корист, завист, властолюбие, злопаметност, отмъстителност и др. пороци, които съществуват при представителите на съвременната висша държавна власт. Именно по тази причина съвременната власт е бреме за народа, тъй като гражданите ги управлява прослойка от граждани като тях, които не са далеч по своето развитие от средностатистическия избирател. Метафорично казано, стадото овни се управлява от също такива овни, но за стадото е по-добре да се управлява от овчар, който е по-напреднал в своето развитие. (б.пр.)

[ii] Конфесия – система от убеждения, възгледи и ценности. Религиите, комунизмът, научният мироглед са конфесии. (б.пр.)

[iii] Аподиктичен – безспорно доказан, неоспорим, несъмнен. (б.пр.)

[iv] Теокрация – форма на управление, при която религиозната и държавната власт са обединени. В буквален превод от гръцки „теокрация” означава “управление на Бога”. В най-честата употреба на термина теокрацията е система, при която държавната йерархия съвпада с тази на дадена религиозна деноминация. Единствените съвременни теократични държави са Ватиканът и Иран, а в миналото такава е била, например, Османската империя. (б.пр.)

[ii] Конфесия – система от убеждения, възгледи и ценности. Религиите, комунизмът, научният мироглед са конфесии. (б.пр.)

[iii] Аподиктичен – безспорно доказан, неоспорим, несъмнен. (б.пр.)

[iv] Теокрация – форма на управление, при която религиозната и държавната власт са обединени. В буквален превод от гръцки „теокрация” означава “управление на Бога”. В най-честата употреба на термина теокрацията е система, при която държавната йерархия съвпада с тази на дадена религиозна деноминация. Единствените съвременни теократични държави са Ватиканът и Иран, а в миналото такава е била, например, Османската империя. (б.пр.)


Следваща страница

Прочетено: 2308 пъти