All posts by admin

Книга I. РОЗАТА НА СВЕТА И НЕЙНОТО МЯСТО В ИСТОРИЯТА

 Глава 3. ОТНОШЕНИЕ КЪМ РЕЛИГИИТЕ

     Колко често употребяваме думата „истина” и колко рядко се опитваме да определим това понятие.

     Но няма да се смутим от това, че всъщност повтаряме въпроса на Пилат, а ще се опитаме според силите си да осмислим същността му.

     Наричаме истинни онези теории или учения, които, според нас, дават неизкривена представа за някой обект на познанието. В точния смисъл на думата истината е неизкривено отражение на някакъв обект на познанието в нашия ум. И колкото обекта на познание съществуват в света, толкова истини могат да съществуват.

     Но обектите на познание са познаваеми от нас, а не от себе си. Следователно истината за всеки познат от нас обект на познанието трябва да бъде призната от нас за истина относителна. А пък абсолютната истина е отражение на такъв обект на познание, който е познат „в себе си” от някой субект. Такова познание е принципно възможно едва тогава, когато противостоянието на обекта и субекта е свалено; когато субектът на познание се отъждествява с обекта.

     Абсолютната универсална истина  е неизкривено отражение в нечие съзнание на Голямата Вселена, позната „в себе си”. Абсолютните частни истини са неизкривени отражения на някаква част от Вселената – част, позната „в себе си”.

     Естествено е, че Абсолютна истина за Голямата Вселена може да възникне само в съзнанието на съизмерим с нея субект на познанието, субект всезнаещ, способен да се отъждестви с обекта, способен да познава нещата не само „от себе си”, но и „в себе си”. Такъв субект на познание наричат Абсолют, Бог, Слънцето на Света.

     Бог „в Себе Си”, като Обект на познанието, е познаваем само от Себе Си. Неговата Абсолютна истина, както и Абсолютната истина за Вселената, е достъпна само на Него.

     Ясно е, че всяка частна истина, колкото и да е малък обектът на познанието, за нас е достъпна само в относителен вариант. Такъв агностицизъм, обаче, не трябва да бъде разбиран като безусловен: при крайно съвпадение на всеки частен обект на познание, на всяка монада с Абсолютния Субект за нея става възможно познание не само от „себе си”, но и „в себе си”. По такъв начин правомерен е не безусловният, а само стадийният агностицизъм.

     Частните истини могат да имат няколко или много варианти – лични, индивидуални разновидности на една частна относителна истина. При това обектите на познание с малки (в сравнение със субекта) мащаби ще се отразят в съзнанието на редица родствени субекти почти или напълно идентично; именно родствеността на много субекти помежду им обуславя това, че и техните лични варианти са родствени на една или друга истина. Ако това не беше така, хората биха били лишени от възможността да се разберат един другиго относно каквото и да било. Но колкото е по-голям обектът на познанието в сравнение със субекта, толкова повече са предизвикваните от него варианти. Относителната истина за Вселената и относителната истина за Божеството пораждат толкова различни варианти, колкото има във възприемащите субекти.

     Ясно е, значи, че всички наши „истини” са, строго казано, само приближаване към истините. И колкото по-дребен е обектът на познанието, толкова по-добре той може да бъде обхванат от нашето познание, толкова по-малка вече е разликата между неговата абсолютна истина и нашата относителна истина за него. Впрочем в съотношението между мащабите на субекта и обекта има граница, под която разривът между абсолютната и относителната истина отново започва да нараства: например, разривът между абсолютната истина за някаква елементарна частица и нашата относителна истина за нея е изключително голям. А между Абсолютната истина за Вселената, Абсолютната истина за Божеството и нашите относителни истини за тях разривът е необятно голям.

     Аз изказвам мисли, които след Кант трябва като че ли да бъдат общоизвестни и общоприети. Но ако те биха били усвоени от всеки религиозно чувстващ и религиозно мислещ човек, никакви претенции за лично или колективно познаване на Абсолютната истина, никакви претенции за абсолютната истинност на която и да е теория или учение не биха могли да съществуват.

     Както е показано по-горе, Абсолютната истина е достояние само на Всезнаещия Субект. Ако такава истина притежаваше някой човешки субект, например, колективното съзнание на конкретно-историческа църква, това би се откривало обективно в безусловното всезнание на това колективно съзнание. И фактът, че такова всезнание не притежават нито един човешки колектив и нито една личност, още веднъж показва безпочвеността на претенциите на което и да било учение над абсолютната истинност. Ако на представителите на „Розата на света” би им хрумнало някога да претендират за абсолютна истинност на нейното учение, това би било също толкова безпочвено и нелепо.

     Но също така безпочвено и нелепо е твърдението, че всички учения или някое отделно учение са лъжливи. Напълно лъжливи учения няма и не може да има. Ако се появи мнение, лишено даже от трошичка истинност, то не би могло да стане учение, тоест не би могло да стане предадена на някого сума от представи. То би останало собственост на този, който го е създал, което се и случва, например, с философските или псевдонаучни конструкции на някои душевноболни. Лъжливи в строгия смисъл на думата могат да бъдат само отделни частни твърдения, на които е способна да придава илюзия за истинност земната светлина от частноистинните тезиси, съседстващи с нея в обща система. Но има известно съотношение между количеството и тежестта на частноистинните и лъжливите тезиси, при които сумата на лъжливите започва да обезценява трошичките истина, заключени в даденото учение. По-нататък следват учения, в които лъжливите твърдения не само обезценяват елемента на  истинност, но и превеждат цялата система в категорията на отрицателните духовни величини. Подобни учения е прието да се наричат учения на „лявата ръка”. Бъдещото учение на Противобога, с което явно ще се ознаменува предпоследният етап от всемирната история, ще бъде построено така, че при минимална тежест на частноистинния елемент светлината от него ще придава вид на истинност на максимум ЛЪЖЛИВИ твърдения. От това се и обуславя обстоятелството, че това учение ще обърква човешкото съзнание в сенките на лъжите по-трайно и безизходно, отколкото което и да било друго.

     Религиите, които не се отнасят към ученията на „лявата ръка”, се различават помежду си не по силата на истинността на една от тях и лъжливостта на останалите, а по два съвършено други координата. А именно:

     Първо – по силата на различните степени на своя възход към Абсолютната истина, тоест съобразно намаляването в тях на субективния, епохален (времеви ― б.р.) елемент. Това стадийно различие може условно да се нарече различие по вертикала;

     Второ – те се различават помежду си по силата на това, което говорят за различното, отразяват различни редове на обектите на познание. Този род различия – различия сегментни, могат условно да се нарекат различия по хоризонтала.

     И двата вида различия не следва да се изпускат нито за минута от внимание при разглеждането на въпроса за отношението на „Розата на света” към другите религии.

     В развитието на науката ние наблюдаваме непрекъснат процес на натрупване на относителни частни истини и тяхното усъвършенстване, уточняване. На поредния стадий обикновено се отхвърлят не редовете от натрупани по-рано факти, а само остарялото им тълкуване. Случаите, когато старият ред факти е бил поставян под съмнение и отхвърлян – както това стана, например, с алхимията, – са сравнително редки.  Но, за съжаление, в историята на религията господстват други обичаи. Вместо приемствено сменящи се един друг, осмислени, неподлагани на съмнение духовни факти най-често виждаме как на поредния стадий от религиозното развитие се отхвърлят значителни редове от по-рано постигнати относителни, частни истини, а свой, нов ред от тях, с включване на известен брой стари, се представя за нещо абсолютно. Това наблюдение е особено вярно по отношение на смяната на така наречените езически религии от системите на монотеизма.

     Ясно е, че запазването от нас на подобни обичаи в условията на разширяващия се кръгозор на ХХ столетие би ни довело, най-много, до създаването на още една секта. Привнасянето в религията на научна методика би било, разбира се, груба грешка, толкова незаконна, колкото пренасянето на методи на изкуството в областта на науката. Но да се  възприеме добрият навик на учените – не да се отхвърлят, а да се преосмислят редицата натрупани  по-рано относителни истини – отдавна е време.

     От казаното произтича, че никакви учения, освен ученията на „лявата ръка”, разпознаваеми преди всичко по тяхното душевно разлагащо въздействие, не могат да бъдат напълно отхвърлени. Те трябва да бъдат признати за недостатъчни, обременени със субективно-човешки привнасяния –  за такива на епохата, класови, расови, индивидуални. Но зърно на относителна истинност, зърно на познание „от нас” на една или друга област от трансфизическия свят има във всяка от религиите и всяка такава истина е скъпоценна за цялото човечество. Естествено е при това, че обемът на истинността на системите, създадени в резултат от опита на множество индивиди, като правило е повече от обема на истинността на системите, разпространени само сред неголеми групи. Изключение могат да правят младите системи, възхождащи, може би, към широко разпространение, но по силата на естествения ход на нещата първо преминали стадия на килийно или ограничено групово съществуване. Подобни широко разпространени системи се наричат в дадената концепция – както това ще бъде подробно разяснено малко по-долу – митове.

     Зад митовете винаги стои една или друга трансфизическа реалност, но тя не може да не бъде изкривена и объркана от привнасянето в мита на множество „човешко, твърде човешко”. Методиката за освобождаване на трансфизическите зърна на митовете от тяхната човешка черупка едва ли може да бъде, поне сега, строго и научно формулирана. Засега все още не се е удало да се изработи за това механизъм от критерии, който във всеки случай би бил достатъчен. А също така е и съмнително дали подобна най-сложна мистична задача е разрешима с помощта единствено на ума. Може, наистина, да се построи, изхождайки от телеологията на историята, определена класификация на религиите, която би позволила да се отделят високоразвитите религии в специална група и да се убедим, че има тезиси, утвърждавани от цялата тази група религии, макар и с различна степен на чистота и сила. Към тяхното число принадлежат: тезисът за единството на Бога, за множествеността на различните духовни йерархии, за множествеността  на разнозначните светове, за безкрайната множественост на възникващите монади, както и за съществуването на някакъв общ нравствен закон, който се характеризира с тукашни или отвъдни въздаяния за извършеното от човека в живота. Във всичко останало – и даже в изтълкуването на току-що изброените общи тезиси – митовете или си противоречат един на друг, или говорят за различни неща.

     Но ако в много случаи индивидуалността на субекта внася в представите за познаваемото нещо странично, подчертано човешко, то, от друга страна, толкова многобройни са случаите, когато някоя духовна истина може да бъде възприета само от определен строеж на познаващото съзнание. Индивидуалността се оказва фактор, незатъмняващ познанието, а обратното – правещ го реално възможно. Телеологическият процес в религиозната история на човечеството се е заключавал отчасти именно в това – посредством въздействието на исторически и биографични фактори да се шлифова съзнанието на отделната личност, народ, раса, епоха така, че да го направи способно за възприемане на дадените истини, на дадената трансфизическа реалност. На другите индивидуалности, народи, раси, епохи такова шлифовано по определен начин съзнание и неговият религиозен опит са можели да изглеждат странни, изкривени или незрели, пълни с всякакъв род отклонения.

     От стотина възможни примери аз ще взема засега един, но изключително ярък – идеята за превъплъщенията. Дълбоко присъща на индуизма и будизма, съществуваща в езотеричния юдаизъм (Кабала), тази идея се отхвърля от ортодоксалното християнство и исляма. Но следва ли да мислим въз основа на тази „невсеобщност” на идеята, че тя представлява расово или стадиално-културно отклонение на индийското съзнание? Работата е в това, че при съгласуване на тезисите на различни религии трябва, преди всичко, да се научи да се отсява главното от второстепенното, общото от частното. „Общото”, главното на всеки тезис се заключава в семето на идея, проявяваща изключителна устойчивост във вековете: хвърлено в почвата на различни културни среди, то дава различни кълнове – различни варианти на дадения тезис. Ако в историята изобщо съществува телеологическата насоченост, то, разбира се, тази насоченост трябва да се прояви преди всичко в битието на именно такива устойчиви духовни семена – в широко разпространените, изповядвани от милиони съзнания основи на идеята.

     Семето на идеята за превъплъщенията се състои в учението за някакъв „Аз”, извършващ своето космическо формиране или известен отрязък от него по стъпалата на последователните съществувания в нашия физически свят. Всичко останало, например: духовно-материалната природа и структура на превъплъщаващото се, една или друга зависимост на превъплъщенията от закона на кармата, разпространяването на принципа на превъплъщенията и върху света на животните или отричането на подобно разпространение – всичко това са само варианти, разновидности на основната идея. И понятно е, че в тези варианти и детайли може повече и по-често да се сблъскаме с автентични отклонения, отколкото с нейното семе, за възприемането на което от индийския народ телеологическите сили са работили много векове, изразходвайки неимоверен труд за отслабването у мнозина от неговите представители на преградната стена между дневното съзнание и дълбинната памет – хранилището на спомените за пътищата на душата до момента на нейното последно въплъщение. Погрешността на религиозните догмати се заключава, в по-голямата си част, не в тяхното съдържание, а в претенциите за това, че утвърждаваният от догматите закон има всеобщо, универсално, космическо значение, а утвърждаваният от догматите факт трябва да се изповядва от цялото човечество, тъй като без това като че ли няма спасение.

     Всичко изложено ни води към признаване на истинността на духовния опит, който се е отлял в идеята за превъплъщенията: да, такъв път на създаване съществува; нищо принципно неприемливо за християнството или исляма в същността на тази идея няма, освен може би това, че за идеята за превъплъщенията до нас не са дошли никакви изказвания на основателите на християнството и исляма (което, впрочем, само по себе си нищо не доказва, тъй като в Евангелието и Корана е попаднало, както е известно, далеч не всичко, което са казвали). Но решително от нищо не следва, че пътят на превъплъщенията като че ли е единствено възможният, единствено реален път за формиране на индивидуалния дух. Шлифовано в такова направление, за да постигне този тип път, съзнанието на индийския народ, както често става в подобни случаи, е абсолютизирало своето откритие, станало е глухо към възприемането на други типове формиране. С еврейския и арабския народи е станало същото, но с противоположен знак – възприемайки истината за друг път на развитие, при който въплъщаване във физическия слой се извършва веднъж, съзнанието на тези народи също толкова неправомерно абсолютизира този втори тип път. За което спомага и това, че в различните метакултури на човечеството може изобщо да преобладава единият или другият тип. В резултат между две групи световни религии възниква разногласие, изглеждащо неразрешимо. В действителност и двете антагонистични идеи са верни в своята основа, фиксирайки два от възможните типове пътища, и за снемането на това „противоречие” не се изисква нищо друго освен отказ на всяка от страните от претенции за универсалната изключителност на своята идея.

     И така, една от историческите причини за привидно непримиримите противоречия между религиите се заключава в неправомерната абсолютизация на  някакъв тезис.

     А ето и друга причина.

     Един от основните догмати на християнството се явява, както е известно, учението за Троичността на Божеството. Основателят на исляма отхвърлил този догмат, подозирайки в него реминисценция на многобожието, а главно – защото неговият собствен духовен опит не включвал в себе си положително указание за подобна истина. Но едва ли си струва през ХХ век да се повтаря аргументацията на християнските богослови, в своето време доказващи и обясняващи коренното различие между догмата на Троичността и многобожието; това  е толкова елементарно, че трябва да се предполага, че сега дори сред мохамеданските мислители няма да се намерят такива, които, разглеждайки въпросите на християнското вероучение, биха започнали да настояват на това погрешно твърдение. Що се отнася до втория аргумент – това, че духовният опит на Мохамед не е съдържал потвърждение на Троичността, – той не е състоятелен логически. Ничий опит не може да съдържа потвърждение на всички истински идеи, възникнали по-рано, в хода на колективното човешко богопознание и светопознание. Всеки личен опит, ограничен само от премъдростта на Всезнаещия, обхваща цялата сума от истини „в себе си”. Затова обстоятелството, че Мохамед не е преживял със своя духовен опит нищо, потвърждаващо тезиса на Троичността, само по себе си изобщо не трябва да служи като аргумент за опровергаването на тази идея даже в очите на ортодоксалните мюсюлмани. Вместо формулата „Пророкът, познал съвършеното единство Божие, се е убедил в лъжливостта на ученията за Троицата”, следва, по справедливост, да се формулира такова твърдение: „Пророкът, познавайки съвършеното единство Божие, обаче, не е получил указания за Троичността на Единия.” Напълно естествено е, че християнското вероучение не само няма никакви възражения против мюсюлманското учение за Единството, но изцяло съвпада с него. То само допълва този тезис на идеята, която само със своята устойчивост две хиляди години и своята разпространеност над милиарди съзнания показва истинността на своята основа. До какво се свежда противоречието между тези два главни догмата на двете религии? Нима не до произволното и неправомерно отрицание от едната от тях на това, за което в нейния собствен положителен опит няма никакви данни?

     Сега ние виждаме втората историческа и психологическа причина за вкоренилите се разногласия между вероученията – неправомерното отрицание на чуждото твърдение само на това основание, че не разполагаме с положителни данни по този въпрос.

     За съжаление разногласията, основани изключително на тази логическа и гносеологическа несъобразност, нямат брой. Да привлечем за разглеждане още един случай, известен на всеки: ислямът (сунизмът) и протестантизмът отричат правомерността на култа към светците; почти всички останали религии го приемат и, в една или друга форма, го осъществяват. Възраженията против този култ се свеждат до това, че човек не се нуждае от никакви посредници между себе си и Божеството и че духовните почести и молитви, възнасяни не към Бога, а към тези, които са били хора, са греховни, защото водят до обожествяване на човека. Но какво собствено означава тази знаменита формула: „Човекът не се нуждае от посредници”? Ако от тях не се нуждае този, който провъзгласява тази мисъл, то откъде той има правото да говори от името на другите, даже от името на цялото човечество? Кой го е упълномощил?  Дали не са тези милиарди хора, които почти във всички страни, почти във всички религии са усещали жива всекидневна потребност от такива посредници, което и направи съществуването на култа към светците психологически възможен? Ако ние, не изпитвайки потребност от нещо (например, има хора, които не изпитват потребност от музика), започнем да негодуваме срещу всички, които изпитват тази потребност, като срещу глупави клюкари, користни лъжци или тъмни невежи, какво ще докажем с това освен собственото си невежество?

     Втори довод – неправомерността на въздаването на Божии почести и молитви на онези, които са били хора. Но почести Божии (в монотеистичен смисъл) на тях не въздават, никой не ги приравнява към Бога; мисълта е напълно абсурдна, а за хората, израснали в християнски страни, е непростимо невежа. Наистина, в индуизма съществува идеята за аватар – въплътения Вишну в човешки облик; но това са аватари, а не светци. Пред светците се прекланят именно като пред хора, съумели да преодолеят своето човешко, или като пред осъществители на волята Божия, като пред посланици на небесния свят. Протестантизмът отрича понятието за святост изобщо. Но тук се открива по-скоро спор за подробности, отколкото за същността на въпроса; та нали отхвърляйки аскетичния монашески идеал, Лутер и Калвин не са принизявали  значението на световната праведност, макар да са я разбирали, от една страна, по-широко, отколкото католицизмът, а, от друга – донякъде занижено: отричал се Тесният път като такъв. Мохамед, умирайки, забранил на своите последователи да се обръщат с молитви към неговия дух. Това показва чистотата и искреността на неговите помисли, но противоречи на основите на религиозно-нравствената представа за света изобщо. Та нали праведността, като висше самоотдаване на себе си на човечеството в името Божие, е безупречно и безкористно служене Нему (а ако разбираме праведността така, то смешно е да отричаме, че тя съществува на света, че се среща, макар и рядко, в живота) – ако е така, то не можем да си представим праведна душа, която след кончината се успокоява в бездейно блаженство. С всички сили на своята душа, в това число и с тези, които се разкриват едва след смъртта, праведникът ще оказва помощ на живите и стоящите по-долу в тяхното възходящо движение. Това е също толкова естествено, колкото оказването на помощ от възрастния на детето, и е също толкова неправдоподобно тази помощ да смалява или унизява онези, към които е насочена.

     Едва ли това е могло да бъде неизвестно на пророка Мохамед. Трябва да предполагаме, че някои крайности, някои излишества в култа към светците, които той наблюдавал при християните, са го подбудили да забрани на своите последователи каквито и да било наредби от този род. Вероятно той е предполагал, че тази забрана се уравновесява с обстоятелството, че не е задължително умрелите праведници да се нуждаят от напомняне от страна на молещите се, за да им оказват невидима помощ. Така или иначе, решително всяко учение, утвърждаващо истината за духовното безсмъртие и високия нравствен закон, само в противоречие на логиката и собствените си принципи може да предполага, че духът на праведника след смъртта му се отнася бездейно и безучастно към живеещите днес. Отричането на култа към светците или, по-добре да кажем, към праведниците е логично само от една гледна точка – материалистическата. Но, от друга страна, абсолютизирането на култа към светците, като общозадължително, е в същата степен неправомерно. Има и продължителни етапи в пътя на душата, даже в пътя на целия народ, когато действително не са необходими никакви „посредници”; когато душата, съзнателно или несъзнателно, чувства, че укрепването на нейната самостоятелност, сила, свобода, духовна воля изключва възможността за обръщане за помощ към друг освен към Самия Бог. На какво основание и по силата на какво право ние ще натрапваме на такава личност участие в култа към светците?

     Значително по-сложно е основното противоречие между християнството и другите религии: утвърждаването на Божествеността на Иисус Христос като догмат, почитането Му като въплъщение на един от ипостасите (лицата – б.р.) на Троицата. На всички е известно, че останалите религии или се съгласяват с признаването на Иисус за пророк сред другите пророци, или Го пренебрегват, като понякога даже енергично отричат Неговата провиденциална мисия. Християнството пък от своя страна, опирайки се на думата на своя Основател за това, че никой не идва при Отеца освен чрез Сина, отрича възможността за спасение за всички нехристияни. Изглежда, обаче, че много недоумения и грубо принизяване на идеите ще избегнем, ако във всички дошли до нас изречения на Христос вникваме, задавайки си въпроса: говорел ли е в дадения случай Иисус като личност, като конкретно историческо лице, живяло в тази страна от тази до тази дата, или чрез Неговия разум и уста се трансформира в човешки думи гласът на Бога, който Той чува в Себе Си?

     Всяко изявление на Христос изисква разглеждане именно под такъв ъгъл: говори ли Той в дадения случай като Вестител на истините на духовния свят или като човек. Защото не бива да си представяме, че Иисус във всички мигове от Своя живот е говорел само като Вестител и никога – просто като човек. Едва ли подлежи на съмнение, че в Неговото скръбно възклицание на кръста „Отче, Отче, защо Ме изостави?” е запечатана мъката на една от тези минути, когато Той, Иисус, човекът, е преживявал трагедията на изоставеността, трагедията на прекъсването на връзката на Своето човешко „Аз” с Божествения Дух; а в Неговото учение, изложено на Тайната вечеря, през цялото време се чува как под местоимението за първо лице се визира Бог-Син, Световният Логос. На такова разделяне на речите на Христос на две групи следва да се подложат всички Негови думи, запазени от Евангелието. Напълно очевидно е в такъв случай, че и Неговите думи за това, че никой не отива при Отеца освен чрез Сина, следва да се разбират не в този снижен, стеснен, уплътнен и безжалостен смисъл, че няма да се спаси нито една душа човешка освен християнските, а в този величествен, истински духовен, космически смисъл, че всяка монада, изпълнила себе си до края, се потопява в дълбините на Бога-Син, Сърцето и Демиурга на Вселената, и едва чрез този всезавършващ акт се връща при своя източник, при Бога-Отец, като непостижимо се отъждествява с Него и Цялата Пресвета Троица.

     Един от най-видните деятели на религиозно-философската индийска общност  Брахмо Самадж, Кешуб Чандер-Сен, изказа много дълбока мисъл: той каза, че мъдростта на индуистите, кротостта на будистите, мъжеството на мохамеданите – всичко това е от Христа. Очевидно под това име той е разбирал в дадения случай, естествено, не историческата личност на Иисус, а Логоса, изразил Себе Си в Иисус Христос преимуществено, но не изключително. В тази идея се долавя, по мое мнение, пътят към такава гледна точка, от която могат да дойдат до взаимно разбиране християните и много течения на източната религиозност.

     Смята се също, че някои изрази, вкоренили се в християнското богословие, почти механично повтаряни от нас и именно явяващи се неприемливи за другите вярвания, се нуждаят от преразглеждане и уточняване. Как да разбираме, например, думата „вчовечаване”, приложена към Иисус Христос? Нима ние и сега си представяме, че Логосът на Вселената се е облякъл със състава на дадената човешка плът? Можем ли да направим допускането, че посредством телеологическа подготовка от поколение на поколение е бил създаден, така да се каже, телесен инструмент, индивидуален физически организъм, човешки мозък, способен да побере Разума на Вселената? Ако е така, то нали трябва да предполагаме, че Иисус още приживе  е притежавал всезнание, което не се съгласува даже с фактите на евангелската история и с Неговите собствени думи. Не е ли нетърпима за нас тази диспропорция на мащабите: сближаването на категории космически в най-пределния смисъл с категории локално-планетарни, тесночовешки? И нетърпима, не защото превишава границите на нашето разбиране, а обратно, защото в нея е твърде очевиден продуктът на мисленето на определен, отдавна преминат културен стадий, когато Вселената изглеждала милиарди пъти по-миниатюрна, отколкото е в действителност, когато изглеждало реално възможно падането на Земята на твърдия небесен свод и на зловеща градушка от звезди, откъснали  се от куките, на които са окачени. Няма ли да е по-точно поради това да се говори не за вчовечаване на Логоса в съществото на Иисус Христос, а за изразяването Му в Него, при посредничеството на великата, родена от Бога монада, станала Планетарен Логос на Земята? Ние наричаме Христос Слово, но нали говорещият не въплъщава, а именно изразява себе си в словото:  Бог не се въплъщава, а изразява Себе Си в Христос. Именно в този смисъл Христос е наистина Словото Божие. А ако е така, то отпада още едно от препятствията пред съгласието между християнството и някои други религиозни течения.

     Аз се докоснах накратко само до четири междурелигиозни разногласия. Като се изключи едно последно, произтичащо от спорността и може би от недостатъчната отчетливост на формулировките, незавършеното изкристализиране на идеите, останалите са основани върху несъвпадение на духовния опит на великите ясновидци, на това, че при съзерцаване на някои обекти от различни точки на Шаданакар, под различен духовен ъгъл, съзерцаващите виждат дадения обект в различни аспекти. Условно можем да наречем такива разногласия противоречия по хоризонтала, разбирайки под това правомерност и на двете гледни точки и тяхната мнима, а не истинска, противоречивост.

     Още един пример. Откакто съществуват християнството и ислямът, те продължават да се борят с онова, което наричат езичество. С течение на вековете човечеството се е проникнало от идеята за непримиримост, несъвместимост на монотеизма с многобожието като своего рода аксиома. Изследването на въпроса защо и как е станало това би ни отвело твърде встрани. Същественото е друго: на какво основание религиите със семитски корен, утвърждаващи битието на духовните йерархии и още в средните векове разработващи до детайли учението за тях – ангелология и демонология, ограничават многообразието на тези йерархии с онези немного, които са били включени в тези средновековни схеми? Има ли поне сянка на последователност в техния принципен отказ за истинност на всякакъв опит, свързан с духовните йерархии? Решително за това няма никакви основания освен отново препратките към мълчанието за него от страна на Евангелието и Корана. Именно предвид недостатъчните основания за безразборното отричане Църквата в първите векове на християнството не толкова отричала боговете от олимпийския пантеон, колкото ги отъждествявала с демоните и бесовете от семитските канонизирани текстове. При това, въпреки очевидността, бил пренебрегван характерът на тези божества, които политеистическото духовно познание възприело, и на тях произволно били приписвани принизяващи и опорочаващи черти или нарочно бил подчертаван твърде много антропоморфният елемент, привнесен в тези представи от субекта на познанието – политеистическото човечество, и към това време съхранил се вече само в своите низши, простонародни варианти. Като че ли признанието за истинността на битието на йерархиите на природата, на великите стихиали или духовете-народоводители можело да разколебае единството на Бога – Творец и Създател на Вселената, извор и устие на световния поток на живота, повече, отколкото признаването на другите Негови прекрасни деца – ангелите и архангелите, както и на онези демони, за които трактували в канонизираните поучения на Библията!

     За съжаление това древно недоразумение не е разяснено досега; от античното многобожие отдавна не е останало нищо, но ожесточената, ограничена, лишена от всякаква мъдрост нетърпимост се проявява всеки път, когато на християнските църкви, или поне на тези, които говорят от тяхно име, се налага да изказват свое съждение по въпроси, свързани с индуски, китайски, японски, тибетски системи. Също толкова нетърпими са и другите две религии със семитски корен (юдаизъм и ислям – б.р.). Тук налице е типичен случай на различие между религии по хоризонтала: без да си противоречат една на друга по същество, без да се сблъскват една с друга в необозримия духовен космос, християнството и индуизмът, будизмът и ислямът, юдаизмът и религията шинто говорят за различни неща, за различни, така да се каже, духовни страни, за различни сегменти на Шаданакар; ограничеността човешка тълкува това като противоречие и обявява едното от ученията за истинско, а останалите – за лъжливи. „Ако Бог е един, то другите богове са, така да се каже, самозванци; това са или бесове, или игра на човешкото въображение.” Каква детинска мисъл! Господ Бог е един, но богове има много; изписването на тази дума в руския език ту с големи, ту с малки букви достатъчно ясно говори за различието на съдържанието, влагано в тази дума в двата случая. Ако повторението на тази дума в различен смисъл плаши някого, нека той я замени, говорейки за политеизма, с някоя друга: „великите духове”, „великите йерархии”, но от това нищо няма да се измени, ако не се смята това, че употребата на думата „дух” може в редица случаи да доведе до недоразумения, защото много от тези богове са не духове, а могъщи същества, притежаващи материална въплътеност, макар и в други, трансфизически слоеве на Битието.

     Всички тези основани на недоразумения разногласия между религиите ни карат да си спомним едно сравнение, някога срещнато от мен в религиозната литература, макар да не помня къде именно: няколко пътешественика се качват от различни страни на една и съща планина, гледат и изследват различни нейни склонове, а на връщане започнат да спорят за това, кой от тях е видял реално съществуващи неща, а кой – капризи на собственото си въображение; при което всеки разсъждава, че планината е именно такава, каквато изглежда от неговата страна, и приема, че свидетелствата на другите пътешественици за нейните други страни са лъжливи, абсурдни и представляват капан за душите човешки. Така първият извод, произтичащ от съпоставянето на междурелигиозните разногласия, заключава в себе си пътя към отстраняването на тези от тях, които са основани или просто на недоразумения, или на несъвпадение на обектите на религиозното познание в различни редове на опита, тоест на противоречия „по хоризонтала”.

     Но не само политеизмът, а и анимизмът, и праанимизмът не се изчерпват със замъглени, случайни, субективни образи, възникнали в съзнанието на първобитното човечество; трансфизическата реалност стои и зад тях. Провидението именно затова е Провидение, защото никога не е оставяло народите и расите да бъдат арена на фантазии и илюзии, без всякаква възможност да влязат в съприкосновение с висшата реалност. Не Бога, а тъмната, злобна сила би се наложило да признаем за истински ръководител на човечеството, ако си представим, че десетки хиляди години на първобитното човечество е била преграждана всяка възможност да преживее нещо духовно или поне другоматериално, да влезе в съприкосновение с нещо, различно от физическия свят и собствените си фантасмагории. – Нека е така, но с какво може духовният опит на „дивака” да обогати нас, стоящите на толкова висока, в сравнение с него, степен на духовно познание? – Ами именно с това, което е било постигнато тогава, в тази обстановка, с тази неповторима психика, но не е било предадено, а е било изгубено, не е било приемствено възприето от последващите форми на духовно познание в тяхната съкровищница. Специално изследване на магическите представи и опита от пралогическото мислене от тази гледна точка би помогнало не само за реабилитацията на тези древни вярвания с оглед техните съществени черти, но и би намерило за тях място в сега започналия да се формира синтетичен религиозен мироглед. Би се изяснило, например, че представите на австралийското племе арунта за единната жизнена субстанция, преливаща в материята непрекъснато и повсеместно, от същество в същество, от предмет в предмет (а в такива представи се заключава всъщност цялата религия на това племе), са най-древно откровение на човечеството за трансфизическия космос: това е най-живото, най-яркото, най-безусловното от когато и да било след това преживяване на единната жизнена сила; австралийците я кръстили „арунгвилта”, високоразвитият брахманизъм я нарича „прана”, а как ще я нарече след двадесет или тридесет години световната наука – тепърва ще чуем.

     Това разногласие – утвърждаването на тезиса за арунгвилта-прана от най-древните вярвания и неговото отрицание от преобладаващото мнозинство по-късни религиозни учения – може да се разглежда като разногласие стадийно, като разногласие „по вертикала”, като разногласие между различни степени на религиозното познание. Но и тук се натъкваме на същата грешка, на същия неправомерен подход към чуждия опит, с който се запознахме, разглеждайки въпроса за отричането от исляма на култа към светците или на идеята за Троичността. И тук под всички доводи, които се привеждат против най-древното откровение, се таи все същият наивен ход на мисли: за арунгвилта-прана авторитетните за мен канонизирани текстове не говорят нищо; следователно нея я няма. Такъв ход на мисли е най-малкото опасен, защото в такъв случай се налага да отричаме реалността не само на арунгвилта-прана, но и на радиовълните, и на елементарните частици, и на множество химически елементи и галактики, и даже, например, на планетата Уран, тъй като за всичко това каноническите текстове пазят абсолютно мълчание*. [*Между другото Евангелието не говори за арунгвилта-прана с преки думи, затова пък то подробно разказва за дълга поредица случаи, когато Христос и по-късно апостолите използвали тази същност. Напълно непонятно е как биха могли християнските ортодокси да обяснят същността на този другоматериален механизъм, който използвали чудодейните изцелители, ако отричаме наличието на жизнена сила, проникваща във всичко и навсякъде.]

     Така се изяснява и следното: решителната необходимост да се отчете онова, което не е било отчетено в епохата на формиране на древни, така да се каже, класически конфесии, класически системи от убеждения, възгледи и ценности – опит за първобитно познание на духа, а също и това, което не е могло да бъде отчетено тогава в самия ход на нещата – опитът на многовековната еволюция на религиите на всички континенти, опитът на световната история и опитът на науката. Материалът на тези редове опит ни учи да подхождаме към всички догмати и тезиси динамически, да умеем да разбираме всеки тезис като звено във веригата на религиозно-историческото развитие и да съумеем да го разслоим на два, а даже и на три пласта. Най-дълбокият пласт е основата на идеята, съдържаща относително частна истина. Друг пласт е специфичната окраска, разработка, детайлизация на идеята в такава степен, в каквато нейният индивидуален, расов или епохален аспект е оправдан, защото именно такъв и само такъв расов или епохален строеж на душата е дал възможност на този народ изобщо да възприеме тази идея. Най-външният, трети пласт – черупката, отклоненията, неизбежната мътилка на човешките съзнания, през която прониква светлината на откровението. Следователно опитът на всички стадии на развитие, в това число политеистичен, анимистичен и др., трябва да бъде освободен от своя външен пласт, от черупката, осмислен отново и включен в мирогледа на въпросните религии. Разбира се, принципът на такава работа тук едва е набелязан, системите от критерии се нуждаят от огромно разработване, а и изобщо такова преразглеждане на „религиозното наследство” е задача колосална, изискваща съвместния труд на мнозина и мнозина; понастоящем за нея няма даже и кадри, без да говорим за другите необходими условия. Но ако тази задача е огромна, то колкото по-скоро се пристъпи поне към подготвителна работа, толкова по-добре. Не трябва да намаляваме трудностите, но има всички основания за надежда, че в условията на добрата воля, при енергията и инициативността на ръководните лица пропастите и рововете, разделящи днес всички религии, ще бъдат постепенно засипани и макар че всяка от религиите ще запази разнообразието и  неповторимостта си, някакъв духовен съюз, някакъв род уния ще може с времето да обедини всички учения на „дясната ръка”.

     Известно е, че много японци, изповядващи християнството, в същото време остават верни на шинтоизма. Правоверния католик или протестант, а и православния, това го отвращава, той не може да разбере как е психологически възможно и даже усеща в такова явление като че ли нещо кощунствено. Но без всякакво кощунство това е възможно и даже съвършено естествено, защото опитът на християнството и опитът на шинтоизма се различават по хоризонтала – те са за различни неща. Шинтоизмът е национален мит. Това е аспект на световното религиозно откровение, обърнато към народа японски и само към него. Това е осмисляне на духовната, по-добре казано, на трансфизическата реалност, стояща над японския народ – и само над него – и проявяваща се в неговата история и култура. В шинтоизма не могат да се намерят отговори на въпроси с космически, планетарен или общочовешки характер: за Твореца на света, за произхода на злото и страданията, за пътищата на космическото формиране. Той говори само за метаисторията на Япония, за нейната метакултура, за йерархиите, които водят нейния народ, и за небесния събор на просветлените души, издигнали се във висшите светове на Шаданакар именно от Япония. Синкретизмът на японците, тоест едновременното изповядване от тях на шинтоизма и католичеството, на шинтоизма и будизма, е не психологически парадокс, а, напротив, първият намек за това как трябва хармонично да се допълват един друг опитът и истините на различните религии.

     Разбира се, преди да стане осъществима унията между християнството и другите религии и култове на „дясната ръка” – а това е една от историческите задачи на „Розата на света” – е естествено да се постигне повторно обединение на християнските църкви;  подготовка за такова повторно обединение – богословско, философско, психологическо, културно и организационно – „Розата на света” ще провежда с неотслабващо въодушевление. Докато повторно обединение на християнството не е станало, докато Осмият вселенски събор (или няколко последователни събора) не разгледат целия обем стара догматика и не внесат в него редица тезиси, основани на духовния опит от последните хиляда години, докато не санкционират най-висшия авторитет на повторно обединеното християнство с тезисите на учението на „Розата на света”, дотогава тези тезиси могат, разбира се, да се изповядват, утвърждават, проповядват, но не трябва да бъдат отлети в затворени, завършени, безусловни форми, които могат да бъдат препоръчвани за изповядване от всички християни.

     В това повторно обединяване на християнските конфесии и в по-нататъшната уния на всички религии на Светлината заради общото съсредоточаване на всички сили върху усъвършенстването на човечеството и върху одухотворяването на природата „Розата на света” вижда своята надрелигиозност и интеррелигиозност. 

     Религиозната изключителност е не само чужда за нейните последователи – за тях тя е невъзможна. На сътворчество с всички народи в техните най-висши идеали – ето на какво учи нейната мъдрост.

     Поради това структурата на „Розата на света” предполага редица концентрични кръгове. Последователите на никоя религия на „дясната ръка” не трябва да се смятат за пребиваващи извън всеобщата Църква; тези от тях, които все още не са постигнали съзнанието за надрелигиозно единство, заемат външните от тези кръгове. Средните кръгове обхващат по-малко дейни, по-малко творчески последователи от числото на последователите на „Розата на света”; вътрешните – тези, които са вложили смисъла на своето съществуване в съзнателно и свободно богосътворчество.

     Нека християнинът влиза в будисткия храм с трепет и благоговение; хиляди години народите на Изтока, отделени от огнищата на християнството с пустини и планински грамади, са постигали чрез мъдростта на своите учители истината за другите краища на горния свят. През димните завеси тук блещукат изваянията на високите владици на другите светове и великите вестители, говорили на хората за тези светове. Западният човек не е влязъл в съприкосновение с тези светове; нека неговите разум и душа се обогатят със съхраненото тук знание.

     Нека мюсюлманинът влиза в индуисткия храм с мирно, чисто и строго чувство; не лъжливи богове го гледат тук, а условните образи на великите духове, разбрани и страстно заобичани от народите на Индия и свидетелството за които следва да се приема от другите народи с радост и доверие.

     И нека правоверният шинтоист не отминава незабележимото здание на синагогата с пренебрежение и равнодушие; тук друг велик народ, обогатил човечеството с най-дълбоки ценности, е съхранил своя опит за истините, с които духовният свят му се е открил – и нищо повече.

     „Розата на света” може да се сравни с обърнато цветче, чиито корени са в небето, а чашката с венчелистчета – тук, в човечеството, на Земята. Неговото стебло е откровението, чрез него текат духовните сокове, подхранващи и укрепващи неговите венчелистчета – благоухаещия хорал на религията. Но освен венчелистчетата то има и сърцевина: това е нейното собствено учение. Това учение не е механично съчетаване на най-висшите тезиси на различните теософеми на миналото; освен новото си отношение към религиозното наследство  „Розата на света” осъществява ново отношение и към природата, към историята, към съдбите на човешките култури, към техните задачи, към творчеството, към любовта, към пътищата на космическия възход, към последователното просветление на Шаданакар. В други случаи това отношение е ново, защото макар отделните дейци на миналото да са говорили за него, но от религията, от Църквата то се приема  и изповядва за пръв път. В други случаи отношението на „Розата на света” се оказва ново в абсолютен смисъл, защото него още не е изказвал никой никога. Това ново отношение произтича от новия духовен опит, без който, вместо „Розата на света”, би бил възможен само разсъдъчен и безплоден религиозен еклектизъм.

     Но преди да преминем към съдържанието на този духовен опит, към основите на това учение, предстои да се изясни по какви пътища на душата се придобива този опит и с какви методи ние можем да облекчим или ускорим за себе си неговото придобиване.

 

 

 

 

Прочетено: 1582 пъти

Книга VIII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ЦАРСТВОТО МОСКОВСКО

Глава 2. ЕГРЕГОРЪТ НА ПРАВОСЛАВИЕТО И ИНФРАФИЗИЧЕСКИЯТ СТРАХ

     Едва ли поне един добросъвестен изследовател би започнал да отрича горчивия за нашето самолюбие факт: отсъствие, в допетровска Русия, на каквито и да било паметници, свидетелстващи за плодотворната работа на анализиращата и широко обобщаваща мисъл. Нито към руските летописци, нито към църковните поети и писатели от XII-XVI векове, нито даже към Йоан Грозни, проявил в писмата към Курбски необикновен умствен темперамент, ние, строго казано, бихме могли да приложим термина “мислители”.

     Всъщност това е естествено. През ранните исторически стадии на който и да било народ не е и не може да бъде иначе. Ако нещо може да уязви нашето самолюбие, то това е прекомерно проточилият се – над осемстотин години, период на културно детство.

     Естествено е и друго: необичайната монолитност на характера и, бих казал, недиференцираността на душевния живот, свойствена на хората от тези епохи. Руските характери от XI или XVI век, било то Александър Невски или Иван Калита, Святополк Окаяни или Малюта Скуратов, Стефан Пермски или Нил Сорски, Андрей Рубльов или авторът на “Слово за похода на Игор” (доколкото може да се съди за личността му по неговото произведение), ни се струват фигури, изсечени от монолитен камък. Явно единственият тип вътрешен конфликт, добре познат на тези хора, се е състоял от угризения на съвестта, но и за него бил намерен катарзис – от ръководителката на душите, църквата: покаяние и – като крайна форма, постригване.

     Това е естествено поради факта, че до втората половина на XVI столетие историческият опит не сблъсквал руското съзнание с неразрешими противоречия между мислите и духа, не давал повод да се надзърне в пропастта на етическия или религиозен дуализъм. Борбата с татарите била борба с конкретен, открит, ясно очертан, общонационален враг; такава борба можела само да спомага за изработката на монолитен и здрав като кремък характер. Сблъсъкът на християнския мит с прарусийството едва ли даже се е осъзнавал като дълбок духовен конфликт от съвременниците на Юрий Дългоръки или Василий Тъмни. По-скоро, това било от рода на синкретизма – устойчиво, не напълно отчетливо осъзнато битово двуверие, което не се споделяло само от немногобройна крайна обществена група: монашеството. 

     Първата историческа фигура, възвестяваща преход към друга степен, бил Грозни; ясно е, че такава фигура, бидейки възнесена на пределната висота на държавната власт, така да се каже, на показ пред целия народ, не могла да не направи на съвременниците зашеметяващо, ужасяващо и даже, може би, обезкуражаващо впечатление. Но след Грозни последвало Смутното време с цялото оголване на сблъсъка на метаисторическите сили – Смутното време, въвлякло в своя апокалипсис всички пластове на свръхнарода. Тези години станали граница в развитието на руското съзнание.

     В резултат от метаисторическия опит от тези години в широките народни слоеве се създало някакво общо умонастроение – същото това, което, в логическото си развитие, довело до голям църковен разкол.

     Жестоката травмираност на народната психика от бедствията на Смутното време и тяхната трансфизическа подоснова можела да бъде изживяна само след смяната на няколко поколения. Твърде явно и парещо било диханието на антикосмоса, опърлило съвременниците на Грозни и Лъжедмитрий. За пръв път в своята история народът преживял близостта на гибел, заплашваща не от ръцете на открития, за всички явен външен враг като татарите, а от непонятните сили, таящи се в него самия и отварящи вратата на външния враг – сили ирационални, тайнствени и толкова повече застрашаващи. Русия за пръв път усетила от какви бездни е окръжено не само физическото, а и нейното душевно съществуване. Нечувани престъпления, безнаказано извършвани от главите на държавите, техните душевни трагедии, изнасяни на показ пред всички, конфликтите на тяхната съвест, техният безумен ужас пред задгробното възмездие, ефимерността на царското величие, нетрайността на всички начинания, за които не се чувствало благословение свише, масовите видения на светлите и тъмни воинства, борещи се помежду си за нещо най-свещено, най-неприкосновено в народа, може би, за някаква негова божествена същност – такава била атмосферата в страната от детството на Грозни до детството на Петър. Острата напрегнатост, недоверчивост, подозрителност към всичко ново, непроверено били по това време били естествени и закономерни. За да се окаже способен да възприеме и да се примири с такъв културен преврат като преврата на Петър, народът трябвало да се отдалечи от Смутното време с цяло столетие.

     Да, без проявилата се твърде рано и твърде бурно тираническа тенденция на първия уицраор преобразуванията на Петър биха се оказали вътрешно възможни един век по-рано. На мен лично даже ми се струва, че светлата мисия на Йоан IV, само малка част от която той съумял да осъществи, се заключавала в подготовката, в създаването на условия именно за широки реформи, насочени към вътрешно сближаване с другите християнски култури. Но работата е в това, че в този период Русия не само трябвало да побърза с изхода на Запад, но именно забавянето на нейното историческо движение през XVI-XVII векове могло да има също така и провиденциален смисъл. Ако превратът с петровска насоченост бил извършен още през XVI столетие (при единовластието на московските владетели, започвайки с Грозни, това могло да стане, ако се бил възцарил на престола легитимен владетел от типа и мащаба на Петър), то този преврат можел жестоко да изкриви  набелязващите се, оформящите се метаисторически и исторически пътища на Русия. Народът бил все още твърде наивен духовно, твърде отслабен душевно от татарското иго, твърде незакален в борбата с инфрафизическите съблазни. Европеизмът, който би нахлул в руската културна зона, можел да потопи огнищата на национално-руската духовност, да задуши под наносната тиня на чуждоземната, по-висока материална цивилизация слабите филизи на самобитната руска култура.

     Трябвало да им се даде възможност да укрепнат, трябвало страната да бъде прекарана през огнището на сатанинските изкушения – доколкото те са все едно неизбежни, но да се принудят при това изкушаващите сили да се ограничат с такива изкушения, с каквито народът бил в състояние да се справи, а не с такива като съблазните на високоинтелектуалния и етически низкия католицизъм от епохата на инквизицията – от една страна, или като съблазните на безрелигиозната ера, в която вече се готвела да влезе Западна Европа – от друга. Русия била предназначена за тази единствена и неповторима роля, мисия със световен мащаб се подготвяла в и над нея. И осъществяването на тази мисия би било предварително обречено, ако неукрепналата култура, духовно незакаленият народ, неподготвената страна биха се оказали въвлечени в орбитата на по-зрелите метакултури на Запада, тоест биха се превърнали в една от многото нации на Католическата или Северо-западната култура.

     Демиурзите на свръхнародите не са висшата метаисторическа инстанция. Има други. Има Гридруттва, Белия Чертог, където просветлените, издигайки се от затомисите в Синклита на Света, съвместно творят духовния план на общочовешкия възход; има и Синклит на Човечеството, има го и Елита на Шаданакар, има и Мирова Салватера. Бездънно дълбоките замисли на тези инстанции се открехват – макар и частично, едва след като изминат векове. Тогава започва да просветва вторият, най-дълбинен слой на теологията, само колебливи, частични отражения на който стават теологическите планове на всички демиурзи на човечеството – създаването на духове велики, но все пак ограничени, на планове несъвършени или твърде тесни, при цялото си великолепие не всичко предвиждащи, не за всичко помислящи, не всичко обхващащи.

     И така, Смутното време извело народа от състоянието му на детство. То му дало метаисторически опит, който го обогатил. Но усвояването на този опит изисквало продължително време; както се вижда, той не е усвоен напълно и досега. Седемнадесети век изцяло стои под знака на това усвояване, на този преход от детство към юношество. Под знака на това усвояване – и заедно с това под знака на някакъв нов фактор, усложняващ процеса и придаващ му най-своеобразни форми.

     На всемирната история са добре известни случаи, когато войнстващи егрегори са възниквали и над религиозни общини. Бурно проявяващата се завоевателна тенденция и толкова повече вампирическата, ако те плътно са се слели със самия религиозно-общински мироглед, се оказват най-добрите свидетелства за силен религиозен егрегор, активно демонизируем от Гагтунгр и превръщащ се от просто неизбежна пречка на Провиденциалния процес на метаисторията в негов деен и съзнателен враг. Достатъчно е да извикаме в паметта историята на юдаизма или кървавата експанзия на ранния ислям.

     Ние вече говорихме за огромното и при това най-щастливо за Русия значение, което се заключавало в персоналното решение на свети княз Владимир относно държавното вероизповедание. Сега е необходимо да си спомним, че от Владимир било привлечено  в Русия именно това вероизповедание, което, по своята почти хилядолетна традиция, по обстоятелствата на своето формиране в културните центрове на Византия при самия императорски трон, останало чуждо на крайната теократическа тенденция. В сравнение с егрегорите на исляма или калвинизма, а още повече – с чудовищата, възникнали зад гърба на юдаизма и папството, егрегорът на руското православие бил изостанал, аморфен, неагресивен, слаб. Църквата открай време е заела позицията на духовна съюзница на държавата, по-късно от съюзница се превърнала в помощничка, след това – в слуга, а при Третия Жругр – в роб, и само веднъж се е опитала да предяви претенции за върховна общодържавна роля. Колкото и да е печално от религиозно-културна, а още повече – от конфесионално-православна гледна точка, това низхождане на църквата по стъпалата на подчиняване на държавата, все пак това е по-малката от двете злини, ако го съпоставим с противоположната крайност.

     Тъмноефирният егрегор укрепнал над руската православна църква върху почвата на този психологически климат, който се установил в страната в резултат от борбата с татарите и установяването на национално-войнстващото самодържавие. Егрегорът се образувал от тези излъчвания на причастното към църквата човешко множество, които се внасяли от всяка душа, непостигнала праведност и примесвала към излъчванията на благоговение, умиление и любов излъчването на така наричаното “житейско попечителство”. По съдбовен начин спомагали за растежа на егрегора и особеността на средновековното полумагическо благочестие, каращо вярващите да правят огромни вложения в манастири за помен на душите, князете – да подаряват на манастирите колосални имоти, а самите монаси – да приемат всичко това като дължимо. Безмерното обогатяване на манастирите, секуларизацията на монашеството и изобщо духовенството било крайно благодатна почва за тъмноефирния израстък в организма на църквата. В подножието на нейния колективен метаефирен връх се сгъстявало това мъгливо кълбо, тази вълнуваща се мъгла, със своя сляп еквивалент на съзнание отъждествявайки себе си, очевидно, със самата църква. Заплахата за неговото набъбване изглеждала като възникване на невидима преграда между душата на вярващия и трансфизическата същност на църквата, към която тази душа се устремявала. Затова, колкото и смътно да е усещал вярващият природата на тази опасност, тя трябвало да му се очертава като още по-страшна от вампирическата тенденция на Жругрите.

     Църквата, разбира се, не оставала равнодушна към това застрашаващо явление; и исторически израз на двете основни борещи се в нея тенденции – егрегориалната и Провиденциалната, се явил – през XVI век, сблъсъкът на последователите и противниците на крупното манастирско земевладеене, с най-ярки представители на двете течения – Нил Сорски и Йосиф Волоцки, а открита форма и арена на борба – Съборът през 1503 година и горещата литературна полемика. Показателно при това е, че вожд на противниците на земеделието се оказал именно Нил Сорски – човек с най-фина душевна организация, истински поет на отшелническото житие, носител на истинска святост, в пълния смисъл на думата – резервоар на духовност. Не вълнението на „историческото чувство”, от което Нил Сорски, както и почти всички православни сподвижници, бил лишен, а дълбоката трансфизическа тревога за църквата го извела от скитското уединение и вдигнала на борба с йосифляните. Но макар църквата впоследствие да го причислила към лика на светците – да не направи това по отношение паметта едва ли не на най-великия от руските праведници било просто невъзможно, – за йосифляните като цяло оставала победата и по такъв начин егрегорът на православието запазил за себе си тази почва, която пораждала неговата хранителна тъмноефирна среда. Резултатите проличали с излишък след столетие, скоро след Смутното време.

     Провеждайки своите вътрешноцърковни реформи с почти изключително богослужебен и текстологичен характер, патриарх Никон оставал, разбира се, изразител на волята на църквата като такава. Появявайки се като претендент за първенстващото значение в държавата, като се стремял да подчини царския сан на сана на патриарха, той ставал – каквито и да били неговите субективни намерения – пряк изразител на волята на това паразитиращо спрямо църковното тяло тъмноефирно образувание, за което говорим.

     Неговото и на вдъхновителя му поражение било обусловено не само от голямата сила на демона на държавността, но и от голямата епохално-историческа оправданост на неговите действия. Тази правота на уицраора се усещала явно от широките народни слоеве.  Ако вече чисто богослужебните реформи на Никон предзвикали противодействащо движение така силно, че конструктивните форми на староверството, в които то се отляло, досъществували до наши дни – то неговият опит за теократически, по-точно – за идеократически преврат, трябвало да изплаши още по-широки слоеве, включвайки преобладаващото мнозинство на църковната йерархия, на която подобен преврат би възложил прекомерна, странна, за нея самата непонятна и поради това неизпълнима отговорност. От папистките претенции на Никон повяло на смътно познат дух; те с нещо напомняли онази тиранична тенденция, която така страшно опарила руското общество по времето на Грозни и която отново се появила в края на царстването на Борис. Твърде незабравимо за всички било какви страдания носи това и в какви пропасти отвежда; а обстоятелството, че сега опасността изхождала не от демона на държавността, а от нещо по-зловещо и неясно, образувало се вътре в самата църква, само увеличавало ирационалния, трансфизически страх.

     Йерократическите попълзновения на Никон били пресечени, но отвъдният страх вече не можел да бъде изкоренен само с това. Именно от него израснал разколът, цял пронизан от ужаса пред „княза на този свят”, като че ли той вече бил дошъл в света и съумял да свие гнездо в самата светая светих на човечеството, в църквата. Оттук – надкласовостта или извънкласовостта на разкола, към който се присъединявали хора с всякакво състояние или съсловие, стига само в сърцето да се зараждал този инфрафизически страх. Оттук – неистовата нетърпимост на Авакум, яростно отричане от него на възможността  и за най-малък компромис и страстна жажда за мъченически край. Оттук – непреклонната безпощадност на разколниците, готови, в случай на църковно-политическа победа, да трупат хекатомби от телата на „децата на Сатаната”. И оттук – тази пареща, нетърпелива жажда за избавление, за окончателно спасение, за изискван, необходим свършек на света, който е така трудно да разберат хората от другите епохи. И оттук, накрая, този безпримерен героизъм на телесното самоунищожение, който – при вникване в историята на масовите самозапалвания – ни поставя в задънена улица, ако метаисторическото съзерцание ни е чуждо в каквато и да е степен, и който ни потриса до най-дълбок трепет, ако подобен род съзерцание ни е открил природата на тези удивителни явления.

     Никон бил заточен, умрял, но църквата санкционирала неговите реформи; минавали десетилетия, а никакъв завой назад, към древната вяра, даже и не се набелязвал. И когато демиургът, осъществявайки своя всемирен замисъл, издигнал такъв колос като Петър; когато Вторият Жругр го инволтирал с цялата своя младежка мощ; когато, от името на царя-реформатор, държавата отделила на църквата неголям ъгъл в страната, подчинявайки религията на своите интереси и стеснявайки пределите на духовното творчество на народа – тогава разколът придобил конкретно лице, върху което се съсредоточили неговите отвъден ужас и ненавист. Петър I бил обявен за антихрист.

     Напразно се удивляваме ние на дреболии чисто формални, съвсем не догматически противоречия между староверството и никонианството; от гледна точка на съзнанието на XVII век, наполовина магически и заедно с това не боящ се от крайни изводи, антихристовият дух съвсем не трябвало да се изрази непременно във въстание против Символа на вярата или във физическо изтребване на религиозната община. Този дух се представял за изчадие на „бащата на лъжата”, започващ с второстепенни външни подмени и по тяхната стълба свалящ надолу пленяваната душа в бездната на антикосмоса. И макар ние да не можем да усетим съчувствие към героите на разкола в тяхната идейна насоченост или в тяхната методика, затова  пък за нас е достъпно разбирането и съчувствието на великото душевно объркване, предизвикващо разкол.

     Наистина, егрегорът на православието получил подобаващ отпор и опасността от тази страна изчезнала. Истина, разбира се, е и това, че зад Петър стоели такива вдъхновители, а пътят, начертан от този цар, разкривал такива перспективи, че идеята за Третия Рим можела да се стори някому като затънтен провинциализъм. Но това бъдеще обещавало заедно с това верига от такива промени и подмени, зеело с такива неизследвани бездни, а от неотдавнашното минало още проблясвали така предпазващите огньове на Смутното време, че духът неволно се отдръпвал обратно, навътре, към духовно достоверни, от векове осветени форми на древността, донесли спасение на безброен легион души – прадеди и прапрадеди.

     Така през XVI век се обозначил, а през XVII век се определил духовен процес от изключителна важност. Той можел да се очертае със следните взаимно допълващи се определения:

     а) като разпад на първичната монолитност на душевния строй;

     б) като диалектически неизбежно преминаване през продължителен етап на вътрешна дисхармония;

     в) като развитие на способност за едновременно съзерцание на противоположни духовни дълбини;

     г) като културно и трансфизическо разширяване на границите на личността;

     д) като борба на мисълта за осмисляне на метаисторическия опит.

     Би свидетелствало за пълна безпомощност, за неспособност да се вниква в същността на културно-историческите процеси предположението, че даденият духовен процес e бил прекъснат, заглъхнал или се е затворил в староверство. Напротив, цялата религиозна философия и историософия на XIX век – от Чаадаев и славянофилите до Владимир Соловьов, Мережковски и Сергей Булгаков, цялата душевна раздвоеност, цялото съзерцание и емционално-жизнено преживяване на двата духовни полюса, свойствено както на Лермонтов и Гогол, така – в още по-голяма степен – и на Достоевски, Врубел и, накрая – на Блок, се явяват не нещо друго, а следващи етапи от този процес.

     Да проследим това по-подробно.

     Разпадът на първичната монолитност на душевния строй достигнал през XIX век такава дълбочина, че на неговия фон даже изпълнената с противоречия, сложно еволюираща личност на Пушкин, преминала през противоположните полюси на религиозните и политически възгледи, ни се струва, въпреки всичко, монолитна – в сравнение с душевния облик на неговите съвременници и потомци.

     Под знака на вътрешната дисхармония стои почти цялото културно творчество на XIX век. Едва към края му се набелязва един от пътищата на неговото преодоляване – преодоляване, обаче,  непълно и изпълнено с възможности за още по-дълбоки катастрофи – и в общоисторически план, и в плана на личната есхатология, тоест за следсмъртната съдба на човешките шелтове. Тук аз имам предвид това колосално движение, при изворите на което се издигат фигурите на Плеханов и Ленин.

     Способността за едновременно съзерцание на противоположните духовни дълбини се оказвала не нещо друго, а съответстваща на новата културна възраст на нацията с проявление в духовната сфера на изконната руска способност за неограничен размах: на същия този размах, който във времената на примитивните и монолитни натури се изразявал психологически – в слятостта на душевния строеж с ширината на необозримите гори и степи, емоционално – в богатирската смелост, а исторически – в създаването на монолитна държава от Балтика до Тихия океан. Печорини и Пиеровците Безухови, Ставрогини и Ивановците Карамазови, героите на „Очарования странник” и „Престъпление и наказание” – внуците на пътешественици и опричници, монаси и разбойници, казашки атамани и запалили самите себе си разколници; само различна възраст на културата и следователно – различни сфери на размах.

     Това водело до културно и трансфизическо разширяване на границите на личността – факт твърде очевиден, за да се нуждае от каквито и да било илюстрации или коментари.

     Що се отнася до борбата на мисълта за осмисляне на метаисторическия опит, то с това всъщност били заети всички изтъкнати руски умове на XIX столетие, и то независимо от факта, че самото понятие „метаистория” оставало все още неформулирано и даже неосъзнато. Нима в размишленията на Белински по повод новата руска литература не се чувстват усилия да се прочете историята като система от видими знаци за някакъв невидим духовен процес? Нима в нямащата равна историческа епопея на Лев Толстой народните маси и техните вождове не стават проявления и даже оръдия на отвъдпределните сили? Нима в историческите концепции на Достоевски не блещука непрекъснато тази отвъдна светлина, превръщаща историческите перспективи в изместени, обърнати, странни и очароващи перспективи на метаисторията? Ще започне ли някой да отрича тази духовна гледна точка на националното минало в платната на Суриков, в народните драми на Мусоргски? – Аз се ограничавам само с посочването на корифеите на XIX век; за изброяване на имената от по-малък мащаб би била необходима специална глава.

     И така, и петте признака на разбираемия процес, които аз посочих на предишната страница, се оказват налице. Ние се убеждаваме, че процесът, възникнал в незапомнените времена на опричнината – процес на преживяване на двата полюса на трансфизическия свят, тяхното познаване и осмисляне, преминавайки от фаза на фаза, към ХХ век достига висотата на гениалните художествени обобщения и философски интуиции. Не мисля, че има нужда от разясняване, че събитията на ХХ век трябва още повече да задълбочат този процес, трябва да доведат до крайност и вътрешна дисхармония  и борещите се концепции, и емоционалната нажеженост на поляризиращите се идеи, с това подготвяйки фазата на някакъв синтез, предстоящ за следващите поколения.

     В този смисъл ние не можем да не усещаме себе си като кръвни потомци на тези, които преди 250 години извършвали, за нас сега вече почти недостъпния, подвиг самозапалване; и на тези, които в следващите десетилетия създавали сказанието за невидимия град Китеж.

     Всичко изложено създало предпоставки за кристализация на тази легенда именно в разкола. Естествено, че именно в глухите гори отвъд Волга, от памтивека озарени от лампадите на скитското житие на угодниците Божии, разположило сказанието този град на праведниците на брега на Светлояр. Неговата връзка с външния свят се осъществява чрез града Малый Китеж, изнесен на границата на степите – символ на историческата църква с нейните човешки слабости: на тази историческа църква, чиято истинска духовна същност скрива от търсещите души, помътнява, изкривява мъгливия, плътен и чувствен православен егрегор. Под ударите на внезапно нахлулия външен враг историческата църква гине „без бой с огромен позор”. Но, разбира се, гине не цялата: Феврония дева, олицетворението на Идеалната Душа, измамена от тази поезия, която може да изхожда от Навна и само от нея, встъпва чрез страдалческа смърт във Велики Китеж. Велики Китеж е телесно беззащитен; неголямата войска на неговите герои приема мъченически венец в битката над Керженец. Тогава, в отговор на горещата молитва на целия народ пред Великата Застъпница, градът тайнствено се потопява на дъното на Светлояр, „в живот вечен” – преминава в друга сфера на битието.

     Сказанието е отразило в преобразен вид същността на разкола така, както тя е изобразена в неговите най-добрите мечтатели, съзерцатели и „поети на сърцето”. То до неузнаваемост е идеализирало действителността, да; но именно с това то е дало образ, несравнимо по-дълбок, дълговечен и универсален, отколкото самото историческо явление на разкола: мистерията на народа, културата или отделната душа, чиято неприкосновена вътрешна светиня, опазвана от йерархиите на Светлината, остава недостъпна за никакъв, дори за най-могъщия враг, отдръпвайки се в тайнствената духовна дълбина от всяко нахлуване, от всяко враждебно докосване.

 

 

Прочетено: 1584 пъти

Книга VIII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ЦАРСТВОТО МОСКОВСКО

Глава 1. СМЯНАТА НА УИЦРАОРИТЕ

       Демиургът на свръхнарода снема своята благословия от демона на държавността, когато дейността на последния започва да се диктува само от неговото черно ядро. Именно в този момент в историческия слой се лишава от демиургическа инволтация и човекооръдието на уицраора. 

       Това е формула. Но формула, в която всички понятия са антропоморфизирани, за да станат съизмерими с нашите способности за разбиране. Така ще се наложи да правим и занапред. Аз не знам други начини да се направи моята тема удобна за излагане. 

       И така, загубата от царя на способността за възприемане (или на правото за възприемане) на демиургическата инволтация, цялостното му превръщане в оръдие за инфрафизическа тирания – ето смисъла на Александровската свобода, тоест на този период в царстването на Грозни, за който това прозвище е закрепено. 

       Своеобразието от подобни метаисторически и исторически положения се заключава в това, че подчинението на черното ядро винаги и неизбежно води уицраора и неговото човекооръдие до едновременен сблъсък и с двете взаимно противоположни начала: със светлата диада на свръхнарода и с Дингра – от една страна, с Велгата – от друга. Защото вътрешните сили на антикосмоса са раздирани от борба и противоречия: неговото устойчиво равновесие е само цел, която поставя пред себе си Гагтунгр, цел, която би могла да бъде осъществена само чрез  универсална тирания. 

       Но тиранията има своя безусловна логика. Раздробявайки се в историческата действителност на множество проводници, на хиляди човешки личности, с тяхната сложна душевна структура, тираничната тенденция губи своята монолитност. Проводниците сами се изтръгват изпод контрола  на центъра, сами започват да мъчат тялото на държавата. Би било наивно да се мисли, че дейността на Грозни е приела форми опасни за самата държава само по силата на случайности. Такива форми приема всяка тирания; нещо повече: именно те се явяват нейни признаци. Можем да проследим този процес както по време на властването на Калигула, Нерон или Домициан, така и в епохата на Людовик XI во Франция, при Чингиз-хан на Изток, при Ауренгзебе в Индия, при Хитлер в Германия и т.н. 

       Вместо укрепване на държавното начало, опричнината внесла в общонародния живот само смут, ужас и паника. И ако в произвола, в садистичната жестокост, в анархическата разюзданост на антисоциалните страсти на управляващото малцинство изобщо се проявява въздействието на Велгата, то къде да търсим по-яркото проявление на тези сили, ако не именно в опричнината? 

       Вече с никакви деяния, даже с отмяна на опричнината, да поправи това дело Грозни не можел: това вече бил не човек, а приживе разпадащо се душевно същество, неспособно да се движи направо в нито една посока. И когато, накрая, той в безмислена ярост умъртвил наследника на престола, от него – и от неговия деградиращ род, отстъпил и демонът на държавността. Не е чудно, че последните години от царстването на Грозни са непрекъсната поредица от провали. 

       Станало ли е ясно на демоничното съзнание на Жругр, толкова далечно от нас, че историческият вариант на неговата собствена тиранична тенденция го заплашва с възможността да загуби даже това, което вече е придобил? Но уицраорът може да отстъпи временно; да измени своята основна тенденция той не е в състояние, както не е в състояние да изхвърли от себе си своето ейцехоре. Изтръгнал се от ръцете Йоан IV – започва да се подготвя Йоанн V, същият този царски син Иван, чието изкачване на престола с такова униние и страх очаквали съвременниците. Царският син загива от ръцете на собствения си баща, опитвайки се да спаси от неговите страстни желания своята млада бременна жена; с удар с коляно в корема на собствената си снаха, с убийството на своя внук, разяреният старик довършва убийството на своя син. Тогава демоничната инволтация на династията на Рюриковичите се прекратява окончателно, завинаги. Нека благочестивият Фьодор Йоанович царува както знае: той, така или иначе, дълго няма да живее, а и ще управлява не той. Нужен е нов, млад, силен, здрав род – род възходящ. Нито един клон на разклонилото се дърво на Рюрик не подхожда: “патриархалният” тип мислене, феодалните предразсъдъци, олигархическите тенденции, духът на съперничество, животинската привързаност към това, което е било досега – всичко това е неотменимо присъщо на всички староболярски фамилии. Какво е нужно? Нужен е волеви характер на истински държавен мъж. Нужен е смел и в същото време – внимателен ум. Нужна е свобода от феодално-болярските черти на мислене. Нужно е прекомерно, но можещо да се скрива за определен период от време властолюбие. Нужна е, накрая, способност за обхващане и разбиране на проблемите от европейски мащаб. Иначе казано, нужен е Борис Годунов. 

       Препятствията се отстраняват, пътят се разчиства, в умовете се парализира определящият всичко досега принцип на знатността на произхода – и, за пръв път в цялата история на Русия, парвеню не от знатен род се изкачва на престола. 

       Не: твърде късно. 

       Мъчително било – и за Годунов, и за цялата страна – да наблюдава, надзъртайки от  една далечна епоха, как демонът на великодържавието се опитвал да потули резултатите от собствените си деяния; как той се стремял да си върне помощта на демиурга, предлагайки цар Борис като личност приемлива и за двете страни; как се внушавали на Борис такива мероприятия, такива държавни замисли, които биха могли да спечелят слава на всеки управител. Наследникът на престола на Фьодор бил възпитаван с безпрецедентна загриженост и далновидност; от него явно се стремели да направят не само мъдър управител, но и високонравствен човек, достоен да стане родомисъл, ако примирието с демиурга се  състои. И в същото време тираничната тенденция непрестанно си пробивала път през тези начинания – ту под формата на нови вълни немилости и екзекуции, извикващи в паметта дните на Грозни, ту в узаконяванията, които принуждават да се отнесе окончателното установяване на крепостното право именно към епохата на Борис. 

       Когато в трагедията на Пушкин цар Борис тъжно се вглеждал в поредицата свои благи държавни начинания и в техния фатален провал, той – според поета, е склонен да вижда причината за това в този морален закон, който направил него, убиеца на царския син, недостоен за короната. Това отклонение е характерно за тези, които се опитвали да пренесат нормите на човешкия морал и наивното нетърпеливо изискване за възмездие непременно тук, в този живот – върху явления с голям мащаб, коренящи се в метаисторията. Нима не знаем множество случаи, когато неизмеримо големи престъпления са оставали ненаказани за носителите на власт, по-точно – не наказани тук, на обозримия за всички етап от техния необозримо продължителен духовен път? Нима Тимур, Хенри VIII, Людовик XIV, Сталин – всички тези властници, умрели от естествена смърт на преклонна възраст, на върха на могъществото си, са били в състояние поне просто да разберат защо и с какво терзае себе си пушкиновия Борис? – Работата, разбира се, е в друго. А именно в това, че вече никой деятел, издигнат от уицраора, няма да получи санкции от висшите йерархии; в това, че уицраора е оставен един на един с последствията от своя тираничен опит по времето на Йоан. 

      Както Нютон, при цялата си гениалност, не можел през XVII век да се „издигне” до идеята за теорията на относителността, така и Пушкин не е можел да превиши нивото на историческия опит и метаисторическото съзнание, свойствени на XIX столетие. Гениалността му проличала в това, че той интуитивно усетил етичната природа на конфликта между замисъла на Борис и тегнеща над него неблагословеност. Не трябва да се учудваме на това, че великият поет, творил преди 130 години, обяснявал този конфликт с елементарно нарушаване от царя на нравствения закон. 

       Всеки знае до какво е довело това, че Годунови били предоставени на собствените си сили. И, вероятно, никой, запознавайки се с историята на Смутното време, не може да остане безучастен към гибелта на младия цар Фьодор Борисович. Притежавайки такава душевна чистота и благородство, така грижливо възпитан в очакване на предстоящите задачи на царстването, такъв мъжествен и добър, той гине „за греховете на баща си” като шестнадесетгодишно момче, едва изкачило се по стъпалата към трона, и загива – при това от такава ужасна смърт, че младият богатир губи съзнание от болка, с което, в края на краищата, дава възможност  на своите убийци да доведат делото си до край. Само че той загива “за греховете” не само на Борис, но и за греховете на четирима Йоановци, трима Василиевци, Дмитриевци, Симеоновци и т.н. – загива за греховете на всички, сплели тази карма на  престола, която сега това момче понесло. Той загива от това, че в тази епоха демиургът отхвърлял всичко, даже благо, ако то произхождало от уицраора или било използвано от последния за себе си. Но ясно е и друго: прекрасната човешка природа и леката лична карма на Фьодор II го ограждали от следсмъртна кармична връзка с уицраора и с неговата съдба; тази връзка приключила с неговата мъченическа кончина. Всичко благо, проявено от човека, дори то в своята непосредственост да е било отхвърлено от демиурга, не може да не даде плодове в духовното следсмъртие на личността. През определения му предел страдания Фьодор преминал в своя смъртен час. След това му предстояло да събира прекрасни плодове от посятото приживе и вместо тежестите на царстването в Москва, за достойното носене на които той бил напълно готов, да поеме бремето и радостта на съответстващия път в Свята Русия. 

       Изпреварвайки хода на събитията, ще обърна внимание на съдбата на друг деятел от тази епоха, външно несходна със съдбата на Фьодор II почти в нито една черта, но близка до нея по метаисторически смисъл: съдбата на Михаил Скопин-Шуйски. Всъщност Първият Жругр се опитал за последен път да вмъкне в историята свой проводник, избирайки за това щастлив пълководец, доблестен държавен мъж, високонравствен човек, народен герой. Но късата верига от блестящи победи на Скопин се скъсала катастрофално в този момент, когато умиротворението на държавата изглеждало вече въпрос на най-близкото бъдеще: по време на пир при друг Шуйски – бездарен честолюбец, възнамеряващ да заеме престола след бездетния Василий IV, на Скопин бил поднесена, от красавицата-стопанка, чаша с отровно вино. 

       Смъртта на Скопин предизвикала взрив на народна мъка невиждана от времето на смъртта на Невски. Столицата, градовете, селата, манастирите се огласили от ридания. Поривът на скръб обединил всички слоеве на Москва от патриарха и болярите до градското простолюдие. Цар Василий паднал край своето тронно кресло, късайки в отчаяние косите и дрехите си. Даже командирът на шведските наемници, лютеранинът, преклонил колене пред гроба на героя и грубото му лице било мокро от сълзи. Изглежда: в какво, ако не в тази всеобща мъка, да се търси доказателство за това, че Скопин бил познат на демиурга на свръхнарода, че на него му предстояло да стане родомисъл, спасител на страната и на нейната държавност в толкова неблагоприятен час? Но, повтарям, не винаги и не всички светли движения на народния дух биват предизвиквани от тази йерархия. Ако зрението на демиурга не беше по-зорко, отколкото зрението на народната маса и нейните вождове, ако неговата мъдрост вече не беше далеч надминала човешката, той не би бил демиург на свръхнарода. Нещо невидимо за народа, но известно на него, го принуждавало да удържа ръка от благославянето на Скопин, от укрепването на съдбата на този герой с щита на своята санкция. Последен вик на уицраора за помощ – ето какво било издигането на Скопин: с това той се отричал още веднъж пред Яросвет от своите тиранически претенции, от своето минало, най-малкото сега, в този момент, за известно време. Повтаряло се по същество същото, което станало и с Фьодор II. 

       В зрелища подобни на картината на всенародната мъка в часа на смъртта на Скопин за метаисторическо съзерцание е заключен източник на благоговейно чувство, сходно – колкото и да е странно, с просветляваща радост. Непрогледността е чужда на метаисторическия мироглед. На метаисторика не се налага да се съмнява в това, че огромната народна любов и предизвикалите я деяния не подлежат на закона за унищожението, ако деянията са били светли, а любовта – оправдана.  На героя, преминал през през смъртния си час, именно с това се откриват нови и нови пътища за творческо въздействие на историческия слой отгоре надолу. Деянията на Скопин не били приживе приети от Яросвет. Но високият замисъл на тези деяния не можел да не донесе своите плодове и, при влизането на неговата душа в синклита на метакултурата, препятствия повече нямало. И с какви граници можело да се очертае, на какви везни можело да се претегли, с какви понятия можело да се определи  значението на духовно-творческия принос в делото по спасяването на Русия, в нейното метаисторическо строителство, което било извършено от Скопин – а може би се извършва и сега, точно както и от героите на предшестващите епохи, в тяхното отвъдпределно битие?

       Но, подготвено от вътрешната метаистория на Русия, Смутното време се усложнило, както е известно, с това, че на запад, до самите граници и даже частично на руска земя, се формирала държавата Полско-Литовска: толкова млада, колкото и самата Русия, и също така встъпила на пътя на войнственото разширяване. 

       Във връзка с излаганата концепция, тази държава принуждава да се заговори за нея само веднъж, а именно – сега. Разбира се, каквито и да било съображения по повод толкова обширна и сложна тема, като метаисторията на Полша, тук биха били неуместни; а и аз нямам за тях никакво право. Напълно необходимо е само едно: да посоча съществуването под държавността на тази страна, в тази епоха, на някакво инфрафизическо същество, което аз, без да навлизам в подробности, се решавам да назова уицраор на Полша. Сложните отношения, свързващи това младо и слабо, но вече обземано от претенции същество с войнстващия демон на папството, спомогнали за кристализация, в полските управляващи кръгове, на определена настройка на ума. Тя се свеждала до крайно емоционалната идея за създаване на силна държава в източната покрайнина на католическата цивилизация за сметка на и против Русия. Като идеал се виждала възможността за изкореняване в Русия на православната култура, попадане на тази страна под властта на полската държавност и включване на руснаците, като малка и изостанала нация, в числото на сателитите на римо-католическия свръхнарод. 

       В търсенията на човешката личност, способна да стане негово временно оръдие, уицраорът в Полша открил в Енроф същество, още напълно непознато, но дълбоко убедено в своите права над руския престол и готово, заради постигането на тази цел, на съюз дори със самия дявол. 

       Да спомогне за изясняването на въпроса за произхода и истинското име на този човек метаисторическото съзерцание, от само себе си се разбира, не може. То може, в дадения случай, да доведе само до едно: до откриване в съществото на непознатия на някакъв компонент, който е притежавал непоколебима увереност в своята органическа връзка с преди това царствалата в Русия династия, в своите права над заетия от узурпатора трон и в дълга за отмъщаване на този узурпатор.

       Желязната непоколебимост, да не кажем маниакалност на тази идея, се намира в поразяващо противоречие с човешкия характер на Лъжедмитрий – непостоянен, безгрижен и вятърничав. Този човек можел да изпада в малодушно отчаяние и да бъде обземан от неоснователен възторг, можел да строи най-лекомислени планове и самоотвержено да се отдава, забравяйки всичко, на чувствени влечения. Той бил способен да постави под заплаха от провал своя замисъл заради страстта си към някоя миловидна полякиня, а на другия ден да ù измени с харесалата му се Ксения Годунова. Самия себе си той си представял с еднаква лекота ту с корона на император (не само цар, а именно – на император), ту в дрипите на изгнанник. Но идеята – даже не идеята, а ирационалното чувство за своето право над престола, за своята царственост, не помръкнало в него никога. Потресаващо впечатление прави последната минута от неговия живот, когато той, прострян на кремълските камъни, с разбита гръдна клетка и счупен крак, видял над себе си извадените мечове и разярените лица на преследвачите си. Именно за правата над престола – и само за това, промълвил, почти вече несвързано, неговият вцепеняващ се език. 

       Подобна двойственост на съществото е естествена при наличие в него на някакъв чужд Аз – тази двойственост може да не се осъзнава от нейния носител (за нейното осъзнаване се изискват някои, не често срещащи се, особености), но вече самото пасивно наличие на този чужд компонент води до катастрофална декоординация между жизнената цел на човека и неговия характер, между неговите данни и неговото поведение. С непознатия, известен под името Лъжедмитрий I, се случило именно това. В неговата личност от ранна възраст, може би почти от раждането му, се промъкнала и загнездила една от множеството бездомно носещи се черупки, търсещи пристанище в живите същества – тези черупки, тези късчета, на които се разпаднала част от съществото на Грозни, станали плячка на Велгата. За да не повтарям всеки път, щом заговоря за тях, многословни описания, занапред към тези късчета от личността ще прилагам термина “микро-его”. 

       Увереността в своята идентичност с  убития царски син била, очевидно, само индивидуална аберация на съзнанието на този човек, естествена за елементарния характер на неговата природа, чужда на всякакъв мистицизъм и склонност към самоанализ. Иррационалното чувство за своята царственост изисквало разсъдъчна обосновка, оправдание. И невъзможно би било да се намери основание по-правдоподобно, отколкото това, което било отначало подсказано от разсъдъка, а след това се сляло с основната идея. 

       Така, необикновената съдба на Лъжедмитрий се определила (доколкото тя изобщо се определяла от причини вътрешни) от два фактора: от парчетата от съществото на загиналия родомисъл-тиранин и от собствения строеж на характера на непознатия. Именно тази нехармонизираност породила действия не само не приведени в съответствие с основната цел, но и по фатален начин противоречащи ù. 

       В дълга поредица странни – странни именно със своята елементарност – грешки на непознатия, две се набиват особено в очи. Едната, разбира се, се заключавала в тези отношения, с които той се свързал с Марина – жена изключително хитра, но напълно лишена от държавенически разум. Известно е, че именно Марина се оказала един от главните възбудители на конфликта между Лъжедмитрий и московското общество; именно с нея и за нея шляхтата домъкнала в Москва навиците за немарлив държавнически бит на Полша, цялата негова анархия, произвол, цялото му войнстващо високомерие. Другата грешка на Лъжедмитрий се състояла в пълното неразбиране от него на своето положение в Москва и в цялата поредица от негови пропуски по време на царстването му. Тези пропуски (като се започне с помилването на Шуйски след разкриването на първия заговор и се свърши с демонстративното пренебрегване на всички традиции и навици на московския начин на живот) наливали масло в огъня на конфликта дотогава, докато не довели до катастрофа. Те за пореден път показват колко чужда е била за тази небрежна и, в същност, добродушна натура завладялата я жизнена идея. 

       Метаисторическа инстанция, най-активно проявяваща се тогава в силите на московското общество оставал, освен Велгата, отслабналия демон на великодържавното устройство. Той бил все още жив и нищо, освен смъртна схватка между двата уицраора, не можело да стане в резултат от възцаряването на Лъжедмитрий. За да може, напрягайки сили, да погуби врага в своето географско средоточие, в Кремъл, докъдето силите на уицраора на Полша едва можели да достигнат, Жругр все още бил достатъчно активен. Главното е, че самата Велга вече не се нуждаела от своето оръдие: разклащайки централната власт в държавата, намесвайки в живота на страната чуждоземни сили, разтърсвайки със своето самозванство всички обичайни норми и авторитети в цяло поколение руснаци, непознатият изиграл своята роля.

       Разсъжденията за това, че с някои свойства на своя ум Лъжедмитрий стоял над московското общество на онова време и за това, че ако не беше стечението на обстоятелствата, определили успеха на държавния преврат през май 1606 година, царят би могъл достойно да прдължава най-прогресивните начинания на своите предшественици, от метаисторическа гледна точка са лишени от смисъл. Каквито и да са били неговите субективни намерения, Лъжедмитрий оставал пришелец лишен от органични връзки с руската култура и държавност. Той не бил поддържан на своя разклатен трон нито от йерархиите на свръхнарода, нито от демона на великодържавието, нито даже от тази инфрафизическа хищница, чиито сили му помагали преди това в борбата за власт. Непълна година е най-естествения срок за царстване на подобен фантом.

       Когато пред метаисторика застане такъв ред въпроси като свидетелствата на съвременниците за различни тъмни чудеса над разкъсаното и поругано тяло на самозванеца, него не го интересуват станали ли са в действителност въпросните факти така, както са описани. Колкото и изкривено да се пречупвали фактите в стила на наивната фантастика от магически-религиозното съзнание на епохата, сами по себе си – и даже именно така, както се описват те от съвременниците, те говорят за известен метаисторически опит, преживян в тази епоха не от единици, а от огромни човешки множества и засвидетелстван от различни автори. През тези образи избива парещо усещане от близостта на буйстващите отвъдни сили, чиято играчка бил непознатия. Какви войнства са ликували над неговия труп на Червения площад в тази апокалиптична нощ – какви и защо? 

       Уицраорът не приел в своята материална тъкан нито една частица от загиналия: нямайки власт над безсмъртната част на неговото същество, стремително падащо на Дъното на Шаданакар, той разсякъл останалото на много части и ги разхвърлял по слоевете от Скривнус до Друккарг. Новото мимолетно човекооръдие на демона точно възпроизвело в Енроф този акт над това, над което имало власт: над физическите останки на непознатия. И пушката, заредена с пепелта на Лъжедмитрий, стреляла в посоката на полската граница. Но този акт на ненавист и мъст се оказал самоубийствен. 

       Разбира се, не само на нивото на XVII, но и на нивото на XX век  не е лесно да се приемат някои неща. Като абсурд, като бълнуване могат да се сторят мислите за това, че, например, едно от микро-егото на Грозни, вселило се в съществото на непознатия, отровило целия му душевен състав и, в същото време, подобно на някои микроорганизми в хранителна среда, влязло в процес на набъбване; за това, че смъртта на непознатия се оказала застрашителен пример за разпръскване на това същество не само във физическото, но и в инфрафизическото пространство; и за това, накрая,  че всяка от тези частици започнала нов цикъл на съществуване, като се прилепвала, като паразит, към душите на живите и пораждала такива исторически явления, каквито другите епохи не познават. В продължение на десет години те се раздробяват и умножават в своеобразна прогресия, стремително ставайки по-дребни, по-малки като мащаб на личността и размах на действието. Накрая вече се стига до изцяло призрачни образувания, за които на историята са известни само техните прякори. Понататъшният процес на раздробяване се скрива от нашите очи зад границата на обозримите слоеве на инфрафизиката. 

       Разбира се, задгробната съдба на шелта на Лъжедмитрий, който се проявил приживе не само в хазартната игра с интересите на народа и държавата, но и в редица великодушни действия и в целия тонус на своята личност, напълно достъпна, явно, за възходящо движение – следсмъртието на този шелт не можело да бъде идентично на следсмъртието на прилепилото се към него микро-его. Но, каквито  и да са били някои от личностните качества на този човек, неговата историческа роля – разклащане на обществените и нравствени устои на Русия, обективно била осъществяване на неговата тъмна мисия. Най-близките етапи от следсмъртието на всички носители на тъмни мисии са едни и същи: падане на Дъното. Само след векове пребиваване там се изкупуват тъмните мисии, след което – ако Гагтунгр не завлече злощастния шелт отново в Гашшарва – за шелта започва нов етап: изкупление, в шрастра, на този кармичен товар, който е бил създаден от личността по време на нейното пребиваване на земята като глава и укрепител на държавата. Ето защо самозванецът пребивава сега в Друккарг, като се труди като роб-каменоносец сред други затворници-владетели. 

       А в това време около всяка частица на дробящото се микро-его на Грозни възникват тъмноетерни завихряния, надигат се  нагоре като вълни движенията на казачеството, на служещото дворянство, на разоряващото се селячество,  на декласиращата се сган, на голтаците. Настъпва период, когато – ако може да се говори за нечия власт над страната, то е само за властта на Велгата. 

       Нейното пробуждане и излизане от Гашшарва в шрастра на метакултурата, фуниевидните витки на нейните свистящи покривала, лилави и черни, поклащащи се над свръхнарода, се случва всеки път, когато отслабва мощта на държавническия демон. Толкова повече били основанията за нейното откриване в тези случаи, когато тираническата тенденция на уицраорите и тяхното насилие над милиони човешки съдби предизвикват обезценяване на животите и разголване на човешкото тяло. Не “боговете жадуват” – жадува великата трансфизическа хищница – би могло да се каже за такива епохи. 

       Тя се надигнала от своите дълбини, предшествана и съпровождана от същите тези бесовски пълчища, които отвъдният опит на народа е изобразил в безброй фантастични разкази от онова време. 

       Понякога може да изглежда, че нейните изстъпления напомнят древните оргии на каросата: същото лудуване на разюзданата стихия, същите изблици на геройства и водовъртежи на похотта; и понякога действително не веднага ще различиш историческите проекции на двете начала. Но това е само привидно сходство, само резултат от сплитането на тези начала в смъртна схватка, тъй като великата Разрушителка заплашва, преди всичко, именно Ваятелката на плътта на народа. Импулсът за разрушение и осквернение, разгулът на центробежните антидържавнически сили, претъркулващите се вълни на гражданските войни, борбата на всички против всички, въвличането на чуждоземни разрушителни сили в общата яма на всенародния хаос, сблъсъка на най-малките диференцирани частици – такава е историческата проекция на отвъдпределните деяния на Велгата, вмъкваща на части живата материална субстанция на народа, неговата арунгвилта-прана, в цепнатините на инфрафизиката. 

       Този хаос забушувал на повърхността на историята още при Василии Шуйски. Неговото царстване – това са предсмъртните конвулсии на първия уицраор; това са конвулсивните, вече почти слепи замахвания на неговите пипалца, мятането на неговата глава на непредставимо дългата му шия, потръпването на неговото тяло, приживе раздирано от враговете. 

       С печата на безславието, на непълноценността, на непоправимия духовен ущърб, е отбелязано това царстване от начало до край: провъзгласила Шайски за цар, както е известно, стихийно събралата се на площада тълпа, а четири години след това, този цар, хванал се за касата на вратата, извлекли от двореца и постригали за монах, държейки го за ръцете и подавайки на глас, вместо него, тези реплики, които се изисквали за чина на подстригването. Отразявайки безмерното унижение на  уицраора, огледалото на историческия план ни показва зашеметяващ заключителен епизод: грохналия Шуйски в полски плен, целуващ в Краков, пред очите на целия двор и шляхтата, ръката на Сигизмунд. Подобно унижение руската държавност не била изпитвала от времената на посещенията на князете при хана на Златната орда. 

       Какво означава нищожната личност на Василий IV? Какво означава именно нейното нищожество? Очевидно, инволтиращите сили на демона на великодържавието стремително се изтощавали; впрочем, друг процес било трудно и да се очаква след разрива с демиурга. Явно положението било такова, че се налагало, ако можем да се изразим така, да се хващат за всеки политически деятел, който би притежавал поне две свойства: органична свързаност със старото държавническо начало и жажда за власт. 

       Това било печално царстване, когато Жругр можел да види как се пъпкуват от него неговите деца и всяко от тях можело и искало да изяде самия него и да заеме мястото му. Те се въплъщавали в тези ядра на новата държавност, които изглеждат на историците като възникващи в хаотичната стихийност на революционните движения. За борба вече не достигали сили, налагало се да се викат на помощ ту поляците, ту шведите, показвайки на чужденците път към самото сърце на страната. В ръцете на Москва оставало само неголямо  късче от тази, до неотдавна толкова обширна, държава. След смъртта на Скопин и детронирането на цар Василий часовете от живота на Първия Жругр били преброени. Той умрял в този метаисторически момент, на който в историческия слой съответствало междувластие. 

       Рожбите на Жругр се извивали, борейки се едно с друго и бързайки да уплътнят своите тъмноетерни тъкани – разновидови струпвания, в мнозинството си имащи облика на войнства, опълчения, дружини, понякога даже и на разбойнически шайки. Вероятно, това, което възнамерявам да кажа, ще ви се стори не напълно понятно, но да се заобиколи този факт е невъзможно: бъдещият уицраор трябвало да погълне сърцето на своя предшественик и баща, средоточието на неговите чувства и воля, безприютно носещо се, в състояние на неизразимо страдание, по пространствата на Крагра – този слой, където се провеждат битките на уицраорите – след като неговият демонически шелт се спуснал в дълбокия Уппум, света, наричан Дъжд на Вечната Тъга. Схватките и взаимоистреблението на жругритите и изстъпленията на Велгата сякаш нямали край. Дингра изнемогвала в борбата си с инфрафизическите хищници. Съдът на народоустройството бил разбит. Навна, като сияеща мъгла, се издигала нагоре, а отдолу се вдигали, преграждайки нейното разстилане върху народа, вълните на инфрафизическата стихия. Поставял се въпроса за  метаисторическото и материално битие на свръхнарода. 

       А междувременно уицраорът на Полша предприемал нов натиск. 

       За огромна радост на Русия този уицраор, чийто характер толкова изчерпателно се отразил в обърканата държавност на шляхтска Полша, бил, ако ни е позволено да се изразим така, сам на себе си враг: не желаейки нищо да постави над своя кратковременен произвол, той не съумял да обезпечи на своето човекооръдие възможност практически да осъществи уицраориална инволтация; той не съумял даже да избере за свое оръдие човека, чиито индивидуални особености биха отговаряли на поставените задачи. Ако начело на движението се беше оказала личност по-волева и далекогледа, с по-ясен ум, отколкото Сигизмунд III, събитията биха се обърнали по друг начин, на московския престол би се оказала полска династия, и трудно би било да се отгатне какви нови исторически сътресения би повлякло това след себе си. 

       И все пак съдбата на уицраора на Полша продължавала да се движи по възходяща линия. Поляците владеели сърцето на Русия – Кремъл, а наоколо все още клокочела страната изглеждаща обезглавена и все пак – жива. 

       Какво изяснил страшният опит на тази апокалиптична епоха на самия Яросвет? Даже не дръзко, а просто наивно би било да се опитваме да осмислим този опит ние, със своето триизмерно съзнание. Но този еквивалент, който се проецира в това съзнание, неизбежно опростявайки се, придобива вид приблизително ето на какъв ход на идеите. 

       За осъществяване на целите на Яросвет на земята, за раждането от него от Колективната Душа на свръхнарода на Звента-Свентана, свръхнародът трябва да дорасне до създаването на достойно материално вместилище; такова вместилище може да бъде само народоустройство неизмеримо по-съвършено от която и да е държава. Всеки уицраор на руския свръхнарод ще носи в себе си изкривяващото и гибелно ейцехоре. Така. Но кой, освен могъщите Жругри, би могъл да запази свръхнарода от поробване от уицраорите на другите държави, които го обграждат? Кой би могъл да обезпечи на каросата Дингра възпроизвеждането на нови и нови поколения хора в Русия? Кой би могъл да огради Навна от опасността от пленяване от чуждите уицраори, или от нейното развъплъщаване, от нейното завръщане в небесния Рангарайдр, но не в качеството си на изпълнил своята задача велик колективен Аз, а само като монада, претърпяла непоправило крушение в Шаданакар и принудена да започне своя творчески възход отново, в непредставими времена, пространства и форми? Пътищата към бъдещото всемирно братство били скрити от непроницаема мъгла. Но, за да отстрани от свръхнарода опасността, надвиснала над него сега, за да обезпечи неговото понататъшно физическо съществуване, оставало едно: да спре своя избор на една от рожбите на първия уицраор, да влее в него сили, да го благослови за бой с външния враг и с вековно  съществуване в бъдещето като велика държава, като единствено възможната засега закрила на Колективната Душа. 

       И изборът бил направен. Потенциален носител на най-здравото ядро на народоустройството, най-пълноценният пласт на нацията се оказвала средната класа: занаятчии, търговци, дребно духовенство. Там все още се пазели старинните нравствени устои, способност за подвиг и самоотречение, воля за строителство на живота и за творчество, душевна цялостност, чистотата. 

       Чрез великия родомисъл на Смутното време – патриарха Хермоген, се обърнал демиурга на свръхнарода към неговите коренни слоеве. Хермоген с мъченическа смърт заплатил отправения от самия него призив, но призива подхванал  родомисълът Минин. Златото и среброто, изливащо се в младото опълчение, усилващо и умножаващо го, ставало физическо подобие на тези висши сили, които се вливали в новия уицраор от стоящите над него източници на светлата воля и власт: Яросвет и Синклита на Русия. Настъпило време за могъщо изливане в историческия слой на волята на втория демон на държавността и на самия демиург – изливане, обхващащо все по-широки слоеве от народа, превръщащо дворянството, търговското съсловие, духовенството, казачеството и селяните в участници в подвиг и водещо към Москва опълчение под водителството на родомисъл Пожарски за завършване на кървавата всерусийска драма: смяната на уицраорите. 

       Когато Велга, зад стените на подземния Друккарг ранена от новия Жругр, отпълзяла, извивайки се, като поникнали и разкъсани черни покривала, в своята Гашшарва, а уицраорът на Полша влязъл в пределите на своята страна, лижейки раните си, зеещи на местата на откъснатите пипалца – новият Жругр погълнал сърцето на първия и новата династия, венчана от Яросвет и силите на христианския мит, пристъпила към работа над новото историческо народоустройство на Русия.

 

 

Прочетено: 1523 пъти

Книга VIII. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ЦАРСТВОТО МОСКОВСКО

Глава 4 . РОДОМИСЪЛЪТ ПЕТЪР И ДЕМОНИЧНОТО ИЗОПАЧАВАНЕ НА НЕГОВАТА МИСИЯ

     Сред загадките, зададени от XVII век на историческата мисъл, не последно място заема странният факт на раждането, именно в царското семейство, именно като царски син, на такъв човек, който по силата на своите духовни мащаби, дарования, ум, характер и даже на физическия темперамент, точно съответствал на идеалния образ  на държавния деец, когото изисквали тогава Русия, нейната метакултура, нейната мисия, нейната съдба.

     Раждането на личност от такъв мащаб се налага да се изчислява с единици на стотици милиони раждания. По теорията на вероятностите шансовете в полза на това, такъв човек да се окаже именно царски син, са близки до нулата.

     А между другото, в условията на извършения през XVII столетие преврат, подобен на преврата на Петър можел да осъществи само велик държавен гений, но при едно задължително условие – законност на неговата власт в очите на съвременниците. Значително по-скромните начинания на Борис и Лъжедмитрий, имащи предвид сближаване на Русия със Запада, не били простени от руснаците нито на единия, нито на другия и послужили като една от причините за тези две преждевременни смърти. Разбира се, мащабът на държавния разум на тези двама владетели далеч отстъпва на гения на Петър, но на никакъв узурпатор, пък бил той и толкова гениален като Петър, обществото на тази епоха, все още изцяло проникнато от древната идея за родовото право на власт, не би позволило, разбира се, да разрушава вековни обществени устои.

     Но на науката на днешния ден, догматично отричаща теологията на историята, се налага да заобикаля с мълчание и този факт. Както винаги в подобни случаи, тя се прави, че въпроси от този род нямат смисъл. Тя прекрасно разбира, че при изключително каузален подход към явленията няма да може да произнесе като обяснение на този факт нито един звук.

     Такова положение за съвременния историк – историк в същинския смисъл на тази дума – е напълно закономерно. За него прилагането към историческите факти на теологическия принцип е и в действителност невъзможно: каква методика би му позволила да подходи към фактите с въпроса „защо”? От стръмния бряг на този въпрос той не вижда нищо освен безбрежно море от фантазии.

     Но за метаисторика няма нужда да стеснява своите възможности до границите, очертани от каузалния подход. За него – от стръмнините на въпроса „защо” – също се открива море, но не на  фантазии, а на втора действителност. За никакъв фетиш той не възнамерява да смята каузалността, но към много проблеми подхожда от друга страна, а именно – от теологическата. В частност, за зависимостта на характера и способностите от условията на раждането и детството. Ако на историка бъде угодно да не вижда коренното различие между играта на фантазията и метаисторическия метод – няма, в крайна сметка, да го лишаваме от утешението, което той ще извлече от идеята, че седенето в клетката на каузалността е последното и най-блестящо постижение по пътя на познанието.

     Явно подготвителната работа на демиурга и каросата Дингра над ефирно-физическата форма или, по-точно, над апарата, който би бил способен да вмести толкова колосална инволтация и да осъществи нейните задачи, започнала много отдавна – от няколко поколения в рода на бащата на царския син и в рода на неговата майка. Процесът на тази подготовка се намира, разбира се, извън полезрението на метаисторика; на него му се предоставя възможността да проследи само неговия край – провиденциалността на обстоятелствата от детството и юношеството на Петър, доизградили неговата личност.

     Задачите на преобразувателя трябвало да изискват от него колосално напрежение на физическите сили. И детството на Петър в село Преображенско, изтръгвайки го от оранжерийната атмосфера на двореца, където повехнали и двамата му братя, закалява неговото тяло и предоставя възможност за всякакви физически упражнения, в това число и за такива, каквито на неговите съвременници изглеждат напълно неуместни за царски син.

     На бъдещия реформатор ще му трябва огромна независимост на ума, навик за отсъствие на авторитети и за самостоятелно мислене. И ето че нито в детството, нито в юношеството не се допуска в неговото обкръжение нито един човек, по своите интелектуални и волеви качества способен, макар и за известно време, да подмени в момчето самостоятелната умствена работа със сляпото доверие към авторитета.

     Невероятните задачи на царстването ще изискват от него нечувани, чудовищни, почти неосъществими форми на поведение. На него ще му се наложи да свали царските одежди и, засуквайки ръкави, да дава пример на дърводелци, корабостроители, ковачи, мебелисти – на майстори от всевъзможни занаяти. И в същото това Преображенско възникват условия, напълно отговарящи на потребностите на бъдещия цар – не само да приучи себе си на подобни видове труд, но и практически да изучи някои от тях.

     В замяна на болярството на него му се налага да намира талантливи разночинци [интелигенти от недворянски произход; б.пр.], а вместо войска от стрелци да създаде – неизвестно как и откъде – нова армия, отговаряща на потребностите на бъдещите дни. И ето че другари в неговите игри в Преображенско се оказват момчета от простолюдието, умни, предани и смели –  ядрото на бъдещата гвардия.

     Суровият дълг на революционера на престола ще изисква от него непримиримост към враговете на неговата държавна идея. И сърцето му се ожесточава от ранни години от такива зрелища като кървавите бунтове на стрелците и екзекуциите, както и от такива човешки отношения като отношението към него на царската дъщеря София.

     Ако с всички тези условия е бил окръжен обикновен човек, тоест от никакви метаисторически сили неотгледано дете, все пак от него не би се получило нищо изключително. Но при вродената гениалност, тоест при изработената преди това, със силите на демиурга и каросата, повишена способност за възприемане на инспирациите на изпратения му даймон – условията на село Преображенско дооформили, дошлифовали това човекооръдие.

     Подобно теологическо разглеждане би могло да бъде приложено към биографията на всеки човек, принадлежащ към числото на родомислите, гениите, праведниците, при едно условие – при достатъчно количество биографични сведения, намиращи се на наше разположение.

     В какво се състояла историческата задача на Петър I, доколкото тази задача се посочвала от демиурга?

     Доколкото може да се отслои в личността и деянията на Петър тази задача от въздействията на уицраора и доколкото тя изобщо е изразима в човешки понятия, тази задача се обрисува в следния вид:

     На Русия е отсъдена всемирна мисия, смисъла на която на императора не е дадено да знае. Той трябва да е уверен само в едно – в нейния световен характер. Неговата персонална задача се свежда до това – да насочи свръхнарода по пътя, водещ от  безцелен живот, в национална затвореност, към простора на общочовешкото формиране. При това народът руски трябва да бъде въведен в кръга на прогресивните народи не като нечий сателит или по-млад исторически партньор, а като велика държава, която другите народи да са принудени да приемат сериозно от самото начало. Такъв поврат е възможен само при условие, че от Русия бъдат възприети обективно напредничавите начала на съседната, по-старша култура, защото тази култура е една от двете, съумели да разтрогнат аристократически съсловната ограниченост вътре в себе си и локалната изолираност – по отношение на останалия свят. За да може такъв преврат да бъде осъществен и резултатите от него да са трайни, се изисква пълно преобразуване отвътре: то ще премахне болярството като управляваща група, показваща своята неспособност да бъде на нивото на историческите задачи и да предаде водещата роля на дворянството и на средната класа. Защо не духовенството, защо не селячеството? Ами духовенството не затова, защото господството в държавата на последното би довело до тържеството на егрегора на православието и, в крайна сметка, до йерократичен деспотизъм, най-невъзприемчив от всички деспотизми. Селячеството не затова, защото то било най-изостаналата от всички класи и на него следвало да се оказва помощ още векове, преди то да може да вземе положително участие в държавното и социалното творчество.

     Тук е невъзможно подробно разглеждане на въпроса в каква степен историческата дейност на Петър отговаряла на тази задача. Но възможно и необходимо е друго – да се посочи смисълът на втората инволтация, като че ли напластяваща се между инволтацията на демиурга и личността на императора и придаваща на дейността на последния характер не винаги и не във всичко отговарящ на желанията на Яросвет.

     Тази инволтация на демона на държавността се обръщала към някои качества на характера и темперамента на Петър, а в други случаи – към качествата на неговия разсъдък. При това тя изкривявала хода на неговите мисли и действия в степента, в която този ход не е бил свободен от въздействията на същите тези черти на характера, темперамента и разсъдъка.

     Жругр грижливо се потрудил над това, да внедри в родомисъла своята тиранична тенденция. На него му се отдало за тази цел да развие повторно суровата твърдост, необходима и неизбежна в положението на Петър – в неумолимост, вътрешната свобода от авторитета – в свирепа жестокост към всякакви авторитети от миналото, праволинейната преданост към своята идея – в ненавист към всичко, което му се струвало безполезно, тоест онова, което не можело да се обърне в полза за неговата идея, а стихийния размах – в безконтролна чувственост и прекомерна грубост. Иронията прераснала в склонност към надсмиване. Утилитарността на мисленето лишила от жизненост естетическото начало на природата му, въвеждайки го в две русла: руслото на артистичното отношение към занаятите и руслото на занаятчийското отношение към изкуствата. А в проявленията на жестокост започнал понякога да се различава явно садистичен оттенък.

     От тези качества произтекли грешките на държавната мисъл, които довели Петър до деяния, от гледна точка на метаисторията, а, може би, също и на историята – погрешни и вредни: до неоправдана от нищо жестокост по отношение на болярите, стрелците, разколниците, собствения си син, а главно – към собствения си народ, принасящ пред замислите на своя цар жертви, малко е да се каже огромни, но дори понякога неизвиквани от необходимост; до сляпо неразбиране на най-настоятелната историческа потребност – да се осигурят растежът, а по-късно и водещата роля на средната класа – грешка, имаща за бъдещето наистина съдбовно значение; до насилия над църквата, в резултат на които тя след Петър се оказала, по изразите на по-късните мислители, в парализа, а при третия уицраор стигнала до такова нископоклонство пред собствения враг, което във всяка друга епоха би се сторило напълно неправдоподобно; до пренебрежение към интересите на селячеството, което повлякло след себе си заздравяване на крепостния строй и за век забавило културното развитие на основната по численост класа на руското общество; и, накрая – до възцаряване в страната на такава атмосфера на терор, обезценяване на човешкия живот и неуважение към личността, която задълго преживяла Петър и станала атрибут на самодържавието в редица следващи епохи.

     Колкото и грандиозна да е била фигурата на този император и колкото и провиденциално необходима да се явявала неговата дейност, но двойствеността на инволтациите, възприети от неговото бушуващо сърце, богатирска воля и далновиден, но утилитарен ум, превърнала родомисъла в двойствено същество, пред което вратите на Синклита се оказали затворени.

     Трудно  е да се намери по-поразителна противоположност между образите на два родомисъла, допуснали дълбока вреда за своята мисия: между този, който, бидейки възнесен на пределната висота на единодържавието, непоправимо се сринал от тази стръмнина – Йоан IV, и Петър – до края на своя живот продължаващ, независимо от всичко, да възприема инспирацията на Яросвет; трудно е да се намери контраст между тях, по-поразителен от този, който се открива при съпоставяне на обстоятелствата на смъртта на техните синове Иван и Алексей. В единия случай – самоубийствен за династията и държавата акт, извършен от същество, загубило човешки облик и обхванато от безсмислен бяс: ярко изразена проява на волята на Велгата. В другия – хладно премислено и безпощадно, въпреки собственото човешко чувство, осъществено начинание в името на държавната идея, пред която се принася в жертва собствена плът и кръв: толкова очевидна инволтация на демона на държавността.

     Не по-малко любопитно, може би, е да се представят двамата царе, нерешаващи държавни дела, непоразяващи татарите или шведите, а – пируващи. Единият – намусено гледащ сътрапезниците и веднага извършващ нещо безобразно, може даже да се каже, чудовищно: един път – поразяващ изпаднал в немилост болярин с тояга в гърдите, друг път – отхапващ  ухото на някого от гостите, трети път – смеещ се до сълзи над княза, зашит в мечешка кожа и разкъсван от кучета, четвърти път – принуждаващ някакъв нещастник да изяде част от тялото на собствения си баща.

     И – като велик владетел след едно и половина столетие: гигант с мътен поглед, но твърдо стоящ на широко разкрачените си крака, принуждаващ, смеейки се и потупвайки по рамото, бивш болярин или може би вчерашен обущар или  баничар, а сега – висш чиновник, да изпие на екс чашата на Големия орел.

     Истински великият човек не може да не е великодушен. Грозни е огромен; но той е лишен от великодушие – и не е велик. Петър бил великодушен – с необичайно, с някакво великолепно великодушие. Колко чудесно е уловил това Пушкин: 

Не! Той прошка щедро дава

На виновните и сам

Усмирен, за чест и слава,

Всички гости черпи там.

     Но най-изразителният паралел, струва ми се, ще бъде съпоставянето на обстоятелствата, съпътствали смъртта на двамата царе. В първия случай – гниене  приживе, мятане в тъга и молитви, отчаяни опити да се умилостиви Божеството със заповеди за помилване на престъпниците, за отваряне на всички тъмници. В другия – безогледно отдаване на себе си на порива да се спасят загиващи матроси и собствена смърт – като следствие от тази героична постъпка. Ясно е, разбира се, че и следсмъртието на Петър не можело да има нищо общо със следсмъртието на неговия далечен предшественик.

     Но в Синклита не може да встъпи този, който сам е превърнал себе си в палач – и в преносен, и в буквален смисъл; който е прекрачвал през хекатомбите на жертвите – собствените поданици, невиновни за нищо и отдаващи на Бога душата си само затова, защото на вожда му е потрябвало в същата минута, и без ни най-малка загриженост за живота на хилядите строители, да издигне нова столица – ключ към световното бъдеще на Русия.

     Към тази столица са се привързали шелтът, астралът и демонизираният ефир на основателя на Петербургската империя. „Медният ездач” на Фалконе не е просто статуя. Това е нещо като икона на Втория Жругр, персонифицирана в условните одежди на най-яркото от неговите човекооръдия. Това е също така подобие на основателя на Друккарг, носещ се на разярен раруг.  Нещо повече – това е изпълнено съобразно човешкото съзнание и условията на Енроф изображение на основателя на Дуггур, тържествено седящ в лунната полутъма на гигантска змия и озаряващ с факела в протегнатата си ръка пищен и мрачен площад. На площада на Сената понятията се преобръщат: Петър се носи на кон, стъпквайки змия; наоколо – светли колонади в стил ампир. Но както и всяка икона, в която са се срещнали излъчванията на изобразеното с излъчванията на емоционално съзерцаващите и благоговейни хорски множества, този паметник с хиляди нишки е свързан с онези, чийто прах от двеста години почива в подземията на Петербургската крепост.

     А шелтът на императора, облечен сега в демонизиран материален покров, е прикован към тежката верига на своите деяния към опаката страна на своето собствено съоръжение. Като движеща се кариатида в цитаделата на Друккарг този гигант и до днес поддържа това, което е изграждал – Руската мирова държава. А и само той ли? Могат да се сменят Жругри, да се рушат и отново да се строят форми на народоустройство, но великият реформатор ще остане един от тези, които поддържат със своята мощ Руската държава, докато тя съществува на Земята. А след това? Кой и кога ще снеме от този Атлас неговия товар? Само освобождаването на Навна, само разрушаването на Друккарг, само гибелта на последния от Жругрите, само краят на руското великодържавие.

 

 

 

 

Прочетено: 1565 пъти

КНИГА СЕДМА. КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ДРЕВНА РУСИЯ

КНИГА СЕДМА

КЪМ МЕТАИСТОРИЯТА НА ДРЕВНА РУСИЯ

 Книга 7. Глава 1. Киевската Рус като явление метаисторическо

     Аз вече казах какво се има предвид тук под думата свръхнарод ще и ще напомня още веднъж: това е група народи или националности, обединени от обща, съвместно създавана култура, физиономически различна от другите. При това етническият признак не е от значение. Достатъчно е да си спомним случаите, когато от числото на нациите, които съставляват свръхнарода, веднага от тях като водеща се е откроявала една (например, древноегипетската; националности известни – принадлежащи към друг етнически корен – народностите на Нубия, Напата, Мерое), също както е ставало и обратното: няколко етнически различни нации са се съчетавали в единен свръхнарод така, че в различните векове са си предавали един на друг водещата роля или са я споделяли помежду си (свръхнародът Индийски, северо-западен, Далекоизточен, Римо-католически). 

     Съвпадайки в основното с вековните очертания на Русия, нашият народ принадлежи повече към образуванията от първия тип. Поли-етническият произход на руската нация не противоречи на това: важното е, че през цялата нейна история, водещото значение в свръхнарода, значение мирово, до сега е оставало именно за нея, без да преминава нито към украинците, нито към беларусите, нито към народностите на Поволжието или Сибир. Създадена от пъстри етнически елементи, както в своето време народа на Египет, руската нация се оказала, както и той, най-силната творческа сила в кръга на съчеталите се с нея в единна култура по-малки народи. (Става дума за миналото и настоящето. Не е изключено в бъдеще положението да се измени.) 

     Това велико образувание през последното хилядолетие е било отдавна предопределено от творческия замисъл на народоводителстващите йерархии – руския демиург и Навна – замисъл, възникнал в тяхното съзнание все още като неясна мечта, като приковал тяхната воля образ. Така е било някога в Рангарайдр, родината на демиурзите и Великите сестри. О, Яросвет тогава все още никак не напомнял „духа на снеговете и пламъка”: това било радостно слънчево дете, все още не придобило мъдростта на Шаданакар, което дори и да предчувствало огромния дял на своето задължение, то това било само в неясните очертания на грандиозните прототипи. Съзерцавайки от разстояние формиращите се върхове на другите метакултури, творенията на другите демиурзи и синклити, той започвал да осъзнава мащабите на своя дух, пропорциите на своето собствено бъдещо творение. Към постепенно изясняващото се задължение той се опитвал да приближи със своята вдъхновена детска игра; тази игра започнала да прераства в свещенодействие, в миротворчество, когато големият човекодух, който няколко века преди това в Енроф бил апостол Андрей Първозвани, отдал своите сили на Яросвет. В сакуалата на Демиурзите започнал да възниква като че ли мъгляв все още чертеж на Небесна Русия. Църковното предание смята апостол Андрей за първопросветител на нашите далечни предци. Това е вярно в смисъл, че апостол Андрей, в края на I-ви век от християнската ера,  е приел мъченически венец в земите на Скития. Но в това предание явно се таи и отглас от интуитивното знание за това, че първоосновател на Небесна Русия е бил именно този човекодух, постигнал за хилядолетието между своята кончина и своето участие в миротворческия акт на Яросвет огромни сили и висоти. 

     Своето задължение, заключаващо се в брака с Колективната Душа на народа и в раждането от тях на Звента-Свентана, демиургът Яросвет вече разбирал, но подготовката за това все още не могла да му се представи в тези форми и времеви мащаби, каквито тя действително приела. Той не предвиждал, че едно от неговите собствени творения по фатален начин трябва да се надигне против него и да стане негов най-голям метаисторически съперник, узурпатор и изкривител на неговия замисъл. Той не можел да предвиди, че постоянната борба на враждебните йерархии с него самия и с Навна, ще стане съдържание на метаисторическата драма на Русия от XI до ХХI век. И накрая, на него не можело да му бъде ясно, че за осъществяването на неговата мисия трябвало да се извършат огромни процеси в лоното и на други култури, защото само при обединяване на цялото човечество в единно социално-политическо цяло е възможно постепенно превръщане на това цяло във всемирно братство. 

     Срокът на спускане на Навна в четириизмерните слоеве настъпил малко по-рано, когато Яросвет все още попивал в Рангарайд творческите излъчвания на планетарния Логос. 

     Долу се простирали безграничните пустинни пространства на четириизмерните сакуали. В далечината, на Изток и на Юг, се издигали съзидаващите се грамади на други, по-старши метакултури. На Запад вече била възникнала мъглива, бавно кристализираща структура, увенчана на върха с ослепителна белота – мистичния Монсалват на Германия, Англия, Бургундия и Скандинавия. На Юг трепкал и преливал в злато и пурпур Византийския затомис и изглеждало, че е вече готов да се отдели от земята и да се издигне, подобно на блестящ ковчег, към подножието на намиращата се отвъд видимото небе обител на Христос. Но обширното пространство, открито към Ледовития океан, било необитаемо. Само прозрачните кълба на бушуващите стихиали се носели там, над девствените гори и гигантските реки на Енроф, а слабите сгъстявания на племенните егрегори пулсирали на някои места, усилвайки се  в откритите степи на Юга. 

     Разбира се, нахвърляната от мен картина не трябва да се разбира с буквална точност. Това е само намек, поетично обобщение, пределно опростяващо истинската картина на много сакуали, открили се пред очите на спускащата се надолу Навна. Но всички те били свързани с тази единствена област от древния Евразийски материк, която тогава все още оставала свободна от каквито и да било наслоения на великите цивилизации на човечеството. Оскъдните материални останки от няколко изчезнали племенни групи така и никога не създали нито нация, нито писмена култура, лежали в почвата без да нарушават нейната първична девствена чистота. Горите и степите на бъдещата Европейска Русия изглеждали достатъчно вместителни за разселване в бъдещето на огромни човешки масиви, а на изток се откривал още един неизчерпаем пространствен резерв, който се простирал до Тихия океан. Запасите на всевъзможни изкопаеми можели да обезпечат материалната основа на живота на колосален колектив за хилядолетия напред. Огнищата на великите старши култури били достатъчно отдалечени, за да предпазят младата култура на бъдещето от загуба на самата себе си дотогава, докато задачата за преодоляване на граничните вакууми може да стане по силите на нейния собствен възмъжаващ гений. Само демиургът на Византия продължавал наблизо своя трагичен, откъсващ се от земята труд, готвейки се да предаде на Яросвет бремето на задачите, обречени да останат недовършени. 

     Това била не страна, а цяла част от света и дори само от предчувствието за съизмеримите с нейните мащаби събития, би могъл да спре дъха – не само човешкия. 

    Смисълът на спускането, или на второто в Шаданакар раждане на Навна, се заключавал се в това, че тя започнала да се облича малко по малко в материал от тъканта на този четириизмерен слой, където от демиурга и великите човекодухове, отдали му своите сили, започнали да се залагат материалните (не физическите, разбира се, а етерните) основи на Небесна Русия. От това време, съответстващо, явно, на VIII-IX векове от нашата ера, в исторически план се очертал бавен процес: формиране на източнославянското племенно единство. 

     Ако искахме, по аналогия с явленията на човешкия живот, да определим метаетерната възраст на Навна в тази историческа епоха, щеше да ни се наложи да се спрем на това, което сме свикнали да отъждествяваме с прехода от детството към юношеството. 

     Правя уговорката, че възрастовите етапи, приложени към йерархиите на свръхнарода, не само имат продължителност десетки пъти превишаваща продължителността на съответните етапи в човешкия живот, но и самите пропорции на тези етапи не съвпадат с привичните за нас. В частност, тяхната младост е в синхрон с много дълги периоди от историята, а времето на тяхната зрелост протича най-вече тогава, когато съответният народ е изиграл своята роля в Енроф и продължава установяването и творчеството си във висшите слоеве на метакултурата. Например, сега са в състояние на пълна зрелост са народоводителстващите йерархии на Древен Египет, Вавилон, античността, а да не говорим за Гондвана и Атлантида. 

     За нея се грижела Майката Земя, а душите на стихиалите, сурови и нежни, една след друга влизали в творимия затомис на Свята Русия и обличали течливата  субстанция на Навна със своите струящи тъкани. В онези времена състоянието на Навна се ознаменувало с единството на първоначалната хармония, непосредствената радост от пъвоначалното вкусване  на въплъщението. Женствено- пророческо предчувствие на бъдещите бури  се смегчавало от спомена за наднебесната родина – Рангарайд и с очакването оттам на брата – приятеля – жениха. И в Русия Небесна и в Русия земна във всичко се усещал неговият отдалечен, но  неотстъпно прикован взор. И ако самата Навна едва започвала да изяснява на народното съзнание по детски смътните отражения на окръжаващите стихиали, то разумът на демиурга тези образи прояснявал, очертавал, определял, кристализирайки ги в имената на славянските божества: Перун, Ярила, Стрибог, Лада. 

     На езика на историците това кръстосано влияние на демиурга и Идеалната Колективна Душа се нарича митология, религия, изкуство и бит на древните славяни – всичко това, което сега се обхваща от понятията духовна и материална култура. 

     Събитието, което чрез антропоморфния шифър на нашите понятия може да бъде обозначено като първото явяване на Яросвет в плът в Небесна Русия и неговата среща с Навна там, станало през Х-ти век. Бурята, предизвикана от това в метаисторическия свят, трудно се поддава на сравнения, тъй като самото понятие „радостна буря” ни се струва изкуствено. Това било изливане надолу на метаетерни потоци и потоци астрал, подобни на клокочещи водопади светлина. Демиурга го съпровождали слизащите от Иролн или прииждащите от други метакултури ликуващи човекодухове – тези, на които след това предстояли въплъщения на Руска земя с невидимите ореоли на родомисли, праведници, гении и герои. Стихиалите посрещали Яросвет като посланик Божий и като велик творец, на когото предстои сред тях, над тях и с тях да твори нещо, излизащо извън  кръга на техните постижения, но внушаващо на техните знаещи души инстинктивно преклонение и възторг. Навна го приела в блажените горски простори на Свята Русия като дългоочакван жених. 

     С някои тайнства и обреди на нашите религии, например тайнството на венчаването, познато в един или друг вид на всички народи, ние пресъздаваме подобие на събитията в живота на народоводителстващите йерархии. Но подобно тайнство между Яросвет и Навна тогава все още само мъждукало от далечното бъдеще, макар да им се струвало, че като че ли именно радостта от тяхната среща е това тайнство на венчаването. В действителност, след тази среща станало друго събитие, станало и друго тайнство, паралелно на което в човечеството притежава само християнския култ, направил своя ос тайнството на причестяването. 

     Това било тяхното причестяване към Бога-Син, разпънатия, докато съществува във вселената демоническо начало, в Мировата материя, оживявана от Него – в тази жива плът, като мистериален знак за която ние вземаме хляба и виното. То се извършило не в Небесна Русия, която тогава все още не била готова за това, а във великия Византийски затомис. Оттам демиургът на Византия разтворил редовете на надстоящите над този затомис небеса; Яросвет и Навна видели с очите си пределната височина на Християнския Трансмит и през Небесния Йерусалим започнали да общуват с Бога. Така станала тяхната първа в Шаданакар среща с Този, Когото могат да виждат лице в лице само богородените монади. Така демиургът на Византия ги посветил в своята най-дълбока тайна – тайната, която той не съумял действено да претвори във формите  на човешкия живот. Сега той им я предавал като на свои наследници. 

     Историческият неуспех и на трите християнства се свеждал, както е известно, до това, че и католичеството, и византийското православие и, по-късно, протестанските църкви, си останали само църкви – при това не с голяма, а с малка буква. Печална и поразителна е аберацията на съзнанието на някои членове на тези църкви, които ги приемат за единна вселенска мистическа колективност. В това е изместването на перспективата, объркаността на вярването и даденото, изкривяването на времената и сроковете и даже – което е още по-лошо – снижаването и изкривяването на самия идеал. 

     В нашата брамфатура църквите на човечеството са феномени изпълнени със своеобразие. С върховете си те достигат до подножието на Мировата Салватера, а в Енроф съществуват като затворени обеми, опиращи се на ограничени участъци вътре в културата, вътре в държавността, вътре в бита, вътре в човешката душа.

     Драмата на историческото християнство се заключава в това, че нито една от църквите не се е превърнала във форма на съвършено народоустройство, способно да изрази и осъществи завета на християнството, неговия мистичен и етичен смисъл. Причината за това се корени отново в прекъсването, от Гагтунгр, на мисията на Иисус Христос, поради липса на сериозни, искрени и чисти опити в това направление – вината на самите църкви като човешки съобщества. Защото, ако католицизмът, стремейки се с йерократия да подмени Царството Божие на земята, попаднал – за щастие временно, под влиянието на един от най-страшните инфрафизически вампири на всемирната история, то православието, което още във Византия заемало, по израза на Достоевски, „ъгъл в държавата”, съвсем се отказало от тази задача. Тази задача, една от ключовите, ако не и най-ключовата от всички възникнали пред човечеството задачи, преминавала сега с цялата непосилна тежест и опасност на изисквания от нея път към йерархиите на Руската метакултура. 

     Това било отразено от огледалото на историческата действителност в акта на така наричаното кръщение на Русия. За да разберем наистина необятните мащаби на историческите и метаисторическите последици, предопределени от това деяние на княз Владимир, е достатъчно да се замислим за това, което би обещало на младия руски свръхнарод присъединяването към католичеството, към исляма или, въпреки очакванията,  към хазарския юдаизъм; какво нелепо изкривено, почти абсурдно бъдеще би било извикано към живот от подобен избор на религия. От само себе си се налага, но, за съжаление, излиза от композиционните рамки на книгата, голямата монографична глава за Княз Владимир Святославич, деец с наистина титанична величина. Този мащаб досега е недооценен, поради отдалечеността и слабата известност на епохата и благодарение на това предутринно-сумрачно осветяване, в което фигурата на този деец се възвисява сред изворите на нашата история. Вероятно само метаисторическото съзерцание и размишление са способни да доведат до задълбочаване на истинското значение на този, когото народът почитал, обичал и възпявал почти хиляда години, свързвайки с неговото име едно от най-топлите и нежни прозвища, които всемирната история познава: Червено Слънчице (прозвище непреводимо на другите езици, тъй като само в руския език, струва ми се, е допустимо прилагането на ласкателна форма към слънцето). Във всеки случай, актът на кръщение на Русия бил почти единовластно деяние на княз Владимир, деяние изцяло провиденциално, колкото и примитивни и странни да били мотивите, активизирали се в съзнанието на реформатора. 

     Тази инволтация на Яросвет започва през Х век и много бързо се ознаменува с поява, след Владимир, на редица най-големи исторически имена: Ярослав Мъдри, летописеца Нестор, Антония и Феодосия Печерски, след това – на Владимир Мономах. Бъдещите човеко-духове, слезли в Небесна Русия в дните на нейното основаване, сега били насочвани от демиурга в Енроф заради изпълнението на особени задачи чрез  мисиите на праведниците и родомислите. 

     Както винаги над големи колективи, над Киевската държава дишало и се появявало това другоматериално образувание, за подобни на което вече говорихме в главата, посветена на средните слоеве на Шаданакар, под названието егрегори. Породен от тези психологически излъчвания на народа, които са свързани с държавната дейност, егрегорът притежавал подобие на съзнателност, заряд от воля и живеел самостоятелен живот, в значителна степен определяйки държавната дейност на всяко от следващите поколения руски хора. 

     Нямала собствена монада и каросата Дингра – едно от проявленията на Лилит, последната от йерархиите, значението на които, при възникването на руския народ, било огромно. Разгръщайки своята дейност до границите на нациите – а по-късно и до свръхнарода, чиято жива материалност тя е призвана непрекъснато да възобновява и укрепва, каросата Дингра изпълнявала своята провиденциална роля и с това се изчерпвало нейното положително съдържание. 

     Кръгът от дейности на каросата е очертан предимно от границите на половия живот на народа. Тя участва във всеки акт на човешкото съвкупление и зачатие. В нея са ключовете на въжделението един към друг на представителите на двата пола. Но на нея, носеща в себе си проклетото ейцехоре, е присъщ стремежа да прелива отвъд окръжността на своята зона на действие, да подчинява на себе си всички явления, попадащи в нейния кръгозор, да увлича с вълните на сексуалната стихия другите импулси на народната душа. Фалическият оргазъм на древността, изгубил сега своята религиозно-магическа окраска, но проявяващ се в някои народни празници, остава в наше време най-яркото проявление на Дингра, „Всенародната Афродита” на Русия. Сватбените тържествени, пролетни и други подобни оргиастически действия, оброчища и обреди в дохристиянския период,  възниквали в Русия именно като вълни, раздалечаващи се от помахванията на невидимите покривала на Дингра, като отзвуци от нейния тежък танц, като отблясъци от нейния изгарящ взор, вперен в народното тяло и в тялото на всеки от хората. В Русия християнството, встъпило веднага в явна и тайна борба с каросата, провъзгласило по отношение на всяка мистика на пола решително „не” и я накарало да се скрие от нея в нелегалност, където тя, обезобразявана от тесните граници, придобила задушлив и смрадлив отенък, стигайки, накрая, до безредните полови сношения в хлистовските и други фанатични секти. В някои други култури, особено в културите на древността, дейността на каросите избивала на самата повърхност на народния живот, а сянката на тези същества явно стигала до съзнанието на митотворческите и религиозно-творческите пластове на свръхнарода, отливйки се в образите на богините – покровителки на любовта, брака, детераждането. Ясно е, че там, където към почитането на такива богини се примесвал оргазъм, където задачите за продължаване на рода отстъпвали пред безконтролната жажда за чувствено наслаждение, там към въздействието на каросата се смесвало – и даже го заглушавало, лепкавото и развращаващо въздействие на силите на Дуггур. 

     Активизацията на светлите сили винаги, във всемирната метаистория, предизвиква и активизация на силите на противобога: това, явно, е закономерност на текущия еон. А и би ли могъл противобогът и неговите светове да остават безучастни, съзерцавайки излизането на метаисторическото поле на дейност на новите сили, стремящи се, в крайна сметка, към преодоляване на демоничната власт над човешкия свят? И борбата на инфрафизическия стан против Навна, Яросвет и Дингра (оставаща макар и сляпа, но необходима участничка в метаисторическия процес) придобива няколко форми. 

     Проследете основните движения, основните събития от историята на Киевската Рус: всеки лесно ще различи два главни фактора, заплашващи младото национално образувание. Владимир заел Киевския престол едва след кръвопролитни борби;  той тъкмо умрял и цялата страна била разтърсена от борбата за власт и братоубийствата на Святополк Окаяни (Святополк Окаяни е велик княз на Киевска Рус от 1015 до 1019. Той е син на Владимир I Велики и по-голям брат на Ярослав I Мъдри. Периодът на управлението му е свързан с вътрешни междуособици, в които се намесват варяги, поляци и печенеги).

     Кратко поемане на въздух при Ярослав Мъдри – нова вълна на междуособици при Изяслав I (Изяслав I Ярославич е велик княз на Киевска Рус (1054-1068, 1069-1973 и 1077-1078), втори син на Ярослав I Мъдри. б.пр.) – и оттогава прекъсваща само за кратки години двестагодишна княжеска междуособица. Междуособица не само заливаща с кръв полетата на страните и захранваща нейното физическо битие, но и изтощаваща етерната субстанция на свръхнарода, а неговото духовно оформяне спираща опасно и мъчително. – Така излиза на повърхността историята за великата хищница, гасителката на светилници и домашни огнища, умножителката на страданията – Велгата на Русия. В човешкото същество тя срива всички забрани от низшите инстинкти на разрушаване и оскверняване. Тя поема в себе си късчета от разпадналите се човешки етерни и астрални тела. Тя е смерчообразно средоточие на множество малки инфрафизически същества, вдъхновителка на анархическите сили, стопанка на бойните полета и на местата за екзекутиране. 

     Велгите се появили в пределите на Шаданакар заедно с повечето други демонични монади, тоест почти от самото начало. Но за метаисторика е по-важен друг безспорен факт: това, че всяка Велга е полюс на Идеалната Колективна Душа и това, че тя се стреми към притеглянето на етерно-астралната субстанция на свръхнарода в ферата на демоничната материалност.

      Втората форма на борба на противобога и неговите светове против светлата диада и Дингра се заключавала в опитите да ги изтребят или да ги изтощят с нападения отвън. Именно тази цел преследвали тези събития, които в огледалото на историческата действителност приели вид на нападение на печенегите, половците и, накрая, на татарите срещу  раздираната от Киевската Велга държава. Трудно ли е зад тези сенки, зад тези войски и орди, носещи се по степните простори на Поволжието, Дон и Днепър, да бъдат разпознати тези, от които тези сенки се отхвърлят: ожесточените егрегори на степните племена, вечно кипящи, вечно клокочещи, неспособни за втвърдяване в устойчивите, творчески организми на историята? – Този вид враждебна дейност на противобога в далечното бъдеще ще се разрасне, поставяйки под заплаха съществуването на страната, в годината на татарското, полското, френското, германското нашествия. Деянията на Велгата ще приемат формата на общонародни вътрешни сътресения по врме на Великото Смутно Време и през Великата Революция. („Смутно Време” е условно обозначен период от историята на Русия между 1598 и 1613 г. Терминът е въведен в руската историография. Той е белязан от краткотрайното управление на цар Борис Годунов, от природни бедствия, полско-шведска интервенция в руските земи, в съчетание с тежка институционална политическа, икономическа и социална криза в Руското царство. Края на т.нар. смутно време слага Земският събор през 1613 г., който дава царската власт на династията Романови. б.пр.). Въпреки неблагоприятните метаисторически условия, през XI-XII век Яросвет прави опити да прояви своя млад гений. Демиургът на Византия отначало все още го е ръководел и като следствие от това в историческата действителност се прави онова, което на езика на историците се нарича “византийско влияние” или “византийска традиция”. А тъй като всяко творчество, в руслото на която и да е традиция, изисква по-малко смелост и духовна зоркост, то деятелите на традициите винаги се оказват повече, отколкото са новаторите. Главното в тази епоха е, че въздействието на самия Яросвет ставало такова, че трудно да го отличим от въздействието на християнския Трансмит, тъй като към реалността на този Трансмит той се е приобщил сам. Приобщил се сам, но не се затворил в него; страната, преди това изразяваща се в руската дохристиянска култура,  си оставала необхваната от този Трансмит и продължавала да живее – макар и вече не толкова интензивен живот. 

     Мощно се вливал в съзнанието на народа християнският мит, очаровайки и привличайки сърцето с образите на Вседержителя, Пречистата Дева и светите, някога възхождащи на висотите на праведността от тъмните недра на еврейството и Византия. От светините на Йерусалим и Атон, от търговците на Цариград, се устремявали бели лъчи, сгрявайки душата и приобщавайки я към радостта от православното творчество: към монашески живот, към подражаване на житията на светците, към възхищение в областта на духа, към смирение,  към строителство на храмове, към постене. И оттам се донасяли непрекъснати предупреждения, трепет на ужас пред световете на Възмездието, толкова по-застрашаващи поради това, че с никакви чистилища не била смегчена тежестта на задгробното въздаяние във Византийската метакултура. 

     В далечните ъгълчета на културата, в народните низини, към смердите се отдръпнало по-древното славянско светоразбиране. Но огромните гори надеждно пазели в своите дълбини връзката на човешкото същество със стихиалите; и врачуването на магьосниците, оброчищата в прослава на творческите сили, магиите на магьосниците, обредите, свързващи човека с незримите обитатели и стопани на Природата, продължавали своето съществуване. Взискателният аскетизъм никога, във всемирната история, не е успявал да стане ръководен принцип за масите; не се е случило това и тук. Животът предявявал все същите изисквания: продължаване на рода, запазване на семейството, защита на страната от натиска на степните чергари. Колкото и да се молели монасите по манастирите, тези молитви не освободавали хорските множества от войнския дълг, от ежедневния труд, от гибелните половецки набези (Половецките набези срещу Русия започнали веднага след смъртта на Ярослав Мъдри през 1054 година. б.пр.) и от радостите на страстния, пълнокръвен живот, възнаграждаващи за всичко. Така били заложени основите на двуверието, което не изчезнало в Русия чак до XX век. 

     Като първи, достигнал до нас, паметник на внушението на йерархиите на свръхнарода, си остава “Словото за полка на Игор” – произведение никак не свързано с византийската традиция и изобщо с трансмита на християнството. В чуждите на аскетизма и смирението мъжествени интонации на поемата, приличащи на ясен и чист стоманен звън, в отраженията на  извънхристиянските вярвания, избухващи ту тук, ту там на нейния суров хоризонт, даже в самата тематика на този паметник – във въоръжената борба с националния враг, се открива непосредствено вдъхновяващо нахлуване на силите на Яросвет във волята на твореца. Лек и прозрачен като воал, повеят на Навна облича високорицарственото същество от поемата с фина музикалност, издигайки се до навяващата мъка сила в плача на Ярослав на градската стена. 

     В тази поема инспирациите се отлeли във високохудожествени образи. От това, че тези образи се оказали жизнени ние трябва да заключим, че самият реален живот е давал материал за тях, че, следователно, същите инспирации се проявявали в отношенията, психологията, в ежедневната нагласа на народните маси. В лицето на автора на “Словá” под изливащия се надолу поток инспирации застанал княжески дружинник, гениален поет,  тоест поет „обладан” от даймон. Билините от киевския и новгородския цикли позволяват да се почувства как се оказвал под този поток човек от масите, безименен създател на низовото изкуство, фолклора. Ще кажат: предвид елементарността, грубостта на билините – за каква духовна инспирация може да става дума тук? – Но с какви изобщо качества, ако не с тези, се отличава творението на масите от творението на висококултурния майстор? Простоватостта, примитивността на билинната поезия съвсем не опровергават факта на инспирацията, те само посочват това, че, отслабена и неясна, тя все пак прониквала в плътните пластове на масовата психология. 

     Тя започвала постепенно да оцветява в своеобразни тонове и тези изкуства, които се оказали най-свързани с мита за християнството. Това може да се проследи в иконата и фреската – в киевските, суздалските и особено новгородските. Иконописните образи на новгородската школа понякога поразяват с бурната си динамика и с такава смела, почти съвременна острота, каквито били напълно чужди, даже враждебни, на византийската традиция с нейната статуарност. За съжаление, в настоящата книга аз разполагам с възможността само да набелязвам редица специални теми, изискващи разработване. По няколко такива теми са заложени във всяка от настоящите глави и на мен ми остава само да съжалявам за краткостта на оставащия ми отрязък от живота. И докато националната духовна интуиция в много други култури изразявала своето знание за битието на затомисите предимно на езика на легендите, Русия започва да изразява духовното знание за своя небесен прототип и двойник – Русия Небесна, на езика на друго изкуство: архитектурата. От XI до XVIII век всички огнища на руския духовен и особено религиозен живот, с поразяваща ни последователност, се стремят към развитие, усъвършенстване и повторение на един и същи образ. Това е архитектурния ансамбъл, ос на който се явява белия кристал – бяла група от златни куполи и подобна на стълб камбанария, около него – множество параклиси и малки църкви, често многоцветни, но почти винаги златоглави; по-нататък – палати, постройки и съвкупности от жилищни сгради и, накрая, пръстен от солидни защитни стени с кули. В тяхното подножие – завой на река. 

     Този мотив възниква в областта до Днепър в началото на XI век, сега се повтаря във Волхова, а след това неговите варианти започват да се умножават: в Псков, Смоленск, Владимир, Переяславл, Чернигов, Ростов, Коломна, Нижни Новгород, Устюг, в Троице-Сергиевата лавра, в големи и малки градове и съвсем без градове, в множество манастири и кремли; в следващите епохи той ще достигне своя апотеоз в Московския Кремъл. 

     Над това си струва да се замислим. Едва ли би се увенчал с успех опита изчерпателно да обясним това явление само със съображения военно-политически, технически, даже общокултурни. Други страни, разположени в сходни географски условия, в епохата на същите феодални отношения и, ако можем така да се изразим, в сходни религиозни климати, обаче, създали съвсем други художествено-мистически символи, други естетически образци и, в частност, архитектурни канони. Архитектурният ансамбъл изобщо далеч не навсякъде е прераснал в първенстващ символ, в синтетическо отражение на трансмита, в каменно подобие на “Търсения град”. В такъв символ той прераснал в Египет и Вавилон, в Индия и в някои страни на будизма, в Атина, но това не се случило нито в Иран, нито в Япония, нито в североиндийската култура и даже за такова значение на средновековните абатства може да се говори само с пресилване. Очевидно, тук ние имаме работа с фактор ирационален, може би с духовния вкус на свръхнарода. Корените на духовния вкус отиват в неизследваните му дълбини, към закономерностите, свързващи свръхнарода с надстоящата над него втора реалност. 

     А между другото епохата, когато кристализирал този образ, ставала от поколение на поколение все по-малко благоприятна. 

     Ако бихме се опитали да пренесем на световете с друга материалност аналогията на трите основни състояния на материята в нашия слой – понятията за твърдо,течно и газообразно, то бихме се убедили, че в метаисторическата картина на Киевска Русия състоянието на източнославянския егрегор би могло да се уподоби на простряна над страната разредена мъгла, едва започваща да придобива смътни контури. Смерчеобразните завихряния на Велгите постоянно разкъсвали това образувание в различни негови части, а натискът на половецкия, литовския и полския егрегори постоянно променял неговите очертания, предизвиквайки смут в цялото му същество и откъсване на отделни части, започващи да живеят увреден, призрачно самостоятелен живот. 

     Това било слабо същество неспособно да оказва ефективна съпротива нито на Велгата, нито на егрегорите на степните племена. 

     През XIII век към изнемогващия руски егрегор Гагтунгр насочва тъмноетерен гигант-чудовище: войнстващия уицраор на монголския племенен масив. Аз не знам дали той е бил породен от съдбовна грешка на демиурга на Далечния Изток или от други причини, но неговият растеж бил фанастично бърз, а алчността му – неутолима. Жертва на това същество станала самата монголска метакултура, твърде млада, с едва възникващ синклит, а сега въвличана в кратера на метаисторическите замисли на противобога. Сега демоничният разум играел в игра без загуби: руската метакултура или би рухнала под напора на по-силния враг, или Яросвет би се оказал принуден да противопостави на уицраора на Монголия подобно чудовище, за да огради самото физическо съществуване на руския народ. Това е първият могъщ удар, стоварван на Русия от Гагтунгр и именно това е метаисторическото събитие, което стои зад първата голяма катастрофа в нашата история: нашествието на татарите. 

     Можем различно да оценяваме – и историците различно оценяват размерите на социално-политическия, културен и нравствен ущърб, нанесен на Русия от татарското иго. Разглеждайки събитията от метаисторическа гледна точка, ние можем да допълним положенията на историческата наука само със следното указание: въздействието на силата на Велгата, толкова бурно проявяващо се в княжеските междуособици, разчистило пътя за друга, по-могъща сила, при което тези две групи сили се явявали, в крайна сметка, проявление на волята на една и съща инфрафизическа инстанция. Това, което разтресла Велгата, трявало да го доразгроми монголският уицраор; ако това не се отдадяло до край и на него – щяло да остане в запас друго оръдие, което трябвало да разгърне своята дейност в други времена и с други методи: черното ядро в съществото на бъдещия руски уицраор. 

     Действително: под ударите на монголското чудовище руският егрегор бил смачкан, полуразкъсан на парчета, едва запазвайки в себе си живот и способност за бъдещо повторно съединяване. На Каросата на Дингр била нанесена вреда, която, ако ставаше въпрос за същества от физическия план, можеше да се сравни с изтичане на кръвта. Самият Яросвет бил победен в боя с монголския гигант на границите на Свята Русия; на младия, още не укрепнал и малоброен синклит, едва се отдало да спаси от разрушение само най-съкровените светилища на своята небесна страна. 

     Спасена от демиурга, Навна била отделена от опустошаваната южна област на Свята Русия в недостъпните девствени земи, сответстващи на дремещите северни гори в Енроф. Мъгливите сгъстявания на наранения, полуразкъсан егрегор, обличали в мизерни парцали нейното ново средоточие. Напорът на врага не отслабвал: наситилата се Велга изпълзяла в своята Гашшарва, но монголският уицраор постоянно преминавал, като ураган, по небесната страна, като гасял огньовете и изсушавал метаетерните източници, а в земната Русия унищожавал тази жива материална субстанция на свръхнарода, от която се образуват етерните тела на всички отделни негови членове и без която е невъзможен живота в Енроф не само на народа, но и на отделния човек. Ставало ясно, че изпълнението на задачите, заради които светлата диада приела етерно въплъщение, е неосъществимо дотогава, докато Дингра не създаде отново народната плът; все още на най-силного оръдие на Гагтунгр не е противопоставен противник в този план на битието: могъщ, пълновластен демон на държавността. Демиургът на свръхнарода бил поставен през избор: или създаване на държава-чудовище в Енроф и, следователно, допускане на възникване на руския шрастр, населен с игви; или отказ от изпълнението на своята мисия на земята. Той избрал първото. 

     Очевидно на демиурга, все още не разграничаващ идеалното народоустройство като отделено задължение от държавата като реална възможност, се изяснявала категоричната необходимост на последното – необходимостта от държава и то непременно много силна, като форма на свръхнарода единствено способна да огради неговото физическо битие, да го защити от центробежните върешни сили – от проекцията на Велгата и от нападения отвън – от проекцията днес на уицраора на Монголия, а утре – на още някого. Кой знае сливала ли се е при Яросвет идеята за необходимост от силна държава с представата за идеално народоустройство, което трябвало да бъде плод на неговия бъдещ брак с Навна. Разбирал ли е той с максимална ясност, че, низхождайки към каросата Дингра като баща на тяхното общо дете, пораждайки от нея уицраора и обричайки Навна на плен в ледените блокове на бъдещата държавност, той отлага дена на брака си с Навна в непредставимата далечина на вековете? – Така или иначе, каросата Дингра породила първия от уицраорите на Русия, носещ в себе си, заедно с майчината кръв, проклетото ейцехоре. Не е ли ясно какво означава това? 

     Ваятелката на физическата субстанция на свръхнарода ражда демона на великодържавието от две начала: от демиурга на свръхнарода и от този, който някога нахлул в плътта на стихиала Лилит: Гагтунгр. По този начин, ейцехорето трябвало да стане своего рода проклятие, доминиращо над руската държавност и фатално изкривяващо осъществяването от руския народ на неговата мирова мисия. 

     Можел ли Яросвет да избегне раждането на демона на великодържавието? Можел ли е да предпази физическото битие на свръхнарода по някакъв друг начин? Не потвърждават ли примерите от другите култури, че уицраорите са неизбежни участници във всеки метаисторически процес, негово неизбежно зло, вътрешно противоречие? 

     Но след това Гагтунгр се погрижил за раждането на тази раса от трансфизически чудовища във Вавилония. Възникнало нещо като верижна реакция: всеки демиург на всяка метакултура се оказвал принуден да противопостави на злобния разярен враг точно такъв защитник. На свой ред защитникът прераствал в нападащ хищник и с това предизвиквал необходимостта за демиурзите на съседните метакултури да повторят същото. Сега от уицраори са лишени само неголемите нации, влизащи в състава на свръхнарода, но не и самия свръхнарод. От времената на Вавилон метакултури без уицраори не съществуват. 

     Що се отнася до Яросвет, то пламенността на неговата  мечта му пречела да различи законите за перспективите в този нов за него свят на историческата действителност. Той не умеел все още да прекарва точна граница между реалната държавност и идеалното народоустройство, между създаването на държава – и крайната цел на своя брак. Единствено с мъчителния опит от живота и творчеството можела да дойде при демиурга тази мъдрост, която би го научила да отслоява близкото от далечното, днес възможното от задължителния предел. Самата природа на държавата му била все още непонятна и той едва ли си давал сметка за непримиримостта на самозадоволяващото   държавно начало с идеалното народоустройство, точно както и в това, че народоустройството може да бъде осъществено само в далечното бъдеще, когато физическата безопасност на свръхнарода ще бъде обезпечена чрез обединяването на човечеството в единен монолит. 

     Но работата е в това, че народоустройствата могат да бъдат няколко типа и да се разбере разликата на тези няколко типа е във висша степен важно. Разбира се, прилаганата таблица дава само няколко най-главни типа от тях, без нищо общо с опитите да се изчерпи цялото им многообразие и пропускайки множество преходни или недостатъчно определени форми. 

1. Течно състояние на държавност. Зачатъчност на централизиращата държавна власт. Постоянните сблъсъци на слабо организираните съставни единици помежду си. Могъществото на племенните егрегори и вампирическите образувания от типа на Велгата.  Въздействието на диадата на свръхнарода все още млада, предимно върху естетическата и религиозна сфера на съзнанието.  

     Примери: Египет от епохата на номите, ведическа Индия, Гърция от епохата на полисите, Европа през ранното средновековие. 

2. Твердо-вискозно състояние на държавност, достатъчно меко за преобразуваща работа. Ограничаване на тираничните тенденции чрез равновесие на социално-политическите сили. Държавното водителство се осъществява от демиурга чрез егрегорите. Неговият брак с Идеалната Колективна Душа.   

     Примери: Египет  до Тутанкамон, будистките държави на Индия и Югоизточна Азия, империите Тан и Сун в Китай, Атина от времената на Перикъл. 

3. Крайно твърдо състояние на държавност. Деспотична държава-колос. Тирания на демона на великодържавието. Безопасност на етерното въплъщеие на Колективната Душа, но крайно стесняване на нейната свобода на действие, тоест нейния плен в ледените късове на държавността. В края на този стадий, а понякога и по-рано, демиургът снема своята санкция от демона на държавността. 

     Примери: великите империи-тирании, Ассирия, Картаген, Рим, Багдад, империите на  Чингиз-хан, Тамерлан, Испания от XVI век, Британия от XVIII-XIX векове, империята на Наполеон, държавата на Хитлер и т.н. 

4. Иерократия [Йерократия – когато държавната светска власт е в ръцете на Йерархията, чийто главен йерарх е Владиката на Шамбала. Б.пр.]. Завоюване от църковния егрегор на  създаващите държавата сили.  Или неговото прерастване в сходно с уицраорите вампирическо чудовище, предявяващо всемирни претенции и пренасящо своето обиталище от сакуалата на егрегорите в Гашшарва (папството в края на средните векове); или затваряне на етническите граници и изсмукване на вътрешните източници (Тибет). В първия случай – борба с него на диадите на свръхнарода и синклита, при това въставащи даже срещу изкривявания  мит на международната религия. Във втория случай – ограничаване на свободата на действия на светлата диада на инфрафизиката на метакултурата, от една страна, от силите на Най-висшия Трансмит на международната религия – от друга.  

5. Раздробеност на единното устройство на свръхнарода на множество твърди държавни единици. Развитие на локалните сили, изтръгнали се изпод контрола на йерархията. Отслабване на активната творческа сили на последните. Състояние на Колективната Душа сходно със състоянието на дълбок недъг. 

     Примери: Средиземноморието през IV-V столетия от н. е.; мюсюлманските страни след халифата; Германия след Тридесетгодишната война. 

6. Поробване на чужди народи. Народоустройство, превърнало се в оръдие на другите йерархии, преследващи свои, нямащи отношение към дадения свръхнарод, цели. Положение на Колективната Душа, равнозначно на състоянието на робство.  

7. Държавно устройство от смегчен тип, създадено при условията на социално-политическата зрелост на свръхнарода и при отсъствието на външна заплаха. Подчиняване на държавното начало непосредствено на силите на демиурга. Начало на отмирането на принципа на насилието. Откриващата се пред йерархиите възможност за подготовка на идеалното народоустройство. Положение на Колективата Душа като съпруга на демиурга. 

     Примери: към настоящия момент този тип е постигнат само в отделни неголеми страни, в най-чист вид – в Скандинавия, Швейцария. Можем да се надяваме, че в бъдеще този тип ще придобие свръхнародни мащаби само при които са възможни неговите свръхнародни метакултурни плодове. 

8. Международното свръхобединение обединение. Засега мислимата само теоретически държавна формация, преходна към планетарно обединение. Сътворчество на демиурзите. 

9. Идеално народоустройство. Премахване на държавата. Превръщане на държавния строй на човечеството в братство. Съвършено устройство на обществото, само в което и може да бъде прието ражданото от йерархиите етерно изражение на Вечната Женственост. 

     Това, което е ясно сега, не е можело да бъде ясно преди хиляда години даже на демиурга. Неговият съюз с Дингра и раждането на уицраора издигнали между Яросвет и Навна дълготраеща преграда. И макар че да разбере тогава тежестта на многозначителния смисъл на станалото било все още извън възможностите на демиурга, ставало ясно, че тази преграда ще падне и в техния брак ще се открие възможност за творческо осъществяване на техните задачи едва когато извършената грешка бъде изкупена, тоест когато последствията от нея бъдат изчерпани; започнала да се открива и ужасяващата със своята продължителост далечина на това изкупление. Станалото се оказало могъщ тласък към неговото духовно възмъжаване. Първият сблъсък с исконния враг на светлия стан открил лично пред демиурга тази дълбочина на мировия дуализъм, неразрешимостта на който той преди тов ане постигал. Изгаряща скръб, свойствена за осъзнаването на първия голям жизнен неуспех го обхващала; едва сега ставала понятна трагедията на демиурга на Византия и възможността за катастрофа, само че в още по-големи, вече всемирни мащаби, дебнеща него самия. 

     Положението се усложнявало и от това, че раждането и детството на уицраора по видим начин оправдавали извършеното: демонът на държавността се оказвал именно тази сила, от която се нуждаел свръхнарода за отбрана против Велгата и чуждоземните уицраори.  

     Областта на най-силните инспирации на Първия Жругр в Енроф била определена в някаква географска област, на бреговете на Москва-река и тук води началото си процеса на концентрация и възпитание на силите на метакултурната и историческа самоотбрана. 

     Това бил един от тези редки (в живота на всеки народ) периоди, когато сили, толкова различни по своята природа, по своите йерархически степени и по своите цели, събират своите усилия в обща работа. 

     Дълбоко значителен предмет на съзерцание за метаисторика си остава този процес, в който е мислима появата на личности подобни на Александър Невски, чиято мъдрост и воля укрепвал демиурга, чиято чистота на намеренията бълвала Навна, ваятелката на народната плът подготвяла редицата на неговите приемници, демонът на великодържавието укрепвал силата на неговия меч, а силите на християнския Трансмит го пазели със своя покров, изтъкан от светлия етер на народните молитви, мъченичеството на загиналите в бой или в татарската Орда и духовните деяния на светата църква. Ненапразно неговата смърт предизвикала вълни от скръб по цялата страна, а в най-късните времена най-непримиримите движения на народния дух виждат своя далечен предшественик в този родомисъл.  

     Никога (по отношение на първия уицраор) не е оказвала влияние в поредицата исторически факти толкова отчетливо благословяващата този демон дейност на демиурга, както в тази гореща помощ, която оказвали на великите князе московски пастирите на Русия – главите на църквите; и като оправдание от техните дела по отношение на  събирането на Русия с висша национално-религиозна и нравствена цел, която  като че ли осенила това общоруско движение с хоругвата на църковния авторитет. Този ред явления, толкова ярко оказали влияние в дейността на великите московски митрополити,  достигнали най-висша изразителност в благословията на Дмитрий Донски при битката с татарите чрез най-висшата светиня от онези времена и в личността на монаха Пересвет [Александр Пересве́т – легендарен монах-воин. Б.пр.], започнал Куликовското сражение чрез  своя двубой с татарския богатир. 

     Когато се определило географското средоточие на Руската метакултура, естествено и неизбежно това национално духовно огнище и цитадела на държавност трябвало да се увенчае с физическо подобие на върховете на свръхнародния трансмит: Земният Кремъл. Даймоните и другите сили на демиурга, спускани от него към душата, разума и волята на московските князе и митрополити, монаси и боляри, архитекти и иконописци, прославлени и безименни, им откривали тези образи на Небесна Русия и Фонгаранда, които очаквали своето отражение в камъка и тухлите. И това отражение започнало да възниква: бавно, трудно, от година на година и от век на век, утежнено затруднено, безредно, вечно преустроващо се, изкривено от случайности, осакатено  от пожари, от нападения на чужденци и от произвола на властите, със златния царски венец – на челото, с клеймото на робството и раните на мъченичеството – на лицето, и все пак най-прекрасно от всичко, което било възможно при духовното и материално ниво на руското средновековие.

 

Прочетено: 987 пъти

Главна страница

 

Този сайт е посветен на творчеството на руския мистик и поет Даниил Андреев и “Розата на Света” – неговият най-известен и наистина уникален труд, който съдържа неговото религиозно-философско учение. Чрез него авторът предава своя личен мистичен опит – както панорамата на другите светове и тяхната взаимовръзка със събитията на световната история, така и картините на бъдещото преображение на човечеството. 

Книгата е официално публикувана през 1991 г. – едно от най-изумителните произведения в руската философия и литература – метаисторията на света, която един ден ще бъде изучавана в училище така, както днес в него се изучават история и география. Метаисторията е съвкупност от процесите, потопени в други времеви потоци и измерения, които просветват понякога през процеса, възприеман от нас като история.  

 …”Ако този ръкопис бъде унищожен или изгубен, няма да успея да го възстановя. Но ако той някога стигне поне до няколко човека, чиято духовна жажда ги накара преодолявайки всякакви трудности да го прочетат до края, то идеите, заложени в него, няма как да не се превърнат в семена, раждащи филизи в техните сърца; дали това ще стане преди Третата световна война или след нея, книгата няма да умре, ако поне едни приятелски настроени очи преминат ред след ред по нейните страници. Защото въпросите, на които се опитва да даде отговор, ще вълнуват хората и в далечното бъдеще.”

 … „Да споделя своя опит с другите, да хвърля светлина върху бъдещата панорама на историята и метаисторията върху разклонената верига от алтернативи, заставащи пред нас или върху тези, които трябва да възникнат, върху пейзажа на разноматериалните светове, тясно взаимосвързани с нас посредством доброто и злото ― ето задачата на моя живот.”

 …„Да разгърна тази концепция именно така, да дам да се разбере как в нея се таи ключът и към разбирането на текущите процеси на историята и към съдбата на всеки от нас ― ето задачата на настоящата книга, която, ако Господ я предпази от гибел, трябва да залегне като една от множеството тухли във фундамента на „Розата на света”, в основата на всечовешкото братство.”

 …„Ако старите религии са листенца, то „Розата на света” е цветче: с корени, стебло, чашка и цялата общност на неговите листенца; тя ще осмисля историческия процес в неговото минало, настояще и бъдеще, за да встъпи в творческо ръководство на тези процеси; стоящите пред нея духовно-исторически задачи са обединяване на земното кълбо във федерация на държави, ръководена от етическа контролираща инстанция, установяване на материално изобилие и висок жизнен стандарт на населението във всяка страна, облагородяващо възпитание на по-младите поколения, присъединяването на християнските църкви и създаването на свободна уния на всички религии на Светлината, превръщане на планетата в градина, а на държавите ― в братство. Осъществяването им ще открие пътя към разрешаването на още по-високи задачи: към одухотворяването на природата.”

 

 

Прочетено: 703 пъти

Връзки

Връзки

Науки

История

Музыка

Общество, политика, политология

Религия

 

Прочетено: 2829 пъти

Музика

Прочетено: 1900 пъти